Патриша Корнуел
Фронт (7)

7

Един сержант завежда Уин до тясно и усойно помещение, зле осветено, запълнено единствено със стари метални кантонерки и рафтове с прашни регистрационни дневници и кутии. Архивът на полицейското управление в Уотъртаун е бивш банков трезор и се намира под ареста.

— Не ми се вярва да имате справочен каталог или нещо подобно — казва Уин.

— Съжалявам. Библиотекарката е болна, а помощниците й са в отпуска. Намирате каквото ви трябва, вадите го. Никакви ксерокопия. Никакви снимки. Можете да си водите бележки. Това е.

Въздухът е наситен с прах и миризма на плесен. Уин вече усеща как носът му започва да се запушва.

— А става ли да намеря каквото ми трябва и да го кача някъде горе? Евентуално в следователския отдел — казва Уин. — Някоя стая за разпити ще свърши идеална работа.

— Ех, още лоши новини имам. От профсъюза са тук и са заели конферентната стая. Архивът трябва да си остане тук, което ще рече, че ако искате да го прегледате, също трябва да останете тук.

— Само това ли е осветлението?

Две флуоресцентни тръби, едната мъртва, другата губеща волята си за живот.

— Можете ли да си представите? Всички момчета от поддръжката стачкуват.

Сержантът изчезва с голямата си връзка ключове.

Уин включва тактическото си фенерче и осветява рафтовете с големите дневници, пазещи записи чак до двайсетте години. Невъзможно. Без ксерокопия никога няма да успее да прерови докладите — все едно да си пробива път през джунгла без мачете. При нормални обстоятелства и при наличието на достатъчно време успява да прехвърли гъсто изписаните страници, а в най-добрия случай е толкова зает, че кара някой от чиновниците в отдела да чете делата на глас и да записва на компактдиск, който после сваля на компютъра си като аудиофайл. Не е за вярване какви неща слуша, докато шофира, упражнява се във фитнес залата или тича в парка. Когато стига до съда, обикновено е запомнил и най-малките подробности.

Качва се по преносимата стълба, измъква дневника за 1962 г., оглежда се за работно място, избира един отворен шкаф, поставя дневника върху него, прелиства страниците, започва да киха, очите му засмъдяват. Отваря на 4 април и открива написаното на ръка регистриране на убийството на Джейни Бролън. Записва си мястото на престъплението — тоест адреса й, тъй като е била убита в апартамента си — и този простичък факт напълно променя сценария. Не може да разбере. Нима никой не е забелязал? Бостънският удушвач ли? А стига бе! Продължава да рови из чекмеджетата. Шкафовете не са подредени по азбучен ред, а според входящия номер, който завършва с годината. Нейното дело е WT-218-62. Преглежда етикетите на шкафовете и отваря онзи, който би трябвало да е правилният. Делата са така натъпкани, че му се налага да ги вади на части, за да види какво има вътре.

Открива делото на Бролън, след което прелиства десетки папки от същия шкаф — отдавна е научил, че не е необичайно информацията от едно дело случайно да попадне в друго. След един час сърбеж, кихане и прах в устата попада на затиснат в дъното на чекмеджето плик, върху който е записан номерът на делото на Бролън. Вътре има пожълтяла изрезка от вестник за някакъв двадесет и шест годишен мъж, Тони Парис, ударен от кола, докато пресичал улицата край Чикън Дилайт на Масачузетс Авеню в Кеймбридж. Инцидентът се случил в ранните сутрешни часове на 5 април, в деня след убийството на Джейни Бролън, виновникът избягал. Това е всичко. Просто стара изрезка.

Защо, по дяволите, върху това нещо е записан номерът на делото на Бролън? Не открива папката за смъртта на Лони Парис, може би защото случаят се е разглеждал в Кеймбридж. Опитва да използва айфона си, но не може да влезе в интернет, не е в състояние дори да позвъни от тази пещера. Излиза от архива, качва се бързо по стъпалата и се озовава в приемната на ареста. Камери, уред за проверка за алкохол, шкафчета за лични вещи и висящи на пирони белезници, които да гарантират, че арестуваните ще мируват, докато чакат реда си да бъдат фотографирани и да им снемат отпечатъци.

По дяволите, и тук няма обхват. Отива до бюрото и опитва да използва стационарния телефон, но не знае кода за външна линия.

— Стъмп? Ти ли си? — Високият глас го стресва.

Откъм килиите. Женски. Може би са я задържали, докато я прехвърлят в ареста на горния етаж на окръжния съд на Мидълсекс.

— Вече ми писна, ясно? — Същият глас. — Ти ли си?

Уин тръгва покрай празните килии с широко отворени тежки метални врати, долавя слабата воня на урина. Четвъртата врата е заключена, върху нея се мъдри надпис Q5+. Това е кодът за потенциални самоубийци.

— Стъмп?

— Мога да ти я намеря — казва Уин, поглежда през покритото с мрежа прозорче и не може да повярва на очите си.

Парцалената Ан седи по турски на нара в килия с черни стени, не по-голяма от клозет.

— Как я караш? — пита той. — Имаш ли нужда от нещо?

— Къде е Стъмп? Искам Стъмп!

На стената до килията има телефон с монети за арестуваните. Той е с директна външна линия, а срещу него, върху перваза на прозореца, е оставена бутилка почистващ препарат.

— Гладна съм! — казва тя.

— За какво са те заключили?

— Джеронимо — казва тя. — Познавам те.

Чак сега долавя акцента й и си спомня какво е казал Фарук за така наречената мръсница. Бяла жена, говореща като „черна“.

— Познаваш ли ме? Как така? А, да, сблъскваме се от време на време — отговаря той, мъчи се да говори достатъчно приветливо.

— Нямам какво да ти кажа. Махай ми се от главата.

— Мога да ти донеса нещо за ядене, ако искаш — казва Уин.

— Чийзбургер, пържени картофки и диетична кола — поръчва тя.

— А за десерт?

— Не ям сладко.

„Фреска“, диетична кола, нищо сладко. Доста необичайно за наркоманка. На повечето възстановяващи се от хероина все не им достига захар. Едно от малкото хубави неща на замрежените прозорци е, че може да я наблюдава, без да личи така явно. Същите торбести дрехи, с които е била в пункта за скрап. Връзките на гуменките й все още са си по местата. Странно за потенциален самоубиец. Естествено, в килията няма куки за кърпи или прозорец с решетки, дори тоалетната чиния от неръждаема стомана е без кранчета. Няма къде да завържеш колан, връзка за обувки или дори дрехи, ако искаш да се обесиш.

Без смахнатия си костюм на парцалена кукла прилича повече на улична калпазанка, която би минала за хубава, ако не е щръкналата й във всички посоки къдрава червена коса и нервната й маниерност. Чопли си ноктите. Облизва устни. Потропва бързо с крак. Въпреки онова, което е чул за нея, Уин изпитва съжаление. Знае, че човек не израства с мечтата, че ще стане пристрастена към дрогата проститутка или клошарка, ровеща из кофите за боклук. Най-измъчените души, завършващи като Парцалената Ан, започват или с лош генетичен материал, или с малтретиране, или и с двете, а следващите от това проблеми са същински ад на земята.

Вдига слушалката на червения телефон на стената, избърсва я с почистващия препарат и слага монета.

Операторът казва на Стъмп, че я търси Уин Гарано, и пита дали приема разговор за нейна сметка.

— От уличен телефон ли звъниш? — пита тя. — Къде си?

— В твоя арест. Имам предвид, не зад решетките.

Тя се напряга.

— Какво е станало?

— Отбих се до архива ви. Мобилният ми телефон няма обхват там. Потърсих стационарен и кого мислиш, че открих в очарователния ви хотел?

— Какво ти каза?

— Иска да те види. С чийзбургер. Извинявай за момент. — Обръща се към Парцалената Ан. — Как го искаш?

Мърморене.

— Средно опечен, без майонеза. С повечко туршия.

— В момента съм доста заета. Явно си забравил, че работя на две места като преуспяваща бизнес дама. — Стъмп задържа телефона между рамото и ухото си и слага парче топено швейцарско сирене върху филия.

По това време на деня клиентите пристигат накуп и в магазина има доста работа. Една нетърпелива жена чака да бъде обслужена, двама мъже тъкмо влизат. В най-близко време — благодарение на Уин — Стъмп ще изгуби контрол върху всеки аспект от живота си. „Проклет да е“. Да се мотае из ареста. И това ако не е лош късмет… Като че ли й носи само това — лош късмет.

— Освен това става нервна — добавя Уин.

— Идвам — казва му Стъмп и се обръща към нацупената жена на щанда с деликатесите. — Да?

— Какво вино върви с пушена сьомга?

— Сухо сансере или мускат д’Асти. На третия щанд. — Отново към Уин: — Просто й кажи, че идвам, и после излез и ме чакай. Ще ти обясня.

— Няма ли поне да намекнеш?

— За нейна безопасност е. Имах малък проблем, след като те оставих при колата ти.

Естествено, изобщо не й е хрумвало, че е смятал да мине през участъка й и да рови в архива. Дори и да знаеше, нямаше и през ум да й мине, че ще тръгне на обиколка в проклетия арест.

— Чакай малко. Казва ми нещо. А, да. Пържени картофки, както и диетична кола.

Гласът му. Чувството, което събужда у нея. И става все по-зле. Не знае какво да прави. Не би трябвало да е така. Би трябвало да е сравнително просто. Да се появи в участъка, да работи по делото на Ламонт и да се махне. Дори шерифът каза, че това надуто разследване не е проблем на Стъмп и не е нужно да се замесва в него. Господи. В началото всичко се въртеше около Ламонт. Уин беше незначителна подробност, а сега стана по-голям и от колос.

— Чакай ме на паркинга след двайсет-трийсет минути — казва му Стъмп.

Той чака в колата на Нана. До него спира червено беемве 2002.

— Впечатлен съм — казва той, когато Стъмп сваля прозореца. — Модел седемдесет и трета, май е с оригиналната боя и калници. Веронско червено? Винаги съм искал такава. Черната кожа също изглежда оригинална. Само ключалките и стъклата ми се виждат нови. Имам предвид, оттук. Откога я имаш? Откогато си била на пет или шест години? — Забелязва книжната кесия в кошницата. — Е, как стана така, че пазиш специалната си приятелка в ареста?

— Малко след Бимбо отишла във „Филене“.

— Как се придвижва? Все се канех да питам.

— С един боклучав миникупър. Отишла във „Филене“ и откраднала грим и уокмен.

— Това ли я прави потенциална самоубийца?

— Кодът посочва, че трябва да бъде държана под око. Нестабилна е, често избухва. С други думи, по-добре да стоиш настрана от нея.

— Някой да ти е казвал, че не те бива в лъжите? Във „Филене“ не продават електроника. Няма начин да е отмъкнала уокмен. И не вярвам да кара мини купър.

— Толкова ли не можеш да схванеш? Спри да ме разпитваш и да си вреш носа в чужди работи.

— Много добре схващам. Особено когато си дискретна като свръхзвуков самолет. Ето ти една подсказка. Не измисляй подробности за места, където никога не си стъпвала, като големи магазини с намаление, които нямат просторни пробни и малък дискретен персонал. Не че смятам, че си сваляш протезата, когато решиш да пробваш джинси. Но все пак сигурно имаш някои места, които посещаваш редовно — вероятно малки магазинчета и бутици, където те познават.

— Имало е проблем, след като си тръгнахме от пункта за скрап — казва Стъмп. — Привлякла е вниманието на неподходящ човек, който я е проследил.

— Имаш ли някакви идеи? — Пита, за да види дали случайно Стъмп няма да му каже истината.

— Каза, че бил някакъв бус, като онези, строителните. Уплашила се да не би някой от тамошните мутри да не е заподозрял нещо и да не е тръгнал след нея. Откачила, обади ми се и се наложи да я прибера с полицейска кола и да я арестувам.

— По какво обвинение?

— Казах, че имам заповед за ареста й, и тя сама се предаде. За продаване на крадена мед.

— Нали каза, че всъщност не била крадена. Че всичко било нагласено. А и не можеш да арестуваш някого, без да имаш копие на заповедта…

— Виж какво. Целта беше да осигуря безопасността й. Точка. Затворих я. Ако наистина са я следили, то е доста вероятно преследвачът й да е видял как й щраквам белезниците и я пъхам в патрулката. Ще я пусна, когато се стъмни.

— Това означава ли, че вече няма да ходи на пунктовете за скрап?

— Ако по някое време не се появи, това само ще потвърди подозренията, че около нея има нещо. Че може би работи за полицията. Разбира се, стига някой наистина да я е проследил.

Уин й разказва за разговора си с Кал.

— Страхотно. Само това ми липсваше, някакъв шибан репортер да прецака нещата — отвръща тя. — С онези типове шега не бива. По-добре да си отваря очите на четири, ако не иска да му се случи случка. Какво правиш тук?

Изглежда добре в червеното беемве, лицето й е красиво под лъчите на залязващото слънце.

— Я, колко бързо забравяме — отвръща той. — Рутинното ми назначение е да разкрия убийство отпреди четиридесет и пет години, вероятно свързано с Бостънския удушвач. Макар вече да знам, че подобна връзка е невъзможна.

— Изумително, че вече си определил това. Всъщност бих го нарекла истинско чудо. Просветление свише ли имаше, или нещо друго?

— Хвърлих поглед на архивите. Знаеш много за историята на мафията в тихото ти градче, нали така?

— Както вече споменах, тихото ми градче беше по-добро място по времето на мафията. Не ме цитирай.

— Жилищният комплекс, където е живеела, се е намирал на Гейлън Стрийт, на около две минути пеша от аптека „Пиколо“, която, естествено, вече не съществува.

— И какво?

— Саутсайд. Мафиотски квартал. Повечето блокове и къщи около Джейни Бролън са били обитавани от хора на мафията. Всякакви неща са ставали там, всичко, за което можеш да се сетиш. Мацки, бижутерия, проституция, нелегални аборти — все около аптеката и улици Гейлън и Уотъртаун. Защо мислиш, че по онова време там не е имало престъпления? Имам предвид, никакви.

— Откъде научи всичко това, по дяволите? — Тя гаси двигателя на колата. — Да не си гледал някой филм или нещо подобно?

— Просто неща, които съм чувал през годините, както и някоя и друга прочетена книжка. Нали се сещаш, доста време прекарвам в колата. Слушам ги на касети или дискове, имам добра памет. Джейни Бролън е убита на четвърти април. Сряда. Денят за плащане, когато всякакви хора се събират да си получат парите от букмейкърите. Винаги в един и същи ден, когато навсякъде има очи и уши. Помисли си само. Защо тя е изключение от правилото, единственото — единственото — убийство в Саутсайд в началото на шейсетте, при това тъкмо в деня за плащане. Че и федералните са наоколо. Е, задай си въпрос. Възможно ли е ченгетата и федералните да не са знаели кой е убил момичето? Можеш ли да повярваш на подобно нещо?

Стъмп слиза от беемвето.

— Май въображението ти е прекалено развинтено.

— Имам чувството, че има замесени ченгета. Че историята е потулена. Нали знаеш старата поговорка — не се забърквай с мафиот, освен ако нямаш такъв на своя страна.

— В превод?

— Тайно споразумение. Екипна работа. Изобщо не става въпрос за убийство със сексуален елемент. Точка. Помниш ли кой е бил президент през шейсет и втора?

Тръгват към полицейското управление.

— По дяволите — казва тя. — Вече наистина започваш да ме плашиш.

— Именно. Кенеди. Преди това е бил сенатор от Масачузетс, роден е точно тук, в Бруклин. Знаеш теориите за убийството му. Мафията. Кой знае? Може би никога няма да разберем. Но искам да кажа, че някакъв си Бостънски удушвач не би посмял да стъпи в района, където е живяла Джейни Бролън. Защото ако е бил толкова тъп, че да го направи, е щял да свърши в Дорчестър Бей с отрязани крайници и брадва в гърдите.

— Привлече вниманието ми — казва Стъмп.

След час двамата са в архива и проучват досието на Джейни Бролън. Стъмп използва фенерчето му, той си води бележки.

— В твоята бърлога сме, не можем ли да се качим в кабинета ти? — пита Уин. Очите и гърлото отново го сърбят.

— Не разбираш. Наблъскани сме четирима души в съвсем малка стаичка, без да броим домашната мишка. — Иска да каже, административния полицай. — Всеки чува какво казва другият. А ченгетата говорят. Нужно ли е да ти казвам всичко това?

— Добре. Да видим. — Уин прелиства бележките си. — Има ли нещо за времето на четвърти април?

— Не и в тези доклади. — Стъмп е отворила досието на Джейни Бролън: също като Уин по-рано, използва един шкаф вместо работна маса.

— И във вестникарските изрезки?

Тя преглежда няколкото изрезки. Стари, с остри ръбове там, където са били сгънати и останали в това положение повече от четиридесет години.

— Споменава се, че валял дъжд, когато полицаите пристигнали в апартамента й. Към осем сутринта.

— Да видим отново какво знаем дотук. Приятелят на Джейни Лони Парис, работещ по поддръжката в „Пъркинс“, я взема на работа всяка сутрин в седем и половина. В онзи ден идва, но тя не отваря вратата. Отключено е. Той влиза, намира я мъртва и се обажда в полицията. Когато ченгетата пристигат, Лони го няма. Избягал е, което моментално го прави заподозрян.

— Защо му е трябвало да се обажда в полицията, ако именно той я е убил? — чуди се Стъмп.

— Да се върнем на фактите, както са отразени в тези доклади. Още един въпрос. — Уин преглежда фотографиите. — Твърди се, че валял дъжд, когато ченгетата пристигнали. Били са навсякъде из апартамента. Или би трябвало да бъдат. Забелязваш ли нещо необичайно в това?

Стъмп поглежда снимките. Не й трябва много време, за да се досети.

— Килимът. Кремав цвят, на който мръсотията личи. Вали, а всички влизат и излизат? Защо тогава килимът е чист?

— Именно — съгласява се Уин. — Може би ченгетата не са били толкова много, колкото би трябвало? Може би някой е почистил, за да потули някакви улики? Да продължим нататък.

— Аутопсията е извършена в погребалното бюро? Това също е необичайно, не мислиш ли? — казва Стъмп.

— Не и по онова време. — Уин прелиства бележника си.

— Причина за смъртта — асфиксия от удушаване, в случая — със сутиена, омотан около шията й — чете Стъмп. — Капилярни кръвоизливи по конюнктивите. Кръвоизливи по гърлото и меката тъкан над шийните прешлени.

— Точно като при удушаване — казва Уин. — А други наранявания? Синини, порезни рани, следи от ухапване, счупени нокти, кости?

Стъмп преглежда доклада и диаграмите.

— Изглежда, е имала синини на китките…

— Искаш да кажеш, следи от върви. Китките й са били завързани за краката на стола.

— Не само това — казва Стъмп. — Освен това има следи по китките, „съответстващи на следи от пръсти…“

— С други думи, убиецът я е сграбчил за китките или ги е стискал силно. — Уин продължава да си води бележки. — Тя се е съпротивлявала.

— Възможно ли е да са оставени след смъртта? При влаченето на тялото, когато го е оставил в положението, в което са го намерили?

— Някой е стискал китките й, докато все още е имало кръвно налягане — отвръща Уин. — Не можеш да получиш синина, ако си мъртъв.

— Същите синини и по предлакътниците — продължава Стъмп. — Както и по бедрата, задните части и глезените. Сякаш всяко негово докосване е предизвиквало синина.

— Давай нататък. Какво друго имаме?

— Прав си за счупените нокти — казва тя.

— Защитавала се е. Може би го е одраскала. Надявам се да са взели проба от ноктите й. Въпреки че по онова време не са имали ДНК тестове. Но биха могли да проверят за кръв от друга група.

Докладите са налице. Пробите са вземани от различни следователи. Няма следи от семенна течност. Няма нищо за проби от ноктите, съобщава Стъмп. Може би не са взели. Съдебната медицина по онова време е била, меко казано, различна.

— А какво има в токс доклада? — пита Уин: използва едно от типичните си съкращения, които може да разчете само той. — Някакво споменаване за алкохол или наркотици?

След няколко минути ровене Стъмп открива доклад от химическата лаборатория на Комънуелт Авеню в Бостън.

— Няма следи от наркотици и алкохол, макар че това е интересно. — Взема някакъв полицейски доклад. — Тук се съобщава, че била заподозряна, че е използвала наркотици.

— И не са намерени в апартамента? — Уин се намръщва. Вижда му се безсмислено. — А алкохол имало ли е?

— Момент да проверя.

— В доклада от аутопсията има ли нещо, което да намеква, че е злоупотребявала с алкохол или наркотици?

— Не, доколкото виждам.

— Тогава защо някой ще споменава, че вероятно е използвала наркотици? А боклукът? Намерено ли е нещо в кофата за боклук? А домашната й аптечка? Нещо вземано ли е от местопрестъплението?

— Ето — казва Стъмп. — Използвана спринцовка с огъната игла в кошчето за боклук. В банята. Както и ампула с неизвестно съдържание в аптечката.

— Ампулата със сигурност трябва да е заминала в лабораторията. Както и спринцовката. Има ли нещо за тях?

— Улики, улики… — говори си Стъмп, докато прелиства докладите. — Да, спринцовката и ампулата са били пратени за изследване. Няма следи от наркотици. Пише, че в ампулата имало, цитирам, „мазен разтвор с неизвестни съставки“.

— Продължавай нататък — казва Уин, продължава да пише усърдно. — Какво друго е взето за изследване?

— Дрехите й — чете Стъмп. — Пола, блуза, чорапи, обувки… Можеш да ги видиш на снимките. Чантата й, портмонето. Ключодържател с медальон на св. Христофор — опазил я е, няма що — и два ключа. Пише, че единият е от апартамента й, а другият — от кабинета й в „Пъркинс“. Тези неща били намерени до вратата, на пода. Изсипани от чантата й.

— Дай да видя отново. — Уин взема всички фотографии и известно време ги изучава.

Местопрестъплението, моргата. Нищо, което не е забелязал преди, само дето сценарият му се струва все по-безсмислен. Леглото й е било оправено и явно е била облечена за работа, когато е била нападната. Спринцовка и ампула с неизвестно съдържание. Без следи от алкохол или наркотици.

— Дерматит по тялото й — чете Стъмп. — Обрив. Може би нещо, предавано по полов път? Изследванията са извършени от доктор Уилям Хънтър от Департамента по съдебна медицина в Харвард.

— Департаментът е работил за щатската полиция — казва Уин. — Още от края на трийсетте и през четиридесетте. Първа е била изумителната Френсис Глеснър Лий, далеч изпреварила времето си. За съжаление, основаният от нея департамент вече не съществува.

— Мислиш ли, че може да са останали някои от уликите? — пита Стъмп. — Може би в медицинския отдел в Бостън?

— По онова време не го е имало — отвръща Уин. — Появил се е в началото на осемдесетте. Патолозите от Харвард са работили по случаите по държавна поръчка. Всички налични записи би трябвало да са в медицинската библиотека в Харвард. Но те не пазят самите улики. А ровенето там може да отнеме години.

Поглежда снимките на спалнята на Джейни Бролън. Преровени шкафчета, разхвърляни по пода дрехи. Шишенца парфюм, четка за коса върху тоалетната маса. И още нещо. Тъмни очила.

— Защо слепите или лошо виждащите винаги носят тъмни очила? — пита той озадачено.

— Сигурно за да предупредят другите, че са слепи — отвръща Стъмп. — А също и по лични причини — да прикрият очите си.

— Да. Не е свързано с времето. Със слънцето например. Не искам да кажа, че слепите очи са нечувствителни към светлината, а че това не е причина слепите да носят тъмни очила дори и когато са на закрито. Виж. — Уин й показва снимката. — Ако е била облечена за работа и е чакала да я вземат, защо тогава очилата й са в спалнята? Защо не си ги е сложила? Защо не са били у нея?

— Валяло е, денят е бил сумрачен…

— Но слепите не носят очилата заради времето. Ти самата го каза току-що.

— Може да ги е забравила. Може да е била в спалнята си, когато е дошъл убиецът. Може да е какво ли не.

— Може би — казва той. — А може би не.

— Какво мислиш?

— Мисля, че е време да хапнем нещо — отвръща Уин.