Тес Геритсън
Грешникът (14)

Дванайсет

Пътуването до Хаянис Порт трябваше да им отнеме само два часа, на юг по шосе №3 и после по шосе №6 до Кейп Код, но се наложи Ризоли да използва тоалетна на два пъти, така че стигнаха до Сагамор Бридж едва в три следобед. Щом прекосиха моста, изведнъж се озоваха в земята на крайморските ваканции. Пътят водеше през поредица от малки градчета, като огърлица от красиви мъниста, нанизани покрай Кейп. Досега Ризоли винаги бе ходила в Хаянис Порт през лятото, когато пътищата бяха задръстени с автомобили и пред будките за сладолед се точеха опашки от хора по тениски и шорти. Никога не бе идвала в студен зимен ден като днешния, когато прозорците на половината ресторанти бяха заковани и само тук-там някоя смела душа се движеше по тротоарите, закопчала палтото си догоре, за да се предпази от вятъра.

Фрост зави по Оушън стрийт и измърмори учудено:

— Боже, виж само размерите на тези къщи.

— Иска ли ти се да се преместиш в някоя от тях?

— Може би като спечеля първите си десет милиона.

— По-добре Алис да започне да играе лотария, защото със сигурност няма да ги изкараш от заплатата си.

Следвайки писмените указания за посоката, те минаха между две гранитни колони и широката алея ги отведе пред красива къща почти до самата вода. Джейн излезе от колата и застина на място, треперейки от вятъра, за да се възхити на посребрените от солта керемиди и на трите кулички, гледащи към морето.

— Можеш ли да повярваш, че е оставила всичко това, за да стане монахиня? — промълви тя.

— Когато Господ те призове, струва ми се, че трябва да Го последваш.

Младата жена поклати глава.

— Аз? Бих го оставила да си звъни на вратата.

Изкачиха стъпалата пред входната врата и Фрост натисна бутона на звънеца.

Появи се дребна тъмнокоса жена, която отвори вратата само колкото да надникне през нея.

— От бостънската полиция сме — обясни Ризоли. — Ние ви се обадихме днес. Идваме да се срещнем с мисис Мажин.

Жената кимна и отстъпи встрани, за да им направи път.

— Тя е в Морската стая. Ще ви покажа пътя дотам.

Вървяха по полиран под от тиково дърво, покрай стени, по които висяха платна с изображения на кораби и бурно море. Джейн си представи как малката Камий бе расла в тази къща, как бе тичала по лъскавия под. Но всъщност дали беше тичала? Може би й е било разрешено само да върви тихо и уравновесено сред антиките?

Жената ги заведе в обширно помещение, чиито френски прозорци гледаха към морето. Гледката към сивата, надиплена от вятъра вода беше толкова драматична, че моментално привлече погледа на Ризоли и в началото тя не се фокусира върху обстановката вътре. Но дори докато съзерцаваше водата, усети киселата миризма в стаята. Миризмата на урина.

Обърна се към източника й: мъж, легнал в болнично легло край прозорците, сякаш изложен на показ като живо произведение на изкуството. На стол до него седеше жена с кестеняви коси, която се изправи, за да посрещне посетителите си. В лицето й Джейн не видя нищо от чертите на Камий. Красотата на Камий беше деликатна, почти ефирна. Тази жена беше цялата блясък и лустро, косата й беше подрязана безупречно, веждите й бяха изскубани и образуваха извити дъги, като крила на чайки.

— Аз съм Лорън Мажин, втората майка на Камий — каза тя и подаде ръка на Фрост.

Някои жени пренебрегват представителите на своя пол и се фокусират само върху мъжете в стаята, и тя очевидно бе една от тях, тъй като бе насочила цялото си внимание към Бари Фрост.

— Здравейте — започна Джейн, — говорихме по телефона. Аз съм детектив Ризоли, а това е детектив Фрост. И двамата съжаляваме много за вашата загуба.

Едва тогава Лорън благоволи да погледне към своята посетителка.

— Благодаря — отвърна лаконично тя. Погледна към тъмнокосата жена, която им беше отворила вратата. — Мария, можеш ли да кажеш на момчетата да дойдат? Полицията е тук. — Обърна се отново към гостите си и посочи към един диван. — Заповядайте, седнете.

Ризоли се озова седнала по-близо до болничното легло. Погледна дланта на мъжа, свита като щипка, и лицето му, едната половина на което бе увиснала в неподвижна безжизнена маска, и си спомни последните месеци от живота на своя дядо. Как бе лежал в леглото си в дома за възрастни хора, с напълно съзнателен и гневен поглед, затворник на тяло, което вече не се подчиняваше на заповедите му. Видя подобна осъзнатост в очите и на този човек. Той гледаше право към нея, към тази посетителка, която не познаваше, и съзря отчаяние и унижение в него. Безпомощността на човек, чието достойнство е отнето. Може би не беше на много повече от петдесет години, но тялото му го беше предало. По брадичката му проблясваше вадичка слюнка и се стичаше на възглавницата. На близката маса се виждаха всевъзможни приспособления, необходими за поддържането на комфорта му: кутии Ensure, гумени ръкавици и мокри кърпички, кутия памперси за възрастни. Целият му живот беше сведен до събиращите се на една маса продукти за поддържане на хигиената.

— Сестрата, която е нощна смяна, закъснява малко, затова се надявам, че нямате нищо против да постоите тук, докато държа под око Рандъл — каза Лорън. — Преместихме го в тази стая, защото винаги е обичал морето. Сега може да го гледа през цялото време. — Взе хартиена кърпичка и внимателно избърса слюнката от устата му. — Така. Сега е по-добре. — Обърна се към двамата детективи. — Виждате защо не исках да измина целия път до Бостън. Не ми се ще да го оставям прекалено дълго с медицинските сестри. Той започва да се вълнува. Не може да говори, но знам, че му липсвам, когато ме няма. — Намести се във фотьойла си и се фокусира върху Фрост. — Има ли някакъв напредък в разследването?

И този път отговори Ризоли, твърдо решила да задържи вниманието на своята домакиня и раздразнена, че то продължава да се изплъзва и да се насочва другаде.

— Открихме нови улики — каза тя.

— Но не сте изминали всичкия път до Хаянис, само за да ми го съобщите.

— Не. Дойдохме да поговорим по някои въпроси, чието разискване е най-добре да стане лично.

— И сте искали да ни хвърлите поглед, предполагам.

— Искахме да добием представа за миналото на Камий. За семейството й.

— Е, ето ни. — Лорън махна с ръка. — Това е къщата, в която израсна. Трудно е човек да си го представи, нали? Защо би напуснала нещо подобно, за да отиде в манастир. Рандъл й даваше всичко, което би могло да поиска едно момиче. Чисто ново „Бе Ем Ве“ за рождения ден. Собствено пони. Гардероб, пълен с тоалети, които почти не е обличала. Тя обаче предпочете да носи черно през останалата част на живота си. Предпочете… — Лорън поклати глава. — Все още не можем да проумеем станалото.

— И двамата ли не бяхте доволни от решението й?

— О, аз щях да го преживея. Все пак това си е нейният живот. Но Рандъл така и не го прие. Все се надяваше, че тя ще промени решението си. Че ще се умори от това, което монахините правят по цял ден, каквото и да е то, и в крайна сметка ще се прибере у дома. — Погледна към съпруга си, който лежеше безмълвно в леглото. — Мисля, че затова получи този удар. Тя беше единственото му дете и той така и не повярва, че го е оставила.

— А какво е станало с родната майка на Камий, мисис Мажин? По телефона ми казахте, че е мъртва.

— Камий е била само на осем години, когато се е случило.

— Какво се е случило?

— Ами, наричат го случайно предозиране, но дали изобщо някой от тези инциденти е наистина случайна злополука? Рандъл бе вдовец вече от няколко години, когато се запознахме. Аз имам двама сина от първия си брак, а Рандъл имаше Камий.

— От колко време сте женени?

— Почти седем години. — Погледна към съпруга си. И добави примирено: — За добро или за лошо.

— Бяхте ли близки със заварената си дъщеря? Тя споделяше ли с вас?

— Камий ли? — Лорън поклати глава. — Трябва да бъда напълно откровена. Така и не се сближихме истински, ако имате предвид това. Тя беше вече тринайсетгодишна, когато се запознах с Рандъл, а знаете какви са децата на тази възраст. Не искат да имат нищо общо с възрастните. Не че се е отнасяла към мен като към злата мащеха или нещо от този род. Просто не почувствахме близост една към друга, струва ми се. Аз се опитах, положих действително усилия, но тя беше винаги толкова…

Спря внезапно, сякаш се страхуваше, че ще каже нещо, което не трябва.

— Коя е думата, която търсите, мисис Мажин?

Лорън се замисли.

— Странна — произнесе най-сетне. — Камий беше странна. — Погледна към съпруга си, който бе вперил поглед в нея, и побърза да добави: — Съжалявам, Рандъл. Знам, че е ужасно да казвам подобно нещо, но хората са от полицията. Искат да чуят истината.

— Какво имате предвид под „странна“? — попита Фрост.

— Случвало ли ви се е, като отидете на някое парти, да видите някой, който стои сам? Някой, който не иска да ви погледне в очите? Тя беше вечно самичка в някой ъгъл или скрита в стаята си. Не ни е минало през ума какво прави там. Молила се е! Падала на колене и се молила. Четяла книгите, които вземала от едно от момичетата католички в училище. Ние даже не сме католици, а презвитерианци. Но тя е правела всичко това, заключена в стаята си. Налагала се с един колан, можете ли да повярвате? За да се пречисти. Откъде им идват подобни идеи?

Отвън вятърът пръскаше прозорците със ситна морска сол. Рандъл Мажин изохка тихо. Ризоли забеляза, че гледаше право в нея. Отвърна на погледа му, питайки се каква част от този разговор му бе понятна. „Пълното разбиране би било най-голямото проклятие — помисли си тя. — Да знаеш за всичко, което става около теб. Да знаеш, че дъщеря ти, единственото ти родно дете, е мъртва. Да знаеш, че съпругата ти се чувства обременена от грижите за теб. Да знаеш, че ужасната миризма, която си принуден да вдишваш, идва от теб самия.“

Чу стъпки и се обърна. В стаята влязоха двама млади мъже. Те явно бяха синове на Лорън, имаха същата червеникавокестенява коса, със същите красиви черти, отпечатани върху лицето. Макар да бяха облечени небрежно с джинси и суичъри, и те като майка си успяваха да изглеждат стилно и да излъчват увереност в себе си. „От сой са“ — помисли си Джейн.

Протегна ръка и се ръкува с тях. Направо го твърдо, установявайки авторитета си.

— Аз съм детектив Ризоли — каза тя.

— Това са синовете ми — Блейк и Джъстин — представи ги Лорън. — Прибраха се от колежа за празниците.

„Синовете ми“ — беше казала тя. Не „нашите синове“. В това семейство създаденото чрез брака роднинство не бе смесило напълно линиите на любовта. Дори след седемгодишен брак нейните синове бяха все така нейни, а дъщерята на Рандъл — негова дъщеря.

— Това са бъдещите адвокати на семейството — додаде Лорън. — Всичките им спорове край масата за хранене им осигуряват доста голяма практика за съдебната зала.

— Дискусии, мамо — поправи я Блейк. — Наричаме ги „дискусии“.

— Понякога не успявам да доловя разликата.

Момчетата седнаха с лекотата и грацията на спортисти и погледнаха към Ризоли, сякаш очакваха забавлението да започне.

— Значи следвате, така ли? — попита тя. — В кой колеж?

— Аз съм в „Амхърст“ — отвърна Блейк. — А Джъстин е в „Боудън“.

И двамата бяха на неголямо разстояние от Бостън, което лесно можеше да се измине с кола.

— И искате да станете адвокати? И двамата ли?

— Аз вече изпратих молба за приемане в няколко правни университета — поясни Блейк. — Ще уча медийно право. Може би ще работя в Калифорния. Втората ми специалност е филмово изкуство, което ще ми помогне да положа стабилни основи за това.

— Да, и освен това иска да се размотава с готини актриси — обади се Джъстин. С този коментар си заслужи игриво сръгване в ребрата. — Е, така си е!

Ризоли се зачуди що за братя бяха тези двама младежи, след като можеха да бъбрят така безгрижно, когато доведената им сестра бе убита само преди дни и тялото й все още се намираше в моргата.

— Кога сте виждали за последен път сестра си? — попита тя.

Блейк и Джъстин се спогледаха и отговориха почти едновременно:

— На погребението на баба.

— През март ли? — Тя погледна към Лорън. — Когато Камий е дошла да посети семейството си?

Лорън кимна.

— Трябваше да изпратим молба до църквата, за да я пуснат да се прибере за заупокойната служба. Все едно да молиш да пуснат някого от затвора за няколко дена под гаранция, че няма да избяга. Не повярвах, когато не й разрешиха да си дойде отново през април, след като Рандъл получи инфаркта. За собствения й баща! И тя просто прие решението им. Правеше това, което й кажеха да прави. Човек започва да се пита какво се случва в тези манастири, че се страхуват толкова да пускат навън монахините. Какво малтретиране крият. Но на нея вероятно именно поради това й харесваше да стои там.

— Защо мислите така?

— Защото тя копнееше точно за това. За наказанието. Болката.

— Камий ли?

— Казах ви, детектив, беше странна. На шестнайсет години реши да свали обувките и да ходи боса. През януари. Навън беше десет градуса! Слугинята я заварила да стои насред снега. Разбира се, всичките ни съседи скоро също научиха за това. Наложи се да я закараме в болницата заради измръзванията. Обяснила на лекаря, че го направила, защото светците страдали и тя също искала да изпита болка. Мислеше, че това ще я приближи до Бог. — Лорън поклати глава. — Какво можеш да сториш с такова момиче?

„Да го обичаш — помисли си Ризоли. — Да опиташ да го разбереш.“

— Исках да се консултира с психиатър, но Рандъл не даваше и дума да се издума за това. Той никога не прие, че собствената му дъщеря е…

Лорън направи пауза.

— Просто го кажи, мамо — обади се Блейк. — Тя беше луда. Всички бяхме на това мнение.

Бащата на Камий изохка тихичко. Лорън се изправи, за да избърше отново потеклата от устата му сребриста струйка слюнка.

— Ама къде е тази сестра? Трябваше да дойде в три.

— Колко време остана Камий, когато си дойде през март? — попита Фрост.

Лорън го изгледа разсеяно.

— Около седмица. Можеше да остане по-дълго, но предпочете да се върне в манастира бързо.

— Защо?

— Вероятно не й беше приятно да е близо до много хора. Много от роднините ми в Нюпорт бяха дошли за погребението.

— Казахте, че била саможива.

— Меко казано.

— Имаше ли много приятели, мисис Мажин? — поинтересува се Джейн.

— Ако е имала, никога не е водила никой от тях вкъщи, за да ни запознае.

— Ами в училище?

Ризоли погледна към двете момчета, които на свой ред се спогледаха.

Джъстин отвърна ненужно грубо:

— Само такива, които никое момче не би погледнало.

— Имах предвид гаджета.

Лорън се изсмя шокирано.

— Гаджета? Когато единствената й мечта беше да стане Божия невеста?

— Била е привлекателна млада жена — каза Джейн. — Вие може и да не сте го виждали, но съм убедена, че е имало момчета, които са го забелязали. Момчета, които са проявявали интерес към нея.

Погледна към синовете на своята домакиня.

— Никой не искаше да излиза с нея — заяви Джъстин. — Щяха да му се присмиват.

— А когато се прибра през март? Прекарваше ли време в компанията на някакви приятели? Някой мъж прояви ли особен интерес към нея?

— Защо питате все за гаджета? — възкликна Лорън.

Ризоли не виждаше начин да не им каже истината.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но малко преди да бъде убита, Камий е родила. Бебето е умряло при раждането.

Погледна отново към братята.

И двамата я гледаха с еднакво изумление.

Единственият звук, който се чуваше в стаята през следващите няколко секунди, беше идващият откъм морето вятър, който се блъскаше в прозорците.

— Вие не четете ли вестници? — попита Лорън. — За всички ужасии, които правят свещениците? Тя живя в манастир през последните две години! Под техния надзор, под тяхната власт. Би трябвало да говорите с тях.

— Вече разпитахме единствения свещеник, който е имал достъп до манастира. Той ни даде доброволно ДНК. В момента го изследват.

— Значи все още не знаете дали бащата не е той. Защо тогава ни притеснявате с тези въпроси?

— Бебето трябва да е било заченато някъде през март, мисис Мажин. Месецът, когато е дошла тук за погребението.

— И вие мислите, че това се е случило тук?

— Къщата ви е била пълна с гости.

— И какво очаквате да направя? Да се обадя на всеки мъж, който ни е посетил през тази седмица? „О, между другото, случайно да си спал с доведената ми дъщеря?“

— Разполагаме с ДНК на бебето. С ваша помощ бихме могли да идентифицираме бащата.

Лорън скочи от стола си.

— Искам да напуснете веднага.

— Доведената ви дъщеря е мъртва. Не искате ли да открием убиеца й?

— Търсите го не където трябва. — Тръгна към вратата и извика: — Мария! Можеш ли да изпратиш полицаите?

— ДНК ще ни даде отговора, мисис Мажин. Само с вземането на няколко проби от слюнка бихме могли да отхвърлим всички неверни подозрения.

Лорън се обърна към Джейн.

— В такъв случай започнете със свещениците. И оставете семейството ми на мира.

 

 

Ризоли влезе в колата и затвори вратата. Докато Фрост оставяше двигателя да загрее, тя се взря в къщата, спомняйки си колко се бе впечатлила, когато я видя за първи път.

Преди да срещне хората вътре.

— Сега знам защо Камий е напуснала дома си — рече тя. — Представи си какво е да пораснеш в тази къща. С тези братя. С тази втора майка.

— Струва ми се, че се разстроиха много повече от нашите въпроси, отколкото от смъртта на момичето.

Докато минаваха между гранитните колони Джейн хвърли прощален поглед назад към къщата. Представи си едно момиче, което се носи като дух из просторните й помещения. Момиче, иронизирано от втората си майка, пренебрегвано от втората си майка. Момиче, чиито надежди и мечти са осмивани от хората, които би трябвало да го обичат. „Всеки ден в тази къща е носел поредния тежък удар за душата ти, по-болезнен от болката на замръзналите ти крака, когато си ходила боса по снега. Искала си да се доближиш до Бог, да познаеш безусловната топлина на Неговата любов. Заради това те са ти се присмивали, или са те съжалявали, или са ти обяснявали, че мястото ти е в кабинета на психиатъра. Нищо чудно, че манастирските стени са ти се сторили толкова гостоприемни.“

Ризоли въздъхна и се обърна към пътя.

— Да се прибираме — каза тя.

 

 

— Тази диагноза ме озадачи — каза Мора.

Подреди поредица от цифрови снимки върху масата на конферентната зала. Четиримата й колеги дори не трепнаха при вида им, защото в лабораторията за аутопсии бяха виждали далеч по-ужасяващи гледки от изгризаната от плъхове кожа и възпалените язвички по нея. Вниманието им явно бе привлечено много по-силно от кутията пресни кифлички със сини боровинки, донесени тази сутрин от Луиз специално за конференцията, като жертвоприношение, което лекарите изяждаха с удоволствие, въпреки бунтуващите стомаха изображения. Хората, които работят с мъртъвци, се научават да не позволяват на гледките и миризмите, свързани с работата им, да им съсипват апетита, а сред присъстващите в момента патолози един бе известен с особената си слабост към пастет от гъши дроб, въпреки че му се налагаше всекидневно да прави дисекция на човешки черен дроб. Ако се съдеше по големия корем, нищо не бе в състояние да съсипе апетита на д-р Ейб Бристъл, и той тъкмо дъвчеше доволно третата си кифла, когато Мора постави на масата последната снимка.

— Това ли е твоята неизвестна мъртва? — попита д-р Костас.

Мора кимна.

— Жена на приблизителна възраст между трийсет и четирийсет и пет години, с огнестрелна рана в гърдите. Открита е в изоставена сграда около трийсет и шест часа след настъпването на смъртта. Част от лицето е изрязана след смъртта и са ампутирани дланите и стъпалата й.

— Уау! Този човек наистина не е бил наред.

— Озадачават ме тези язви по кожата — продължи тя, сочейки подредените по масата снимки. — Гризачите са нанесли известни поражения, но достатъчно голяма част от кожата е останала недокосната, за да бъдат видени в естествения им вид.

Д-р Костас взе една от фотографиите.

— Не съм специалист — заяви тържествено той, — но според мен това е класически случай на червени отоци.

Всички се засмяха. Объркани от язвите по кожата, лекарите често прибягваха просто до описанието на вида й, без да знаят причината за това. Червени отоци можеха да се причинят от всичко — от вирусна инфекция до автоимунно заболяване, и малко кожни възпаления бяха достатъчно уникални, за да се постави единствено по тях незабавна диагноза.

Д-р Бристъл спря да дъвче кифлата си достатъчно дълго, за да посочи една от снимките и да каже:

— Тук има някакви улцерации.

— Да, при някои от възелчетата се наблюдават плитки улцерации с образуване на коричка. А някои пък имат сребристите люспички, характерни за псориазиса.

— Бактериални култури?

— Не се появи нищо необичайно. Само Staph. epidermidis^[1].

Това беше разпространена кожна бактерия и Бристъл просто сви рамене.

— Заразяване.

— А кожните биопсии? — попита Костас.

— Вчера гледах слайдовете — отвърна Мора. — Има остри възпалителни промени. Едем, инфилтрат от гранулоцити. Дълбоко разположени микроабсцеси. Наличие също така на възпалителни промени в кръвоносните съдове.

— И няма развитие на бактерии?

— Резултатите са негативни при пробите както за грам микроорганизми, така и за Fite Faraco. Абсцесите са стерилни.

— Вече знаеш причината за смъртта, нали? — попита Бристъл, по чиято тъмна брада бяха полепнали трохи от кифлата. — Има ли значение каква е причината за тези възелчета?

— Не ми се иска да пропусна нещо очевидно. Тази жертва не е идентифицирана. Не знаем нищо за нея, освен причината за смъртта и че е покрита с тези кожни язвички.

— Е, каква е твоята диагноза?

Д-р Айлс сведе поглед към грозните подутинки, наподобяващи планинска верига от карбункули по кожата на жертвата.

— Нодозна еритема — отвърна тя.

— Причина?

Младата жена сви рамене.

— Идиопатична.

Казано простичко, това означаваше, че причината не беше известна.

Костас се засмя.

— Не знам как иначе да я нарека — додаде тя.

— Нито пък ние — съгласи се Бристъл. — Аз лично нямам нищо против нодозна еритема.

След като се върна на бюрото си, Мора прегледа готовия доклад от аутопсията на Дамата с плъховете, който бе продиктувала, и, изпълнена с неудовлетворение, го подписа. Знаеше приблизителното време на смъртта и причината за смъртта. Знаеше, че жената най-вероятно е била бедна и че със сигурност се бе срамувала от вида си.

Сведе поглед към кутията със слайдове от биопсии, на които пишеше „Неизвестна“ и номера на случая. Измъкна един от слайдовете и го пъхна под лещата на микроскопа. Пред очите й се фокусираха вихрушки от розово и пурпурно. Оцветяване на кожата с хематоксилин и еозин. Видя тъмния пунктир на характерните за остро възпаление клетки, видя влакнестия кръг на кръвоносен съд, и белите кръвни телца в него, знак, че тялото се е борило, че е изпращало войниците на имунната си система да си бият с… какво? Къде беше врагът?

Облегна се на стола си, мислейки за това, което беше видяла при аутопсията. Жена без длани и лице, обезобразена от убиец, който отнемаше не само живота, но и самоличността на своите жертви.

Но защо стъпалата? Защо беше взел стъпалата?

„Този убиец явно действа хладнокръвно — помисли си тя, — а не се води от извратени перверзии. Стреля, за да убие, използвайки особено смъртоносен куршум. Съблича жертвата, но не я малтретира сексуално. Ампутира стъпалата и дланите и одира кожата на лицето й. После оставя трупа на място, където останалата кожа скоро ще бъде изгризана от плъховете.“

Размислите обаче я връщаха отново и отново към стъпалата. Отрязването им не беше логично.

Извади плика със снимките на Дамата с плъховете и ги подреди на светлия екран. Линиите на рязкото прекъсване на обезобразената плът я шокираха, както всеки път, но така и не видя нищо ново тук, никаква улика, която да й помогне да разбере мотивите на убиеца за ампутирането.

Прибра снимките и ги замести с фотографиите на черепа, снет фронтално и странично. Взря се в костите на лицето на Дамата с плъховете, опитвайки да си представи как е изглеждало. „Не си била на повече от четирийсет и пет години — мислеше си Мора, — но вече си загубила предните си зъби. Вече си имала челюст на старица, костите на лицето ти са гниели отвътре, носът ти е потъвал в постоянно уголемяващ се кратер. А торсът и крайниците ти са били изпъстрени с грозните възелчета. Всяко оглеждане в огледалото е било мъчително за теб. И тогава, за да излезеш навън, пред очите на хората…“

Все така, без да отделя поглед от снимката на костите, белеещи се върху светлия екран, Мора си помисли: „Знам защо убиецът е взел стъпалата“.

 

 

До Коледа оставаха само два дена, затова кампусът на Харвард беше почти празен, когато Мора влезе там. Бялата снежна покривка бе само тук-там осеяна със следи от стъпки. Младата жена вървеше по тротоара с куфарчето си и голям плик с рентгенови снимки в ръка, и усещаше във въздуха металния дъх на наближаващ снеговалеж. Няколко мъртви листа все още висяха по дърветата и трепереха от студ. Някой може би щеше да види в тази сцена чудесна празнична пощенска картичка. Мора обаче виждаше само монотонната сива палитра на зимата — сезон, от който вече се беше уморила.

Когато стигна до археологическия музей „Пийбоди“ на Харвард, студената вода се беше просмукала до чорапите й, а подгъвите на панталоните й бяха подгизнали. Тупна няколко пъти силно с крака по земята, за да изтръска ботушите си от снега, и влезе в сградата, от която лъхаше на история. Дървените стъпала скърцаха, докато слизаше към подземния етаж.

Първото, което забеляза, щом влезе в сумрачния кабинет на д-р Джули Коли, беше колекцията от човешки черепи, най-малко десет, подредени по полиците. Самотният прозорец високо в стената, беше закрит до половината от сняг, а светлината, която успяваше да влезе, светеше право надолу в главата на д-р Коли. Тя беше красива жена, с вдигната нагоре сива коса, която изглеждаше оловносива на оскъдната зимна светлина.

Ръкуваха се; това бе странно мъжко ръкостискане на две жени.

— Благодаря, че се съгласи да ме приемеш — започна Мора.

— Очаквам с нетърпение да видя това, което имаш да ми покажеш. — Д-р Коли включи една от лампите. Жълтеникавата й светлина изведнъж придаде по-топъл вид на помещението. — Обичам да работя на тъмно — поясни тя, като посочи светещия екран на лаптопа върху бюрото си. — Помага ми да се концентрирам. Но на тези застаряващи очи не им е лесно.

Д-р Айлс отвори куфарчето и извади папка с цифрови снимки.

— Това са направените от мен снимки на починалата. Страхувам се, че не са особено приятни за гледане.

Д-р Коли отвори папката и застина, загледана в обезобразеното лице на Дамата с плъховете.

— От доста време не съм присъствала на аутопсия. Определено това никога не ми е било приятно. — Седна зад бюрото си и пое дълбоко въздух. — Костите изглеждат толкова по-чисти. Някак си не толкова лични. Видът на плътта преобръща стомаха.

— Донесох и рентгеновите й снимки, ако предпочиташ да видиш първо тях.

— Не, необходимо е да видя тези тук. Трябва да видя кожата. — Бавно измъкна следващата снимка. Спря и се загледа ужасено. — Мили боже! — промълви тя. — Какво се е случило с ръцете?

— Били са отстранени.

Коли я погледна объркано.

— От кого?

— От убиеца, предполагаме. И двете длани са ампутирани. Както и стъпалата.

— Лицето, дланите, стъпалата… това са първите неща, които гледам, когато правя такова диагностициране.

— Което може би е причината да ги е отстранил. Но там има други снимки, които може би ще ти бъдат от помощ. Язвичките по кожата.

Коли насочи вниманието си към следващата поредица снимки.

— Да — прошепна едва чуто тя, докато бавно преглеждаше фотографиите. — Това определено би могло да бъде…

Мора вдигна поглед към редиците черепи по полиците, питайки се как Коли бе в състояние да работи в този офис, където толкова чифтове празни очни кухини се взираха в нея. Помисли си за своя офис, със саксии с растения и картини с цветя — нищо в него не й напомняше за смъртта.

Коли обаче бе предпочела да се заобиколи с доказателства за собствената си тленност. Като професор по медицинска история, тя бе колкото лекар, толкова и историк, и беше в състояние да разчете нещастията в живота на мъртвия, оставили отпечатъка си завинаги в костите му. Беше в състояние да погледне към черепите по полиците и да види във всеки личната му история от болка. Стара фрактура, пораснал накриво мъдрец или челюст, разядена от тумор. Дълго след като плътта изгние, костите продължават да разказват своите истории. А ако се съдеше по многобройните й снимки, направени по места на археологически разкопки из целия свят, д-р Коли събираше тези истории от десетилетия.

Сега тя вдигна поглед от една от снимките на кожните подутини.

— Някои от тях напомнят псориазис. Виждам защо това е една от предложените от вас диагнози. Възможно е така да изглеждат и левкемичните инфилтрати. Става дума обаче за голям майстор в маскарада, който може да прилича на много различни неща. Предполагам, че сте направили кожни биопсии?

— Да.

— И?

— Не видях нищо.

Коли сви рамене.

— Може да е била подложена на лечение. В такъв случай в биопсията няма да бъдат открити бацили.

— Затова идвам при теб. Без активно заболяване, без бацили, които да идентифицирам, нямам представа как да поставя диагнозата.

— Нека да видя рентгеновите снимки.

Мора й подаде големия плик. Д-р Коли ги занесе до светлия екран на стената. В този офис, натъпкан с мостри от миналото — черепи, стари книги и снимки, правени в продължение на няколко десетилетия — светлият екран се открояваше ярко с модерния си вид. Коли огледа рентгеновите снимки и най-сетне намести една от тях на екрана.

Беше снимка на черепа отпред. Под обезобразените меки тъкани костните структури на лицето бяха останали недокоснати и сияеха с мека светлина на тъмния фон. Коли изучава известно време снимката, после я свали и сложи друга, с изображение на черепа в профил.

— А. Ето ги — прошепна тя.

— Какво?

— Виждаш ли тук, където би трябвало да бъде предният носен шип? — Прокара пръст надолу, където трябваше да бъде извивката на носа. — Виждаме напреднала костна атрофия. Всъщност става дума за почти пълно заличаване на носния шип. — Приближи се до полицата с черепи и взе един от тях. — Ето, сега ще ти покажа един пример. Този череп е изваден от средновековно гробище в Дания. Бил погребан на изолирано място, далеч извън църковния двор. Тук възпалителните промени са унищожили толкова много костна тъкан, че там, където би трябвало да бъде носът, зее само една дупка. Ако сварим меките тъкани на твоята жертва там… — посочи рентгеновите снимки, — черепът й ще изглежда почти като този.

— Това не е ли направено след настъпването на смъртта? Възможно ли е носният шип да е бил откъртен при изрязването на тази част от лицето?

— То не би могло да обясни сериозността на промените, които виждам на тази рентгенова снимка. И има още. — Остави черепа и посочи снимката. — Наблюдаваме атрофия и разтапяне на челюстната кост. Процесът е толкова активен, че горните предни зъби са се разклатили и са изпадали.

— Предположих, че за зъбите й не са били полагани достатъчно стоматологични грижи.

— Това може да е допринесло за уврежданията, но тук има нещо друго. Нещо повече от напреднало заболяване на венците. — Д-р Джули Коли погледна посетителката си. — Направихте ли другите рентгенови снимки, които те посъветвах?

— В плика са. Направихме снимките, които предложи, за да осигурим по-добра видимост на нужните точки на челюстта.

Коли извади останалите снимки от плика. Закачи на светлия екран тази, която показваше носните кухини. Известно време не каза нищо, загледана като хипнотизирана в образа.

— От години не съм виждала такъв случай — прошепна учудено тя.

— В такъв случай рентгеновите снимки са диагностични?

Д-р Коли сякаш се отърси от транс. Обърна се и вдигна черепа от бюрото си.

— Ето — започна тя, като го обърна с темето надолу, за да покаже костите на твърдото небце. — Виждаш ли образувалите се дупчици и атрофията на алвеоларния процес на максилата? Възпалението е разяло костта. Венците са се отдръпнали толкова силно, че корените са се оголили и зъбите са паднали. Но атрофията не спира тук. Възпалението продължава да разяжда костта, разрушавайки не само небцето, но и носната мида. Лицето е било буквално ядено отвътре, докато твърдото небце се е перфорирало и деформирало.

— Колко ли е била обезобразена тази жена?

Коли се обърна и се вгледа в рентгеновата снимка на Дамата с плъховете.

— Ако живеехме в Средновековието, щеше да се е превърнала в нещо ужасяващо.

— Значи това е достатъчно да направиш диагнозата?

Д-р Коли кимна.

— Тази жена със сигурност е имала болест на Хансен.