Джейн Ан Кренц
Загадъчни сенки (7)

Седма глава

В отсрещния край на ферментационната зала гореше лампа, осветявайки тесни стълби. Кимбърли се поколеба. Цистерните хвърляха зловещи сенки… Като че ли бяха митични чудовища. Ослуша се, не чу нищо и се вмъкна в залата. Пое наляво с намерение да се провре между цистерните и бъчвите с отлежало вино, за да стигне до стълбите.

Помощ, Кавано! Бързо! Помогни ми, за бога!

Приближавайки последната цистерна, тя уплашено огледа стъпалата. За да се качи по тях и да се вмъкне в залата за дегустация, трябваше да излезе иззад цистерните и да прекоси осветената централна пътека.

Кавано, къде си? Имам нужда от теб!

Тя събра полите на роклята си и се спусна към вратата, ала инстинктивно усети, че е твърде късно. Мъжът с черната наметка беше по петите й. Сигурно бе предвидил намеренията й. С нож в ръката той се втурна към нея, прекосявайки пътеката. Беше само на няколко крачки. Невъзможно е да се измъкна, помисли си отчаяно Кимбърли, блъсна вратата, прекрачи прага и се озова в залата за дегустация на виното. Затръшна вратата, но само миг след това преследвачът й с трясък я отвори. Кимбърли хукна към бара и се скри зад плота. Редиците от кристални чаши и бутилки скъпо вино хвърляха меко сияние в мрака. Без дори да се замисли, Ким сграбчи за гърлото най-близката бутилка и я удари в плота. Виното се разплиска по босите й крака. В ръката й остана да стърчи остро парче стъкло. Мъжът с черната наметка спря изведнъж в долния край на бара.

— Само да си ме докоснал, и Кавано ще те убие! — извика към него Кимбърли.

— Твоето приятелче Кавано може да върви по дяволите!

Най-долна улична отрепка, помисли си ужасено Кимбърли.

— Но първо ти ще отидеш там! Обещавам ти! — процеди през зъби младата жена.

— С него ще се занимая по-късно. За момента ти си моята задача! — В този миг той се спусна към нея, издигнал високо камата.

— Кавано! — изпищя Кимбърли и светкавично се дръпна встрани, избягвайки на сантиметър острието.

Тя сграбчи още една бутилка и я хвърли към черната фигура… После още една… и още една…

— Подла мръсница! — изръмжа полугласно мъжът и скочи към нея.

Кимбърли се извърна и хукна. Точно тогава някъде иззад гърба й се разнесе яростен рев. Нападателят й се бе подхлъзнал и лежеше проснат в локвата от вино. Кимбърли с всички сили стовари върху главата му поредната бутилка вино.

— Ким! — извика някой.

Беше Кавано с оръжие в ръка. Точно зад него бе Старки. Мъжът с наметката лежеше все тъй проснат на пода и не помръдваше. Кавано бързо приближи и дръпна Кимбърли настрани, а после се наведе над поваления на земята мъж.

— Изпаднал е в безсъзнание, когато Ким го е ударила — обърна се той към приятеля си.

— Май доста вино е отишло за тази цел — подхвърли Старки, като се огледа.

— Не знаех, че чистотата също влиза в сметката — отвърна Кимбърли, без да откъсва очи от Кавано.

— Единственото нещо, което влиза в сметката при случай като този, е кой стои на краката си и кой не, когато всичко свърши… Боже мой, тази вечер ми струва десет години от живота! Добре ли си? — попита най-сетне Кавано.

Кимбърли кимна.

— Но ти си ранена! — възкликна мъжът.

— Нищо ми няма. Порязах се, когато счупих прозореца на външната врата… О, Кавано, мислех, че ти и Старки няма никога да дойдете тук!

— Не личи да си имала голяма нужда от нас. И сама си се справила отлично. Дери, когато в някой бар се замесим в пиянска свада, гледай Ким на всяка цена да е с нас — рече Старки.

— Ще бъде с нас! Защото изобщо не смятам да я оставям сама отсега нататък!

— Как ме намерихте? — попита Кимбърли.

— Алармата се включи и ние със Старки се измъкнахме от приема, за да проверим какво става. Мислехме, че някое животно е причината, но по едно време забелязахме отсъствието ти…

Кавано пусна чешмата и дръпна срязаната ръка на Кимбърли под водната струя.

— Казах на Кавано, че за последен път съм те видял на терасата — намеси се Старки.

— Никой от нас не вярваше, че би рискувала да се разхождаш извън имението посред нощ.

— Всъщност аз бях в градината. Тъкмо бях решила да се връщам, но този тип тук ми препречи пътя… Ох, Кавано, боли!

Без да обръща внимание на протестите й, Кавано превърза ръката й и продължи:

— Когато видяхме сакото на Старки върху оградата, разбрахме, че ти си задействала алармената инсталация. После, щом влезе във винарната, се включи и другата алармена система. Тя ни показа точно къде се намираш. Бяхме на десетина метра зад теб, когато те чухме с какво безгрижно разточителство чупиш бутилките с най-хубавото ми вино! Тогава си рекох, че ще трябва да го включа в сметката ти…

— Виж го ти! — с престорено възмущение извика Кимбърли.

— Но като поразмислих, реших, че ще е най-добре да го изпия от теб…

Кавано се отдалечи от нея, наведе се над мъжа, който все още лежеше на пода, и се обърна към Старки:

— Извикай полицията и виж дали ще можеш да се свържеш с детектива, който работеше по нашия случай… Май се казваше Кренстън.

— Точно така — отвърна Старки и набра номера.

 

 

Чак към два часа сутринта Кимбърли успя да се добере до леглото.

Джулия, леля Мили и Ариел непрестанно се суетяха около нея. Госпожа Лосън й приготви успокояващ чай по рецепта на Ариел. Дори Скот слезе сънен по стълбите, за да разбере какво се е случило. Кавано и Старки бяха заети с полицаите, а всички останали от семейството, както и неколцина съседи, непрестанно досаждаха на Кимбърли с въпросите си.

— Можеш да включиш това преживяване в някоя от следващите си книги — пошегува се Марк Тейлър.

— Марк, как можеш да говориш така! — възмути се тихо Джулия.

Когато най-сетне остана сама, Кимбърли облече фланелката си и се вмъкна в леглото. Дълго лежа будна в тъмнината. Щом за миг затвореше очи, съзираше сребърната кама, готова да я прободе…

По едно време вратата на спалнята й тихичко изскърца.

— Кавано… — прошепна Кимбърли.

— Нали казах, че няма да те изпускам от поглед? — рече той и свали ризата си.

— Ами къде отиде благоприличието? Къде отиде загрижеността ти за ужасното ми изживяване тази вечер? Какво ще кажат хората…

— Какво ще кажеш да се преместиш от другата страна? Миналия път, когато спах тук, забравих да ти кажа, че предпочитам лявата страна на леглото — шеговито рече Кавано.

— Ще го запомня — отвърна Кимбърли и покорно се премести.

Ала това бяха последните весели думи. В следващия миг тя тихо извика и се притисна към гърдите му.

— О, Кавано! Толкова се уплаших!

— Зная какво чувстваш, мила, повярвай ми… Господи колко смела беше!

Кавано замълча и плътно я притисна в обятията си. Гласът му бе пресипнал от вълнение, когато продължи:

— Приличаше на истинска богиня на войната! Щях да убия негодника, ако ти не го бе приспала вече с бутилката! Сигурно щях да го направя! Още малко… още съвсем малко трябваше, Ким, и моят свят щеше да се срути! Затова и не искам да те оставя да спиш сама тази нощ…

— Щях да сънувам кошмари — призна тя.

— И аз. Мисълта за онова, което се случи във винарната, ще ме преследва дълго време — каза Кавано и погали косите й, не страстно, а бавно и успокояващо.

— Още не мога да дойда на себе си… Сякаш през мен е минал електрически ток — прошепна Кимбърли.

— Такава е обикновено реакцията, мила. Ще ти трябва време, за да се съвземеш.

— Ти май отлично разбираш как се чувствам.

— Така е.

— И ти ли си преживявал такава история?

— Не точно такава… Никога не ми се е случвало да вляза някъде и да видя моето момиче, изправено срещу въоръжен с нож мръсник.

— Ти на това „влизане“ ли му казваш? Със Старки нахлухте като добре обучени полицаи!

Кавано я притисна още по-силно. Тя зарови лице в гърдите му, наслаждавайки се мислено на думите „моето момиче“.

— Не прави повече така, Ким! — развълнувано прошепна Кавано.

— Повярвай, не съм искала да ти скроя такъв мръсен номер тази вечер! Нито на теб, нито на себе си!

— Не трябваше да излизаш сама в градината!

— Но, Кавано, никой никога не ми е забранявал да излизам в градината или на терасата! Казал си ми само да не прескачам оградата!

— Така е. Имах предвид, да не се изгубваш от погледа ми… Разбираш ли?

Кимбърли се усмихна в тъмното и вдъхна мъжествения аромат на тялото му.

— Разбирам. Не съм сигурна как точно ще се осъществи на практика, но разбирам.

— По дяволите, Ким! Нямах намерение да ти натяквам тази вечер!

— Така ли? Щеше да изчакаш до сутринта?

— Да, точно така. И все още възнамерявам да почакам. Сега моментът не е подходящ.

— Защо не?

— Защото си в шоково състояние. Зная какво преживяваш в този миг.

— Откъде знаеш толкова много? Каква е била фирмата ти за внос и износ, преди да дойдеш във винарната?

— Напълно законна и преуспяваща.

— Килими, източни накити?

— Нещо такова — съгласи се той разсеяно.

— Все още ли си собственик на тази фирма? — попита Кимбърли.

— Не, продадох я, преди да се върна тук.

— Липсва ли ти всичко това? Пътуванията, свободата…

Кимбърли усети как той се колебае, преди да отговори.

— Не, не ми липсва. Доволен съм, че произвеждам вино. Работата напълно ме удовлетворява, Ким.

— Зная какво е да обичаш работата си. Аз самата съм безкрайно щастлива, че мога да пиша романи.

Кавано отново се поколеба, преди да прошепне в ухото й:

— Кариерата не би могла да запълни целия ти живот, Ким. Сигурно сега си напълно доволна, защото в този миг животът ти съдържа всичко, от което се нуждаеш. Но ти си чувствителна жена, с гореща кръв. Не си създадена да живееш сама…

— Обаче аз възнамерявам да живея съвсем сама!

Кавано нетърпеливо плъзна ръка по бедрото й.

— Зная! Ти търсиш някой като Джош Валериън — идеалния мъж, необременен със семейни връзки и отговорности. Но той не съществува в този свят, Ким, той живее само в книгите ти. Твърде темпераментна си, за да се задоволиш с фиктивен любовник. — Гласът на Кавано бе дрезгав.

Изненадана от дълбочината на чувствата му, Кимбърли успя да каже само:

— Съгласна съм.

— Какво?! — изумено възкликна Кавано и я притисна с тяло към леглото.

Кимбърли се усмихна и обви ръце около врата му.

— Казах, че съм съгласна, Кавано. Искам да се любим! Имам нужда от теб!

— Не толкова, колкото аз от теб! О, господи! Няма да се откажа, докато не разбереш най-после, че ме желаеш повече от всичко друго на света…

Той плъзна ръце по тялото й, вдигна фланелката и нежно погали зърната на гърдите й. Кимбърли усети възбудата му и тихо изстена, когато Кавано насочи ръката й и я накара да погали пламналата му плът.

— Толкова са нежни ръцете ти! Подлудяваш ме, любима! — прошепна той.

Бавно плъзна пръсти между бедрата й и след миг тялото й конвулсивно се изви. Усетил влажната очакваща го женственост, Кавано откъсна устни от гърдите й, за да се наслади на пламналите й страни, изящната шия, копринените коси.

— Люби ме, Кавано! — прошепна младата жена и впи нокти в раменете му. — Толкова много те обичам!

— Ким!

В гласа му Кимбърли усети дива необуздана страст и само след миг той проникна в нея с мощни тласъци. Примитивността на любовния акт я плени. Тя се впиваше в мъжа, ноктите й оставяха белези по раменете му, а краката й плътно обгръщаха тръпнещите му бедра…

После дойде онзи вълшебен миг, когато главата й се отметна назад, а тялото й бе разтърсено от сладостни спазми. Сякаш в просъница Кимбърли чу как Кавано извика нейното име възбудено и страстно.

— Кажи ми го пак, Ким! Кажи, че ме обичаш!

— Обичам те, Кавано! Обичам те…

Изведнъж тя усети как Кавано достигна екстаза. Неговото необуздано мъжко освобождаване трая сякаш цяла вечност и изцеди всичките им сили.

Мина доста време, докато Кавано се размърда отново и се отдели от горещите й обятия. Кимбърли се обърна към него, търсейки закрила, топлота, нежност.

— Сериозно ли го каза, Ким? — попита той и зарови пръсти в кехлибарените й къдрици.

— Обичам те!

Кавано прошепна нещо неразбрано и я притегли в прегръдките си.

— Запомни това, любима моя!

— Как мога да го забравя?!

— Ким, трябва да бъда сигурен, че напълно осъзнаваш думите си. Разбираш ли?

— Не се тревожи. Отказвам се от Джош Валериън. Трудно ще бъде за горкия човек, но ще го преживее…

— Мила, аз не се шегувам. Не желая между нас да съществуват никакви прегради!

Устните на Кимбърли, все още тръпнещи от целувките му, се извиха в усмивка.

— Не се тревожи. Зная какво правя… Умееш така добре да четеш мислите ми понякога. Не можеш ли да го направиш и сега?

— Не съм сигурен… Ким, вдругиден заминавам за Сан Франциско. Искам да дойдеш с мен. Там ще нощуваме.

— Малко време само за нас двамата?! — възкликна възторжено тя.

— Да, но първо трябва да приключим с едно задължение. После нощта е наша… Би ли искала да дойдеш?

— Да, много!

От гърдите му се изтръгна въздишка на облекчение.

— Заспивай, Ким. Преживя ужасна вечер.

Тя се сгуши в прегръдките му и скоро потъна в сън.

 

 

Призори Кимбърли се събуди все още в прегръдките на Кавано. Остана неподвижна, размишлявайки върху изминалата нощ.

— Будна ли си, любов моя? — прошепна Кавано в косите й.

— Да. Кавано, мислех си за нещо…

— При жените това винаги е лош знак — пошегува се той.

— Говоря сериозно! Има нещо, което не успяхме да обсъдим снощи.

Кимбърли усети как Кавано трепна при последните й думи.

— Какво не сме обсъдили?

— Ами целта на алармената ти инсталация в каменната ограда е да пази от външни хора.

— Така е.

— Но тя се задейства едва когато аз хукнах към винарната…

— Да.

— А онзи тип с наметката ме преследваше в градината. Как е влязъл, без да задейства алармената система?

— Точно върху тази дребна подробност разсъждавам вече близо час — промърмори Кавано.

— Да не се е вмъкнал заедно с гостите?

— Не виждам как би могъл. Старки наблюдаваше пристигащите върху монитора, а Джулия посрещаше гостите при портала. След като пристигна и последният поканен гост, порталът бе заключен. Старки е педант в това отношение.

Старки… този толкова особен човек. Ако изкажеше някакви подозрения относно него, Кавано щеше да се разсърди не на шега. Верността на Старки към семейството на Кавано бе отдавна доказана.

— За какво мислиш, Ким?

— За верността.

— Трудна тема за размисъл в пет часа сутринта.

— Да.

— Спи ли ти се?

— Не.

— Искаш ли да ставаме?

— Не.

Кавано се усмихна.

— Искаш ли пак да ми кажеш, че ме обичаш?

— Искам да ти покажа.

— Изцяло съм твой!

— Винаги съм имала слабост към пасивните и покорни мъже.

— Магьосница! — дрезгаво прошепна Кавано и я привлече към себе си.

 

 

Същия ден по обяд Старки получи полицейския доклад за мъжа, нападнал Кимбърли. Старки седеше с нея и Кавано, разказвайки им малкото, което знаеше за похитителя.

— Засега всичко е неофициално. Кренстън ми даде цялата налична информация. Мъжът се казва Ник Гаруд. Още в детската градина е започнал престъпната си дейност. Миналата година е разпитван два пъти по повод някакво убийство с нож в Лос Анджелис. Полицаите там смятат, че е бил нает да извърши убийството. В момента Гаруд иска да се свърже с адвокат, но Кренстън смята, че преди това ще успее да го накара да говори.

— Нещо за произхода на камата? — попита Кавано хладно и делово.

— Още не, но Кренстън ми я показа. Това не е някой евтин нож, Дери. Дръжката е от истинско сребро и е богато инкрустирана… Прилича на ритуално оръжие. Сякаш е от нечия колекция. Не е кама, която наемен убиец би използвал, за да си свърши работата по договора. — Старки замълча, погледна изпитателно към Кимбърли и добави: — Може да се каже дори, че такъв нож не е подходящ за убийство…

— Какъв късмет за мен — подхвърли сухо Кимбърли.

— Късмет е за всички ни — рече Кавано, раздразнен. — Имаш ли представа как може да е влязъл, без да задейства алармата?

— Дери, единственото нещо, което ми идва наум е, че се е вмъкнал по някакъв начин с останалите гости. Не виждам как би могъл да го направи, но сигурно така е станало. Макар че наблюдавах толкова внимателно, дявол да го вземе!

Кимбърли усети, че Старки се чувства виновен и бързо вметна:

— Възможно е някой от хората вътре… някой от гостите да го е пуснал.

Кавано и Старки се обърнаха едновременно към нея.

— Осъзнаваш ли какво казваш, Ким? — попита най-сетне Кавано.

— Че някой, когото ти добре познаваш, стои зад всичко това. — Кимбърли се усмихна вяло и додаде: — Е, май съм написала прекалено много криминални романи…

Кавано поклати глава.

— Не се извинявай. Ето нещо, което трябва да се обсъди. Тази сутрин двамата със Старки разсъждавахме върху такава възможност… Но доникъде не стигнахме. Всички присъстващи снощи бяха почтени господа.

— Може би Ник Гаруд е действал сам — обади се Кимбърли.

— Не забравяй жената… Онази, която пазеше Скот.

— Вярно. Но ако му е приятелка, лесно ще я открият — рече Старки и отново се замисли.

— И тук идва най-странното, което не се връзва с нищо… Розата с иглата, сребърната кама, наметката на Гаруд… Нито едно от тези неща не съвпада с представата за най-обикновено отвличане или убийство — рече Кавано.

— Зная — каза Старки с нотки на мрачно раздразнение в гласа.

— Старки, виж дали Кренстън може да направи снимка на камата — обади се отново Кавано.

— Разбира се, но защо?

— С теб внасяхме навремето най-различни и особени неща, приятелю. Понякога се налагаше да ги оценяваме. Имаме много връзки сред познавачите на антики. Искам да покажа на няколко от тях снимка на камата.

Старки се изправи енергично и тръгна към вратата.

— Веднага ще се заема, Дери. — Преди да излезе обаче, той спря и каза: — Все още ли смяташ да вземеш Ким със себе си в Сан Франциско?

Кимбърли се изненада от неодобрението в гласа му, но Кавано сякаш не му обърна внимание.

— Ще заминем днес следобед… Веднага след срещата с хората по пласмента. Някакви възражения?

— Като че ли ще има някаква полза от възраженията ми…

— Няма полза. Знам какво правя — отвърна остро Кавано.

— Ще се видим по-късно — рече Старки и излезе.

— Какво искаше да каже той? — разтревожено попита Ким.

— Забрави, Ким. Както казах и на Старки, аз си знам работата.

— Никога не съм твърдяла обратното, но… Старки като че ли е против… нашата връзка! Така ли е? Иска да те предпази да не се ангажираш прекалено с мен?

Кавано се усмихна криво и отвърна:

— В случай че не си забелязала още, аз вече съм се ангажирал. А ако това ще те успокои, Старки напълно те одобрява. И то много… както и всички останали от семейството.

Кимбърли облекчено въздъхна.

— Просто знам колко сурови и неотстъпчиви могат да бъдат близките на някого, ако не одобряват…

— Не, не знаеш — прекъсна я хладно Кавано. — Не знаеш как биха постъпили близките на някого в такава ситуация. Знаеш нещо, отнасящо се само до едно семейство, и то се е случило дори преди да си била родена!

Неприятно изненадана от резкия му тон, Кимбърли се изправи.

— Понякога забравям, че можеш да бъдеш и деспотичен… Ще се видим на вечеря.

— Ким, почакай!

— Какво има, Кавано? — С ръка на бравата, Кимбърли се обърна към него.

— Знаеш, че каквото и да правя, то е защото искам всичко между нас да бъде наред, нали? Имаш право, понякога съм тиранин. Но аз просто искам най-доброто за теб… и за себе си. Не мога да се преструвам на алтруист във всичко.

— В кое всичко?

— Няма значение. Просто запомни думите ми. О, щях да забравя! Ким, би ли казала на госпожа Лосън да извади една бутилка „Ризлинг“ за вечеря?

— Разбира се — отвърна Кимбърли и добави наум: „А освен за виното, смятам да й съобщя, че искам на масата да има лютив сос! Макар положението ми в семейството да е неустановено, аз все пак имам някакви права!“.

Същата нощ Кавано отново дойде в стаята й. Изглежда никой в къщата не беше против тяхната близост. Тъкмо обратното — гледаха на връзката им с добро око.

Но тази нощ на Кимбърли й се стори, че Кавано се люби с нея по-жадно от друг път — така, сякаш искаше завинаги да плени чувствата й.

Все пак той сигурно разбира, че отдавна е заличил представата за фиктивния любовник Джош Валериън, мина й през ум. Истинската, жива любов на Дариъс Кавано я задоволяваше напълно.