Волфганг Холбайн
Войната на паяците (4)

4.

Ужасяващото чувство да бъдеш разтворен в нищото и след един лишен от време момент от същото нищо да бъдеш сътворен отново на друго място бе последвано от два мига на още по-голяма уплаха. Първият бе, когато не чувстваше нито тялото си, нито обкръжението си и за много малко време бе непоколебимо уверен, че е мъртъв. Втората уплаха дойде, когато разбра, че това не е вярно, но че не може да вижда. Живееше и можеше да се движи, усещаше твърдия под под краката си и ледения въздух, който се плъзгаше по лицето му, но пред широко отворените му очи нямаше нищо друго, освен абсолютна чернота, а представата, че е сляп, за секунда бе още по-лоша от смъртта. Тогава чу до себе си гласа на Нет, която из все гърло проклинаше и се оплакваше, че е толкова тъмно.

Облекчението бе толкова голямо, че Хартман се отпусна назад с ясно доловима въздишка и за известно време затвори очи. Нещо прошумоли наблизо и изведнъж почувства някакво тяло до себе си, после Нет попита:

— Хартман? Вие ли сте?

— Да. — Той протегна ръка, попипа пръстите й и ги стисна кратко и бързо.

— Няма причина да ми чупиш ръката — каза Нет.

Хартман уплашено отпусна хватката си, изправи се колебливо и се опита да пробие тъмнината наоколо с поглед. Без успех. Но му хрумна колко необичайно леко му бе да се движи. Изглеждаше, че тялото му е много по-леко от обикновено.

— Има ли… още някого тук? — попита колебливо.

— Аз. — Гласът на Кайл идваше някъде отляво и звучеше потиснато и това подсказа на Хартман, че мегабоецът е ранен. — Но на ваше място щях да съм спокоен, докато разберем точно къде сме.

Хартман си спести отговора. Вместо това се изправи внимателно, бръкна в десния джоб на якето си и извади миниатюрно фенерче. Трябваше да опита много пъти, за да се убеди, че уредът е понесъл падането на пода по-зле и от самия него. Едно почти недоловимо щракване бе единственият резултат, когато няколко пъти бутна бутончето напред и назад. Разочарован, отпусна отново фенерчето, бръкна още веднъж в джоба и извади полупразния пакет цигари и запалката си. Жалкият жълт пламък създаде кръг от трептяща виделина, която бе достатъчна тъкмо колкото да различи собствената си длан и част от подлакътницата, а съскането на изтичащия газ сякаш изпълваше мрака отзад с шептящ, злокобен живот. Хартман завъртя запалката наоколо, докато сиянието не попадна върху бледото лице на Нет. Тя примига от неочакваната светлина и той видя, че е ранена. Лицето й бе бледо и потъмняло от засъхналата кръв, а на якето и се бе образувало грозно петно.

Запалката в ръката му така се нагорещи, че вдигна палец и угаси пламъка. Трябваше да внимава с това. Както изглеждаше, малката запалка поне за момента бе единственият им източник на светлина.

— Кайл? — попита той.

— Тук съм. — Гласът на мегабоеца отекна някъде от мрака. — Елате. Имам нужда от помощта ви.

„Помощ?“ Хартман бе объркан, но същевременно и малко обезпокоен. За какво, за Бога, му е нужна неговата помощ на някого като Кайл? Предпазливо се обърна, вдигна ръка и светна със запалката достатъчно дълго, за да различи една сянка пред себе си.

— Чакай тук — каза той, обърнат към Нет, докато пълзеше с ръце и крака. Отново почувства, че е станал… някак си по-лек.

— И наум не ми идва — отговори Нет. — Ще се поразходя малко, докато се върнеш.

Хартман се усмихна — не толкова на отговора на Нет, колкото на това, че и тя съвсем естествено като него бе преминала към интимното „ти“.

Той използва запалката си още два пъти, тогава опипващите му пръсти се натъкнаха на съпротива. Лицето на Кайл. Задържа ръката си за части от секундата по-дълго, отколкото бе необходимо. Кожата на Кайл бе гореща и суха, макар да бе оросена от тънък слой пот. Усети колко ускорен и неравен е пулсът му. Хартман се уплаши. Досега бе смятал Кайл за ненараним. Но може би дори и чудовищните възстановителни сили на мегабоеца се бяха изчерпали.

— Какво ви е? — попита Хартман.

— Ранен съм — отговори Кайл. — Но това няма значение. Можете ли да станете?

— Сигурно — отговори Хартман. — Вие сте ранен? Къде? Зле ли?

— Краката ми — отговори Кайл. Хартман вдигна запалката си и искаше да се наведе, но Кайл светкавично хвана китката му и я задържа с такава сила, че Хартман трепна от болка.

— Казах, че няма значение — рече Кайл още веднъж. — Освен това не вярвам, че наистина искате да видите това.

— О — каза Хартман само.

— Станете — повтори Кайл. Този път Хартман го послуша, без да му противоречи.

— Приближете се до трансмитера — заповяда Кайл. — Намира се точно зад мен. Трябва да се опитате да го включите. Бих го направил и сам, но не мога.

Хартман протегна двете си ръце, опипвайки като сляп, направи крачка и почувства гладък метал под пръстите си. Поиска отново да използва запалката си, но Кайл го спря с остър тон:

— Оставете! Газта няма да ви стига до безкрайност, а може би ще имате крайна нужда от светлина.

— Мисля си, можете ли да виждате в тъмното? — попита Хартман.

— Мога — отговори Кайл спокойно. — И вие ли?

Хартман се отказа. Вероятно Кайл бе прав — освен това нямаше смисъл да се спори с него. Въздишайки, прибра отново запалката си и попита:

— Какво трябва да направя?

— От лявата страна има включвателна кутия — отговори Кайл. — Напипахте ли я?

— Да.

— Добре. Натиснете двата горни клавиша. Едновременно и с всичка сила.

Хартман се подчини. Прозвуча металическо щракване.

— Опитайте още веднъж — каза Кайл.

Дали Хартман се заблуждаваше, или наистина долови нещо като паника в гласа на мегабоеца? Той послуша и опита още веднъж. И още веднъж. И още веднъж. Безсмислено.

— От това се опасявах — промърмори Кайл. — По дяволите!

— От какво сте се опасявали? — Хартман започна да се ядосва. — По дяволите, Кайл, престанете да се правите на тайнствен.

— Трансмитерите, Хартман — каза Кайл тихо. — Вече не функционират.

— Естествено, че не функционират! — разпали се Хартман. — Сам видяхте как приятелите ви ги изключиха. Вероятно не искат да избягаме от крепостта.

— Ще ми се да беше така — промърмори Кайл. — Но вие се заблуждавате. Не можеш да изключиш трансмитер. Не и наистина.

Хартман замълча за момент. Обзе го твърде недобро чувство.

— Този тук е изключен — промърмори той най-сетне.

— Знам — отговори Кайл. — Знаех още преди. Аз… — Той прекъсна, изсмя се тихо и несигурно и за момент потърси думи. — Понякога човек върши неща в разрез с разума си, нали така? Мисля, само… само за да не признае нещо. Боя се, че цялата мрежа се е сринала.

— Цялата мрежа?

Хартман дори не чу стъпките на Нет и здравата се уплаши, когато гласът й прозвуча до него.

— Имате предвид всички трансмитери? Всеки един на Земята?

— Може би не само на Земята.

Макар и да знаеше колко безсмислено беше, Хартман вдигна ръка и още веднъж натисна и двата клавиша.

— Може би… само този тук е излязъл от строя — промърмори той. — Имам предвид… може би… може би е изгорял или нещо подобно.

— Тези уреди не се повреждат — каза Кайл спокойно. — Никога.

— Е, добре! — каза Нет разпалено. — Ами тогава тази проклета трансмитерна мрежа се е сринала! Ако добре си спомням, причината да долетим на Северния полюс бе тъкмо да вдигнем проклетото нещо във въздуха!

Това не беше съвсем вярно, както Хартман много добре знаеше, но Кайл се отказа да я поправи.

— Боя се, че това не е така просто — каза той сериозно. — Спомнете си какво се случи, преди да избягаме.

— Спомням си преди всичко това, което дърдорехте, Кайл — отговори Нет разпалено. — Какво имахте предвид, като казахте, че хиперпространството се разкъсва? Какво, по дяволите, означава това?

— Това е само удобен израз за нещо, което никой в действителност не разбира — отговори Кайл. — По-висш континуум, който…

— Моля без научни доклади, Кайл — прекъсна го Хартман нервно. Изведнъж стана невъзможно да спре. Отказваше да го признае и пред самия себе си, но се плашеше. Онова, което бе казал Кайл, го изпълни с граничещ с паника страх. — За каква бомба говорехте?

— За оръжието, което капитан Леърд и Скудър искаха да обезвредят — отговори Кайл.

— Предполагам, че са го сторили — каза Нет. Гласът й звучеше нервно. — Ако не е така, едва ли щяхме да сме тук.

— Съжалявам, но се боя, че се заблуждавате. Това оръжие не може да се обезвреди. Така е конструирано, че във всички случаи да експлодира, щом взривателят е задействан.

Нет си пое рязко дъх и макар че Хартман не можеше да я види, чувстваше как ужасът й рязко премина в гняв.

— И ти си го знаел? — попита тя. — И въпреки това си ги оставил да отидат? Знаел си, че…

— Това бе единствената възможност — прекъсна я Кайл. — Един от нас трябваше да отиде горе на космическата станция. Съжалявам, че трябваше да премълча истината от вас.

— Да премълчиш истината!? — Нет почти изкрещя. — Ти… ти си пратил тях и другите на сигурна смърт — и наричаш това премълчаване на истината?

— Не е сигурно дали са мъртви — каза Кайл. — Напротив, имали са добър шанс да се спасят. Почти съм сигурен, че са го направили.

— Преди нещо да се случи ли? — попита Нет възбудено. — Преди пет секунди твърдеше, че тази бомба не може да се обезвреди! Това пак ли е някоя нова лъжа?

— Не — каза Кайл. — Това е истината. Създадохме трансмитерно поле, което трябваше да телепортира оръжието на място, където няма да причини никакви поражения.

— Трябвало да го телепортира? — попита Хартман натъртено.

Кайл замълча за няколко секунди.

— Боя се, че не бяхме достатъчно бързи — призна той. — Това е само едно предположение, но след онова, което видях в Черната крепост… — Пое доловимо въздух. Когато продължи да говори, гласът му се бе променил и звучеше делово, почти назидателно. Но това бе насилено спокойствие и то не можеше изцяло да прикрие истинските му чувства. — Трансмитерите използват едно по-висше измерение — каза той, — което наричаме хиперпространство. Знаем малко за него, по принцип почти нищо повече, освен че съществува. Дори и тази дума е само едно понятие, за да се опише нещо, което човек не може да опише. Но се опасявам, че бомбата е експлодирала в същия момент, когато е била прехвърлена в това измерение. Трябва да се е получило един вид… късо съединение.

— И това късо съединение е парализирало цялата трансмитерна мрежа? — попита Хартман. Не му се удаде да придаде на гласа си овладяност, както му се искаше. Не бе забравил страховитата картина, която видя в трансмитерната зала на Черната крепост. Както и ужасяващото чувство, което го бе овладяло. Всъщност вече въобще не му беше необходим отговорът на Кайл. Всички бяха почувствали пределно ясно, че се е случило нещо невъобразимо.

Кайл отговори едва след известно време.

— Може би — каза той. — Но се боя, че това не е всичко. Енергията трябва да е била много по-голяма, отколкото предположих. Може границата между измеренията да е била разкъсана.

— Границата между измеренията… значи — повтори Хартман.

— Но сега по-добре потърсете изход — обясни Кайл, който очевидно искаше да смени темата. — Не искам да ви тревожа, но…

— Знаете ли какво най-много ме тревожи, Кайл? — попита Хартман, докато ставаше и внимателно се обърна, за да не се блъсне в нещо в тъмнината. — Изречения, които започват с „Не бих искал да ви тревожа“.

Кайл се засмя насила. Хартман чуваше как Нет се движи на няколко крачки от него — също така внимателно и непохватно като самия него поради слабата гравитация. Хартман все още не искаше да размишлява над причината за драстично отслабналата гравитация. Естествено че бе възможно да се намират в някаква част от света на мороните, където земното притегляне е по-слабо. Но имаше и друго обяснение и…

Не, за тази възможност избягваше да мисли в момента. Предпазливо вървеше опипом напред в мрака, докато пръстите му се натъкнаха на съпротива.

Мина почти половин час, който им струваше почти целия запас от газ в запалката им, но накрая откриха врата — или поне нещо, за което Кайл твърдеше, че е врата.

Хартман се съмняваше в това. Вратата нямаше определена форма, би могла съвсем спокойно да мине за нескопосано пришита дупка на стената, ако по краищата й нямаше дебели уплътнения от изкуствена материя и шарнири. Който и да бе я конструирал, трябва да беше скъсал всякакви връзки с евклидовата геометрия — и да е с твърде дълги крака, защото долният й ръб се намираше почти на метър и половина от пода.

— Откъм лявата страна би трябвало да има включвателно табло — каза Кайл, след като Хартман му съобщи за откритието си.

Хартман вдигна запалката. Пламъкът бе голям колкото нокътя на пръста му и вече не излъчваше почти никаква светлина.

— Намерихте ли я?

Хартман угаси пламъка и с другата си ръка опипа гладкия метал пред себе си. Трябваше да се изправи на пръсти, за да достигне малкото табло.

— Да. Две копчета. Те са… със странна форма.

— Знам — отговори Кайл от мрака. — Ако натиснете горното, трябва да се отвори. В случай, че автоматиката все още функционира.

Хартман протегна пръсти към копчето, но все още не го натискаше.

— Какво ни очаква оттатък? — попита той недоверчиво.

— И аз бих искал да зная — отговори Кайл. — Може би нищо. Може би смъртта. — Той тихо се изсмя. — Опитайте, Хартман. Ще сте първият, който ще го открие.

— Очарователно — изръмжа Хартман. — Продължавайте така, Кайл, и вече няма да съм сигурен дали наистина желаете да излезете оттук жив.

Кайл пак се засмя и Хартман удари копчето яростно с юмрук. Същевременно отскочи две крачки назад и насочи пушката за стрелба.

В течение на секунди не се случи нищо и Хартман вече започна да се примирява с мисълта, че не само осветлението, но и всички технически уреди в това съоръжение са извън строя, когато чу едно силно, сухо „трак“ — и изведнъж вратата изчезна в пода. Към тях нахлу червена светлина и огромна вълна от задушлив, с миризма на метал въздух.

Хартман се отдръпна още крачка назад, вдигнал оръжието си и инстинктивно се приведе. След времето, което бяха прекарали в почти пълен мрак, мъждивата светлина почти го заслепяваше. Но той чуваше, че оттатък нещо се движи.

С разтуптяно сърце чакаше очите му да свикнат със светлината. Едва тогава се осмели да се приближи до вратата и да погледне навън. Нет пристъпи почти безшумно до него.

Стояха почти минута там и се взираха надолу, докато Кайл попита:

— Какво виждате?

— Трудно… може да се опише — промърмори Хартман. Изведнъж небцето му бе така пресъхнало, че с мъка говореше. — Де да имах подходяща дума за това. Не съм сигурен дали ще го разберете.

— И каква е тя? — попита Кайл.

— Адът — отговори Хартман.