Ан Райс
Вещиците: Талтош (26)

Двайсет и шест

— Юри Стефано на телефона. Какво обичате?

— Какво обичам ли? Господи, радвам се да те чуя — каза Майкъл. — Разделени сме едва от четирийсет и осем часа, но Атлантикът е между нас!

— Майкъл! Слава богу, че се обади. Не знаех къде да те търся. Още сте с Аш, нали?

— Да, и мисля, че ще останем с него още два дни. Ще ти разкажа всичко, но как са нещата при теб?

— Свърши се, Майкъл. Свърши се. Лошите вече ги няма и Таламаска отново си е същата. Тази сутрин получих първия факс от Старшите. Предприемат сериозни мерки, за да предотвратят подобни прихващания. Аз се захванах с работа, пиша докладите си. Новият генерален директор препоръча да си почивам, но е невъзможно.

— Но ти наистина трябва да си починеш известно време, Юри. Знаеш го. Всички трябва да си починем.

— Поспах четири часа. После се събудих и мислих за случилото се. Писах може би четири-пет часа и пак заспах. Когато стане време за ядене, идват да ме вземат. Карат ме да слизам долу. Приятно е. Приятно е да съм отново сред тях. Но какво става с теб, Майкъл?

— Направо обикнах този човек. Обикнах Аш така, както обичах Аарън. Той ни говори с часове. Разбира се, това, което ни разказа, не е тайна, но не ни позволи да запишем нищо. Казва, че ще трябва да се задоволим с онова, което успеем да запомним. Юри, не мисля, че той някога ще нарани нас или някой, свързан с нас. Сигурен съм в това. Просто му имам доверие. И ако някога по някаква причина все пак нарани някого от нас, значи така е било писано.

— Разбирам. А как е Роуан?

— Мисля, че и тя го обикна. Даже съм сигурен. Но до каква степен и по какъв начин, си е нейна работа. Никога не съм сигурен, когато става въпрос за нея. Ще останем тук още два дни, може би повече, после ще се върнем на юг. Малко се притесняваме за Мона.

— Защо?

— Нищо страшно. Просто е избягала заедно с братовчедка си Мери Джейн Мейфеър — една млада жена, с която не си имал удоволствието да се запознаеш. Просто са твърде млади да се мотаят сами без надзор.

— Майкъл, аз написах писмо на Мона. Трябваше да го направя. Нали знаеш, че преди да напусна Ню Орлиънс, аз й обещах сърцето си. Но тя е твърде млада за подобна обвързаност и сега, когато съм вече у дома, в ордена, осъзнавам по-добре от всякога, че съм неподходящ за нея. Изпратих писмото на Амелия стрийт, но се страхувам, че Мона ще ми е доста сърдита. Поне за известно време.

— Юри, Мона си има други проблеми сега. Това вероятно е най-доброто, което си могъл да сториш. Ние забравихме, че тя е само на тринайсет. Всички го забравят, включително и тя самата. Но ти си постъпил правилно. А и тя може да се свърже с теб, ако поиска, нали?

— Да, аз съм тук. Вече съм на сигурно място, у дома.

— А Теса?

— Отведоха я оттам, Майкъл. Такава е Таламаска. Сигурен съм какво е станало с нея. Сега е обградена от много мили хора, които я отведоха някъде, вероятно в Амстердам. Целунах я на сбогуване. Споменаха, че ще я заведат на красиво място, за да си почине. Там ще запишат всичките й спомени. Изглежда, никой не е в състояние да определи възрастта й и никой не знае дали това, което Аш каза, е вярно — че тя скоро ще умре.

— Но тя е щастлива и Таламаска се грижи за нея, нали?

— Да, напълно. Разбира се, ако пожелае, винаги може да си тръгне. Ние не задържаме никого. Но не мисля, че има такива намерения. Струва ми се, че от години — колко точно, никой не знае — просто преминава от един защитник към друг. Не тъгува много за Стюарт, между другото. Каза, че не обича да мисли за неприятни неща.

Майкъл се засмя.

— Разбира се. Виж, Юри, трябва да се връщам. Ще вечеряме заедно и Аш ще продължи историята си. Тук е много красиво. Вали сняг, студено е, но е красиво. Като че всичко около Аш отразява неговата индивидуалност. Всъщност винаги е така. Къщите, които избираме, са отражение на нашия вътрешен свят. Това място е пълно с мрамор, картини и с… неговите любими неща. Не мисля, че е редно да говоря много за това. Той държи на своето уединение и иска да бъде оставен на мира, след като си тръгнем.

— Знам и разбирам. Майкъл, когато видиш Мона, моля те, кажи й, че… кажи й, че аз…

— Тя ще разбере, Юри. Мона си има други грижи. Това е вълнуващо време за нея. Семейството иска тя да напусне „Светото сърце“ и да се обучава при частни учители. Коефициентът й на интелигентност е извън всякакви норми, както сама винаги е твърдяла. А и тя е наследница на завещанието. Мисля, че през следващите няколко години Мона ще прекарва много време с мен и Роуан, ще се учи, ще пътува, ще получи идеалното обучение за една дама, на която… на която се възлагат големи надежди. Но сега трябва да вървя. Ще ти се обадя пак от Ню Орлиънс.

— Моля те, не забравяй. Обичам ви и двамата… и тримата. Ще предадеш ли това на Аш и Роуан?

— Да. Между другото, какво стана с помощниците на Гордън?

— Всичко свърши. Няма ги вече и няма да могат да навредят на ордена отново. Ще се чуем скоро, Майкъл.

— Дочуване, Юри.