Ено Рауд
Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (14)

Отново на полянката

Сега съм тук — мислеше си Мъхеста брада, докато лежеше неподвижно. — Образно казано, аз съм като дърво, сред чиито клони птиците си вият гнезда. Но дървото е изправено, а аз трябва да лежа. Освен това дървото засмуква с корените си живителни сокове от почвата, а аз нямам корени, за да разквася устни с глътка вода.

От дългото лежане все повече го наболяваше кръстът. Поне един-единствен път да можеше да се протегне, но не биваше да го прави, защото и най-малкото движение щеше да изплаши майката.

Мъхеста брада отчаяно си мислеше: „В името на какво съм длъжен да търпя всичко това?“

Като в отговор на своя въпрос, изведнъж дочу слаб пукот.

Мъхеста брада стреснат повдигна глава.

— Пиу-пиу-пиу! — разнесе се из брадата му тъничко гласче.

Първото пиленце се беше излюпило.

— Добре дошло, мъничкото ми! — прошепна трогнат Мъхеста брада. — Добре дошло в този голям и толкова сложен свят!

Забрави и глад, и жажда, болката в кръста и всички други неприятности. Почувства се истински баща.

Чу се нов пукот. Писукане. Още едно пиленце. Излюпиха се третото, четвъртото, петото. Пет крехки нови живота.

Майката пъргаво скочи в края на гнездото и се зае да изхвърля празните черупки. Изглеждаше доволна и горда с рожбите си. Сега и Мъхеста брада ги видя добре. Петте пухкави топчета изведнъж зяпнаха с малките си човчици.

— Мънички мои! — заговори Мъхеста брада. — Мои скъпи! Излюпихте се най-после. Дойдохте да вземете своя дял от най-голямото чудо, наречено живот. Но съм длъжен веднага да кажа, че идвате на тоя свят в много тежък момент. Поздравиха ли ви радостните, ликуващи трели на птиците? Не, златните ми рожби, замлъкнали са птичите песни. Нима вашата майчица ви излюпи високо в клоните на дърветата, сред приятния шепот на листата? Не, тя стори това в моята брада. Защото гората я сполетя голяма беда. Както сенчестите гъсталаци, тъй и прекрасните поляни с цветя са превзети от яростна банда котараци разбойници.

В същия миг се чу още един пукот, но по-различен от предишните и много по-силен.

— Какво означава това? — зачуди се Мъхеста брада. — В гнездото имаше само пет яйца. Точно пет и нито едно повече.

Този път след пукота не последва писукане. А и Мъхеста брада внезапно осъзна, че не идва откъм брадата му, а от гората. Така можеше да пука само изсъхнало клонче, настъпено от някого.

Мъхеста брада изви очи. В него се беше втренчил огромен сив котарак.

„Леле, ами сега! — помисли си Мъхеста брада, когато се съвзе от първата уплаха. — Един от разбойниците се появи тук. Дебнел е кога ще се излюпят пиленцата и сега точи зъби да отнеме младия им живот.“

Поведението на котарака скоро показа, че опасенията на Мъхеста брада не са напразни. Снишил се доземи, той бавно и крадешком се приближаваше, както правят всички хищници, преди да нападнат.

Сега и майката забеляза опасността. С отчаян писък тя излетя от гнездото, но скоро се съвзе и се опита да подмами котарака, за да го отдалечи. Полуподскачайки, полулетейки, тя се отдалечаваше, като безпомощно влачеше едното си крило, сякаш беше счупено. За съжаление котаракът явно отгатна хитростта на майката и не се подведе. Метна един студен поглед към нея и продължи да се промъква към Мъхеста брада.

— Едва ли ще съумея да опазя пиленцата от този бандит — изплашено си помисли Мъхеста брада. — Костите ми съвсем се вдървиха от лежането, а от глад изгубих силата си.

Но нищо повече не можа да измисли, а и нямаше време за размисъл — котаракът се метна като мълния към него, зелените му очи искряха от злост, а ноктите му се протегнаха напред към гнездото с пиленцата.

Мъхеста брада закри гнездото с двете си ръце и вдигна крак да отблъсне хищника назад. Повече от това не можеше да стори.

Но котаракът просто изчезна. Сякаш се разтвори във въздуха. Нямаше го и толкова.

— В земята ли потъна? — остана смаян Мъхеста брада.

В същия миг се разнесе жално мяукане, което идваше като че ли изпод земята.

— Улови се в капана! — досети се Мъхеста брада. — Малките са спасени!

Сърцето му се разтуптя както от преживяното вълнение, така и от неочакваната радост.

Майката тутакси се върна в гнездото и взе да утешава пиленцата си, като милваше всяко от тях с човчица.

— Спасени са! — повтори Мъхеста брада, докато неподвижен наблюдаваше тази сцена. — Какво щастие!

Изведнъж той се отпусна, изтощен до крайност. Дишането му се успокои, а очите му се затваряха сами. Още веднъж се усмихна щастливо и в същия миг заспа. Вече през съня си дочу как бащата долетя и радостно зачурулика, усети как двете птици грабнаха гнездото си и отлетяха с него. Мъхеста брада се унесе в сладък и дълбок сън. Разбуди се едва когато автомобилът на Маншон се появи на полянката и двамата му приятели изскочиха навън.

— Представете си само — засмя се Полуобувка. — Птиците заедно с гнездото си са отлетели нанякъде, а нашият мъдър Мъхеста брада все така непоколебимо се излежава на своя пост.

— Току-що съм задрямал — избоботи Мъхеста брада и пъргаво седна. — Какви са новините?

— Ние с Маншон извършихме подвиг — важно се похвали Полуобувка. — А какво става с теб?

— Нищо особено — скромно отвърна Мъхеста брада. — Но един як котарак направи лъвски скок и сега кротува в капана.

— В капана ли? — ахна Маншон.

— Ако не се лъжа — добави спокойно Мъхеста брада.

Той се надигна да стане и после тримата смелчаци се запътиха към капана. Измежду елховите клонки надничаше печална котешка муцуна.

— Този разбойник искаше да пипне птичето гнездо, но за щастие капанът се изпречи на пътя му — обясни Мъхеста брада. — За съжаление този котарак не е бял, ами сив. Научихте ли нещо за Алберт?

Маншон поклати глава.

— Ние също не видяхме нито един бял котарак — рече той и отвори дума надълго и нашироко какво бяха препатили двамата с Полуобувка.

— Боя се, че Алберт изобщо не е в гората — разтревожи се Мъхеста брада. — Ако наоколо беше останал поне един котарак, птиците нямаше да посмеят да отнесат гнездото си от брадата ми. Бащата навярно е прелетял над цялата гора и е узнал, че вече няма опасност.

— Ще занесем на старата жена този, макар и сив котарак. И без друго той единствен се хвана в капана — отсече Полуобувка. — Всъщност и този хубавец има панделка на вратлето. Е, не е синя, ами нещо като сиво-кафява, но…

— Вижда се, че не ни остава нищо друго — кимна и Маншон. — Щом няма откъде да вземем бял котарак, и сивият може да утеши една възрастна жена.

— Тъй да бъде — съгласи се и Мъхеста брада. — Но нека хапнем нещо и да си починем. Според мен утрото е най-доброто време, за да се отправим на път.

Маншон и Полуобувка не възразиха.