Тес Геритсън
Грешникът (20)

Осемнайсет

Ризоли караше през сивия следобед, виждайки пътя пред себе си през мъгла от гняв. Подаръците, които бе купила преди малко, бяха пръснати върху задната седалка заедно с руло хартия за увиване и лъскава лента, но мислите й не бяха свързани с Коледа. Мислеше за момичето, което ходеше босо по снега. Момичето, което търсеше болката от премръзването, за да заличи по-дълбоката си агония. Нищо обаче не беше в състояние да уталожи вътрешните му терзания, никакви молитви или самобичуване не можеха да потушат писъците на душата му.

Когато най-сетне мина между гранитните колони и спря пред къщата на родителите на Камий, беше почти пет часа, а раменете й се бяха схванали от дългото шофиране. Излезе от колата и напълни дробовете си със студения солен въздух. Изкачи стъпалата пред външната площадка и позвъни.

Отвори й тъмнокосата икономка, Мария.

— Съжалявам, детектив, но мисис Мажин не е тук. Тя очакваше ли ви?

— Не. Кога ще се прибере?

— Излезе из магазините с момчетата. Би трябвало да се върне за вечеря. След един час.

— Тогава ще я почакам.

— Не съм сигурна…

— Просто ще правя компания на мистър Мажин. Ако нямате нищо против.

Макар и неохотно, Мария я пусна в къщата. Една жена, която беше свикнала да се подчинява на другите, нямаше да препречи пътя на представител на закона.

Ризоли нямаше нужда Мария да й показва пътя; мина по същия полиран под, покрай същите картини с морски сцени, и влезе в Морската стая. Разкриващата се от прозорците гледка беше зловеща, пришпорваната от вятъра вода бе покрита с бяла пяна. Рандъл Мажин лежеше на дясната си страна в болничното легло, с лице към прозорците, за да вижда приближаващата буря. Място на първия ред за наблюдаване размириците на природата.

Седналата до него медицинска сестра забеляза посетителката и се изправи.

— Здравейте?

— Аз съм детектив Ризоли от бостънска полиция. Просто чакам мисис Мажин да се прибере. Реших да видя как е мистър Мажин.

— Все така.

— Как прогресира състоянието му след инсулта?

— Правим физиотерапия вече от месеци, но дефицитите са много сериозни.

— Постоянни ли са?

Сестрата погледна към своя пациент, после направи жест на Ризоли да излязат от стаята.

В коридора обясни:

— Не ми се иска да говоря за него, когато може да ни чуе. Знам, че разбира.

— А вие как го разбрахте?

— По начина, по който ме гледа. По реакциите му. Макар да не може да говори, мозъкът му функционира. Днес пуснах запис на любимата му опера — „Бохеми“. И видях сълзи в очите му.

— Може да не е от музиката. Може да е просто от чувство на безпомощност.

— Определено има правото да се чувства безпомощен. След осем месеца почти не се наблюдава възстановяване. Прогнозата е доста мрачна. Почти със сигурност няма никога вече да ходи. Едната му страна ще бъде завинаги парализирана. Колкото до говора, е… — Поклати тъжно глава. — Мозъчният удар е бил масивен.

Джейн се обърна към Морската стая.

— Ако желаете да си направите кафе пауза или нещо от този род, ще бъда щастлива да поседя с него.

— Няма да имате нищо против?

— Освен ако има нужда от някакви специални грижи.

— Не, не е необходимо да правите нищо. Само му говорете. Той цени това.

— Да. Ще говоря.

Младата жена се върна в Морската стая и придърпа един стол до леглото на болния. Седна така, че да вижда очите му. Така, че той да не може да не вижда нейните.

— Здравей, Рандъл — започна тя. — Помниш ли ме? Детектив Ризоли. Ченгето, което разследва убийството на дъщеря ти. Знаеш, че Камий е мъртва, нали?

Видя как в сивите му очи проблесна тъга. Знак, че я разбира. И че скърби.

— Красива е била дъщеря ти. Но ти го знаеш, нали? И как би могъл да не го знаеш? Наблюдавал си я всеки ден в тази къща. Виждал си как расте и се превръща в млада жена. — Направи пауза. — И видя как се разпада.

Очите продължаваха да я гледат, продължаваха да попиват всяка нейна дума.

— Та кога започна да я чукаш, Рандъл?

От другата страна на прозорците вятърът изви страховито. Дори в нарастващия здрач белите качулки на вълните проблеснаха ярко на фона на притъмнялото бурно море.

Рандъл Мажин вече не я гледаше. Бе преместил погледа си и го бе насочил надолу, отбягвайки отчаяно очите на своята събеседница.

— Тя е само на осем години, когато майка й се самоубива. И изведнъж Камий си няма никой друг, освен своя татко. Тя се е нуждаела от теб. Вярвала ти е. И ти какво направи? — Ризоли поклати глава с отвращение. — Знаеш колко деликатна и уязвима е била. Знаеш и защо е излязла да ходи босонога по снега. Защо се е заключвала в стаята си. Защо е избягала в манастира. Бягала е от теб.

Джейн се приведе още по-близо. Достатъчно близо, за да долови миризмата на урината, с която бяха напоени памперсите му за възрастни.

— Единственият път, когато се е прибрала у дома на посещение, вероятно си е мислела, че няма да й посегнеш. Че поне веднъж ще я оставиш на мира. Все пак къщата ти е била пълна с роднини, дошли за погребението. Но това не те спря. Нали?

Очите все така я избягваха, все така гледаха надолу. Ризоли клекна край леглото. Приближи се толкова, че накъдето и да погледнеше той сега, тя щеше да бъде току пред лицето му.

— Бебето е било твое, Рандъл — продължи тя. — Нямахме нужда дори от проба от твоето ДНК, за да го докажем. Неговата ДНК е прекалено близка с ДНК на майка му. Написано е там, в генетичния код на детето. Рожба на кръвосмешение. Знаеше ли, че е забременяла от теб? Знаеше ли, че си съсипал собствената си дъщеря?

Поседя малко на стола, като просто го наблюдаваше. Тишината й позволи да чуе как дишането му се учести, шумното дишане на човек, който иска отчаяно да избяга, но не може да го направи.

— Знаеш ли, Рандъл, аз не вярвам в Бог. Но ти ме караш да мисля, че може би все пак греша. Гледай какво се случи с теб. През март си изчукал дъщеря си. През април си получил инсулт. Няма да се движиш никога повече. Нито да говориш. Ти си просто един мозък в мъртво тяло, Рандъл. Ако това не е божествена справедливост, тогава не знам какво е.

Сега вече той скимтеше, опитвайки да раздвижи безполезните си крайници.

Младата жена се приведе напред и прошепна в ухото му:

— Усещаш ли миризмата на гниещата си плът? Докато лежиш тук и пишкаш в памперса си, какво според теб прави съпругата ти Лорън? Вероятно си прекарва много добре. Вероятно си е намерила някой друг, който да й прави компания. Мисли за това. Не е нужно да умираш, за да отидеш в ада.

Ризоли се изправи с доволна въздишка.

— Приятен живот, Рандъл — каза тя и излезе от стаята.

Докато се приближаваше към входната врата, чу гласа на Мария:

— Тръгвате ли си вече, детектив?

— Да. Реших да не чакам мисис Мажин.

— Какво да й кажа?

— Просто, че съм се отбила. — Погледна назад, към Морската стая. — О, и й кажете още нещо.

— Да?

— Мисля, че на Рандъл му липсва Камий. Защо не поставите снимката й някъде, където ще я вижда през цялото време? — Усмихна се и отвори входната врата. — Той ще ви бъде благодарен за това.

 

 

Коледните светлинки премигваха в дневната й.

Вратата на гаража се отвори и Мора видя, че колата на Виктор бе паркирана вътре, от дясната страна на гаража, сякаш това бе мястото й. Сякаш сега това бе също и неговата къща. Младата жена паркира срещу неговия автомобил и изключи двигателя с гневно завъртане на ключа. Почака, докато вратата се затвори отново, опитвайки да се успокои за онова, което предстоеше.

Грабна чантата с документите и излезе от колата.

Без да бърза окачи палтото си на закачалката, остави дамската си чанта. С чантата с документи в ръка влезе в кухнята.

Виктор, който тъкмо пускаше лед в коктейлния шейкър, й се усмихна.

— Хей! Точно приготвям любимото ти питие. Вечерята е вече във фурната. Опитвам се да ти докажа, че мъжът също може да бъде полезен в къщата.

Мора го наблюдаваше, докато раздрусваше шейкъра, и после, докато изливаше течността в чаша за мартини. Той й подаде напитката.

— За трудещата се господарка на къщата — заяви и я целуна по устните.

Тя стоеше абсолютно неподвижно. Виктор се отдръпна бавно, местейки въпросително поглед по лицето й.

— Какво има?

Тя остави чашата си.

— Време е да бъдеш честен с мен.

— Мислиш ли, че досега не съм бил?

— Не знам.

— Ако говорим за онова, което не се получи както трябва преди три години… за грешките, които допуснах…

— Не става дума за случилото се тогава. А за сега. Дали си честен с мен сега.

Той се засмя неразбиращо.

— Какво съм сбъркал пък сега? За какво се очаква да се извиня? Защото ще бъда щастлив да го направя, ако това е твоето желание. Дяволите да го вземат, ще се извиня дори за неща, които не съм направил.

— Не искам извинения, Виктор. — Бръкна в чантата за документи, извади папката, която й бе оставил Гейбриъл Дийн, и му я подаде. — Искам просто да ми кажеш нещо повече за това.

— Какво е това?

— Полицейска документация, изпратена от Интерпол. Във връзка с масово клане, станало миналата година в Индия. В едно малко селце край Хайдерабад.

Той отвори папката и трепна при вида на първата снимка. Без да каже дума прелисти към следващата снимка, а после и към останалите.

— Виктор?

Той затвори папката и я погледна.

— Какво очакваш да кажа?

— Знаел си за това клане, нали?

— Разбира се, че знаех. Нападнатата клиника е на One Earth. Там загубихме две доброволки. Две медицински сестри. Моята работа е да знам за това.

— Но не ми каза.

— Случи се преди една година. Защо да ти го казвам сега?

— Защото е свързано с нашето разследване. Една от монахините, атакувани в манастира „Грейстоунс“, е работила в същата тази клиника на One Earth. Знаеше това, нали?

— Колко доброволци според теб работят за One Earth? Имаме хиляди медицински работници в повече от осемдесет страни.

— Просто ми кажи, Виктор. Знаеше ли, че сестра Урсула е работила за One Earth?

Той се обърна и се приближи до мивката. Застана там и се загледа през прозореца, макар да нямаше какво да види, освен мрак.

— Интересно — продължи Мора. — След развода не ми се обади нито веднъж.

— Нужно ли е да уточнявам, че и ти така и не си направи труда да се свържеш с мен?

— Нито едно писмо, нито едно телефонно обаждане. Ако исках да науча последните новини за теб, трябваше да си купя списание „Пийпъл“. Виктор Банкс, светецът на хуманитарната кауза.

— Не съм се миропомазал, Мора. Не можеш да ме виниш и в това.

— И ненадейно изникваш тук, в Бостън, изгарящ от желание да ме видиш. Точно когато започвам да работя по това убийство.

Той се обърна, за да я погледне.

— Мислиш, че не съм искал да те видя?

— Чака три години.

— Да. Три прекалено дълги години.

— Защо сега?

Той се вглеждаше в лицето й, сякаш се надяваше да види следа от разбиране.

— Липсваше ми, Мора. Наистина ми липсваше.

— Но това не е първоначалната причина да дойдеш да ме видиш. Нали?

Дълга пауза.

— Не. Не е.

Внезапно почувствала изтощение, д-р Айлс се отпусна на един стол край кухненската маса и сведе поглед към папката с изобличаващите снимки.

— Защо тогава го направи?

— Бях в хотелската си стая, обличах се, и телевизорът беше включен. Чух новината за нападението на манастира. Видях те там. На мястото на престъплението.

— Това беше денят, в който остави първото си съобщение на секретарката ми. Същия следобед.

Той кимна.

— Боже, беше изумителна по телевизора. Увита от глава до пети в онова черно палто. Бях забравил колко си красива.

— Но не това е причината да ми се обадиш, нали? Интересуваше те убийството. Обади се, защото аз съм съдебният лекар на този случай.

Виктор не отговори.

— Знаел си, че една от жертвите е работела за One Earth. Искал си да откриеш какво знае полицията. Какво знам аз.

Все така нямаше отговор.

— Защо просто не ме попита за това? Какво се опитваш да скриеш?

Той изправи гръбнак и изведнъж я погледна предизвикателно.

— Имаш ли представа колко човешки живота спасяваме всяка година?

— Не отговаряш на въпроса ми.

— Колко деца имунизираме? Колко много жени получават грижи по време на бременността си единствено от нашите клиники? Те зависят от нас, защото нямат алтернативи. One Earth оцелява единствено благодарение на добрата воля на своите благодетели. Репутацията ни трябва да бъде безупречна. Достатъчна е една лоша дума, прошепната от пресата, и спонсорските ни пари ще се стопят ей така. — Щракна с пръсти, за да демонстрира мисълта си.

— Какво общо има всичко това с въпросното разследване?

— Посветих последните двайсет години от живота си на изграждането на One Earth от нищо, но никога не е ставало дума за мен. Всичко беше заради тях — хората, за които никой друг не се грижи. Те са важните. Затова не мога да допусна нещо да изложи на опасност финансирането ни.

„Пари — помисли си тя. — Всичко е заради парите.“

Изгледа го съсредоточено.

— Вашият корпоративен спонсор.

— Какво?

— Спомена за него. Че сте получили огромна сума миналата година от корпоративен спонсор.

— Получаваме дарения от много източници…

— За „Октъгън Кемикълс“ ли става дума?

Шокираното му изражение отговори на въпроса й. Чу го как си пое рязко въздух, сякаш се готвеше да отрече, но после го издиша, без да произнесе нито дума, разбрал, че е безполезно да го прави.

— Не е трудно да се потвърди — допълни Мора. — Защо просто не ми кажеш истината?

Той сведе поглед и кимна уморено.

— „Октъгън“ е един от най-големите ни спонсори.

— И какво очаква от теб? Какво трябва да направи One Earth в замяна за парите?

— Защо мислиш, че трябва да правим нещо? Нашата работа говори сама за себе си. Защо според теб толкова страни ни приемат с готовност? Защото хората ни вярват. Ние не проповядваме, не търсим последователи, не се месим в местната политика. Ние отиваме само за да им помагаме. Това е единственото, което има значение в крайна сметка, нали? Спасяването на човешкия живот?

— А животът на сестра Урсула? Той има ли значение за теб?

— Разбира се, че има!

— Е, сега той се поддържа изцяло от апаратура. След като й направят още една електроенцефалограма, най-вероятно ще дръпнат щепсела на машините. Кой иска смъртта й, Виктор?

— Откъде мога да знам?

— Явно знаеш доста неща, които така и не си направи труда да ми кажеш. Знаеше, че една от жертвите е работила за теб.

— Не мислех, че това има някаква връзка.

— Трябваше да оставиш на мен да реша.

— Ти каза, че се фокусирате върху другата монахиня. Младата. Тя беше единствената жертва, за която говореше. Реших, че нападението няма нищо общо с Урсула.

— Скри информация.

— Сега вече говориш като някое ченге. Какво да очаквам — да размахаш полицейска значка и да извадиш белезниците ли?

— Старая се да не намесвам полицията. Старая се да ти дам възможност да обясниш.

— И защо да го правя? Ти вече издаде присъдата.

— А ти вече се държиш като виновен.

Той застина на място, отместил поглед встрани, стиснал с едната си ръка гранитния плот. Секундите се точеха в мълчание. Мора внезапно се фокусира в дървения блок, в който бяха набучени ножове, на една ръка разстояние от него. Осем готварски ножа с различна големина, които поддържаше винаги добре наточени и готови за употреба. Никога досега не бе изпитвала страх от Виктор. Но мъжът, който стоеше толкова близо до ножовете, беше някой друг, човек, когото не познаваше.

— Мисля, че трябва да си вървиш — промълви тя.

Той се обърна към нея.

— Какво мислиш да правиш?

— Просто си върви, Виктор.

За момент той не помръдна. Младата жена го гледаше, сърцето думкаше силно в гърдите й, всяко мускулче на тялото й беше напрегнато. Гледаше ръцете му в очакване на следващия му ход, като през цялото време си мислеше: „Не, той не би ме наранил. Не вярвам, че някога би ме наранил“.

И същевременно с ужасяваща яснота си даде сметка за силата на ръцете му. Запита се дали същите тези ръце биха хванали някога чук, за да разбият с него черепа на жена.

— Обичам те, Мора — каза той, — но някои неща са по-важни от теб или мен. Преди да направиш каквото и да е, помисли какво би могла да разрушиш. На колко хора — невинни хора — би могла да навредиш.

Мора трепна, когато Виктор тръгна към нея. Той обаче не спря, а продължи нататък. Чу стъпките му по коридора, после затръшването на входната врата.

Изправи се веднага и отиде в дневната. Видя през прозореца как колата му излезе на заден ход от гаража. Приближи се до входната врата и пусна резето. После пусна резето и на вратата, водеща към гаража. Заключваше се от Виктор.

Върна се в кухнята, за да заключи и задната врата; ръката й трепереше, докато слагаше веригата. Обърна се и огледа стаята, която изведнъж й се стори чужда, защото въздухът все още вибрираше от заплахата. Коктейлът, който й беше налял Виктор, все още стоеше на плота. Взе напитката, която вече се беше затоплила, и я изля в мивката, сякаш беше заразна.

Чувстваше се омърсена от неговото докосване. От прегръдките му.

Влезе в банята, съблече се и застана под душа, под горещата водна струя, опитвайки да отмие всяка следа от него по кожата си. Не можеше обаче да пречисти спомените си. Беше достатъчно да затвори очи, за да види отново неговото лице, да си припомни неговото докосване.

В спалнята свали чаршафите, по които беше полепнала неговата миризма. Поредното болезнено напомняне. Сложи чисти чаршафи, които не миришеха на любовния им акт. Смени кърпите в банята, защото ги беше използвал и той. Върна се в кухнята и изхвърли храната, която бе взел от ресторант и бе сложил във фурната да се стопли — печен патладжан със сирене „Пармезан“.

Тази нощ не вечеря; вместо това си наля чаша зинфандел и го отнесе в дневната. Запали газовата камина и седя дълго, загледана в коледната елха.

„Весели празници — мислеше си тя. — Мога да разрежа гръден кош и да извадя съдържанието на целия торс. Мога да отрежа тънки парченца от белия дроб и под микроскопа да диагностицирам рак, туберкулоза или емфизем. Но тайната на онова, което се намира в човешкото сърце, е недостижима за скалпела ми.“

Виното й подейства като упойка и притъпи болката й. Мора допи чашата си и си легна.

През нощта се събуди като че ли стресната от нещо и се вслуша в поскърцващата от вятъра къща. Дишането и пулсът й постепенно се нормализираха, след като се отърси от сънувания кошмар. Изгорели тела, натрупани като черни клони върху клада. Пламъци, хвърлящи отблясъци върху наредени в кръг около кладата фигури. И тя, опитваща да остане в мрака, опитваща да се скрие от светлината на огъня. „Дори в сънищата си не мога да избягам от тези картини — помисли си тя. — Живея със свой ад в главата си, достоен за перото на Данте.“

Протегна ръка и попипа студените чаршафи там, където до снощи бе спал Виктор. Липсата му я изпълни с такава болка, че я накара да кръстоса ръце върху корема си, за да притъпи празнотата, която усещаше там.

Ами ако грешеше? Ако той й казваше истината?

Призори най-накрая стана от леглото; чувстваше се неотпочинала и замаяна. Влезе в кухнята да си направи кафе и седна пред масата, докато на пестеливата утринна светлина отпиваше малки глътки от горещата напитка. Погледът й падна върху папката със снимки, която бе прекарала нощта върху масата.

Отвори я и видя това, което бе породило нощния й кошмар. Обгорелите тела, овъглените останки от колиби. „Толкова много мъртви — помисли си тя, — убити в пристъп на насилие само в една нощ.“ Нападателите трябва да бяха побеснели от ярост, за да изколят така всичко живо, дори животните. Вгледа се в мъртвите кози и хора, в купчината от преплетени трупове.

Козите. Защо козите?

Потъна в размисъл върху този факт, опитвайки да проумее какво би могло да мотивира подобно безсмислено разрушение.

Мъртви животни.

Мина на следващата снимка. На нея се виждаше клиниката на One Earth с обгорени от огъня бетонни блокчета и купчината обгорели тела пред входа й. Погледът й обаче не беше фокусиран върху телата, а върху покрива, направен от гофрирана ламарина, който явно не беше пострадал. Преди всъщност не беше обърнала внимание на покрива. Сега се загледа в нещо, което приличаше на паднали листа. По вълнообразния метал се виждаха тъмни петна. Бяха прекалено малки, за да различи някакви подробности.

Отнесе снимката в кабинета си и включи осветлението. Взе от бюрото си увеличително стъкло. Започна да изследва изображението под ярката лампа върху бюрото, фокусирайки се върху тенекиения покрив; увеличителното стъкло разкриваше пред погледа й всеки детайл. Тъмните петна внезапно придобиха ужасни нови форми. По гръбнака й преминаха ледени тръпки. Пусна увеличителното стъкло и стоя известно време зашеметена.

Птици. Това бяха мъртви птици.

Влезе в кухнята, взе телефона и изпрати съобщение до пейджъра на Ризоли. Когато телефонът й звънна няколко минути по-късно, звукът му накара д-р Айлс да подскочи.

— Трябва да ти кажа нещо — започна тя.

— В шест и трийсет?

— Трябваше да го кажа на агент Дийн вчера, преди да напусне града. Но не исках. Не и преди да говоря с Виктор.

— Виктор ли? Бившият си съпруг ли имаш предвид?

— Да.

— Той пък какво общо има с тази история?

— Мисля, че знае какво се е случило в Индия. В онова село.

— Той ли ти го каза?

— Още не. Затова ще трябва да го извикаш и да го разпиташ.