Теса Баркли
Мечтите на другите (2)

Глава втора

Питър Груман живееше в луксозен мансарден апартамент в Барбикан. Всички се чудеха защо човек, болен от артрит, е избрал да живее на едно толкова неудобно място, но Линдзи добре го разбираше. Зад прикритието на саксиите с мушкато, отрупали неговия балкон, той можеше да наблюдава своето любимо Сити — света, в който толкова години се бе чувствал воин и победител.

Линдзи се качи с асансьора до неговия етаж, където той вече я чакаше пред отворената врата на апартамента. Остави я да заключи и с бавни крачки тръгна към кухнята. Водата беше завряла и омразният „Ърл Грей“ се запарваше в чайника. Тя влезе веднага след Питър. Той я целуна по бузата и я погали с деформираната си ръка.

— Е, сладка моя, какви са последните клюки? Видях на монитора, че си се втурнала да преследваш „Ленъкс“.

— Да, и успяхме да получим по-голямата част от акциите. — Той кимна одобрително, а тя взе подноса с чая и тръгна към дневната.

Трите големи кресла бяха така поставени, че посетителите да се наслаждават на гледката, която се откриваше от високия прозорец. В сивото небе се издигаха кулите на финансовия район, озарени от залязващото слънце. Цветовете на черната мозайка, меднокафявите рамки на прозорците, сивата тухла, тръбните мебели, боядисани в синьо и зелено, млечнобялото и бежовото на мрамора и килимите в апартамента се преливаха на меката светлина на пролетната вечер. Сред строгите правоъгълници на модерната архитектура високите върхове на църквите все така категорично сочеха към небето, за да напомнят, че земните дела винаги са по-маловажни от извисяването на духа.

— Да налея ли чая, Питър? — Знаеше, че винаги трябва да пита. Понякога ръцете не го боляха толкова силно и той беше в състояние сам да държи чайника и чашките. Но често се мръщеше от болка дори когато трябваше да премести една лъжичка.

— Да, мила, и недей да ме лъжеш за захарта…

— Нали знаеш, че трябва да се ограничаваш…

— Е да, нали не мога да изгоря излишните калории с упражнения. Но ако не мога да пия сладък чай, тогава какъв е смисълът да продължавам да живея?

Тя се засмя и сложи в чая му обичайните три бучки. Сигурно така проклетият „Ърл Грей“ ставаше по-поносим. Тъй като тя не слагаше захар, имаше чувството, че пие парфюмирана гореща вода. Но никога не би го признала пред Питър, който беше най-близкият й приятел.

Той се намести в любимото си кресло с лице към света, който беше напуснал с такова нежелание. Имаше аристократичен профил — дълъг прав нос, твърди, добре очертани устни и волева брадичка. Косата му бе все така гъста, макар и напълно побеляла. Под гъстите вежди се откриваха умни, дълбоко поставени почти черни очи. Имаше бръчки — бръчки от смях покрай устата; бръчки от мръщене на челото. Беше все още красив и внушителен мъж, макар и да прекарваше по-голяма част от времето си затворен в своята мансарда.

Поговориха си. Внуците на Питър били на екскурзии в различни части на света, така че имаше много интересни истории за ски, сърфове и приготвяне на храна на открито. В семейството на Линдзи обаче не се бе случило нищо. Дъщеря й Алис ходеше на забавачка близо до дома им в Пътни Хийт, а Силия — майка й, работеше вкъщи.

Силия често се обаждаше на Питър, за да си поговори с него за различни компютърни проблеми. Тя съставяше специализирани програми и той понякога й помагаше с ценни съвети, тъй като чрез своя домашен компютър продължаваше да следи новостите в света на финансите.

Най-накрая, след като изпи втора чаша чай и изяде три шоколадови бисквити, Питър сбърчи нос и въздъхна.

— Е, Линдзи, казвай какъв е проблемът.

— Как разбра, че има проблем?

— Винаги когато си разтревожена на върха на носа ти и лявата ти вежда се появяват малки бръчици. — Да не е нещо, свързано с „Ленъкс“? Операцията ми изглежда сигурна.

— Не, отнася се за съвсем друго. Нали знаеш, че в момента провеждаме конкурс за длъжността специалист по анализите?

Той кимна. Все още беше в течение на всичко, което ставаше в „Ойстрав“.

— Е, всъщност се сблъсках с неочаквано препятствие.

— В какъв смисъл?

— Повечето от кандидатите не бяха нищо особено. Днес се яви още един, има идеални препоръки, но…

— Но?

— Не зная. Нещо в него ме притеснява.

Питър беше заинтригуван.

— И кой е мъжът, успял да разтревожи невъзмутимата Линдзи Дънфорд?

— Казва се Уилям Тадиешки. Веднага ни обясни как се произнася името му и предложи да го наричаме „Тад“.

— Нима? — усмихна се възрастният мъж и тя изведнъж се почувства в безопасност. — Значи не само те е разтревожил, но и не го харесваш, така ли?

— Не го харесвам точно защото ме притеснява.

— Но казваш, че има добри препоръки и е квалифициран?

— Много добри. Нуви Нейсмит е във възторг от него, защото се оказа, че има непослушен баща, който живее в Прованс и Тад смята често да го посещава. Нали знаеш колко си пада Нуви по всеки и всичко, свързано с Франция.

— Какво прави Нуви? — попита Питър. — Едно от големите предимства на пенсионирането е, че вече не съм принуден да изслушвам безкрайните му разсъждения за винарските райони по течението на Рона.

— Нуви е добре, облигациите — също, неговият екип спечели огромни премии, освен това в момента има доста работа. Заяви ми, че смята да препоръча Тадиешки пред Сирил като най-подходяща кандидатура за поста.

— А не е ли така?

Линдзи повдигна рамене.

— Зная, че звучи глупаво, но има нещо, което ме тревожи…

— Би ли пояснила.

— Е, първо, защо се кандидатира на работа в „Ойстрав“, когато има много по-добри възможности в Ню Йорк?

— Ти сигурно си го попитала.

— И той най-подробно ми разясни как искал да държи под око баща си и младата му съпруга, които живеели в Прованс.

— Звучи доста убедително. Хората от Уолстрийт обичат да сменят климата. Разбираш ли, Уолстрийт е много ограничено място — не само в пространствено отношение, но и като манталитет. Понякога там цари такава отблъскваща бруталност, че… Много от служителите рано или късно започват да си търсят по-спокойна работа.

Навремето Питър също беше работил на Уолстрийт и затова Линдзи имаше доверие в неговата преценка. Тя кимна. Той я изгледа въпросително:

— Не ми ли вярваш?

— Не, напротив. Просто за мен е много важно да не допусна грешка. Работата на моя екип зависи от неговите проучвания. Ако се окаже, че не е подходящият човек, може да се превърне в препъникамък за всички останали. Не че няма да се справим, но няма да е приятно.

Той извърна поглед и се загледа навън. В сградите на Сити запалиха осветлението и на фона на вечерното небе високите здания заприличаха на шахматна дъска. Питър обичаше този момент, когато градът се превръщаше в абстрактна картина от вписани един в друг правоъгълници.

— Носиш ли ми копие от неговата автобиографична справка?

Тя се усмихна. Той много добре я познаваше. Линдзи никога не отиваше на делова среща без необходимото. Извади от чантата си папката с документите на Уилям Тадиешки. Отвори я и я постави на коленете на Питър. Докато той четеше, тя стана и тихо раздигна масата. Всеки момент щеше да дойде прислужникът му, Дароу, за да приготви вечерята, да събере финансовите списания и да почисти.

Когато се върна от кухнята, Питър беше преполовил документацията. Затвори папката и вдигна поглед към нея.

— Не виждам нищо нередно в този човек, скъпа.

Тя се поколеба. Би могла да възрази, че женската й интуиция й подсказва обратното. Питър щеше да я разбере. Интуицията е нещо много съществено, когато работиш в Сити.

— Виждам, че има лична препоръка от Джон Блебъл, шефа на „Хърли Гунет“ — продължи възрастният мъж. — Преди двадесетина години Джони започна работа под мое ръководство. Искаш ли да му се обадя?

Линдзи погледна часовника. В Ню Йорк беше ранен следобед.

— Наистина ли ще го направиш, Питър?

— Разбира се. Трябва да отида в кабинета. Телефонът и адресът му са в чекмеджето на бюрото. — Той тежко се надигна, но тя добре знаеше, че не бива да предлага помощта си. Взе папката, която беше оставил на масичката, и започна да я разлиства.

След няколко минути от съседната стая се извиси сърдечният глас на Питър:

— Да, аз съм, Груман… Да… Точно така, вече съм свободен пенсионер… Защо не се отбиеш да ме видиш, когато дойдеш в Лондон? Разбира се, че ще ми е приятно да се видим… Как е Джулия? Предай й, че я обичам… А Бес? О, не! И кога? Ако знаех, щях да изпратя поздравителна картичка… На колко е бебето? На десет месеца? Прекрасно… — Приятелският разговор продължи няколко минути, след което тонът на Питър леко се промени: — Позна, не се обаждам, за да си говорим за семействата си… Не, нищо обезпокоително, просто исках да ми кажеш нещо повече за един човек, който наскоро пристигна тук, в Лондон… Да, точно за него става въпрос, веднага се досети… Е, при мен в момента е началникът на отдел „Инвестиции в ценни книжа“ и ме помоли да проверя дали наистина го смяташ за толкова свястно момче… Да… Да… Наистина ли? Много впечатляващо… Не, не, тя просто се колебае… Добре, ще предам… Благодаря ти, Джони, много ми помогна. Да… Да… Дочуване.

Линдзи вече бе започнала да прибира документите в чантата, когато той излезе от кабинета.

— Чу ли разговора?

— Разбрах, че бил чудесен човек.

— Поне така твърди Джони Блебъл. А досега не се е случвало да греши в преценката си.

Тя му отвърна с широка усмивка. На борсата нямаше нито един финансист, който би могъл да твърди, че никога не греши. Но младата жена прие мнението на Питър в смисъл, че Блебъл заслужава доверие.

— Значи предлагаш да престана да се правя на глупачка и да кажа на Сирил Бартрам да назначи Уилям Тадиешки?

— Ти изобщо не си глупава, скъпа. Но мисля, че не бива да търсиш проблеми там, където те очевидно не съществуват.

Две кратки позвънявания подсказаха, че Дароу се връща от следобедната си почивка. Линдзи трябваше да си тръгва. Целуна Питър по бузата. Той промърмори:

— Не се тревожи. Всичко ще бъде наред.

Тя кимна в знак на съгласие.

Когато влезе в малкото антре, Дароу си събличаше палтото.

— Всичко наред ли е, госпожице? — попита той.

— Да, Дароу, благодаря.

Но не беше така. В асансьора Линдзи си помисли, че макар и да имаше доверие в съветите на Питър, безпокойството не я напускаше. Случваше се за пръв път: обикновено двамата стигаха до пълно съгласие, след като обсъдеха политиката на отдела.

И все пак това беше различно. Обикновено се съветваха за бъдещото планиране или прогнозите на пазара. Но никога не бяха говорили за хора. Този Уилям Тадиешки продължаваше да я безпокои, но накрая реши, че започва да се вманиачава. Очевидно предишният му шеф в Ню Йорк му имаше пълно доверие. Така че трябваше да престане да се тревожи.

На връщане взе както винаги първо метрото до Пътни Бридж, а след това автобуса до Хийт. Пътуването до дома й беше спокойно, тъй като тя свършваше работа преди останалите чиновници от Сити, но днес се бе забавила заради посещението при Питър и улучи най-натоварения час.

Уморена и ядосана, тръгна по широката улица, която водеше към дома й.

— Мамо, пак закъсня! Знаеш ли откога те чакам?

Линдзи грабна дъщеря си в прегръдките си и я целуна.

— Съжалявам, Алис, забавих се в службата.

— Може ли веднага да отидем да плуваме? Щото Трейси каза, че е време за следобедна закуска, а ако се нахраня, ти няма да ми разрешиш да плувам!

— Добре, добре, хайде да отидем при басейна! — Линдзи захвърли чантата и палтото си в антрето.

Двете заобиколиха къщата и отидоха в закрития вътрешен двор, облицован с керамични плочки. През лятото той тънеше в цветя и зеленина, но сега се виждаха само голите клони на глицинията. В дъното на двора се намираше басейнът — старомоден, с правоъгълна форма, но покрит с модерен стъклен покрив.

Беше купила къщата заради басейна. Когато я доведе да й покаже къщата, агентът за недвижими имоти беше казал почти извинително:

— След пожара този басейн е бил напълно изоставен и както сама виждате, сега е в ужасно състояние. Но ако се запълни с пръст, ще се превърне в чудесна зимна градина.

Линдзи нищо не каза. Щом той смяташе, че басейнът би попречил да сключат сделката, вероятно щеше да се съгласи да отбие от цената на къщата. Или по-точно на развалината, тъй като пожарът, избухнал преди няколко години, беше нанесъл големи поражения. Липсваше по-голямата част от покрива, рамките на прозорците бяха изгорели, стъклата — изпочупени. Вътре също беше пострадала от маркучите на пожарникарите и от дъжда. Отдавна неподдържаната градина беше подивяла, но имаше няколко розови храста, които цъфтяха.

Тогава басейнът представляваше дупка, зейнала сред бурените. На дъното му се беше събрала дъждовна вода, в която плуваха попови лъжички. Линдзи успя да купи къщата на безценица. Или както се беше изразил Питър Груман, беше сключила добра сделка. От дълго време никой не беше проявявал интерес към къщата, въпреки че се намираше в добър район и при промяна на регулационните планове, теренът беше подходящ за строителство на малък блок с луксозни апартаменти.

Но вероятността за подобна промяна беше нищожна, така че бившият собственик с благодарност прие предложението. Това се случи преди четири години, когато Алис беше още бебе. И оттогава Линдзи, майка й, домашната помощница Трейси и съпругът й Еди Тейлър се опитваха да направят мястото поносимо за живеене.

Еди Тейлър беше от мъжете, способни да направят луксозна трапезария от две дъски и няколко гвоздея. Нисък и набит, той беше един от майсторите, които Линдзи нае, за да оправят покрива. Ремонтът продължи доста време и тя успя да разбере за Еди две важни неща. Първото беше, че семейството му отчаяно се нуждае от дом. Второто — Еди не можеше да чете и да пише и въпреки че имаше златни ръце, трудно щеше да си намери добра работа.

Линдзи предложи на семейство Тейлър да се нанесат на приземния етаж при условие, че Трейси се грижи за домакинството, а Еди продължи да им помага за ремонта. Те с радост приеха предложението й и досега Линдзи, не беше изпитвала съжаление за решението си. Наистина, Трейси не беше добра готвачка. Беше съвсем безпомощна, ако трябваше да приготви нещо, което изискваше по-големи усилия от отваряне на консервена кутия или затопляне в микровълновата печка. Но Алис много обичаше кухнята на Трейси. Смяташе, че нейният печен боб на фурна е върхът, а салатата от морска звезда — най-вкусното нещо, което човек можеше да си представи.

Но ако не можеше да готви, Трейси поддържаше идеален ред и чистота в къщата. Всички предмети в къщата блестяха. Ако някой изпуснеше нещо на земята, веднага отнякъде се появяваше закръглената Трейси и поставяше предмета, нарушил нейния ред, на мястото му.

Първото нещо след покрива, което Еди оправи, беше басейнът.

— Няма проблеми — беше казал той, без да се учудва, че семейството на Линдзи държи повече на басейна, отколкото например на тапетите в хола. Благодарение на неговите херкулесови усилия само след няколко месеца басейнът вече ставаше за плуване, а след още два месеца бе покрит със стъклени стени и покрив.

Всеки следобед след работа Линдзи и дъщеря й плуваха поне по половин час, а през лятото и по-дълго. Като ученичка Линдзи беше шампион по плуване, а по-късно се бе записала и в плувния отбор на колежа. Благодарение на плуването се беше запознала с Боб, бащата на Алис. Това запознанство имаше както добри, така и лоши страни. Добрата страна беше, че се роди Алис; лошата — че Линдзи се беше сдобила с вечно отсъстващ съпруг.

Но сега, докато плуваше лениво от единия до другия край на басейна, не мислеше за Боб Дънфорд, нито за смущаващия Уилям Тадиешки и това, което се бе случило в „Ойстрав“ през изминалия работен ден. Ласкавата милувка на водата винаги успяваше да изтрие тревожните мисли от съзнанието й. Плуването беше като лечебен балсам за тялото и за душата й.

Същото се отнасяше и за Алис, която се гмуркаше, плискаше и подскачаше като рибка. Нямаше и годинка, когато Линдзи за пръв път я пусна във водата. От тогава басейнът се бе превърнал в нещо като втори дом за момиченцето. Любимото му време от деня беше, когато мама се прибираше от работа. Двете веднага отиваха в закрития басейн и се потапяха във водата.

Бяха плували може би по-дълго от обикновено, когато се появи Трейси с найлонова престилка на цветчета и по домашни чехли.

— Хайде, госпожице Алис. Ако си мислите, че ще седна да ви приготвям тестените охлювчета, докато се занимавам с вечерята на баба ви, дълбоко се лъжете.

— Ооо, тестени охлювчета! — възторжено извика Алис и бързо заплува към края на басейна. — А ще ми дадеш ли допълнително от доматения сос?

— Само ако веднага се облечете и след десет минути сте в кухнята, госпожице — извика прислужницата и се отдалечи.

— Колко е десет минути? — поинтересува се момиченцето и грабна една от кърпите, наредени на пейката до басейна. Бързо започна да разтрива мършавото си телце, за да се подсуши.

— Десет минути са равни на шестстотин секунди — отговори Линдзи. — Ако преброиш до шестстотин, но много бавно — ето ти десет минути. — Знаеше, че дъщеря й не може да брои повече от двадесет и затова се усмихна, когато момиченцето сериозно започна да брои на висок глас:

— Едно и две, и три… — като продължи да се бърше с кърпата.

Линдзи излезе от басейна много по-спокойно. Днес нямаше да вечеря вкъщи. В осем и половина имаше среща с Бари в японския ресторант на Ъпър Ричмънд Роуд.

Уви се в червената хавлия и с мокра коса, разпиляна по гърба, тръгна нагоре по стълбите към стаята си. Когато мина покрай кабинета на майка си, високо извика:

— Сеси, прибрах се!

Сред писукащите и мъркащи звуци, които издаваше компютърът, майка й отговори:

— Добре ли прекара деня, скъпа?

— Горе-долу… — Влезе в стаята си и остави вратата отворена. Изсуши си косата и я разреса. Това беше единственото усилие, което полагаше за нея. Понякога я прибираше назад и я закрепваше със старомодни гребени, купени в Кемдън Песидж, или я прибираше нагоре и я завързваше с панделка. Много от колегите й в „Ойстрав“ се чудеха дали малките кестеняви къдрици, които обрамчваха лицето й, бяха пуснати случайно или нарочно: във всички случаи много й отиваха.

Докато Линдзи избираше коя рокля да облече, майка й влезе в стаята и попита:

— Колко горе-долу, скъпа?

— Какво? О, да. Нищо особено. Отбих се да се посъветвам с Питър и вече всичко е уредено. А ти как прекара деня?

— Пренесох статистическите данни в графична схема. Използвах четири цвята и три измерения, както той искаше, но преди да завърша, ще го помоля да провери дали правилно съм нанесла времевата скала.

— Ммм, добре — съгласи се дъщеря й. Винаги когато майка й навлизаше в подробности за компютрите, Линдзи я слушаше само с половин ухо. Самата тя непрекъснато използваше компютър в работата си, но не можеше да проумее как точно се осъществяваше магическото превръщане на чужда информация в база данни.

През няколко седмици Силия Клейдел започваше нов проект и всеки път трябваше да се приспособява към информацията, предоставена от клиента. От тази информация трябваше да състави програма, която да отговаря на определени изисквания: например как и за колко време селекцията би променила стадо овце; или да направи речник по римско право от периода на късната Римска империя, като се има предвид влиянието му върху европейското законодателство.

Силия беше търсен специалист и печелеше добре. Но най-важното беше, че тази професия й позволяваше да работи вкъщи, тъй като за Алис се грижеше предимно тя. Беше седяла до леглото й, когато се разболя от дребна шарка; беше я научила да се храни с лъжичка, а след това с нож и вилица. Сега всяка сутрин я водеше на забавачка и я прибираше по обяд.

— … затова мисля, че тази година трябва да засадим хризантеми — чу Линдзи.

— Така ли? Къде?

— Ами пред вечнозелените храсти, когато прецъфти игликата.

— Както кажеш, Сеси, ти си шефът.

— Нима? Не бих казала, като се има предвид как се държи с мен Трейси. Помолих я да ми направи омлет, след като си легне Алис, а тя току-що ми съобщи, че ще вечерям патица по пекински с портокалов сос. Изобщо не се съмнявам, че пак е купила от полуфабрикатите във фолио.

Линдзи се усмихна. Позната история. Майка й винаги искаше нещо просто като омлет или сандвич с шунка. Трейси отваряше хладилника и изваждаше нещо много по-изискано. Но ако Силия поръчваше вегетарианско къри, прислужницата започваше неодобрително да цъка с език и поднасяше дебел сандвич с шницел. Трейси беше убедена, че най-добре знае от какво има нужда Силия.

— Ти си си добре — оплака се Силия, когато видя, че дъщеря й се усмихва. — С Бари ще вечеряте в някой добър ресторант…

— Ела и ти…

— Не, за бога! Какво ще каже Бари?

— Ще се зарадва. Той много те харесва.

— Скъпа дъще, не забравяй, че съм достигнала зряла петдесет и четири годишна възраст и много добре разбирам, че колкото и да ме харесва, приятелят на дъщеря ми би предпочел да не ме вижда.

Тя много се надяваше, че рано или късно Линдзи и Бари щяха да се оженят. Откакто преди пет години Робърт Дънфорд беше изоставил бременната си съпруга, Силия не преставаше да търси подходящ мъж за дъщеря си.

Отначало смяташе, че Томас Барнуел е точно този човек. Той се бе появил малко след раждането на Алис и от бързината и безразсъдството, с които Линдзи започна връзката си с него, майка й реши, че ще последва сватба. След три месеца вече обмисляше как Линдзи да се разведе с изчезналия Боб.

Но всичко свърши също толкова внезапно, както и започна.

— Какво се случи? — озадачено попита тя Линдзи. — Мислех, че го харесваш.

— Доста си избързала — безмилостно я отряза дъщеря й. — Преди две седмици усетих, че ние непрекъснато говорим за едно и също. Всъщност имаме много малко да си кажем, и то е само като повод да стигнем по-бързо до леглото…

— Линдзи!

— Е, ти ме попита и аз ти отговарям — каза й с откровеност, която понякога плашеше Силия. — Освен секса нищо друго не ни свързва. И изведнъж се замислих дали ще продължи да ни свързва, когато той започне да оплешивява.

— О, скъпа… — Майка й поклати глава. — Когато си влюбена, не мислиш за тези неща.

— Точно така. Значи не съм чак толкова влюбена.

— Но тогава защо…

Младата жена въздъхна.

— Предполагам, за да се успокоя, че Боб не ме е зарязал, защото съм толкова грозна, и че никой не ме иска.

— Но аз и така можех да ти го кажа! Боб си тръгна само защото не беше готов да бъде баща и глава на семейство. Това е всичко.

— Възможно и така да е. Не зная. Както и да е, но в един момент се замислих дали е разумно да повтарям грешката си.

Когато се влюби в Робърт Дънфорд, Линдзи изобщо не мислеше, че греши. В Кеймбридж двамата се движеха в една компания. Събра ги голямата им любов към водните спортове, тя обичаше да плува, а Боб беше водолаз.

Всяко лято двамата заминаваха на експедиция. Благодарение на Боб видя Червено море, Средиземно море, гръцките острови. Пътуваха заедно с други студенти, живееха много скромно и часове наред прекарваха в морските дълбини, за да търсят коралови полипи, змиорки и кръгли червеи за университетската лаборатория. Боб мечтаеше да стане биолог. Линдзи следваше математика, но още не знаеше към каква професия да се насочи.

Ожениха се веднага след като се дипломираха. По-късно, когато започна да се замисля, тя осъзна, че по някакъв начин неволно бе ускорила развитието на събитията. Поради избухливия характер на баща си не беше щастлива в семейството си и копнееше час по-скоро да се измъкне, да има собствен дом.

Фактът, че веднага от студентската скамейка я взеха на работа на борсата, улесни бракът им от финансова гледна точка. Нейната заплата, както и усетът й към изгодни инвестиции им осигуряваха приличен доход.

Първите две-три години всичко беше чудесно. Нищо не ги обвързваше и с високата заплата на Линдзи те можеха да си позволят да пътуват в чужбина и да участват в морски експедиции. Посетиха дори Южна Америка.

Но след това тя забременя. И месец след като научи за бременността й, Боб си отиде. Изпрати й писмо от Бризбейн. Беше се включил в експедиция за спасяване на Големия бариерен риф и не възнамеряваше скоро да се връща в Англия. Не й остави нито адрес, нито телефон, за да се свърже с него. Беше й казал „сбогом“ също толкова категорично, колкото ако го беше публикувал в пресата.

И така Силия, която междувременно беше овдовяла, се премести да живее при дъщеря си. Линдзи купи опожарената къща. Двете се заеха да ремонтират порутената сграда, а едновременно с това да лекуват наранените си души. Силия постепенно се възстанови от двадесет и пет годишния си нещастен брак. Започна да обръща внимание на външността си, да боядисва косата си, сложи някой и друг килограм и вече нямаше толкова измъчен вид. Линдзи намери утеха в работата, създаде си име на изключителен специалист и започна да печели пари за банката.

Все още имаше доста проблеми, но Силия смяташе, че се справят добре. Единствената й мечта беше дъщеря й да се разведе с онзи ренегат и да се омъжи за човек, който да я заслужава. Тогава всичко щеше да бъде чудесно.

Линдзи знаеше за надеждите на майка си, но не беше толкова убедена, че имаше нужда точно от това. Слезе на долния етаж и поръча такси. Замисли се дали си заслужаваше отново да промени живота си, като се разведе и се омъжи повторно. Харесваше Бари, и то много. Но трябваше ли заради него да загуби свободата си?

Къщата, в която непрекъснато нещо трябваше да се оправя, поглъщаше всичките й пари. Но това си беше нейната собствена къща и тя можеше да прави с нея каквото си иска. Имаше прекрасно семейство, в което всички добре се разбираха. Имаше майка, която беше независим човек и градеше своя кариера. Имаше прекрасна дъщеричка, която тази есен щеше да тръгне на училище. Имаше любима работа, на която посвещаваше много време и сили. Всичко беше идеално така.

Нали?