Били Лец
Аз и дъщеря ми (3)

Трета глава

Уили Джак свърши парите в Тъкъмкари. Плимутът остана без бензин сто и шейсет километра по-късно. Когато стрелката на бензиномера започна да сочи нулата, той претърси джобовете си, но откри само двайсет и четири цента. Съжали, че бе дал десетачка на Новали. С тях щеше да стигне по-близо до Калифорния. Бързо прогони тази мисъл. Не беше от хората, дето много съжаляват.

Успя да закара колата до една борова гора, доста встрани от пътя. Заключи картонения куфар в багажника, после изтегли седалките — търсеше изтървани монети по мода. Намери две по четвърт долар, една от десет цента и три пенита, както и брошката с форма на хлебарка.

Не бе изминал много път, когато се сети, че си е забравил слънчевите очила в жабката. Светлината го дразнеше повече от жегата. Очите направо го боляха от слънцето.

Опита се да спре кола на автостоп, но набрали скорост след преминаването на Пекос Меса, камионите отминаваха по пътя, като вдигаха облаци прах и пясък. Между зъбите му скърцаше.

На пътя почти нямаше други возила. Минаваха пикапи с цели фамилии наблъскани в кабината. Също и автомобили с подвижни покриви, чиито прозорци бяха в лепенки, предупреждаващи „Възрастни пътници“. Тези шофьори обикновено не вземаха стопаджии.

Един очукан малък фолксваген, пълен с тийнейджъри, намали и се изравни с Уили Джак. Някаква червенокоса глава с криви зъби се наведе от прозореца и се ухили.

— Извинете, господине — каза момчето, — да имате сив пупон?

— Какво? Сив какво?

Колата обаче вече набираше скорост — отвътре се носеше неудържимо кикотене.

— Чекиджии! — изкрещя Уили Джак.

Червенокосият се показа от прозореца и му изпрати въздушна целувка. Той му показа среден пръст.

— Чекиджии! — изкрещя отново, но колата вече беше далече.

Жегата започваше да го мъчи. Устата му пресъхна, главата го болеше. От едно възвишение забеляза езерце, но беше най-малко на два километра от пътя.

Нямаше план как да намери бензин, нито пари, обаче щом видя табелата „Санта Роза — шест километра“, реши, че това е по-добър вариант, отколкото да пердаши пеша до Бейкърсфийлд.

Точно преди отклонението имаше друга табела — „Бензин, храна, покрив“. Уили не стигна до нито едно от трите. Не отиде по-далеч от бара на Том Поуни, ниска циментова сграда с цвят на слабо кафе.

Боеше се, че заведението ще е затворено. Отпред беше паркиран стар пикап без задни колела. Личеше, че доста време е прекарал в това състояние. Неоновите надписи на сградата не бяха запалени и вътре беше тъмно, но се чуваше музика. Опита вратата — беше заключена. Приближи до прозореца, избърса с длан мръсотията, сложи ръце до очите си и надникна вътре.

След миг зрението му се нагоди и той разора, че се взира в нечии очи от другата страна на стъклото.

— Господи! — възкликна и се отдръпна.

Чу как вътре някой изцвили от удоволствие. След малко изщрака ключалка и вратата се отвори, но само няколко сантиметра. Той внимателно приближи, после пристъпи още крачка напред. В този миг вратата зейна, една ръка се подаде, грабна го и го вкара вътре.

— Защо, по дяволите, надничаш в моя прозорец?

Държеше го момиче на дванайсет — тринайсет години, с къса подстригана коса, орлов нос и слабо, кокалесто лице, цялото в пъпки. Уили Джак за малко не се разсмя — тя беше толкова грозна и кльощава. Напомни му снимките на гладуващи африканци, който бе виждал по телевизията. Само дето момичето бе бяло. И силно.

— Можех да те застрелям както надничаш, знаеш ли тая работа?

— Слушай — блъсна ръката й, — не съм ти надничал в спалнята, я? Това не е жилище.

— Откъде знаеш, бе, умнико?

— Така е, нали?

— На теб на какво ти прилича?

Той огледа стаята. Беше прекарал хиляди нощи на такива места, но никога в тях не бе откривал нещо повече от онова, което виждаше сега: джубокс, билярдна маса, бар, момиче. Не бе забелязвал нито напукания гипс, нито изпоцапаните стени, нито пожълтелите снимки на индианци, мършави и изтощени. Блясъкът на все още новите неща не се виждаше — вече бяха замазани и загрозени — като момичето.

— В края на краищата заведението отворено ли е или не? — попита той.

— Ако беше затворено, нямаше да си тук, нали така?

— Искам единствено… пие ми се само една студена бира.

— Това и продаваме.

Тя мина зад бара, наля една бира и я плъзна по плота към него. Той я изгълта почти на един дъх.

— Откъде си, значи? — попита момичето.

— От Нашвил.

— Тенеси?

— Не знам да има друг Нашвил. Освен този в Тенеси.

— Голям умник си май, а?

Уили Джак се захили.

Някъде в дъното, от стаята зад бара, се чу как шурна водата в клозета.

— Знаеш ли на кого приличаш, като се засмееш? — попита тя. — На Джон Куган Меленкамп. Казвал ли ти го е някой?

— Разбира се. Много пъти. И знаеш ли защо? Защото той ми е брат.

— Глупости, не ти е брат.

— Така ли? Майка ми пък мисли, че ми е брат.

— Не е вярно.

Допи бирата и й подаде празната чаша.

— Покажи ми шофьорската си книжка.

— Защо? Да не си ченге?

Тя се разсмя и Уили Джак видя, че предните й два зъба липсват. Венецът на празното място беше кървавочервен, сякаш намазан с червило. Той с изненада почувства, че започва да се възбужда.

Момичето напълни чашата и му я върна.

— Хайде, докажи това, което твърдиш.

— Де да можех.

— Разбрах, че дрънкаш глупости.

— Едно копеле ми открадна портфейла снощи. Направо от хотелската стая. Мангизите. Кредитните карти, бележника.

— Искаш да кажеш, че нямаш пари? А как ще платиш двете бири?

— Е, имам дребни. — Престори се, че бърка в джоба си.

— Няма нищо. Заведението черпи.

— Джолийн? — чу се женски глас — равен и дрезгав.

Момичето повдигна вежди и направи физиономия, сякаш ядеше сурово яйце.

— Да, госпожо?

— Напълни ли солниците?

— Напълних ги.

Грабна пакет сол от рафта зад себе си и отвинти капачките на няколкото очукани пластмасови солници на бара. Вдигна пакета, започна да го накланя и изправя над солниците.

— Джолийн — извика отново жената.

Момичето се засмя на Уили Джак, а солта се изсипа над солниците и на плота. Държа пакета, докато се изпразни. Солниците се скриха в бялата купчина.

— Джолийн — гласът вече бе по-настоятелен.

— Какво?

— Сложи останалата бира в хладилника — извика жената.

— Добре.

Отиде в преградения със завеса ъгъл на бара и се върна с две каси бира. Носеше ги с лекота. Уили Джак я наблюдаваше как отвори хладилника и започна да реди топлата бира вътре. Джинсите й се впиваха в дупето всеки път, когато се навеждаше напред, но не това го вълнуваше. Възбуждаха го липсващите предни зъби.

— И ти ли си музикант? — попита тя.

— Да. Отивам на купон в Лас Вегас, ако стигна до утре вечер.

— Че то е само на осем часа. При това ако се спазва разрешената скорост.

— По дяволите, не си падам много по забраните, но…

— Джолийн?

Момичето сложи пръст на устните си, но той нямаше нужда от подсещане. Беше доловил неспокойството в гласа на жената.

— Говориш ли с някого там?

— Не, просто си пея.

— Ще стигнеш съвсем спокойно за осем часа — пошепна Джолийн.

— Само че колата ми е на шосето без капка бензин. Нямам нари… нито кредитни карти.

— Защо не се обадиш на брат си?

— Там е работата. Той е в Лондон, на турне.

— Тогава се обади на жена си.

— Нямам жена.

— А приятелка?

— Не, с нея приключих. Зарязах я.

— Пътувай на автостоп. Освен ако мислиш, че тая работа вече не е за теб.

— Пътувал съм много, но не мога да си оставя колата.

— Може би мога с нещо да ти помогна.

— По-точно?

— Имам малко пари.

— С удоволствие бих…

— Какво, по дяволите, става тук? — гласът от задната стая принадлежеше на дебела жена, която стоеше на вратата. Беше по мъжка долна фланела, черни дантелени гащи и розови маратонки.

— Отворила ли си, Джолийн?

— Не, госпожо, но той…

— Ти ли решаваш кога да отваряме? А? Ти ли определяш работното време? — Жената прекоси кръчмата и застана точно пред момичето. — Ти ли въртиш заведението вече?

— Този човек…

Жената се обърна към Уили Джак.

— Затворено е.

— Така ли? — отвърна той.

Тя протегна ръка и грабна бирата пред него.

— Плати ли за това?

— Канех се, но…

— Аз го почерпих — обади се момичето.

— О! Отваряш и черпиш с бира. Бре да се не види. Не разбирам как съм се оправяла с това заведение без теб. Да, господине, щом…

Момичето се втурна покрай жената и отвори предната врата.

— Той си тръгва. — Направи знак на Уили Джак. — Тръгвай. Излизай.

Той слезе от стола и се отправи към вратата без бързане…

— Позна, проклетнице, тръгва си. Но и ти ще го последваш, ако не се стегнеш.

Той излезе навън, а момичето хлопна вратата зад гърба му. Гласът на жената достигаше до слуха му дори когато излезе на шосето. Крещеше за солта.

По пътя към градчето мина покрай няколко фургона, скупчени на гола поляна, край изоставена количка за плодове и изгоряла плевня сред поле, обрасло с пелин. Прескочи през железопътни релси, минаващи покрай бензиностанция, чиито прозорци бяха заковани с дъски. На това място го чакаше момичето. Стоеше на циментовата площадка между помпите.

— Много бързо разчисти солта, Джолийн — каза Уили Джак, опитвайки се да произнесе името също като жената.

— Не съм я разчистила.

— Бас държа тогава, че ще те напердашат.

— Тя не ми е шефка.

— Да. Забелязах това.

Момичето прекрачи тротоара и тръгна до него по пътя.

— Слушай. Имам над двеста долара и мога да ти ги дам, ако искаш.

Той се спря.

— Искам.

— Но трябва да ме вземеш със себе си. Да ме заведеш в Лас Вегас.

— Как не. Ще ме арестуват за отвличане.

— Не съм дете. Деветнайсетгодишна съм.

— Аз пък съм Елвис.

— По-голяма съм, отколкото изглеждам.

— Какво имаш предвид — да те взема със себе си ли?

— Да ми разрешиш да дойда с теб, да ти помагам в Лас Вегас.

— Да ми помагаш как?

— С екипировката. Инструментите и другите неща. Яка съм, знам да нося. Високоговорители, усилватели. По дяволите, съвсем сама мога да преместя цяло пиано.

Докато изричаше тези думи, тя подръпваше ризата си. Уили Джак имаше чувството, че ей сега ще запретне ръкави и ще му покаже мускулите си. Знаеше, че ако го стори, ще се разсмее и тя ще се откаже от цялата работа.

— Защо се усмихваш? — попита момичето.

— Затова… Мисля колко ще е хубаво някой да е с мен. Да се грижи за костюмите ми, да пришива… пайети, копчета и разни такива.

— Да, бих могла да приемам поръчките, да записвам кой се е обаждал. Всичко.

— Добре. Така да бъде.

Тогава тя се усмихна и той отново видя празното място отпред на венеца й.

— Да вървим — рече Уили Джак.

— Да, ама аз не мога да тръгна веднага.

— Защо?

— Трябва да си взема парите и малко дрехи. Да уредя някои работи.

— Кога можеш да тръгнеш тогава?

— Довечера.

— Довечера? А аз какво, по дяволите, ще правя цял ден? Да вися на слънце и да се суша като чироз?

— Не знам. Иди в парка. Поразтъпчи се. После ще се срещнем при гимназията.

— Къде е тази проклета гимназия?

— В центъра на града. Ще я видиш. Няма кой знае какво друго. — Става ли? — попита тя.

— Нямам кой знае какъв избор, нали?

— Къде е колата ти?

— На шосето. Около осем километра на изток.

— Какво караш?

— Плимут от седемдесет и втора. Защо?

— Дай ми ключовете. — Тя протегна ръка, опитвайки се да изглежда уверена в това, което прави.

— Да пукна, ако го направя.

— Ще отида до там, ще занеса бензин в туба. После я докарвам, зареждам я, наливам масло, всичко. Взимам те в осем и изчезваме.

— Не — поклати глава. — Няма да си дам ключовете на…

— Мислиш, че ще открадна плимут от седемдесет и втора? Глупости. Остави. — Тя се обърна и пое обратно по пътя. — Зарежи цялата работа.

— Добре де — провикна се Уили Джак, — приемам.

Момичето обаче продължи да се отдалечава. Той я настигна и размаха ключовете пред носа й.

— Казах, че приемам — в гласа му имаше известна твърдост.

Тя взе ключовете от ръката му, без да спира.

— В осем — рече и изчезна.

 

 

Уили Джак отиде пред училището в седем, надявайки се, че момичето може да дойде по-рано. Бе опитал всичко, което му хрумна. Прекара един час в билярдната зала. Наблюдаваше двама дебелаци — играеха така, сякаш пронизват риба с хавайско копие. Когато най-сетне се включи в играта, той им позволи да оберат дребните му пари, за да може да им измъкне няколко долара, но точно тогава те се отказаха, отнасяйки спечеленото.

В магазина успя да измъкне от автомата за дъвка няколко монети и си купи пепси с голям сандвич. След това отиде до някакво кафене на име „Прасковите“ — в него пи вода и гледа анимационни филми на един доста скапан черно-бял телевизор.

Най-после стигна до гимназията и докато чакаше, изтрепа немалко комари, но по лицето и врата му останаха десетки сърбящи червени петна.

Джолийн обаче не бе подранила. Дори не дойде навреме. Пристигна в девет без четвърт, като караше твърде бързо и без запалени фарове. Подмина алеята към училището, закачи бордюра и удари предната броня в железните перила пред тротоара.

— Къде, на майната си, се губиш? — извика той.

— Имах работа.

Уили Джак тръгна към шофьорското място.

— Върни се — каза тя. — Аз ще карам.

— Когато ме няма. — Отвори вратата, а тя се прехвърли на съседната седалка.

— Взе ли парите?

— Разбира се.

— Колко са?

— Двеста и осемнайсет.

Тогава Уили Джак се наклони към нея, сякаш за да й прошение нещо. Тя също се наведе. Той вдигна ръка, хвана й врага, извивайки косата й между пръстите си. Натисна главата й към лицето си. Носът му се сплеска върху бузата й.

После, гледайки я в очите, притисна устните си върху нейните и със зъби и език я накара да разтвори устни. Напипа с езика си мястото, което търсеше. Започна да облизва празнотата на венеца, там, където липсваха зъбите. Плъзгаше се по ръба, напред и назад, люшкайки главата й, изпълвайки я със своята топлина… После издаде един звук — глух и дълбок.

След малко той се дръпна от нея и я блъсна обратно на седалката.

— Дай ми ги — рече той.

— Кое?

— Парите!

Момичето настръхна от резкия му тон. Извади парите от чантата си и ги сложи в ръката му. Той не погледна към банкнотите, не ги преброи. Напъха ги в джоба си. Запали мотора и колата потегли.

Уили Джак мълча, докато стигнат до края на града, при неоновия надпис на кръчмата, където срещна момичето.

— Кой е Том Поуни? — попита я той.

— Баща ми.

Уили Джак се разсмя.

— Не вярвам, че искаш да спра, за да си вземеш сбогом.

Тя не отвърна, само се свлече на седалката, когато минаваха край къщата.

Когато излязоха на шосето, Уили Джак наду до сто и петдесет и се изтегна с ръка на нейната седалка, точно над рамото й. Тя се отдръпна към вратата.

— Какво ти става? — попита я. — Мислиш, че ще ти направя нещо ли?

Тя не го погледна — очите й бяха вперени в пътя.

— Кажи ми, девствена ли си?

— Не, по дяволите — отвърна момичето припряно.

— Девствена си! — захили се той. — Да пукна, ако не си. Ръката му се плъзна по облегалката, по рамото, после по едната й гърда, пръстите му опипаха зърното й.

— Да пукна дано. Намерил съм си девствена! Ще трябва да направим нещо по въпроса, нали така?

Тогава забеляза светлинните сигнали в обратното огледало. Намали, надявайки се, че колата ще го задмине, защото преследва някой друг. Изведнъж чуха сирената.

— Да му се не види! — възкликна момичето.

Уили Джак отби на банкета, спря, изчака шерифът да излезе от колата и да се приближи.

— Ако може шофьорската книжка, господине.

Уили Джак бръкна в задния си джоб и извади портфейла.

— Каза, че са ти го откраднали — прошепна момичето.

Изгледа я ядосано, подаде документа през прозореца и изчака шерифът да го огледа на светлината на фенерчето.

— Какво съм направил? — попита той, а шерифът бе вече зад колата и записваше номера на една квитанция.

— Излъга ме за портфейла, нали? — попита момичето.

— Днес се погрижих за него.

— Как? Как се погрижи?

— Слушай. Хайде да се разберем. Какво ще кажеш? И двамата искаме едно и също нещо, нали? Да отидем в Лас Вегас. Заедно. — Протегна се и взе ръката й в своята. — Така ли е?

Фаровете на патрулната кола осветяваха лицето му с бледа светлина.

— Не съм ли прав? — попита Уили Джак, стискайки по-силно ръката й.

После се обърна, тъй като чу шум до прозореца.

— Транзит ли сте, господин Пикънс?

— Той е с мен, Франк — обади се момичето.

Шерифът се наведе и освети предната седалка.

— Здрасти, Джолийн. Не разбрах, че си вътре.

— Отиваме в Албъкърк да гледаме един филм. Това е гаджето ми.

— Разбирам.

После насочи светлината към задната седалка. Джолийн я беше наблъскала с кутии и куфари. Над задната врата висеше закачалка с дрехи, по пода се търкаляха обувки.

— Много неща вземаш само за едно кино.

— Ще се отбием в пералнята. Ще пера някои неща.

— Имате ли нещо против да излезете от колата?

Уили Джак се ослушваше, докато момичето бързо се измъкна — готово да съдейства. Когато ги осветиха фаровете на преминаваща кола, тя наведе глава.

— От колко време сте в града, господин Пикънс?

— От скоро.

— Само от няколко дни — обади се Джолийн, — три или четири.

— Бихте ли отворили багажника?

Уили Джак се пресегна през прозореца, взе ключовете, мина отзад и отвори капака. Багажникът горе-долу беше в състоянието, в което го бе оставил, само дето куфарът му бе отворен, а до него се търкаляше една найлонова торба. Шерифът поразрови из куфара, отвърза торбата и погледна вътре.

— Пушите ли, господин Пикънс?

— Да.

— Каква марка?

Извади пакета „Марлборо“ от джоба на ризата си и го показа на шерифа.

— Интересно какво ще правите с тези четиринайсет картона „Уинстън“.

— Какво! — Притесни се той. — Те не са мои.

Шерифът погледна към Джолийн.

— Аз не пуша — заяви тя.

— Господин Пикънс, арестуван сте. Имате право да не отговаряте…

Уили Джак бе гледал „Блус на Хил Стрийт“ в Телико Плейнс и знаеше думите, знаеше ги наизуст. Дори си помисли, че гласът на шерифа малко прилича на героя Ренко.

 

 

До вратата стоеше един полицай. Франк, онзи, дето беше арестувал Уили Джак, седеше зад бюрото насреща му. Момичето търкаше задник на близкия стол, но той въобще не го поглеждаше. Нито веднъж. Парите, които му беше дала, се търкаляха разпилени върху писалището.

— Вижте — рече Уили Джак. — Останах без пари. Дойдох да видя дали не мога да изкарам нещо.

— И изкара двеста и осемнайсет долара и четиринайсет картона цигари „Уинстън“. Уинстън 100 мм. Налетя на най-странното съвпадение, защото точно това е било откраднато от „Пуерто де Луна“ на Единайсета улица, в сряда сутринта.

— Въобще не съм бил тук в сряда сутринта. Бях в Оклахома.

— Може ли някой да потвърди?

— Да. Приятелката ми, Новали. Тя беше с мен.

Джолийн се размърда на стола — дъсчиците от облегалката остро изскърцаха.

— Къде е тя сега? — попита шерифът. — Тази приятелка.

— Оставих я в Оклахома. В някакъв град със „С“.

Шерифът извади един атлас от чекмеджето, прелисти и го обърна към Уили Джак.

— Това е Оклахома. Намери града.

Тон зашари с пръст по картата, после посочи.

— Секвоя, ето тук.

— Значи си оставил приятелката си в Секвоя, Оклахома. При роднини ли?

— Не.

— При приятелка?

— Не. Оставих я в един магазин от веригата „Уол-Март“.

— Там ли работи? В „Уол-Март?“

Уили Джак поклати глава.

— Среща ли имаше с някого?

— Не. — Просто я оставих там.

— Какво искаш да кажеш? Че си я зарязал?

Той кимна.

— Шкартира я, така ли?

— Да. Шкартирах я.

— Същото щеше да направиш и с мене, нали? — развика се момичето. — Да ме захвърлиш като улично куче! — Копеле мръсно.

— Джолийн, не ставай груба — обади се шерифът. — Да дадем на господин Пикънс възможност да се изкаже. — Полицаят до вратата се изсмя. — И така, в колко часа шкартирахте онова момиче в сряда?

— Не знам. Около десет, може би единайсет.

— Това е лъжа — намеси се Джолийн. — Той беше тук с мене във вторник вечерта. Покани ме да отида в Лас Вегас с него. Това стана късно вечерта във вторник. Каза, че ако тръгна с него, щял да измисли откъде да намери пари.

— Не — извика Уили Джак, — казах…

— Точно така, господин Пикънс. Казали сте. Но можете ли да го докажете?

Шерифът се втренчи за миг в него, после погледна към мъжа до вратата и отново се обърна към Уили Джак, поклащайки глава.

— Бива си те.

— Нека да се обадя. Да видя дали не мога да я открия.

— Да се обадиш? Къде?

— В магазина „Уол-Март“.

Шерифът се изсмя като на тъп виц.

— Мислиш, че тя е още там? И те чака?

— Не, но…

— Освен това магазините са вече затворени.

— Може да има някой. Някой, който да я е видял или пък да знае къде е. Например нощният пазач. Или портиерът. Нямам ли право на един телефонен разговор?

— Да, имаш. На един. На този.

Шерифът взе номера от телефонистката за извънградски разговори и избра номера. Когато отсреща започна да звъни, той подаде слушалката, усмихна се отново и каза:

— На един.

Уили Джак се изкашля и доближи слушалката до ухото си. При третото иззвъняване седеше на ръба на стола. На осмото си хапеше устните и въртеше шнура.

На десетото започна да шепне:

— Десет, Мисисипи… единайсет, Мисисипи… дванайсет…

Слушалката беше лепкава, а звукът — изкривен, като сигнал, който отеква в тунел.

Шерифът вдигна показалец и отново повтори само с устни: — „Едно“.

— Двайсет и едно, Мисисипи… двайсет и две…

Изведнъж Уили Джак скочи от стола и тресна слушалката в бюрото — из стаята се разлетяха бакелитови парчета. После закрещя — думите изригваха от устата му, сякаш носени от ураган.

— По дяволите! Обадете се. Обадете се, дявол да го вземе.

Единият от полицаите го удари точно под ухото. Другият го свали на пода, но той продължаваше да стиска остатъка от слушалката. Чу, че някой говори, но не разбра кой е. Дете хленчеше някъде в тъмното.

— Трийсет и едно, Мисисипи… трийсет и две…