Ан Райс
Вещиците: Талтош (33)

Трийсет и три

Пиърс ги взе от летището. Беше твърде добре възпитан, за да се поинтересува кой е собственикът на самолета или пък къде са били. А освен това изгаряше от нетърпение да ги заведе на терена за новия медицински център.

„Толкова е топло, че чак е задушно“, помисли си Майкъл. Моят любим град. Беше много щастлив, че се завръща, и все пак някак странно несигурен във всичко — дали тревата ще продължи да расте, дали Роуан отново ще се отпусне топла и доверчива в ръцете му, дали той самият ще успее да остане надалече от високия мъж в Ню Йорк, с когото го свързваше най-необикновеното приятелство.

А миналото; миналото вече не беше забавно и никога нямаше да бъде. То вече бе просто наследено бреме — бреме от проклятия и тайни.

Откъсни поглед от мъртвите; забрави за стареца, който се свлече на пода, за Аарън, къде ли бе той сега? Дали духът му се е издигнал към светлината, дали вече всичко бе простено, чисто? Прошката бе такъв дар за нас.

Стигнаха до ръба на огромен правоъгълен изкоп. На табелата пишеше „Медицински център Мейфеър“ и няколко имена и дати. А отдолу още нещо, но изписано с твърде ситен шрифт и той не можеше да го разчете. Изведнъж се зачуди дали очите му ще си останат така сини, когато вече нямаше да вижда. Дали щеше да се случи такова нещо? Дали той щеше още да се ползва със старата слава, дори и когато нямаше да може да вижда погледите на момичетата, които се обръщат след него, или как изражението на Роуан се променя и крайчетата на устните й се извиват нагоре.

Опита се да се концентрира върху строежа. Той вървеше с удивителни темпове — стотици мъже работеха на четирите терена, началото на проекта за медицинския център наистина бе дадено. Нима в очите на Роуан имаше сълзи?

Да, елегантната дама с красив костюм тихо плачеше. Той се приближи до нея, защо винаги трябваше да спазват дистанция, по дяволите, майната му на приличието. Той я прегърна силно и откри с устни най-нежното местенце на врата й. Целуна я, докато не усети, че тя се разшава и се наведе леко. Сладка тръпка пробяга по ръцете й, когато тя докосна главата му и каза: „Добре, продължавайте. Изобщо не очаквах подобно нещо“. Обърна очи към Пиърс, срамежливия Пиърс, който се бе изчервил от тези комплименти.

— Това е мечтата, която ти ни даде, Роуан. Сега тя е и наша мечта, а нали всички наши мечти се сбъдват, защото ти си отново сред нас — ще се сбъдне и тази.

— Е, това си беше адвокатска реч, с жар и точно на място — каза Майкъл. Нима ревнуваше от това дете? Жените често оглупяваха, когато видеха Пиърс Мейфеър. Само Мона не можеше да разбере, че той е човекът за нея. Особено сега, след смъртта на Джифорд, когато той се бе отказал от братовчедка си Кланси. Все по-често сядаше близо до Мона и се взираше в нея. Да, може би започваше да проявява интерес…

Майкъл посегна към бузата на Роуан.

— Целуни ме.

— Неприлично е пред хората — измърка тя — и ти го знаеш. Работниците ни гледат.

— Надявам се — каза той.

— Да си вървим — прошепна тя.

— Пиърс, как е Мона, има ли нещо ново? — попита Майкъл, докато се качваха в колата. Беше забравил какво е да се возиш в нормален автомобил, да живееш в нормална къща и да имаш нормални сънища. Гласът на Аш звучеше дори в съня му. Чуваше мелодичния му шепот дори сега. Дали някога щяха да го видят отново? Или той щеше да изчезне зад бронзовите си врати, ще ги забрави, погълнат от своята компания, от милиардите си, и ще си спомня за тях случайно, въпреки че те можеха да му се обадят, да идат до Ню Йорк, да натиснат звънеца на вратата му в късна доба. „Нуждая се от теб.“

— А, да, Мона — отвърна Пиърс. — Е, тя се държи доста странно. Когато татко говори с нея, е звучала като надрусана. Но е добре. Мотае се насам-натам с Мери Джейн. А вчера една бригада започна работа по възстановяването на Фонтевро.

— О, много се радвам да го чуя — каза Майкъл. — Значи ще спасят това място.

— Е, налага се, тъй като Мери Джейн и баба й Доли Джейн не искат да се изнесат оттам. О, мисля, че и Доли Джейн е с тях. Сега тя изглежда като сбръчкана ябълка, но казват, че е доста енергична.

— Радвам се, че и тя е там — каза той. — Обичам старите хора. — Роуан се засмя тихо и отпусна глава на рамото му. — Може да помолим леля Вив да дойде при нас — рече той. — А как е Беа? Какво става с нея?

— Ами — започна Пиърс, като килна леко глава, — Древната Евелин направи чудеса с нея, след като се върна от болницата. Познай кой търчи всеки ден до Амелия стрийт да се грижи за нея, да я храни с рохки яйца, да я развлича и да я прегръща? Татко казва, че това е прекрасен антидот за мъката. Чудя се дали и духът на мама не е там.

— Е, значи всички новини са добри — каза Роуан с изнурена усмивка. Гласът й бе дълбок, както винаги. — Сега момичетата ще бъдат с нас в къщата, тишината ще си отиде и призраците ще трябва да се оттеглят в стените.

— Нима мислите, че още са там? — попита Пиърс невинно.

Бог да благослови Мейфеър, които никога нищо не видяха и така и не повярваха.

— Не, синко — каза Майкъл. — Това е просто една голяма красива къща, която очаква нас… и идните поколения.

— Чака неродените Мейфеър — прошепна Роуан. Завиха по Сейнт Чарлз авеню — огромен коридор от ослепително зелени дъбове и слънчева сладост. Тук колите се движеха бавно покрай прекрасните къщи. Моят град, домът ми, вече всичко е наред, държа ръката на Роуан.

— А, виж, ето я Амелия стрийт — каза той.

Колко елегантна изглеждаше къщата — малко в стил Сан Франциско. Прясно боядисана в прасковено с бели кантове и зелени капаци. Плевелите бяха изчезнали. Почти му се прииска да спрат, за да види Евелин и Беа, но знаеше, че трябва да види първо Мона, да види това дете и майка едновременно. А и трябваше да бъде с жена си, да поговорят тихо в спалнята на горния етаж за всичко случило се, за онова, което бяха чули, за странните неща, които бяха видели и може би никога нямаше да споделят с друг… освен с Мона.

А утре той щеше да отиде до гробницата, където бе погребан Аарън. Щеше да направи ирландския номер и да поговори с него, на глас, сякаш очаква отговор. Ако някой не хареса това, можеше да се разкара! Всички от семейството му правеха така. Баща му отиваше в гробището „Свети Йосиф“ и говореше с баба му и дядо му. А чичо му Шеймъс, когато беше много болен, каза на жена си: „Ти пак ще можеш да ми говориш, когато си ида. Само дето аз няма да мога да ти отвръщам“.

Светлината отново се промени, притъмня. Дърветата се нижеха безкрайно, закриваха небето и го накъсваха на парченца. Гардън Дистрикт. Първа улица. И чудо на чудесата — къщата на ъгъла с Честнът, сред банановите дръвчета и папратите, сред цъфнали азалии. Тя ги очакваше.

— Пиърс, трябва да влезеш.

— Не, чакат ме в центъра. Вие си починете. Обадете ни се, ако ви потрябваме. — Той вече се измъкваше навън, за да подаде кавалерски ръка на Роуан.

После отключи портата и им помаха за довиждане.

Един униформен охранител вървеше покрай оградата и се скри зад къщата.

Тишината бе прекрасна. Колата се плъзна безшумно по килима от светлини и сенки. Умиращият следобед гореше топъл и спокоен. Миризмата на сладките маслини изпълваше цялата градина. А вечерта щяха да усетят и жасмина.

Аш им бе казал, че ароматът отключва спомените и те пренася в забравени светове. И беше прав. Какво би станало, ако човек е лишен от всички аромати, от които има нужда, както от въздуха?

Майкъл отвори входната врата пред жена си и в този миг почувства внезапен импулс да я пренесе на ръце през прага. По дяволите, защо не!

Тя изпищя леко от удоволствие и се вкопчи във врата му.

Най-важното при такива жестове е да не поставиш дамата в неудобно положение.

— Ето, скъпа моя, вече сме у дома — изръмжа той до нежната й шия. После пак притисна главата й назад и я целуна под брадичката. — А тук ароматът на сладките маслини отстъпва пред вечния восък за мебели на Еужения, пред аромата на старо дърво и на нещо древно, скъпо и приятно.

— Амин — прошепна тя.

Когато той понечи да я пусне на земята, тя остана притисната към него. О, колко беше хубаво. А неговото остаряващо, изтерзано сърце не започна да тупка лудо. Тя го чуваше. Да, той бе напълно изцелен и спокоен. Притискаше я към себе си, вдъхваше аромата на чистата й мека коса и се взираше надолу по сияещия коридор, покрай огромните бели врати, към далечните стенописи в трапезарията, едва докоснати от следобедното слънце. У дома. Да, това вече бе техният дом, както никога досега.

Най-сетне тя се изплъзна от него и стъпи на пода. Леко смръщи чело.

— О, не, нищо ми няма — каза тя. — Само дето спомените умират трудно, нали знаеш. Но ще си мисля за Аш, а за него е по-приятно да мислиш, отколкото за всички печални неща.

Той искаше да й отвърне нещо, да й каже за своята любов към Аш и още нещо — още нещо, което почти го измъчваше. Но най-добре да остави това сега, така биха го посъветвали и другите, ако можеше да ги попита. Но не можеше. Взря се в очите й, като отвори своите широко, вероятно толкова широко, че изглеждаше гневен, без да е имал това намерение.

— Роуан, любов моя — каза той. — Знам, че можеше да останеш с него. Знам, че направи избор.

— Ти си моят мъж — каза тя с лека въздишка, — моят мъж, Майкъл.

Би било прекрасно да я пренесе по стълбите, но нямаше да може — не и по всичките двайсет и девет стъпала. А къде ли бяха младите дами и бабата, възкръснала от мъртвите? Не, не може да се крият точно сега, освен ако по силата на лош късмет цялото племе не е излязло на ранна вечеря.

Затвори очи и я целуна отново. Никой не можеше да го спре да я целуне поне десетина пъти. Когато отново погледна нагоре, видя червенокоса красавица в края на коридора. Всъщност бяха две, едната много, много висока. Там бе и дяволитата Мери Джейн. Русата й коса бе вързана чак на темето й. Три от най-прекрасните шии във вселената. Млади момичета, подобни на лебеди. Но коя бе тази невероятно висока хубавица. И, господи, защо прилича досущ на Мона?!

Роуан се обърна и се втренчи в тях.

Трите грации. Стояха до вратата на трапезарията. Лицето на Мона като че се бе размножило в два екземпляра. Това не бе прилика, а удвояване. И защо стояха така неподвижни — и трите в памучни рокли? Стояха и се взираха като нарисувани!

Той чу как Роуан ахна. Мона се затича към тях по полирания под.

— Не, не можете да й сторите нищо. Не можете. Трябва да ме изслушате.

— Господи! — прошепна Роуан и се облегна на него, цялата трепереше.

— Тя е мое дете — каза Мона. — Мое дете и на Майкъл, няма да я нараните.

И тогава го порази, както често се случва, в зашеметяваща последователност от прозрения, които го оставиха напълно без дъх. Тази млада жена бе тяхното бебе. Тя бе продукт на гигантската двойна спирала. Тя беше талтош, както и Аш беше талтош, както и онези двамата под дървото. Роуан бе на път да припадне, вече се свличаше, а болката в гърдите му беше ужасна.

Той се хвана за подпората на стълбището.

— Кажете ми, че няма да я нараните!

— Да я нараним ли? Как бих могъл? — прошепна Майкъл.

И тогава Роуан се разплака, задавено и безнадеждно, притиснала ръце към лицето си.

— Господи!

Високото момиче направи една несигурна стъпка напред, после друга. А сетне прозвуча гласът й, детски, беззащитен глас, който той вече бе чувал, преди да прогърми изстрелът. Чувстваше се замаян. Слънцето залезе като по команда и в къщата се върна присъщият й сумрак.

— Майкъл, седни, седни на стъпалото — каза Мона.

— Господи, стана му лошо! — каза Мери Джейн.

А Роуан се хвърли веднага към него и докосна шията му с дългите си влажни пръсти. Високото момиче каза:

— Е, аз знам, че това е страшен шок за вас. Мама и Мери Джейн от дни се притесняват за това, но аз самата съм облекчена, че най-сетне ви видях и така най-сетне ще се стигне до решението дали мога да остана под този покрив, както се казва, като ваше дете, а също и като дете на Мона. Както можете да видите, тя сложи смарагда на шията ми, но аз ще очаквам вашето решение.

Роуан бе останала без думи. Той също. Та това бе гласът на Мона, въпреки че звучеше някак по-зряло и не така звънливо. Сякаш тя вече бе получила полагащото й се огорчение от света.

Майкъл вдигна очи към нея. Водопад от яркочервени коси, женски гърди и дълги изваяни крака. А очите й, очите й бяха като зелен огън.

— Татко — прошепна тя и падна на колене. Дългите й пръсти политнаха да докоснат лицето му.

Той затвори очи.

— Роуан — каза тя. — Обичай ме, моля те, а може би после и той ще ме обикне. — Роуан плачеше, притиснала ръце към гърлото си. Майкъл чуваше как сърцето му бие в ушите му — все по-бързо и по-бързо.

— Казвам се Мориган — продължи момичето.

— Тя е мое дете — настоя Мона. — Мое и на Майкъл.

— Мисля, че е време да ме изслушате — каза Мориган. — За да сваля бремето на решението от плещите ви.

— Скъпа, почакай малко — каза той. Примигна бавно, за да се опита да избистри погледа си.

Но нещо бе притеснило тази висока нимфа. Нещо я накара да отдръпне ръце и да помирише ръцете си. Стрелна поглед към Роуан и после към него. Стана, хукна към Роуан, преди тя да може да се отдръпне, и започна да души бузите й. После се отдръпна и попита:

— Каква е тази миризма? Каква е?! Аз я познавам!

— Чуй ме — каза Роуан. — Ще поговорим. Нали това искаше. Хайде, ела. — И тя тръгна напред, като го остави да умре от сърдечен удар сам-самичък. Дори прегърна момичето през кръста, а то се взираше в нея с комично изплашен поглед.

— Миризмата е навсякъде по теб.

— И каква е тя, според теб? — попита Мона. — Какво може да е?

— Мъжки — прошепна момичето. — Те са били с него, тези двамата.

— Не, той е мъртъв — каза Мона. — Ти просто долавяш миризмата му от дъските на пода и от стените.

— О, не — прошепна Мориган. — Това е жив мъж. — Внезапно тя стисна Роуан за раменете. Мона и Мери Джейн веднага хукнаха към нея и внимателно избутаха ръцете й. Майкъл вече бе на крака. Господи, това създание бе високо колкото него. Имаше лицето на Мона, но не беше Мона, не, изобщо не беше Мона.

— Тази миризма ме подлудява — прошепна Мориган. — Защо го пазите в тайна от мен? Защо?

— Дай им възможност да обяснят — примоли се Мона. — Мориган, престани, послушай ме. — И тя хвана ръцете на момичето и силно ги стисна.

Мери Джейн се бе вдигнала на пръсти и сега заяви:

— Я се успокой, дангалачке, и ги остави да ни кажат сензационната новина.

— Вие не разбирате — обяви Мориган, гласът й внезапно надебеля, а огромните й зелени очи се наляха със сълзи, когато пак погледна към Майкъл и Роуан. — Има мъжки, не разбирате ли? Има мъжки за мен! Мамо, ти можеш да усетиш миризмата. Кажи, че е истина! — изпищя тя. — Мамо, моля те. Не мога да издържам! — Стоновете й бяха така силни, сякаш нещо се строполи по стълбището. Лицето й се изкриви от болка, високото й крехко тяло затрепери. Тя се приведе леко и остави двете момичета да я прегърнат, за да не се свлече на пода.

— Нека се погрижим за нея — каза Мери Джейн.

— Само обещайте да не й правите нищо, закълнете се — замоли се Мона. — И ще се срещнем да поговорим, ще…

— Кажете ми — прошепна момичето. — Кажете ми, къде е той?

Роуан избута Майкъл към асансьора и отвори рязко старата дървена врата.

— Влизай!

Последното, което той видя, когато се облегна на задната стена на кабината, бяха трите красиви памучни рокли на момичетата, които хукнаха нагоре по стълбите заедно.

 

 

Легна на леглото.

— А сега не мисли за това. Не мисли! — настоя Роуан. Мократа кърпа бе неприятна като мокра кърпа.

— Няма да умра — рече той тихо. Какво усилие му костваха тези думи. Нима отново бе победен, нима това бе поредното ужасно поражение, нима нормалният живот пак бе унищожен под неговата тежест. Бъдещето пак изглеждаше мрачно, с печалните краски на смърт и нещастия. Или пък това бе нещо, което могат да приемат и преглътнат, нещо, с което ще се справят някак, без да изгубят разсъдъка си?

— Какво ще правим? — попита го тя.

— Мен ли питаш? Какво ще правим? — Той се обърна на една страна. Болката вече бе по-слаба. Целият се беше изпотил и това го отвращаваше — чувството, неизбежната миризма. А къде бяха онези три хубавици? — Не знам какво да правим — обяви накрая.

Тя седеше неподвижна на края на леглото, с леко присвити рамене. Косата й падаше по бузата, очите й гледаха невиждащо.

— Дали той ще знае какво да направим? — попита Майкъл.

Тя се обърна, сякаш на пружина.

— Той ли? Не можем да му кажем. Не можеш да очакваш от него да научи подобно нещо и да не… да не полудее като нея. Това ли искаш? Искаш да дойде тук? Никой не би могъл да застане между тях.

— А какво ще стане тогава? — попита той, като се опитваше да говори силно и твърдо, макар да нямаше отговор на нито един въпрос.

— Какво ще стане? Не знам. Не знам повече от теб! Мили боже, та сега има два талтоша, живи и не са… не са…

— Какво?

— Не са зли същества, не са коварни, лъжливи и измамни създания, които се хранят от отчуждението и лудостта. Те не са такива.

— Да, добре, продължавай в същия дух. Значи не са зли, така ли?

— Не, не са, просто са друго творение на природата. — Тя се взря нанякъде и замълча. Топлата й ръка лежеше върху неговата.

Само да не беше толкова изморен. А Мона, колко ли време е била сама с това създание, с нейното първородно дете — е това момиче с лебедов врат, на чието лице бяха отпечатани чертите на Мона? А Мери Джейн! Две вещици, събрани заедно.

А те през цялото време бяха така отдадени на мисията си — да спасят Юри, да открият предателите, да успокоят Аш — високото създание, което не бе враг никому и никога нямаше да бъде.

— Какво можем да сторим? — прошепна Роуан. — Какво право имаме да се намесваме?

Той обърна глава и се опита да я види ясно. Седна бавно и отново усети болката в гърдите, вече по-слаба, някак незначителна. Зачуди се колко ли дълго човек може да изкара със сърце, което се свива от болка толкова лесно, толкова бързо. Е, не беше съвсем лесно! Все пак му трябваше появата на Мориган, за да получи сърдечен пристъп, нали така? Мориган, неговата дъщеря. Неговата дъщеря, която сега плачеше някъде в голямата къща, а до нея е майка й — детето Мона.

— Роуан — каза той. — Ами ако това е триумфът на Лашър? Ами ако това е бил неговият план през цялото време?

— Как би могъл да знае това? — прошепна тя. Пръстите й полетяха към устните — сигурен знак, че изпитва душевна болка и се мъчи някак да я прогони. — Не мога да убия отново! — каза тя така тихо, че прозвуча като въздишка.

— Не, не… Не искам да кажа това. Аз също не мога да го направя! Аз…

— Знам, не ти уби Емалет. Аз го направих.

— Не трябва да мислим за това сега. Трябва да решим можем ли да се справим с това сами? Ще опитаме ли? Да свикаме ли и останалите?

— Сякаш тя е някакъв натрапник, проникнал в организъм — промърмори Роуан с разширени очи. — И останалите клетки я обграждат, за да я запечатат.

— Не могат да го направят, без да я наранят. — Беше толкова уморен, почти му прималяваше. За миг му се стори, че ще повърне. Но не можеше да я изостави сега, отказваше да се превърне в срамно безполезен. — Роуан, първо семейството, да съберем семейството.

— И да ги изплашим. Не, не и Пиърс, Райън, Беа и Лоурън…

— Не можем сами, Роуан. Не можем да вземем правилното решение сами. А и момичетата, те са напълно погълнати от това, те вървят по мрачните пътеки на магията и трансформацията. Мориган им принадлежи.

— Знам — въздъхна Роуан. — Така, както той ми принадлежеше навремето, духът, който дойде при мен с лъжите си. О, по някакъв страхлив, ужасен начин ми се иска да…

— Какво?

Тя поклати глава.

В коридора се чу шум. Вратата се открехна леко, после се затвори. Зад нея стоеше Мона, личеше, че е плакала, изглеждаше измъчена.

— Няма да я нараните.

— Не — отвърна той. — Кога се случи?

— Само преди няколко дни. Вижте, трябва да дойдете. Трябва да поговорим. Тя не може да избяга. Не би могла да оцелее сам-сама. Мисли си, че може, но не може. Не ви моля да й казвате дали наистина има мъжки, само елате и приемете моето дете, изслушайте го.

— Ще дойдем — каза Роуан.

Мона кимна.

— Но ти не си добре, трябва да си почиваш — настоя Роуан.

— От раждането е, но аз съм добре. Тя постоянно иска мляко.

— Значи няма да избяга — отбеляза Роуан.

— Вероятно не — отвърна Мона. — Но нима не разбирате?

— Че я обичаш? Да, разбираме — каза Роуан.

Мона бавно кимна и продължи:

— Елате долу. След час. Мисля, че дотогава ще се е успокоила. Купихме й много красиви дрехи. Тя ги харесва. Настоя и ние да си облечем такива. Може би ще й среша косата и ще й сложа панделка като моята. Тя е много умна. Много е умна и вижда…

— Какво вижда?

Мона се поколеба. А после отговори несигурно:

— Вижда в бъдещето.

Вратата се затвори.

Майкъл осъзна, че се е втренчил в бледия правоъгълник на прозореца. Светлината бързо изтляваше, пролетният сумрак падаше бързо. Цикадите започнаха песните си. Дали и тя чува това? Дали я успокояват? Къде ли е сега това създание, неговата дъщеря?

Посегна към лампата.

— Не, недей — спря го Роуан. Тя сега бе само силует — слабо сияние очертаваше профила й. Стаята изведнъж му се стори огромна в сумрака. — Искам да помисля. Искам да помисля на глас в мрака.

— Добре, разбирам.

Тя се обърна и много бавно, с премерени движения натрупа възглавници зад него, за да може да се облегне. Той се мразеше, че тя трябва да върши това. Отпусна се назад и си пое дълбоко дъх. Прозорецът беше сияйно бял. А после дърветата разлюляха клони, сякаш мракът отвън се опитваше да надникне в стаята. Сякаш дърветата ги слушаха.

Роуан заговори:

— Мислех си, че всъщност всички сме в подобна опасност; всяко дете може да бъде чудовище, носител на смърт. Какво би сторил, ако някъде има бебе, малко розово създание, каквото и трябва да бъде, и някоя вещица дойде, сложи ръце на него и каже: „Ще порасне голямо, ще разпали война, ще направи бомби, ще донесе смърт за хиляди, за милиони“. Би ли го преглътнал? Искам да кажа — би ли повярвал наистина? Или ще кажеш: „Не, не може да бъде“?

— Аз мисля, мисля за онова, което би имало смисъл да сторим. За това, че тя е новородена, че трябва да слуша, че всички около нея трябва да бъдат нейни учители, и с годините, когато порасне, тогава…

— Ами ако Аш умре, без дори да разбере за нея? — попита Роуан. — Помниш ли какво каза? Какво беше, Майкъл? „Танцът, кръгът, песента…“ Или ти вярваш в предсказанието от пещерата? Ако вярваш в него, аз самата не знам дали вярвам, но ако ти вярваш, какво тогава? Ще прекараме целия си живот в усилия да ги държим разделени ли?

В стаята вече бе съвсем тъмно. Само по тавана падаха бледи и колебливи ивици светлина. Мебелите, камината, самите стени бяха изчезнали. А дърветата отвън все още се виждаха съвсем ясно — цвета им, детайлите — защото уличните лампи ги осветяваха.

Небето имаше цвят на розова плът, както се случва понякога.

— Ще слезем долу — каза той. — И ще ги изслушаме. А после вероятно ще съберем цялото семейство! Ще им кажем да дойдат всички, както дойдоха, когато ти беше на легло, когато мислехме, че ще умреш. Имаме нужда от тях. Лоурън, Пейдж, Райън, да, Райън, и Пиърс, и Древната Евелин.

— Може би — отвърна тя. — И знаеш ли какво ще стане? Те ще я погледнат, ще видят невинността и младостта й, а после ще погледнат нас и ще кажат: „Нима това е вярно?“, а после ще ни умоляват да изберем верния път.

Той се смъкна внимателно от леглото, страхуваше се, че ще повърне. Тръгна през мрачната стая, като се подпираше на колоните на леглото, и после влезе в тясната бяла баня, облицована с мрамор. Изведнъж си спомни как влезе за първи път в тази част на къщата, как влязоха двамата с Роуан, за която искаше да се ожени. В тази баня имаше парченца от счупена статуя, лежаха на белите плочки, които сега сияеха меко на безцветната светлина. Какво бе това, поличба?

Господи, ако Аш я намери, ако тя го намери?! Господи боже, но това си е тяхно право, нали така?

— Това вече не е в нашата власт — прошепна Роуан в мрака.

Той се наведе над мивката, извади запушалката и изми лицето си със студена вода. В началото тя потече почти топла от тръбите, а след това стана много студена. Той се подсуши, като потупваше силно лицето си. Остави кърпата, свали сакото си и намачканата риза, пропита с потта му. Избърса се и взе дезодоранта от лавицата, за да убие миризмата. Зачуди се дали Аш може да направи същото, да прикрие миризмата си, за да не я усетят, когато се целунаха за сбогом.

А дали в древността жените са улавяли миризмата на мъжете в гората? Защо сме изгубили тази си дарба? Защото миризмата вече не е сигнал за опасност. Миризмата вече не е индикатор на никаква заплаха. Аарън не бе успял да разпознае наемния убиец. Какво общо бе имала миризмата с двата тона метал, които бяха премазали Аарън?

Извади чиста риза и лек пуловер. Облече се.

— Да слизаме ли вече? — попита той, изгаси светлината и затърси Роуан в мрака. Стори му се, че вижда силуета на сведената й глава. Стори му се, че мярна тъмночервеното й палто, а после наистина видя бялата й блуза, когато тя се обърна. Беше облечена елегантно, типично по южняшки.

— Да вървим — каза тя с дълбок, някак заповеднически тон, който го накара да си помисли за бонбони лакта и за секс с нея. — Искам да говоря с нея.

Библиотеката. Те вече ги чакаха.

Майкъл видя, че самата Мориган се е настанила зад бюрото, царствена в бялата си дантелена рокля с висока яка и набрани ръкави. На врата й имаше камея, а дългата пола се подаваше иззад махагона. Същинска близначка на Мона. А тя бе облечена в по-мека и по-неофициална рокля. Беше се свила в голямото кресло, както в първия ден, когато той бе помолил Райън и Пиърс да му помогнат да открие Роуан. Мона — самата тя имаше нужда от майка и баща.

Мери Джейн беше в другия ъгъл — съвършена картинка в розово. „Нашите вещици се носят в пастелни цветове“, помисли си той. А и бабата. Не беше разбрал, че и тя е тук. Седеше на края на дивана. Едва сега той забеляза дребното й сбръчкано лице, игривите черни очички и извитата усмивка на устните.

— Ето ги и тях! — обяви тя и протегна ръце към него. — О, и ти си Мейфеър, потомък на Жулиен. Трябваше да се досетя. — Той се наведе и я целуна. Усети миризмата на пудра от ватираната й роба. Това си беше прерогатив на старците — да се разхождат постоянно по нощници и домашни роби. — Ела при мен, Роуан Мейфеър — каза тя. — Нека ти разкажа за майка ти. Тя плака, когато те взеха. Всички знаят това. Тя плака и извръща глава, когато те изтръгнаха от ръцете й, и повече не можа да се съвземе.

Роуан потупа малките сухи ръце и също се наведе да я целуне.

— Доли Джейн — каза тя. — Ти присъства ли на раждането на Мориган? — Погледна крадешком към Мориган. Нямаше сили да я огледа по-внимателно.

— Разбира се — каза Доли Джейн. — Разбрах, че е от ходещите бебета, още преди да излезе от утробата. Знаех го! И помнете, каквото и да кажете, каквото и да си мислите — това дете е Мейфеър! Щом ние успяхме да преглътнем Жулиен и неговото вероломство, вие пък ще преглътнете това диво създание с дълга шия и ангелско лице! А сега слушайте. Може би никога вече няма да чуете този глас.

Майкъл се усмихна. Беше страхотно, че и тя е тук и бе поела нещата. Прииска му се да вдигне телефона веднага и да започне да вика цялото семейство. Но вместо това само седна с лице към писалището. А Роуан се настани до него.

Всички гледаха към очарователното червенокосо създание, което внезапно отпусна глава на облегалката на стола и се обгърна с ръце. Гърдите й надигаха тясната дантелена блуза, талията й бе така тънка, че му се прииска да я докосне.

— Аз съм твоя дъщеря, Майкъл.

— Кажи ми и нещо друго, Мориган. Кажи ми какво е бъдещето. Кажи ми какво искаш от нас и какво да очакваме от теб.

— О, много се радвам да чуя тези думи. Чухте ли това? — Тя огледа останалите, а после спря поглед на Роуан. — Защото аз им казах, че така е писано да стане. Аз трябва да предскажа. Трябва да говоря. Трябва да обявя нещо.

— Тогава започвай, скъпа моя — каза той. И изведнъж вече не му се струваше така чудовищна; виждаше я просто като живо, човешко същество, крехко и нежно, като останалите жени в стаята, дори като самия него, който би могъл да ги задуши с голи ръце. Дори Роуан, която можеше да убие всеки човек само с мисълта си. Но не и това създание.

— Аз искам учители — обяви Мориган, — но не в училище; искам наставници, заедно с мама и Мери Джейн, искам да се образовам, да науча всичко на този свят, искам усамотение и защита, и уверението, че няма да бъда прогонена, че съм една от вас и някой ден… — И внезапно замълча. — Някой ден ще бъда наследница, както мама иска, и след мен, друга от нейния род, която вероятно ще е човек… ако вие… ако онзи мъж… ако миризмата…

— Престани с това, Мориган — обади се Мери Джейн.

— Не, нека говори — намеси се малката майка.

— Искам онова, което би поискало всяко специално дете с изключителна интелигентност и ненаситни желания, но разумно и любящо дете, да, дете, което може да бъде обичано, обучавано и контролирано.

— Значи това искаш? — попита Майкъл. — Искаш родители.

— Да, искам възрастни родители, които да ми разказват приказки, както е било навремето.

— Да — рече твърдо Роуан. — И тогава ще приемеш нашата защита, което означава и нашия авторитет и нашите напътствия, ще станеш нашето новородено дете.

— Да.

— А ние ще се грижим за теб.

— Да! — Тя се изправи леко на стола, но после спря и се облегна на голямото бюро. Ръцете й приличаха на дълги, крехки кости, създадени да поддържат крила. — Да, аз съм Мейфеър. Кажете го. Аз съм една от вас. И един ден вероятно ще зачена от човек и ще се родят други като мен, от вещерската кръв, така както се родих аз. Аз имам право да съществувам, да бъда щастлива, да се уча, да се развивам… Господи, още носите онази миризма. Не мога да й устоя. Трябва да ми кажете истината.

— И какво ще стане тогава? — попита Роуан. — Ако ти кажем, че трябва да останеш тук, че си твърде млада и невинна, за да се срещнеш с този мъж, че ние ще решим кога можете да се видите…

— Ами ако ти обещаем — обади се Майкъл, — че ще му кажем за теб? И ще ти кажем къде е той, но само ако обещаеш…

— Заклевам се — изкрещя тя. — Заклевам се в каквото пожелаете.

— Нима желанието ти е толкова силно? — прошепна Мона.

— Мамо, те ме плашат.

— Ти ги държиш в ръцете си — каза Мона, свита в коженото кресло. Бузите й бяха хлътнали, а кожата — съвсем бледа. — Те не биха наранили създание, което говори така добре. Ти си не по-малко човек от тях, нима не разбираш? Те го разбират. Престани с това. Продължавай.

— Дайте ми място в живота си — каза Мориган, а очите й се разшириха и като че пламнаха от сълзи. — Позволете ми да бъда каквато съм. Позволете ми да зачена, ако реша. Нека бъда една от вас.

— Не можеш да идеш при него. Не можеш да бъдеш с него — каза Роуан. — Поне не още, не и преди да си способна да вземеш подобно решение.

— Мориган, престани с това — обади се Мона.

— Трябва да се успокоиш — каза Мери Джейн, приближи се предпазливо към бюрото и сложи ръце на рамената на Мориган.

— Кажи им за спомените — каза Мона. — Как ги записахме. И за онова, което виждаш.

Опитваше се да върне Мориган към разговора, да предотврати сълзите и виковете.

— Искам да ида в Донелайт, да видя равнината — каза Мориган с треперещ глас.

— Помниш ли ги?

— Да, помня как се събирахме в кръгове. Помня. Помня. Посягах към ръцете им. Помогнете ми! — извиси тя глас отново, но после запуши уста с ръка и се разрида безмълвно.

Майкъл се изправи, отиде при нея и внимателно отстрани Мери Джейн от пътя си.

— Имаш обичта ми — каза той в ухото й. — Чуваш ли? Имаш я. Имаш обичта ми и всички права, които вървят с нея.

— О, благодаря ти, Господи. — Тя се облегна на него, както Роуан правеше понякога, и заплака.

Той я погали по меката коса, по-мека и по-копринена от косата на Мона. За миг си спомни как се любиха на дивана, на пода в библиотеката. А сега това, това непредсказуемо създание.

— Аз те познавам — прошепна тя и потърка чело в гърдите му. — Познавам и твоята миризма, знам всичко, което си видял, познавам миризмата на вятъра на Либърти стрийт и как изглеждаше къщата, когато за първи път влезе в нея. Знам как я промени. Познавам видовете дървесина, инструментите и какво е да нанасяш лака, да чуваш как четката се плъзга по дървото. Знам и какво е да се давиш, да ти е студено, да те стоплят, да виждаш призраци на вещици. Те са най-страшните, най-силните, освен може би призрака на талтош. Вещици и талтош, със сигурност в теб дреме един от нас, чака да излезе, да бъде прероден, да възроди расата ни. О, мъртвите знаят всичко. Не разбирам защо не говорят. Защо той не дойде при мен, защо и другите не дойдат? Те само танцуват в спомените ми и казват неща, които имат значение за тях. Татко, татко, обичам те.

— И аз те обичам — прошепна той и притисна ръка към главата й. Усети, че е започнал да трепери.

— И ти знаеш — рече тя, като погледна към него, сълзите се стичаха по бузите й. — Ти знаеш, татко, че един ден аз ще поема контрола над всичко.

— Как така? — попита той спокойно, гърлото му се беше свило.

— Защото така трябва да стане — каза тя със същия искрен и разгорещен шепот. — Аз се уча много бързо, аз съм много силна, аз вече знам много. И когато те излязат от утробата ми, а те ще дойдат, както аз дойдох чрез мама и чрез теб, те ще имат тази сила, това знание, спомените на човеци и на талтоши. Ние се научихме от теб на амбиция. А човеците ще бягат от нас, когато разберат. Те ще бягат и светът… светът ще рухне. Не мислиш ли, татко?

Той трепереше вътрешно. Чуваше гласа на Аш. Погледна към Роуан — изражението й бе напълно безстрастно.

— Писано ни е да живеем заедно — каза той. Наведе се и докосна с устни челото на Мориган. Кожата й миришеше на бебе — свежо и сладко. — Всички млади мечтаят да управляват, да доминират. А тираните в историята са все хора, които не са успели да пораснат — каза той. — Но ти ще пораснеш. Ще научиш всичко, което ще можем да ти дадем.

— Да бе, това ще е голяма работа — обади се Мери Джейн и скръсти ръце.

Той се втренчи в нея, изумен от грубостта й, и от начина, по който тя се изсмя и поклати глава. Погледна и към Роуан — очите й отново бяха зачервени и тъжни, тя се извърна леко встрани и се втренчи в странната си дъщеря, а после в Мона. Той не видя шок и изненада единствено на лицето на Мона — видя страх, премерен, контролиран страх.

— Сега Мейфеър са моето семейство — прошепна Мориган. — Семейство на ходещи бебета, нима не разбирате?

Всички най-могъщи трябва да се съберат. Компютърните файлове трябва да бъдат прегледани. Всички, които носят необходимите гени, трябва да се съвкупят веднага. Докато съотношението между талтоши и хора в рода не се изравни, поне дотолкова. А после ще живеем заедно… Мамо, аз трябва да поработя. Трябва да прегледам отново файловете в компютъра.

— Я сядай — обади се Мери Джейн.

Мориган се втренчи право в Роуан и попита:

— Какво мислиш и чувстваш?

— Трябва да се научиш да живееш като нас и може би някой ден ще разбереш, че това е твоят начин. В нашия свят никой не е принуждаван да се съвкупява. Никой не се бори за изравняване на числеността. Но ти ще разбереш това. Ние ще те учим и ти ще учиш нас.

— И няма да ме нараните?

— Не можем. Не бихме го направили — каза Роуан. — Не искаме да го правим.

— А онзи мъж. Онзи, който е оставил миризмата си по вас. Той също ли е сам?

Роуан се поколеба, после кимна.

Мориган се вгледа в очите на Майкъл.

— Съвсем сам, като мен?

— Дори повече — отвърна той. — Ти имаш нас, твоето семейство.

Тя стана и косата й се развя. Докато прекосяваше стаята, се завъртя няколко пъти, а полите й прошумоляха и отразиха красиво светлината.

— Не мога да чакам. Нямам търпение да го видя. Не мога да чакам. Само му кажете, моля ви. Оставям това на вас, оставям това на моето племе. Ела, Доли Джейн, ела, Мона. Време е да танцуваме. Мери Джейн, искаш ли да потанцуваш? А вие, Роуан, Майкъл?

Тя вдигна ръце и започна да се върти. Отпусна главата си назад, а косата й сякаш стана още по-дълго. Затананика някаква песен, нещо, което Майкъл бе чувал и преди, вероятно от Теса. Теса, която бе обречена да живее сама, без да роди свое дете. Или пък Аш бе тананикал тази песен. Аш, който никога не би им простил, ако запазеха това в тайна от него. Аш, световният скиталец.

Тя падна на колене до Роуан. Двете момичета застинаха на мига, но Мона направи знак на Мери Джейн да почака.

Роуан не помръдна. Тя бе прегърнала коленете си с ръце и не потрепна, докато крехката девойка се приближаваше към нея. Мориган подуши бузите, шията, косата й. После Роуан бавно се обърна и се взря в лицето й.

Не, не беше човек. Господи, изобщо не беше човек. Що за създание беше?

Спокойна и овладяна, Роуан не показа с нищо мислите си. Но със сигурност усещаше някаква заплаха.

— Не мога да чакам — каза Мориган тихо. — Напишете го на камък — как се казва, къде е. Издълбайте името му на дънера на онзи погребален дъб. Напишете го някъде. Скрийте го от мен, но до мига, в който настъпи времето. Аз мога да чакам.

После се отдръпна и като се въртеше в пируети, излезе от стаята. Тананикаше си все по-високо и по-силно, докато не започна да звучи като пронизителна свирка.

Всички седяха мълчаливи. Внезапно Доли Джейн изпъшка. Беше заспала и сега се събуждаше.

— Е, какво стана? — попита тя.

— Не зная — отвърна Роуан.

Обърна се към Мона и тя отвърна на погледа. Нещо неизказано премина между тях.

— Е, най-добре да ида да я видя — каза Мери Джейн и забърза към вратата. — Преди да се хвърли на подскоци в басейна с дрехите или пък да легне на тревата и да се опита да помирише мъртвите тела.

Мона въздъхна.

— Е, какво трябва да каже майката на бащата? — попита Майкъл.

Мона се замисли, после каза:

— Да гледа, да гледа и да чака. — Обърна се към Роуан. — Вече знам защо си сторила онова, което си сторила.

— Нима? — прошепна Роуан.

— Да — отвърна Мона. — Да, знам. — Тя бавно се изправи и преди да излезе от стаята, се обърна и добави: — Но не искам да кажа… не искам да кажа, че можете да я нараните.

— Знаем, че не можем — каза Майкъл. — Освен това тя е и мое дете. Не забравяй това.

Мона го погледна измъчено, беззащитно, сякаш искаше да му каже хиляди неща, да му зададе хиляди въпроси, да му обясни. Но само поклати глава и им обърна гръб. Тръгна тихо към вратата. Но в последния момент се обърна — лицето й сияеше от някаква емоция. Те видяха детето в тялото на жена, облечено с натруфената рокля. И Майкъл си помисли: „Моят грях създаде всичко това, моят грях пусна на свобода това същество, сякаш излязло от сърцето и ума на Мона“.

— Аз също усещам миризмата — каза Мона. — Това е жив мъжки талтош. Не можете ли някак да я отмиете? Натъркайте се силно със сапун. После може би тя ще се успокои, ще спре да мисли и говори за това. През нощта може да дойде в стаята ви и да се надвеси над вас. Няма да ви нарани. Всъщност тя зависи от вас.

— Как така? — попита Майкъл.

— Ако не прави, каквото й кажем, никога няма да й кажете за мъжкия. Съвсем просто е.

— Да, това е начин да я контролираме — съгласи се Роуан.

— Има и други начини. Тя много страда.

— Ти си изморена, скъпа — каза Майкъл. — Трябва да си починеш.

— О, ще го направим заедно. Но ако се събудите и я видите да души дрехите ви, не се плашете. Не изглежда чак толкова ужасно.

— Да, ще сме подготвени за гледката — каза Роуан.

— Но кой е той? — попита Мона.

Роуан се обърна, сякаш да се увери, че е чула правилно въпроса.

Доли Джейн, която отново бе клюмнала, се сепна с внезапно изхъркване.

— Кой е мъжкият? — попита Мона настоятелно. Очите й изглеждаха полусънени от изтощение.

— Ако ти кажа, ще трябва да го запазиш в тайна от нея — каза Роуан. — Нека само ние да се нагърбим с тази задача. Имай ни доверие.

— Мамо! — извика Мориган. Валсът бе започнал, валс на Рихард Щраус — една от онези хубави плочи, които можеш да слушаш до края на живота си. Майкъл искаше да ги види как танцуват, но нещо го възпираше.

— Охраната знае ли, че тя не бива да излиза? — попита той.

— Е, не съвсем — отвърна Мона. — Мисля, че ще е по-лесно, ако им кажете да си вървят. Тя… се разстройва от тях. Ще я контролирам по-лесно, ако те си идат. Тя не би избягала, не би избягала от майка си.

— Да — каза Роуан. — Ще ги отпратим.

Майкъл обаче не беше толкова сигурен. Но все пак кимна.

— Да, ще се оправим заедно с това.

Мориган отново извика. Музиката гърмеше. Мона се обърна бавно и излезе.

 

 

По-късно през нощта той още ги чуваше да се смеят, от време на време звучеше и музика, или пък бе сънувал кулата на Стюарт Гордън? После някой започна да пише на компютъра, пак се чу смях и тих тропот по стълбите. След това приглушени гласове, млади, силни и много сладки. Пееха онази песен.

Мислеше си, че няма да заспи, но изведнъж се унесе — бе твърде изморен, нуждаеше се от почивка, от мимолетно бягство, от простия уют на белите памучни чаршафи и от топлото тяло на Роуан. Моли се, моли се за нея. Моли се за Мона. Моли се за тях…

— Отче наш, който си на Небесата, да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство…

Отвори широко очи. „Да дойде Твоето Царство. Не!“ Внезапният ужас бе така огромен, така необясним. Но той бе много изморен. „Да дойде Твоето Царство.“ Не можеше да спре да мисли за това. Обърна се и зарови лице в шията на Роуан.

— Обичам те — прошепна тя. Като молитва от дълбините на съня — вероятно по-успокояваща от неговата.