Ребека Уинтърс
Осъден на любов (6)

Шеста глава

Следващият петък за първи път, откакто водеше тренировките, Люк закъсня и Андреа беше доволна. Необходимостта да се преструва, че чувствата му към нея не значат нищо, я подлагаше на голямо напрежение. Нервите й бяха опънати. Не знаеше докога може да издържи така.

Рич пое тренировката и започнаха без Люк. След десет минути Кейси, който беше луд по Люк, каза, че ще му звънне, за да разбере какво го е задържало.

Андреа го заведе в офиса, за да се обади.

— Да не си е намерил работа?

Той кимна, набирайки номера, който очевидно знаеше наизуст.

— Да, миналата седмица.

— Какво?

— Пилот е на товарен самолет в някаква компания.

Андреа се почувства, сякаш някой й беше зашлевил плесница. Защо Люк не й беше казал нищо онази нощ в Санта Фе? С неговото богатство той нямаше нужда от работа. Или имаше? Може би е загубил всичко, освен самолета и колата си, за да изплати обезщетението. Може би пилотската работа беше временна и без значение за него. Просто занимание?

Андреа седна. Съдията беше казал, че Люк е върнал всичко дължимо. И през ум не й минаваше, че той може да има парични проблеми. Лукас не беше от хората, които се оплакват. Даде си сметка, че дори не знае къде и как живее той. Заплатата на пилот, сравнена с тази на брокер, бе нищожна. Той беше свикнал да работи за стотици хиляди долари.

Когато Кейси затвори, тя дълбоко се замисли. Нещо не беше наред.

— Кейси?

— Люк е трябвало да се върне от полет преди няколко часа, но го е хванало лошо време. Очакват новини. — Кейси беше помръкнал.

Андреа се разтревожи, но не каза нищо.

— Сигурна съм, че подобни неща стават често. Той е отличен пилот.

— Той е най-добрият.

Беше страхотен комплимент да го чуе от Кейси. Люк нямаше представа каква симпатия си беше спечелил в очите на момчетата. Ако само знаеше колко са загрижени за него!

— Хайде да се връщаме в залата. Може да се появи, преди да свършим. — Тя не си вярваше много, но искаше да успокои Кейси.

Тренировката продължи, въпреки че всички се чувстваха потиснати. Лайза беше толкова разтревожена, че избухна в сълзи.

След тренировката Андреа заведе децата за понички. Тя отложи посещението си в болницата. Реши, че е по-важно да повдигне настроението им. Беше глупаво от нейна страна да се заблуждава, че ще успее да отклони мислите им от Люк. В мига, в който напуснаха сладкарницата, децата хукнаха към телефона и се скупчиха около Кейси. Сърцето на Андреа биеше до пръсване. Лицето на Кейси имаше тъжно изражение, когато затвори телефона.

— Все още няма вест от него.

— В такъв случай това е най-доброто — каза Андреа след кратка пауза.

Мат я погледна. Да не беше полудяла!

— Защо го казваш?

— Защото, ако е имало произшествие, вероятно щяха да знаят досега. Без съмнение Люк е в безопасност и чака времето да се оправи. Дайте ми номера на телефона и ще се обадя по-късно. Ще се опитам да получа повече информация. Нали?

Всички закимаха. А Кейси добави:

— Като им кажеш, че си пастор, все ще получиш някаква информация.

— Така ли мислиш?

— Да.

— Кой иска понички?

Няколко деца вдигнаха ръце, но повечето решиха да тръгват. Тя взе служебния телефон на Люк и обеща да се обади веднага щом има новини. Когато остана сама, набра телефона и получи същата информация. Андреа разбра, че Лукас работи за „Рейнолдс Еър Фрейд“, които имаха офис на главното летище. Тя реши да отиде там и да разбере какво става. Едно беше да се преструва, че всичко е наред пред децата, и съвсем друго да остане насаме със страховете си. Температурите щяха да паднат под нулата през нощта и мисълта за Люк, катапултирал някъде, може би ранен, я ужасяваше.

Докато караше по магистралата, Андреа си повтаряше, че всичко е наред, но никаква полза. Нямаше да се успокои, докато не го видеше с онази негова усмивка. В този момент тя разбра, че е влюбена в него безумно.

Паркира и влетя в главния терминал. Разпита половин дузина хора и научи, че стаята, в която се събират пилотите, е в друга сграда. След броени минути я намери. Двадесетинагодишен мъж, носещ емблемата на „Рейнолдс“, й хвърли възхитен поглед. От стаята зад него се носеха разговори и смях.

— Какво мога да направя за вас?

Косата й се беше разпиляла по раменете, без да усети. Тя отстрани дразнещите я кичури от лицето си и му заобяснява:

— Разбрах, че Лукас Хейстингс е един от пилотите ви и искам да знам дали сте научили нещо за него. Самолетът му трябваше да кацне преди часове.

— Близка ли сте му?

Нещо сериозно трябваше да се е случило. Стаята се завъртя пред очите на Андреа.

— Не. Приятели сме. Моля ви, кажете ми какво става!

Той потърка ухо.

— Как казахте е името ви?

— Андреа Майърс. Пастор в църквата, където Лукас води тренировките по волейбол. Днес не дойде и всички се разтревожихме.

— Вие сте пастор! — възкликна той, оглеждайки я от глава до пети.

— Моля ви! — настоя тя, готова да се разплаче.

Най-сетне той каза:

— Един момент — и отиде в другата стая.

Андреа спря да се разхожда, когато той се появи след няколко секунди.

— Нарушавам правилата, но… Ей там има едно момче, което ще ви даде информация.

С нарастващо чувство на безпокойство Андреа заобиколи бюрото и влезе в стаята. Сърцето й беше в гърлото. Тримата мъже вътре спряха да си говорят, когато я видяха.

Андреа се закова на място. Не вярваше на очите си. Люк! Тя извика от радост.

— Благодаря ти, Господи! — Гласът й се прекърши, когато осъзна колко емоционално е прозвучал. — Аз… Аз не знаех — заекна тя, притеснена от погледите. Той я поглъщаше с очи, без да се интересува, че има свидетели. — Като не дойде на тренировка, децата ме помолиха да разбера какво става.

— Значи съм липсвал на децата. Ръсти, Сам, мога ли да ви представя пастор Майърс.

И двамата й подадоха ръка. Червенокосият мъж я огледа:

— Ако имах такъв пастор, щях да се изкуша да ходя на църква всяка неделя.

Андреа се засмя. Опита се да не гледа Люк, но другите двама стояха и я зяпаха с нескрит интерес, сякаш нямаха какво друго да правят. Те само усложняваха нещата.

— Мисля, че би било добре да се обадиш на Кейси, преди да си тръгнеш. Доста се е привързал към теб.

Люк се усмихна.

— Той е чудесно хлапе. Тъкмо говорих с него. Ще имаме допълнителна тренировка утре сутринта. Той ще се обади на другите да им каже.

— Сега вече ще могат да заспят!

— И аз искам да направя същото. — Люк се приближи. — Ще има ли пастора нещо против да направи още един жест на милосърдие?

Под очите му имаше сенки от умора. Андреа беше любопитна да научи какво е станало, но реши да не го разпитва точно сега.

— Разбира се. Как мога да помогна?

— Би ли ме закарала? Щях да помоля някой от колегите, но те няма да си тръгнат поне още два часа.

Андреа имаше чувството, че краката й не могат да я държат.

— Какво е станало с колата ти?

— На поправка е. Дойдох твърде късно, за да я взема.

— Тогава да си тръгваме?

Той пожела лека нощ през рамо, облече якето си и я хвана под ръка. Младият мъж отпред кимна и на двамата. Люк плъзна ръка на кръста й, докато вървяха към колата. След като се беше страхувала за най-лошото, Андреа се радваше да усети здравото му тяло до своето.

Сгъваеми столове, маса за карти, кошница, пълна с чаршафи, чинии, кърпи, одеяла и лампа се мъдреха на предната седалка. Люк подсвирна и след малко успя да седне, като я погледна с укор.

— Можеше да ми кажеш, че се местиш. Щях да ти помогна.

— Не са мои. В блока на Хърб Уилсън избухна пожар миналата седмица. Андерсънови казаха, че може да живее в една от техните необзаведени боксониери при намален наем. Ще се премести утре. Засега е при Пол. Така че събрах неща от всички, които искаха да му помогнат.

Изражението му се промени.

— Разбрах за пожара от новините. Бил е късметлия, че е оцелял.

Но Андреа не искаше да говори за Хърб.

— Ами ти? Защо не дойде? Какво стана?

— Няма нищо особено.

Отговорът му я ядоса.

— Винаги омаловажаваш нещата! Поне веднъж ми кажи истината докрай.

Люк се протегна и сложи ръка на бедрото й. Тя въздъхна и почти загуби контрол върху колата, но той не отмести ръката си.

— Умирам от глад и умора. Искам да си отида вкъщи. Ако дойдеш с мен и ме почакаш да се оправя и ако си все още любопитна, ще ти разкажа.

Андреа се изкуши. Обичаше го и се страхуваше, че ще направи всичко, което той поиска. Но това си имаше цена.

— Не знам къде живееш.

Ръката му леко стисна бедрото й, разпръсквайки огън, който не можеше да бъде потушен лесно. Като че ли той го усети и рязко вдигна ръка.

— Лесно се намира. Норт Вали на Рио Гранде.

Щом живееше в най-богатия квартал на Албакърки, значи не беше загубил всичко след процеса. Двамата не можеха да бъдат по-далече един от друг. Във всяко отношение. Енорията беше на другия край на града и обслужваше хора, които в повечето случаи едва свързваха двата края. Лукас имаше достатъчно време и пари, за да води тренировките всяка събота и неделя. Тя го погледна скришом. Очите му бяха затворени, главата — отметната назад, лампата опираше в гърдите му. Умореният му вид я разнежи. Очевидно беше преживял тежко изпитание.

— Люк? — разтърси ръката му тя. — На Рио Гранде сме.

Въпреки че не отвори очи, ръката му покри нейната и я стисна силно.

— Карай три пресечки. Ще видиш къща с плосък покрив, от червени тухли — вдясно, навътре от улицата.

Андреа лесно я откри. Къщите наоколо бяха в различни стилове, от „Тюдор“ до модерни постройки. Неговата беше като част от пейзажа, отразявайки характерните черти на югоизтока. Обстановката беше изискана, но удобна — картини, вълнени пана и чудесни тъмни ръчно изработени мебели, напомнящи за испано-индианското наследство. Къщата му би била идеална за голямо семейство — просторна, гостоприемна… Тя откриваше нова страна от живота на Лукас Хейстингс и миналото му. Колко ли отвратителна е била килията, след като е живял при такива условия? Андреа леко потръпна.

Той я прегърна през раменете и я заведе в чудесната кухня с керамично огнище и комин.

— Ще ми налееш ли едно питие? Уискито е в шкафа горе.

— Добре.

Люк свали якето й и незабелязано извади ключовете от колата. Завъртя ги на пръста си и рече:

— Да съм сигурен, че ще си тук, когато изляза от банята. Няма да се бавя.

След десет минути той влезе в кухнята бос, с тъмнокафяв плюшен халат, който подчертаваше мократа му, леко къдрава коса и прилепваше по мускулестите му прасци. Лукас седна, взе чашата си и се изтегна на един стол с шумна въздишка на задоволство. Андреа му подаде сандвич с месо от пуйка, домати и маруля. Изяде го на две хапки. Тя реши, че най-забавното нещо е да гледа как яде гладен мъж. Всъщност всичко в Люк я очароваше. Толкова обичаше да бъде с него!

— Бях търпелива, Люк. Сега искам да ми кажеш какво стана — настоя тя, докато му подаваше втори сандвич.

Между хапките той рече:

— Снощи направих извънреден полет до Биърд, за да доставя кръвна плазма в местната болница. Прекарах нощта в мотел и излетях в шест тази сутрин в облачно време. По средата на пътя започнаха силни ветрове. Накратко, трябваше да кацна принудително на някаква ливада в края на „Сибола Нешънъл Форест“. В това време десният двигател отказа и радиото се развали.

— Люк! — Тя усети, че пребледнява.

— Не беше толкова лошо. Но тридесет и два километровия преход, при почти нула градуса беше незабравимо преживяване. Особено като нямах време да вечерям, а бях излязъл твърде рано сутринта, за да закуся.

— Как успя да стигнеш до Албакърки?

— С автобус.

— Шегуваш се. Не можа ли някой да дойде да те вземе?

Люк поклати глава.

— Вятърът беше твърде силен. А и телефоните не работеха в Магдалена.

— Истинско чудо е, че си жив! А самолета?

Той се засмя.

— Не се притеснявай. Пилотирах един от самолетите на компанията. Застраховката ще покрие щетите. Моят малък самолет е само за удоволствие.

— О! — Тя се почувства крайно глупаво. Не познаваше навиците му. — Шефът ти оценява ли факта, че рискуваш живота си всеки път, когато летиш?

— Шефът ми?!

— Господин Рейнолдс. Или който там притежава компанията.

Той отново се разсмя. Този път с цяло гърло. Имаше заразяваща усмивка, която искреше от жизнерадост.

— Какво толкова ти е смешно? Не виждам нищо, на което да се смееш.

— Ако си слушала внимателно в началото на процеса, щеше да чуеш, че „Рейнолдс Еър Фрейд“ е една от няколкото компании, които притежавам.

Андреа глътна питието си на един дъх. Наистина ли?! Тя не беше в състояние да се концентрира през първите часове от процеса. Обаянието му беше толкова силно, че тя трябваше да се съсредоточи с усилие на волята, за да внимава в свидетелските показанията.

— Кейси каза, че си бил нает като пилот миналата седмица.

— Да кажем, че съм се наел като пилот, защото това е единственото нещо, което обичам да правя.

— Мислех, че борсата е твоят живот.

— Беше. Твърде много години. Но затвора ме накара да погледна на много неща по друг начин. Достатъчно дълго бях далеч от Уолстрийт, за да осъзная, че не искам никога вече да се върна там.

Беше нормално да се чувства така, след като е бил осъден за измама. Изпитанието, което беше преживял рано тази сутрин, го беше изтощило и той имаше нужда от сън, от дълъг сън, за да изчезне умората от лицето му.

Люк се беше нахранил и си беше отпочинал малко. Когато го погледна отново в очите, горчивината беше изчезнала и на нейно място се беше появил загадъчен блясък. Андреа реши, че е време да си тръгва.

— Какво още ще пожелае, Ваше Височество, преди да се оттегли? — закачливо попита тя.

— Получих хляб, чаша вино… Сега искам теб!

Без да губи миг, той я хвана през кръста и Андреа се оказа в скута му. Притегли я към гърдите си и я погали. Андреа се сгуши в него, вдишвайки аромата на току-що изкъпаната кожа и се изкуши да я докосне с устни.

— Слава богу, че си жив! Така се страхувах…

Тя осъзна, че е казала думите на глас, едва когато ръцете му застинаха в ласка.

— Това значи ли, че ще се любиш с мен? — Директният въпрос я върна към реалността. Ръцете му се сключиха около нея, когато се опита да стане от скута му. — Спала ли си изобщо с мъж? — Андреа трябваше да е свикнала досега с този начин на общуване, но не беше. — Влюбвала ли си се някога?

Тя вдигна глава от рамото му и срещна въпросителния му поглед.

— Да.

Забеляза внезапното стягане на челюстта му.

— На кой въпрос?

Пръстите на Андреа играеха разсеяно с къдрица от косата му.

— Никога не съм спала с мъж, ако това имаш предвид. Влюбих се в Марк, когато учех в колежа. Майка му беше инвалид и имаше нужда от домашна помощница. Слава богу, вече бях достатъчно голяма, за да бъда принудена да отида при други осиновители. Марк беше дал обява. Приех работата, защото ми осигуряваше храна, подслон и възможност да ходя на училище вечер, за да получа диплома.

— И остави Марк, защото те възбуждаше — прекъсна я той студено.

— Той беше най-милият човек, който бях срещала. Не мислех за него по този начин. Поне не в началото. Бях твърде щастлива да бъда самостоятелна. След смъртта на майка му започнах да мисля за него като за нещо повече от близък приятел.

— Защо тогава не си се омъжила за него?

— Отивахме към църквата, където щеше да се състои сватбената церемония, когато една теснолинейка дерайлира и катастрофирахме. Той беше убит на място, а аз лежах парализирана в болница почти година.

— Господи!

— Проклинах Господа и реших, че аз самата съм прокълната, защото щастието постоянно ме отбягваше.

— Като казваш парализирана, имаш предвид краката.

— Цялото ми тяло от врата надолу.

Той простена и стисна ръката й.

— Ако е истина, как така сега седиш на коленете ми?

— Първоначално специалистите решиха, че е гръбначно увреждане. Минавах тест след тест и се доказа, че е нещо друго. Психиатърът ми каза, че изпитвам желание да умра и затова не мога да се движа.

— Какво те върна обратно към живота? Вярата ти в Бога ли? Църквата?

Андреа се усмихна.

— Предполагам, че да. Виж, никой от осиновителите ми не ходеше на църква. Така че това ми беше чуждо. За първи път Марк ме покани да отида в неговата църква. Единствената причина, поради която отидох, бе, че това го правеше щастлив. Той и майка му вярваха силно в Бога.

Андреа се учуди, че се чувства толкова добре, споделяйки историята на своя живот с Люк. Никога не си го беше представяла, имайки предвид сблъсъка им в затвора.

— Докато бях в болницата, хора от църквата на Марк започнаха да ме посещават. Някои от тях бях виждала случайно, но повечето бяха напълно непознати и нямаха причина да идват. Но те идваха. Не само ме развличаха, но и ме окуражаваха. Бях затрупана от подаръци, картички, цветя… Наистина ми помогнаха. Идваха всеки ден. Първоначално седяха, свиреха и ми разказваха вицове. Едно от момчетата, Род, обожаваше картите. Най-много обичаше да играе покер. Седяха и играеха на леглото ми. — Тя погледна Люк. — Тогава разбрах защо продължават да идват в болницата. Който и да беше на ред, никога не ги разочаровах. Забавлявах се. — Тя се усмихна, припомняйки си онези дни. — Когато идваше моят ред, Род вдигаше ръката ми и ми показваше картите, а аз му казвах какво да играе. Бях на легло прекалено дълго време, без да се движа. Имах часове наред да мисля и се научих да броя картите и да отгатвам всеки техен ход, разбирах как мислят. По време на тези игри у мен се появи състезателен дух. Стана така, че едва дочаквах да дойдат, за да играем. Живеех в очакване на тези часове. Един ден, когато беше мой ред, спрях Род със собствената си ръка. — Тя спря и замълча развълнувана. — Исках да го направя сама.

— Наистина е станало чудо! — Гласът му беше нисък и дрезгав.

Тя кимна.

— Да. И то заради безкористната помощ на тези момчета. Поисках да се приобщя към църквата, за да разбера какво ги кара да бъдат толкова благородни. След време реших да стана част от тях. Вече не исках да правя бизнес кариера и идеята да помагам на другите започна да ме завладява. Когато местният пастор предложи да постъпя в духовното училище със стипендия, всичко си дойде на мястото.

Люк си играеше с кичур от косата й.

— Съдбата е погодила странни номера и на двама ни. Никога нямаше да се срещнем, ако не бях подведен под отговорност — промърмори той. Гласът му звучеше странно.

Андреа усети ръката му да гали косата й.

— Нямаше — прошепна тя. — Особено ако не бях определена за съдебен заседател по време на твоя процес.

Люк свали ръка от главата й и пусна ключовете от колата в ръката й.

Андреа го погледна объркано.

— Тази нощ исках да споделиш леглото ми. Но това ще надхвърли духовническите ти задължения. Само ако те любя цяла нощ, ще бъда задоволен. Така че се връщай бързо в твоята енория, докато съм все още в настроение да те пусна.