Корал Смит
Магическото огледало (21)

Глава двадесет и първа

Едана огледа старите дрехи, които беше облякла. Изцапани с мазни петна, кални, влажни и окъсани, те изглеждаха, сякаш бяха преживели три войни и едно наводнение. Точно това й трябваше.

Тя вдигна торбата с дрънкулки, метна я на рамото си и се усмихна. Не й трябваше огледало, за да й каже, че приличаше на стара пътуваща търговка. Учуденият поглед на Селандин й беше достатъчен.

— Е — каза Едана, — аз тръгвам.

— Къде? — Селандин стана от възглавниците, на които беше седяла и бе наблюдавала как другата жена се превръща от млада красавица в мръсна старица.

Едана се разсмя.

— Няма значение. Ти не трябва да се тревожиш за нищо, мъниче. Остави всичко на мен. Ти само се старай да бъдеш красива и невинна, каквато си в действителност.

— Значи не мога да дойда с теб. — Селандин се отпусна на възглавниците и сведе глава. — Омръзна ми да бъда затворничка в тази къща!

— Затворничка? Не говори така, момиче. Ти си годеницата на Морстън, а не затворничка. Тук ти си най-уважаваният човек след Крейгън. А когато му дойде времето и той се ожени за теб, целият свят ще лежи в краката ти.

— И тогава ще мога да излизам, когато си поискам? — Момичето се размърда нетърпеливо върху възглавниците.

— Няма да искаш да ходиш никъде — отвърна весело Едана. — Ще бъдеш толкова щастлива да споделяш леглото на мъжа си и да му раждаш деца, че няма да копнееш за нищо друго на този свят. Аз лично ще се погрижа това да бъде така.

Селандин сбърчи малкото си носле.

— Дъхът му мирише на лук — прошепна тя. — И винаги ме гледа, сякаш съм сладкиш с мед. — Тя потръпна.

Едана отиде до момичето и повдигна брадичката й с пръст.

— Защото си направена от мед — каза с усмивка тя. — И двете с теб ще си вземем едно кралство с този мед. — Тя се изправи и намести торбата на рамото си. — Няма да се бавя много. Чакай ме около залез. И ми направи удоволствието да посвириш на арфа за Крейгън. Той толкова обича това, а и днес се чувства също толкова неспокоен като теб. Може би и двамата ще намерите покой в музиката.

Едана излезе от стаята през специалната врата, която водеше към източната част на замъка. Тук часовите бяха по-малко, а и повечето от тях бяха податливи и на най-слабите заклинания, така че тя използваше този изход, когато й се налагаше.

Докато вървеше към гората, тя не спираше да си тананика. С всяка стъпка, която правеше, тялото й се прегърбваше все повече и повече. Първоначално червената й коса имаше цвета на огън, но бавно избеля, докато не прие цвета на стара пепел. Едана усещаше как кожата й се отпуска, а устните й се опъват сухо върху зъбите й. Когато стигна до последния хребет преди селото на Макструан, тя вече се беше преобразила напълно. Никой нямаше да я познае в този вид. Всъщност, никой от клана Макструан не я беше виждал, ако се изключеше Дарах, но тогава той не й беше обърнал никакво внимание.

Тя се усмихна и усети езика си през извитите, почернели зъби. Много скоро той щеше да я познае. И щеше да бъде много щастлив.

 

 

Джулия печеше хляб. Тя беше разстлала тестото върху една плоска каменна плоча и го месеше енергично, като си повтаряше, че това беше най-добрата терапия. По-добре да изкараше напрежението и тревогите си върху тестото, отколкото върху хората край себе си.

Истината беше, че пръстите й изгаряха от нетърпение да се увият около врата на Дарах и да го разтърси, докато зъбите му не започнеха да тракат като кастанети. Тя знаеше, че по-вероятно беше тя самата да започне да се тресе, преди да успее да отмести Дарах дори на сантиметър, но това не я интересуваше. Той беше такъв досадник.

Дарах и останалите се бяха отказали да търсят Аласдеър и се бяха върнали в селото с мрачни лица, въпреки че не бяха изгубили надежда. Всички в клана знаеха, че Аласдеър беше скитник и не се задържаше дълго на едно място. Всички твърдяха, че рано или късно той щеше да се появи.

Точно така и бе станало. Той се бе появил в къщата малко след смрачаване, като бе изглеждал особено весел и радостен, дори и малко замаян.

Дарах обаче бе станал от мястото си край масата и доста време сърдито го наставляваше. Джулия никога не беше виждала Дарах толкова ожесточен в критиките към брат си, но докато го бе наблюдавала, си бе помислила, че това се дължеше донякъде на чувството му за вина. Дарах вярваше, че Аласдеър е влюбен в нея. От друга страна, не брат му, а той беше спечелил сърцето й. Сега той се страхуваше, че бе наранил брат си и Аласдеър беше избягал от гняв. Ако нещо се случеше с Аласдеър, Дарах никога нямаше да си го прости.

Джулия разбираше чувствата му, но не можеше да разбере защо той беше избрал такъв жесток начин да ги изрази. Двамата с Аласдеър вече бяха посегнали към мечовете си, когато старият Брус се беше намесил с очевидно престорен пристъп на кашлица, сякаш се беше задавил. По-късно, когато двамата с Дарах бяха останали сами в кухнята, Джулия го беше укорила за начина, по който се беше държал с брат си.

— Защо се нахвърли така върху него? — бе попитала тя. — За малко щеше да се сбиеш със собствения си брат!

— Това не е твоя работа.

— Моя е и още как! — беше се троснала тя. — Повече няма да търпя тези глупости! Аз живея с този клан и ви храня. Готвя ви, играя с вас, лекувам ви, пея с вас, храня се и пия с вас и ако случайно си забравил, спала съм с главатаря на клана Макструан!

— Той все някога трябва да се научи! Не може просто така да изчезва и да кара целият клан да се тревожи за него.

— Защо не му каза това?

— Казах го.

— Не, не му го каза, звяр такъв! Ти се разбесня за това, че той тръгнал и забравил за задълженията си. Погледна го в очите и му заяви, че е нехранимайко и позор за клана. Каза му, че ако още веднъж изчезне, без да ти каже къде отива, ще го изриташ от клана.

Дарах се бе втренчил гневно в нея.

— Знаеш, че съм права. Бях там и те чух. Ти не му каза, че ти е липсвал, нито пък че си се тревожил за него. Просто му натресе една дясна кука в челюстта.

— Кука?

— Това няма значение! Ти се държа с него лошо и го знаеш.

— Аласдеър знае какво исках да му кажа.

— Така ли? Затова ли беше готов да измъкне меча си и да те насече? Ти не си най-лесният за разбиране или понасяне мъж на този свят. Да, всички знаят, че си добър човек и добър водач. Всички сме ти верни — включително Аласдеър и аз, чужденката. Но понякога трябва да намираш начин да казваш на хората какво искаш, без да се тревожиш, че това ще развали имиджа ти на грубия, корав шериф на Додж Сити!

— Ти отново се месиш в работите ми, Джулия.

— Меся се, и още как.

— Опитваш се да ме промениш.

— Това не е вярно. Опитвам се да те накарам да разбереш, че има и други начини да се държиш с хората.

— Аз съм такъв, какъвто съм.

— Наистина ли? В такъв случай ти си един голям тъпанар, както казах още първия път, когато те видях.

— Добре. Значи съм тъпанар. И не ми трябва едно момиче да ми казва как да се оправям с хората си.

— Точно така, не ти трябва! На теб ти трябва един силен ритник в поличката!

— Добре!

— Добре!

Той бе излязъл гневно от кухнята, а Джулия бе сритала печката и после дълго бе подскачала из кухнята, стиснала ударения си крак.

Аласдеър бе влязъл в кухнята.

— Той те обича — бе казала тя, подавайки му чиния със зеленчуци.

— Да. Аз също го обичам, но започвам да се питам дали можем да живеем в една и съща къща. Или пък в едно и също село.

— Да не си посмял да избягаш. Не го оставяй да се държи безнаказано с теб по този начин.

— Интересни думи от единствената истинска любов на Дарах.

— Грешиш. Точно защото го обичам, искам той да разбере, че не може да се държи с всички, сякаш са деца, крави или нещо подобно и той трябва да ги държи под око, за да не направят някоя глупост. Аз наистина обичам Дарах. Обичам и теб. Никога не съм имала брат, но не мога да си представя по-добър брат от теб.

— Радвам се, че Дарах намери място за теб в сърцето си. Не мога да си представя по-подходяща жена за големия тъпанар.

— О-хо! Да не би да сте подслушвали, господин Макструан?

— Ами… не беше трудно да ви чуя.

— С други думи, ние крещяхме като…

— Влюбени?

Тя бе поклатила глава и бе започнала да почиства.

— Не знам, Аласдеър. Ние се обичаме, но дали това е достатъчно?

Тези думи не бяха излезли от ума й в продължение на няколко часа. Когато се бе качила по стълбите, тя беше изчакала малко в коридора с надеждата, че Дарах ще излезе от стаята си и ще я покани да отиде при него. Надеждите й се бяха оказали напразни. Джулия се беше прибрала сама в стаята си.

На сутринта тя отново не го беше видяла. Рос й бе казал, че конят на Дарах не бил в конюшнята, когато той станал малко след разсъмване. Сега тя беше останала сама в кухнята, само с хляба и мислите си.

На входната врата се почука. Джулия избърса ръцете си в една кърпа и отиде да отвори, като предположи, че Рос или Томи искат да влязат в градината. Тя отвори вратата с усмивка и отстъпи изненадано назад.

— О, не се плаши, момиче — каза весело старицата. — Не сме се срещали досега, нали?

Джулия направи още една крачка назад.

— Ами, не… не мисля, че сме се срещали.

— Казвам се Лизи Линдзи. От време на време идвам от Кинлох да продавам стоката си на Макструан. А ти коя си, хубавице?

— Казвам се Джулия. С какво мога да ви помогна, госпожо Линдзи?

— О, не, скъпа. Наричай ме Лизи. Всички ме наричат така. — Тя потупа голямата кожена торба, която беше преметната на рамото й. — Главатарят тук ли е? Понякога той обича да купува по нещичко за дамите си.

— Така ли? — Тя изпита ревност. Кои ли бяха тези дами?

— Мога да дойда пак, момиче. До Кинлох са само двадесет-тридесет мили. — Тя се обърна да си тръгне.

— Чакай! — повика я Джулия. — Дарах го няма, но можеш да влезеш и да хапнеш. Нямах представа, че си дошла толкова отдалеч.

— О, не мога да приема храната ви — каза Лизи.

— Трябва. Знам какви са обичаите на гостоприемството тук. Дарах ще се разсърди много, ако разбере, че съм отпратила някого от дома му.

— Е, щом смяташ, че може. — Жената прекрачи прага и надникна наоколо. — Каква хубава кухня. Съпругът ти е голям късметлия.

— Не съм омъжена. — Джулия отиде до килера и извади плодове, сирене, хляб и ейл. Когато се върна, тя видя, че старицата е седнала и гали котката. Странно, но котката, която се умилкваше на всички, подуши жената, изви гръб, изсъска, замахна с лапа и одраска съсухрената ръка, която я беше докоснала.

— Малко Коте! — извика Джулия. Котката побягна незнайно къде. — Съжалявам — каза тя и побърза да отиде при жената. — Надявам се, че не те е наранила. Обикновено се държи много приятелски. Сигурно е надушила миризмата на друго животно по дрехите ти. Ти имаш ли си котка?

Лизи поклати глава, докато смучеше одраскания си пръст.

— Не се тревожи, момиче. Понякога котките просто стават раздразнителни и това е.

Джулия извади чиния и чаша за гостенката си и седна до огнището, докато старицата се хранеше.

— Ти ли правиш нещата, които продаваш? — попита тя.

— Някои от тях. Отвори торбата ми и погледни, момиче.

Джулия вдигна тежката торба и я сложи пред себе си. След това я отвори и бръкна в нея.

— О, прекрасни са — каза тя, докато разгръщаше няколко бродирани покривки.

— Разгледай всичко. Може би ще намериш нещо, което искаш.

Джулия извади няколко вързопа от чисти парчета плат. Отвори ги един по един, като се възхищаваше на съдържанието им. Вдигна един старинен напръстник, изработен във формата на пиле.

— Това ще бъде хубав подарък за Дуган — каза тя през смях.

— Така е. Дуган обича кокошките си. Често е разменял яйца и пилета за моите стоки.

— Значи идваш тук често? — Джулия вдигна един сребърен гребен на светлината.

— О, да. От години. — Лизи побутна чинията си встрани. — Това го взех от един човек, който го беше донесъл чак от Лондон. — Тя посочи с кривия си пръст към гравюрата върху гребена. — Не е ли красиво това изображение на роза?

— Прекрасен е.

— Пробвай го, момиче. Ще бъде много подходящ за тъмната ти коса.

— О, не, не мога. Не мога да си позволя да го купя.

— Не казвай това. Пробвай го. После ще говорим за цената. — Лизи стана от столчето. — Дай да ти покажа, ето така…

— Ау! — извика Джулия и се улови за главата, когато жената натисна гребена. Сълзи изпълниха очите й от болка.

— Още малко — каза старицата.

— Не, недей…

Стомахът на Джулия се сви и тя започна да диша късо и неравномерно. Докато се свличаше на пода, тя забеляза лицето на старицата. Колко странно. Жената имаше две лица — едно младо и едно старо…

Тя загуби съзнание.

Едана се изправи и избърса ръце в роклята си.

— Така. Сега всичко е наред. — Тя прибра стоката в торбата и я метна с лекота на рамото си. — Сбогом, Джулия — каза тя. — И не трябва да се тревожиш. Не искам да ми плащаш.