Катрин Стоун
Черно сърце (27)

Двадесет и шеста глава

Скотланд Ярд

четвъртък, 5 януари

— Току-що получих писмо. Не съм го отворила още заради отпечатъците от пръсти, които може да има по него. Струва ми се, че е от него, Джак. И адресът на този плик е написан на машина и няма подател. И на него пише „Лично“ и „Поверително“.

— Клеймото откъде е?

— От Лондон. Пуснато е вчера.

— Защо не го отворим заедно, Сара? — „Защо най-после отново не се видим?“

Пет дни изминаха откакто й пожела „лека нощ“ и „честита Нова година“ пред вратата на апартамента й; пет дни, през които разговаряха всекидневно по телефона за смърт, за убийства и за всички вероятни убийци, известни на Сара; за многобройните мъже, които с радост биха прерязали гърлото й.

Сара нямаше списък на обожатели, който да му връчи. Но тя даде на Джак други имена — толкова много и все на мъже, докарани до ярост от жената воин, от нейната неотстъпчивост, от нейната студенина и слава, предоставящи й власт да настоява нещата да стават както тя иска.

Един от тях бе Адриан, разбира се. Вероятно недоволството му относно редакторските й права за промени в крайна сметка не е нещо невинно. И има поне шестима оператори, с които се е сблъсквала; продуцент, с когото е работила в Могадишу и е поискала да го сменят. Списъкът включваше и други.

Джак знаеше какво прави Сара: оправдава Коул заради Клер. Дали Сара не му губи времето, като изтъква мними улики, фалшиви парчета от загадката на смъртта?

Съвсем не. Джак не бе така убеден, че Коул Тейлър е хладнокръвен убиец. Напротив. Старателно изучаваше всички имена. Тя бе права — всеки от тези мъже може да е убиецът и той не прекъсваше всекидневното й изброяване на врагове, които си бе създала. Но ненавиждаше тези признания, долавяше болката в гласа й, независимо от усилията й да говори спокойно; болката, срама, когато ден след ден му обръщаше внимание колко много хора не я харесват.

Най-накрая Джак й каза, че тези мъже, които не я харесват, са луди. И й призна нещо лично: познавал един мъж, който с радост ще танцува с нея завинаги. Тя посрещна признанието му с мълчание, а после прибързано заяви, че закъснява за среща с Тимоти.

Оттогава Джак не бе чувал гласа на Сара и се чудеше кога ли ще стане това. Но ето, сега тя се обаждаше, налагаше се да го направи, защото убиецът с черното сърце очевидно е изпратил своето второ предупреждение.

— Сара, да го отворим ли заедно?

— Да. Добре. Бих могла да намина. Имам време преди предаването и ще е най-добре, нали, да отворим писмото насаме, а после да го изпратим в лабораторията?

— И аз мисля така. До скоро.

А междувременно ще прибере два от тези доклади. Полицейските доклади, за които Сара не подозираше, бяха много повече от два. Но точно за тези два Джак не се съмняваше, че дълбоко ще я уязвят, ако ги види. Никак няма да се зарадва да научи с какво усърдие са събирани всевъзможни, макар и оскъдни, данни за нейния личен живот. Нито, представяше си Джак, щеше да е щастлива да види папката с името на мъжа, когото добре познаваше и логиката изискваше да го спомене заради безспорната му връзка с убитите актриси.

Но Сара не спомена името на този мъж. Което означаваше, че аналитичният й ум не задейства, когато става въпрос за него — вероятно точно това се е оказало фатално и за Ашли Александра, и Паулина Блис.

„Скъпа лейди Пемброук,

Казвам се Енид Дъкуърд-Паркър. Близо петдесет години съпругът ми Албърт имаше гинекологичен кабинет на Бишъпс Авеню в Хампстед. Деляха кабинета с лекаря на майка ви, Джеръми Слоан, което обяснява защо преди единадесет години, на десети август, той помолил Албърт да изроди детето ви. Съпругът ми, естествено, веднага приел и след по-малко от час се намираше в частен самолет на път за Пензанс.

Преди шест години, скоро след като започнахте кариерата си на телевизионна журналистка, със съпруга ми прекарахме един уикенд в Корнуол, в очарователния пансион «Хайъсинт», на юг от Сейнт Айвс. Оттогава го посещаваме поне веднъж годишно, макар допреди три месеца да нямах представа защо. Не че не ми беше приятно. Пансионът е великолепен, както и собствениците му — Лукас и Ема Кейн и дъщеря им Джесика.

Джесика е ваша дъщеря, лейди Пемброук. Съпругът ми, разбира се, е знаел, че ще последва осиновяване, защото са му разяснили поради какви обстоятелства се налага: ваканцията ви в Швейцария, тримата младежи аристократи, запленени от вашата привлекателност, а и вашето разбираемо внимание към тях, липсата на всякакъв опит с алкохола от ваша страна, както и липсата на опит с другия пол. Съпругът ми приел със съчувствие случилото се, защото вие сте били така млада, а и му казали, че всички, включително и вие, изразяват съгласие детето да бъде дадено за осиновяване.

Албърт не е разговарял с вас по въпроса. Вие сте отказали да коментирате повече събитието — така му обяснили, защото решението ви е окончателно. И тъй като раждането започнало съвсем скоро след пристигането му, а после незабавно са го върнали в Лондон, всъщност не му се е удала възможност да обсъждате въпроса. Поради което, предполагам, когато ви видя по телевизията, остана изненадан колко много милеете за децата и започна да се безпокои. Свърза се с гинеколози в Пензанс, установи кой е уредил осиновяването и склони мъжа да разкрие имената на осиновителите.

Оказа се, че затова сме ходили така често в Корнуол, разбирате ли? Албърт е искал да се увери, че Джесика е добре. И тя е добре, лейди Пемброук. Тя е щастливо, весело, прелестно дете. Прилича на вас. Но и приликата й с осиновителя е направо изумителна. В никой случай нямаше да забележа колко всъщност прилича на вас, ако не ми бяха казали.

Моят многообичан Албърт се помина преди шест седмици. Последното му желание бе да ви напиша това писмо. От години се е измъчвал, като ви виждал какво отношение имате към децата, а същевременно е знаел колко е щастлива малката Джеси със семейство Кейн.

Вероятно вие знаете за съществуването на Джесика. Надявам се да е така. В края на краищата вашият съпруг — Саймън Бекуит-Джоунс — е уредил осиновяването. Сигурно знаете, и то от години. Но Албърт все имаше чувството (може да е било и от старческа глупост), че са скрили нещо от вас. А смяташе, както и аз, че е редно да ви се каже.

Моля да извините моя Албърт, лейди Пемброук. Той бе добър и честен човек.“

Джак бе отворил писмото внимателно, с пинсети, и нито той, нито Сара го докоснаха, докато го четяха. Но сега тя вече го държеше в ръце, изпитваше нужда да пипа листа, сякаш по някакъв начин треперещите й пръсти щяха да усетят изгубената дъщеря.

Значи не е било лудост. Бебето й наистина е било момиченце и музиката, която чу, докато раждаше, бе радостното приветствие на дъщеря й. И вътрешният глас, който й обещаваше, че животът й ще има цел? А после попречи на кръвта й да изтече върху малкия гроб в Норфолк? И то не е било фантазия.

Ето причината за този глас.

Дъщеря й е причината.

Но сега следваше нова лудост, която крещеше дълбоко в нея, и духовете, причинили й вече толкова болка, сякаш се заливаха от смях на поредното великолепно предателство: „О, как се забавлявахме, докато оплакваше мъртвото момченце, Сара! И когато реши да си прережеш вените, да стоплиш замръзналата земя — и него — с кръвта си… О, каква глупост. Истинска лудост, възхитително!“

Сара чу подигравките на призраците: майка й, баща й, Саймън Бекуит-Джоунс. Те спечелиха. И го знаеха. Никога няма да успее да се съвземе от това предателство. Просто ще започне да крещи и няма да се спре, докато не умре.

Чу нов звук: силен, нежен и пълен с любов.

— Сара? — „Танцувай с мен, любима. Дай да подържа болката ти, тъгата ти, близо до мен.“ — Поговори с мен.

Тя послуша нежно изречената му заповед, ако не да танцува, то поне да поговори с него.

— Казаха ми, че е мъртва… И че е момче… И дори ми дадоха да подържа едно скъпоценно момченце, да го целуна, да го обикна. Трябва да я видя, Джак!

— Знам.

— Трябва! — повтори Сара, без да чува тихите му думи, защото присмехът на призраците заглушаваше всичко.

„Трябва да го видя! — Бе крещяла тя на онези призраци през всичките изминали години. — Трябва да отида на гроба му и да поговоря с него.“

— Знам, че имаш нужда да го направиш, Сара.

Едва тогава тя го погледна; успя да прогони призраците и да различи неговите черти. С това започна нежният валс на сърцата им.

— Знаеш?

„Разбираш ме?“

— Естествено.

„Аз те обичам.“

— Кога ще я видя? — попита тя, но тонът й не беше отчаян, не приличаше на онзи, с който увещаваше призраците: „Кога ще ме пуснете да отида на гроба му?“ — а бе пълен с надежда и доверие. — Кога, Джак?

— Първия уикенд. Дотогава има два дни, ще успееш да свикнеш малко.

Този уикенд! И всеки следващ? Както й позволяваха и призраците до онази декемврийска нощ, когато се опита да се самоубие и Саймън й обеща неща, които никога нямаше да изпълни?

— Ще тръгнем заедно рано в събота сутринта.

— Заедно?

— Аз ще шофирам.

„Не можеш да отидеш сама. Няма да го позволя. Ние танцуваме, Сара — ти и аз завинаги.“

Но в този момент валсът сякаш бе на път да спре. Сара се препъна в собствените си страхове, в спомените за лудостта си и в ужаса от предстоящото ново умопомрачение.

„Не можеш да дойдеш с мен, Джак. Не знам какво ще направя, когато я видя. Ами ако започна да крещя и не успея да спра? Какво ще стане, ако се наложи да довърша онова, което започнах отдавна, през онази декемврийска нощ? Ако ми е писано да я видя само веднъж и после да умра?“

Не, няма да умре. Не може. Още не. Има приятелка, сляпа и дълбоко влюбена, трябва да й помогне.

— С Клер и Сидни щяхме да вечеряме заедно тази събота. Сидни положително няма да има нищо против да отложим срещата за друг път и тогава Клер…

Клер. Името означава толкова много за нея. Нейната приятелка, открита чрез писма. Нейната прекрасна, щедра приятелка. Жената сянка, обичана от Жак. Внезапно обаче името й прозвуча остро и пронизващо, сякаш призраците отново се пробуждаха.

Ами ако е на път самата тя да извърши предателство? Ето как: майка, нека я наречем Сара, повежда добрата си приятелка Клер да види отдавна изгубената й дъщеря. И кой друг ще знае за това сантиментално пътуване до Корнуол? Коул. А ако греши по отношение на неговата невинност? Тотално греши?

В сравнение с това престъпленията на Дженев Пемброук ще изглеждат незначителни. Една майка позволява да изнасилят дъщеря й. Ала то е нищо в сравнение с майка, която отвежда студенокръвен убиец, готов да забие нож в бялата шия на дъщеря й.

Джак мълчаливо наблюдаваше как прозрението се изписва върху лицето на Сара. Прозрение и терзание.

— Позволи ми да те откарам до Корнуол, Сара.

Няма да се разкрещи. Няма. По някакъв начин ще съумее да задържи тази лудост в себе си. И й е нужно Джак да бъде до нея. Нуждае се от неговата сила, от неговото спокойствие.

— Благодаря ти, Джак.

Той се усмихна.

— Удоволствието е мое, лейди Пемброук. Значи ще позвъня в Корнуол да запазя две стаи за нас в пансиона „Хайъсинт“ за събота вечер.

— Не.

— Не?

— Може да се окаже прекалено болезнено за мен да остана там. Няма да знам, преди да пристигнем… докато не я видя.