Патриша Корнуел
Фронт (5)

5

Хотел „Дорчестър“ е за държавни глави и знаменитости, а не за такива като Килиън, който едва ли може да си поръча и чаша чай там.

Прислужниците отпред тъкмо паркират едно ферари и един астон мартин. Таксито безцеремонно го стоварва насред група араби с кефии, които не проявяват интерес да се махнат от пътя му. „Сигурно са роднини на султана на Бруней, който е собственик на проклетия хотел“, мисли Килиън, докато влиза във фоайето с мраморни колони, златни корнизи и свежи цветя, които биха стигнали за няколко погребения. Едно от предимствата да си детектив е, че знаеш как да се появиш на някое място или в ситуация и да действаш, сякаш си съвсем на мястото си.

Закопчава омачканото си сако, завива наляво, влиза в бара, постарава се да се престори на безразличен към произведенията на изкуството от червено стъкло, махагона, пурпурната и златна коприна, азиатците, отново арабите, неколцината италианци и двойката американци. Тук сякаш няма нито един англичанин, с изключение на комисаря, седнал самичък на малката кръгла масичка в ъгъла с гръб към стената и лице към входа. В крайна сметка комисарят си остава ченге, макар и доста състоятелно ченге — винаги е правил добри избори в живота си, в това число и с баронесата, за която се ожени.

Пие уиски — чисто, може би „Малакън“, с цвят на шери. Сребърните подноси с ядки са недокоснати. Изглежда безупречно със сивия си раиран костюм, бяла риза и тъмночервена вратовръзка, мустаците му са грижливо подстригани; и все същият типичен отнесен син поглед, сякаш е погълнат от мисли, докато всъщност не пропуска абсолютно нищо. Килиън едва успява да се настани на мястото си, когато се появява сервитьорът. Пинта тъмна бира ще свърши работа. Главата на Килиън трябва да остане бистра.

— Трябва да те запозная с американския случай — започва комисарят, който никога не си е падал по празните приказки. — Знам, че се чудиш защо е толкова належащ.

— Определено — отвръща Килиън. — Нямам представа за какво се отнася, макар че засега ми се вижда доста любопитно. Например Моник Ламонт…

— Влиятелна и спорна. И поразително красива, бих добавил.

Килиън се сеща за снимките. Комисарят несъмнено също ги е разгледал и Килиън се пита дали реакцията на шефа му не е била също толкова обезпокоителна. Не подобава да гледаш снимки, свързани с насилие и престъпление, и да позволяваш вниманието ти да се отклонява от раните към области, които нямат нищо общо с работата на добрия полицай. Но Килиън не може да престане да мисли за снимките, да си представя гъвкавата й…

— Слушаш ли ме, Джереми? — пита комисарят.

— Да, разбира се.

— Виждаш ми се малко отнесен.

— В никакъв случай.

— Добре — казва комисарят. — Преди няколко седмици тя ми звънна и ме попита дали знам, че една от вероятните жертви на Бостънския удушвач е британска гражданка. Каза, че случаят е отворен отново, и предложи Скотланд Ярд също да участва.

— Честно казано, не знам защо трябва да правим нещо повече от няколко запитвания зад кулисите. Вижда ми се политически правилно.

— Разбира се. Тя вече е планирала екстравагантна публична кампания и специално издание на Би Би Си, гарантира, че ще бъде излъчено, ако участваме, и тъй нататък. Твърде нахално от нейна страна, сякаш имаме нуждата от подкрепата й, за да се появим по Би Би Си. Доста е самонадеяна.

— Не знам как можем да й помогнем да докаже подобна теория. Не е ясно кой точно е Бостънският удушвач. И може би никога няма да стане ясно.

Комисарят отпива от уискито си.

— Политическите й амбиции не са важни. Много добре познавам нейния тип хора. При обичайна ситуация един такъв опит да ни забърка в подобен въпрос ще бъде политически игнориран. Но изглежда тук има неща, за които тя няма представа, и точно това е причината двамата с теб да водим този разговор.

Появява се сервитьорът с пинтата тъмно. Килиън отпива голяма глътка.

— Когато се обърна за пръв път към нас за това вехто дело, ако не за друго, то поне от учтивост реших да се запозная с въпроса, което означаваше да науча нещо и за самата нея. Просто рутинни проверки. И така стигнахме до обезпокоителна информация. Не за делото, което, честно казано, малко ме интересува. А за самата Моник Ламонт. И паричните преводи и дарения, които са привлекли вниманието на Министерството на финансите на Съединените щати. Оказва се, че името й е включено в базата данни на Агенцията за военно разузнаване.

Килиън рязко оставя чашата си на масата.

— Да не би да я подозират, че финансира терористи?

— Точно така.

— Първото, което ми идва наум, е за някаква бюрократична нелепица. Възможно е просто да е прехвърлила големи суми на съвсем легитимни лица.

Това се случва по-често, отколкото предполагат повечето хора. Според това, което е прочел в досието й — а комисарят също го е чел, — тя разполага с милиони, които не е спечелила сама, около нея се въртят много пари, плаща в брой за големи покупки в Америка и извън нея, прави щедри дарения на различни организации. После си спомня нещо друго, което е забелязал. Миналата есен най-неочаквано е сменила партията си. Само по себе си това може да мотивира някой да поиска да си отмъсти, ако се е почувствал предаден или обиден.

— Изглежда, най-много ги е разтревожило значителното дарение, направено неотдавна за фонд за подпомагане на деца в Румъния — продължава комисарят. — Както знаеш, доста от тези организации се използват от терористи за набиране на средства. Специално за този фонд се подозира, че организира трафик със сирачета и ги доставя на Ал Кайда, където ги обучават за атентатори самоубийци и така нататък.

После разказва, че имало доста отзиви в пресата за дарението, за това колко състрадателна била Ламонт към сирачетата, което кара Килиън да заподозре, че дори въпросният фонд да е наистина терористически фронт, самата Ламонт едва ли го знае. Ако знаеше, нима щеше да дава пресконференция във връзка с дарението? Няма значение. Не е нужно да знаеш нещо, за да си виновен в престъпление.

— Включена е в списъка на лицата, на които им е забранено да летят, но вероятно не го знае, тъй като през последните седем месеца не е правила опит да запази билет за самолет — казва комисарят. — Когато го направи, ще започне да разбира, че я наблюдават. Именно затова искам незабавно да се заемеш с делото.

— Ако средствата й са замразени, със сигурност вече би трябвало да знае, че нещо не е наред.

— ЦРУ, ФБР и АВР не замразяват средствата на всички заподозрени, за да може да се следи евентуалното финансиране на терористи. Възможно е все още да няма представа.

Това събужда личните страхове на Килиън. Никога не знаеш кой рови в банковата ти сметка, имейлите, здравното ти досие или любимите ти сайтове в интернет, докато един ден не откриеш, че сметките ти са замразени или не можеш да се качиш на самолета, или пък в кабинета ти или у дома се появяват агенти, за да те замъкнат на разпит, а защо не и да те депортират в някой секретен затвор в страна, която отрича, че използва мъченията.

— Какво общо има всичко това с убийството на Джейни Бролън и спешната необходимост да се заемем с него? — пита той.

Комисарят дава знак на сервитьора да донесе още едно уиски и казва:

— Дава ни възможност да следим Моник Ламонт отблизо.

 

 

Куполът на щатския парламент блести над Бостън като златна корона и докато се взира в него през затъмненото стъкло на черния полицейски автомобил, Ламонт се пита защо позлатата е двадесет и три карата вместо двадесет и четири.

Дребен и незначителен въпрос и със сигурност ще раздразни губернатор Матър, който се смята за голям историк. Тази сутрин Ламонт е настроена да го извади от равновесие колкото се може повече. Да му върне за това, че се отнася високомерно с нея, и в същото време да му напомни колко е ценна. В крайна сметка той ще я изслуша и ще проумее колко блестяща е инициативата й, случаят с Джейни Бролън, и какво огромно значение ще има той в международен план.

Съпровождащият я помощник е доста приказлив. Ламонт не е. Върви целенасочено, добре познава вестибюла, залата на съвета, на кабинета, чакалнята с портретите и изящните антики, а накрая — светая светих. Всичко това е можело да е нейно.

— Господин губернатор? — обажда се помощникът от прага. — Госпожица Ламонт е тук.

Седнал е зад бюрото си и подписва документи, не вдига очи. Тя влиза.

— Ако някой знае отговора, това си ти, Хауард. Куполът на сградата. Защо златото е двадесет и три карата вместо двадесет и четири?

— Май ще трябва да попиташ Пол Ревиър — отвръща той. Разсеяно.

— Той го е покрил с мед — казва Ламонт.

Губернаторът подписва още някакъв документ.

— Какво?

— Знам, че не би искал да направиш грешка. Пол Ревиър е покрил купола с мед, за да го направи водонепропусклив. — Ламонт се настанява в тежко кресло, тапицирано с пищна дамаска. — Бил е позлатен едва около век по-късно. Очарована съм, че си избрал портрет на Уилям Фипс. — Заглежда се в строгия портрет, висящ над мраморната лавица на камината зад бюрото на Матър. — Видният губернатор, прочул се с процеса срещу вещиците от Салем — добавя тя.

Едно от правата ти като губернатор е да си избереш портрет на твой любим предшественик и да го окачиш в кабинета си. Всеки знае, че Матър би избрал портрет на самия себе си, стига да разполага с нарисуван. Благочестивият, мразещ дявола Уилям Фипс се взира подозрително в Ламонт. Тя разглежда останалите антики и гипсовите орнаменти по стените. Защо мъжете — и особено републиканците — са толкова луди по Фредерик Ремингтън? Губернаторът има внушителна колекция бронзови статуетки. Каубой, обяздващ буен кон. Шайен на галопиращ кон. Гърмяща змия, готвеща се да ухапе кон.

— Благодаря, че отдели време да се срещнеш с мен, Хауард.

— Двайсет и три карата вместо двайсет и четири — замислено казва той. — Не го знаех, но пък е символично, не си ли съгласна? Напомня ни, че управляващите не са съвсем чисти.

Но губернаторът е — чист консервативен републиканец. Бял, в началото на шейсетте, с приятно и благо лице, зад което се крие безсърдечен двуличник. Оплешивяващ, възпълен, достатъчно добродушен, за да не изглежда надменен или непочтен — за разлика от Ламонт, която се възприема като коварна и измамна, защото е красива, умна, образована, изискано облечена, силна и доста гласовита в подкрепата си и дори в толерирането на онези, които са били споходени от нейното щастие. С други думи, тя изглежда и говори като демократ. И все още щеше да е такава — всъщност щеше да е губернатор, — ако сама не беше поверила благополучието си на един пряк наследник на онзи истеричен преследвач на вещици Котън Матър.

— Какво да правя? — започва Ламонт. — Ти си стратегът. Признавам, че съм донякъде новак, когато опре до политика.

— Позамислих се върху онзи случай с Ютуб и сигурно ще се изненадаш, като чуеш какво ще ти кажа. — Губернаторът оставя писалката си. — Склонен съм да го разглеждам не като спънка, а като възможност. Разбираш ли, Моник, чистата и проста истина е, че се боя, че преминаването ти в Републиканската партия нямаше желания ефект. Сега обществото още повече вижда в теб типичния либерал и амбициозна жена. От онези, които не стоят по домовете си да отглеждат деца…

— Доста широко се оповести, че обичам децата и съм искрено загрижена за благополучието им, особено на сирачетата…

— Сирачета в страни като Латвия…

— Румъния.

— Трябваше да избереш някои местни. От тези тук, в Америка. Може би пострадали от урагана Катрина например.

— Може би трябваше да ми го предложиш, преди да подпиша чека, Хауард.

— Схващаш ли накъде бия?

— Предполагам, че да. Ще обясниш защо ме избягваш, откакто беше избран.

— Би трябвало да помниш разговорите, които имахме преди изборите.

— Спомням си ги до последната думичка.

— И явно започна да игнорираш всяка думичка, след като всичко приключи. Смятам това за неразумно и за проява на неблагодарност. А сега се обръщаш към мен в момент на нужда.

— Ще ти се издължа, и знам точно как…

— Ако искаш да бъдеш успешен републикански лидер — прекъсва я той, без да я слуша, — трябва да демонстрираш консервативни семейни ценности. Да бъдеш техен застъпник, техен кръстоносец. Против абортите, против хомосексуалните бракове, против глобалното затопляне, против изучаването на стволови клетки… Е… — Потропва леко с пръсти по бюрото. — Не е моя работа да съдя, а и не ме интересува какво правят хората в личния си живот.

— Всички се интересуват какво правят хората в личния си живот.

— Определено не съм наивен, когато стане дума за емоционални травми. Знаеш, че съм служил във Виетнам.

Нещата не вървят в очакваната посока и Ламонт започва да настръхва.

— След всичко, през което преминаваш, съвсем нормално е да се проявиш като човек, който има да се доказва. Агресивен, гневен, енергичен, може би малко неуравновесен. Страхуващ се от близост.

— Не знаех, че Виетнам ти е причинил това, Хауард. Тъжно е да науча, че се страхуваш от близост. Между другото, как е Нора? Още не мога да свикна да мисля за нея като за първата дама на щата.

Трътлеста дърта домакиня с коефициент на интелигентност колкото стрида.

— Не съм бил сексуално насилван във Виетнам — прозаично казва губернаторът. — Но познавам военнопленници, които бяха. — Поглежда настрани и заприличва на нарисувания губернатор Фипс. — Хората ти съчувстват за случилото се с теб, Моник. Само чудовище би останало равнодушно към ужасната случка от миналата година.

— Случка? — Гневът й пламва. — Наричащ станалото случка!

— Но ако сме реалисти? — меко продължава той. — Хората не дават пукната пара за проблемите ни, за злополуките, за личните ни трагедии. Хората мразят слабостта. Това е човешката природа. И животински инстинкт. Освен това не обичаме жени, които прекалено много приличат на мъже. Силата и смелостта са чудесни в определени граници, стига да се проявяват по женски начин, един вид. С това искам да кажа, че клипът от Ютуб е същински дар. Контиш се пред огледалото. Опитваш се да изглеждаш съблазнителна по начин, който харесва на мъжете, и жените могат да го използват за пример. Точно от такъв имидж се нуждаеш в момента, за да обърнеш засилващата се вълна от предположения, че случилото се ти е навредило като потенциален лидер. Вярно, отначало предизвика голямото съчувствие и възхищението на обществото, но сега нещата се устремяват в обратната посока. Започваш да изглеждаш като прекалено дистанцирана, прекалено твърда, прекалено пресметлива.

— Нямах представа.

— Опасността от интернет е очевидна — продължава той. — Всеки може да бъде журналист, автор, новинар, филмов продуцент. Предимствата са също толкова очевидни. Хора като нас могат да правят същото. Да си върнат на тези самозвани… Ако използвам думата, която ми хрумва на първо място, ще изляза вулгарен като Ричард Никсън. Нищо не ти пречи сама да си направиш видео и да го пуснеш анонимно. А след катосе вдигне шум, остави някой смотаняк да обере лаврите.

Самият Матър прави точно това. Установила го е преди много време.

— Какво видео по-точно? — интересува се тя.

— Не знам. Иди в църквата с привлекателен вдовец с няколко деца. Може да направиш емоционално обръщение към паството, да говориш за дълбоката промяна в душата си — такава като на Павел по пътя за Дамаск, — която те е направила ревностна поддръжница на живота и застъпник на поправка в конституцията, забраняваща хомосексуалните бракове. Говори за тежкото положение на хора и домашни любимци след урагана Катрина, за да отклониш вниманието от това, че си помогнала на сираци извън Америка.

— В Ютуб не се пускат толкова дълги неща. Трябва да е някакъв спонтанен момент, който е смущаващ, объркващ, героичен, нещо шантаво. Като онзи булдог върху скейтборд…

— Добре де, тогава падни по стъпалата, докато слизаш от амвона — нетърпеливо я прекъсва той. — Някой, най-добре пасторът, се втурва да ти помогне и без да иска, те хваща за циците.

— Не ходя на църква. Никога не съм ходила. А и сценарият е унизителен…

— А изучаването на деколтето в тоалетната не е, така ли?

— Току-що каза, че не е. Каза, че било съблазняващо. Че било предизвикателно и накарало много хора да си припомнят, че съм привлекателна жена, а не някакъв студенокръвен тиранин.

— Моментът не е подходящ за инат — предупреждава я той. — Нямаш три години, преди машината да се задейства отново. Вече го е направила.

— Което е и причината неведнъж да искам да поговорим по един друг въпрос — възползва се от възможността Ламонт. — Става въпрос за инициатива, за която определено трябва да знаеш.

Отваря куфарчето си и вади резюме на случая Джейни Бролън. Подава му го.

Той го преглежда надве-натри и поклаща глава.

— Не ме интересува дали Уин еди-кой-си ще го реши, или не. Ще си новина номер едно ден, може би два, а до изборите на никого няма да му пука, няма дори да си спомня.

— Не става въпрос само за някакъв случай. А за нещо много по-голямо. И трябва да подчертая, че засега не може да му се даде гласност. В никакъв случай. Искам разговорът да си остане поверителен, Хауард.

Той сплита пръсти върху бюрото.

— Не знам защо трябва да му давам гласност, щом не представлява интерес за мен. Повече ме е грижа да ти помогна за собственото ти самоунищожение.

Доста двусмислена забележка.

— Затова си направих труда да те съветвам — продължава той. — За да сложа край на това.

Всъщност иска да сложи край на самата нея. Презира я, винаги я е презирал, и стана неин поддръжник на последните избори по една съвсем проста причина. Републиканците трябваше да спечелят всеки възможен пост и най-вече губернаторския, а единственият начин това да стане бе демократите да бъдат отслабени в последния момент благодарение на оттеглянето на Ламонт от надпреварата. „Личните й причини“ бяха само параван. Зад него двамата с Матър бяха сключили сделка и сега тя знае, че той няма намерение да я изпълни. Ламонт никога няма да стане републикански сенатор или член на Конгреса; нещо повече — никога няма да влезе в кабинета му, ако той достигне целта си да стане президент, преди да умре. Станала е жертва на машинациите му, защото, честно казано, на моменти не е мислила трезво.

— Сега искам ти да ме изслушаш — казва губернаторът. — Това е глупаво и вятърничаво начинание, а ти нямаш нужда от още лоша слава. Вече си я насъбрала достатъчно за цял живот.

— Не знаеш фактите по случая. Когато ги научиш, ще промениш мнението си.

— Тогава започвай. Промени мнението ми.

— Не става въпрос за неразрешено убийство отпреди четиридесет и пет години — казва тя. — А за това да се съюзим с Великобритания за разкриването на един от най-нашумелите престъпници в историята. На Бостънския удушвач.

Губернаторът се намръщва.

— Какво общо има Великобритания с някакво сляпо момиче, изнасилено и убито в Уотъртаун? Какво общо има Великобритания с Бостънския удушвач, за бога?

— Джейни Бролън е била британска гражданка.

— На кой му пука, дори и да е майка на Осама бен Ладен!

— И най-вероятно е била убита от Бостънския удушвач. Скотланд Ярд проявява интерес. При това много голям интерес. Говорих с комисаря. Надълго и нашироко.

— Направо не мога да повярвам. Защо му е изобщо да вдига телефона на някакъв си окръжен прокурор от Масачузетс?

— Може би защото е посветен на работата си и е много сигурен в това кой е — умело отвръща тя. — И не забравя, че може да бъде от голяма полза за Великобритания и Съединените щати да изградят партньорство сега, когато там има нов премиер и, да се надяваме, скоро ще имаме нов президент, който не е… — Спомня си, че вече е републиканка и трябва да внимава какво казва.

— Партньорство относно Ирак и терористи — това да — отвръща Матър. — Но Бостънският удушвач?

— Повярвай ми, в Скотланд Ярд са много ентусиазирани и готови за действие. Нямаше да настоявам толкова, ако не беше така.

— Все пак не мога да повярвам…

— Чуй ме, Хауард. Разследването вече започна. В ход е. Най-необичайната коалиция на криминалисти в историята. Англия и Щатите действат заедно, за да въздадат справедливост за престъпление срещу беззащитна сляпа жена — неизвестна жертва в неизвестно място на име Уотъртаун.

— Вижда ми се пълен абсурд. — Но въпреки това проявява интерес.

— Ако планът ми успее — а той ще успее, — заслугата ще е твоя и не само ще те изкара борец за справедливост, но и ще те изкара на международната арена. Ще си мъжът на годината на „Тайм“.

По-скоро адът ще замръзне, отколкото ще му припише заслугата. И ако някой стане мъж на годината, това ще е тя.

— Колкото и интригуващо да е да се предполага, че онова сляпо английско момиче е било убито от Бостънския удушвач, не виждам как ще успееш да го докажеш — казва губернаторът.

— Версията не може да се опровергае. И това осигурява успеха й.

— Гледай наистина да е така — предупреждава я той. — Ако стане гаф, ще се погрижа ти да опереш пешкира. Не аз.

— Точно затова засега не трябва да съобщаваме на пресата — повтаря Ламонт.

Той моментално ще пусне слуха.

— Ще направим изявление единствено при успех — казва тя.

Той няма да чака.

— Който, както казах, е сигурен — добавя тя.

Естествено, той чете между редовете. Ламонт вижда мислите му в малките му очички. Кух страхлив дръвник. Ще поиска медиите да научат веднага за всичко това, защото, според ограниченото му мислене, ако инициативата й пропадне, това ще е последният и вероятно решаващ удар по нея. А ако успее, накрая той ще излезе напред и ще обере каймака — което (и той не разбира тъкмо това) просто ще го покаже като непочтения циничен политик, какъвто е в действителност. Накрая единственият победител ще се окаже тя, за Бога.

— Права си — казва губернаторът. — Засега по-добре да мълчим и да изчакаме свършения факт.

 

 

Ревиър Бийч Паркуей. Минават покрай Ричи Слъш с нейния покрив като от захарна тръстика в посока към Челси.

— Да не се бърка с Челси в Лондон — казва Стъмп.

— Това поредната ти литературна алюзия ли е? — пита Уин.

— Не. Просто една прекрасна част от Лондон.

— Никога не съм бил в Лондон.

Масачузетският Челси, на около три километра от Бостън, е едно от най-бедните градчета в района, с най-много нерегистрирани имигранти в щата и с най-висока престъпност. Многоезичен, мултикултурен, многолюден и занемарен. Хората не се погаждат особено едни с други и различията им често ги пращат в затвора или в гробищата. Бандите са същински бич, който обира, изнасилва и убива просто защото го може.

— Чудесен пример какво става, когато хората не се разбират — казва Стъмп. — Четох някъде, че тук се говорят трийсет и девет езика. Хората не могат да общуват помежду си, поне една трета са неграмотни. Разбират погрешно и преди да си се усетил, някой е пребит, намушкан или застрелян на улицата. Говориш ли испански?

— Някои ключови фрази, например „но“. Което е нашето „не“ — отвръща той.

Пейзажът продължава да запада все повече — пресечка след пресечка занемарени къщи с решетки на прозорците, съмнителни бюра за осребряване на чекове, автомивки. Стъмп навлиза все по-дълбоко в тъмното, потискащо сърце на града, люлеещият се на огледалото джипиес й казва да завива в една или друга посока. Озовават се в промишления район, който в разцвета на мафията е бил идеално място за изхвърляне на трупове — мизерен квартал с ръждиви ламаринени навеси, складове, сметища. Част от бизнеса бил законен, обяснява му Стъмп. Останалата — параван за продажба на дрога, крадени стоки и други тъмни начинания като „изчезване“ на коли, камиони, мотоциклети, малки самолети.

— Веднъж дори на една яхта — добавя тя. — Собственикът си искаше парите от застраховката, твърдеше, че била открадната, а всъщност я домъкнал тук и я пуснал под пресата.

Айфонът му отново звъни. Той проверява кой е. Номерът е скрит. Ламонт се обажда по този начин. Отговаря и в ухото му зазвучава гласът на репортера Кал Трад от „Кримсън“.

— Откъде научи този номер? — пита Уин.

— Моник ми каза да ти звънна. Трябва да те питам за случая с Джейни Бролън.

„Мамка й“. Беше обещала да не съобщава на медиите нищо, докато случаят не бъде разрешен.

— Виж, важно е — продължава Кал. — Трябва да потвърдя, че си на специално назначение и че е свързано с Бостънския удушвач.

— Начукай си го. Колко пъти трябва да ти казвам, че не говоря с репортери…

— Не слушаш ли радио, не гледаш ли телевизия? Шефката ти е бясна. Някой се е раздрънкал и лично аз подозирам, че е от кабинета на губернатора. Няма да споменавам имена, а само, че познавам някои от идиотите, които работят там…

— Няма да потвърждавам нищо — прекъсва го Уин, затваря и се обръща към Стъмп. — Вече ни има по новините.

Тя не отговаря, заета е да шофира и да ругае джипиеса. Проклетият апарат й казва, че може да направи правомерен обратен завой.