Барбара Виктор
Липса на болка (5)

Глава четвърта

След като започнах покъртителния си репортаж от мястото, където загина Джо, забелязах Ави да стои зад камерата със свити до тялото юмруци и да следи с поглед всяко мое движение. Тъкмо отказвах да кажа думите, които бяха написани за мен: въведението към мрачния разказ за смъртта на Джо.

— „Добър вечер, дами и господа — отказвах да изрека аз. — Тук е Маги Зомерс през една мрачна влажна нощ в Бейрут.“

Хвърлих сценария и извиках:

— Няма да има влага и мрак тази вечер в Бейрут.

Лари Франк, моят продуцент, се втурна към мен в отчаян опит да ме успокои. Каза помирително:

— Знам, че си уморено момиче, Маги и разстроена. Но се стегни, за да свършим по-скоро.

— Не съм ти никакво момиче — отвърнах през зъби. — Аз съм жена, а ти си един бездушен глупак, Лари, и въпреки че съм разстроена, можеш спокойно да си заложиш задника, че няма да прочета тези редове.

— Добре, скъпа Маги — отвърна ми успокоително той. — Щом не е мрачна и влажна, какво ще кажеш за студена и дъждовна или дори сива и неприветлива? Избери си, миличка.

Но това нямаше нищо общо с избора на думи; не можех да се съглася да сведа това ужасно нещастие до просто описание на времето, да приравня степента на мъката ни с безмилостната бейрутска нощ. Исках репортажът да бъде вълнуващ разказ за нашия двайсет и седем годишен италиано-американски тонтехник, който работеше за Ей Би Ен в Ливан и случайно се оказа на неподходящо място в неподходящ момент, докато аз имах късмета да стоя на двайсет сантиметра вляво от него.

По това време целият екип вече се беше събрал около мен; топлеха ръцете си в чашките с горещо кафе, а лицата им изразяваха тревога. Огледах ги в очакване да ме подкрепят, но у всички откривах само едно: облекчение, че това не се беше случило с тях, и паника, че все още не е късно, ако още някоя противотанкова граната ненадейно се приземи сред нас.

— Маги, скъпа — каза Лари с преувеличено спокойствие, като в края завърши с оглушително кресчендо, — остават ни две минути до включване, така че би ли имала нещо против, скъпа, да сложиш микрофона пред красивите си устни и да опишеш пред симпатичните хора на другия край на света какво се случи днес с Джо Валъри, защото ако не го направиш в най-скоро време, миличка Маги, това може да се случи отново, бас държа, че знаеш защо, но в случай че си забравила, ще ти го припомня, Зомерс: намираме се в проклетата зона на военните действия, така че давай. Една минута и започвай да броиш назад. Много ти благодаря.

Няколко души го възнаградиха с продължителни овации; ръкопляскаха му бавно и тържествено, защото бе успял да изрече всичко това, без да си поеме дъх. Много впечатляващо. Но въпреки това нямаше нито мрачна и влажна, нито студена и дъждовна, нито дори сива и неприветлива вечер и наистина беше цяло нещастие, че Джо Валъри не присъстваше на тази нелепа сцена, защото със сигурност щеше да му бъде забавно.

„Добър вечер, дами и господа. Тук е Маги Зомерс, някъде около Сабра Камп в Ливан, където тази вечер загина един обичан от нас човек: Джо Валъри…“

Когато всичко приключи Ави се приближи към мен, безмълвно наметна изтърканото си кожено яке върху треперещите ми рамене и ме поведе към джипа, който ни очакваше.

— Сега вече знам защо те желая толкова силно — каза той.

 

 

Преходът от ферибота до дома ми в Гринуич Вилидж ме умори. Стоя в антрето и едва разпознавам образа, който ме гледа от огледалото: жена със синкави кръгове около очите, със скули, които сякаш всеки момент ще пробият жълтеникавата кожа, и с падаща в безредие по раменете й коса. Почти безумният ми поглед ме хипнотизира, а особеният израз се подсилва от изпомачканата черна рокля, от бримките по чорапите и лачените обувки, покрити с кал от разходката в задния двор на Роуз и Тони Валъри.

Помислих си, че преди да са дошли Куинси и Дан, трябва да се изкъпя, преоблека и гримирам, за да прикрия тревогата си. А тя, разбира се, е свързана с Ави; представям си го как стои на летище „Бен Гурион“, изпълнен с любов към мен, докато аз излизам от живота му, а в същото време агонизирам при мисълта, че той вече се е върнал при Рут, безкрайно благодарен за скуката и предсказуемостта, които му предлага тя. Спомням си как пътувахме между Йерихон и Тел Авив; в продължение на два часа пътят ни минаваше покрай пищна растителност, на която почти не обръщах внимание. Не можех да откъсна ръцете си от него, докато той се опитваше да не загуби контрол върху колата и да се забием в някоя канавка.

— Май не трябва да прекарваме повече от петнайсет минути извън леглото — каза със смях той.

Спомням си как Ави се извърна и ме взе в обятията си, как ме галеше и целуваше, докато най-сетне се преместихме на задната седалка. Издърпа ме върху себе си, а после вече можехме да продължим пътя си, за да се върнем в леглото.

Всекидневната ми изглежда толкова запусната с прашните чаршафи, покриващи мебелите и картините. Докато ги махам, разглеждам скъпите си спомени, предметите, които съм събирала през многобройните си пътувания по света. Дори снимките на моето семейство — непознати, които ми се усмихват с обич от потъмнелите сребърни рамки, ми действат успокоително. Те сякаш ме посрещат за добре дошла, като при това държат пристигането ми в тайна от действителните хора, позирали за тях.

Сякаш отново чувам Роуз да пита:

— Имаш ли семейство в Ню Йорк?

Всичките ми цветя са мъртви, клюмнали безжизнено в саксиите си, а аз ги бях разположила толкова старателно край прозорците, за да могат да пият утринното слънце… Горкият Джо: толкова мразеше нощите в Ливан, когато единствената светлина идваше от артилерийските изстрели.

Килимът ми изглежда протрит и износен, особено в тази част на всекидневната, която служи за трапезария. Бяха изминали седем години, откакто двамата с Ерик се борихме за него по време на бракоразводния ни процес, седем години, откакто той се съгласи да ми го остави, но само след като му върнах бижутата, които ми беше подарила майка му.

— Жените, избрали независимостта, купуват сами бижутата си — каза той.

За тези години обаче разбрах, че независимостта се възнаграждава единствено със самота.

— Бракът допринесе за увеличаване на житейския ми опит — казвах често на познатите си, докато разбрах, че всъщност опитът идва само когато не си получил това, което си искал. Преди нещастието с Джо Валъри, аз много вярвах в думите си, но след този случай изведнъж всичко се промени: нещата, които имаха някакво значение за мен, вече не струваха нищо.

Куфарите ми все още стоят до стената в бяло-черната ми спалня, където набързо ги захвърлих предишната вечер, преди да потъна в тежък сън. Тази стая никога не бе имала за цел да примами посетителите в уютно обкръжение от розови светлини и пастелни цветове към гостоприемно настроеното тяло на Маги Зомерс. Татко съвсем подходящо бе определил спалнята ми с думите:

— Спалнята ти те издава. Ти просто не се интересуваш от това.

Бавно се събличам и пак изучавам лицето си в огледалото на гардероба. Може би изглеждам така обезсилена и безжизнена, защото съм лишена от обичайната си среда, от войната и разрухата.

— Влюбих се в теб още първия ден, когато те видях — каза Ави.

Тъкмо когато разкопчавам сутиена си и намъквам стара износена тениска, забелязвам едно познато лице да ме наблюдава от отсрещната страна на Десета улица. Това лице постоянно ме съзерцава от същото това място през последните шест години. Не знам името на лицето, но чувствам близост с този непознат приятел без тяло. Той ме е виждал да се събличам, да се обличам, да говоря по телефона, да чета, да се смея, да плача и да се любя. Бил е чест гост във фантазиите ми. Например как на един коктейл някъде в Ню Йорк той се приближава, хваща ме за ръка и ме отвежда в едно усамотено ъгълче по-далеч от тълпата. Подава ми чаша леденостудено бяло вино.

— Измина достатъчно време — казва той. — Най-после и двамата сме готови. Дори не се изчервявам след признанието му, че е използвал бинокъл да ме наблюдава, докато се любя. Искал само да разбере какво ми доставя удоволствие, когато някой натрапник прониква в тялото ми. Лицето е прекалено сигурно в себе си, за да изпитва ревност в подобни мигове, твърде самоуверено, за да губи време в прелюдии като напитки, вечеря или опипване на почвата. Лицето е готово да ми предложи чудесен живот въпреки изнурителния ми дневен график и дребните ми недостатъци, като например да хвърлям смачкани на топка листа по пода или да пия минерална вода направо от бутилката. Това, което ни свързва, е твърде особено. Хванало ръката ми, лицето ме уверява, че е съвсем независимо и че гледането през прозорците може напълно да го задоволи в продължение на седмици и месеци; докато, аз съм някъде в чужбина във връзка с работата си. Почти съм приела предложението му най-после да заживея щастливо с някого, който ме разбира, когато в мен изниква ужасно подозрение: че лицето, което ме наблюдава от отсрещната страна на Десета улица, не е нищо друго освен подпрян до прозореца труп, изоставен и забравен от хората, които само са се престрували, че държат на него.

Резкият звън на телефона внезапно ме връща към действителността. Втурвам се да вдигна слушалката, разколебавам се за миг, тъй като не съм подготвена за международен разговор. Все още не.

— Маги, цял ден се опитвам да се свържа с теб. Започнах да се притеснявам.

Веднага познавам гласа.

— Куинси, толкова се радвам да те чуя.

— Къде беше?

Поемам дълбоко въздух.

— Бях в Стейтън Айлънд да видя родителите на Джо.

— Колко мило, Маги. Сигурно е било от голямо значение за тях.

— Беше от голямо значение за мен — отвърнах простичко. — Аз го обичах.

— Добре, ние пък обичаме теб и ще минем да те видим към осем. Имаш ли нужда от нещо?

— Не, благодаря. Имам си всичко. Точно се опитвам да приведа в ред апартамента, тук е истински хаос.

— Защо просто не си отпочинеш и не оставиш тази работа за утре? Отпусни се малко днес, Маги. Много ти се събра и сигурно си много объркана.

— Добре съм, Куинс — отговарям не особено убедително, — винаги съм била добре.

— Знам това, миличка. Точно това ме притеснява.

След телефонния разговор с Куинси вземам душ, обличам се и започвам да нанасям фондьотен върху лицето си, като отделям особено внимание на сините кръгове под очите. Ръцете ми треперят, докато поставям пудра и руж на бузите си, след което оглеждам крайния резултат в огледалото. А той е ужасен. Лъчезарната жена, която бях свикнала да виждам всяка сутрин, докато бях с Ави, бе заменена от сбръчкана стара дама със синя коса и силно начервени бузи, чийто лик е безнадеждно обезобразен от дългите години самота. Това, което виждам, всъщност е жената, в която се страхувам, че ще се превърна — човек, който към края на празния си и лишен от обич живот стиска кесия с остатъци от хляб, които хвърля на гълъбите в някой самотен парк.

Най-после Куинси пристига и още щом влиза в антрето, сваля бялата си вълнена качулка. Оправя късата си червена коса, сплескана от мокрия сняг.

— Маги, скъпа, изглеждаш уморена — казва тя. — Толкова се радвам, че се върна.

Дан Пери внимателно оглежда лицето ми, като хваща с ръка брадичката ми.

— Все още си красива, Маг, но изглеждаш като изцедена.

— Благодаря — отвръщам аз и хващам под ръка Куинси. — Със сигурност мога да разчитам на вашата брутална откровеност.

Дан се промъква край нас, стегнатото му тяло с безупречни пропорции изчезва в кухнята.

— Ще сложа шампанското в камерата.

— Липсваше ми — казва Куинси и сяда на единия диван във всекидневната. — Чувствах се толкова безпомощна, когато се случи това. Щеше ми се да ти помогна с нещо повече от телефонен разговор, но нямаше как да се откъсна от работата си. Как си, Маги?

— С нищо не можеше да помогнеш. Беше ужасно и след като премина първоначалният шок, се почувствах още по-зле, защото преживявах всичко отново и отново.

Дан се връща при нас, очите му проблясват, когато поглежда първо към Куинси после, към мен.

— Каза ли й?

— Не още — отговаря Куинси, като го потупва по ръката, — тъкмо се канех. Маги, предлагат ти да направиш телевизионен журнал, който ще започне да се излъчва от тази пролет в Ню Йорк.

— Не е ли страхотно? — възкликва Дан. — Повече пари и освен това ще бъде твоят собствен телевизионен журнал. Ще обикаляш света, имам предвид цивилизования свят, където ще можеш да работиш с удоволствие.

И двамата ме гледат сякаш очакват да изразя радост, или поне на неудоволствие — всичко друго, но не и да седя и да ги наблюдавам невярващо.

— Е, и? — казва Куинси и поглежда към Дан.

— Е, и какво?

— Не си ли развълнувана? — пита Дан.

— Не, въобще не съм развълнувана. По-скоро ми е неприятно, че вие подскачате от радост и очаквате същото от мен само защото ми бил даден някакъв глупав телевизионен журнал. Моето мнение няма ли значение? В крайна сметка това си е моят живот, макар вие да получавате десет процента от него.

— Разбира се, че твоето мнение е решаващо — отвръща тихо Куинси. — Знаеш добре, че зависи единствено от теб. Просто си мислехме, че ще почувстваш облекчение, защото няма да се връщаш в Близкия изток и да правиш предавания за тази война. Мислехме, че ще бъдеш развълнувана, защото най-сетне си се подредила добре…

— Вече съм се подредила — отвърнах ядосано аз.

— Права си — заяжда се Дан, — наистина разказването на историйки от бойното поле в Ливан си е подреждане. Това адско място трудно може да се сравнява с пътуванията до Париж, Лондон, Рим и Атина и с репортажите по теми, които ти лично можеш да определяш…

Нервно се разхождам напред-назад пред прозореца, като почти не се владея. Паникьосана съм, че може да ми отнемат това, което си е лично мое, и заедно с него — Ави Херцог.

— Вижте, благодаря много и на двама ви, но аз обичам мястото и работата, която върша, и възнамерявам да се върна там.

Дан уморено разтърква очи с ръцете си.

— Отивам да донеса шампанското.

— Маги — казва Куинси, — знам, че ти е трудно заради това, което се случи с Джо, но ти не трябва да се предаваш. Трябва да го превъзмогнеш, затова реших, че смяната на обстановката ще ти се отрази добре.

— Съгласих се да дойда тук само защото има временно прекратяване на огъня. Включването на сирийските войски е въпрос единствено на време. Всеки момент военните действия ще бъдат възобновени и някой ще трябва да ги отразява.

— Маги, престани. Ти не си единственият репортер, който може да бъде изпратен.

— Аз обаче съм единствената, която наистина разбира какво става там. Другите само прочитат материалчето — именно те могат спокойно да правят някакъв си телевизионен журнал.

Дан се връща с бутилката шампанско и три чаши върху подноса.

— Имам новини за теб, Маги — казва той и гръмва тапата. — Зрителите тук не могат да уловят разликата, пък и не им пука. Те не могат да различат шиит от израелец или палестинец. Единственото, което ги интересува, е дали могат да пътуват до Европа, без да бъдат отвлечени от терористи, или дали няма да има ограничения в продажбата на бензин, или дали комунистите няма да вземат надмощие в целия свят и да унищожат истинските ценности. Осъзнай се, Маги, телевизията е олицетворение на глупостта на Америка.

— Е, тогава може би ще е по-добре да си намерите друг клиент, който има по-голямо желание за това. Някое разумно безволево същество, което може да дрънка само разни незначителни неща и ще бъде поласкано да прави някой безсмислен телевизионен журнал.

Куинси е потресена.

— Какво ти става?

— Как може да говориш така? — казва Дан и ми подава чаша шампанско. — Ти не си просто клиент; ти си ни близък приятел.

Аз обаче не мога да отговоря, защото съм заровила глава в ръцете си и плача. Куинси тръгва към мен и в този момент телефонът иззвънява.

— Моля ти се — казвам през сълзи аз, — вдигни го. Аз не мога.

Куинси се връща след няколко минути. Сяда до мен и ме прегръща.

— Трябваше да ми кажеш — изрича тя и отмята косите от лицето ми.

— Извинявай, Куинс.

— Какво да ти каже? — пита Дан.

Куинси накланя глава и пита:

— Мога ли да му кажа?

— Да.

— Изглежда, има някакъв мъж — между другото с прекрасен глас, — който е влюбен в Маги.

И тя се обръща към мен.

— Ави иска да знаеш, че много му липсваш и че утре отива на полето, но ще ти звънне веднага щом се върне, което ще рече в полунощ по нюйоркско време. Защо не ми каза, че това е причината да искаш да се върнеш в Израел и освен това — той да не би да говори за полето, за което си мисля?

— Така че може би ще е по-добре да се захвана с въпросния телевизионен журнал.

Дан започва да се смее.

— Ти си най-противоречивата личност, която познавам, по-зле си дори от жена ми. Страшно сме щастливи, че в живота ти се е появил някой и ако се наложи, Куинси ще се изправи срещу цялата телевизионна компания, но ще поднови досегашния ти контракт. Така че какъв е проблемът?

— Той е женен — отвръщам безизразно.

— О, по дяволите — възкликна Куинси.

— Жененият може да стане неженен! — отговаря практично Дан. — Все още не виждам какъв е проблемът, освен ако полето, за което говори той, не е бойното поле и ти не си се свързала с военен.

Куинси ме наблюдава съсредоточено.

— Така ли е, Маги?

— Да; не; не знам. Да, свързала съм се, и да, той е генерал, и да, става дума за бойното поле; но не, там е различно от тук; и аз не знам как да се оправя с цялата тази каша.

— Само не ми казвай, че е различно, даже по-лошо — там елитът е на предните линии, а тук убиват само бедните. Наистина достойно за възхищение, ако е така. Може би все пак ще си помислиш още малко за този телевизионен журнал.

— Тя не иска да го направи — обажда се Дан. — Тя е влюбена в него; само че е разочарована, че е женен.

— Това не е най-важното — казва Куинси.

— Разбира се, че това е най-важното; попитай я.

Двамата се обръщат към мен в очакване на отговора ми.

— Не искам да поема отговорността за проваления му брак върху плещите си — отвръщам най-после.

— Недей да се ласкаеш — казва прозаично Дан. — Ти няма да си основната причина, ако се провали бракът му. Никога не става така. Бракът му вероятно е под въпрос от години.

— Маги, — казва искрено Куинси, — след няколко дни ще се видим с Грейсън. Защо дотогава не обмислиш по-добре всичко? Не вземай прибързани решения още тази вечер. В крайна сметка ти току-що се връщаш и сигурно си страшно уморена.

— Мисля, че си права, Куинси. Може би дотогава ще знам дали Ави все още държи на мен.

— Откога кариерата ти се върти около някакъв мъж, Маги Зомерс?

— Откакто с влюбена — отвръща с усмивка Дан. — Не е ли така?

— Нека сменим темата — казвам, защото забелязвам, че Куинси е толкова изненадана, че дори не може да продължи разговора. — Как е Грейсън? Не съм го виждала от месеци.

— Все същият; изобщо не се е променил — отговаря Дан и налива още шампанско.

Изглежда Куинси се е съвзела достатъчно, за да избухне в смях при спомена за онази забавна история.

— Спомняш ли си прословутата среща с него?

Опитвам се да имитирам смях, да се покажа заинтригувана от новата тема на разговор. Истината е, че последното нещо, което всъщност искам в момента, е да си припомням онази нощ с Грейсън Даниъл.

 

 

Беше пролетта на 1973 г. и вече две години работех като редакционен помощник на Ник Сириг. Една вечер имах спешна работа в репортерската стая и забелязах някакъв мъж с изискан вид да ме наблюдава през вратата на един от офисите. Седем секунди и половина по-късно седях в кабинета на Грейсън Даниъл, директор на принадлежащите подвластни на Ей Би Ен телевизионни станции, разположени из най-големите търговски центрове в Съединените щати.

Грейсън беше дълъг като върлина, безцеремонен, типичен американец, с точно колкото е нужно сиви косми в бакенбардите и с раиран костюм, за да изглежда съвсем като истински. Усмивката беше чест гост на загорялото му лице, въпреки че стоманеносините му очи оставаха студени и безизразни. Особено ме очарова устата му — когато говореше, тя почти не се движеше и въпреки това произнасяше отчетливо всяка дума. А речта му и подборът на думите смътно намекваха, че той не се е променил особено от времето, когато е бил колежанин.

— Чисто свършена работа вчера за шеста — подвикваше той на някого, или пък:

— Превъзходно направено, мой човек — на синоптика.

— Усещам, че си момиче с огромен потенциал — обърна се той към мен този ден, като гледаше право към гърдите ми.

Усмихнах се, изчервих се и започнах да въртя перления си гердан около пръстите. Въпреки че изглеждаше съвсем логично в репортерските стаи да бъдат откривани телевизионни таланти, аз се чувствах притеснена от вниманието му. Сега пък се беше съсредоточил върху златната ми халка.

— Разкажи ми нещо за целите си, мис Маги — каза той и вдигна дългите си крака върху едно от бюрата.

Усетих, че съм насочила поглед право към порядъчно износените подметки на кафявите му мокасини, докато обяснявах целите си.

— Искам да правя репортажи за събития от международно политическо значение. Ще ми се да вярвам, че мога да направя нещо добро за системата, като дам възможност на зрителите да станат съпричастни към дискусионни теми като войната във Виетнам, подобряване на жизнените условия или глада.

Можех да продължа още в този дух, ако Грейсън не се беше изкашлял шумно на няколко пъти.

— Идеализмът ти е възхитителен, скъпа — прекъсна ме той, — въпреки че целите ти не са съвсем реалистични. Този свят е на богатите хора; без тях пък бедните не биха могли да си позволят да мързелуват. Така че всъщност никой не иска промяна в системата, защото това само ще наруши световния баланс между тези, които имат, и тези, които нямат.

Усмихнах се, защото нямах какво по-добро да направя. Беше ми станало ясно, че Грейсън не се интересува особено много от целите ми.

Той свали краката си от бюрото, така че обувките му не бяха заврени вече в лицето ми, и се заразхожда безцелно пред прозореца, скръстил ръце зад добре изправения си гръб.

— В Ей Би Ен обмисляме възможността да назначим жена, която да прави криминалната хроника. Мислим, че това може да повдигне рейтинга ни, пък и ще даде на зрителите възможността да видят нещо хубаво.

Той намигна и продължи да се разхожда напред-назад. Внезапно спря, завъртя се на пети и размаха дългия си палец пред лицето ми.

— Когато работя, мис Маги, аз работя здравата, когато играя — също.

Разсмях се с глас, след което набързо се извиних.

— Можеш ли да играеш в отбор, Маги Зомерс?

— Да, сър — отвърнах аз, като се чудех откъде ми беше дошло в устата пък това „сър“.

— Добре — каза той, потривайки доволно ръце. — Значи сега довършваш работата си със Сириг и после сигурно ще бързаш да се прибереш право в къщи при мъжа си.

Това беше по-скоро въпрос, отколкото твърдение, а и Маги Зомерс, отборният играч, не беше глупачка. Погледнах Грейсън Даниъл право в лишените от топлота очи и казах:

— Не е задължително.

— Тогава — отвърна сияещ той — нека не изпускаме този шанс да отидем да хапнем някъде, за да обсъдим възможността, за която говорихме.

— Коя възможност, господин Даниъл? — попитах аз, защото ако имаш намерение да играеш в отбор, по-добре е да знаеш правилата на играта.

— Възможността да назначим репортерка да прави криминалната хроника — отговори той, видимо доволен, че играта вече бе започнала.

Не трепнах, дори не мигнах, просто продължих да гледам Грейсън право в лишените от топлота очи.

— Със Сириг работите в репортерска стая номер три — каза рязко той. — Ще те взема оттам, когато свършите. Добре е, че се срещнахме, М.З.

 

 

В девет и трийсет същата вечер ние с Ник бяхме все още в репортерска стая номер три и за кой ли път превъртахме напред-назад лентата с една от трите части на документален филм. Темата му беше отношението към бедните от града в болничните отделения на „Бърза помощ“. Трябваше задължително да съкратим предаването с осем минути, тъй като в последния момент се наложиха промени в телевизионната програма за тази вечер. По новата схема първата серия щеше да се излъчи от единайсет часа, но всяка дума, всеки щрих от филма ни се струваха толкова важни, че все още не можехме да решим какво да отрежем.

— Трябва да махнем жената с детето — каза Ник, изпивайки последната глътка от изстиналото си кафе.

— Но детето е с висока температура и бълнува, а тя го държи на ръце от два часа в чакалнята.

— Да, но зрителите не знаят това — отвърна бездушно Ник. — По-добре се вижда раната на намушкания с нож.

— Нали вече имаме подобна рана.

— Тази рана е по-хубава — каза той и запали цигара.

— Тогава да махнем другата.

— Не, не мога да го направя, защото рана номер две дава базата за сравнение — лекарите веднага се захващат с него, в този случай екипът на „Бърза помощ“ си върши работата както трябва.

— Добре — отговорих уморено. — Без детето с температурата печелим една минута, и ако махнем ония сцени от Южен Бронкс вероятно ще се отървем от още две минути и пет секунди.

— Може би — каза бавно Ник, като потърка брадичката си, — но така все още ни остават пет излишни минути.

Погледнах часовника си и внезапно скочих.

— О, не! Забравих да се обадя на Ерик. Вече е почти десет и той сигурно е бесен. Аз никога не закъснявам.

Ник завъртя очи към тавана и същевременно ми подаде телефона.

— Побързай. Остава ни само час до излъчването.

Набрах номера и тревожно зачаках Ерик да се обади.

Най-после на четвъртото позвъняване той вдигна слушалката.

— Ерик — казах аз. — Ало, Ерик?

Единственият отговор, който получих, беше тежко дишане.

— Ерик, моля те, не мога да вися дълго на телефона. Просто исках да знаеш, че съм жива и здрава. Съжалявам, че не се обадих по-рано, но загубих представа за времето. Все още съм в репортерската стая — Ерик, чуваш ли ме?

— Маги — отвърна бодро той. — Колко мила, че се обади. Току-що си порязах пръста, докато режех парче салам за вечеря.

— Наистина съжалявам, Ерик. Не знам какво да кажа. Опитай да го подържиш под студена вода.

— Кое по-точно, скъпа Маги — пръста си или салама?

— Ерик, моля те — прошепнах в слушалката. — Не мога да споря сега. Казах, че съжалявам.

— Добре, добре. Госпожица Помощник-редактор, сто двайсет и пет долара седмично плюс осигуровките, съжалява. Кажете ми, Госпожице Помощник-редактор, мислите ли, че бихте могла да живеете с това?

Сарказмът в гласа на Ерик беше изчезнал. Крещеше в ухото ми с цяло гърло.

— Между другото, Госпожице Помощник-редактор, кой, по дяволите, трябва да се грижи за мен, докато вие се занимавате с бедните, с болните и с лишените от всякакви привилегии за тези проклети вечерни новини?

Ник нервно ходеше напред-назад из тясното помещение, като си мърмореше нещо. Моментът беше сега или никога.

— Кой ли? — извиках аз. — Ще ти кажа кой, Ерик. Майка ти, ето кой!

И тръшнах телефона толкова силно, че пепелникът подскочи във въздуха и угарките се разпиляха по зацапания сив килим.

— Добър вечер, дами и господа — каза Ник в празната кафена чашка. — Още един брак се намира на ръба на кризата и това се случва точно тук, в една от студиите на Ей Би Ен, откъдето ви предаваме на живо.

 

 

Седяхме в един слабо осветен ресторант близо до студиото, който Грейсън беше определил като „прилично местенце с добър готвач“. С мъка поглъщах двойния си хамбургер със сирене. Докато говореше, Грейсън непрекъснато докосваше лицето ми.

— Виж сега какво става: екип от консултанти по медиите е изработил за нас план, който ни гарантира увеличаване на рейтинга и същевременно отговаря на най-новите тенденции в Америка.

Спря колкото да отпие голяма глътка от двойното си мартини.

— Оказва се, че това, което зрителите желаят или си мислят, че желаят, е жена-репортер; причината е във феминистката революция, която обхваща все по-големи територии от страната. Следиш ли мисълта ми?

Кимнах и опитах да преглътна.

— Добре, — каза той и ме потупа по коляното. — Това означава, че Ей Би Ен ще бъде принудена да назначи жена и тъй като ние искаме да бъдем винаги с няколко стъпки пред другите телевизионни мрежи, пък и за да отговорим на новите тенденции, решихме да направим нещо наистина изключително.

Той спря отново, този път за да докосне носа ми.

— Очите ти са с цвят на смарагд, мис Маги. Казвал ли ти го е някой?

— Не — отвърнах аз със замръзнал на лицето заинтригуван израз. — Продължавай, Грейсън, това е чудесно.

— Решихме да направим нещо наистина изключително — повтори той. — Решихме да назначим жена — репортер за криминалната хроника — не за съвети за домакинството или времето, или нещо друго от типичните засега женски области. О, не. Ей Би Ен реши да направи нещо съвсем ново и да сложи жена там, където преди не е имало: в копторите, в свърталищата на наркоманите, в полицейското управление, сред мафиотските босове, убийците, изнасилвачите — по всички тези предизвикващи ужас места, които зрителите обичат да гледат. Ей Би Ен възнамерява да бъде първата телевизионна мрежа, която ще извади жената от кухнята и супермаркета, от високото и ниското атмосферно налягане на метеорологичната карта и ще я сложи право в центъра на мръсния, отвратителен, пълен с влечуги престъпен свят, където тя ще трябва да разчита единствено на своята смелост, съобразителност и добри журналистически качества. — Грейсън се усмихна. — Но — заключи той, — тъй като това е телевизия, жената трябва да бъде, освен това красива и да има страхотно тяло, иначе ефектът ще се загуби. Прав ли съм?

— Прав си — отвърнах аз, като продължавах мислената си обиколка из гетата.

— И така, ние те наблюдаваме от няколко месеца; всъщност аз те — наблюдавам доста по-отдавна. Ти си много хубаво момиче, Маги Зомерс, и си една от двете, които имате някаква представа за това какво включва едно излъчване. За жалост другото момиче прекарва твърде много от времето си в раздаване на листовки за феминисткото движение, за да може да играе в отбор. Ясен ли съм?

— Да — отговорих аз.

— Моите възгледи по този въпрос са простички — каза той, правейки знак на сервитьора да се приближи, за да поръча отново нещо за пиене — третото си двойно мартини и моята втора кола. Нямах извинение, че не зная какво правя. Бях съвсем трезва и напълно с ума си.

— Напълно поддържам равенството между половете, ако става въпрос за основните човешки права — продължи той.

Не си направих труда да го попитам дали основните човешки права се ограничават с яденето, дишането и спането.

— Но не смятам, че трябва да окуражаваме жените да отнемат ролята на мъжете, на тези, които съвсем естествено трябва да печелят хляба, да носят отговорността за изхранването на семейството. Дори не е справедливо да се очаква от жената да поеме целия този товар: да носи месото вкъщи и след това да трябва да го сготви. Това е против природата и всички тези разстроени момичета, които вдигат врява до Бога, се нуждаят единствено от добър мъж, който да ги направи щастливи. И точно благодарение на нас — медиите — им се обръща някакво внимание: знам го, но нямам избор.

По това време Грейсън вече беше пресушил третото си двойно мартини и ръката му се намираше под полата ми.

— А истината е — каза той, приближавайки заговорнически глава към мен, — че жените ще са дяволски щастливи да си живеят както досега, глезени, обичани и ценени като добри съпруги и любещи майки, гръбнакът на тази велика страна. Името на играта обаче е рейтинг и ние ще направим това, което е нужно за Ей Би Ен, което пък ни връща отново към теб, М.З.

И той се усмихна широко, но това въобще не се отрази на очите му.

— Как ти се струва да бъдеш първата жена репортер в криминалната хроника? Защото ти май че притежаваш всички качества, за които говорихме преди малко.

И като че по сценарий, хлъцна.

В крайна сметка всичко се свежда до писането на машина и бюста. Писането на машина ви вкарва в телевизията, а бюстът — в студиото. И докато Грейсън продължаваше с обсъждането на майките и тези, които печелят хляба, на рейтинга и феминизма, аз си го представях затиснат под колелата на голям камион, със студени безжизнени очи, защото ако не го правех, трябваше да се изправя лице в лице с жестоката истина, която ненадейно се беше наместила между нас с Грейсън в „приличния ресторант с добър готвач“: сексът.

— Какво ще кажеш да се отбием за малко в новия служебен апартамент на Ей Би Ен, госпожице Маги със Зелените очи? — каза той, а ръката му вече беше на задника ми, докато ме насочваше към изхода на ресторанта.

— С удоволствие — излъгах аз.

Докато пресичахме Девето Авеню, аз с безумен поглед се оглеждах за някой излязъл от контрол камион, но къде ти такъв късмет.

Служебният апартамент на Ей Би Ен изглеждаше по-скоро като моден ловен клуб някъде в Северна Англия, отколкото като място за срещи на телевизионните шефове. Всекидневната беше постлана с тъмнозелен килим, върху който грижливо бяха разположени солидни английски антики; всяка от тях имаше порядъчно овехтял вид — предавана от поколение на поколение, от една безцветна всекидневна в друга. Картините по зелените стени изобразяваха различни ловни сцени — на ездачи с коне, прескачащи добре подрязани живи плетове, или на хрътки, опънали до краен предел каишките си в преследване на безпомощни зайчета. В средата на стаята в пълна дисхармония с всичко останало стоеше пластмасов бар в черно и златно, а зад него се намираше Грейсън Даниъл, който се чувстваше като у дома си и приготвяше някакъв розов коктейл в две чаши със зелени вишни в тях. Най-после, доволен, че е сипал по малко от всяка бутилка на бара, той вдигна чашата си и заломоти:

— За една по-добра Америка без розовите^[1].

След това отново я вдигна, но вече беше седнал до мен с лице, завряно в ухото ми.

— За новия ми репортер в криминалната хроника. Хайде да се чукаме.

Щом се озовахме в спалнята, Грейсън побърза да се съблече, върху червено-бяло-сините чаршафи и се опитвах да не позволя на чувството за вина да застане между мен и възможността да стана първата криминална репортерка във вътрешните новини на Ей Би Ен. Не остана обаче много време за угризения, защото Грейсън внезапно се понесе към мен, стиснал под мишницата гащетата си.

— Тъч-даун — извика той и се хвърли в леглото.

Лежеше върху мен, стискаше грубо гърдите ми, като драскаше лявото ми зърно с пръстена с монограм.

— Пипни колко ми е твърд — стори ми се, че каза той.

Послушно протегнах ръка надолу между бедрата му, но не напипах нищо.

Помислих, че не съм го разбрала, но в този момент той повтори:

— Пипни колко ми е твърд.

Реших, че не съм улучила целта. Протегнах ръка малко вдясно, след това малко вляво, но все още не срещах нищо, което поне смътно да напомня нещо твърдо.

Не му казах, че страшно се заблуждава.

— „Грешиш, Грейсън — не казах аз. — Въобще не е твърд; дори е толкова мек и хлъзгав, че едва го държа.“

Но той вече се беше впил в устата ми — неговата версия на целуването с език, която отдавах на факта, че е страшно пиян, както и отпуснатостта на органа му.

— Вземи го — изломоти той. — Всичко е в твои ръце…

Грейсън така и не довърши изречението си, нито пък ми даде възможност да го взема, защото загуби съзнание. По челото и горната устна ме изби пот, когато осъзнах, че въобще не е имало проникване в мен. Отборният играч Маги Зомерс технически все още беше моногамна — всъщност не беше предала съпруга си. Единствената мисъл, която ме притесняваше, докато събирах дрехите си, беше дали Грейсън щеше да си даде сметка, че не сме го направили. Докато се обличах припряно и бързах да хвана такси, у мен се зароди надеждата, че той няма да си спомни какво всъщност е станало. В таксито обмислих вероятността Грейсън да си спомни, че сме правили нещо, което обаче не е било на световно ниво поради алкохолната му вцепененост. А когато влязох в апартамента, си дадох сметка, че единственото, за което не се бях притеснявала, бе дали Ерик Орнщайн ще се учуди къде съм ходила до два и половина през нощта.

На другия ден ме повикаха в кабинета на Грейсън Даниъл в административната част на телевизионния център. Той самият ме посрещна на вратата с нежна прегръдка и заговорническо намигване.

— Ето я — възкликна той, — най-сексапилната криминална репортерка в телевизията!

Не само си мислеше, че сме го направили, но очевидно считаше, че е минало добре. И беше напълно логично, че след такава нощ (особено след като вярваше на своя сценарий) най-малкото, което можеше да ми предложи, беше да стана репортер в криминалната хроника. Нямаше дори да трепна, ако вместо това беше казал участник в управителния съвет или даже президент на компанията. Все пак се престорих на изненадана и очарована от новината.

— Прекрасно, Грейсън — казах аз с нотка на умереност. — Кога започвам?

— Прослушване в студиото утре следобед — отвърна спокойно той.

Не би било вярно да кажа, че бях само леко разочарована.

— По-добре си намерете агент, госпожице Маги Сексапилната уста.

Следователно, ако за да влезеш в телевизията, ти трябва машинопис, а за да влезеш в студио — хубав бюст, по-късно беше нужен и агент като Куинси Рейнолдс, за да си сигурен, че ще направиш добър договор, така че повече никога и нищо в живота ти да не зависи от писането на машина и бюста.

На другата сутрин седях в гримьорната на високия стол тип бръснарски. Куинси стоеше до мен.

— Какво ще кажеш? Дали вярват, че мога да стана добра журналистка? — попитах наивно. — Винаги съм искала да стана точно това.

Тя ме изгледа сякаш не съм с всичкия си.

— Сигурно се шегуваш. Едното няма нищо общо с другото. Единственото, което има значение, са твоите скули и леко дрезгавият глас.

Бях сразена.

— Значи така било в телевизията — отвърнах аз, като същевременно леко наклоних назад глава, за да може гримьорката да подчертае с руж скулите ми, на които явно дължах успеха си. Беше ми неприятно да мисля, че всичко друго, което се беше случило във връзка с това, е можело да бъде избягнато.

— Не, така е не само в телевизията; по принцип става така. Но все пак ти ще бъдеш тази, която ще се смее последна — предрече Куинси.

— Как така?

— Когато станеш известна и започнеш да печелиш много пари, всички ще мислят, че си родена с микрофон в ръката.

— А ако не ме харесат?

— Тогава ще отидем в друга телевизионна компания. Престани да се притесняваш.

С драматичен жест Куинси преметна зелената си раирана пелерина през раменете и излетя от стаята.

— Ще бъда точно над тебе в контролната кабинка. Успех, Маги. Ще видиш, че ще бъдеш страхотна.

Трите камери в студиото бяха насочени право срещу мен, но ми бяха казали да гледам само в тази със светеща на върха червена лампичка. Някой беше прикрепил микрофонче на бялата ми копринена блузка, която на врата бе вързана с небрежна фльонга, а някой друг беше сложил зад ухото ми малък предавател.

Режисьорът кимна към мен.

— Готови, Маги. Ще броя от десет, девет…

Когато стигна до нула, гласът на Грейсън изгърмя по микрофона от контролната кабинка:

— Дръж се, Маги, всичко е в твои ръце — и аз се разсмях толкова силно, че трябваше броенето да започне отново.

Прочетох написания за мен текст за някакъв пожар в Долен Манхатън; един мъж трябвало да изпълзи по рамката на прозореца и да скочи след това в спасителната мрежа, където бил посрещнат с радостни възгласи от любопитните зяпачи и с въздишка на облекчение от пожарникарите. Всъщност наложи се да прочета текста пет пъти, преди да успея да се усмихна не на „огънят бушуваше“, а на „Лижело Тарлуци скочи към своето спасение“. Когато всичко свърши, Грейсън, Куинси и Ник слязоха от контролната кабинка.

— Страхотно, Маги — прегърна ме Куинси.

— Добра работа, пиленце — рече Ник. — Превъзходно.

— Прилично, М.З. — каза Грейсън. — Направо първокласно.

А аз успях да кажа само:

— Благодаря ти, Анжело Тарлуци, както и на целия противопожарен отдел в Ню Йорк Сити, че направихте това възможно.

 

 

Сега улицата под прозорците ми е тиха; съседните ресторанти вече са затворени, не се чуват и клаксоните на автомобилите. Пицата, която си бяхме поръчали преди няколко часа, е изядена, останали са само няколко парченца сирене, залепнали по восъчната хартия. Куинси е седнала на пода до дивана, Дан се е изтегнал върху килима и е сложил глава в скута й. Разговаряме от часове, припомняме си събития и инциденти, които сега ни се струват забавни, но които изглеждаха страшно сериозни по времето, когато се случваха. И докато се ориентирам добре в миналото, аз се чувствам несигурна за бъдещето и объркана в настоящето.

— Като че ли са минали сто години, откакто съм спал за последен път — отвръща Дан и се изправя. — Чувствам се разбит.

Залива ме вълна на ужас при мисълта, че Куинси може да ме остави сама тази нощ.

— Не си тръгвайте, моля ви, останете — казвам аз.

— Трябва да нахраня котките — отговаря Куинси. — Освен ако не го направиш ти.

И тя поглежда към Дан.

— Ще ги нахраня — казва с усмивка той. — Поверявам ти съпругата си.

— Благодаря ти, Дан — прегръщам го аз. — Наистина ми се ще да не оставам сама.

— Нали ще се опитате да поспите? — пита той, вземайки Куинси в обятията си.

Куинси кимва и се обръща да го целуне.

— Благодаря ти, скъпи. Ще се видим сутринта, впрочем само след няколко часа — вече е четири часът.

След като Дан излиза, пренасям от леглото си възглавници и одеяла. Настаняваме се удобно на двата дивана във всекидневната и отбелязвам:

— Толкова е странно: когато работите ми в Ей Би Ен потръгнаха, личният ми живот се разпадна.

— Не е точно така — отвръща Куинси. — Личният ти живот беше започнал да се разпада много преди това. Просто тогава ти имаше други разбирания, пък и не беше толкова уплашена. Помня те от самото начало: ти не беше щастлива с Ерик, и така е било още в мига, в който си се омъжила за него.

 

 

В навечерието на Новата 1974-та година се навършваха почти две години, откакто работех като репортер и правех предавания за престъпния свят. Прекарвах по-голяма част от дните си, прекрачвайки праговете на един от друг по-мръсни коптори, за да интервюирам жертвите на измами, грабежи и изнасилвания. Минавах по посипаните с чакъл улици под любопитните погледи на младежите от едно изгубено поколение, чиито ръце бяха обсипани със следи, символизиращи загубената битка с наркотиците. Понякога си поплаквах с майките от гетата, чиито гладуващи деца бяха използвани от медиите — т.е. от мен, — за да покажат ужасите на системата, да направят сензация от тъжните факти, да привлекат зрителите, за да гледат вечерните новини. В други случаи се ядосвах, когато камерата и операторът заставаха едва ли не на главата си, за да заснемат в едър план Маги Зомерс, държаща ръката на тринайсетгодишна жертва на изнасилване, докато тя описва срама и травмата от ужасното си преживяване. Тогава режисьорът искаше левият профил на Маги Зомерс да бъде заснет от почти невъзможен ъгъл, докато самата тя седи върху мръсния под на разтурено апартаментче, а същото това тринадесетгодишно дете разказва за многобройните побои и сексуални насилия, които е трябвало да изтърпява от ръцете на собствения си баща.

Не бях сигурна кой всъщност трябва да бъде обвиняван за всички тези нещастия, самата аз се чувствах виновна поради присъствието на камерите и светлините. Но това беше до момента, в който разбрах, че самите жертви желаят това толкова, колкото и зрителите. Това беше комуникацията — протегни ръка и ме докосни. Виж как е тук. Помогни. Грейсън беше напълно прав — мрачната човешка драма, предавана от жена, даваше на всекиго това, което иска — умела комбинация от секс и страдание. С мен обаче ставаше нещо, което правеше личния ми живот да изглежда далечен и сякаш без значение. Вълнувах се само когато мислех за тях; не усещах нищо, когато ставаше въпрос за мен. Така беше по-добре.

Ник Сириг удържа на думата си, която ми беше дал преди четири години. Продължаваше да ме обучава на всичко, което трябваше да се знае за „този мръсен занаят“. Например, че никога не трябва да кимам в знак, че разбирам всичко, което някой ми разказва, защото ако спра да го правя, отсрещната страна може да си помисли, че не съм разбрала нещо и да започне да повтаря цялата си история.

— Хората обичат да говорят — обясняваше Ник. — Колкото по-дълго ги оставиш да приказват, толкова повече неща ще научиш. Просто ги оставяй да си говорят, Маги, а твоята задача е да изглеждаш привлекателна и леко объркана.

Кариерата на Маги Зомерс вървеше отлично. Бракът й обаче беше нещо съвсем друго. През тази нощ, последната на 1974 година, двамата с Ерик трябваше да отидем на новогодишното парти у семейство Зомерс: пищен ритуал, който освен нас включваше също Милдрид и Хари Орнщайн и Кара и Стивън Блатсбърг. Това парти чудесно обясняваше факта, че аз все още бях съпруга на Ерик. Да наруша традицията и да не отида на ежегодното семейно тържество, беше така немислимо, както и да се осмеля да поискам развод. Просто още не бях готова за нито едно от двете.

Ерик връзваше черна вратовръзка върху бастите на бялата си риза, а аз седях пред тоалетката и мислех с ужас за неприятните, бавно точещи се часове, които трябваше да изтърпя.

Ерик упорито отказваше да говори с мен за това, което съм правила през деня. Ако се случеше някой да ме познае в ресторанта или на улицата — образът ми присъстваше в домовете на хората вече всяка вечер — Ерик се справяше с положението по следния начин:

— Както може би сте или не сте забелязали, точно в момента ние вечеряме. Имате ли нещо против да ни оставите да се нахраним спокойно?

Или:

— Ще ни оставите ли да пресечем улицата? Ние също си плащаме данъците.

Неписано правило в семейство Орнщайн беше Маги никога, както се изразяваше Ерик, „да не донася улиците на Ню Йорк в дома ми“. Последствията от другото правило бяха по-сериозни. През всичките тези четири години Маги Зомерс, по нареждане на Ерик, внасяше заплатата си в банковата сметка на съпруга си.

На Маги се отпускаше само малка сума, която да покрива разходите й за обяд, таксита и други лични нужди, но не повече от двадесет и пет долара и само при условие, че в края на седмината представяше квитанции за тях на Ерик.

— Проследяването на разходите е от решаващо значение в семейството, в което приходите се внасят от двама — повтаряше често Ерик.

Несъмнено имаше нещо несправедливо в цялата тази работа, но аз все още не бях готова да се възпротивя. А когато най-после бях готова, вече беше прекалено късно.

— Маги, побързай, ще закъснеем.

Ерик се разхождаше напред-назад из спалнята, с цел да поразтегне твърдата кожа на новите си лачени обувки.

— Каква загуба — промърмори той и се отпусна върху шезлонга с цвят на черупка от яйце.

— За каква загуба говориш? — попитах аз, заета с избора на рокля в стенния гардероб.

— Хубави крака, хубави скули, и с моя ум, бихме могли наистина да имаме страхотни деца.

Обърнах се към Ерик и го възнаградих с ослепителна усмивка, разкриваща зъбите ми.

— И хубави зъби също, Ерик — добавих аз. — Забрави зъбите — никога не съм носила шина. Като се направи сметка — това би ни спестило по три хиляди долара на дете, което значи, че ако имахме три деца като Кара, досега щяхме да сме спестили девет хиляди долара.

Бях си дала дума тази нощ да не отвръщам на нищо, което Ерик би могъл да каже или направи и което в друг случай би ме оскърбило и ядосало. Главата вече ме болеше при мисълта, че ще трябва да прекарам цялата нощ в компанията на семейство Зомерс, където за ордьовър служеше чувството за вина, основното блюдо беше критиката, а многобройните мъчителни спомени от детството служеха за подправка към всичко това. Така че всеки път когато ходех там, съжалявах, че съм го сторила.

Вмъкнах се в роклята си — черно прилепнало трико, което бях носила на не едно семейно тържество през последните няколко години, включително и само преди две седмици за десетата годишнина от сватбата на Кара и Стивън. Същата тази вечер Стивън трябваше да влезе в ролята си на лекар, понеже Милдрид се задави с хапка месо. Ерик стоеше до нея и викаше:

— Гълтай, мамо, хайде, покажи как можеш да гълташ.

По-късно той твърдеше, че този епизод го е накарал да си даде сметка, че и той самият не е вечен.

— Беше точно с тази рокля, когато мама се задави — каза Ерик. — Смени я, притеснява ме.

Усмихнах се мило, отидох до гардероба и извадих друг тоалет — вечерна рокля от бежова коприна, рязана в кръста, неносена досега по време на задавяне.

— Сложи си брошката, която ти подари мама, Маги.

Послушно извадих накита от кутията за бижута — златна жаба, която смътно напомняше на Милдрид, с изключение на смарагдовозелените очи. Очите на Милдрид бяха кафяви.

— От другата страна, Маги.

Не се възпротивих, просто преместих жабата от дясната на лявата страна на роклята.

— Пусни си косите тази вечер.

Наведох глава, извадих фибите и косата ми се разпиля по раменете.

— Сложи си още малко червило.

Отново седнах пред тоалетката и добавих още червило, след което притиснах устните си една в друга и попих със салфетка.

Тази вечер нямаше нещо, което не бих сторила за Ерик, с изключение на това да оставя диафрагмата си в розовата пластмасова кутийка и да поема риска от евентуална бременност.

— Тук ще има големи промени през новата година — каза внезапно той, — промени, които несъмнено няма да ти харесат особено.

— Какви промени? — попитах аз, като продължавах да реша косата си.

— Промени, благодарение на които повече няма да жертвам щастието си заради твоите капризи.

— Какви капризи? — бях твърдо решила да не му противореча, за да не превърна спора в кавга.

— Като кариерата ти например. Нямам намерение и през новата година да бъда унижаван от въпросите на татко кога ще имаме деца.

— Отговори му, че не е негова работа.

— Разбира се, че няма да му го кажа. Това е точно толкова негова, колкото и наша работа.

— Тогава нека той роди бебето ти — отсякох аз. И с това всичките ми добри намерения се изпариха.

— Никъде няма да ходя — изкрещя Ерик, като хвърли сакото си на пода и се опита да разхлаби възела на вратовръзката си. — Отказвам да ходя там и да бъда унижаван, освен ако първо ние с теб не се споразумеем по този въпрос.

Хвърлих четката си за коса върху тоалетката, от което върху й останаха следи, и извиках на свой ред:

— Ти изобщо не се интересуваш от мен или от нещата, свързани с мен. Единственото, което искаш, е дете и по стечение на обстоятелствата аз съм ти нужна за това.

— Добре, че най-после си го разбрала — подигра се той. — Щом си достатъчно умна да го схванеш, защо непрекъснато се съпротивляваш?

— Защото сега не искам бебе.

Тогава той се приближи, надвеси се над мен и ме погледна право в очите. И тъй като изобщо не бях подготвена за емоционални изяви от негова страна, не можах да не му отвърна незабавно.

— Имам нужда от теб, Маги — каза той.

Вълшебните думи. Но можеше да бъде и по-зле.

Ерик започна да гали тялото ми, забравил, че вече закъсняваме с цял час. За първи път от много време насам усетих, че го желая; исках го в себе си, исках да се любим; така му и казах:

— Хайде да се любим, Ерик.

Последното, което чух, беше звукът от разкопчаването на ципа му, след което той без предупреждение сграбчи главата ми и я натисна надолу между краката си.

— Вземи го в устата си, Маги, в устата си.

Бях коленичила между краката на Ерик, езикът ми пърхаше по главата на пулсиращия му израстък.

— Вземи го в устата си, Маги — изкомандва той отново. — В устата.

Поех дълбоко въздух и го напъхах навътре в устата си. Започнах да го смуча, издавайки мляскащи звуци, като само на два пъти спирах, за да си поема въздух, преди да продължа.

— Не, Маги, не така — рече сърдито той. — Внимавай със зъбите.

Разтворих още малко устата си и го поех още по-навътре, като се стараех да го държа само между бузите си, без да драскам кожата му с кътниците си.

— Не, Маги — каза той още по-сърдито и здраво хвана с ръце главата ми. — Ето така.

И той започна да движи главата ми напред-назад, докато аз се давех, защото оная му работа стигаше до сливиците ми. Мислех, че се задушавам, а през това време Ерик стенеше, дъхът му излизаше на пресекулки и ръцете му движеха главата ми напред-назад в бясно темпо. Изведнъж нещо течно експлодира в устата ми. Бързо издърпах главата си, за да избягам от бликащата течност, която като че ли ме обгръщаше цялата и ме задушаваше. Борех се за глътка въздух, задавена от спермата на Ерик Орнщайн, когато изведнъж си дадох сметка, че можеше да бъде и по-лошо. Диафрагмата ми все още си стоеше в розовата пластмасова кутийка.

Честита Нова година.