Бевърли Бартън
Любов и омраза (18)

18.

Сибил Карлисъл, натиснала до дупка газта на нейния Т-бърд, хвърчеше с бясна скорост по стария селски път. Шортите й бяха изпоцапани със спермата на Брайли Джо Конуей, а гърдите я наболяваха от грубите му ласки. Бяха се срещнали в дървената хижа край реката, която принадлежеше на нея и на сестра й. За пръв поемаше риска да покани някой от любовниците си във фамилната вила. Знаеше, че няколко души имат ключове за нея и я използват при необходимост. Често се бе питала дали и Уеб не използва вилата за любовните си подвизи. Не знаеше отговора на този въпрос, но се съмняваше, че Уеб би паднал толкова ниско. В края на краищата, един американски сенатор трябва да проявява изключителна дискретност по отношение на любовните си авантюри.

Надигна бутилката с водка към устните си, отпи голяма глътка и се закашля, когато алкохолът опари гърлото й. Стисна волана с едната си ръка и закрепи бутилката между бедрата си, притискайки я към венериния си хълм. Предпочиташе да има мъж между краката й, но удовлетворението от изживяния оргазъм отлетяваше много по-бързо от забравата, в която изпадаше след едно добро пиянство.

Горещият летен въздух ветрееше късата коса край лицето й и галеше пламналата й кожа. Сибил се изсмя на глас. Смееше се над себе си, над Брайли Джо, над Джеф Хенри, над Уеб и Керълин. И над Джуниър Блалък. Онзи жалък кучи син. Ако някой наистина бе заслужавал да умре, то това беше точно той. Ако беше продължил да живее, щеше да съсипе не един човешки живот. Включително и нейния. Този мъж знаеше прекалено много тайни. Тайни, застрашаващи спокойствието на твърде много хора.

Пред очите й изникна образът на чернокосия дявол. Беше красавец по един противен начин. Почувства привличане към него в мига, в който го зърна. Нещо в него й напомняше за Уеб. Джуниър имаше същата гарвановочерна коса и запомняща се красота. Освен това демонстрираше същата напереност и нагла безцеремонност. Същата самоувереност по отношение на жените. Но докато Уеб притежаваше съвест и добро сърце, Джуниър бе лишен и от двете.

Припомни си всички случаи, в които двамата с Джуниър се бяха въргаляли като животни в изпомачканите чаршафи. По онова време беше твърдо решена да нарани и унижи Джеф Хенри. Щом не можеше да го накара да я обича, тогава щеше да го принуди да я намрази. Раздираше се от отчаяната потребност да го принуди да изпита някакви чувства към нея. Пък били те и на пълно отвращение и погнуса.

Само че Джуниър я заплаши, че ще разкаже на всички за връзката им. Вярно, че Джеф Хенри вече знаеше за тях, но това беше различно. Не можеше да допусне целият град да научи за изневерите й. Унижението на Джеф Хенри щеше да се превърне в публична тайна и той щеше да бъде принуден да се разведе с нея. И тогава Сибил предупреди Джуниър, че ще го убие, ако си позволи да спомене и една думичка за жалката им авантюра.

През онази нощ отиде при него и го завари да лежи в безсъзнание, целият насинен и окървавен след побоя, нанесен му от Рийд. До тялото му лежеше затворено джобно ножче и проблясваше на лунната светлина. Изкушението да се наведе, да вземе ножчето и да го използва срещу Джуниър, беше непреодолимо.

Сибил въздъхна дълбоко, натисна педала на газта и колата се понесе напред с деветдесет мили в час. Присегна се към бутилката, която продължаваше да стиска между краката си, взе я и я надигна към устните си. И тя, също като сестра си Керълин, която бе твърдо решена да остане госпожа Уеб Портър до края на живота си, възнамеряваше да изживее дните си на този свят като госпожа Джеферсън Хенри Карлисъл… Каквото и да й струваше това.

 

 

Джеф Хенри се разхождаше из парка. Бастунът, който държеше в ръката си беше само за фасон. Както и елегантния спортен костюм. Кубинската пура обаче беше за удоволствие. Едно от многото удоволствия, които можеше да си позволи. Беше потомък на едни от първите основатели на този град и трябваше да поддържа репутацията, извоювана от видните му предци. Репутацията на истински джентълмен. На стълб на обществото. На ексцентрик. Знаеше с какво име се ползва в града. Знаеше, че част от съгражданите му му завиждат. А други го съжаляват. Имаше и такива, които вярваха, че той е просто реликва от една отдавна отминала епоха. Всички обаче го познаваха и изпитваха, макар и неохотно уважение ако не към него самия, то към парите и общественото му положение.

Въпреки разочарованието, че се е оженил за една постоянно пияна уличница, Джеф Хенри всъщност истински се наслаждаваше на живота. И макар че жената, която дълбоко обичаше, никога нямаше да му принадлежи, той все пак можеше да я вижда, да прекарва немалко време с нея, да я обсипва с вниманието си. И да изпълнява задълженията си на кръстник на единственото дете на Керълин. Само че всеки път, когато погледнеше Ела, той неминуемо се сещаше, че ако обстоятелствата бяха по-различни, тя можеше да е негова дъщеря, а не на Уеб.

Само за две неща съжаляваше в живота си — за Керълин и за невъзможността двамата със Сибил да имат собствени деца. Естествено, само един Бог знае кой би бил бащата, ако Сибил бе успяла да забременее. Някой като Брайли Джо или пък Джуниър Блалък. Как ли щеше да се почувства, ако се бе наложило да отгледа копелето на някой долен боклук като тия двамата? Джуниър не беше просто мръсна отрепка — не, той беше изключително зъл и жесток негодник. Никой мъж, способен да изнасили невинно дете, не заслужаваше да живее повече.

Той познаваше много хора, които изпитваха дълбока омраза към Джуниър и посрещнаха със задоволство новината за смъртта му. Джеф Хенри се сещаше поне за трима човека, които имаха мотив — а също и възможност — да прережат гърлото на пияницата, който лежеше в безсъзнание на земята. Джеф Хенри и сега си го представяше как лежи безжизнен, пребит почти до смърт от заварения си син. Джобното ножче на Рийд, очевидно изпаднало от джоба му по време на побоя, лежеше на земята до него и блестеше примамващо, събрало в себе си лунните лъчи.

Убийството на Джуниър се оказа добро дело. Не само за собственото му семейство, но и за членовете на фамилиите Карлисъл и Портър. А и не само на тях. Убиецът бе направил огромна услуга на целия им шибан град.

 

 

Уеб Портър стоеше на вратата и наблюдаваше Виола, която вдигна Керълин от инвалидния й стол и я положи внимателно на леглото. Какво ли би правила без Виола? Никой на този свят не я обичаше толкова, колкото нея. С изключение може би на Джеф Хенри. Само че старият й обожател току-виж се излекувал от безумната си любов, ако по някакъв начин успееше да проникне зад фасадата й, за да види в какъв човек се бе превърнала през годините. Е, това едва ли щеше да се случи. Съпругът на сестра й просто не биваше да научава истината.

Керълин протегна ръка към съпруга си, умолявайки го да се приближи към нея. Той обаче не се и помръдна. Не направи никакъв опит да отвърне на молбата й. Макар че по време на цялата им ваканция я бе обграждал с необходимото внимание, тази сутрин изведнъж се разбърза и настоя да си тръгнат ден по-рано. Сервира й някакво неубедително извинение, свързано със служебните му ангажименти. Едва когато стигнаха на няколко мили от Спринг Крийк, Уеб й разказа за влизането с взлом в дома им. Керълин беше сигурна, че Ела е добре, но просто не можеше да позволи на съпруга й да разбере, че не е чак толкова притеснена за дъщеря им. Не че не обичаше Ела. Но просто за разлика от съпруга си не беше обсебена от това момиче.

Уеб се оказа ужасен спътник по време на цялото пътуване от Гълф до Спринг Крийк. Очевидно беше толкова погълнат от страховете си за Ела, че напълно забрави за съпругата си. Нима изобщо не му бе минало през ума, че къщата, която беше нападната и вандалски опустошена, й принадлежеше? Не бе ли помислил, че съсипаните безценни антики също бяха нейни? Не му ли хрумна, че би могъл да й предложи своето съчувствие, загриженост и подкрепа? В края на краищата, тя беше негова съпруга. А и, както се оказа, Ела изобщо не е била наранена.

С всяка изминала година обаче Керълин все по-ясно си даваше сметка, че ако се наложеше да избира между съпругата и дъщеря си Уеб без никакво колебание би избрал Ела.

— Ще прескоча отсреща, за да поговоря с Джеф Хенри за случилото се през изминалата нощ — информира я Уеб. — След това ще отида да се видя с Франк Нелсън. Предполагам, че ще свърша преди Ела да се е върнала от съда. Ще я изчакаме да се прибере и тримата ще вечеряме заедно.

— Къщата е истинска развалина — отбеляза Керълин. — Голяма част от красивите предмети не могат да бъдат възстановени и заменени. — Една самотна сълза се плъзна по бузата й. Още преди години се бе научила да плаче като по поръчка, а с времето бе развила това свое умение до съвършенство.

— Това са само предмети — проскърца Уеб. — Ще ги преживеем. Важното е, че Ела не е била наранена.

— Естествено, че е така. — Керълин изтри сълзата от лицето си и хвърли на Уеб един изпълнен с безнадеждност поглед. — Трябва да принудиш Франк да предприеме нещо по отношение на Рийд Конуей преди той да е наранил Ела по някакъв начин. По всичко личи, че този човек няма да се задоволи само с най-обикновен психологически тормоз.

— Ако Рийд Конуей наистина е влязъл с взлом в дома ни, тогава аз…

— Какво искаш да кажеш с това ако? Кой друг би могъл да го стори?

— Не зная — призна Уеб. — Но възнамерявам да разбера.

В момента, в който Уеб тръгна надолу по коридора, Керълин се надигна в леглото и се вслуша в стъпките му, които се спускаха надолу по стълбището.

— Иди и се увери, че е излязъл и че в къщата няма никой друг, освен нас — обърна се към Виола тя. — Трябва да свърша някои неща и не искам никой да ме безпокои.

Виола, послушна както винаги, се подчини на мига. Керълин протегна ръце над главата си и се облегна на възглавниците, струпани зад нея. Първият етаж на къщата беше преобърнат нагоре с краката и няколко безценни антики бяха напълно унищожени. Стомахът й се бунтуваше само като си представеше царящата долу разруха.

Не можеше да повярва, че Уеб изпитва някакви съмнения по отношение на Рийд Конуей и като че ли не е напълно убеден във вината му. Но в края на краищата домът им никога преди не е бил ограбван, а това означаваше, че Рийд е единственият възможен заподозрян. Нали така? Това момче беше заченато от лошо семе. И освен това беше убиец. Син на уличница и брат на едно емоционално нестабилно и незаконородено копеле.

Ако Керълин разполагаше с малко власт, тя би изтрила цялото семейство Конуей от лицето на земята. Съжаляваше единствено, че съпругата и двете заварени деца на Джуниър Блалък не го последваха в ада през онази нощ, в която той най-неочаквано се изправи пред съдбата.

 

 

Рийд захвърли гаечния ключ в кутията с инструменти, затръшна капака и я избута настрани. Протегна ръцете си напред и огледа маслото и мръсотията, полепнали по кожата, и чернилката, насъбрала се под ноктите му. Само преди няколко часа същите тези ръце бяха галили Ела Портър. С тях бе изследвал цялото й тяло, помогнал й бе да достигне до най-бурния оргазъм през живота си. Възбуди се само при спомена за Ела, за тялото й, разтърсено от силните конвулсии на насладата, и за задавените ридания, изтръгнали се от гърлото й.

Изпсува приглушено, измъкна един парцал от задния си джоб, избърса колкото можа мръсотията от ръцете си и изхвърли парцала в кофата за боклук. Целия следобед беше работил без почивка, твърдо решен да прогони мислите за Ела от главата си. Но независимо колко упорито се опитваше да забрави за случилото се в кабинета й, спомените си оставаха все така ярки и вълнуващи. Е, какво пък толкова! Изчукал беше дъщерята на Уеб Портър. Голяма работа! Тя беше просто още една жена. Една наистина привлекателна жена.

Ако това беше истина, защо тогава беше толкова потиснат и притеснен? Е, може би тя наистина си падаше по него. И вероятно не можеше да му се насити. А и той сигурно никога преди не бе желал някоя жена така, както желаеше нея. И какво от това?

Настъпи моментът на истината, приятелче. Спомни си коя беше жената, за която си фантазираше през всичките дълги години в затвора. Не беше нито едно от момичетата, с които беше излизал в гимназията. Нито пък някоя от по-възрастните жени, с които се срещаше. Не, през цялото време си представяше само Ела Портър. Пълничкото и срамежливо момиченце, което го наблюдаваше с огромните си кафяви очи и от време на време се осмеляваше да му каже само едно здрасти. Вярно, че често си мислеше за нея в затвора, но това вероятно се дължеше на тъпите писма, които й изпрати… а също и на факта, че е дъщеря на Уеб Портър. Неведнъж си бе представял колко силно ще нарани Уеб, ако вземе, че прекара Ела. Изживял бе доста приятни мигове, забавлявайки се с тази идея.

Затова ли се почувства толкова добре, след като го направи с Ела Портър? Затова ли продължаваше да я желае? Дори и в този момент? Може би. По дяволите, нямаше отговор на този въпрос.

Рийд рязко отвори вратата на банята, завъртя крана и обилно поля ръцете си с течен сапун. Взе четката и се зае търпеливо да почиства чернилката изпод ноктите си. Когато докоснеше Ела отново, искаше да го направи с чисти ръце. Искаше ноктите и ръцете му да са чисти като на изтупаните лекета, с които бе свикнала да излиза.

Вгледа се изпитателно в собственото си отражение, което го наблюдаваше от огледалото и попита:

— Защо си мислиш, че тя би те докоснала отново? — После се ухили. — Защото те желае точно толкова, колкото и ти нея. А щом на теб един път не ти стига, значи няма да й стигне и на нея.

 

 

Джуди отвори вратата на дома на семейство Карлисъл и се изправи пред Уеб Портър, който стоеше на прага. Внушителен. Невероятно красив. И, както ставаше при всяка тяхна среща, стомахът й се сви от напрежение. Не можеше да повярва, че на нейната възраст, този мъж все още успяваше да я накара да се чувства като неуверена тийнейджърка. Може би защото, независимо от всичко, случило се помежду им, тя все още държеше на Уеб. Все още го обичаше.

— Добър ден — поздрави той и влезе във фоайето. — Бих искал да поговоря с Джеф Хенри. Държа да чуя неговата версия за случилото се в дома ми през изминалата нощ. Долният етаж на шибаната къща изглежда така, все едно че бомба е експлодирала вътре.

— Ужасно съжалявам за взлома и опустошението, нанесено на къщата ви. — Джуди знаеше, че шефът на полицията беше разпитвал Рийд. Знаеше също така, че синът й не бе извършил грозното престъпление.

Уеб насочи погледа си към Джуди. Тя си наложи да запази спокойствие и да не допусне да се изчерви. Беше твърде стара, за да позволи да бъде смутена от сексуалното излъчване на един мъж. Пък бил той и Уеб Портър.

— Как е възможно да си все още толкова красива? — възкликна той. — Изобщо не си се променила от времето, когато…

— Господин Джеф Хенри не е тук — прекъсна го Джуди, изпъна рамене и погледна Уеб право в очите. — По това време обикновено се разхожда в парка.

— Този човек отчаяно се нуждае от някакво занимание. Но когато си наследил значителното богатство и леността на предците си…

Уеб остави изречението недовършено, но намекът му беше повече от ясен. Джуди винаги бе знаела, че макар да харесва Джеф Хенри, Уеб никога не бе изпитвал особено уважение към своя зет.

— Кога го очакваш да се върне? — попита Уеб.

— Разходката обикновено му отнема един час, но тъй като днес е ужасно горещо той вероятно ще я съкрати. Предполагам, че ще се прибере след около петнадесет минути.

— В такъв случай ще го изчакам.

— Много добре, сенатор Портър — кимна Джуди. — Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Тази сутрин приготвих цяла кана прясна лимонада.

Уеб кимна. Джуди затвори входната врата, протегна ръка и го покани във всекидневната.

— Моля, чувствайте се като у дома си — рече му тя. — Веднага ще ви донеса лимонадата.

Понечи да се обърне и да излезе от стаята, но Уеб я сграбчи за китката. Тя ахна и погледите им се срещнаха.

— Пусни ме, моля те.

— Нищо ли не изпитваш към мен? — попита я той. — Не ти ли се иска понякога…

Джуди рязко дръпна ръката си.

— Ти си женен мъж. Веднъж в миналото пренебрегнах този факт. И се зарекох никога повече да не допускам същата грешка.

Тя буквално избяга от него, прекоси коридора и влетя в кухнята. Останала без дъх, с разтуптяно до пръсване сърце, Джуди подпря глава на хладилника и се помоли на господ да й даде сили да издържи. От време на време през изминалите години Уеб бе правил опити да се сближат отново, но тя винаги го бе отблъсквала. И само господ знаеше какво й костваше да откаже на мъжа, когото бе обичала през целия си живот. И щеше да продължи да обича.

Напълни една чаша с лимонада и погледна стенния часовник. Надяваше се, че Джеф Хенри ще се прибере по-рано днес. Не можеше да накара Уеб да си тръгне, но не можеше и да остане прекалено дълго в една и съща стая с него. Измисли си някакво извинение, рече си тя. Кажи му, че имаш работа. В края на краищата, това си е самата истина.

Когато отново влезе във всекидневната, завари Уеб да стои прав, очевидно в очакване на завръщането й. Той се усмихна. В главата й нахлуха безброй спомени за щастливите моменти, които бе изживяла в прегръдките на този мъж. За обещанията, които изричаха след моментите на пламенна страст. За неизпълнените обещания. За детето, родено без баща. Сладко-горчиви спомени.

Уеб протегна ръка, за да поеме чашата с лимонада. Джуди му я поднесе, като внимаваше да не докосне пръстите му.

— Сигурна съм, че господин Джеф Хенри ще се прибере всеки момент. А сега, ще те помоля да ме извиниш, защото имам работа.

— Предполагам, знаеш, че Рийд е бил разпитван заради снощното влизане с взлом в дома ми — извика след нея Уеб.

Джуди замръзна на мястото си. Намираше се само на няколко сантиметра от вратата, но така и не успя да избяга. Не си направи труда да се обърне, преди да му отговори.

— Да, зная, че моят син винаги ще бъде главният заподозрян за всяко престъпление, извършено срещу теб или семейството ти.

— Рийд винаги ме е мразил. Дори и когато беше още съвсем малко момче — процеди Уеб. — Трябва да знаеш, че последното нещо, което съм искал на този свят, е да те нараня и да ти причиня някаква болка, а се оказва, че май постоянно правя точно това.

Джуди изведнъж премина в настъпление. Обърна се и го погледна право в очите.

— Неприязънта, която Рийд изпитваше към теб, когато беше съвсем малък, се дължеше на ревността, с която се отнасяше към собствената си майка. Днес обаче омразата му е напълно основателна, не мислиш ли? В края на краищата, ти повдигна срещу него обвинението в убийство, само защото искаше да му отмъстиш. Беше твърдо решен да тикнеш сина ми в затвора.

— Твоят син уби човек. — Уеб с такава сила стовари чашата си върху близката масичка в стил „Чипъндейл“, че съдържанието й се разплиска върху гладко лакираната повърхност.

Джуди измъкна един парцал от престилката си, бързо прекоси стаята и попи разлятата лимонада. След това взе чашата.

— Рийд не е убил Джуниър. Опитах всичко възможно, за да те убедя в това преди петнадесет години, но ти не пожела да ме чуеш. И изпрати едно невинно момче в затвора. Ето защо той те мрази сега. Напълно основателно при това.

— И ти ли ме мразиш? — попита Уеб.

Ръката й се разтрепери. Опита се да се отдръпне от Уеб, но краката й изведнъж спряха да й се подчиняват. Кажи му, че го мразиш. Кажи му, че никога няма да му простиш.

— Не, не те мразя — неохотно призна Джуди.

 

 

Джеф Хенри свали шапка и учтиво кимна с глава, за да поздрави Реджина Конуей, която вървеше по тротоара пред дома му. Такова красиво момиче! По-младо копие на майка си. Бащата й сякаш изобщо не бе оставил своята следа върху нея, опровергавайки старата максима, че незаконородените деца винаги приличат на бащите си.

— Добър ден, господин Джеф Хенри.

Толкова приятно дете. Мило и дружелюбно. Не можеше да си обясни как така Джуди бе родила две толкова различни деца. Рийд от край време си беше дързък и арогантен грубиян без каквито и да било маниери. Все се бунтуваше и като че ли постоянно си търсеше белята, но хората предпочитаха да си затварят очите пред многобройните му пакости, само защото беше забележителен спортист.

— Здравей, Реджина. Много си красива в този бледосин костюм. Хубава си като картинка.

— Благодаря ви.

Момичето притежаваше прекрасна срамежлива усмивка. Държеше се така, сякаш нямаше и най-малка представа, че е истинска красавица. Ако беше с двадесетина години по-млад… Но не, дори и тогава не би се доближил до тази млада дама. Тя може и да беше хубавка, мила и добре образована, но си оставаше дъщерята на тяхната икономка, а това я правеше абсолютно неподходяща за интимна връзка. Мъж с неговото положение трябваше да се придържа към високите стандарти, установени от неговите предци. Мъжете от рода Карлисъл винаги си избираха жени от подходящата социална среда. Това се очакваше от тях. А никой не би могъл да обвини Джеф Хенри, че някога е нарушавал общоприетия ред.

— Мама още ли е тук? — попита Реджина. — Идвам да я взема и да я откарам у дома.

Джеф Хенри хвърли един поглед към малката кола, паркирана на алеята. Не изглеждаше нова и очевидно бе твърде икономична.

— Доколкото зная, Джуди все още е в къщата. Винаги приготвя вечерята, преди да си тръгне. Мисля, че тази вечер ще имаме пълнени ребра. — Той се качи на верандата и се запъти право към входната врата. — Заповядай, влез, мила. — И отвори вратата.

— Времето днес е чудесно — изрече все така възпитано Реджина. — Чух, че според прогнозата тази нощ се очаква да превали, а утре цял ден да е облачно. Може би дъждът ще ни поохлади малко.

— По-скоро само ще увеличи ужасната влага. — И, сякаш за да подчертае основателността на последната си забележка, Джеф Хенри извади една бяла кърпичка от джоба на панталона си и попи потта, избила по лицето му. — Заповядай в кухнята. Сигурен съм, че майка ти е там.

Реджина го последва и затвори входната врата след себе си. Джеф Хенри, който възнамеряваше да вземе един душ преди вечеря, се запъти право към стълбището. Пътьом хвърли един поглед към всекидневната, която се намираше вляво от него. И застина от изумление. Какво, по дяволите? Преди да успее да осъзнае на какво точно бе станал неволен свидетел, Реджина извика високо:

— Мамо?

Уеб притискаше Джуди в прегръдките си и я целуваше страстно и невъздържано. Смутеното ахване на Джеф Хенри и гласът на Реджина стреснаха Уеб и Джуди и те с ужас разбраха, че вече не са сами в къщата.

Джуди рязко се отдръпна от обятията на Уеб и погледна умолително към дъщеря си, която стоеше във фоайето и се взираше в нея с разкривени от шок и недоумение черти.

— Реджина, моля те, мога да обясня…

— Не, не можеш! — Реджина хукна към вратата, отвори я със замах и избяга от къщата.

— О, боже! — проплака Джуди и се затича след дъщеря си.

Джеф Хенри я видя да се изравнява с Реджина и се заслуша в смирения й глас, който молеше дъщеря й за малко разбиране.

— Моля те, миличка, позволи ми да ти обясня — настояваше Джуди.

— Какво има за обяснение? Хванах те да се целуваш с женен мъж. И то не кой да е, ами сенатор Портър. Мили боже, майко, бедната му съпруга е инвалид! Как можа?

Реджина се затича по тротоара към колата си, а Джуди я последва. Джеф Хенри затвори входната врата в момента, в който Реджина се качи на автомобила си и рязко потегли от алеята.

— Е, мили зетко, страхотно шоу! — изръмжа Джеф Хенри и се обърна към разпътния съпруг на Керълин. — Не зная как Джуди ще обясни тази целувка пред дъщеря си. Едва ли би могла да й каже: „Скъпа, няма нищо лошо в това, че целувам Уеб Портър. Защото, виждаш ли… ами той е твоят баща“. Но пък знаеш ли, току-виж решила да й каже. И как ще се оправяш тогава?

— Джуди няма да каже на Реджина — самоуверено заяви Уеб.

Уеб беше толкова самонадеян и арогантен женкар! Десетки пъти бе изневерявал на Керълин, мамил я бе с безброй жени. Колко ли още извънбрачни деца беше създал през годините?

— Не, тя ще запази малката ти тайна, нали? Точно както… Забрави за това. Няма значение. Трябва само да се погрижим и да предпазим Керълин от цялата тази помия. Така че — Джеф Хенри сви ръцете си в юмруци и ги размаха пред лицето на Уеб — ако направиш нещо, което да нарани Керълин, аз ще… аз ще… — запелтечи той, неспособен да продължи от кипналия в гърдите му гняв. — Мислех, че още преди години си сложил край на тази връзка с Джуди. Закле се пред мен, че не се срещате. Обеща ми да мърсуваш далеч от Спринг Крийк и да защитиш Керълин от грозни клюки и сплетни. Какво ще стане, ако Реджина разкаже пред някого какво е видяла днес? В собствената ми къща?

— Връзката ми с Джуди наистина приключи преди много години — увери го Уеб. — Но аз продължавам да изпитвам силни чувства към нея. Очевидно и тя не е безразлична към мен. Ти по-добре от всеки друг би трябвало да знаеш какво е да обичаш жена, която никога няма да бъде твоя.

Изрекъл тези няколко думи, Уеб се обърна и изхвърча от къщата.

Джеф Хенри остана на прага, а душата му постепенно се изпълни с неописуема тъга. Само че той просто не можеше да позволи да остане дълго в плен на тъгата. Един истински джентълмен носеше своя кръст, без да хленчи и да се оплаква.

Огледа се за Джуди, но не я видя никъде. Тя несъмнено се бе прибрала у дома, без да довърши вечерята им. Това означаваше, че тази вечер няма да похапнат пълнени ребра. Е, какво пък толкова. Предвид обстоятелствата, едва ли би могъл да вини бедничката Джуди. Ще трябва двамата със Сибил да вечерят навън. Може би дори ще се срещнат с някои приятели в кънтри клуба.