Барбара Виктор
Липса на болка (3)

Глава втора

Транспортният самолет се намира на една от страничните писти на летище „Бен Гурион“ в Тел Авив. Ръката ми е върху капака на сивия метален ковчег, който всеки момент трябва да бъде натоварен в самолета. Вчера пак бях сред снарядите на Сабра Камп, където толкова хора бяха загубили живота си. Застанала пред камерата, аз преразказах историята на войната и последствията и за израелци, палестинци, ливанци и останалите безчетни групировки, присъединили се към една от най-вълнуващите драми на света. Съмнявам се дали американските телевизионни зрители биха могли някога да разберат как цяла една страна се е превърнала в заложник на група отчаяни борци в борбата им за оцеляване.

Очите ми се насълзиха и гласът ми трепереше, докато разказвах как само преди няколко часа главата на Джо Валъри беше пръсната на хиляди парченца от заблудена противотанкова граната. Продуцентът ми махна в знак на отказ да спре камерата, когато му показах, че имам нужда от малко време да се успокоя. Той съжаляваше, че не засне самата случка, като че ли това щеше да му осигури наградата „Еми“. Увери ме, че репортажът е станал страхотен — възможно най-добрият, ако се изключи този, който можеше да се получи при снимането на самото събитие. Джо Валъри вече се беше превърнал в епизод.

С мен все още е Ави Херцог, същият „тат алуф“^[1], който беше наблизо, когато бе убит Джо. Държи ръката ми за смелост, докато няколко военни попълват необходимите формуляри за транспортиране на тялото до Щатите. Може би трябва пак да опитам да се свържа с родителите на Джо в Стейтън Айлънд, въпреки ме от Ню Йорк вече ги бяха уведомили за смъртта на сина им. Сигурно ще е по-добре да го чуят от човек, който също скърби за Джо, от някой който обичаше разказите му за детството и за това какво е да си син на местния полицай. Джо, якото момче, чийто баща понякога арестувал приятелите му — тийнейджъри; цял човешки живот е минал оттогава. Мисис Валъри ще бъде покрусена, ако разбере колко съжаляваше Джо, задето веднъж й е казал да млъкне и че няма Бог. Когато разказваше, Джо имитираше широко отворените й очи, ръката, вдигната пред устата от изненада и недоверие, че синът й е изрекъл тези слова в нейния католически дом. Може би ще е по-добре мисис Валъри да не чува това — за нея сега ще бъде най-добре да забрави този случай и да вярва, че Джо е вече при нейния Бог. Само че сигурно ще поиска да Го попита защо Той в безкрайната Си мъдрост я е лишил от единственото й дете.

По лицето ми се стичат сълзи, докато си припомням как Джо ме покани в дома си за Деня на благодарността след една седмица. Мога да кажа на мисис Валъри:

— Аз не ви познавам, но познавах сина ви и той ме покани у вас за Деня на благодарността, защото, както каза той, във вашата къща се интересувате най-вече как се чувства детето ви, не доколко се съсредоточава върху изучаването на разни предмети, които ще обогатят ума му. Разбирате ли, мисис Валъри, главното ястие в семейство Зомерс е умственото обогатяване, духовната храна никога не е влизала в менюто.

Когато плачът ми става по-явен, тат алуф Херцог мълчаливо ми подава смачкана носна кърпичка от джоба на панталоните си. Вземам я без да го погледна и избърсвам носа и очите си. Неспособна съм да помръдна, тъй като сега четирима мъже поставят сивия метален ковчег върху съоръжението, което трябва да го изкачи до самолета. Джо Валъри се завръща у дома за Деня на благодарността. Чудя се дали би му станало по-добре ако знае, че там има хора, които тъгуват за него, които го обичат и очакват с нетърпение дори малкото, останало от него. Вчера в Сабра Камп загубиха живота си тридесет и седем палестинци; шестима от тях бяха членове на едно семейство. Не беше останал никой да скърби за тях. Тази сутрин осем израелски войничета загинаха някъде из Южния сектор на Ливан. Смъртта им бе разбила сърцето на цялата израелска нация. А тази вечер аз трябва да направя още един репортаж точно срещу Израелското Министерство на отбраната във връзка с новите позиции на Израелските отбранителни сили и отзвука от последните събития в Шатила, един от палестинските бежански лагери.

Държа едната си ръка в джоба и стискам смачкано на топка парче хартия — гаранционната карта от уокмена на Джо Валъри. Всичко е приключено, вратите на транспортния самолет са здраво затворени и хората започват да се разотиват. Тръгвам си бавно, решена на всяка цена да запечатам здраво в паметта си картината на ковчега момент, преди да изчезне в самолета завинаги.

Продуцентът тича към мен и вика нещо, опитвайки се да надвика шума от моторите на набиращия скорост самолет.

— Маги, за тазвечерните новини е. Ще те пускат на живо в един през нощта срещу Министерството.

Кимвам — живо предаване за събития, причиняващи смърт. Ще ме оставят ли да разкажа как една война може да причини мъка на всекиго — дори на тези, които са тук само за да опишат безумието на тази касапница?

„Оцеляването ни е част от всекидневието, от рутината на живота.“

Не мога да се сетя кой ми го беше казал — израелец, палестинец или Куинси. Когато се сещам за нея, се усмихвам, защото ако беше тук, тя непременно щеше да направи някоя забавна забележка, някой толкова абсурден коментар, че щях да се засмея въпреки скръбта си. Куинси… Колко време мина, откакто вечеряхме в руската чайна и се смяхме до сълзи. Куинси, която беше свидетел на всичко, включително и на нощта, в която оставих окончателно Ерик Орнщайн. Спомням си как ме слушаше, докато изброявах всички мъчителни истини — част от брака ми с един мъж, когото Куинси понасяше само защото беше мой съпруг.

— В света има и по-лоши неща от развода — каза прозаично Куинси. И беше права.

— Ще ви закарам до хотела — казва Ави и ме хваща за ръката.

— Не се чувствайте задължен, някой от Ей Би Ен може да ме закара.

— Знам, че не съм задължен — отговаря той и ме повежда към паркинга, — но аз самият имам желание, и то голямо.

Поглеждам го и разбирам защо толкова упорито бях избягвала този човек през последните шест месеца.

В многобройните случаи, когато виждах високата му мускулеста фигура да препуска из Министерството на отбраната, аз се преструвах, че не го забелязвам. Правех се, че не го чувам всеки път, когато се опитваше да ме заговори с напевния си чуждестранен акцент. Вече го разпознавах отдалеч — по непокорната коса и особената походка, по приведените напред рамене и пъхнатите в джобовете ръце — и го избягвах, преди да се е приближил. А когато веднъж налетяхме един върху друг иззад ъгъла на коридора и застанахме лице в лице, трябваше да положа специални усилия, за да не отвърна на усмивката в кафявите му очи. Неговото красиво лице ме зашемети до такава степен, че успях да прекъсна странното си мълчание само с някаква глупост и бързо да отмина. Беше толкова привлекателен — прекалено опасен, за да му обръщам внимание.

— Към хотел „Голан“ в Тел Авив сте, нали? — попита Ави.

— Да. Откъде знаете?

— Ами знам — отговаря той тихо.

Колата му трудно се поддава на описание — просто лимузина с четири колела, две врати и едно кормило. Това си има своето обяснение: налага се колите им да са точно такива, както се налага израелските генерали да носят черни ботуши и панталони цвят каки. Сядам на мястото до шофьора, свикнала съм с обноските на еврейските мъже, които не помагат на жените при влизане и излизане от автомобила, не палят цигарите им и дори не изчакват да мине достатъчно време след правенето на любов и се втурват да търсят из стаята чорапите, бельото и другите си принадлежности. Поглеждам го крадешком, докато пали колата, преценявам, че е около четирийсетте, бързо пресмятам, че разликата във възрастта ни е шест години. Само че тази вечер кореспондентът на Ей Би Ен в Близкия изток Маги Зомерс не се чувства на тридесет и четири. Видя достатъчно, за да бъде старица, но разбра толкова малко от това, което вижда, като че ли е дете. Чувствам се изцедена.

Колата се движи по шосето Тел Авив — Йерусалим, Ави ми сочи знаците по местата, където йорданските войници някога са държали стратегически позиции преди Шестдневната война от 1967 г. Показва ми мястото, откъдето с помощта на бинокли йорданската армия е можела да гледа през прозорците на Кнесета и да види дали министър-председателят се е избръснал тази сутрин. Бях чувала това оправдание милиони пъти — извинение затова, че хилядите палестинци продължават да гният в лагерите при отвратителни условия. Облягам глава на седалката и затварям очи. Слепоочията ми пулсират, тялото ми се раздира от болка, по-силна от всичко, което съм преживяла досега.

— Защо ме избягвахте през тези шест месеца? Виждахме се почти всеки ден, а вие дори отказвахте да разговаряте с мен.

Ави се е съсредоточил върху пътя.

Отварям очи и виждам прекрасните му ръце, поставени върху кормилото. Бих го познала дори само по тях.

— Честно казано, аз съм страшно късогледа. Вероятно не съм ви забелязала.

Обръща глава към мен и ме поглежда, а аз автоматично извръщам моята и се заглеждам през прозореца.

— На няколко пъти ви заговарях, а вие си тръгвахте насред изречението.

Усмихва се.

— Наистина съжалявам — заеквам аз. — Сигурно не съм ви чула.

— А — казва Ави, — вие сте не само сляпа, но и глуха.

Не издържам и избухвам в смях.

— Беше невъзпитано от моя страна, нали? Съжалявам. Можем ли да започнем всичко отначало, като се престорим, че днес се виждаме за първи път?

Ави взима ръката ми от седалката.

— Вчера би било по-реално, тъй като се съмнявам, че някой от нас би могъл да забрави това, което се случи.

Затварям очи да изолирам болката, знам, че има право.

Запазваме мълчание известно време, докато колата завива по алеята към хотел „Голан“, където се намира апартаментът ми.

— Ще се кача с вас догоре. Не искам да бъдете сама — заявява той.

— Не, наистина, нищо ми няма и…

— В никакъв случай. Искам да се уверя, че сте пристигнали благополучно и че имате всичко необходимо.

Докосва леко бузата ми.

— Не искам да бъдете сама в асансьора.

Трябва да е някой нов обществен почин на израелските мъже — никога, при никакви обстоятелства да не допускат риска жените им да се возят сами в асансьорите.

Влизаме във фоайето, а Джила, управителка на хотела и моя най-близка приятелка в Израел, ми прави знак да отида при нея.

— Маги, имаш телеграма от Ню Йорк. Чакай малко.

Излиза от рецепцията, тялото и прилича на пясъчен часовник с прилепналата към него дънкова рокля, очертаваща тънкия й кръст, а русата й коса, опъната назад, открива привлекателното й лице. Подава ми розов къс хартия.

— Благодаря. Това е третата за тази седмица, нали?

Усмихва се и поглежда към Ави, увлечен в разговор с някого, вероятно негов познат.

— С теб ли е?

— Така ми се струва.

— Когато става дума за човек, който изглежда така, не бива да ти се струва, трябва да си сигурна. Определено идва с теб, слушай мене. Ще се чувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че съм дежурна тази вечер, в случай че имаш нужда от мен.

— Не се тревожи. Ще се оправя.

— Не се съмнявам — отговаря тя, поглеждайки отново към Ави.

— „Ден на благодарността — да или не“ — прочитам на глас телеграмата. От майка ми е, иска да разбере дали възнамерявам да се прибера за празниците.

— Ще се прибираш ли вкъщи? — пита Джила.

— Надявам се, че не, т.е., че ще мога да го избегна — отговарям аз, твърдо решена да не изтърпя още един празник със семейство Зомерс.

 

 

Беше Денят на благодарността 1961 г. Ние двете с Кара се хилехме над рога на изобилието, от който излизаха чепки грозде, печена царевица, сливи и клонки зеленика. До мен седеше дядо Малков, сияещ, защото беше спечелил маратона по шах в Руския имигрантски шахматен клуб. Потупваше ме по коляното с надеждата, че ще спра да се смея. Баба Малкова продължаваше разказа си за унижението, което изпитала, когато отишла в Музея на изкуствата в Метрополитън да види изложбата на картини от царска Русия.

— Представяте ли си — да чакам на опашка, за да видя това, което ония главорези задигнаха от семейството ми.

Влезе Джонъси, която навремето ми помогна да довърша кръстословицата в учебника си по граматика за трети клас, като ми каза, че думата за „пак“ с три букви и първа буква „о“ е „ощи“; тя внесе печената пуйка с апетитен златисто-червен цвят върху кобалтово-син поднос. Джонъси, която дори не беше чувала за Движението за граждански права. Горката тя беше попаднала някак в капана на времето още с пристигането си от Алабама, когато бе започнала работа у семейство Зомерс. Роуз, помощничката на Джонъси, внесе други две кобалтово-сини блюда, отрупани с ориз и грах. Татко посегна да разреже пуйката, но мама многозначително се покашля няколко пъти.

— Молитвата, скъпи — каза тя.

— Коя молитва? — попита татко и веднага се сети, но не преди ние с Кара да се изсмеем на първоначалната му реакция. Звучеше като глупав виц от началното училище. Не се изненадахме, когато той започна да оправя копринената си вратовръзка, махна някаква прашинка от рамото на вечерното си сако, наведе глава и най-после занарежда:

— Благодаря ти, Господи, за това, което си дарил толкова щедро на семейството ми, в името на Исус Христос, нашия Спасител. Амин.

Така че молитвата беше казана от татко, който преди някакви си двадесетина години все още ходел в синагогата в Бронкс. Но днес беше Денят на благодарността, ден, в който се отдава почит на първите заселници в Америка, на основателите, на бащите на страната, а това означаваше, че тази вечер семейството ни щеше да бъде епископално. Това беше нощта, посветена на Новия завет в семейство Зомерс.

Татко взе приборите със седефени дръжки и се приготви да разреже пуйката, но пак се спря. Погледна ме строго и каза:

— Маги, давам ти амнистия; тъй като днес е Денят на благодарността, ще бъдеш опростена.

— Благодаря, татко — измънках аз, като не бях съвсем наясно към кой Отец се обръщах. После, след кратка, но точно премерена пауза, попитах:

— Какво значи амнистия, татко?

Вече знаех дефиницията, макар че още не знаех правилото за ъглите на равнобедрения триъгълник; на тринайсет години вече бях усетила очарованието да се правиш на глупачка, пък и това ми даваше по-големи шансове наистина да бъда опростена.

Майка се усмихваше, горда, че нейният съпруг и баща на двете й деца в крайна сметка е диктатор с добра воля, който се готви да даде амнистия на по-малкото й дете. Маги Зомерс щеше да получи отново привилегиите си, въпреки че беше получила най-ниската оценка по математика, давана някога в класа на мис Харкнис.

— Отиди да видиш в речника, Маги — нареди татко.

Това обаче не беше толкова лесно, тъй като речникът беше огромна антична книга, поставена на старинна английска етажерка над бюрото от 18 век във фоайето на апартамента. Свалих тържествено стария „Уебстър“ и погледът ми пробяга по фините му страници, търсейки думата „амнистия“. Бях ужасена, че може да не я намеря заради ужасния си правопис. А тогава нямаше да ми позволяват да вдигам телефона, да гледам телевизия, да слушам магнетофона си или да си слагам по малко червило през почивните дни и празниците.

— Господи, който и да си ти — започнах да се моля аз, — Отец, Син или брадат Евреин, моля те, помогни ми да намеря „амнистия“.

Един от тримата, към които се обърнах, трябва да ме е чул, защото в този момент я намерих: „Амнистия — съществително име, пълно помилване за политически престъпления.“

Върнах се бавно в трапезарията, повтаряйки наум дефиницията, и заех мястото си на стола. Кара плачеше, а дядо като че ли се опитваше да я разсмее, движейки изкуствените си челюсти из цялата си уста. Баба клатеше глава, мама седеше на ръба на стола си, а дългият й перлен гердан почукваше по чинията.

— Маги — каза татко, — каква е дефиницията за амнистия?

Изрецитирах определението, като не забравих да спомена, че е съществително име и да завърша с едно:

— Благодаря ти, татко, много ти благодаря — със съвсем същия тон, като че ли то беше част от дефиницията, която току-що бях открила в речника. Татко май остана доволен, тъй като отново насочи вниманието си към пуйката в кобалтово-синия поднос. Но внезапно Кара се извини и скокна от масата, хлипайки неудържимо. Майка се втурна след нея.

— Защо се държите така с нея? — извика Кара от другата стая. — Защо държите непременно да я унижавате?

В трапезарията на семейство Зомерс настъпи напрегнато мълчание, докато се опитвахме да уважим празничната трапеза. Когато Кара най-сетне се върна, аз й се усмихнах с благодарност. Въпреки всичко не можех да не се чувствам лично отговорна за напрежението, което тегнеше в стаята.

 

 

Ави Херцог е застанал на терасата на моята всекидневна, от която се разкрива изглед към морето и част от крайбрежната ивица на Тел Авив. Свила съм се в ъгъла на дивана и го наблюдавам. Разпитва ме за живота ми — умело, защото е обигран в изкуството на разпита, което е практикувал редовно с многобройните арабски затворници, пленени от израелската армия по времена последните три войни, които го бяха направили „тат алуф“.

— Вие сте странно съчетание от тъга и радост — казва той. — Или си въобразявам?

Не му отговарям веднага, защото предпочитам да избегна темата за Маги Зомерс. Как да му обясня, че за мен е по-лесно да му предложа да спи с мен, за да си спестя прелюдията, при която той ще се опитва да разгадае мислите ми. Трудно ще намеря най-подходящите думи — необходимо ми е задоволително обяснение, което да го убеди, че не съм нищо повече от това, което вижда, а може би най-добра работа ще ми свърши един лекомислен отговор, който би го върнал на земята?

— Предполагам, че не мога да бъда щастлива непрекъснато — казвам аз и веднага съжалявам, защото звучи страшно тъпо.

— Въпросът е много по-сложен, Маги. Наблюдавам ви от много месени насам и исках да се запознаем, но вие сте по-недостъпна дори от Арафат. Често съм ви виждал да се смеете и да разменяте шеги с другите кореспонденти и даже с хората от щаба ми в министерството. А защо се страхувате да разговаряте с мен?

Трудно ми е да го погледна; почти е отгатнал — другите са безопасни. Още от самото начало инстинктът ми подсказваше, че той е по-различен. Преместих се така, че главата ми да остане подпряна на ръцете.

— Ави, по-добре разкажете нещо за себе си.

И тъй като е майстор в изкуството на разпита, той се подчинява — именно това е начинът, по които те карат хората да говорят — като ги предразположат.

— Роден съм в Русия, а на четиригодишна възраст пристигнах тук, в страната, която по онова време все още се наричаше Палестина.

Още една жертва на семейството на Вера Малкова и неговото разбиране за справедливост по време на погромите.

— Страшно се гордея с тази страна. Проследих как израства от нищо — една мечта, в чието осъществяване никой не вярваше. И все пак част от мен си остава руска. Говоря езика и обичам музиката, песните, които родителите ми пееха, когато бях малък.

— Винаги ли сте искали да бъдете в армията?

— Не — отговаря той с лека усмивка. — Исках да стана лекар, но се случиха някои неща…

Спира.

— Какви неща?

— Интервюирате ли ме?

— Не, просто искам да разбера как някой може да иска да бъде сред тези, които лекуват, и после изведнъж да стане от тези, които убиват.

Вижда ми се огорчен.

— Израснах в Израел, в кибуца край Емек Хашарон, и живеех рамо до рамо с палестинци. Моето приобщаване към тези, които убиват, както ги нарекохте, започна през 1947 година, малко преди войната за независимост. Тогава британците бяха окупирали страната, а арабите се почувстваха застрашени и започнаха да нападат еврейските кибуци. Изглежда те вярваха, че ако ни прогонят, британците сами ще напуснат страната. Бях на пет години, когато баща ми бе убит. Това ме принуди да се разделя с мечтата за мирно съвместно съществуване.

Ави докосна нещо дълбоко в мен, нещо, което сигурно е започнало да се оформя през месеците, когато нарочно го избягвах.

— По време на Синайските събития от 1956 година — продължава той, — когато бях на четиринадесет години, беше убит брат ми. Тогава се отказах от мечтата да уча медицина в Съединените щати. Разбрах, че моето място е тук. Не можех да изоставя майка си съвсем сама.

В този момент нещо много по-силно от сексуален порив ме подтиква да го взема в обятията си и аз с мъка му устоявам. Искам да го утеша с устата си, с цялото си тяло заради баща му, заради брат му, за изгубените мечти, за всичко, което му е причинило мъка през годините. Но няма да го направя, преди да е свършила борбата вътре в мен; трябва да създам преграда между главата и сърцето си, която да ме предпази от прекалено здравото обвързване с него.

— Съжалявам — казвам тихо — за брат ви.

Съвсем естествено събитията водят Ави до решението да направи кариера в армията — една смесица от гняв заради смъртта на брат му и съзнанието, че в Израел професията на военен е надеждно занимание от жизнена необходимост: надеждно, защото военният никога няма да остане безработен, и жизненоважно, защото от тази професия в голяма степен зависи дали страната ще продължи да съществува.

— Съжалявате ли? — питам аз.

— Ако съжалявах, баща ми и брат ми щяха да са умрели напразно.

— Това е работа, която изисква пълна себеотдайност, нали? Искам да кажа, че не ви остава време за други неща.

Той поклаща глава — разговорът за него е приключил.

— Ваш ред е, Маги. Разкажете ми за себе си нещо друго, освен че сте красива и че имате блестяща кариера.

Би било толкова лесно да излея душата си пред този непознат, да му разкажа всичко за себе си от самото начало. Но инстинктът ме предупреждава, че ще е по-безопасно, ако оставя само тялото си да се свърже с него; за мен самата ще е по-добре да не разтварям сърцето си.

— Да — казвам аз, — армията наистина ви поддържа в добра форма.

По лицето му пробягва развеселеното изражение от преди малко.

— Когато не съм на бойното поле, плувам всяка сутрин, или поне се опитвам.

Угажда ми като приема моята малка игра.

— А вие — пита той — как поддържате толкова добра форма?

Мускулният ми тонус всъщност изобщо не го интересува. Много повече го вълнува въпросът защо на трийсет и четири години все още нямам деца. Засега не мога да обсъждам подробностите на моята бременност отпреди повече от дванадесет години, когато бебето ми се роди със здраво омотана около врата си пъпна връв. Няма как да обясня, че би било голяма грешка, ако това нещастие не се беше случило, и че се чувствах в капан от момента, в който спермата на Ерик Орнщайн проникна в тялото ми.

— Бракът ми приключи преди шест години. Оттогава не се е появил човек, на когото да държа дотолкова, че да искам да имам дете от него.

— И никога не пожелахте да имате дете от мъжа си през годините на вашия брак?

— Не, никога — отговарям. — Още от самото начало не вървеше както трябва. А вие имате ли деца?

— Не.

И преди да продължа да го разпитвам в този дух, той ме прекъсва:

— Виждате ли се често с родителите си?

— Старая се да не е твърде често.

Разсмивам се.

— Детството ми беше доста ужасно, за да стоя сега по-настрана от тях, но имам сестра и се виждам с нея винаги когато се връщам.

— Ето го отново тъжното изражение — казва той и пали малка черна пура. — Другата страна на чудесното ви чувство за хумор.

Поглежда ме с нежност.

— Помня кога ви видях за първи път — произнасям едва доловимо.

Изненадан е.

— Наистина ли? Тогава защо…

— Денят, в който започна войната, 15 юни, бяхме в…

— Беше с целия екип от Ей Би Ен и се опитваше да вземеш интервю от главнокомандващия Южноливанската армия, Хадад — прекъсва ме той.

— Така и не успях да го взема — отговарям със смях.

— Но аз щях да го уредя, ако ти не се правеше, че не ме виждаш.

— Следващия път ще го имам предвид.

Ето че се случи и не мога да направя кой знае какво, за да предотвратя неизбежното. Пък и вече не съм сигурна дали не го желая.

— Този ден имаше толкова делови вид. Всички се бяха вторачили в теб, защото изглеждаше така не на място — жена военен кореспондент.

— И наистина се чувствах не на място, всичко ме ужасяваше. Предполагам, че първият път винаги е така.

Поглеждам, го и срещам сериозния му поглед.

— Искаше ми се да те закрилям. Звучи глупаво, нали?

Кимвам, като си мисля, че всъщност звучи много вълнуващо.

Ави протяга ръка към мен — кани ме до себе си да се насладим на красивата гледка към крайбрежната ивица на Тел Авив. Правя опит да стана, въпреки че съм толкова уморена, че не съм сигурна дали краката ми ще издържат двуметровото разстояние до терасата. Точно съм някъде по средата на опита и той внезапно казва:

— Ако станеш, Маги, ще те целуна, а ако те целуна, ще спя с теб, и ако всичко това се случи, няма да те оставя да напуснеш Тел Авив.

Пресмятам бързо — в нещо средно между изправено и седнало положение, — че вече е двайсет и втори ноември и че Денят на благодарността е само след три дни. По молба на Куинси шефът ми бе предложил няколко дни отпуск, за да мога да се върна в Щатите и да прекарам празнините със семейството си. Денят на благодарността — за повечето американци той е свързан със смях, със запаления в огнището огън, със сладките картофи, със забавните истории от детството и със спомените, предизвикващи сълзи и сантиментални прегръдки, когато хората се събират заедно да засвидетелстват обичта си един към друг. Колкото до мен, нямам какво да му мисля. В главата ми се оформя следния текст за телеграма: „Майко татко стоп колко исках да прекарам Деня на благодарността с вас и Кара Стивън Лизет Мъфин и Брад стоп за нещастие тат алуф Ави Херцог главнокомандващият Северния фронт и главен съветник по ливанските въпроси на министър-председателя ме задържа за неопределено време в Израел стоп ще се свържа с вас веднага щом свърша инспекцията на крайбрежието Тел Авив стоп Маги.“

Ави ме целува веднъж, продължава и хваща ръката ми, повежда ме към дивана във всекидневната, като не ме изпуска от обятията си дори след като ме слага да легна.

— Желая те, Маги. Желая те от първия миг, в който те видях.

Протяга се над главата ми и хвърля на пода възглавниците от дивана. Единствената светлина идва от фаровете на колите навън и уличните лампи по крайбрежието. Спомням си го как изглеждаше в Маряйун, в Метула, в Тел Авив, в Бейрут и днес, на летището. Лежи до мен върху тесния диван, ръцете му са ме обгърнали здраво, тялото му е плътно притиснато до моето.

— Малко съм понапълняла — казвам аз, защото изведнъж започвам да се чувствам особено.

Ави не отговаря, само ме придърпва още по-близо до себе си, сякаш за да ми помогне да спра да треперя, като направи моя трепет свой. Тогава ми става ясно защо съм го избягвала през всичките тези месеци — защото съм разбирала, че ако това някога се случи, то ще стане точно по този начин, и защото съм знаела, че то наистина ще се случи.

— Влюбих се в теб още от първия ден — прошепва той.

Поставям пръсти на устните му, докосвам лицето му и усещам, че не е бръснат. Значи не е било предварително замислено. Отдръпва ръката ми от устата си, привлича ме към себе си и ме целува отново и отново.

— Позволи ми да те любя — прошепва той. — Да отидем на леглото.

Какво ли би казала Куинси, ако й разкажа това — на бойното поле един мъж се влюбва в мен от пръв поглед. Сигурно никога няма да повярва. И в този момент ми става чудно защо пък аз трябва да го вярвам.

Ави погалва всяка частица от тялото ми с езика си и аз успявам да издържа, но за кратко. Защото аз съм купувала и продавала в леглото, дори съм търгувала в леглото, но никога досега не съм била притежавана в леглото. Когато това се случи, затворих очи, прехапах устни и оплаках загубата си. Той коленичи край мен, след което пали лампата, която ни заслепява, и започва всичко отначало, в случай че вече съм забравила станалото. Сега ме докосва и целува по вече познатия начин, като винаги се връща към очите ми — поглежда в тях, сякаш да ме успокои, че е все още той.

Той беше най-добрият дори още преди да влезе в мен — този перфектен загадъчен любовник, какъвто не бях имала досега, но за когото бях мечтала винаги. И така, сега съм въвлечена в този особен акт като пълноценен партньор; участвам в действието с широко отворени очи, усещам човека вътре в мен, а не само някакъв като че ли самостоятелен орган, запълващ едно отверстие.

Ави обхваща лицето ми между широките си чувствителни длани и казва:

— Маги, отвори очи и ме погледни. Обичам те.

В този момент си давам сметка, че тази връзка ще ми причини много мъка, когато в края на краищата бъде прекратена. Мисля си „когато“, не „ако“, защото нивото на оптимизма ми не се е покачило през последните години. Но бликащите в мен чувства не искат и не искат да спрат, докато той ме държи в обятията си, и някъде в дъното на съзнанието си се надявам, че всичко това не е породено само от нуждата да потуша болката, предизвикана от смъртта на Джо Валъри. Не бих искала това за мен да е само начин, по който се самоуспокоявам, че съм жива, когато съм била лице в лице със смъртта.

— Моля те, спри, моля те. Не издържам повече — плача аз.

— Обичам те — казва отново той и избърсва сълзите от лицето ми. Вече не съм сигурна чии са сълзите. За момент започвам да вярвам, че са наши, защото той е част от мен. Поне за момента.

Всичко свърши, но никой от нас не помръдва. Разрошвам косата на Ави, докато се колебая дали да задам фаталния въпрос — този, който се върти в главата ми от няколко часа. Не смеех да попитам от страх да не унищожа това, което се беше случило между нас, а и чувствах, че Ави избягва тази тема. Внезапно ме изпълни гняв, че имам право на толкова малко удоволствие. Иска ми се да вярвам, че животът продължава.

— Женен ли си?

— Много е сложно — отговаря той след кратко мълчание.

Не съм убедена, че зададох въпрос, изискващ чак толкова сложен отговор: достатъчно е едно „да“ или „не“. Освен това вече е прекалено късно — бяхме се любили. Бях си позволила удоволствието да фантазирам, че ще остана в Тел Авив и няма да се връщам вкъщи за Деня на благодарността. Виждаш ли, Ави, не е чак толкова сериозно — постъпих глупаво, че ти повярвах когато ми каза, че ме обичаш. Но аз наистина ти повярвах, и на това, което каза на терасата — че ще ме задържиш в Тел Авив завинаги, на милиони светлинни години от перспективата да прекарам празниците със семейство Зомерс. Но ти не би могъл да разбереш това, Ави, защото в Израел всички сте като едно голямо семейство, като се изключат палестинските ви братовчеди. И още нещо: аз също се влюбих в теб от първия ден, когато те видях, от деня, в който вашата армия премина границата и влезе в Ливан.

Най-после той добавя:

— Бракът ми от години не е такъв, какъвто трябва да бъде.

— Тогава защо сте все още женени?

— Защото се страхувам, че Рут не би могла да понесе раздялата. Тя е толкова крехка.

Ясна ми е цялата недоизказана история за Ави и Рут Херцог. Рут е крехка жена, чието най-голямо щастие е да приема двойствения живот на Ави. Тя ще си умре в самота, ако той изведнъж си отиде и изхвърля мръсното си бельо в нечий друг кош или сутрин измива космите от самобръсначката си в нечия друга мивка. Поне на него му се иска да вярва, че е така. От друга страна, Рут Херцог сигурно се опитва да намери подходящи думи, за да обясни на Ави, че би се чувствала по-добре, ако той си потърси късмета другаде, което всъщност той прави в момента. Това пък на мен ми се ще да го вярвам.

— Нещата се променят, Маги — казва той. — Сега, когато имам теб, нещата са по-различни.

А откога ме имаш, Ави Херцог? Това, че си бил веднъж в леглото с Маги Зомерс, не означава, че трябва да подложиш живота си на преоценка. Хвърлям поглед към часовника на нощната масичка и забелязвам, че е почти единайсет. Ави лежи настрана, подпрял глава на ръката си, и ме наблюдава. Прави ми впечатление, че все още не е започнал да събира от пода вещите си, които беше разхвърлял наоколо в забравата на страстта. Изглежда, не бърза за никъде. Аз съм тази, която бърза.

— Ави, трябва да взема един душ и да се обличам. Ще правим снимки пред министерството.

— Зная — отговаря той, без да помръдне, — ще те закарам дотам, ще те почакам и после ще се върна с теб, за да мога да те държа цяла нощ в обятията си.

А забрави ли за крехката Рут, която ще умре, ако я изоставиш? Не смея да попитам, защото животът ме е научил, че възможността да удължиш щастието си дори с няколко часа е прекалено ценна, за да не се възползваш от нея.

Докато кисна във ваната, Ави влиза и се обляга на мивката.

— Разкажи ми за брака си, защо се разведохте?

— Много е сложно да се обяснят седем години за няколко минути.

— Разполагам с достатъчно време — отговаря тихо той.

— Но не и аз — озъбвам се аз.

Ави Херцог неочаквано се бе превърнал в неприятел и макар да бях готова да дам мълчаливото си съгласие за нещо, което по принцип не одобрявах — да спя с женен мъж съвсем не бях готова да запозная този неприятел с подробности от миналото си. Чувствам Рут необяснимо близка — нещо като вина за това, че и аз съм допринесла за агонизиращата й връзка с Ави. Виждам себе си единствено като мимолетно развлечение, като приятно усещане, което помага на Ави да продължава тази връзка, да я поддържа, да я понася по-леко.

А тя как се чувства? Ами аз? Ави, които влезе вътре в мен, който вече проникна в сърцето ми, сега иска част от мозъка ми. И аз решавам да му я дам.

— Какво те кара да мислиш, че ние сме достатъчно близки, за да ти разказвам за брака си и въобще за миналото си? По-точно откъде накъде питаш?

Той се усмихва незабележимо.

— Откъде имам това право ли?

Всеки следваш отговор от моя страна би бил неверен, дори непочтен, защото Ави Херцог вече притежава част от мен.

— Не се дръж така отчуждено — казва нежно той. — Ти просто връхлетя в живота ми, трябва ми време, за да променя своя.

Не може да разбере. Мисли, че мълча, защото съм разочарована, че не е свободен да свърже живота си с мен. Но може би аз също не го разбирам, тълкувайки думите му като желание да променя живота си заради него. При това съвсем не съм убедена, че някои от двама ни е готов да промени живота си заради другия.

Ето че той започва да ме целува по сапунисаното лице.

— Обичам те, Маги — шепне той, — и няма да те оставя да си отидеш.

Излиза с мен от банята и си обува чорапите, нахлузва панталона си цвят каки и завързва лъснатите черни обувки. След това сяда на един стол и започва да ме наблюдава как грижливо си слагам червилото. Оглеждам очите си и потапям четчицата в тъмнозелените сенки, като внимавам да не бъдат много ярки заради камерата. Навеждам се напред, за да се среша. След това отмятам назад косите си, така че крайният ефект да бъде едновременно дива и малко мъжка прическа. Лицето ми е порозовяло, нещо, което не съм забелязвала отдавна. Най-накрая слагам очилата с кокалена рамка и изучавам окончателния резултат в огледалото.

— Очила ли носиш, Маги? — пита Ави.

— Не — отговарям, без да се замисля. — Стъклата са съвсем обикновени, но за снимките ме карат да ги слагам, за да изглеждам по-интелигентна — нали разбираш, по-правдоподобна.

И в този миг си спомням: „Аз съм късогледа. Не съм ви забелязала, Ави Херцог.“

Той става и ме прегръща.

— Защо пропиля тези шест месеца? Можехме да бъдем заедно шест месеца повече.

Изправям се в целия си ръст от метър и седемдесет и пет и поглеждам Ави Херцог право в очите.

— Защо ли… Защо ли?

Ръцете ми са свити в юмруци от двете страни на тялото ми.

— Защото вероятно съм се опитвала да направя най-разумното нещо през последните няколко години от живота си — да си спестя поне тези допълнителни шест месеца страдания от факта, че съм се свързала с женен мъж. Ето защо.

— Ти не ми даваш никакъв шанс — казва спокойно Ави.

— Ще трябва да се оставиш в ръцете на съдбата си. Аз също.

— Какво се опитваш да докажеш, Маги? — пита тъжно той.

 

 

— Какво се опитваш да докажеш, Маргарет? — пита ме мама.

Лежах на широкото легло и наблюдавах разтревоженото й лице, докато климатичната инсталация неуморно пъхтеше зад нас и помпаше студен въздух в спалнята ни, издържана в синьо. Въпреки че беше едва девет и половина сутринта, майка ми вече изглеждаше като по-възрастната сестра на някой фотомодел. Беше безупречно облечена в невероятно бял костюм, с ярък шал през раменете, по който всяка гънчица беше на мястото си. Гримът й беше грижливо нанесен, косата — красиво навита отзад на тила и дори беше с чорапи при трийсетградусовата жега. Не можех да се начудя на способността й да страда заради благоприличието.

Седна на ръба на леглото ми, а повдигнатите й вежди изразяваха съчувствие и дори паника, докато ме гледаше как хълцам неудържимо. Обаче имах чувството, че видът й издава не толкова вълнение от сълзите ми, колкото досада, че бях предизвикала неприятности, така че се беше наложило Ерик да й се обади, за да дойде веднага.

— Вера, би ли дошла да се оправиш с дъщеря си?

Веднага ставах дъщерята на Вера, щом не се държах както трябва като съпруга на Ерик — точно както се превръщах в дъщерята на татко, когато мама беше недоволна от мен.

Тъй като сълзите ми не секваха, отношението й внезапно премина в симпатия — явно беше изчерпала всичките си познания от това, което някога бе чела за детската психика. „Детето от 20 до 30“, продължението, което никой не се сещаше да напише, сега можеше да й свърши добра работа. „Детето от двайсет до трийсет години страда, защото не може да разбере смъртта и божественото. То се колебае между приемането на смъртта като желан край пред мизерно съществуване и убеждението, че Бог е предател, щом му е причинил дълбоко разочарование от живота.“

— Майко, не ми се живее повече. Ненавиждам живота си.

— Маги, Маги, животът ти е прекрасен с всичките тези…

— О, майко — прекъсвам я аз, — къде му е прекрасното? Тежа осемдесет килограма.

— Но, Маги, погледни какъв красив изглед имаш към Ийст Ривър. Колко хора могат да се похвалят с това?

— Майко — простенах аз, — искам да работя, а той не ми разрешава. Чувствам се безполезна.

— Нима Ерик има финансови затруднения?

Мама беше ужасена от недопустимата мисъл, че може би е надценила способността на Ерик Орнщайн да печели пари. Нима е допуснала грешка? Нима е продала дъщеря си на един измамник?

— Не, мамо — отговорих отегчено. — Искам да работя заради мен самата. Искам да имам професия — защо ме изпрати в колеж?

Мама ме погледна тъжно и поклати глава.

— Изпратих те в колежа, защото там можеше да прекараш чудесно и да се омъжиш за чудесен човек като Ерик.

Докато лежах тази сутрин с подутото от сълзи лице и дебелото тяло, с пухкавите пръсти, все още плътно обхванали кристалната чаша, наполовина пълна с портокалов сок, аз бях живото доказателство, че нещата се бяха развили не така, както се предполагаше. Тази кристална чаша, доскоро една от дванайсетте други, беше станала причина Ерик да повика мама. Малко преди това по време на обичайния ни утринен скандал бях счупила умишлено осем от чашите върху пода на кухнята.

— Моля те, Ерик, нека поговорим само минутка! Обещавам да не плача и да не повишавам тон. Моля те, Ерик. Искам да те питам нещо. Остави вестника за минута, Ерррик, — изкрещях аз.

Гласът ми беше добил такава мощ, че можеше да се чуе три етажа под нас и три — над нас в луксозния блок на Ийст Енд Авеню.

— Отказвам да те слушам, Маги — отвърна Ерик, надничайки иззад своя „Уолстрийт Джърнъл“, — щом като плачеш и крещиш.

— Окей, Ерик — прошепнах аз. — Няма да плача повече; ето, и не крещя. Сега ще поговориш ли с мен?

— Какво има, Маги? — каза той най-после, оглеждайки с отвращение тялото ми от глава до пети. — Пак ли си гладна?

— Моля те, Ерик — подех аз, — искам да започна работа. Моля те, остави ме да работя.

Повечето жени се бореха за възможността да работят и за еднакво заплащане за еднакъв труд. А аз молех разрешение да започна работа, каквато и да е работа.

— Печеля достатъчно пари, Маги. Не искам жена ми да работи. Вкъщи си имаш достатъчно работа, имаш да се грижиш за мен.

Слушах думите, но не можех да разбера смисъла. Бях завършила колеж, а след това курсове по машинопис. Мама беше достатъчно предвидлива да ме изпрати в училището на принцеса Рагда, по-голямата дъщеря на детронирания крал на Либия. Редовно ми повтаряше, че човек не знае какво може да му поднесе животът и затова е по-добре да има поне стабилно образование.

При нея все още беше жив манталитетът на жертва от Великата октомврийска революция, съзнанието, че земите и собствеността на богатите могат да бъдат ограбени от бедните. Често си мислех, че историята нямаше да бъде толкова преиначена, ако всички придворни дами в Царска Русия можеха да пишат на машина. Тогава и болшевиките може би нямаше да успеят. Докато посещавах курсовете, чувствах известна близост с принцеса Рагда. Бях сигурна, че майка й кралицата даваше на дъщеря си същите съвети като моята майка.

Но когато се опитвах да подчертая този факт пред Ерик, да му обясня, че дори и най-богатите хора работят, не толкова от финансова необходимост, а от простата нужда да поддържат умственото си здраве, отговорът му винаги беше един и същ:

— Не искам жена ми да работи като някоя мизерно платена секретарка. Това е недопустимо — просто недопустимо.

— А как иначе бих могла да започна… това ще бъде само за начало, докато си намеря нещо друго…

Той впиваше поглед в мен.

— Ако чак толкова изгаряш от желание да пишеш на машина и да сервираш кафе, тогава започвай от днес да печаташ списъка с покупките — дори ще ти купя пишеща машина; а колкото до сервирането на кафе, какво ще кажеш за една чашка още сега?

Единственият резултат от всекидневните ми битки с Ерик беше, че започнах да стоя с часове пред телевизора, като непрестанно се тъпчех с цели кексове, различни сладкиши, готови вечери от сирене и макарони, предназначени за цяло семейство, и въобще с всичко, което можеше да се сложи в уста. Вече с мъка се вмъквах в дрехите си, преди да изляза на всекидневното си поклонение към магазина за хранителни стоки да пазарувам за вечеря. Вечеря, сервирана точно в седем часа, за да може Ерик Орнщайн да гледа вечерните новини и да не му се налага да обръща внимание на нещастната си съпруга.

Майка ми беше сбъркала; въпреки предупрежденията й, че ако не се омъжа млада, може да напълнея, и въпреки че се подчиних на плановете й за собствения ми живот, с мен се беше случило точно това. А то съвсем не беше предвидено да се случва.

— Маги, миличка — майка ми се обръщаше към мен, сякаш бях душевноболна, по начина, по който вероятно психиатрите уговарят страдащите от маниакална депресия да слязат от перваза на прозореца или полицаите убеждават психопатите да не подпалват цялото си семейство.

— Маги, миличка, не че искам да те критикувам, но поглеждала ли си се скоро в огледалото?

Дали съм се поглеждала? Дали съм забелязала, че някога големите ми зелени очи сега бяха скрити под слой подпухнала плът, че носът беше изчезнал от лицето ми, че някога добре оформените скули сега бяха замаскирани под пласт мазнина. Дали съм забелязала, че гърдите ми са увиснали, а кръстът ми е добил същите размери като огромните ми ханш и бедра? Дали съм погледнала краката си — някога стройни, с фини глезени, — които напоследък бяха толкова набъбнали, че трябваше да нося най-големия размер чорапогащници? И че моите приятели каналджиите вече не подсвиркваха след мен по улицата — най-голямата обида, най-долната степен на барометъра, който показваше колко ниско съм паднала, колко отблъскваща бях станала. Но часовете пред телевизора бяха дали и един положителен резултат: непрекъснато засилващото се желание да стана телевизионна журналистка. Бях абсолютно сигурна, че точно с това искам да се занимавам в живота. Трябваше просто да преодолея временния си стремеж към самоунищожение, за да мога да се захвана с кариерата си.

— Маги, миличка, какво всъщност те притеснява? Бих могла да ти помогна — каза мама, отивайки към огледалото. Оправи двата косъма, които се бяха отделили от безупречно оформения и кок, постави още малко руж на бузите си.

— Горката Маги — повтори разсеяно тя. — Може би заедно бихме могли да се справим с това, което те притеснява.

Как можех да й обясня, че не понасям живота, който водя, че не искам всяко мое действие да бъде съобразено с един мъж, който смята, че всичките ми проблеми ще се оправят с едно „хубаво чукане“. Ерик го повтаряше при всеки от многобройните случаи, когато се опитвах да му обясня, че за да съм щастлива, се нуждая от нещо повече, освен да задоволявам сексуалните му нужди и да се грижа за него.

— Знам от какво имаш нужда, Маги, от едно хубаво чукане, и тогава ще ме оставиш на мира.

— В Карнеги Хол има чудесни курсове по танци — каза мама. — Разтягането на мускулите и общото тонизиране би ти се отразило прекрасно, но първо трябва да говоря с доктор Фелдмън. Ще ти даде хапчета за пресичане на апетита. Гарантирам ти, че за три месеца ще свалиш двайсет килограма.

Въпреки че беше привидно спокойна, в гласа й се прокрадваха остри нотки, които подсказваха, че е на ръба на истерията. Това щеше да бъде върхът — Ерик Орнщайн да изгони Маги Зомерс, защото е дебела, грозна и непокорна. В този момент се звънна и мама стана да отвори. Беше Кара. Разпознах звука на вечния й спътник — детската количка, която се блъсна в стената и за милионен път посипа мазилка в антрето. Най-голямото дете на Кара ходеше вече на училище и тя трябваше да се оправя само с номер две, докато номер три кротко растеше в нея. Поклащайки се като патица, тя влезе в спалнята и се усмихна свенливо, притеснена, че става свидетел на тази проява на слабост от моя страна. Маги, сестрата, която винаги бе считана за вироглава и трудна, беше на път да се провали в живота, а Кара, смятана за деликатна и уязвима, беше смаяла всички и компетентно се справяше с дом, съпруг и почти три деца.

— Фалшива бременност — съобщи Кара, — със Стивън будувахме половината нощ и четохме една от медицинските му книги; на него му се струва, че твоето е фалшива бременност.

Представих си ясно Кара и Стивън, моя зет психиатър, да прекарват нощта над учебника в отчаяно търсене на причината, поради която разбивах живота си.

— Стивън се притеснява за теб, Маги — каза тя. — И по някаква случайност точно сега има пациентка със същия проблем.

— Не е това — отвърнах нетърпеливо. — Искам работа, не бебе.

— Тогава защо не си намериш работа? — попита раздразнено тя. — Проблемът е лесно разрешим: способна си да си намериш работа.

— Той няма да ми разреши — изплаках аз.

— Как така няма да ти разреши?

— Защо си толкова изненадана?

— Защото не съм предполагала — каза тя.

— Никога не си питала — отвърнах аз.

Кара погледна въпросително към мама, която поклати глава.

— Ерик печели достатъчно пари; той не иска Маги да работи.

— Но това е смешно — каза Кара и седна до мен. — Какво общо има едното с другото?

— Работата на Маги е да се грижи за Ерик; той я издържа — отвърна сухо мама и след тона добави:

— Погледни себе си: ти си напълно щастлива с грижите за Стивън и децата. Защо тя трябва да създава толкова проблеми?

Кара ми се усмихна.

— Защото аз съм си аз, а Маги си е Маги; тя иска да работи, значи би трябвало да може да работи. Ако аз исках да работя, Стивън нямаше да има нищо против, щом това ще ми достави удоволствие.

— Виждаш ли — изплаках отново. — Виждаш ли, не е справедливо.

— Кара — каза строго мама, — ако си дошла да създаваш неприятности, взимай си количката и отивай някъде другаде.

— Никъде не отивам, освен ако Маги не ми каже.

Отново ми се усмихна.

— Стой тук, Кара — казах аз и хванах ръката и.

— Тогава поне й кажи да поотслабне.

— Трябва да отслабнеш — каза тихо Кара. — Но ти го знаеш по-добре от мен.

В отговор само кимнах.

Мама вдигна слушалката и набра телефона на доктор Фелдмън, диетолога на богатите и известните. Многоцветните му хапченца в сиви пластмасови кутийки — две розови сутрин, три зелени следобед и четири оранжеви вечер — щяха да върнат старите ми размери за нула време.

— Положението е следното — каза мама и хвана по-здраво телефонната слушалка. — Зет ми, психиатърът, мисли, че е фалшива бременност. Добре, чудесно, доктор Фелдмън, утре в два часа — и много ви благодаря.

Мама затвори телефона и радостно потри ръце.

— Утре следобед започва първият ден от новия ти живот — съобщи триумфално тя.

— Ще отидеш ли, Маги? — попита предпазливо Кара.

Вдигнах глава от възглавницата, в която задушавах риданията си, и извиках:

— Ще отида само при определени условия.

— Честна дума, Маги — каза мама и се пресегна за чашата си, — винаги си била страшно трудна и неблагодарна.

— Какво имаш предвид, Маги? — попита тихо Кара.

— Имам предвид — отвърнах, като се обърнах към нея, — кой ще убеди Ерик Орнщайн да ми разреши да тръгна на работа?

— Никой — рече с усмивка тя. — Просто ще го направиш, а Ерик Орнщайн да върви по дяволите.

— Аз пък се надявам, че когато остане на улицата, ще я издържаш ти, защото аз няма да го направя.

И мама излезе ядосана, но както винаги с величествен вид.

 

 

Три седмици по-късно след пет срещи с д-р Фелдмън и петнайсет посещения на курса по танци бях отслабнала с четири килограма и половина и бях написала творческата си биография. Бях решила да започна работа, щом успея да се вмъкна в някоя от старите си дрехи. Така че един четвъртък, когато Ерик се върна от кантората си, аз му дадох да прочете автобиографията ми. Наблюдавах реакцията му, докато окачвах палтото на закачалката със златния монограм. Изведнъж той пребледня, хвана се за гърдите и започна да диша тежко.

— Какво има? — извиках аз. — Какво ти е?

— Не съм сигурен — заекна Ерик и се отпусна на един стол. — Не ми е добре. Донеси ми чаша вода.

Втурнах се в кухнята и се върнах с чаша хладка вода, която подадох на умиращия си съпруг, като в същото време го сграбчих за китката с намерение да му измеря пулса. Успях да бутна чашата и водата се разля върху сивия му раиран костюм.

— Дявол да го вземе, Маги — извика той. — Виж какво направи пък сега.

— Ти ме уплаши, Ерик. Реших, че имаш сърдечен пристъп.

— Не, не — отвърна с досада той. — Нищо ми няма. Беше просто пристъп на безпокойство.

Влезе във всекидневната и се загледа мрачно през прозореца.

— Защо си губиш времето да пишеш автобиографии, които ме разстройват? Не си ли даваш сметка, че ако съм разстроен, не мога да работя и да те издържам?

— Не искам да ме издържаш. Искам да работя и да деля разходите с теб.

— Нека ти разясня някои факти от живота, Маги — каза строго той. — Досега ти не се справи с ролята си на съпруга; не само защото допусна да станеш толкова дебела и отвратителна, че се срамувам да те изведа на вечеря, но и защото ме лиши от съпружеските ми права.

Всъщност Ерик не употреби израза „съпружески права“, но аз разбрах какво точно има предвид. Думите му бяха буквално: „Ти стана толкова отвратителна, че не бих те докоснал дори с оная работа на брат си.“ И тъй като Ерик Орнщайн нямаше брат, давах си ясна сметка за тежестта на обвинението му.

— Ти не само се провали като съпруга — продължи той, — но доказа и че не си способна да създадеш едно здраво дете.

— Защо ме упрекваш за това? — казах аз, а очите ми се напълниха със сълзи.

Той не обърна внимание на въпроса ми.

— След този провал…

Сега за мъртвото ми бебе се говореше като за провал.

— След този провал ти стана толкова неприятна, че превърна живота ми в ад и аз даже не мога вече да го вдигна, за да забременееш отново.

— Мислиш ли, че ми е приятно да изглеждам така? — извиках аз.

— Млъкни и ме слушай, Маги, защото сега хич не се интересувам какво ти е приятно. Сделката не беше такава. Аз бях готов да ти осигуря красив живот, хиляди жени биха седнали в краката ми, ако това би им помогнало да станат мисис Ерик Орнщайн.

— Легнали в краката, Ерик — поправих го аз. — Казва се „легнали в краката ми“.

— Искам да кажа, че биха били благодарни — извика той. — Ето това искам да кажа.

Както обикновено спорът продължи до късно и се завъртя около мъртвото ми бебе. Най-сетне се осмелих да задам въпроса, който ми беше забранен:

— Момче ли беше или момиче, Ерик? Моля те кажи ми дали моето бебе беше момче или момиче.

Ерик ме изгледа със смесица от отвращение и гняв. Отказваше да ми каже пола на мъртвороденото ми дете, за което имаше съгласието и подкрепата на моето семейство и на лекарския екип; това само можело да даде още по-реални очертания на случилото се и да увеличи мъката ми. Тази причина обаче не беше достатъчна за мен: имах нужда да усетя болката по едно реално същество, което бях носила девет месеца, същество, което не бях пожелала, но което въпреки всичко трябваше да се роди. Чувствах се отговорна за смъртта на бебето, бях сигурна, че нежеланието, с което го очаквах, беше преминало в него през плацентата. Всичко обаче се правеше под маската на загрижеността, с девиза: „Така е по-добре за Маги“.

— Какво беше детето, Ерик? — повторих тихо въпроса си.

— Ако обещаеш, че ще отслабнеш — най-после каза той — и че ще се постараеш да ме направиш щастлив, и ако ми дадеш дума повече да не споменаваш за работа, ще ти кажа.

В неговата уста всичко изглеждаше толкова логично, просто и разумно, че трябваше да съм луда, ако не се съглася.

Изгледах го студено и казах с глас, който никога преди това не бях използвала:

— Няма да стане, Ерик, сделката няма да стане.

Спорът беше приключил и аз никога не успях да разбера дали бебето ми е било момче или момиче.