Били Лец
Аз и дъщеря ми (30)

Тридесета глава

Щом платената отпуска свърши, Лекси продължи с неплатена и затова Новали изпразни боядисания в бяло апартамент, пренесе нещата и в плевнята на Моузис, а децата прибра при себе си. Когато изписаха майка им от болницата, те вече бяха свикнали с новата обстановка.

Счупената челюст на Лекси щеше да остане затворена още шест седмици, а клепачът и устната имаха нужда от пластична хирургия, стига да можеше да си го позволи. Освен това имаше няколко счупени ребра и ръката й бе навехната, но най-тежко бе пострадал духът й.

Обезболяващите през първата седмица я караха да спи почти непрекъснато и Новали се опитваше нещата да вървят колкото се може по-гладко. Щом получи десет дена отпуска, тя се погрижи Брумит и Полийн да започнат терапия чрез Социалната служба.

Уреди близнаците да ходят на детска градина за три часа дневно, а момичетата на госпожа Ортиз извеждаха бебето в парка всеки следобед. Тогава Новали се заемаше с къщата.

Опъна още няколко въжета за пране в задния двор и мина на пет перални дневно. С готвенето обаче се свикваше по-трудно — налагаше се да приготвя храна за осем души.

В градината й още имаше лук, домати и грах. А господин Спрок, който все се оплакваше, че трябва да хвърля храна, с удоволствие носеше кошници с царевици, тиквички и картофи.

Госпожа Ортиз я научи как се приготвя „калабазас мексикана“ — нещо като крем супа, харесвана от всички, с изключение на Брумит. Форни слагаше по малко от всичко в една тенджера и готвеше литри от нещо мистериозно, което наричаше „чорбульон“. Съртън доставяше сладки картофи, от които Новали правеше хляб и панове.

Лекси се хранеше с това, което може да бъде всмукнато през сламка, но наблягаше най-вече на шейковете от сладки картофи и мляко. Когато започна да отслабва, тя написа бележка на Новали, че най-после е намерила диетата, която върши работа.

Лекси можеше да говори въпреки стегнатото с телове чейне, но устата й се кривеше толкова много, че плашеше Полийн и тя се разплакваше. Затова пишеше бележки, ако искаше да каже нещо. Това бе добре дошло, защото като че ли болките й поутихваха от тишината, Америкъс се суетеше наоколо като петгодишна бавачка. Помагаше за обличането на близнаците, хранеше бебето с биберона и решеше Полийн, без да й скубе косата. Оставяше разни лакомства за Брумит в чинията му или под възглавницата му. Той обаче ги буташе или ги хвърляше на земята. Даде на Лекси едно звънче, с което да сигнализира, когато иска вода или да й затворят вратата.

Когато Лекси започна да става и да ходи, помагаше с каквото може, но нямаше много сили и бързо се уморяваше. Новали виждаше болката в очите й. Не мислеше, че причината е в шевовете и скобите. Чакаше сама да й разкаже какво се бе случило, какво им бе сторил Роджър Брискоу.

Двама полицаи идваха веднъж, за да покажат на Лекси снимка, но не беше на Роджър Брискоу. Когато си отидоха, тя легна и не стана цял ден. Полийн, която не можеше да стои далеч от майка си, също легна.

Брумит се държеше настрана от майка си — избягваше стаите, в които е тя, почти не говореше с нея. Когато обаче беше сигурен, че не го вижда, внимателно я наблюдаваше.

При първото посещение на психолога в районната психиатрия, Новали ги закара и ги чака пред кабинета. Излязоха един час по-късно и Полийн плачеше, притисната в Лекси. Брумит вървеше сам и през целия път мълча, облегнат на вратата на колата. Щом Новали отби по алеята, той изскочи от колата и се втурна към близката горичка. Върна се чак след вечеря.

Тази нощ Новали сънува Форни — нещо, което й се случваше често през последните няколко месеца. Той стоеше пред къщата и се опитваше да влезе, да стигне до нея. Но вратите бяха много — стотици врати, и всички заключени, с изключение на една.

Тя искаше да извика, да му каже коя е незаключената врата, но не можеше. Оставаше й единствено да чака.

— Така е. И те страдат. Болка като тази няма да изпитат през живота си, може би никога — загубиха нещо, което не са в състояние да си върнат, загубиха го безвъзвратно. Няма го, Лекси. Роджър Брискоу го открадна! Този кучи син! — Да, така е. Но ти си понасяла и други подлеци. Нима всеки път, когато някой те оставяше бременна, зарязвайки и теб, и бебето, не уязвяваше и децата ти. Аз също познавам тази болка. Но какво остава след тях?

— Да, мръсно бельо, чекове без покритие, мръсни тоалетни.

— Оставят ни тези малки същества, които празнуват рождени дни, а ние преживяваме само горчиви, тъжни спомени от извършената житейска грешка… Те боледуват от шарки и глисти… пишкат по полите ни, губят ни ключовете, водят бездомни крастави кучета и котки вкъщи…

— Разливат лака за нокти върху най-хубавите ни обувки — допълни Лекси, — пускат любимите ни обеци в кофата за боклук.

— Изхвърлят в тоалетната единственото ни свястно бельо, слагат кадифена шапка с воалетка…

— О, Новали, какво ще кажа на Брумит и Полийн, когато ме попитат защо се е случило именно с тях? Какво ще им кажа?

— Кажи им, че животът ни непрекъснато се променя. Боже, ние двете го знаем отлично. Кажи им да забравят случилото се, защото хора като Роджър Брискоу никога не побеждават. Кажи им още да се държат със зъби и нокти за онова, което имат — своите братя, сестри и майка, готова да умре за тях. Нали ти едва не умря за тях.

Отиде до прозореца и дръпна пердето.

— Кажи им също, че у всеки човек има злоба…

Виждаше се как Брумит спи на креватчето, едната му ръка висеше надолу. По лицето му проблясваше лунна светлина, промъкнала се през клоните на кестенчето.

— Но им кажи и за доброто в нас. И че си струва да се живее тъкмо заради това добро. Затова трябва да направим всичко, за да го предадем на децата си.