Георги Христов
Още черна фантастика (сборник) (8)

Седем: Активна почивка

Слънцето лениво надничаше иззад тежките плюшени завеси. Тънък лъч отскачаше от златното преспапие във форма на камбана. Малкото слънчево зайче, предизвикано от него, попадаше върху стенното сюрреалистично пано, чиито объркани краски бяха достойни за творческото безумие на пиян психоаналитик. Никола Николов се изправи зад триъгълното махагоново бюро и каза на събралото се множество:

— Уважаеми господа, ще бъда пределно кратък. Както знаете, нашата фирма „Сафари Уийкенд“ е единствената бургаска фирма, която създава възможности за една истинска и същевремено активна почивка. Долни инсинуации са твърденията, че конкурентът ни „Оушън сафари“ е способен да ви предложи подобни емоции през почивните дни. Убедете се сами — откакто телепортацията е факт, те организират ловни хайки на тъпи динозаври, момонти, риболов на морски чудовища и други такива глупости. Само ние предлагаме лов на истински хищници. Хищници, които могат да се отбраняват, господа. Това е то истинската тръпка…

* * *

Пътен полицай Петър /Чопър/ Петров дъвчеше сандвич със салам и кашкавал. Отговаряше на прякора си напълно, но изобщо не му пукаше. Облегнат на калника на възстаричкия синьо-бял служебен „Форд“, той дояждаше закуската си и мимоходом следеше показанията на радара. Както никога ранната събота сутрин пътят София — Бургас бе напълно пуст. Изведнъж уредът издаде писклив звук и сякаш полудя. Петров се полуизвърна, долната му челюст увисна и той изпусна мазната филия хляб върху лъснатите си черни мокасини. Две огромни черни лимузини се материализираха от нищото върху шосето и профучаха край Чопъра с не по-малко от двеста километра в час. Полицаят изпсува наглите копелета и ядно срита остатъците от сандвича по посока на табелата „Бургас — 10 км“. След няколко секунди двата автомобила бяха на кръстовището на площад „Трапезица“, където се разделиха — единият зави наляво към центъра, а другият потегли надясно към Индустриалната зона.

* * *

Елтехникът Стоян Тодоров днес не бе в настроение. Когато след тежкия петъчен запой с домашна ракия се яви на работа, веднага го изкомандваха да провери връзките на повредена мотриса. Абсолютно сам в локомотивното депо, Тодоров обясняваше на електрическите вериги в какви интимни връзки би влязъл с майка им, ако имаше възможност. Наполовина напъхан в тесен метален шкаф, той чу стъпки и се обърна назад. В тясното коридорче на мотрисата се бе появил някакъв тип, облечен в черни кожени дрехи, впити по тялото и с мотоциклетна каска на главата.

— Бий се или умри! — изхъхри странно облеченият.

Все още неизтрезнял от огромното количество изпита ракия и недоспал, Стоян, тромав и як като кафява мечка, бавно се изправи. Изсмя се доволно и каза:

— Кой си ти бе, твойта мамица! Ела ми да се поразсея…

Без да отвърне, непознатият замахна с ръка. Остро свистене проряза въздуха. Врял и кипял в кръчмарските битки, елтехникът подложи лакът. Ножът се заби в ръката му на десетина сантиметра от китката. Раненият го измъкна, и без да обръща внимание на шурналата кръв, с рев на болка и ярост се хвърли върху нападателя. Сто и двадесетте му килограма буквално пометоха съперника. Когато се намериха на пода, въоръженият вече Тодоров замахна три пъти с ножа. След това се случи нещо странно — острието се счупи в дрехите. Изненадан за миг, мъжът се отдръпна и другият ловко като котка се измъкна от хватката му, отскачайки към входната врата. В същия миг тя се отвори. Работникът вдигна поглед от счупения нож и видя дулото на автомат иззад рамото на чернодрешкото. Имаше време само да нададе дрезгав вой и да замахне с ръка. Оръжието залая и изстреляните от упор куршуми преминаха през тялото на Стоян и затракаха по металните прегради в коридора. Елтехникът тежко се свлече, подпрян на стената и седна. От гърлото му вече излизаше дрезгаво хриптене. Струя кръв от продупчените дробове си проби път през устата му и шурна навън. Дясната ръка конвулсивно се сви и след това бавно се отпусна, изтървайки дръжката на безполезния вече нож.

* * *

В същото време журналистът Иван Пеев се прибираше у дома си. Кратката нерадостна среща с редакторите на вестника бе завършила по единствения възможен начин — Пеев напусна работа. Все още мрачен, бавно изкачи стълбището до втория етаж. Озовавайки се на площадката, Пеев извади ключа си и го пъхна в бравата. Докато превърташе езика на секрета, той инстинктивно се обърна. От двете посоки по стълбите — отдолу и отгоре — към него се бяха запътили двама непознати с черни кожени дрехи и каски на главите. Без да се замисли и за секунда, Иван връхлетя в дома си и затръшна вратата. Полуприведен, той хукна към отворената врата на хола. На кратки откоси над него засвириха куршуми, преминали през обикновената входна врата. Човекът плонжира надясно в хола, преобърна ниската дървена масичка, и без да се бави, с два скока преодоля разстоянието до терасата. За миг прехвърли парапета и тупна тежко в разкопаната градинка долу. Скочи и накуцвайки притича до собствения си старичък „Опел“. Влезе вътре и се опита да запали. Вдигна поглед и в ретровизьора видя как единият от типовете вдига някакъв автомат. Това бе последното нещо, което видя, защото изстреляната група куршуми премина през задната част на главата му и раздроби на ситни парченца предното стъкло…

* * *

Никола Николов отново се изправи зад бюрото си и каза:

— Уважаеми господа, част от вас вече имаха възможността за изпитат истинската тръпка на ловеца. Да заложиш капан, да устроиш засада и след това да натиснеш спусъка, да се насладиш на смъртта на живо, какво по-хубаво от това? Разбира се, получихме оплакване от участник от миналата седмица, че е контузен тежко. Но, уважаеми, вие сте предупредени предварително за тази възможност. Все пак нашата фирма устройва най-опасното преживяване — лов на хора…