Георги Христов
Още черна фантастика (сборник) (10)

Девет: Среща при брода

При третия брод спрях. Свалих вързопа от нещавена кожа от гърба си и приседнах върху му да отпочина. Тук щеше да става каквото стане, само да си поема дъх. Изпружих крака напред, затворих очи и вдишах мразовития въздух, отброявайки мислено седемте секунди. Задържах го в дробовете си пак толкова и бавно го изпуснах. След десет ритмични повторения на процедурата усетих как студът бавно напуска тялото ми. Няколкото минути седене отпуснаха отмалелите ми крайници.

Можех вече да започна, а и късният февруарски следобед преваляше. Развързах възела на бохчата и подредих всички предмети по реда на тяхното използване. Избърсах снега от големия камък сред поляната и стоварих наръча сухи дрянови клони. Отколе, когато отпървом си мерихме силите с Бога, той предложи да си изберем дърво и което първо даде плод, той е по-силният. Аз избрах дряна, а хитрецът посочи черешата. Много се радвах, когато дървото ми цъфна първо, но за жалост първа наплоди черешата. Оттогава всяка година паля огъня си с дрян. Този си го пазех специално още от Топлите Дни и така изсъхнал, щеше да гори като барут. Щом лумна първият пламък, взех саморъчно направената глинена чаша и гребнах вода досами брода. Като смесих течността с тази от предните два, оставих я да поеме и лъчите на залязващото вече слънце. Преди много си падах по ефектите, но напоследък нямах толкоз последователи, та да се перча. Затова просто извадих „лявата“ чернопера кокошка и с един замах на ножа с черната дръжка отсякох главата й. Кръвта рукна на талази, животното конвулсивно заскача в лявата ми ръка, а аз описах широк кръг около огъня. Остатъка от червената течност отделих в пръстено гърне. Внимавах да са точно четиридесет капки. След това запокитих ненужния труп в реката. Долях водата от трите брода в същия съд и го поставих в огъня. Не че бях болен, та да се лекувам, но в борбата с Изначалното щях да имам нужда от всичките си сили. Мнозина се опитват да лекуват с тая вода, като я „наричат“, но все забравят най-важното — трябва да се кипне, иначе е безсилна.

Докато водата заври, свалих всичките си дрехи и ги метнах зад кървавия кръг. Облякох ръчнотъканата ленена роба наопаки и с въглен надрасках на гърдите си кръг. Вписах в него недовършена пентаграма, хвърлих въглена и измих дланта и пръстите си със сняг. След това извадих и последния атрибут — чифт рога от близнаци волове и разорах кървавия кръг от вътрешната му страна. Щом го сключих, запокитих рогата и извадих гърнето от огъня. Хвърлих две шепи сняг, за да намаля температурата на питието и го изпих на три едри глътки. За да проверя силата си, стъпих в огъня и го стъпках с боси крака. Силата ми нарастваше — не се опарих. Клекнах и вдишах последните струйки дим — знаех, че огънят е Негово проявление и исках да приема част от могъществото Му. Изправих се и разперих ръце с разтворени длани. Засричах наум „Отче наш“ наобратно. Бях готов и зачаках сблъсъка с Доброто. Кофти за мен бе, че винаги то избираше начина, по който се преборвахме. Ех, да можех да го хвана и да стискам, да стискам…

По-скоро чух появата Му отколкото го почувствах. Пращенето на съчките го издаде. Рязко се извърнах. Огънят лумна от нищото с буен пламък и от него излезе сияйна фигура на невисок старец с дълга брада.

— О, Падналият Ангел — рече Той. — Време ли е вече?

— Дойде, че и отмина — отвърнах. — Е, дядка, избирай как да те победя! Лично аз предпочитам старомодния юмручен бой.

— Е, може и Силата да пробваме, може и Силата… — заклати глава. — Ама по-добре с ума, с разума…

— Стига приказки! Много работа ме чака — колко лековити кладенчета трябва да напия, колко булки да начена, колко мор да нося, чет нямат!

— А, търпение, търпение — смутолеви дъртакът. — Търпението е добродетел. Да се бием, но първо ще ми отговориш на три гатанки.

От яд завих. Пред него нямаше нужда да пазя човешка форма. Той ме виждаше във всички измерения едновременно. Разкърших могъщите си криле и заудрях злобно с опашка. Гатанки! Отврат… Ах, що ли не му се метна напред с рогите! Че после като му забуча едни нокти… Ама не. Вече избра, а думата му е закон тук. Все пак ми остави шанс — ако успея да отговоря, как ще го вкопча! Просъсках с раздвоения си език:

— Казвай първата!

— Кое е туй — занарежда Божеството — що сутрин е на четири крака, на обед на два, следобед на три, а вечер спи вечен сън?

— Лесно! — изсмях се злорадо. — Това е твоята грешка — човекът. Сутрин е млад и лази на четири крака, на обед е зрял възрастен и ходи твърдо стъпил на два, следобед е немощен старец и се подпира на бастун, затуй са му краката три, а вечер тялото умира и духът му идва при теб за вечни времена!

— Хм. Помъдрял си, браво. Я да те видим с втората. Що е туй, дето сбира всичко, отвън е като яйце, а отвътре като разстлана черга?

— И туй е лесно! — изревах и от радост избълвах от ноздрите си огнено кълбо, което разтопи снега околовръст. — Това е четириизмерната Вселена! Всичко се съдържа в нея, отвън е сферична, а когато си вътре, пространствено-времевият континуум я ограничава и виждаш до хоризонта, като разстлана черга!

— Браво на момчето — рече Старецът и се пресегна — Дай да те погаля по рогцата!

Измучах обидено, посегнах с глава и затръшнах челюсти, ама огън хапе ли се?

— Ах ти, лошав, лошав — замънка Той и зададе третата гатанка. — Прави кръвта ти буйна, храни, ала храна не е, като жарава изгаря, но огън не е, ръце няма, а те носи. Що е то?

— От лесно по-лесно! — зацвилих от удоволствие. — Това е любовта!

— Ех, Лукавий, Лукавий. Поумнял си, ала за битка ти е рано. Но нали си и ти мое създание — каквото правиш-струваш, да е до Гергьовден. От него ден нататък сила няма да имаш! — отсече Богът и стъпи в огъня.

— Стой! — викнах аз. — Щом не е любовта, какво е тогава?

— Лукав си ми ти, ала чуждото лукавство не усещаш. Това е втората ми голяма грешка след човека. Алкохолът! — рече и потъна в жаравата.

Останах сам на поляната с ехото от жаловито-възмутения си рев.