Джейн Ан Кренц
Загадъчни сенки (4)

Четвърта глава

Лозята и винарната на Кавано бяха като от рекламна картичка на долината Напа: ниски хълмове, покрити с равно подрязани лозници, заобикаляха огромна, подобна на замък, сграда. През лозята минаваше алея, очертана с дървета, която водеше към винарната.

Кимбърли седеше до Кавано, който умело управляваше червения си ягуар. Когато наближиха дома му, тя отново бе обзета от силни подозрения.

— Този замък изглежда така, сякаш е бил тук поне триста години.

— Не съвсем… Баща ми построил винарната през хиляда деветстотин и шейсета година. Отворена е за посещения три дни от седмицата. А аз построих главната сграда преди две години. Ето, това е семейната ни история.

— Но семейството ти е във винарския бизнес на Калифорния от няколко поколения?!

— Да, така е.

Домът на Кавано се извисяваше върху един от хълмовете над винарната. Беше защитен от погледите на любопитните туристи чрез железен портал и измамно безобидна каменна ограда.

— В оградата съм инсталирал алармена система. Никой не може да влезе, без да бъде забелязан от Старки.

— Кой е Старки?

— Един приятел. Отговаря за сигурността тук. Заради многобройните туристи, които ни посещават, трябва да има известен контрол. След инцидента със Скот подобрихме мерките за сигурност… Докато си в имението, Ким, нищо лошо няма да ти се случи. Не искам да излизаш извън тази ограда, без да те придружава някой. Ясно ли е?

Кимбърли хвърли поглед към оградата на своя нов затвор и се запита каква ли нова беда я очакваше. Безпокойството отново загриза сърцето й.

— Вуйчо Дариъс! Вуйчо Дариъс, ти я доведе! Знаех си! — Сияещото лице на Скот Емъри се показа на прозореца на колата. Детето спря поглед на Кимбърли. — Здравейте, госпожице Сойер. Помните ли ме? — рече момчето, като че ли позасрамено.

— Честно казано, Скот, никога няма да те забравя! — засмя се Кимбърли.

— Ким ще ни погостува — каза Кавано и разроши косата на племенника си.

— О, ще й покажа новия си електрически влак!

— Госпожице Сойер, толкова се радвам, че сте сред нас. Казах на Дери да не се връща сам.

До колата бе застанала млада и привлекателна тъмнокоса жена, която имаше същите зелени очи, като на Кавано. Кимбърли бързо излезе от колата, без да чака домакинът да й отвори вратата, и протегна ръка за поздрав. Бе почти сигурна, че това е сестрата на Кавано.

— Джулия?

— Още от онази нощ, в която Дери доведе Скот и ми разказа какво се е случило, искам да се запозная с вас. Сигурна съм, че ви е казал колко сме ви признателни всички заради онова, което направихте. Очарована съм, че Дери е успял да ви убеди да дойдете.

— Благодаря — смутено рече Ким, чудейки се дали семейството на Кавано ще продължи да се държи любезно с нея, когато стане ясно, че престоят й тук е за неопределено време.

— Здравей, Старки! Ела да се запознаеш с Кимбърли Сойер! Двамата с теб ще се грижим за нея известно време! — извика Кавано, прекъсвайки мислите й.

Кимбърли успя да наподоби любезна усмивка. Мъжът, който приближи, наистина беше олицетворение на непоколебимост. Лицето му бе сурово и сигурно не познаваше усмивката. Чертите му бяха грубо изсечени, а зад тях сякаш прозираше както високият му интелект, така и неясна скрита заплаха. Тъмните му очи безпощадно я преценяваха. Кимбърли почти се разтрепери, чудейки се откъде ли Кавано е намерил такъв човек за охрана.

— Време беше да дойдете, госпожице Сойер. Кавано има нужда от вас — промълви Старки с дрезгав вибриращ глас и строго поклати побелялата си глава.

Преди Кимбърли да се съвземе, за да отвърне на тази толкова скандална забележка, Старки се обърна и влезе в къщата.

— Не обръщай внимание на Старки. Той е малко странен, но е мил! — възкликна весело Джулия.

— Никой вече не би могъл да мине покрай него, за да напакости на Скот — рече тихо Кавано и внесе куфарите на Кимбърли.

— Да, така е. Горкият Старки! Беше така съсипан, когато отвлякоха Скот. Понесе го много тежко… Вината не беше негова, разбира се. Отвлякоха Скот, когато се прибираше от училище. Тогава му позволявахме да ходи на училище с велосипед. Естествено, вече не му разрешаваме… Старки го води и го взима с колата — обясни Джулия.

— Разбирам — успя да вметне Кимбърли, доволна, че нищо повече не бе казано по повод забележката на Старки. За по-сигурно тя реши да изрази възхищението си от къщата. — Колко е красив домът ви, Джулия! Прилича на истински старинен замък.

— Но за щастие има всички съвременни удобства, както и много стаи. Хайде, бих искала да те заведа в твоята спалня. Приготвихме я предварително, в случай че Дери успее да те убеди да дойдеш.

По стълбите се зададе закръглена ниска жена и Джулия веднага я представи:

— Това е госпожа Лосън. Тя се грижи за всички ни. Не зная какво бихме правили без нея. Сигурно къщата би се разпаднала. Госпожо Лосън, това е Кимбърли Сойер.

Пълничката икономка подаде енергично ръка, а в сивите й очи светна весела искрица.

Колко ли още хора живееха в къщата, питаше се Кимбърли. Чувството й, че е обкръжена, се засилваше. Внезапно от слънчевата всекидневна изскочиха две жени и нададоха възторжени викове.

— О, ти сигурно си Ким! Толкова се радвам, че дойде, мила! Аз съм лелята на Дери, Мили Кавано! — възкликна по-възрастната жена.

Мили Кавано имаше, разбира се, типичните за рода Кавано смарагдовозелени очи, ала някога черната й коса сега бе на места елегантно посребрена и стегната в кок, който й придаваше кралска осанка. Мили бе висока и доста представителна жена. Очите й искряха весело и в тях прозираше нейното вечно любопитство. Кавано бе споменал, че Мили е загубила съпруга си преди няколко години и сега посвещава времето си на задоволяване на различни странни прищевки.

Кимбърли знаеше, че много ще си допадне с лелята на Кавано, но усети, че жената зад Мили, облечена в бледозелена рокля и с червен тюрбан на главата, също много ще й хареса.

Джулия побърза да ги запознае.

— Ким, това е приятелката на леля ми, Ариел Луелин. Ариел и леля Мили са неразделни.

— Нищо подобно! С Мили се забавляваме и прекарваме много време заедно, но не сме неразделни, нали, Мили? — заяви гордо Ариел и се здрависа с Кимбърли.

— Злостна клевета — съгласи се Мили. — Колко време ще останеш при нас, скъпа?

— Няколко дни, предполагам…

Кимбърли се чувстваше неловко. Някъде дълбоко в себе си тя непрестанно се питаше как Кавано изтърпява толкова много хора около себе си.

— Това ли са всичките обитатели на къщата? — попита Кимбърли, когато Джулия я поведе по коридора.

— За момента, да. Но през деня има много посетители. Най-вече работниците, които идват при Дери и госпожа Лосън. Както и много приятели на Скот. А Мили и Ариел често канят гости на чай…

— Доста е оживено — предпазливо рече Кимбърли.

— Свиква се.

Ким едва потисна възклицанието си, когато Джулия я въведе в спалнята, приготвена за нея.

Стаята бе топла и уютна, с изглед към лозята.

— Надявам се да ти хареса тук. Щом приключи разговора със Старки в кабинета си, Дери ще донесе куфарите ти — обясни Джулия.

Кимбърли изведнъж осъзна, че Кавано не ги бе последвал до стаята.

— Не бързам. Трябва само да си взема пишещата машина и кашона с хартията от колата.

— Не се тревожи. Старки ще се погрижи… Толкова се радваме, че си сред нас! Никога няма да можем да ти се отблагодарим.

— Моля те, нека не говорим за това! Наистина не е кой знае какво…

— Щеше да мислиш иначе, ако беше твоят собствен син… През онези дни бях просто кълбо от нерви. А когато пристигна бележката за откупа, си помислих, че ще полудея. Дотогава все си казвах, че може да е Тони, бащата на Скот. Успокоявах се с мисълта, че му е баща и не би го наранил. Но след като получихме бележката, разбрах, че е истинско отвличане. Беше ужасно!

Кимбърли изгледа смаяно Джулия.

— Искаш да кажеш, че бащата на Скот… О, разбирам. Ти си завела дело за родителските права над детето…

— Не. Тони не желаеше да се грижи за дете. Той побесня, когато разбра, че съм бременна. Но беше бесен и когато се наложи да си отиде.

— Разведе се с теб, така ли?

— Доста неохотно… Не искаше да се разведе с парите на Кавано. Тогава Дери заяви, че не съществуват други пари, освен онези, които държи под контрол.

Кимбърли неловко пристъпи от крак на крак. Не й се искаше да научава подробности от живота на рода Кавано.

— Разбирам — вяло рече тя, ала Джулия продължи без колебание.

— Баща ми обяви фалит преди три години, а след това двамата с майка ми загинаха при злополука, когато се връщаха от Тахо с частния си самолет. Няколко месеца по-късно пристигна Дери и спаси винарната, както и цялото семейство.

— Пристигна ли?! Откъде? — изненада се Кимбърли, която до този момент бе мислила, че Кавано е живял само в имението.

— Той имаше собствен бизнес… Търговска компания за внос и износ на стоки. Пътуваше често в чужбина. Беше натрупал доста капитал, с който всъщност изправи на крака винарната. Той овладя положението, анализира отношенията ни с Тони и накрая го прогони от имението.

Кимбърли я изгледа втрещена.

— Ти обичаше ли Тони?

— Когато напускаше имението, бях доволна, че ще се отърва от него… Той ме използваше от години, надявайки се да наследи парите на баща ми… А аз си мислех, че ме обича. Беше успял напълно да ме заблуди. Дери обаче веднага разбра що за човек е… Между другото, брат ми и Старки са доста добри познавачи на човешката природа и са развили безпогрешен нюх за хора като Тони Емъри. Беше ужасна травма за мен, но се радвам, че всичко свърши.

Кимбърли се замисли над случилото се с Тони Емъри. Каква ли беше истината? Не беше ли станал и той жертва като майка й? Но ако Тони не беше просто пресметливо жиголо, Кавано едва ли би причинил такава болка на сестра си… А и самата Джулия изглеждаше напълно доволна, задето съпругът й си е отишъл.

Кавано се появи чак за вечеря. По това време Кимбърли бе вече смъртно уморена. Едва дочака госпожа Лосън да разчисти масата след десерта и под предлог, че я боли глава, се оттегли в стаята си, като взе чашата билков чай, предложена й от Ариел. Просто не бе свикнала да бъде заобиколена от толкова много хора! А за вечеря нямаше дори лютив сос! Какъв ужас!

Не след дълго някой почука на вратата й. Кимбърли така се стресна, че едва не разля чая си. Наметна халата, очаквайки да види Скот или Джулия. Ала на прага стоеше Кавано. Той влезе, без да чака покана, и попита:

— Мислиш ли, че ще издържиш?

Кимбърли пое шумно въздух.

— Кавано, просто не съм свикнала да живея с толкова много хора.

— Зная… А как мислиш се чувствах аз, когато дойдох тук за първи път? Мислех, че ще полудея!

— Така ли?

— Мога само да кажа, че човек свиква.

— И Джулия твърди същото — усмихна се Ким.

— Аз лично с нетърпение чакам деня, в който Джулия ще се омъжи за Марк и заедно със Скот ще се премести да живее при него… А леля Мили и тази малко странна Ариел ще тръгнат някъде на пътешествие. С огромно удоволствие ще им платя пътуването, повярвай ми… — Кавано замълча за миг, после продължи колебливо: — Но дори когато не всички са тук, пак не е спокойно! Само работата във винарната стига, за да поддържа всичко тук в движение.

— Мога да си представя.

Кимбърли имаше усещането, че Кавано иска да й каже още нещо, но бе твърде уморена и не можеше да се досети какво е то.

— Предполагам, че си уморена — подхвърли той.

— Малко… Скот ми е изготвил такава програма за утре, че е най-добре веднага да заспивам.

До този момент Кавано крачеше нервно из стаята, но изведнъж спря точно пред Ким и каза:

— Всички мислят, че спим заедно… Нали разбираш?

— Какво?!

— Боя се, че всички го мислят… Освен Скот, разбира се. Той още не се сеща за тези неща.

— Но… аз… ти… Ние почти не се познаваме! Как може някой да помисли… — избухна Кимбърли.

— Всички знаеха, че планирам да дойда при теб, за да те видя. Не съм пазил намерението си в тайна. През последните седмици пътувах няколко пъти по работа, а тук са помислили, че се измъквам, за да се видя с теб. Освен това знаят, че снощи сме били заедно и, естествено, мислят, че сме се любили. Смятах, че ще бъде добре да те предупредя.

— Господи! Много съм ти признателна! — язвително подхвърли Ким. — Когато дойде да ме вземеш, знаеше ли, че всички тук ще си помислят подобно нещо? — попита Кимбърли вбесена.

Кавано не обърна внимание на въпроса й, а продължи:

— Нищо лошо не се е случило, Ким. Успокой се! Нима е толкова страшно? Просто цялата фамилия иска аз да се оженя. Нека си пофантазират… Безобидно е.

— Безобидно за кого? Та аз ще изглеждам като пълна глупачка!

— Защо ще изглеждаш като глупачка? — Очите на мъжа гневно заблестяха.

— А как ще изглежда според теб жена, която спи в къщата на богат мъж, надявайки се да се омъжи за него?

— Но ти не искаш да се омъжиш за мен, нали, Ким?

Той приближи, повдигна брадичката й и с жаден поглед обходи лицето й.

— Както и ти не би искал да се ожениш за някоя като мен… Но в този случай смешната съм аз, а не ти…

— Защото си жена ли?

— Съмнявам се, че има нещо общо с пола… На бившия съпруг на Джулия не му е помогнало много това, че е мъж, нали? По-скоро става дума за пари, власт… Ти ги имаш, а аз не.

Кавано пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и каза:

— Какво знаеш за Емъри?

— Не много. Джулия току-що ми обясни как си го изгонил преди няколко години.

— Тони Емъри мамеше сестра ми от доста време. Не го беше грижа нито за нея, нито за Скот. Освен това мамеше и баща ми, който бе достатъчно добър, за да му повери счетоводството на винарната. Емъри беше отрепка. А когато разбра, че аз контролирам финансите в семейството, напусна драговолно, защото знаеше, че няма да го подкрепя, както би направил баща ми.

— Разбирам — рече сконфузено Кимбърли, но не посмя да го погледне.

— Нима? Много се съмнявам! Ти мислиш, че горкият Тони е бил в положението на майка ти, когато се е опълчила срещу баба ти и дядо ти, но съвсем не е така, уверявам те! Щях да се погрижа Емъри да получи добра работа, ако милееше за Джулия и Скот. Обаче той изобщо не се интересуваше от тях…

— И ти го прогони.

— Както обясних вече, не беше трудно да го убедя да си отиде. Ким, между положението на майка ти и това на Тони Емъри няма нищо общо.

— Точно така… Е, стана късно. Сигурна съм, че дори да знаят за нашите съвместни преспивания, роднините ти едва ли очакват да го правим тук, под семейния покрив. Не се чувствай задължен да оставаш по-дълго само за да поддържаш илюзията.

— Понякога си доста заядлива, магьоснице — изръмжа Кавано.

— Само когато ме притиснат до стената.

— А сега се чувстваш притисната, така ли? — попита той с неочаквана топлота и нежност.

— Да.

— Ким, всичко ще бъде наред. Тук си на сигурно място. Кълна ти се!

Тя кимна. Докато беше в имението, щеше да бъде защитена от мъже с черни наметки и ножове, но това не я предпазваше от самия Дариъс Кавано. В този миг очите им се срещнаха и Кимбърли би могла да се закълне, че двамата взаимно прочетоха мислите си.

Кавано поклати глава.

— Не мога да ти обещая нищо във връзка с нашите отношения, Ким. Само това, че ще те пазя.

Той излезе и тихо затвори вратата след себе си, преди Кимбърли да успее да възрази.

Два дни по-късно Кавано стоеше до прозореца в кабинета си и гледаше как Кимбърли излиза от къщата. Тя се огледа нервно и пое през градината. От време на време поглеждаше през рамо, за да се увери, че никой не я следи. Дариъс Кавано знаеше точно какви мисли минават през главата й в този момент.

Свобода!

Кавано разбираше, че тя бяга от имението… Всички в къщата знаеха каква роля бе изиграла Кимбърли при спасяването на Скот. Сега си мислеха, че знаят каква роля ще играе тя в живота на Кавано. Той следеше от прозореца нейното бягство, а в ъгълчетата на устните му се появиха сурови бръчици. Кимбърли можеше да се разхожда сама единствено до каменната ограда, но днес тя изглежда щеше да наруши правилата. Искаше тишина, спокойствие и уединение и щеше да прескочи оградата, за да ги получи. Той се наведе и погледна към страниците, които бе взел от стаята й само преди няколко минути. „Вендета“ беше роман, в който действието се развиваше с невероятна бързина. Сигурно щеше да бъде поредният успех от серията „Ейми Солитер“. Всъщност Кавано харесваше Ейми. Джош Валериън обаче го дразнеше. Идеше му да го удави в някоя от цистерните за ферментация!

— Дери, тя излезе от имението. — Старки стоеше на прага на стаята.

— Зная — отвърна Кавано.

— Искаш ли да тръгна след нея?

— Не, аз ще я доведа. В момента е малко разстроена… Не й се сърдя. Знам как се чувства понякога. Откри ли нещо за онзи с камата?

Старки поклати глава.

— Ако имахме малко по-точно описание… Тази работа се заплита все повече! Има още няколко възможности, които трябва да проверя. В тази част на Калифорния не са много местата, където ръчно изработват ками. Започва да ми се струва, че си имаме работа с истински маниаци.

— Вещиците на Скот ли?

— Да… Обаче властите не разсъждават по този начин. Кренстън предпочита собствените си праволинейни теории. Така че ще трябва сами да проверим нашия вариант.

Кавано кимна. Със Старки бяха свикнали да вършат всичко по свой собствен начин.

— Имаме ли достатъчно наши хора, които да работят по случая?

— Трима. Но наистина са добри — увери го Старки.

— Добре… Е, аз ще тръгвам, че трябва да прибера нашата скитаща гостенка — рече Кавано и остави на бюрото страниците, в които преди минути се бе зачел.

— Ти не остана снощи при нея — замислено рече Старки.

Кавано трепна при тези думи и отвърна:

— Твоята работа е да държиш под око хората в имението, а не да надничаш през ключалките!

Старки повдигна вежда, преструвайки се на изненадан.

— Съжалявам.

— За какво? — процеди Кавано.

— За това, че прекрачих границата между работодател и наемник.

Кавано ядно изруга и прокара пръсти през косата си.

— Знаеш много добре, че не си наемник!

— Зная, Дери, но откакто си я довел, си напрегнат като струна. Проблемът не е в това, че спиш с нея, както мислят всички в имението, а в това, че не го правиш.

— Гледай си твоите вещици и магьосници с ножове, Старки! Мога да мина и без психологически напътствия.

Кавано се върна при прозореца и видя как Кимбърли се измъкна навън. Зад него Старки сви рамене.

— Както кажеш, шефе.

— По дяволите, Старки! Какво се опитваш да постигнеш? Искаш да избухна ли?

— О, не! Не и аз… Бил съм няколко пъти до теб, когато си избухвал! Предпочитам да си изкараш яда на Ким… Нещо ми подсказва, че тя може да се справи с такава ситуация. Иди и излей част от напрежението си при нея. Бездруго всички смятат, че спиш с Ким. Значи можеш да отидеш при нея и наистина да го направиш…

Кавано изгледа гневно приятеля си, събра страниците от бюрото и му ги подаде с думите:

— Твоите теории как човек трябва да се отнася към жени като Ким, ме изумяват до краен предел… Затова прочети и виж какво търси една жена у един мъж!

— Какво е това? — попита Старки и с любопитство прелисти страниците.

— Последният роман, върху който Ким работи в момента. Обърни специално внимание на Джош Валериън.

— Защо?

— Защото той е идеалът на Кимбърли за мъж.

— А пък ти не си подходящ за ролята на Джош Валериън, нали? — ухили се Старки.

— Валериън е изцяло отдаден на героинята. Той винаги знае какво мисли тя и какво чувства. Дори нещо повече. Валериън разбира безпогрешно мислите и чувствата й.

— Е, и какво толкова трудно има в това? Ти винаги си бил добър в разчитането на чужди мисли. Нима не знаеш какво мисли Ким през по-голямата част от времето?

— Да, но за беда това не ми помага много — отвърна Кавано, заобиколи бюрото и взе коженото си яке.

— Защо?

— Защото невинаги съм съгласен с онова, което тя мисли, и невинаги го одобрявам.

Старки изгледа смаяно приятеля си.

— Че защо трябва винаги да си съгласен?! Ти си мъж, а тя е жена! Не е възможно да реагирате по един и същи начин!

Кавано се усмихна.

— Знаеш ли, Старки, ти си невероятен! Винаги улучваш право в целта! Абсолютно прав си. Защо трябва да се тревожа, че не съм като Джош Валериън? Ким е зряла жена и не се нуждае от мистично същество, което да е също като нея. Тя има нужда от мъж.

— От теб.

— Дяволски прав си.

Кавано спря за миг. Нещо прошумоля в якето му. Той бръкна във вътрешния джоб и извади плика с писмото от адвокатската кантора.

— Валериън не е единствената пречка… Моля те, виж какво можеш да разбереш по този въпрос. Искам да говоря с адвокатите, изпратили писмото.

— След Ким ли тръгваш? — Старки пое плика.

— Ами защо да не освободя при нея малко от напрежението, което толкова те безпокои? — измърмори Кавано и се отправи към вратата.

— Като се разкрещиш или като я вкараш в леглото си?

Вече при вратата, Кавано се обърна, присвил гневно очи.

— Ще опитам и двата метода… за да видя кой е по-ефикасен.

— Може би вторият — отвърна съвсем сериозно Старки.

Кавано затръшна вратата на кабинета си и тръгна по коридора, извеждащ в градината.