Катрин Стоун
Черно сърце (10)

Девета глава

Откриха кафене и прекараха предколедната вечер в това да се влюбват един в друг… и да си казват лъжи. Той се представи като Жак, бизнесмен от Квебек, който бе дошъл в Европа за откриването на офиси на фирмата в Лондон и Париж. А тя била Клер, родена в Кан, сега живеела в Париж, където редактира детски книжки за голямо френско издателство.

Изречените лъжи бяха без значение. Съвсем тривиални, на практика без последици, в сравнение с истината, която споделяха. Тази вълшебна истина си я казваха с погледи и с усмивки, които заличаваха всяка изречена от устните им лъжа. Je t’aime. Je t’aime. Обичам те. Обичам те.

Неспокойството, което Джак изпитваше, чувството за нещо неминуемо, съдбовно, сега имаше обяснение. Беше открил нея. Чувстваше странно спокойствие — и все още известна напрегнатост. Искаше да свърши този карнавал, да й разкрие кой е в действителност.

„Казвам се Джак — ще й съобщи той на английски. — И знам, че ти си Сара. Дошъл съм да те предпазя от злото и ще го сторя. Но всъщност желая толкова много повече, Сара. Искам теб. Искам нас.“

Джак ще изрече тези думи. Но не сега. Не още. Маскарадът сякаш имаше огромно значение за нея, измамата сякаш й бе необходима. Вкопчваше се във всеки осветен от свещта миг на щастие, като че ли беше мираж, златен, но всъщност фалшив блясък, който непременно ще избелее.

„Не е мираж, Сара. Обречени сме на великолепие“ — тъмносините му очи повтаряха тези думи и известно време това бе единственият начин, по който двамата влюбени се прегръщаха. Най-накрая, изключително предпазливо, Джак я докосна, изпълнен с благоговение жест на любящата му ръка до кадифената кожа на бузата й.

Но милувката му бе като рязко пробождане с най-острия нож. Тя се отдръпна, изпълнена със страх.

Инстинктивно изпита страх, отбеляза Джак. Тревогата отново го обзе и също като нож раздра новооткритото спокойствие.

Ръката, която причини такъв ужас, се върна на масата близо до нейната, но без да я докосва.

— Кажи ми какво не е наред.

През тази предколедна вечер, в която се влюбваше, Джак зърна великолепната усмивка, предизвикана от истинска наслада, на устните на най-известната в света журналистка. Сега, докато се опитваше да пропъди страха, той видя нова усмивка: храбра и толкова фалшива, колкото и отговора, който му даде:

— Rien — прошепна тя, като погледът й не трепна, докато изричаше лъжата. — Няма нищо.

 

 

Именно от този момент лейди Сара Пемброук започна да пие. Цяла вечер не пи нищо; всъщност и двамата не бяха пили досега, защото любовта им ги опияняваше. Не желаеха да притъпят замайващия й ефект.

Но сега тя пожела шампанско.

Нуждаеше се от него, определи Джак, като я видя как започна да пие. След всяка глътка тя като че ли очакваше познат ефект, приповдигната еуфория, която ще й придаде смелост.

И най-накрая я придоби — измамната си смелост — и заедно с нея изящните й бели пръсти потърсиха ръката му. Джак радостно посрещна досега и обви пръсти около нейните. Като мечтаеше да може да докосва и другата й ръка здраво стискаше чашата за шампанско и фалшивата магия на златистата течност.

„Ние сме единствената магия, от която се нуждаеш“ — искаше да изкрещи Джак. Но остана безмълвен.

Още преди да се срещнат, Сара го бе карала да се чувства така: предизвикваше у него нови чувства, непознати, тревожни, мощни и диви. Тези емоции бяха скрити дълбоко в него и сега заради нея бяха освободени.

Лейди Сара Пемброук може и да освободи чувствата на Джак, но не би допуснала той да се държи освободено. Той няма да й извика! Не може да го стори. Ще продължи да държи ръката й и да се моли тя да усети любовта му; ще продължи да се надява тя да изпита доверие към него, а не страх.

И ще скрие обзелите го чувства, с изключение на любовта.

Сара започваше да става все по-смела и по-смела. Опитваше се, даде си сметка Джак, да го съблазни. Опитът й бе и храбър, и стеснителен, и така неумел, така болезнено невинен, че ако не знаеше, че е вдовица на Саймън Бекуит-Джоунс, щеше да се усъмни дали въобще е познавала мъж.

Джак поднесе към устните си ръката, която му бе позволено да държи. Очите му не се откъсваха от нейните, докато прокарваше устни по разтворената й длан, и не позволи на погледа си да трепне дори когато откри тайната, изписана на ръката й.

Винаги носеше блузи с дълги ръкави и сега, когато устните му усетиха издайническия белег под ръкава на жълтия пуловер, Джак разбра защо.

Опитвала е да се самоубие. Някога. Много отдавна. Белегът бе голям; неоспоримо говореше за сериозния опит да намери смъртта и най-накрая бе зараснал. Но какво бе станало с раните в душата й, тези, които я бяха довели до отчаяната постъпка?

Те все още не бяха зараснали, кървяха и плачеха от болка.

„Ще целуна раните ти, прекрасна Сара. Само ми разреши. Ще ги обичам всичките до една.“ — Джак щеше да запечата даденото си обещание с целувка върху внимателно прикривания белег. Но той забеляза страха й, докато търсещите му устни приближаваха китката, както и огромното й облекчение, когато се насочиха отново към дланта й. Реши, че тайната й е опазена.

„Твоите тайни са в безопасност при мен, Сара. И един ден, обич моя, ти ще се почувстваш достатъчно сигурна, за да ги споделиш“ — мислено й обеща той.

За момента безопасността на Сара изглеждаше застрашена, плаваща върху мехурчетата на шампанското. След като надигна за последен път чашата, тя попита:

— Да вървим ли?

— Къде?

— В хотела ти.

Това, даде си сметка Джак, бе единственият й възможен отговор. Лъжата, че живее в Париж щеше да бъде разкрита, ако признае, че парижкият й дом всъщност е хотел. Но за Джак беше по-лесно: преуспяващият канадски бизнесмен е съвсем логично да е отседнал в хотел „Риц“.

 

 

Зимната буря вече се бе разразила. Хотел „Риц“ не беше далеч от кафенето, но Джак все пак попита дали не предпочита да изчакат такси.

— Non — отвърна Сара. И защо не? За жената, която прекара миналата Коледа в смразяващото костите Сараево, сегашният парижки дъжд въобще не я впечатляваше. — Ще притичаме.

И те се затичаха. Когато пристигнаха в хотела, бяха вир-вода. Докато стигнат до стаята му, вече изпитваха студени тръпки.

Джак трябваше да се отправи към облицованата с мрамор баня, за да вземе хавлии. Но вниманието му бе приковано към нея, а нейното бе изцяло съсредоточено върху огромното легло. Сатенената покривка бе отстранена и се разкриваха чаршафи с цвят на шоколад, сред които като орхидеи се гушеха пухените възглавници. Би трябвало да действа романтично. Но Сара беше нащрек, сякаш съзерцаваха погребално ложе, а не място за любов. Очите й бяха вторачени и… решени. Сякаш непременно бе решила да го отведе в леглото.

Най-накрая погледът й се откъсна от леглото. Тя се огледа, видя добре заредения бар и очите й засияха от облекчение.

Лейди Сара Пемброук ще се люби с Джак Далтон. Но се нуждаеше от малко кураж, още малко алкохол.

Джак знаеше колко шампанско изпи Сара. Но ако не бе свидетел, никога нямаше дори да допусне, че е изпила и капка. Изглеждаше съвсем трезва. Очите й блестяха като зелени езера. И гласът й не се различаваше от тона, когато предаваше репортажите си. А стойката й? Изящната газела, която тичаше под дъжда, изглеждаше съвсем уверена.

Значи това бе жестоката истина: лейди Сара Пемброук пиеше, за да бъде нормална, за да прилича на всяка друга влюбена жена, за да е готова да приеме прегръдката на своя любовник.

Алкохолът бе като лекарство за нея, което поемаше като лек или поне да потисне някаква ужасна, скрита дълбоко болест. И щеше ли Джак да налее още от това лекарство за нея? Така че да люби тази жена, която желаеше повече от всяка друга?

В никакъв случай.

Сара отиде до барчето. Елегантните й ръце стискаха неотворената бутилка коняк „Курвоазие“, сякаш бе спасителна лодка в бурно море.

— Това си е чист мит, нали знаеш?

Тя се разкъсваше — между бутилката, която стискаше здраво, и гласа, който идваше зад гърба й, сякаш й обещаваше още по-голямо спасение.

Извърна се към него, все още с бутилката в ръка, и повтори като ехо:

— Un mythe?

— Да пиеш коняк, когато ти е студено. Струва ти се, че се стопляш. Но това е опасна топлина. В края на краищата всъщност започваш да губиш от топлината си, а не да я съхраняваш.

Джак унищожи този мит — същият, който тя, воинът, знаеше отлично — с думи. А що се отнася до другата измислица? Той премахна с интимните послания на тъмносините си очи: „Мит е, Сара, пълна фантазия, че ти е нужно да пиеш, за да бъдеш докосната от мен, да бъдеш любена от мен.“

— Късно е — прошепна тя някак неспокойно. — Може би трябва…

— Защо не вземем по един душ? А след това просто да заспим?

— Да заспим? Ти не…

— Не те желая ли? О, напротив. Но когато за първи път се любим, искам това да продължи цяла нощ — отвърна, докато мислеше: „И искам да любя Сара, не Клер. Сара, която не се нуждае от алкохол, за да приеме ласките ми.“ — А тази вечер… Ами усещам умората от пътуването и изпитото шампанско.

Това бе най-голямата от всички лъжи, изречени тази вечер. Вярно, Джак не спа предишната нощ. Прекара полета до Лондон в изучаване на полицейските досиета за убийствата, извършени в деня на Свети Валентин, и в тревога за журналистката, избрана от убиеца за следваща жертва.

Но наистина ли Джак бе прекалено уморен, за да люби през цялата нощ Сара? Едва ли.

Друга жена би се засегнала, че не успява да преодолее умората му. Но не и Сара. Тя като че ли си отдъхна, сякаш се изпълни с надежда, когато насочи поглед отново към леглото.

— Май е по-добре да се прибера — пророни. — Ще спиш по-добре сам.

— Не — възрази Джак. — Моля те остани. Ще спим до късно, ще прекараме Коледа заедно и утре вечер ще се любим.

Друга жена, по-опитна, щеше да знае, че когато той се събуди, ще иска да я люби. Такава жена дори щеше да настоява да решат да прекарат цялата Коледа в леглото.

Но думите му прозвучаха като искрено обещание и Сара сякаш прие, че тържественият му обет е като предстояща екзекуция. Сякаш той, а не убиецът с черното сърце, се готвеше да забие нож дълбоко в сърцето й.

„Обещаваш й нощ без интимности, така ли — чудеше се Джак. — Не — даде си сметка. — Обещавам й нощ на целомъдрена интимност, но все пак интимност.“

Всъщност да споделя леглото си с някого бе изключително интимно и едно уединение, което никога досега не бе пожелавал. В момента, когато страстта замираше и желанията бяха удовлетворени и за двамата, Джак напускаше леглата на любовниците си. Тръгваше си, сега си даваше сметка, заради неспокойството, което изпитваше, заради необяснимото чувство, че нещо не е наред, независимо от удоволствието.

„О, Сара, търся те от много време.“

И сега, с нея, той искаше да сподели тази интимност, която може би бе дори по-голяма от интимностите на плътта. Да си позволи човек да се отпусне в съня в присъствието на друг изискваше огромно доверие, готовност да прекараш това време на пълна уязвимост, на издайнически кошмари и сънища с друг.

— Прекарай нощта с мен. Спи с мен. — „Сподели леглото ми… и сънищата ми.“ — Не мога да ти предложа горнище на пижама. Аз самият слагам само долнище, когато спя, и всички неизползвани горнища са у дома. Но имам изпрана риза.

Джак наблюдаваше как Сара преценява думите му, описанието какво смята да облече за леглото и уверението, че нейната срамежливост ще бъде задоволена. Ризата му ще й е прекалено голяма и дълга и няма да разкрие кой знае какво, а закопчаните ръкави напълно ще осигурят убежище за белезите й.

Джак видя как се изпълва със страх, а после с надежда. Събира смелост и…

В този момент Сара извърна поглед към бутилката, все още стисната в ръката й.

— Ако отнеса чаша коняк със себе си в банята, докато се стоплям от водата, няма да е опасно, нали?

След това премести поглед от коняка към него. Зелените й очи, грейнали от смелост и надежда, признаха: „Ако се подкрепя още малко, Джак, само с още една чашка, тогава бих могла да спя с теб, да остана при теб. А аз искам да остана.“

Сара искаше да остане. „Но — помисли си Джак, — ако й откажа молбата за още едно питие, тя ще си тръгне. Ще трябва да си тръгне.“ Изпита желание да изкрещи: „Не ти е нужно да пиеш, Сара. Не и когато си с мен.“

Но той се овладя и каза:

— Защо не си налееш чашка, докато отида да потърся ризата?

Джак си взе душ след нея, след като тя се появи поруменяла, притеснена и храбра, облечена в ризата, която й даде. Светлосиня и скъпа, тя приличаше на нощница на девица. Само краката й — стройни бели крайници, които стъпваха по обляната с кръв земя или я караха да тича под дъжда като газела — се виждаха, и то от коленете надолу.

Джак искаше да я завие в леглото, да целуне слепоочията и страните й, да усети аромата на влажната й коса. Вместо това само прошепна: „Bonne nuit“.

За да си налее още едно питие, запита се той, или да изчезне в нощта?

Джак разбра за питието едва сутринта. Да, тя бе пила още коняк. Но всичко, което знаеше предишната вечер, когато приключи с душа си, бе, че тя е в леглото му, неподвижен силует в далечния край… но все пак — там.

Дали спеше? Или просто се преструваше?

Едва по-късно, когато долови промяната в дишането й, си даде сметка, че е била будна.

Но сега тя спеше, а той още бе буден и бдеше, тревожеше се, дивеше се и си обещаваше, че коледният ден ще е ден на истини, а не на лъжи.

После и Джак заспа. Остави се да се унесе от равномерното й дишане, да отпусне умореното си тяло до нейното, да посрещне уязвимостта и сънищата.

 

 

Всички сънища на Джак бяха за нея и всички бяха възхитителни. Но помнеше само последния, онзи, който го изтръгна от съня. Лицето й бе близо до неговото, обрамчено от гъстите й тъмни коси и тя пееше френска детска песничка, позната на всички деца по света, но вместо frere, произнасяше cher Jacques: „Mon cher Jacques, mon cher Jacques, dormez-vous, dormer-vous?“ Джак се събуди сепнато, сърцето му пееше в отговор, като очакваше да я види, очакваше обич.

Но тя бе изчезнала.

Зората още не бе настъпила. Независимо от шампанското и коняка лейди Сара Пемброук не издържа цялата нощ.

Докато погледът му се приспособяваше към пълния със сенки полумрак, той съзря оставената от Сара бележка, която се открояваше като призрак.

Призракът на един сън, тъй като писмото на Сара започваше със същите думи, които му се стори, че чува насън.

„Mon cher Jacques,

Je suis mariee. Аз съм омъжена. Със съпруга ми имахме известни затруднения в брака. Сега си давам сметка, че трябва да се върна при него, да се опитам да изгладя нещата. Знам, че долови моята несигурност, когато ме докосна. Желаех твоя досег — моля те, повярвай ми — но изпитвах силно чувство на вина. Това обяснява изпитото шампанско. Исках да премахна вината. Но не успях; не докрай.

Моля те, прости ми. Имах нужда да съм с теб, но знам, че е невъзможно. Ще запазя спомена за снощи… завинаги.

Клер“

Лъжи! Присъдата дойде веднага, като дълго сдържана свирепа ярост. Известно време бесът фуча като нажежена река във вените му, но накрая умът му, прочут с неоспоримата си логика, наложи познатия овладян контрол.

Имаше ли някаква истина в написаното от Сара, питаше дисциплинираният му ум. Дали бе възможно да продължава да е омъжена за спомена за мъртвия си съпруг?

От прочетените за Сара материали Джак знаеше някои подробности за брака й. Омъжила се за Саймън Бекуит-Джоунс, когато Сара била едва седемнадесетгодишна. По онова време той бил на четиридесет и две, близък приятел на родителите й, и три години по-късно заедно с тях загинал при самолетна катастрофа в Шотландия.

Осем години бяха минали, откакто гъстата шотландска мъгла бе отнела живота на съпруга и родителите на Сара. Осем години може и да не е толкова дълъг период за млада булка и дъщеря да се възстанови напълно от загубата. „Като се изключи това — помисли си Джак, — че сведенията не говореха дали младата вдовица е била сломена от скръб.“

Между Сара и роднините на покойния й съпруг нямаше особена близост и разбирателство. Инспекторът от Скотланд Ярд бе дал ясно да се разбере това. Семейство Бекуит-Джоунс е трябвало да похарчи значителна част от състоянието си, за да откупи обратно наследеното от нея — средства, които тя дала за благотворителни цели.

И госпожа Саймън Бекуит-Джоунс отново стана лейди Сара Пемброук, избирайки моминското си име пред това да запази неговото.

Не бе нужно да си майстор в разкриването на загадки по логичен път, за да се досетиш, че това не е поведение на сломена вдовица.

Значи тази част от писмото й, намекът за съпруг, бе напълно фалшива. А останалата? Несигурността, която изпитала при досега му? Също лъжа. Джак знаеше, че не бе нито несигурност, нито чувство за вина.

Беше страх. Имах нужда да съм с теб. Ще съхраня спомена за снощи… завинаги.

Също ли беше лъжа? Или единствената истина?

Щеше да разбере утре, когато отново се срещнат, когато лейди Сара Пемброук официално бъде представена на мъжа, който да спаси живота й от ударите на острия нож.

Джак ще я спаси; в това нямаше никакво съмнение.

Но докато мислеше за жената, която не приемаше докосването му, която бе избягала през нощта, за да го избегне, той имаше чувството, че неговото сърце е било жестоко наранено.