Рене Рошел
Съдбовен залог (2)

Втора глава

Разстроена от грубото му държане, Али цялата трепереше. Наистина първокласен грубиян! Тя и нейните отдавна преминали първа младост съдружнички чудесно можеха да се справят с работата си. Мъже сред тях наистина нямаше, но те не бяха от вчера в този занаят. Виж, докато беше жив баща й — едър, макар и лишен от качествата на добър бизнесмен, благ човек, — клиентите на фирмата имаха чувство на сигурност и без колебание поверяваха ценностите си в неговите ръце.

Когато преди три месеца силен ураган вдигна колата му от пътя и я запрати в скалите, съобщението за трагичната му смърт се появи на първа страница в повечето всекидневници. Али бе потиснала дълбоко в себе си скръбта и за нищо на света нямаше да допусне Рурк Ронтри да разбере колко усилия й струваше да поеме ръководството на фирмата, единствен източник на средства в тяхното семейство. Те и трите знаеха как да заключват врати и да пазят ценности, при това къщата бе снабдена с модерна алармена инсталация.

Али въздъхна и потътри крака през широкото преддверие. Спомни си презрителното изражение на Рурк. Последните два дни почти през цялото време се наливаше и смръщено я следеше на всяка крачка. Нищо не го интересуваше. Това бе очевидно. Сигурна бе, че майка му би се ужасила, ако знаеше как с лека ръка изхвърля събирани с толкова години семейни реликви, албуми със снимки, писма. Нея самата подобно отношение не я изненадваше. Много наследници пет пари не даваха за семейната история. Време бе да свикне с това. Но в случая с Рурк Ронтри я поразяваше не липсата му на привързаност към спомените, а по-скоро фактът; че той изобщо не се интересуваше от собственото си бъдеще. Бавно и упорито вървеше към самоунищожение.

Можеше да се каже дори, че го мрази… Мразеше го заради това отсъствие на морална устойчивост, но „омраза“ сякаш не бе точната дума. Около него витаеше атмосфера на небрежност към вещите в която имаше известно очарование. Присъствието му винаги я държеше в напрежение. Опъваше нервите й, пречеше й да се съсредоточи. Самият въздух около него сякаш трептеше като заредено електрическо поле. Винаги когато влезеше в стаята, колкото и безшумно да се промъкваше, тя усещаше погледа му с всяка фибра на тялото си. Мразеше се заради своята свръхчувствителност към присъствието му Боеше се, че сближат ли се, това ще е пагубно за нея. Ала много повече той вредеше на собствената си личност, сякаш с безумно упорство вървеше към неизбежното падение.

Младата жена понесе тежкия кашон нагоре по стълбите. За пореден път се питаше защо съдбата я бе проклела винаги да живее под един покрив с неудачници. Слабохарактерни, себични, объркани мъже. Първо Джек, а сега Рурк Ронтри. Не, този път нямаше да допусне същата грешка. Нека впиянчения наследник си приказва, нека да крещи и ръмжи, нека се трови колкото иска с алкохола и цигарите. След месец бездруго щеше да напусне дома му и то завинаги.

В стаята Али завари двете си помощнички, заети да описват сребърни предмети. Приближи единия от прозорците, опря кашона на широкия перваз и отвори двете крила. Бутна товара си навън и той шумно се сгромоляса сред цветята долу. Затвори отново прозореца и се обърна към Джена. Момиченцето й се усмихна и подаде гумената играчка, която дъвчеше допреди миг. Недалеч от кошарката й леля Мърл се бе настанила на голям сандък. Опряла куфарчето с портативния компютър на коленете си, тя усърдно записваше под диктовката на сестра си.

— Не се цупи — подвикна Мод. — Пак ти повтарям, мастилница. Записа ли?

— Много бързаш. Знаеш, че тая машинка ме изнервя.

— Дай на мен — предложи Али и взе куфарчето от леля си. — Аз ще продължа. Най-добре заеми се с онази голяма кутия и опиши съдържанието й в бележник. Докато обядваме, ще въведа списъка ти в компютъра.

— Какво съкровище си, Али — въздъхна Мърл с облекчение. — Мразя нововъведенията. А от прахта компютърът съвсем обезумява.

— Записа ли мастилницата? — изкрещя Мод от другия край на стаята. — Схванах се вече.

— Готово — провикна се Али и се почуди дали в радиус от пет мили е останал някой, неизвестен, че семейство Ронтри са притежавали сребърна мастилница.

След час Джена вече хленчеше от глад. Мърл и Мод също нервничеха. Освен това бе време за поредната серия от „Страсти в семейство Лънстром“. Спуснаха се в гигантската кухня, където от всичко имаше по две — две печки, два грамадни хладилника, пералня с размерите на апартамента на Али и маса за поне осем души. Мърл и Мод се настаниха пред телевизора заедно със сандвичите си. В това време Али нахрани детето. Скоро го сложи да спи, изяде набързо една ябълка и се залови да въведе в компютъра списъка на Мърл. За човек, който с такава точност умееше да определя цената на бижутата, почеркът на леля й бе твърде неразбираем.

Сериалът бе погълнал вниманието на двете възрастни жени и Али реши да си потърси по-тихо място за работа. Затвори компютъра и тръгна надолу към градината. Изкуственото езеро в центъра бе покрито с лилии. Ограждаха го високи листати дървета, бухнали папрати и снежнобели азалии, рози и декоративни храсти във всевъзможни цветове и форми. От време на време от водата изскачаха войнствено настроени шумни жабчета, чието крякане създаваше приятно оживление в тишината.

Младата жена тръгна бавно по пътеката, докато стигна сенчеста каменна пейка. Вятърът люлееше клоните на дърветата и донасяше миризмата на топла пръст и напечени камъни. Птичките пееха в клоните над нея и тя усети как полека–лека започва да се отпуска. Замисли се за своите вече застаряващи помощнички. Крайно време бе да им осигури постоянен подслон, нещо, от което щеше да има нужда и Джена. С последен поглед към прекрасната картина тя отвори компютъра и отново се залови за работа.

Имението Ронтри бе огромно и изискваше вниманието й поне дванайсет часа в денонощието. Не можеше да си позволи никаква почивка, нито днес, нито в близкото бъдеще. Тя въздъхна уморено и без особено желание се върна към списъка.

Погледна часовника си. Сигурна бе, че серията за семейство Лънстром е приключила и Мод и Мърл отново се ровеха в кашоните. Какви неуморими, весели и незаменими помощнички, помисли си тя с любов.

Страшно й се искаше сега, когато баща й го нямаше, успешно да приключи разпродажбата. Бен Бийн бе чудесен човек, добронамерен, но за разлика от жена си, доста непрактичен. И тъй като мъжете от неговото поколение обикновено ръководеха живота в семействата си, той бе оглавил фирмата за оценка и разпродажба на старинни предмети. Решенията му рядко биваха удачни. Когато неочаквано си отиде от този свят, майката на Али, безпомощна и привикнала да я ръководят, отстъпи на дъщеря си отговорността да оглави фирмата.

— Дано не съм ви попречил — долетя дълбок мъжки глас от сенките наблизо. — Бях забравил, че хората по това време почиват.

Али се сепна, дори не бе разбрала кога е притворила очи, отпуснала глава на широкия ствол зад гърба си. Мълчаливата сянка встрани от езерото трябва да беше Рурк Ронтри. Този човек нямаше ли да се научи да се облича? Беше се ухилил самодоволно от постигнатия ефект. Не само я бе уплашил, но и я накара да се смути.

Без да продума повече, той безшумно се гмурна във водата. Така, както си беше с джинсите и обувките. Този човек трябва да беше или пиян, или луд. В западното крило на сградата тя бе видяла прекрасен басейн с олимпийски размери, а той сега плуваше в плиткото изкуствено езерце, пълно с жаби и кой знае още какви плъзгави създания.

Сигурно се е ударил в дъното, получил е мозъчно сътресение и вече умираше. Али неспокойно сложи компютъра на пейката и вече се готвеше да скочи на крака, за да се хвърли да го спасява въпреки змиите и жабите.

В този миг той изскочи от водата и тръсна гарвановочерната си коса. Али се сепна и едва не извика от изненада.

— Какво правите? — попита тя, като се постара да прикрие уплахата си. — Да не се каните да извършите самоубийство? Колко е дълбоко това езеро?

— Три стъпки.

— Моля? — възкликна тя в недоумение. — Като нищо можехте да се пребиете.

Тук сред гъстата зеленина на градината очите му бяха придобили цвета на нощта. На тъмния фон на небръснатото му лице искрящо белите зъби се откроиха още по-рязко.

— Вашата загриженост, Али, е направо трогателна — ухили се той. — Но аз плувам в този басейн повече от трийсет години, така че знам какво правя.

Мъжът се измъкна от езерото и седна на ръба. Лесно изгарям — поде той отново с ироничен тон. — Слънцето е доста силно. — Измъкна обутите си в джинси крака и ги обгърна с ръце. — Не са ли ви казвали, че най-добре човек изгаря между десет и два?

Младата жена пъхна крака под пейката, сякаш се боеше да не би случайно да докосне мокрия мъж.

— Навярно очаквате да ви потърся слънчобран.

— По-скоро се надявах да ми предложите компанията си. Така поне ще бъда спокоен, че има кой да се погрижи за мен, ако получа топлинен удар.

Подразнена от подигравателния му тон, Али се изправи.

— Оставям ви да си плувате, господин Ронтри. Още много неща съм предвидила да свърша до довечера.

— Нима ми отказвате! А аз разчитах, че ще се позабавляваме.

— Винаги ли се подчинявате на моментното си хрумване?

— Така ми е най-удобно — невъзмутимо отвърна той.

— Не се съмнявам. — Тя чувстваше, че трябва да си тръгне. — В такъв случай ви оставям да следвате своята така добре планирана програма. Мен обаче ме чака работа.

Али се готвеше да влезе в къщата, когато неочаквано си спомни нещо. За да не рискува отново да се срещне с него, реши, че тъкмо сега е моментът за един от неотложните делови въпроси.

— Предполагам какво ще ми отговорите, но тъй като задачата ми е да ви освободя от нежеланите от вас предмети по един или друг начин, длъжна съм да ви предупредя, че една от стаите на втория етаж е пълна с кутии. Очаквам инструкция да ги опиша за търга или да ги изхвърля.

Мъжът пристъпи към нея, по цялото му тяло се стичаше вода. Мисълта, че се кани да й отправи поредното непристойно предложение, отклони за миг вниманието й. Очакваше в следващия миг да започне да разкопчава панталоните си. Тя здраво прегърна куфарчето с компютъра, сякаш за да се предпази.

— Продължавайте, госпожо Фийлдс…

Осъзнала, че е мълчала прекалено дълго, Али пламна.

— Ами аз… — Всемогъщи Боже, забравила бе дори за какво ставаше дума. Изгубила бе нишката на мисълта си. Иронично килнал глава настрани, той й се притече на помощ:

— Говорехте за някаква стая на втория етаж…

— О, да — прекъсна го тя. На всички кутии е изписано името Пърл. Предполагам, ще искате…

— По дяволите! — изруга той. Имаше вид на човек, получил удар в стомаха. — Изхвърлете… — спря се насред думата. — Не, недейте още. Ще помисля.

— Нямаме много време — не пропусна да му припомни тя.

— Дяволите да ви вземат, Али, казах вече, ще помисля — изсъска той.

И преди да успее да каже каквото и да било, той бързо се извърна и се гмурна в езерцето. Али стоеше като вцепенена, докато не забеляза как главата му се появи в отсрещния край. С мощен мах на ръцете мъжът излезе от водата и много скоро се изгуби сред дърветата.

— Коя ли е Пърл? — промърмори тя почти на себе си.

 

 

На Рурк му бяха нужни близо два часа, за да събере сили да се качи на втория етаж. Стоеше на вратата и усещаше как сърцето му бие в гърлото.

Първия път, когато Пърл влезе в тази стая, той я бе донесъл на ръце. Цялата розова, тя бе не по-голяма от ръката му. Огромните й сини като неговите очи го гледаха неотклонно, невинни и доверчиви. Тогава той бе сигурен, че ще бъде нейният голям сигурен татко, който ще я брани от всичко. Оказа се, че греши. Беше я изоставил, нея и жена си Меган… Загубил ги бе, дори преди да ги опознае както трябва.

При спомена за онзи миг, когато му съобщиха, че са мъртви, буца заседна в гърлото му. Дори не ги бе целунал за сбогом. Както винаги, бе прекалено зает. Той бе мъжът, който, следвайки стъпките на своя баща, непрестанно доказваше, че е най-добрият специалист в самолетната индустрия. Семейството бе на втори план. А ето сега семейство нямаше. И най-неочаквано този най-зает от всички мъже бе лишен от всичко любимо.

Цялото му същество се противеше да прекрачи прага на тази стая. Ала присъствието му тук бе част от неговото наказание, част от онзи ад, който сам бе създал в страстното си желание да ръководи своята империя, своето семейство.

Детската стая му се стори по-малка и по-тъмна въпреки стената от прозорци, която гледаше към тенискортовете и плувния басейн. Белите дантелени пердета ги нямаше, мебелите също липсваха. Всички детски картинки и плакати бяха свалени от жълтите стени. За страничния наблюдател това бе една най-обикновена стая. Естествено, преди да замине, Рурк бе наредил да изнесат всичко оттук. Това бе и една от причините да напусне къщата. Скарал се бе с майка си, която настояваше вещите да останат по местата си, за да запази спомените.

Грубо се бе подиграл със старческата й сантименталност. А сега си даде сметка, че всъщност е бил обзет от чувство за вина. Именно това чувство за вина го бе накарало да се разкрещи на майка си, да вдигне такъв скандал, че прислужниците се криеха от него като от зъл демон. Нареждането му да се приберат нещата на бебето бе само един отчаян опит да се скрие от себе си.

Опитал се бе след смъртта на жена си и детето да се вземе в ръце. Мъжете в семейство Ронтри бяха известни със своята устойчивост и самообладание, а и фирмата имаше нужда от присъствието му. Откакто се помнеше го подготвяха да оглави семейния бизнес. Оказа се, че има талант и обичаше работата си. Шест месеца след нещастието той опита да се върне, но опитът се оказа неуспешен. Всяко съвещание, което оглавяваше, всеки проект за промяна, който замислеше, му напомняха какво бе загубил.

Посред един официален обяд най-неочаквано му бе хрумнала мисълта, че той никога не е живял свой собствен живот, че винаги е бил продължение на личността на баща си. Движела го бе единствено лоялността към семейния бизнес, но едва сега осъзнаваше, че освен гняв, вина и безнадеждна самота нищо друго не е спечелил. Именно тогава между доматената супа и агнешките флейки той взе онова свое решение. Каквото и да се случи оттук нататък, то трябваше да бъде само негово желание. Дори ако това означаваше самоунищожение.

Рурк бе разпродал акциите в самолетната компания за огромно изумление на майка си, която в резултат на неговите действия бе станала още по-богата. Там, където трябваше да се намира сърцето му, бе останала само огромна зееща дупка.

Той прекрачи прага на стаята и се огледа тревожно. По дяволите, колко му се пиеше! Без да иска, се спъна в една от кутиите и се подпря на коляно. Напипа свободния край на лепенката и я дръпна рязко. Капакът се отвори, вътре се показа някаква бяла материя. С треперещи ръце той напипа снежнобяло мече. Споменът болезнено прониза сърцето му. Преди близо година бе помолил секретарката си да купи някакъв подарък за първия рожден ден на Пърл. Беше прекалено зает за подобно нещо. Още помнеше как детето се бе вкопчило в пухкавото бяло мече и колко щастливо бе тогава. Рурк завъртя ключето на гърба на куклата. Заслуша се в мелодията като вцепенен. Звуците върнаха всички ужасни спомени, от които толкова дълго бе бягал. Мъжът заби пръсти в меката козина и притисна мечето до гърдите си.

— Пърл — простена той, — толкова ми е мъчно…

 

 

В десет часа вечерта Али и семейството й решиха, че е време да приключват за деня. Леля Мърл бе нахранила Джена и я бе сложила да спи. Али си взе душ и слезе в кухнята, където майка й и леля й бяха приготвили студена вечеря — салата от риба тон. С огромна изненада завари там само Рурк. Вдигнал крака на масата, той си бе сипал от салатата и похапваше с удоволствие. Когато вратата се отвори, той вдигна безучастен поглед.

— Запазих ви едно свободно място.

Чудеше се какво да прави. Наистина твърде малко се интересуваше от неговото мнение, но бе смутена от факта, че ще я види с коса, увита в кърпа. Преодоляла вътрешната си съпротива, тя приближи до най-близкия хладилник и извади купата със салата.

— Мислех, че отдавна сте в леглото — подхвърли през рамо.

— Никога не си лягам преди полунощ. Рибата я бива. Вие ли я приготвихте?

— Не, леля Мърл е специалистка по рибата — обади се тя, след като си сипа една порция. — Аз съм световноизвестна с умението си да приготвям картофена салата.

— Така ли? Значи за нея чух в Бейрут.

— Най-вероятно. — Тя за малко да се усмихне.

— Седнете тук до мен — посочи той най-близкия стол.

Али се настани на отсрещния край на масата колкото е възможно по-далече от него. Ироничната му усмивка не убягна от погледа й. Въпреки всичко тя се зарече да не му обръща внимание и се зае с вечерята си.

— Тъй страшно гледате, че започвам да се плаша — шеговито подхвърли той след малко.

— Ами не ми се мяркайте пред очите и нищо лошо няма да ви се случи. Най-добре заключвайте нощем стаята си.

— За ваше сведение нямам такъв навик… Ако желаете, възползвайте се.

Али зяпна, стъписана от недвусмисленото предложение.

— Вие наистина сте циничен тип.

— Е, не всекиму е даден талантът да приготвя картофена салата — призна той саркастично. — Всеки с възможностите си.

— Предполагам, възнамерявате да ядете от нашата храна през целия месец — промълви тя най-накрая преодоляла гнева си. — Това не влиза в уговорката, струва ми се.

— Зная, обмислям този въпрос.

— А колко време ще останете тук?

Мъжът срещу нея се усмихна, но очите му останаха мрачни.

— Не зная. Колко време е нужно на човек, за да осмисли живота си? — Очите му бяха все така студени, личеше, че мислите му полетяха в друга посока. Али смутено смръщи вежди. Скоро той поде отново темата: — Да речем, че поръчвам и плащам продуктите, а вие и вашият екип приготвяте храната.

— Ще се наложи да не сте много придирчив — побърза да му напомни тя. — Нямаме време за изискани рецепти.

— Аз за много неща съм доста непридирчив. Нима не сте го забелязали?

Тъкмо се канеше да му каже, че и слепец би го забелязал, но усети, че той очакваше точно това. Ето защо замълча. Познат глас отвлече вниманието й и тя извърна глава към екрана на телевизора, чийто звук бе доста намален. Вървеше предаването за покупки по домовете. Енергичната блондинка, която водеше продажбите весело разговаряше с клиент по телефона.

— Да, здравей, Мод. Радвам се да те чуя отново.

— О, не — простена Али, — това е майка ми.

— Само преди петнайсет минути Мърл купи трико, обшито с пайети — обади се Рурк.

— Не е възможно! — рязко се обърна Али и след миг додаде: — Забавлявате се, нали?

Рурк наистина изглеждаше развеселен. На всичко отгоре се бе приближил толкова много, че тя усети миризмата на уиски и сапун. Младата жена отстъпи назад, но се удари в плота. Близостта на този мъж, както и доста трудно предвидимото му поведение, я тревожеше.

— Истински зелени пайети — рече той. — Споменаха, че това е сделката на живота й. Осемдесет и девет долара и деветдесет и девет цента. Мисля, че Мод се кани да купи къса тясна черна рокля.

— Дъщеря ми ще изглежда прекрасно в нея — разнесе се гласът на майка й.

Али рязко се обърна към екрана и простена:

— О, Господи!

— Честно казано, тя е права — съвсем близо до ухото й промълви Рурк.

— Пет пари не давам за мнението ви, господин Ронтри.

Устните му се свиха насмешливо.

— А какво давате?

Този човек наистина минаваше всички граници.

— Моля ви, дръпнете се! Трябва да намеря майка ми, преди да е купила роклята.

Тя го блъсна с всичка сила, предполагайки, че ще й окаже някаква съпротива. Но Рурк отстъпи веднага и тя едва не се строполи върху него. Щом се съвзе, тя тръгна към вратата и тъкмо се чудеше къде ли майка й е открила телефон в тази гигантска къща. Дочу гласа му:

— Натам.

Али рязко се извърна и кърпата се свлече от главата й. Мъжът сочеше вратата срещу кухнята.

— Благодаря — промърмори тя и тутакси смени посоката.

— Само че вече е късно. Тази изключително оригинална рокля на моделиера Алфонс от Канзас Сити е ваша само за двайсет и девет и петдесет.

— Не може ли да се пререже кабелът? — простена тя, триейки нервно слепоочията си. — Не искам тази рокля! Събирам пари, за да мога да изпратя Джена в колеж — промърмори тя по-скоро на себе си, отколкото на него. — Зная, че мама е с добри намерения и просто иска да бъда в крак с модата, но…

— Ако с тази рокля отидете в подходящо заведение, ще си хванете богат мъж и тогава няма да имате проблеми с парите за колежа.

— Виждам, че съм ви направила чудесно впечатление. Или може би си въобразявате, че всички жени са продажни по душа.

Лицето му помръкна.

— Спокойно, мила моя! Това беше шега.

— Може, но не е смешно. Никой ли не ви е казвал, че сте откачен, господин Ронтри?

Ноздрите му се разшириха от гняв. Почти мигновено той се ухили, все едно незасегнат от обидата.

— Откачен ли, госпожо Фийлдс? Аз ли? Внимавайте, че така може да ми завъртите главата.

Той се обърна и хлътна в най-близката врата, която водеше към просторна трапезария. Али бе почти сигурна, че го чу да мърмори:

— Трябва да пийна нещо.

— И не ме наричайте „мила моя“ — възмути се със закъснение тя.

Единственият отговор, който получи, бе лекото скърцане на летящата врата, чиито крила се полюшваха все по-бавно и по-бавно.