Теса Баркли
Мечтите на другите (20)

Глава двадесета

Поради тъмнината и дъждовния поток, който се стичаше по предното стъкло, Линдзи почти нищо не можеше да види. Забеляза как от спрялата пред нея кола някой слезе и извика.

Започна трескаво да мисли. Не биваше да я заловят заедно с Алис. Предните колела на пасата здраво бяха затънали в канавката пред оградата. Страничната врата беше леко открехната и през пролуката се бе промъкнал трънлив храст. Линдзи си спомни, че беше забравила да заключи вратите на колата и сега двете с Алис не можеха да останат тук и да изчакат някой да им се притече на помощ.

Не можеше също така да стои безучастно и да позволи този ужасен човек да ги хване. Тя се прехвърли на задната седалка, освободи колана, прегърна дъщеря си и тихо се измъкна от вратата, която бе най-отдалечена от нападателя. Изпусна балтона, с който бе увита Алис, но сега най-важното бе да успеят да избягат.

Дъждът се лееше като от ведро, силният вятър я блъскаше, като че ли се опитваше да я събори на земята. Алис се събуди и се разплака.

— Няма нищо, миличко, мама е тук.

— Мамичко! Какво се е случило?

— Нищо, нищо, просто има буря.

— Да не би баба да е забравила да затвори прозореца?

Нападателят се появи от другата страна на колата. Отвори вратата и се запромъква през задната седалка, за да се добере до тях, като не спираше да ругае. Линдзи се обърна, забеляза малка пролука в трънливия храст и се промуши от другата страна на оградата.

Краката й веднага затънаха в блатистата почва. Калта стигаше до глезените й, джинсите й натежаха. „Не, не — мислеше си тя, — няма да се оставя да ме хване!“ Къде ли се намираха? Ама, разбира се, на поляната, която бяха прекосили преди няколко дни, за да отидат при рибарите на кея и да им занесат храна.

Линдзи малко се успокои. Поне знаеше къде се намира, за разлика от преследвача. Знаеше и за пътечката през мочурищата.

Но къде беше тази пътечка? Опита се да си спомни как бяха вървели към кея в онзи топъл слънчев ден. Първо минаха по ливадата, след това се изкатериха по няколко стъпала и излязоха на пътечката.

Стъпалата трябва да бяха на не повече от двадесетина метра от оградата. Тя се наведе, за да се скрие зад нея. Под прикритието на оградата започна бавно да се придвижва в гъстата кал.

Нападателят още не беше разбрал накъде е тръгнала. Излезе от колата и веднага се блъсна в оградата. Линдзи се досети какво става по тъпия звук, последван от приглушена ругатня. След това настъпи тишина и тя разбра, че и той е намерил пролуката и вече знае откъде са минали.

Но нямаше как да знае накъде са се насочили. Това донякъде я успокои, но след малко надеждите й рухнаха. Алис изпищя:

— Мамо! Много е мокро и студено!

— Шшш, миличко, тихо. Нали мама е при тебе.

— Но, мамичко…

Постави ръка на устата на Алис.

— Шшш, скъпа. Слушай какво ти казва мама. Недей да говориш. — Детето се дръпна, за да се освободи от ръката й. — Шшш — отново я предупреди Линдзи.

Чу се звук на шляпащи стъпки. Той беше тръгнал към тях, след като бе чул гласа на Алис.

Линдзи се опита да върви по-бързо, но се оказа невъзможно в лепкавата кал. След малко усети твърда почва — беше излязла на покритата със сгурия пътечка към кея.

Линдзи намести Алис и се затича. Дъщеря й обаче пак се разпищя:

— Флопси! Изпуснахме Флопси!

Само на няколко крачки зад тях се чу доволен възглас. Преследвачът ги следваше по петите. Младата жена хукна напред, без да се старае да накара детето да замълчи. Алис плачеше за загубеното зайче.

Мъжът отзад започна да крещи:

— Няма да се измъкнеш! Ще те хвана! Ще те науча аз тебе!

„Правилно — помисли си Линдзи, — нека си хаби силите за излишни заплахи!“

Продължаваше да тича. Нищо не се виждаше, но предполагаше, че тъмните очертания отпред са дърветата покрай реката. Усещаше твърда почва под краката си и беше сигурна, че се движи в правилна посока.

Пред нея нещо проблесна. Водите на реката. Когато стигне до нея… дали имаше пътечка? Опита се да си спомни. Но в съзнанието й се явяваше само една картина — кея и двете момчета, които ловяха риба. Въдици, потопени във водата. Лодки, завързани за колове на пристана.

Лодки, точно така! Трябваше да стигне до края на малкия кей и докато този побъркан разбере къде са, тя щеше да скочи в една от лодките и да я отблъсне от кея. Преследвачът трудно щеше да се досети къде се намират. Тъмните очертанията на дърветата мрачно се олюляваха над металния блясък на реката. Но поради силния порой и тъмнината никъде не се виждаше никакъв кей.

Внезапно кракът на Линдзи се удари в нещо дървено. Тя бързо хукна напред, но стъпките й отчетливо затрополиха по платформата на кея. Преследвачът ги чу и тръгна след тях. Сега вече и тя можеше да чуе тежките му стъпки зад гърба си.

Линдзи стигна до края на кея. Спря се и погледна надолу. Къде бяха лодките?

Тапти беше казал: „Използват ги само през почивните дни.“ Нямаше ги. На кея нямаше никакви лодки.

— Ха! — изрева преследвачът. — Хванах те!

Младата жена силно притисна дъщеря си към себе си.

— Поеми си дълбоко дъх, мило, сега ще поплуваме.

Без да изпуска Алис от ръце, тя скочи във водата.

В първия момент имаше чувството, че са се хвърлили в обятията на смъртта. Удариха се във водата, а тя, студена и жестока, се затвори над тях. Започнаха да потъват. Оказа се много по-дълбоко, отколкото предполагаше.

Най-после докосна с крак тинестото дъно на реката. Обувките й затънаха. Линдзи се отдръпна и освободи краката си от тинята. След това бързо си изхлузи обувките и те изплуваха на повърхността. Дебелият пуловер, който бе облякла заради студа, се напои с вода и започна да тежи като камък.

Показаха се на повърхността. Алис бе заровила главичка на рамото на майка си и не смееше да се пусне. Пуловерът се бе увил около нея и Линдзи го издърпа, за да освободи детето.

— Всичко е наред, миличко — дрезгаво прошепна тя, тъй като мътната вода влизаше в устата й. — Много сме добре.

— Мамо, мамичко…

— А сега започваме да плуваме, Алис…

— Не обичам да плувам в тъмното, мамо. Не ми е приятно. Искам да излезем от водата…

— Да, но точно сега не можем…

И не само защото беше опасно да се върнат на брега, където ги чакаше един побъркан човек. Течението на реката започна да ги дърпа навътре.

Линдзи много пъти бе попадала на подводни течения по време на експедициите със съпруга си — водолаза Боб. Знаеше, че те бяха много силни и много по-бързи от самата река. Сега отливът носеше водите на реката към открито море, а едновременно с това и тях двете.

Някъде в далечината Линдзи чуваше някакви викове. Какво ли крещеше онзи човек на кея? Дали ги викаше да се върнат? За нищо на света. Течението ги дърпаше навътре и тя знаеше, че е безсмислено да се съпротивява.

Засега трябваше да се оставят на течението. Единственото, което можеха да направят, бе да се опитат да се приближат до брега и да потърсят опорна точка — шамандура или дори плуващ дънер.

Линдзи силно притисна Алис към себе си и прошепна:

— Сега за малко ще те пусна, сладка моя…

— Не!

— Само за момент, Алис. Искам да махна този неудобен пуловер…

— Не!

— Налага се, миличко, той ме дърпа към дъното. Ще те пусна за малко и ти ще се задържиш на повърхността на водата, както правиш у дома, в басейна…

— Но тук е тъмно, мамичко. Ние никога не плуваме в басейна, когато е тъмно…

— Спомняш ли си как си играехме на „Спасители на плажа“.

Алис с всички сили се вкопчи в майка си. Беше много уплашена. Линдзи я прегърна колкото се можеше по-силно към себе си.

— Помниш ли, как си казвахме, че никога не трябва да правим така? Помниш ли? — повтаряше тя, докато водата я удряше в лицето и заливаше главата й. — Трябва да бъдем много спокойни и да се отпуснем по гръб във водата. Нали знаеш как да го направиш?

— Мамичко, студено ми е!

— Зная, любов моя, зная. Но трябва да се отпуснем. — „И да си пестим силите, за да не загубим бързо телесната си температура“ — помисли си тя. — Тогава ще стигнем брега на реката и ще се изкатерим на сухо. Съгласна ли си?

— Ще се изкатерим? Скоро ли?

— Да, след малко. Готова ли си? Пускам те. — И преди Алис да успее да възрази, Линдзи я пусна. С една ръка придържаше детето, а с другата изхлузи мокрия пуловер, който я дърпаше към дъното. Измъкна се първо от единия ръкав, после от другия. Пуловерът се завъртя на повърхността, леко я докосна по рамото и потъна.

Линдзи се обърна по гръб.

— Мамичко! — изпищя Алис, тъй като за момент престана да усеща ръката на майка си. Тя я хвана под мишниците и се отблъсна с крака. Преплува няколко метра срещу течението.

— Ето, моята кукличка, готово — нежно каза Линдзи, но шумът на водата заглуши гласа й. Алис едва ли я беше чула.

Но тя усещаше силните движения на ръцете на майка си. Беше легнала по гръб, с лице, изложено на студените дъждовни капки. И все пак така се чувстваше много по-добре, отколкото когато водата непрекъснато я заливаше. Отпусна се, тъй като се занимаваха с нещо добре познато: играеха си на „спасители на плажа“, както бяха правили много пъти в басейна у дома.

Линдзи лежеше на повърхността на водата, главата й беше насочена в посока на течението. Не трябваше да допусне течението да ги отнесе прекалено бързо до делтата на реката. Също така нямаше намерение да плува срещу течението. Сега главната задача бе да се задържат на повърхността и да намерят нещо, за което да се хванат.

Макар и да бе началото на юли, беше много студено. Духаше силен северозападен вятър, дъждовните капки се забиваха в кожата като ледени стрелички.

„Няма да издържим дълго — тъжно помисли Линдзи. Но след малко реши: — Трябва да продължим да се борим. Нямаме избор.“

Задвижи ритмично крака. Искаше да разбере от коя страна е брегът. Но за да се обърне, трябваше отново да пусне Алис.

— Скоро ли ще излезем, мамичко? — попита слабо гласче.

— Да, много скоро, любов моя.

Времето минаваше. Линдзи сложи ръце под главичката на дъщеря си, за да не се нагълта с вода. Вече не усещаше копринената мекота на косите й, защото пръстите й бяха изтръпнали. След малко установи, че не може да движи ръцете си. Протегна се, за да се раздвижи.

Къде ли се намираха? Дали бяха близо до брега? Реката все повече се разширяваше, което означаваше, че се доближаваха до морето. Дали вече не се намираха някъде сред огромното солено пространство?

Внезапно Линдзи забеляза отдясно слаба мъждукаща светлина.

— Помощ! — извика тя. — Помощ!

Светлината плавно ги отмина. Вероятно идваше от някоя къща на брега, но беше прекалено далече, за да чуят виковете й през шума на вятъра.

Отнякъде се чуваше тиха музика. В първия момент реши, че има халюцинации, но след малко разбра, че музиката се чува все по-близо и по-силно.

Нюорлиански джаз?

Това означаваше включено радио или касетофон, а също така къща, лодка и изобщо човешко присъствие.

— Помощ! — отново извика Линдзи. — Помощ, чувате ли ме?

Линдзи отчаяно заплува в посоката, от която идваше музиката. Течението я дърпаше навътре, но тя вече правеше всичко възможно, за да се освободи от него.

— Хайде, Алис, помагай с крачета! След малко… ще излезем при музиката…

Детето задвижи крака, все едно че плуваше по гръб. Двете заедно се бореха срещу водната стихия.

Майката почувства как нещо обемисто се блъсна в ръката й и изтръгна дъщеря й от прегръдката й. Гмурна се, като се давеше с вода. Обхвана я ужас. Беше изпуснала Алис! Бързо изскочи на повърхността и видя дъщеря си, която пляскаше наблизо и пищеше:

— Мамо! Мамичко!

Линдзи веднага я сграбчи. Заплуваха заедно. В какво ли се беше ударила?

Музиката се чуваше все по-силно. Линдзи забеляза светлина на ветроупорен фенер.

Някой извика:

— Ей, има ли някой?

— Помощ! — обади се тя. — Тук сме, във водата. — Протегна ръка, за да разбере в какво се бе ударила, и напипа метал. Осъзна, че е някаква верига.

— Във водата ли сте? — извика учудено човекът.

Включиха ярка светлина. Един мощен лъч се насочи към тях.

— Слава Богу! — извика някой.

Нечии приятелски ръце издърпаха Алис от изтръпналата й прегръдка. След малко помогнаха и на Линдзи да се изкачи на борда на яхтата „Блу Бойс“.

— Благодаря ви — задъхано промълви тя. — За малко да загинем… — Думите й едва се чуваха. Линдзи дори не успя да види лицето на човека, който ги беше спасил, защото веднага припадна.

Събуди се от ужасен кошмар — изпитваше безумен страх, че всеки момент може да се удави и да изпусне дъщеря си в дълбоки мътни води. Още преди да отвори очи, протегна ръце и прошепна:

— Алис!

Нечии топли ръце хванаха нейните.

— Всичко е наред, скъпа. Алис е в безопасност.

Линдзи отвори очи. Над нея се беше надвесила майка й.

— Алис? — отново прошепна.

— Линдзи, успокой се, детето спи. — Силия я повдигна, пъхна възглавница зад гърба й и посочи към леглото в ъгъла на стаята. Там лежеше нейната светлокоса дъщеря, завита в топло кремаво одеяло.

Кошмарът си отиде. Тя разбра, че се намира в боядисана в бяло стая. Сигурно беше в болница.

— В болница ли съм? — дрезгаво попита.

— Не. Това е стаята за оказване на медицинска помощ на яхтклуба при делтата на реката. Тази нощ те донесоха тук.

Линдзи примигна. През прозореца проникваше слънчева светлина. Цялото тяло я болеше, чувстваше се като пребита. На лявото рамо имаше рана. Опипа болното място с другата си ръка и тогава забеляза, че е облечена в старомодна трикотажна пижама на бежови и кремави райета. Под ръкава напипа превръзка.

— Ранена си — каза Силия и отмести ръката й.

— Да-а, сега си спомням, че се ударих в някаква верига.

— Превързаха те и ти биха инжекция против тетанус. На Алис също. Но най-страшно беше силното охлаждане на тялото.

— А колко е… часът? — колебливо попита младата жена.

— Около пет сутринта.

Линдзи се опита да си спомни събитията от миналата нощ.

— Значи съм тук от… сигурно поне от шест часа?

— Господин Соумс ви е извадил от водата някъде около единадесет. Каза, че оставил радиото включено и си легнал. Изглежда, той почти през цялото лято живее на катера. Нещо се ударило във веригата и катерът се разклатил. Надникнал от каютата и те чул да викаш.

— Слава Богу — прошепна Линдзи.

Нещо прошумоля зад гърба на майка й.

— Амин — каза познат глас. — Страхувахме се да не сме те загубили.

И тогава тя забеляза Тад.