Волфганг Холбайн
Войната на паяците (3)

3.

„О, Господи!“, прошепна Скудър. „Тя експлодира!“ Черити закри уплашено очите си с ръце, но нямаше никаква полза — над екрана нахлуваше вълна от непоносима, ослепителна яркост. Светлина с такава невъобразима интензивност, сякаш стените на планера бяха станали прозрачни и тя можеше да вижда през ръцете си! Сякаш целият Космос се беше подпалил, блясък като ядрото на експлодираща супернова, който бясно се носеше към тях…

… и угасна.

За миг отмина. Стана твърде бързо, но за неизмерим период от време Черити помисли… че е усетила тласък, трус на действителността, чувство, сякаш гледа филм с не съвсем чист монтаж, така че сцената продължава нататък без преход, но въпреки това човек има чувството, че нещо липсва. Да полудееш.

Черити отхвърли обърканата мисъл, вдигна ръка към лицето си и прокара кокалчетата на пръстите си върху очите си. Ярки светли точки грейнаха по ретината й и в първия момент се страхуваше да не е сляпа. Блясъкът на експлодиралата бомба бе достатъчно интензивен. Но тогава в трептящата пелена пред погледа си започна да различава привидения… и една сцена, която беше твърде странна, за да е фантазиране в смъртта или трескаво бълнуване.

Видя Гурк, който се нахвърли върху Киас с пронизителен писък.

Гледката беше направо смехотворна. Мравката беше почти три пъти по-голяма от джуджето и въпреки това тласъкът на Гурк бе така стремителен, че Киас залитна с половин крачка назад и за малко не падна на колене. Гурк здраво се вкопчи в него, непрекъснато крещеше и пищеше и удряше с двата си юмрука по бронирания череп на огромното създание. Минаха секунди, докато на Киас изобщо му хрумне да се отбранява.

Естествено тогава борбата свърши набързо.

Моронът нанесе на Гурк удар, който би бил достатъчен да откъсне главата от раменете му, ако бе използвал всичката си сила. Но и така джуджето бе запратено напряко през командната кабина на планера до отсрещната стена, където се строполи. С мъка се съвзе отново и със силата на побеснял човек скочи и се опита с протегнати ръце отново да се нахвърли върху Киас. Скудър му препречи пътя и протегна ръка да го задържи, но Гурк просто отби ръката му настрана и му нанесе удар, който накара гиганта да залитне с вик на слисване и да се бори да запази равновесие. В следващия миг той за втори път се сблъска с морона и окончателно го извади от равновесие. Киас залитна. С три от четирите си ръце се вкопчи за контролния пулт на планера, а с останалата се опитваше да сграбчи беснеещото джудже за яката и да го държи на разстояние.

Гурк се измъкна от хватката му, за трети път се блъсна в насекомото и окончателно го отлепи от пода. Киас се преобърна гърбом върху командния пулт. Диво размахващите му се ръце минаха със стържещ звук по метала, докоснаха ключове и лостове и оставиха дълбоки с милиметри драскотини по метала. Планерът осезаемо потрепна и започна да се олюлява. Някъде под краката им виеше претовареният двигател.

Черити най-сетне преодоля изненадата си, с две-три крачки стигна до Киас и Гурк и се опита да откъсне освирепялото джудже от гърдите на морона. Но Гурк крачеше като побеснял наляво и надясно. Отхвърли и нея назад и продължи да обработва с юмруци и ритници гърдите и лицето на морона.

Черити размени бърз, напълно объркан поглед със Скудър, посегна да улови за втори път Гурк и безпомощно се стовари назад, когато планерът внезапно легна на една страна и запарашутира с виещи машини. Равният преди миг под се превърна в гладка като огледало пързалка. Тя се плъзна към стената до шлюза и инстинктивно вдигна ръце пред лицето си, за да се предпази, но очакваният удар не последва, защото планерът в последния момент зае хоризонтално положение. Тя рязко се преобърна и се опита да се изправи на крака, но успя едва при третия или четвъртия опит, защото планерът продължаваше да се клати. Палубата под краката им се повдигаше и потъваше като малък кораб, попаднал в тайфун. Страхотен тътен и скърцане изтезаваше ушите й и внезапно командната кабина се изпълни с ослепителна, невъобразимо интензивна светлина, с нагорещено до бяло зарево, което почти не отстъпваше по блясък на експлодиралата супербомба.

Черити изкрещя от ужас и болка, сложи ръце пред лицето си и се опита да избегне бремето на мъчителната светлина, но не успя — светлината идваше едновременно отвсякъде, сякаш се намираха в стъклен кораб в сърцето на слънцето. За части от секундата преди да я заслепи, угасна. Остана само постепенно заглъхващата болка и буря от ярки, зелени и оранжевочервени светкавици, които още за няколко минути просветваха в ретината на Черити.

Тя внимателно свали ръцете си. Не виждаше ясно. Нямаше цветове, а фигурите на останалите бяха като изрязани с ножица силуети от черна хартия, които се движеха по напълно неестествен начин. Подът под нея се тресеше все още и скърцането на претоварените машини изобщо не беше спряло, само беше стигнало до предел, при който не можеше да го чува, но го усещаше — болезнени вибрации и разтърсване, като ням вик, който караше да потръпват всички фибри на тялото й.

Стенейки, тя се опита да се изправи, но в този момент през кораба премина друг, страхотен тласък. Черити загуби опора под краката си, политна, премятайки се през централата, и се блъсна в Стоун, който с болезнен вик падна на пода. Полузашеметена, тя се свлече върху него, опипа слепешката наоколо и отвори очи.

Погледът й попадна на екрана. Като по чудо уредът бе устоял на светлинния поток, така че разбра — планерът вече не се намираше в откритото пространство. Онова, което не можеше да види, беше, къде се намират.

Около кораба вилнееше невъобразим хаос. Ослепителни светкавици трепваха на монитора, пламъци, ярки експлозии и излъчващи блуждаещи светлини… неща, които по някакъв злокобен начин й напомняха за нещо, без да може да каже точно какво. Тя и не намери подходяща възможност за размишления, защото изглеждаше, че хаосът едва сега започваше истински. Корабът залиташе, въртеше се по надлъжната си ос и за някаква ужасяваща секунда политаше гърбом, докато автоматиката отново го насочеше по курса му. Нещо улучи корпуса и се заби в него. Черити чу страхотното скърцане от разкъсващия се метал и хор от пронизителни писъци, без в първия момент да разбере кой крещи.

С ревящи двигатели, оставяйки след себе си було от палещ огън, планерът се приближаваше към земята, подскачаше като водоравно подхвърлен камък отново нагоре и се удари за втори път с още по-голяма сила.

Този път амортисьорите не смогнаха да смекчат удара.

Невидим юмрук улучи Черити и я притисна към Стоун. Викът му наподобяваше повече на сподавено изпръхтяване. Тя го усети как отмаля под нея, а за момент и сама загуби съзнание.

Но трябва да е било само за миг, защото корабът все още не беше се успокоил, когато отново дойде на себе си. На монитора изглеждаше, че към тях се носят отломки, пушек и ярки пламъци и изведнъж видя огромна черна сянка, която сякаш методично обгръщаше кораба. Напълно несъзнателно, с инстинктивно движение, което не можеше да потисне, тя закри лицето си с ръце и се напрегна.

Сблъсъкът беше страхотен. Металът се разпука. Мониторът се счупи и вместо картини, изобразяващи пламъци, лумна истински огън от стената над командния пулт. Тя напълно усещаше как корабът под тях се деформира. Нещо експлодира и за секунда светлината угасна и бе заменена от странното жълто сияние на аварийното осветление.

И от секунда на секунда ставаше все по-тихо.

След адския шум, който бе измъчил ушите й, тишината почти й причиняваше болка. Черити видя пламъците, които излизаха от строшения монитор, но не чуваше пращенето им, виждаше как непосредствено до нея стройна фигура с твърде много крайници и неестествени движения се опитваше да се изправи и тогава погледът й се плъзна по лицето на Скудър. Устните му се движеха, но тя не чуваше нищо.

Онова, което не бе успяла да направи страхотната светлина, стори го шумът — тя не беше сляпа, а глуха.

Имаше опасност да изпадне в паника, но успя да се овладее. Замаяна, тя се изправи и отново си спомни, че при сблъсъка си със Стоун бе го съборила на пода. Погледна го и с облекчение установи, че не изглеждаше да е зле контузен. Лицето му бе наранено. Кървеше и устните му се движеха, като че ли казваше нещо, но Черити не го разбираше. Все още не чуваше абсолютно нищо.

За сметка на това в следващия момент видя нещо, което бе толкова странно, че в първия миг просто не повярва.

Киас се бе изправил до нея на три от своите шест крайника и се опитваше да допълзи до командния пулт, но не успяваше. На десния му крак висеше обляното в кръв джудже, което с едната си ръка се бе вкопчило в крака му, а с другата непрекъснато удряше по тънкия крак на насекомото. Лицето на Гурк бе наранено и сега наистина имаше на устата си пяна, обагрена в светлорозово.

Черити стана, изненадана, бори се един миг да запази равновесие, когато малко позакъсня да разбере, че подът на командната кабина вече не е равен, а се бе превърнал в наклонена рампа. После откъсна Гурк от морона, не толкова да помогне на Киас. Съмняваше се, че огромното насекомо изобщо усеща ударите на гнома. Но Киас бе също така замаян като нея и Стоун. Ако се опиташе съвсем инстинктивно да се защити, това би означавало смърт за Гурк.

Не, това не би могло да стане. Гурк не би умрял, той не може да умре, независимо какво би станало с нея…

Мисълта й се прекъсна така рязко, сякаш някой дръпна някакъв шалтер зад челото й и Черити остана с чувството за дълбоко объркване. Какво беше това? За момент бе имала чувството, като че ли в мислите й се бе отворила някаква врата, за да й позволи поглед в паметта, който обикновено беше винаги закрит.

Гурк използва краткия момент, през който тя се бе отклонила, за да се освободи — и отново да се нахвърли на морона. Устните му се движеха. „Мрежата! Ще се разпадне! Вие сте луди!“

Тя четеше думите по устните му. Бяха същите, които бе изкрещял, преди хаосът да се разрази над малкия кораб и екипажа му. Напълно обезумял, той непрекъснато удряше и риташе по хитиновата броня на огромното насекомо. Киас се опитваше, доколкото може, да избягва ударите му, но за облекчение на Черити се отказа да се брани, така че тя накрая успя да откъсне джуджето от гигантската мравка, общо взето, ненаранено. Предупредена от първата си грешка, този път хвана здраво. След миг джуджето преустанови съпротивата си.

С ъгъла на очите си забеляза някакво движение и видя, че и Скудър отново се бе изправил. Той залиташе и когато натовари левия си крак, лицето му се изкриви от болка. Но успя да стане със собствени сили.

Тя видя как се движат устните му, сви рамене в отговор и със свободната си ръка докосна ухото си. „Съжалявам — каза тя. — Но нищо не чувам.“

Странно — тя вече дори нямаше представа за собствения си глас.

Скудър смръщи чело, наклони глава настрана и я погледна въпросително. Устните му отново се раздвижиха и изведнъж на лицето му се изписа изражение на уплаха. Каза нещо. Тя видя, че той крещи.

Черити не чуваше нищо, но съвсем неочаквано й стана ясно, че и Скудър не чува собствения си глас!

С тласък се обърна към Стоун. Бившият губернатор на Земята се бе изправил и гледаше ту нея, ту Скудър и на неговото лице се четеше същият безкраен ужас, както и по лицето на индианеца хопи. Погледна я втренчено, после вдигна ръце пред лицето си и плесна с ръце. На Черити дори не й бе необходимо да види уплахата в очите му, за да разбере, че и той не чува нищо.

Тя внимателно пусна Ел Гурк да застане на крака. Изглежда, джуджето бе разбрало посланието, защото вече не се опита да се нахвърли срещу морона. Черити докосна с пръсти ухото си и погледна въпросително. Гурк поклати отрицателно глава. И той не чуваше нищо. По принцип това можеше да означава само едно нещо, помисли си Черити ужасена — и четиримата да бяха внезапно оглушали беше повече от невероятно. Навярно напълно побърканото обяснение бе, че вече не съществуваха никакви шумове!

Тя се обърна, втренчи се в екрана и не видя нищо друго, освен пламъци и стъкло, разпръснато по командния пулт. Мазна течност капеше от пукнатина в стената и се стичаше по пулта. Металът трябва да бе нагорещен до червено, но тя не чувстваше никаква топлина…

Черити си помисли, че нещо не е наред. И не само с този кораб. А може би въобще не с кораба. Може би… с тях.

Тя се завъртя на токовете си, просто помъкна Гурк със себе си и по наклонения под се затича към вратата. Изведнъж доби сигурното чувство, че по възможност най-бързо трябва да напуснат планера.

Стоун и Скудър я последваха, без да има нужда от втора покана, само Киас стоеше при разрушения си команден пулт. Погледът на огромните му фасетни очи блуждаеше над попуканите скали и монитори и макар до този момент да бе смятала това за невъзможно, помисли си, че в тях се забелязва нещо като паника.

Киас трепереше. Какво, за Бога, бе видял джеърдът, което те не бяха видели?!

— Киас! — изкрещя тя. — Идвай най-сетне!

Джеърдът не реагира. Черити бе сигурна, че не би го сторил, дори и да чуеше гласа й. Стоун се втурна покрай нея и изчезна зад завоя на стръмния коридор, а Скудър сграбчи раменете й и се опита да я дръпне със себе си.

За секунда Черити се поколеба какво да прави. Почти бе готова да се върне и да изтича до Киас, за да го откъсне насила от командната кабина. Тогава разбра колко безразсъдна е тази идея. Киас беше много по-силен от нея. Тя се обърна и побърза да последва Скудър.

Нещо се случи, когато безшумно се спускаха по коридора. Стените пред тях се деформираха и започнаха да вдигат шум, но както и преди тя не усещаше и най-нищожна топлина в командната кабина. Светлината се промени от жълта в синя и после в цвят, за който тя нямаше дори и дума, и за нищожен, лишен от продължителност момент й се стори като че ли в коридора пред тях се носеше мъгла от нереално, сиво нищо, картина, която бе същевременно странна и вселяваща страх.

И която й бе позната! Тя някога бе виждала това зашеметяващо, носещо се на вълни нещо, когато…

Изглежда и този път нещо препречи мисълта й, преди да я довърши докрай, и този път не й остана време да помисли за онова, което ставаше зад челото й.

Стана по-лошо:

Корабът вече не трепереше, той беснееше. Три пъти Черити трябваше да се подпира на стените, за да не загуби равновесие и да не падне, и последния път ръката й потъна непосредствено пред невярващите й очи до ставата в привидно масивната стомана на планера. Не усети никакво съпротивление, а безплътно засмукване и придърпване, сякаш бе всмукана в невидима пропаст. В последния момент се дръпна назад, отново възстанови равновесието си и продължи да залита.

Очите й започнаха да я мамят с по-различен свят от този на сетивата й — по-нататък имаше впечатлението, че се спуска надолу по коридора, но чувството й за равновесие настояваше, че се изкачва. Всяка крачка й струваше повече усилия от предишната и изглеждаше, че собственото й тяло е започнало да тежи с тонове. Въздухът се изпълни с горчив, неприятен вкус, ушите й пищяха и в първия момент тя го взе за шум, докато й стана ясно, че само така го чувства.

Тя се носеше по коридора непосредствено след Скудър… и рязко спря. Къде ли бяха Френч и хората му.

Беше повече от объркана. Може би Космосът около тях се разбиваше на парчета, но как би могла просто да забрави Старк и Френч и другите родени в орбита?

Тя се огледа безпомощно и забеляза, че и Скудър се бе спрял и гледаше почти отчаяно към нея. Коридорът почти не приличаше на семплия метален проход, по който се бяха качили. Стените бяха деформирани по неописуем начин и очите й я мамеха с неща, за които изобщо не искаше да знае дали са реалност или въображение. Но поне можеше да разбере, че се намира непосредствено пред отклонението за товарния отсек на кораба. Може би Старк е завел семейството си там, когато настъпи хаосът.

Тя жестикулираше към Скудър и блъсна Гурк, така че той се намери в обятията на индианеца. Тогава се обърна и изтича в разклоняващия се коридор, за да стигне до товарния отсек. Вратата се отвори още когато бе на три крачки разстояние и Стоун идваше към нея. В мислите си Черити се извиняваше, че бе го смятала за страхливец, когато пръв избяга от командната кабина. Стоун казваше нещо и същевременно клатеше отрицателно глава и ако Черити не разбираше думите му, много добре разбра значението на ужаса, който се бе изписал на лицето му. Нещо страшно трябва да се е случило с Френч и хората му.

Стоун се опита да я задържи за раменете, но Черити отблъсна ръката му настрана, промъкна се покрай него и удари с юмрук бутона, който отваряше вратата. Тя се готвеше за най-лошото, докато тежката бронирана херметизираща врата изнервящо бавно се плъзна настрана.

Въпреки това не бе подготвена за картината, която се откри пред нея.

Товарният отсек вече го нямаше.

Не бе разрушен или откъснат от кораба. Вече не съществуваше.

За секунди Чарити се спря неподвижно, парализирана от смесица от потрес и ужас, които прочете и по лицето на Стоун. Тя познаваше тези кораби и знаеше, че по принцип не са нищо друго, освен летящи товарни помещения, един вид свръхголеми контейнери с двигатели и командна кабина. Но където трябваше да бъде трийсетметровият товарен отсек, се намираше само ивица блещукащ метал, зад който започваше задната стена на отсека. Колкото и налудничава да й се видя мисълта, но корабът просто се бе смалил.

Стоун докосна рамото й. Тя се обърна, втренчи се в него и видя как устните му се движеха. Не се опита да отговори, а с кимане му даде знак, че е разбрала и побягна.

Скудър, Гурк и Киас вече бяха напуснали планера, когато Стоун и тя, един до друг, стигнаха до шлюзовата камера. Тя видя, че индианецът хопи все още здраво държеше Гурк. Махна й със свободната си ръка да побърза. Устата му бе отворена за ням вик.

Корабът се изправи. По пода премина безшумна, светкавично бърза вълна и за малко не ги събори. И сякаш изведнъж стените станаха прозрачни. Като че невидим вятър я шибна внезапно в лицето и изведнъж почувства отново това ужасяващо, почти неустоимо всмукване. Удвои усилията си, блъсна Стоун така грубо, че той почти политна от шлюза и сама го последва с отчаян скок.

„… Бога, побързай!“, прониза слуха й гласът на Скудър. Същевременно над тях се разрази направо адски шум: викове, пукот на огнени езици, пращене на електричество с необикновена сила на звука, непрекъснато разпукване и разпадане на отломки и глух тътен, сякаш някъде се събаря цяла планина.

Устремът на собственото й движение я увлече напред и отново би паднала, ако Киас не бе посегнал и не бе я хванал с една от измамно тънките си ръце. Черити му благодари с автоматично кимване с глава, освободи се и отново се обърна към планера.

Картината секна дъха й.

Корабът тлееше в някакъв студен вътрешен огън. Бяла светлина проникваше през металните стени, така че те като на някаква странна рентгенова снимка можеха да наблюдават вътрешността на малкия кораб… и фигурите, които се движеха в него!

Бяха черни, нарисувани с груби щрихи контури, които се извиваха назад, мятаха се наоколо и тичаха, без да помръдват от място, отчаяно вдигаха ръце, блъскаха се в стените…

„Френч“, помисли си тя. Това бяха Френч и хората му! Но това е невъзможно! Коридорът беше празен!

Но сега бяха там. Там, където ги бяха оставили, в малката шлюзова камера пред командната кабина, през която преди секунди бяха тичали Скудър и Стоун и тя самата!

Тя почувства как Скудър пристъпи към нея и каза нещо и този път тя чу гласа му. Но й беше невъзможно да се концентрира върху думите му. Смаяна и уплашена до смърт, гледаше втренчено очертанията на родените в орбита, които се гърчеха в агония. Скудър и тя трябва да са минали направо през тях!

Тя направи инстинктивно крачка към планера, но Скудър я задържа. Страховитото пламтене на корпуса бе станало по-интензивно… и изведнъж корабът започна да се свива пред очите им! Корпусът му се изкриви, стана по-малък, изглеждаше като грабнат и смачкан от невидими гигантски ръце модел от сребърна хартия. В няколко секунди се сви до една трета от първоначалните си размери и продължи да се стопява. Нещо черно започна да очертава контурите му, сякаш се разтапяше в огъня на черно слънце.

— Велики Боже, какво е това? — прошепна Скудър.

— Още не е нищо! Това е само началото… ако имаме късмет!

Объркана, Черити сведе поглед към Гурк. В гласа на джуджето вече нямаше нищо от познатия му подигравателен тон. Трепереше от уплаха и същият неописуем страх се четеше и в очите му, докато гледаше унищожението на моронския планер. Той внезапно се обърна, с изненадващо движение се изтръгна от Скудър и, изпълнен с омраза, посочи Киас.

— Знаеш ли какво са направили? — крещеше той. — Знаеш ли какво са направили тези безумци!?

Черити се огледа изтръпнала наоколо, преди да отговори. Всичко бе станало толкова набързо и бе така недействително, че досега не бе се запитала наистина къде въобще се намират. Но все пак позна, че беглото впечатление, което имаше от екрана малко преди експлозията на монитора, е било вярно. Планерът вече не се намираше в пространството. Над тях се простираше огромен, металносив купол, катедрала от стомана, която трябваше да е с диаметър от поне половин километър и…

… изведнъж разбра къде бяха.

— Корабът! — прошепна тя изненадана. — Ние… ние сме на Северния полюс!

— Да — потвърди Гурк възкисело. — Доколкото все още съществува.

Те бяха в Черната крепост, помисли си Черити объркана. Но крепостта почти не можеше да се познае.

Не за първи път идваше тук. Тя бе първият жив човек, стъпил на моронски кораб, и по-късно още веднъж я бе видяла, макар и за кратко и при обстоятелства, които не бяха напълно подходящи, за да може съвсем спокойно да се огледа наоколо. Въпреки това й беше трудно още в първия момент да идентифицира това разрушено, горящо пепелище като гигантската трансмитерна станция на Северния полюс, която всички знаеха под името Черната крепост. Една част от огромния купол бе разрушена. Навсякъде гореше. Огромните машинни блокове, които бе видяла при последното си посещение тук, бяха напълно унищожени. Само на няколко метра от тях друг планер се бе забил в пода. Мъртви мравки лежаха между развалините, а големият трансмитерен пръстен, вратата към звездите, през която бяха дошли нашествениците от Морон, бе изчезнала. На нейно място зееше истинска черна дупка.

Черити не намери друго описание. Където бе висял трийсетметровият сребрист пръстен, се въртеше черен, врящ вихър, зад който започваше нищото. Тя отвърна рязко поглед от зловещото явление и автоматично се хвана за оръжието си, когато няколко паякоподобни насекоми започнаха да се придвижват към нея.

— Не е необходимо, капитан Леърд — каза Киас бързо. — Няма от какво да се страхувате. Това са джеърди.

Черити му хвърли несигурен поглед и отново дръпна ръката си, но държеше приближаващите се мравки под око. Бяха осем или десет фигури с по шест крайника и с нищо не се различаваха от мороните, които познаваше.

— Спечелихме битката — продължи Киас. — Черната крепост е наша.

— Глупости — каза Гурк тихо.

Черити не му обърна внимание.

— Какво означава това? — попита тя. — Как така… сме тук?

— Всичко премина по плана — твърдеше Киас. — Моите братя са нападнали тази крепост, докато ние обезвредим бомбата „черна дупка“.

— Според плана?! — изкрещя Гурк. С диво жестикулиращи ръце посочи засмукващото черно Нищо, което бе заело мястото на трансмитера. — Това там го наричаш според плана?

— Моля те, Гурк! — каза Черити. Все по-трудно й беше да запази спокойствие. В продължение на секунда размисли дали това не бе просто нервността на Гурк, която я зарази, но тя самата почувства, че не е така. Все едно е какво твърдят Киас и неговите братя — тук се бе случило нещо съвсем не според плана.

Киас вдигна една от четирите си ръце.

— Би било по-добре за вас и вашите придружители да напуснете това място. Ние спечелихме битката, но опасността не е отминала напълно.

— Можеш да го кажеш високо, жабешка муцуно! — заяде се Гурк. Той посочи реалната потрепваща дупка. — Някой от вас има ли въобще представа какво сте направили? — Без да изчака отговора на Киас, той се обърна към Черити и продължи с писклив глас:

— Тия побърканяци! Знаеш ли какво са направили?

— Не. — Черити въздъхна.

Киас направи крачка към нея и Скудър отбеляза с примирителен тон:

— Но ти веднага ще ни разкажеш, предполагам.

— За това моментът не е… — започна Киас, но Черити го прекъсна.

— Остави го, Киас. Боя се, че преди да научим, няма да се успокоим. — Тя се усмихна, макар че внезапно пак бе изпълнена с подозрение. Киас нещо премълчаваше. Нещо важно. Тя се обърна с повелителен жест към Гурк.

— Превърнали са целия орбитален град в трансмитер! — каза джуджето.

— Знам — отговори Черити спокойно. — Не съм сляпа. Видях прожекторите, малко преди да експлодира бомбата.

— Имаш предвид, когато експлодира — поправи я Гурк. — Не разбираш ли? Тя не е експлодирала тук на Земята!

— По дяволите, какво означава това? — намеси се Скудър. — Ако това е така, едва ли щяхме да стоим тук и да ти слушаме глупостите. Естествено, че не е експлодирала на Земята. Предполагам, че са я изпратили на място, където не може да причини никаква вреда. — Той посочи натам, където бе се намирал звездният трансмитер. — С него.

— Имали са такова намерение — каза Гурк враждебно. — Но крива им е излязла сметката. Нали, Киас?

Джеърдът го погледна втренчено и замълча, но в очите му внезапно се появи нещо, което не хареса на Черити — заплаха, каквато никога преди не бе забелязала у един джеърд. Това изражение, изглежда, убягна на Гурк или не го впечатли, защото продължи със същия язвителен тон:

— Само в една дреболия, нали? Нещото не е експлодирало някъде в Галактиката, а в същия момент, в който е попаднало в дематериализиращото поле. Прав ли съм?

Без Чарити да може да назове причината, думите на Гурк я накараха да я полазят ледени тръпки по гърба. Тя погледна Киас. Джеърдът все още мълчеше, но тя си помисли, че открива гняв в погледа му.

— Истина ли е това? — попита тя.

— С голяма вероятност — отговори Киас. — Част от енергията, изглежда, е попаднала в трансмитерната мрежа, така че се е получило кратковременно функционално смущение. Това би обяснило и странните обстоятелства около нашето повторно материализиране.

— Кратковременно функционално смущение?! — кресна Гурк. — Могло е да разрушите цялата трансмитерна мрежа!

— Може би това нямаше да е най-лошото — забеляза Скудър сухо.

Гурк му хвърли убийствен поглед.

— И не е най-лошото — допълни той. — По дяволите, разберете — никой не знае как въобще функционират трансмитерите! Но мрежата е огромна. Обхваща цялата тази Галактика, а може би и повече.

— Е и? — попита Скудър.

— И, и, и! — Гурк имитира подигравателно и ядосано тона му. — Представи си къща, която от мазето до покрива е задръстена от кабели за висок волтаж. И после си представи какво ще се случи, ако всичките кабели експлодират в един и същ момент — в случай, че имаш достатъчно фантазия за това. Тези луди са можели да вдигнат във въздуха целия Млечен път! Дребна трудност при нашето повторно материализиране? По дяволите, можеше да стане така, че вече да няма къде да се върнем!

— Преувеличаваш — каза Киас спокойно. — Вероятността за катастрофа, каквато я описваш, беше наистина незначителна.

— Но я е имало? — попита Черити уплашено.

Киас направи успокоителен жест.

— Джуджето има право, доколкото става дума за големината на трансмитерната мрежа — обясни той. — Формация с такива размери е с голям капацитет. За да се предизвика разрушаване на цялата трансмитерна мрежа, би била необходима многократно по-голяма енергия от освободената. Получиха се няколко кратковременни смущения, това е всичко.

— Тъй ли? — заяде се Гурк. — А как наричаш това там? — сочеше побеснял вратата към нищото, която все още се въртеше над черния блок, на който бе стоял трансмитерът.

Погледът на Черити проследи жеста му и едва в този момент й стана ясно, че не си въобразява за движението, което вярваше, че е забелязала във вътрешността на черния вихър. Онова, което беше тъмното вълнение на хиперпространството, онова неразбираемо измерение, през което минаваха тайнствените трансмитерни магистрали. Истински димни изпарения се носеха към трептящата дупка и изчезваха в нея. И когато Черити още веднъж и по-внимателно погледна, различи нещо като мъгла, която се отделяше от пода и също биваше поглъщана: прах и фини микроскопични отломки, които, сякаш движени от призрачна ръка, се носеха към пукнатината на пространствено-времевия континуум. И съвсем внезапно, като че ли имаше нужда и от оптично потвърждение, за да я накара да почувства, тя усети и вятъра — съвсем нежен, но постоянен вятър, който се вливаше в черното нищо като в прозорец към безкрайността.

— Той… все още работи! — промърмори тя уплашено.

— Съвсем правилно! — каза Гурк рязко. — Още работи, поне в една посока. Но вече не виждам копче, с което да се изключи.

Изминаха няколко секунди, докато Черити наистина разбере какво искаше Гурк да каже с тия думи.

— Смяташ… че тази трансмитерна връзка е…

— Вече не е трансмитерна връзка, а пукнатина в света! — прекъсна я Гурк. — Дупка, през която може да цопне цялата ви красива планета, ако не успеят да я запушат. И не знам как би могло да стане това.

Черити се обърна и се вторачи в Киас със смесено чувство на ужас и недоверие.

— Можете да я затворите, нали? — попита тя.

— Разбира се — отговори Киас. — Ще анализираме проблема и ще го разрешим — веднага щом се свърши окончателно с моронското господство над тази планета.

— Тогава ни остава само да се надяваме, че ще стане скоро — каза Гурк сърдито. — Много скоро. — Той се изкиска, но изглеждаше изкуствено. — Хрумва ли ви нещо?

Както Черити, така и Стоун и Скудър погледнаха отново нагоре към завихрящото се нищо в задната част на халето. Картината бе неприятна, толкова чужда и странна, че предизвикваше у Черити телесен дискомфорт за още известно време. Въпреки това принуди себе си да гледа почти минута натам, преди да се обърне отново към Гурк, като поклати отрицателно глава.

— Не. Какво да ми хрумне?

— Става по-голяма — каза Гурк почти радостно.