Куинси все още спи дълбоко на дивана във всекидневната и сивата завивка плътно обгръща лицето й, когато боклукчийската кола започва утринния си концерт на улицата под прозореца ми. Връщам се на пръсти в спалнята и лягам на леглото върху леденостудените чаршафи. Когато се събуждам отново, този път от шума на водата в банята, вече е десет часът.

Пристъпвам боса до вратата и почуквам леко:

— Ти ли си?

— А кой друг? — отвръща Куинси.

Застанала е в рамката на вратата, с хлабаво завързана черна хавлия.

— Какво има, Маги?

— Мислих много. Май наистина няма да се откажа от този телевизионен журнал.

Плъзва ръката си над моята.

— Да го обсъдим с кафето.

Лицето на Куинси изразява съчувствие, докато ме наблюдава как сипвам кафето в мелачката.

— Сигурна ли си, че си мислила толкова сериозно именно за телевизионния журнал?

Вдигам очи, но веднага след това насочвам вниманието си обратно към зърната, които се удрят в пластмасовия цилиндър на кафемелачката. Изведнъж приготвянето на тазсутрешното кафе се превръща в особено важен ритуал. Трябва ми време, за да събера мислите си, да разбера какво по-точно искам да кажа, така че Куинси да може след това на свой ред да ми го обясни.

— Това наистина е страхотен шанс и съм ти благодарна за…

Прави нетърпелив жест с ръката си.

— Няма за какво да ми благодариш; това е част от работата ми, пък и ти си моя приятелка. Спомняш ли си онзи ден в Лондон, когато с кръв и сълзи се заклехме във вечно приятелство?

Тя се усмихва.

— Работата е там, че това ще ми донесе много повече пари и възможността да не се съобразявам с продуценти, режисьори и оператори.

— Това не е вярно, Маги. Щом един човек трябва да работи с други хора, той не може да не бъде в някаква зависимост от тях.

— Не и ти; ти си имаш свой собствен бизнес.

Куинси се разсмива.

— Сигурно се шегуваш. Аз съм в непрестанна зависимост от клиентите и шефовете в телевизията. Не мога да го избегна.

Минават няколко секунди в мълчание, преди да кажа тихо:

— Бях груба с теб снощи, нали?

— Не — отговаря тя. — Беше груба със себе си.

След малко продължава:

— Не беше заради журнала, нали, Маги? Искам да кажа, че има и друго.

Гледа ме, устата и е полуотворена, но не настоява повече.

— Обичам го — казвам аз, обръщайки се с гръб към нея. — Освен това той напълно ме обърква и аз трябва да се откажа от него.

— Трябваше да се досетя — казва тя, като се обляга на хладилника. — Всъщност вече си го знаех.

— Слушай, знам; че звучи глупаво — обяснявам аз и сега вече не отклонявам поглед от лицето й, — защото всичко става само в моето съзнание и понякога се чувствам като в капан от собствените си емоции; изпадам в ужас, че това може да се отрази на работата ми. Не искам да кажа, че той прави нещо — тоест — нещо лошо. Той ме обича. Толкова е просто, но понякога сякаш трябва да разкъсам някаква невидима верига и да се освободя от него. Точно тогава мисълта за телевизионния журнал се появява в главата ми. Разбираш ли какво искам да кажа?

Тя налива мляко в кафето си.

— Аз разбирам, но не съм съвсем сигурна, че това се отнася и за теб.

Поемам дълбоко дъх и се опитвам да обяснявам така, че евентуално и аз да си изясня за какво става дума.

— Окей, ето същността: защо да не се захвана с телевизионния журнал и да не опитам нещо ново; няма да се връщам в Близкия изток и…

— Маги, ти вече си започнала да опитваш нещо ново — да обичаш някого.

— Ти си мой агент; защо ме разубеждаваш?

— От какво? От още сто хиляди долара годишно или от шанса да бъдеш щастлива с някого? Слушай, Маги. Ти май си една от най-големите щастливки: ако накажеш себе си — и следователно Ави, — ще получаваш сто хиляди долара на година в повече. Не, не ме прекъсвай; само слушай. Нека говорим като професионалисти. Да речем, че журналът не е информационен; тогава той може да падне от програмата, което в превод означава, че и ти ще отпаднеш като водеща. Освен това като извадиш от сумата данъците и моите проценти, а аз ще действам като агент и ще защитавам интересите си, то остатъкът няма да стигне дори за годишната вноска по ипотеката на крайбрежната ми къща. Да не говорим, че ако ти се откажеш, някое двадесет и пет годишно момиче спокойно може да заеме мястото ти в информационния журнал. Знаеш ли, Маги? Винаги бих те окуражила да се захванеш с подобно нещо, ако не мислех, че сега ти се възползваш от случая, за да избягаш от мъжа, който е луд по теб. Сигурна съм, че ти се хвърляш в това начинание, за да забравиш любовта си… Казва ти го онази част от мен, която не е твой агент; частта, която е твой приятел и иска да си щастлива.

— Все още не можеш да разбереш — казвам нещастно аз.

— Аз разбирам; ти си тази, която не разбира.

— Понякога го мразя, ненавиждам го, защото е женен. Не вярвам в намеренията му и в същото време не съм съгласна да наранява съпругата си, да я изоставя; точно затова искам просто да избягам — от него, от Израел, от телевизионните новини.

— Защо не запазиш този самоунищожителен удар за нещо още по-голямо? — изрича саркастично Куинси. — Защо не изчакаш например да ти предложат водещата роля в новините или пък някое специално издание както на Уолтърс — за един милион долара; тогава наистина би могла да си изиграеш страхотен номер, като избягаш. Засега все още нямаш чак толкова значение, и не можеш да си направиш чак такова кален номер.

— Ти си невероятна — казвам аз от учудване, че загубих контрол над разговора. — Но какво би казала, ако аз всъщност не го желая; ами и ако и той всъщност не ме желае?

— Ще обсъдиш това с него, когато се видите отново. Ще си го изясниш; но не бъркай понятията и не вземай решения, свързани с кариерата ти, само защото обичаш или не обичаш някого.

— Обичам го — казвам тихо аз. — Направо съм луда по него.

— Знам — отвръща тя с лека усмивка. — И защо е всичко това.

Прекосявам кухнята и се хвърлям в обятията на Куинси; и двете сме еднакво изненадани — както от това, така и от сълзите ми.

— Защо правя всичко това?

— Защото не си свикнала да бъдеш щастлива.

— Може би заради смъртта на Джо.

— Може би — отговаря тя и разрошва косите ми. — А може и да е заради Ерик и Вера, и Алън, и каквото и да е друго.

— Тогава — казвам, като се отдръпвам от нея, за да избърша сълзите си и да си издухам носа — ти как се справяш толкова добре въпреки всичко, което си преживяла?

— Невинаги е било така. Понякога наистина е много трудно и на човек му се ще да избяга от всичко.

— Но ти не го правиш.

— Не, не го правя — отвръща замислено Куинси. — И причината за това сигурно се крие във факта, че съм с десет години по-възрастна от теб и по-философски настроена към живота. Има какво да научиш от улегналите хора, които приемат любов и утеха от човек като Дан.

— Е, значи има нещо, към което да се стремя с нетърпение — усмихвам се аз.

Куинси прави физиономия.

— Да остарееш като мен, така ли?

— Променила съм се, нали? Искам да кажа, променила съм се, откакто започнахме тази игра.

— И то страшно много, миличка — във всякакъв смисъл. Разбира се, че си се променила.

— Сега се чувствам много по-различно, дори в професионално отношение. Всичко е някак по-лесно.

— Помня как излезе за първи път на живо и беше наистина зависима от всеки редови продуцент и второразреден режисьор на блока…

— Беше ми трудно, но май не си давах сметка — бях прекалено развълнувана. Тогава това беше нещо ново за мен.

— Помниш ли репортажа за погребението на онзи полицай, когато за малко щяха да те уволнят?

— Разбира се, че го помня, но по съвсем други причини — в този ден се случиха и други неща.

Куинси кимва.

— Почти бях забравила тези други причини.

Движението по Пето Авеню беше спряно, полицейски кордон изтласкваше тълпите, които напираха от двете страни на широката улица. Група представители на градската управа заедно с кмета, шефа на полицията, няколко конгресмени и шепа висши представители на полицията с проблясващи по сините им униформи медали бяха застанали срещу живописните порти на катедралата „Сейнт Патрик“. В центъра на групата стоеше кардиналът на Ню Йорк и прикрепяше с ръка червената си шапка, докато пронизващият ноемврийски вятър развяваше пурпурните му одежди.

На тротоара срещу църквата бяха разположени телевизионните камери и микрофони, а по стълбите се виеше черен кабел. В очакване на телевизионното събитие, тон-операторите и репортерите се навъртаха наоколо или се разхождаха безцелно напред-назад.

По необясними причини градската управа беше избрала това погребение, за да покаже пред обществеността, че повече няма да търпи безсмислените убийства в Ню Йорк. Смъртта на един полицай при изпълнение на служебния му дълг беше достатъчен повод да се мобилизират всички медии и да се обяви война на престъпния свят. При това Ричард Стивън Томаски не беше убит точно при изпълнение на служебните си задължения, (не че това беше от голямо значение), а по-скоро защото е бил на неподходящо място в неподходящ момент плюс две допълнителни грешки. Случило се така, че униформеният Томаски спрял да си пие бирата в едно заведение в Бруклин през два блока от своя апартамент. Когато две седемнадесет годишни хлапета нахлули в заведението и поискали всички да вдигнат ръце, Томаски се хванал за пистолета. Тази втора грешка се оказала фатална. Секунди след като посегнал за оръжието си, Томаски лежал мъртъв на пода. Няколко часа по-късно, когато лекарят потвърдил смъртта вследствие на огнестрелните рани в гърдите, таза и лявото бедро, Томаски все още пазел учуденото изражение на лицето си — лице, което никога нямаше да стане на повече от двадесет и пет години.

Екипът ми успя да се приближи още малко до входа на църквата; операторът носеше миникамера на рамо, продуцентът беше проточил врат по посока на двата полицейски мотоциклета, приближаващи по улицата, следваха ги три черни лимузини и отрупана с цветя катафалка. Внезапно един от другите телевизионни екипи започна да си пробива път към мястото, от което можеха да се наблюдават безпрепятствено шестимата униформени мъже, които трябваше да внесат ковчега на убития полицай в църквата. Тогава изведнъж аз пък реших да мина вляво от тълпата и да стигна до вратата на първата лимузина, в която, бях сигурна, се намираше вдовицата на Ричард Стивън Томаски. След няколко секунди от задната лява врата наистина слезе бледа руса жена. Тя застана неподвижно в очакване. От предната дясна врата се появи мъж, заобиколи лимузината и й подаде бебето, което държеше в ръцете си.

Приближих се към опечалената вдовица, като държах дискретно микрофона пред лицето си, и казах:

— Мисис Томаски, наистина съжалявам много за съпруга ви.

Щях да се обърна така към вдовицата дори ако Ник Сириг не ме беше учил, че най-добрият начин да вземеш интервю е като започнеш разговора с нещо, с което можеш да развълнуваш събеседника си, да влезеш под кожата му. Например ако трябваше да интервюирам убиец, който току-що е бил улучен от снайпериста и лежи в локва кръв, бих могла да му кажа: „И аз не си падам по тълпите. Особено мразя големите партита.“ Ако пък интервюираният е шофьор, избягал от мястото на катастрофата, понастоящем задържан в местното полицейско управление, бих могла да отбележа: „Какво съвпадение, аз имах същия проблем със спирачките на моята Хонда“. Ник твърдеше, че Маги има склонност да се обвързва емоционално със събитията, които представя.

Случаят с Рита Томаски напълно оправда мнението на Ник за склонността на Маги към емоционални въведения, както и описанието му на „този мръсен занаят“. Маги Зомерс не се нуждаеше от много време, за да се почувства емоционално въвлечена в събитията, нито пък за да се убеди в правотата на Ник за телевизионната индустрия. Този случай беше особено вълнуващ, защото човекът, призван да дърпа конците, беше станал жертва, а жертвите бяха стихията на Маги.

— Мисис Томаски — повторих, — аз наистина съжалявам много.

Тя ме изгледа с подозрение и не отговори. Вместо това притисна по-здраво бебето към гърдите си, фините й пръсти хванаха синята му плетена шапчица. А аз влязох в действие, когато тя вдигна тежката чанта с бебешките пелени и биберони. Възползвайки се от моментната слабост на Рита, неспособна да се справи едновременно с бебето и с чантата, пъхнах микрофона под мишница и внимателно подхванах спящото дете от ръцете й.

С крайчеца на окото си видях Кели Блейк и Фред Формън, оператора и продуцента ми, които опитваха да си пробият път възможно най-бързо през навалицата.

Фред стискаше ръката си в юмрук и описваше кръгове във въздуха край главата си — знак за Кели да побърза и да започне със снимките на сцената отблизо. Предчувстваше, че Маги Зомерс възнамерява да накара шест милиона зрители да плачат заедно с бедната Рита Томаски.

Бебето се раздвижи леко в ръцете ми, когато хванах микрофона. Изгука тихо точно когато казвах:

— Мисис Томаски, аз съм Маги Зомерс от „Новини“ на Ей Би Ен. Може ли да поговорим за минутка?

Очите на Рита проблеснаха диво — не можеше да разбере как стана така, че една непозната държи в ръцете си единствения жив спомен от мъртвия и съпруг. По лицето й пробягаха отчаяние и гняв, че същата тази непозната, някаква репортерка, беше успяла да я принуди да даде интервю. Отговори ми така, както очаквах. Протегна ръце към бебето и извика:

— Не искам да разговарям с вас. Не искам да говоря с когото и да било.

Но Маги беше бърза, тя светкавично отстъпи две крачки вляво и дари Рита с широка усмивка.

— Ще отнема само минутка от времето ви, мисис Томаски — казах припряно аз. — Само няколко въпроса, обещавам.

Смисълът на сделката беше следният: вие ми отделяте минутка от вашето време, а аз ви връщам бебето. Нямаше съмнение какъв ще е отговорът, беше елементарно — като да отнемеш бонбон от едно бебе или като да вземеш бебето от една объркана и силно опечалена майка, която желае единствено да влезе в църквата, за да се помоли за душата на съпруга си.

Рита притвори за миг очи и после бавно кимна.

— Окей, да поговорим — каза глухо тя. — Само че, моля ви, наистина за не повече от минута. Трябва да вляза в църквата.

Аз вече броях в обратен ред от шейсет, но не заради бедната Рита, а защото времето за отразяване на цялото събитие в програмата беше само четири минути и трийсет и две секунди.

— Мислили ли сте някога, че това може да се случи?

— Не — отговори тихо тя. — Опитвах се да не мисля за него. Но винаги бях ужасена, когато се случваше на някой друг.

Четирийсет и пет секунди, Рита. По-стегнато, ако обичаш.

— Каква беше първата ви реакция, след като научихте, че съпругът ви е мъртъв?

Устните на Рита се изкривиха в израз на истинска омраза, очите й се присвиха от ненавист. „Хайде, Рита — помислих си аз, — остават само трийсет секунди. Не си играй с мен; бебето ти все още е в ръцете ми.“

— А вие как мислите? Исках да умра. В първия момент не можех да повярвам, но после, когато го видях, поисках да умра.

Тя започна да плаче беззвучно.

— Значи след като се случи нещастието, вие отидохте в бара? — попитах аз, като си дадох сметка, че Фред движи показалец пред гърлото си, имитирайки режещи движения — беше време да свършвам.

— Да, извикаха ме. — Тя вече плачеше с глас. — Отслужваха заупокойната молитва, когато пристигнах.

— Свършвай, Маги — извика Фред.

— Много ви благодаря, мисис Томаски, за това, че споделихте с нас болката си — казах аз и върнах детето, което също беше започнало да плаче.

Маги Зомерс удържа обещанието си — беше просрочила уговорената минута само с шест секунди — и сега трескаво си пробиваше път, защото трябваше да заснеме една последна сцена за този репортаж. Не погледнах Рита Томаски в лицето, когато й подавах бебето; не исках да види, че очите на Маги Зомерс също са пълни със сълзи. Рита никога нямаше да разбере колко съжаляваше и колко се срамуваше Маги, че беше постъпила така с нея. Но и тя самата имаше проблеми, които щяха да станат още по-големи, ако не се представи като добър репортер и загуби работата си. И тъй като бях успяла да вземе от вдовицата това специално интервю, за момента този риск не съществуваше.

Последвах Кели и Фред по Пето Авеню за последната сцена от репортажа — снимките пред катедралата „Сейнт Патрик“. Застанах по средата на опустялата улица и камерата вече снимаше, но ненадейно отказах да произнеса думите, написани за мен днес следобед в студиото. В този момент Маги Зомерс взе да спори и да се съпротивлява, решена да застане на морални позиции след неморалната си постъпка. Това стана, когато започнах да чета написаното.

— „Паметта на Ричард Стивън Томаски бе почетена днес с изключителна тържественост. Неговото семейство и приятелите му, както и много видни политически фигури скърбят за непрежалимата загуба с онази смесица от любов и достойнство, характерна за Ню Йорк. Ричард Стивън Томаски би се почувствал горд; сигурно самият той би искал това да стане по този начин…“ — и спрях.

— Чакай малко — казах аз и тръгнах към камерата.

— Какво ще рече „самият той би искал това да стане по този начин“? Той със сигурност не би желал това да стане по този начин. Това, което той би желал, е да си бъде вкъщи с Рита и бебето или да си довърши бирата, или дори… — спрях за секунда — или дори да се намира тук и да скърби за някой друг с достойнство и любов. Той никога не би могъл да пожелае това да стане по този начин.

— От теб се иска само да прочетеш проклетия текст, Маги, просто да го прочетеш. С Кели имаме да снимаме и един пожар в Бронкс, а пък съм и гладен. Просто прочети проклетия текст.

— Няма да кажа, че е искал по този начин. Просто няма да го направя и това е.

Седнах на бордюра с микрофон върху коленете и зачаках.

Фред Формън коленичи срещу мен.

— Маги, ако ти не прочетеш този текст, и то веднага, обещавам ти, че никъде и никога вече няма да четеш каквото и да било. Ясен ли съм? Хайде сега прочети текста.

Въпреки че тайно за себе си аз отхвърлях тази възможност в продължение на още няколко секунди, вече нямаше никакво съмнение какъв ще бъде отговорът ми; защото наистина е страшно лесно да дръпнеш бонбона от ръчичката на едно бебе или да грабнеш бебето от обятията на разстроената му объркана майка, или пък да заплашиш Маги Зомерс, че повече няма да работи и следователно ще й се наложи да има свое собствено бебе. Станах, отидох в средата на празната улица, вдигнах микрофона пред лицето си и прочетох текста.

Когато свърших, оставих микрофона и закрачих по Пето Авеню; не успях да направя и три крачки, защото се спънах в дебелия черен кабел, проснат на улицата, и политнах в ръцете на някакъв мъж. Когато възстанових равновесието си, вдигнах поглед и с изненада открих, че Пол Нюман също присъства на погребението на Ричард Стивън Томаски. Когато отново погледнах нагоре, усетих как кръвта се качва в главата ми: същата руса коса, невероятно сините очи, пълните чувствени устни, средният ръст, но все пак нещо не беше наред. Носът беше различен — не така безупречен, сякаш някога е отнесъл дясно кроше, което завинаги го е отместило малко вляво; точно това се беше случило преди няколко години с първокласния детектив Брайън Флейърти при преследването на един хероинов магнат.

— Аз също не смятам, че Томаски би желал да стане точно по този начин — каза мъжът и хвана ръката ми.

Не му отговорих веднага, въпреки че той несъмнено беше причината носът ми да избегне съдба, подобна на тази на неговия нос. Вместо това разглеждах счупения ток на обувката си.

— По дяволите — изпъшках и вдигнах обувката. — Това беше венецът на един прекрасен ден.

Той здраво хвана ръката ми и ми помогна да изкача стъпалата към църквата.

— Аз съм детектив Брайън Флейърти — каза той — и знам коя сте вие — бих познал тези зелени очи и тези секси устни, където и да е.

— Хм… аз… — замънках, преструвайки се, че все още мисля за обувката си.

— Изненадан съм единствено от това, че не сме се срещали досега — продължи той.

Погледнах нагоре право в невероятно сините му очи; не можах да не си помисля: „Срамота, човекът си губи времето.“ Въпреки това невъзможно ми беше да отмина просто така вулгарните нотки в гласа му.

— Казвал ли ви е някой, че страшно приличате на Пол Нюман?

Главата му гореше от противоречиви желания.

— Да. — Той се усмихна. — Всички го казват. С изключение на носа — нали?

— Не бях забелязала — отвърнах хладно аз.

— Ами — каза той, без да обръща внимание на тона ми, — след като аз изглеждам като Пол Нюман, с изключение на носа, а вие не приличате на Ан-Маргрет, като изключим гръдния кош, тогава как така не сме се виждали преди?

Видът му беше изкусителен, но думите — отблъскващи.

— Как е възможно, щом и двамата се занимаваме с престъпления?

Поех бързо въздух, малка глътка, чиято цел беше да симулира досада. В действителност бях като хипнотизирана от долната му устна.

— Нямам представа — отговорих аз. — Вие в кой район на Ню Йорк работите? С какви престъпления се занимавате? Познавахте ли полицай Томаски?

Той се разсмя и седна до мен на стълбите.

— Стоп! Въпросите — един по един.

— Аз… съжалявам.

Той ме потупа по ръката. Издърпах я.

— Няма проблеми — каза той. — Занимавам се с домашните убийства в района около Седемдесет и седма улица и не, изобщо не познавах Томаски.

— С какви домашни убийства се срещате най-често?

Той определено ме изнервяше. Явно Маги Зомерс беше станала толкова зависима от микрофона, че без него задаваше наистина тъпи въпроси.

Флейърти отново се разсмя.

— Най-вече с домашни убийства, които завършват със смърт.

— Извинявайте — повторих аз. — Нямах предвид това.

Той отново ме потупа по ръката — успокоително — и ме погледна наистина сериозно.

— Обикновено през почивните дни се сблъсквам с престъпления, наречени домашни; при бедните те служат вместо развод. Тук влизат убийствата, извършени от съпруга, решил да забие ножа в сърцето на жена си, за да сложи край на нещастния си брак — нали разбирате, същата жена, която е обещал „да обича, уважава и да слуша, докато смъртта ги раздели“.

— Никога „да слуша“ — поправих го аз.

— Моля?

— Мъжете никога не обещават да се подчиняват; това се отнася само за жените.

— Не мисля, че това има някакво значение. Понякога пък се срещат домашни престъпления, при които съпругата застрелва мъжа си, докато той спи, защото не издържа вече на побоите или на другите страдания, които той й причинява. Във всеки случаи — въздъхна той, — толкова съм доволен, че не съм женен. А вие?

— Какво аз? — попитах, приковала поглед в езика му, с който облизваше устни всеки път преди да започне да говори.

— Омъжена ли сте?

— Да.

Смръщи се едва забележимо, изгледа ме съвсем открито и след това се усмихна, като че ли беше решил да продължи на всяка цена и независимо от семейното ми положение.

— Трябва ли да висиш тук до края на погребението?

— Не — отговорих аз. — Но трябва да си купя нови обувки, преди да се върна в студиото.

Брайън стоеше прав, аз седях на стълбите на „Сейнт Патрик“, до нас достигаше мелодичната музика на Албиони, сухите златно-червени есенни листа се въртяха във въздуха, носени от вятъра, малки купести облачета като че ли бяха окачени на светлосиньото небе, а издутината на чатала на Брайън Флейърти закриваше хоризонта ми.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — попитах аз, като че ли имах някакви съмнения за отговора.

Явно и той усещаше нещата по същия начин, защото само прокара език по горната си устна и ми подаде ръка, без да каже нито дума. Изправих се несръчно и се облегнах на мускулестата му ръка, така че да запазя равновесие върху счупения ток.

В главата ми продължаваха да бушуват противоречиви мисли, докато вървяхме бавно по Пето Авеню към магазина за обувки. Единственото, върху което успявах да се съсредоточа, беше усещането от допира на ръката му.

— Как успяваш да се издържаш с цялото това насилие, което виждаш всеки ден?

Той въздъхна.

— Живеем в грозен свят; и понякога безчувствен.

Това не беше най-дълбокомисленото съждение, което бях чувала, но то не ми попречи да видя колко широки са раменете му.

— Хм — казах аз и издърпах ръката си, като се престорих, че искам да почеша лявата си ноздра.

— Трябваше да мине доста време; преди да изчезне необходимостта понякога да се отбивам в пустите улички или в мръсните коридори, за да повърна всичките си вътрешности.

Изгледах го и си помислих какъв ли трябва да е човек, за да си избере професия, която да изисква от него всекидневно да се рови из боклуците на живота. Тогава изведнъж си дадох сметка, че и аз самата се занимавам със същото. С разликата, че това, което правя, е дори още по-лошо, защото използвам човешките драми и допълвам с мои думи и без това шокиращите картини, показвани денонощно по телевизията. Единствената разлика между Брайън Флейърти и Маги Зомерс беше, че нейното отношение към това, което върши, не е еднозначно, докато Брайън явно го одобрява. Но това нямаше нищо общо с причината, поради която приех Брайън да ме придружи до магазина. Всъщност всичко се случи единствено заради невероятната му прилика с Пол Нюман.

Взех най-евтиния чифт обувки от изкуствена кожа, защото нямах в себе си нито кредитна карта, нито чекова книжка — благодаря ти, Ерик Орнщайн. След като похарчих за тях и последния си цент, осъзнах, че ще трябва да извървя пеша целия път до студиото на Ей Би Ен. Нещастна, ядосана и унизена, платих на момичето на касата и излязох от магазина. Брайън ме следваше на няколко крачки разстояние.

Точно когато мислех да се обърна и да го изчакам, чух:

— Имаш страхотен задник, Маги.

Бях шокирана и този път реакциите ми бяха недвусмислени. Но отново се престорих на възмутена, когато отвърнах:

— Левият ми профил е по-хубав. Защо не тръгнеш от лявата ми страна, че да ме огледаш и оттам?

— Не — най-после каза той. — Задникът ти е по-добър.

Не отговорих нищо, само прехапах долната си устна, като се чудех какъв ли е в леглото, макар че явно вече имах доста добро мнение по този въпрос, щом бикините ми се бяха навлажнили.

— Брайън — успях все пак да изрека аз. — Трябва бързо да се върна в сградата на Ей Би Ен. Закъснявам.

— Ела — рече той и ме хвана за ръка. — Колата ми е само през няколко преки оттук. Ще те закарам.

Бяхме вече в колата, затиснати от движението в центъра на града, когато Брайън попита:

— Кога се измъкваш от работа, Маги?

В това беше разликата. Брайън Флейърти се „измъкваше от работа“. Маги Зомерс „свършваше“. Въпреки всичко Маги Зомерс беше направила добро впечатление на Брайън Флейърти, а това, поне за момента, беше единственото, което имаше значение.

Брайън беше майстор в шофирането и успяваше да провира колата между стотиците автомобили; опитът от патрулната кола си казваше думата. Спря точно пред сградата на Ей Би Ен. Прокара пръст по устните ми и по-скоро съобщи, отколкото попита:

— Ще те взема в седем.

Кимнах в знак на съгласие и в този момент си дадох сметка, че диктаторското отношение на мъжа към жената е приемливо само ако жената копнее да бъде с него на онова особено място, което той отстоява така безцеремонно. Животът е не справедлив, когато желанието е взаимно; жените някак си са поставени в по-слаба позиция. По-лошо обаче е, ако навлажнената и трептяща от желание жена бива репресирана от мъжете в други области от живота си; по-лошо, защото този вид репресии обикновено водят до фригидност. Докато седях в колата на Брайън, аз приех факта, че той ме постави в по-слабата позиция, но беше успял да го направи само защото аз доброволно му помогнах. А аз му помогнах по своя воля, защото той беше толкова секси, че просто нямах друг избор. Имаше и още нещо. Брайън Флейърти не можеше да ме лиши от кредитна карта или чекова книжка, така че да не мога да си купя едни свестни обувки.

Когато най-после работният ми ден свърши, аз отново се озовах в чисто новия син „Плимут“ на Брайън.

— Отиваме в един бар в Маспет, съвсем близо до нас — съобщи той. — Сервират страхотни питиета и пускат всички хитове от шейсетте. Ще ти допадне.

Заведението представляваше шумно, пълно с народ помещение, с огромен телевизионен екран, висящ от тавана в единия край на дългия боров бар, около който бяха „накацали“ не по-малко от трийсетина души.

Брайън проправяше с лакти път през това море от тела, докато най-после намери свободно място в другия край, далеч от телевизора. Настани ме да седна между двама мъже, които го приветстваха шумно с тупане по гърба и по ръцете, след което поръча бира за себе си и кола за мен.

Когато Брайън си поръча втората бира, аз най-сетне отстъпих и склоних да пия нещо „по-сериозно“.

— Дай един скоч на дамата. Мак — извика Брайън на бармана, който бързо напълни една чаша и я плъзна по бара право в отворената в очакване длан на Брайън.

— Вие не сте ли Маги Зомерс? — попита барманът и тръгна към нас.

Внезапно двайсет чифта очи се вторачиха в мен. Усмихнах се и кимнах, притеснена, че съм във фокуса на всички погледи. Малко вероятно беше някой от приятелите или колегите на Ерик да ходи в „Щастливата четирилистна детелина“ в Маспет, Куинс, но въпреки това предпочитах никой да не ми обръща внимание.

— Пий, Маги — каза Брайън, усетил неудобството ми, — и да отидем да потанцуваме.

Отпих още една голяма глътка и направих физиономия, защото не обичам скоч, а след това последвах Брайън към малкия претъпкан дансинг.

Помръдвахме едва-едва въпреки синкопирания ритъм на музиката. И въпреки че танцувахме толкова бавно, аз почти непрекъснато се разхождах по краката на Брайън. Всеки път когато го настъпех, т.е. непрекъснато, той ме придърпваше по-близо към себе си, като ме държеше толкова здраво, че почти не стигах до земята.

И докато танцувахме с Брайън така, аз научих нещо много ценно за него.

Брайън Флейърти не беше просто твърд. Брайън Флейърти беше твърд като скала. Размишлявах над това известно време, след което вече можех да продължа анализа си в дълбочина. Разликата между твърд и твърд като скала може да се направи, ако се опипа чаталът на мъж през плата на тесни панталони. Твърдият винаги е заобиколен от други части, които обикновено са меки. А твърдият като скала не е заобиколен никога от нищо; това е изпъкнала здрава маса по протежение на целия чатал, опънала с все сила парчето плат. И докато твърдият е краен резултат от промяната на отпуснато състояние в състояние, годно за употреба, твърдият като скала не е краен резултат от никакви промени. Той си е просто такъв — твърд като скала, и това, което е бил, преди да стане твърд като скала, няма абсолютно нищо общо със сегашното му състояние.

Не бяхме свършили танца си, но аз вече се чувствах леко замаяна и определено гладна, тъй като от сутринта бях яла само един скандал с чаша кафе. Не трябваше да мисля за това, защото думата „скандал“ веднага ми напомни за Ерик, а думата „Ерик“ ме накара да се почувствам виновна. Песента свърши, Брайън ме поведе към бара и прошепна в ухото ми:

— Домът ми е на следващия ъгъл, Маги, а днес е вторник, което значи, че брат ми Дени ще работи до късно в складовете на Сиймън за стоки с намалени цени. Няма да се прибере преди единайсет.

Започнах да говоря нещо, но устните му бяха вече върху моите.

— Ако не тръгнем веднага — каза дрезгаво той, — няма да можем да останем насаме и три часа.

Куинси вече е облечена, седи на ръба на леглото ми и отпива от кафето си.

— Чувствата ти към Ави като тези към Брайън ли са? — пита тя.

Мисля две-три минути, преди да отговоря:

— Мисля, че обичах Брайън; той ми даде нещо, което преди това никога не бях имала.

Куинси се усмихва с разбиране.

— Какво друго освен оргазъм?

Усмихнах се.

— Нищо, но тогава и то беше повече от достатъчно.

— Е, с Ави същото ли е? — настоява тя.

Замислям се над въпроса на Куинси за чувствата ми към тези двама мъже. Обичах Брайън Флейърти, защото той ме запозна със секса и със сексуалните възможности на тялото ми. Бях обсебена от него, защото той успяваше да притъпи всичките ми усещания за време и място, както и способността и даже желанието да мисля рационално. Изчезваше всичко, с изключение на физическите усещания, които дотогава дори не бях предполагала, че притежавам. Но тогава не смятах нашата връзка за необвързваща сексуална активност — нещо, което жените трудно постигат, а мъжете могат да го правят със затворени очи и което впрочем те правят почти винаги. Точно това беше и пробният камък за любовта ми към Ави Херцог. Защото Брайън никога не беше обхващал лицето ми с ръце, както правеше Ави, пък и не ме гледаше в очите, докато се любехме.

— Блажени са невежите — отвръщам най-после.

— Какво имаш предвид?

— Ами това, че тогава с Брайън не си давах сметка, че съм успяла да отделя тялото от главата и сърцето си.

— Тоест, преди Брайън си знаела, че имаш глава и сърце, но едва с него си открила, че имаш тяло.

Усмихвам се.

— Странно, но никога не ми беше минавало през ума, че е възможно да има и нещо повече.

— Имаше ли?

— И още как! — казвам аз. — Правехме го отново и отново, докато накрая не можех да помръдна.

— Хм — възкликва Куинси, — ето значи кога си направила отново връзката между тялото и главата си: Брайън, запознай се с Маги и й помогни да се спаси от действителността — така ли е?

— Не съвсем.

Никога не съм се стремила особено към оргазъм — тази илюзорна награда, която мъжете смятат за сигурна, а жените са се примирили, че няма да получават винаги, така че връзката се оценява от тях по други променливи величини. Величини като уважение, любов и най-голямата чест, която може да им бъде оказана — бракът. Така е обикновено в повечето случаи.

Но това е само донякъде вярно. В нашата връзка Маги Зомерс прие Брайън без да очаква кой знае какво от него освен секс, а Брайън получи Маги със съзнанието за своята пълна невинност по отношение на брака. Оргазмът все още беше загадка за Маги; тя имаше съпруг. Равенството между половете пък беше неясно понятие за Брайън, свързано единствено с негрите в Алабама; той обаче все още не беше тръгнал да си търси съпруга.

— Добре де, тогава какво точно стоеше в основата на вашата връзка? — пита Куинси.

— Може би женският оргазъм, а може и да имаше нещо общо с желанието за надмощие, не знам.

— Е, за това сами сме си виновни — казва Куинси. — Ние самите позволихме нашият оргазъм да стане тема на обсъждане. Смешно е, като си помислиш, че всичко това сами си го направихме.

— Да бе, спомням си. Във всяка книга или списание имаше все нови определения за оргазма. Експертите водеха непрестанни спорове и кой знае защо, те бяха винаги мъже. Това вече не беше личен въпрос.

— Винаги съм си мислила, че Брайън не чете; тогава каква беше връзката му с този спор?

— Така е, не четеше и всъщност дори не знаеше за спора, но затова пък аз знаех. Чувствах се задължена да взема отношение към спора и към намирането на решението му — тоест, да открия съществува ли женският оргазъм и ако съществува, от кой вид е той. Беше нещо като игра — многообразието на оргазма.

Куинси се разсмива.

— Аха — дали е клиторен или вагинален; и тогава някой категорично се произнесе по въпроса, като че доказвайки една абсолютна истина вагинален оргазъм не съществува. Тогава и аз бях започнала да се чудя защо при мен не е така, какво точно не ми е наред, изобщо какво ми става всеки път когато с мен се случва нещо, което според тази теория не трябваше да става.

— Добре де; след като това се е случвало с теб, впрочем и с мен, тогава защо това не ни е било достатъчно?

— Кой казва, че не е достатъчно? Искам да кажа, откога оргазмът не е достатъчен? — пита Куинси.

— От… — отговарям бавно — от мига, в който намериш някой, който може да ти предложи нещо повече.

Куинси се усмихва.

— Компенсация, така ли?

— По-скоро — издължаване.

— Значи край на секса заради самия секс, „не“ на секса само защото е приятен, — въздъхва Куинси. — Все пак не ти беше зле, докато правеше само секс, нали?

— Разбира се, че не ми беше и не ми е зле, но това не е всичко.

— Никога сексът не е бил всичко, миличка, даже преди ти да откриеш това.

Куинси спира за момент.

— И все пак знаеш ли какво? Понякога изглежда, сякаш наистина е всичко — поне докато го правиш.

Наистина по онова време невежеството беше благословия за мен. Поне за кратко повярвах, че Брайън Флейърти притежава всичко, което ми е необходимо, и че бе истински свободомислещ. А всъщност той даже не беше докоснат от феминистките възгледи, съсредоточени около клиторния оргазъм. И аз продължавах да се възхищавам на „чувствителността“ на Брайън, като същевременно се заблуждавах, че съм влюбена в него.

И Брайън безгрижно продължаваше да прави приятни за мен неща, а правенето на тези приятни неща означаваше, че аз отвръщах на един напълно лишен от комплекси Брайън, който с радост би признал и клиторния, и вагиналния, и всякакъв друг вид оргазъм, който евентуално би могъл да се появи в тази главна част на човешкото тяло.

В другата си връзка Маги прие Ави без кой знае какви очаквания към него; оргазмът беше последният от проблемите й; вече нямаше съпруг и не искаше да има. Ави нахлу в живота на Маги, той я обичаше, но не можеше да й окаже тази най-голяма чест — да й предложи брак, защото вече имаше съпруга. Всичко беше съвсем различно, Ави знаеше неща, които Брайън не знаеше, но също можеше да прави приятните неща, които караха Маги да отвръща на един лишен от комплекси Ави; освен всичко друго той беше влюбен в нея. Маги и Ави се любеха с отворени очи и вече не ставаше въпрос за изследване на многообразния оргазъм, защото той се получаваше от само себе си. Това, което ставаше помежду им, ставаше, защото те не можеха да отделят главите и сърцата от телата си. Не невежеството беше благословия, а себеотдаването.

— И все пак — казвам аз, — сексът в основата си е несправедлив.

— За кого? — пита Куинси.

— За жените; при нас главното не е в оргазма.

— За мен той е много важен — отвръща със смях Куинси.

— Не, нямам това предвид. Ако при нас главното беше той, значи животът би спрял, ако не го получим. А ако мъжете например спрат да получават оргазъм, това би довело до края на човешката раса. Той е нещо много по-важно за тях от просто успокояване на някакво си тежко дишане.

— Но грешката си е само наша.

— Защо?

Куинси се усмихва замислено.

— Защото издаваме нашите тайни и обсъждаме публично оргазма си, ако питаш мене. Трябваше да заблудим мъжете, да ги накараме да повярват, че оргазмът е също толкова важен за нас, колкото и за тях. Може би тогава те щяха да се стараят повече. А ние — какво? Правехме се на много независими по въпроса; всъщност няма нищо хубаво в това да го правиш сама, нали?

— Права си. Брайън беше отличен пример за тази глупава закономерност, изнамерена през осемдесетте, според която колкото по-културен и интелигентен е един мъж, толкова по-слаб любовник е той. А колкото по-прост е мъжът, толкова по-добър е любовникът… Начетеният става раздразнителен, а това значи, че в крайна сметка не може да се люби и дори по-лошо — няма желание да го прави.

— Да го правиш с Брайън е все едно, че го правиш сама, нали?

— Може би в известна степен.

— Всичко казано дотук не променя факта, че мъжете решават проблемите, искам да кажа, биологичните, разбира се — изсмива се Куинси. — Което вероятно обяснява защо мъж е измислил вибратора.

— Да, и това със сигурност е спомогнало нещата през осемдесетте години да се променят.

— Мисля, че най-големият ни гняв сега е преминал, поне като се сравни с държанието ни през шейсетте и седемдесетте години.

— Знаеш ли, Куинси, Ави не е съвършен пример за мъжа на осемдесетте; той е по-скоро като мен.

— И по-точно?

— Всяка жена ще се съгласи, че ако оставим настрана биологията, физическата страна невинаги е всичко; освен ако ти самата не поискаш да бъде така.

— С Ави винаги ли ти е хубаво?

— Не — отговарям честно. — Но аз го обичам и това го прави хубаво; освен това съм му благодарна, че не нося отговорност и че животът продължава. Не искам този товар на плещите си.

Куинси замълчава за няколко секунди.

— Трябва да ти кажа нещо — най-после проговаря тя. — Може да е глупаво, но…

— Какво, Куинс?

— Никога не съм правила онова нещо пред огледало — казва малко срамежливо тя. — Всъщност никога не ми се е искало да се изучавам в огледалото. Просто не ме интересуваше.

Спомням си за огледалото. С него през осемдесетте години доказвахме себе си, че сме красиви и желани, и се опитвахме да разберем същността си. Внезапно проумях разликата. Въпреки че Брайън Флейърти беше първият мъж в живота ми, който ме беше накарал да се чувствам по този особен начин, трябваха ми още няколко години, за да разбера същността си, със или без огледало.

— Преди малко ме попита нещо, Куинси — казах аз, — за разликата в чувствата ми към Брайън и Ави.

— Знаеш ли вече отговора?

— Да. Брайън ми помогна да разбера същността си, онова, което, както мислехме, огледалото трябваше да ни помогне да видим. А Ави ми помогна да разбера всичко останало: нещо, което никое огледало не може да направи.

Куинси ме погледна изпитателно.

— Мислиш ли, че наистина е възможно да си влюбена в този мъж?

— Мисля, че е много възможно.

Навалицата в „Щастливата четирилистна детелина“ в Маспет, Куинс, се беше поразредила, когато Брайън плати сметката.

— Трябва набързо да се обадя по телефона, преди да тръгнем — казах аз.

— Можеш да го направиш от къщи, Маги. Имам телефон.

— Не, по-добре да го направя някъде отвън, в случай че се разприказвам повече от три минути; по-добре ще е времето ми да бъде ограничено.

Брайън ме изгледа с възхищение. Детективът в него разбираше тези хитрини — въпреки че предпочиташе да не си спомня факта, че съм женена. Но това наистина беше без значение за Брайън, тъй като плътските удоволствия не фигурираха като грях в неговия репертоар от католически догми — разбира се, при условие, че тези удоволствия не включваха задяване на деца, хомосексуализъм или изнасилване. Извиних се и се върнах в бара. Телефонната кабина беше между мъжката и дамската тоалетна.

Набрах домашния си номер и едва след седмото позвъняване се сетих, че беше вторник — нощта, в която Дени Флейърти работи до късно в складовете „Сиймън“ за стоки с намалени цени и също така нощта, в която Ерик Орнщайн остава до късно в офиса си, за да се справи с документацията, натрупана от предишната седмица. Натиснах вилката и този път набрах телефона на офиса на Ерик; изчаках мисис Пиърс, секретарката с носовия глас, да свърши кратката си встъпителна реч.

— Офисът на господин Орнщайн младши. С какво мога да ви услужа?

— Ало, госпожо Пиърс — казах аз. — Може ли да говоря с Ерик?

— За кого да предам? — отвърна според очакванията ми тя.

Беше 1976 г., а ние с Ерик бяхме женени от 1969 г., т.е. от седем години; мисис Пиърс беше чувала достатъчно често гласа ми по телефона, а и по телевизията, за да може да го разпознае, стига обаче да пожелае. Но тя очевидно не желаеше това, тъй като нито веднъж не показа, че ме е познала, когато се обаждах.

Представях си ясно мисис Пиърс — нейната боядисана в оранжево коса, навита на кръгче на върха на малката й главица, нейното прекалено силно гримирано лице, яркочервените й нокти и тънките й крака, обути в черни чорапи с ръбове — и удоволствието, което й доставяше да ме накара да се представя.

— Маги е, госпожо Пиърс.

Напомняше ми за някоя хитра френска касиерка, която седи на висока табуретка в парижко магазинче и брои франковете с помощта на гумен пръст, поставен на палеца на дясната ръка. Все пак мисис Пиърс не ползваше гумен пръст, пък и не беше хитра френска касиерка. По-скоро беше една от малкото останали секретарки от старата школа, която все още използваше стенографията и слагаше синтетични ръкавели, за да предпазва многобройните си яркозелени и сини рокли, докато борави с пачките ордери за покупко-продажба, подредени на купчинки върху бюрото й, до изцапаната с червило цигара, горяща в кехлибареножълтия пепелник.

Мисис Пиърс винаги беше окичена със сини или зелени камъни, според цвета на роклята си, която обикновено беше стегната на кръста й с широк черен колан. Обеци, гривни, пръстени и огърлици висяха от широките уши, кокалестите ръце, тънките пръсти и мършавия врат на мисис Пиърс. Тези камъни бяха от покойния мистър Пиърс, работил в бизнеса с полускъпоценни камъни до преждевременната си смърт на петдесет и седем годишна възраст. Ерик Орнщайн беше получил мисис Пиърс от Хари Орнщайн, тъй като, както се говореше, наскоро овдовялата мисис Пиърс предприела активна кампания за търсене на нов съпруг и Хари се уплашил да не попадне на мушката й.

— Господин Орнщайн младши говори по другия телефон — отвърна с леден глас тя. — Бихте, ли почакали малко?

Много ми се искаше да й обясня, че не можех да чакам, защото изгарях от нетърпение да държа нещо друго, а не телефонна слушалка — нещо почти толкова голямо и толкова твърдо като нея, но което щеше да ми достави удоволствие.

— Всъщност, госпожо Пиърс — казах отстъпчиво аз, — обаждам се от уличен телефон, трябва да снимаме една сърцераздирателна история и аз само исках да кажа на Ерик, че вероятно ще закъснея — може би до единайсет часа.

Естествено не добавих, че сигурно ще си бъда у дома, когато затворят складовете за стоки с намалени цени „Сиймън“ и Дени Флейърти се върне в двуфамилната къща в Маспет, Куинс?

Алеята към червената тухлена къща имаше от двете си страни прави редове изкуствени лалета. Когато последвах Брайън към вратата, ми се стори, че видях едно от дантелените пердета на партера да се дръпва и някаква белокоса глава да наднича зад него.

— Майка ти вкъщи ли е? — попитах аз.

— Да, мама винаги си е вкъщи, освен когато отива на църква или играе бинго в понеделник вечер.

Разбира се, колко съм недосетлива. Също като майка ми. Само че не беше съвсем същото, защото майка ми щеше много да се изненада, ако разбере, че по-малката й дъщеря се готви да влезе в една от ония смешни къщи, край които тя минава само на път за летището. Всъщност мама щеше да бъде дори още по-изненадана, ако научеше, че собственикът на една от тези къщи на свой ред се готви да влезе в дъщеря й. Изненадана може би не е най-точната дума; потресена или поразена би било по-подходящо.

Брайън отключи вратата и учтиво ме пропусна пред себе си. Влязох първа, хванах се за дъбовите перила и заизкачвах тринайсетте стъпала, покрити с пътека на кафяви и черни квадрати, като през цялото време чувствах ръката на Брайън върху това, което вече беше определено като „страхотния задник на Маги“. Само ме този път вместо да предлагам на Брайън да обърне повече внимание на левия ми профил, аз се изкачвах бързо, полюшвайки изкусително бедра, докато достигнах и последното стъпало и влязох във всекидневната.

Едната стена беше заета от огромен аквариум със сини и зелени светлинки и миниатюрна статуйка на Нептун, легнал върху осеяното с червени и сини камъчета дъно. Екзотични рибки с различни размери мързеливо плуваха в осеяната с мехурчета вода. На другата стена имаше голям диван с дамаска от кафяво кадифе, а до него стоеше гравирана испанска настолна лампа. Всекидневната беше отделена от трапезарията с огромен телевизор, свързан със стереосистема, по която святкаха различни светлини в такт с музиката. По зелените стени бяха окачени афиши, които издаваха обществените, културните и политическите възгледи на братята Флейърти. На един от тях се виждаше полицай, застанал до мотора си — на заден план се развяваше голямо американско знаме, — който сочеше с показалеца си към следния надпис: „NYPD^[1] има нужда от вас“. До него висеше друг плакат с дългокос и като че ли пиян човек, подпрял се на купчина празни консервни кутии край порутено жилище. „Наркотиците са за смотаняците“ — гласеше надписът. Из цялата стая бяха окачени снимки в цял ръст на момичета от „Плейбой“; всяко от тях представяше някой месец от годината. При първото си посещение в дома на Брайън Флейърти така и не успях да видя останалите стаи, с изключение на банята, защото преди даже да успея учтиво да откажа бирата, която ми предложи Брайън, той вече беше започнал нежно да ме съблича.

Той не само целуваше, той дъвчеше, гризеше, хапеше, поглъщаше и гълташе, докато цялото ми внимание се съсредоточи само върху устните ми. Сякаш това беше единствената част от тялото ми. Аз бях цялата само една уста, докато Брайън не се насочи към гърдите ми. Той не докосваше просто така, той галеше, смучеше, милваше, масажираше и лижеше, докато цялото ми внимание се фокусира върху гърдите ми. Тялото ми нямаше друга част. Аз бях само гърди до момента, в който Брайън реши да плъзне вътре в мен своята „твърда като скала“ част, която бях открила, докато танцувахме в „Щастливата четирилистна детелина“. Брайън си служеше страхотно с устата за всичко друго освен за приказки. И едва когато показах изненада, че вече е влязъл в мен, прошепвайки приглушено:

— Брайън, ти дори не посегна, за да го пъхнеш; той просто си влезе сам… — той изрече първото и последно изречение за всичките три часа, които прекарах с него върху зеления плюшен килим във всекидневната му:

— Тези, които трябва да го пъхат с ръка, нямат работа там.

Сетих се за Ерик Орнщайн и мълчаливо се съгласих с него.

Всичко това продължи дълго и се повтаряше отново и отново, а аз все още лежах под стегнатото мускулесто тяло на Брайън Флейърти, мъжът, с когото се бях запознала едва преди няколко часа, докато някъде в подсъзнанието си усетих неопределена болка в областта на опашната кост и брадичката. Обаче всеки път когато се готвех да помоля Брайън да види каква е причината за това неприятно усещане, тялото ми започваше да трепери в отговор на неговото и ме караше да мисля за нещо съвсем друго, нещо, което беше влязло дълбоко в мен.

За да бъде определен Брайън Флейърти, беше нужна още една допълнителна категория, която да следва веднага след „твърд като скала“, защото той не само беше твърд като скала на дансинга и в леглото, но си оставаше твърд като скала дори след като получеше оргазъм. Не си правеше труда даже да го извади, просто спираше да се движи за няколко минути, заровил глава в косите ми и стискайки ме в обятията си, докато движенията му се възобновяваха сякаш от само себе си. Все пак по време на една от тези кратки почивки успях да привлека вниманието му към брадичката си, тъй като опашната ми кост беше по-неудобна за наблюдение.

— Брадата ми е протрила кожата ти — каза спокойно той. — Май трябваше да се избръсна.

И той се надигна от мен. Изправих се на крака с олюляване.

— Боже, Маги — възкликна той. — И килимът е ожулил кожата ти. Наистина си я оплескала.

Когато докуцуках до банята със зелените и розови плочки, единственото друго помещение, което успях да видя тази вечер, аз застанах пред огледалото и забелязах кръгла раничка от ожулване на брадичката си. Обърнах болезненото си тяло и видях още една кръгла раничка от ожулване в основата на гърба си — друг белег от продължилата три часа без прекъсване борба, която можех да опиша само като най-хубавото сексуално преживяване през целия ми живот. Времето щеше да заличи тези ранички, но не и спомена за това, което се беше случило тази нощ.

Върнах се във всекидневната все още гола — състояние, в което се намирах практически от момента на пристигането си. Когато очите ми най-после свикнаха с полумрака, затърсих Брайън по килима, където мислех, че съм го оставила — близо до бълбукащия аквариум. Никъде не го виждах. Внезапно се появиха две фигури, едната облечена, а другата не. И двете държаха кутии с бира и идваха оттам, където вероятно беше кухнята. Замръзнах на място с притаен дъх. Тялото ми хвърляше широка сянка върху стената, точно между мис Юни и мис Ноември. Сложих ръка на устата си, след това я свалих надолу в стремежа си да прикрия гърдите си и възкликнах:

— О, света Богородице!

Фактът, че в тази особена ситуация се обръщах точно към светата Дева, можеше да се обясни само с феномена на ирландската католическа сперма, която беше толкова могъща, че беше проникнала чак до говорния център на мозъка ми.

В този миг Брайън застана до мен и небрежно прехвърли ръка през треперещите ми рамена.

— Кажи „здравей“ на брат ми Дени! — каза той.

Сигурно съм измънкала някое беззвучно и смутено „здравей“, преди да се изплъзна от прегръдката на Брайън. Наведох се, за да събера пръснатите из цялата стая дрехи, и припряно отстъпих към банята.

След няколко минути се върнах гримирана, с оправена коса, облечена. Седнах до Брайън, който все още беше гол, и се заслушах как Дени разказва за двете продажби, които беше направил тази нощ.

— Та влиза младежът и без никакви пазарлъци купува гарнитура за трапезария от кленово дърво в ранен американски стил, заедно с шкафа, хубав наистина, с полирана горна част — подобен на тия, които има във всяка къща, в която е умрял президент, нали се сещаш.

— Да — кимна Брайън. — Надолу във Вирджиния.

— Да, от тях. И така, тоя го купи и аз точно се канех да тръгвам, но влезе другият — широкоплещест, с бяло пуделче с лакирани нокти, и купи френската провинциална спална гарнитура.

— Широкоплещестият или кучето? — попита през смях Брайън.

— А?

— Кой беше с лакирани нокти?

— Да, много смешно — отвърна Дени, поклащайки напред-назад глава, което явно беше неговият начин да се смее. — Кучето. Наистина беше смешно.

— Брайън — намесих се нерешително, — мисля, че е по-добре да се прибирам.

— Тръгвате ли си вече? — попита Дени и отметна кичур червеникава коса от покритото си с лунички лице. — Наистина ми беше приятно да се запозная с вас, и бас държа, че ще се виждаме отново.

Това несъмнено беше много любезно предположение от страна на човека, с когото се бяхме запознали по толкова странен начин.

Усмихнах се.

— Сигурна съм, че ще се виждаме, и поздравления за двете ви продажби.

— А, благодаря, и ако вие или семейството ви някога имате нужда от мебели, не забравяйте складовете „Сиймън“.

— О, в никакъв случай — отвърнах аз, опитвайки се да си представя колко неповторимо би изглеждала гарнитурата за трапезария в ранен американски стил във вилата на Вера с мебели от осемнайсети век.

— Дай ми само една минутка, Маги — каза Брайън, — за да хвърля нещо на гърба си.

Хвана брадичката ми с ръка и добави:

— Не слагай крем на раничката; нека си зарасне сама.

Бяхме вече в колата, летяхме през моста на Петдесет и девета улица, излизахме от неговия свят и се връщахме в моя, когато се реших да се заема с доизясняването на правилата на нашата малка измама.

— Аз съм омъжена — произнесох внезапно.

— Знам — отвърна той и ме погледна. — Вече ми го каза.

— Това не те ли притеснява?

— Не, защо? Не върша нищо нередно.

Думите му ме смаяха, но в същото време ми звучаха напълно логично.

Монахините бяха учили Брайън, че да приемеш съдбата си, е доказателство за дълбоката ти вяра в Господа, а Божите дела понякога се проявяват в най-невероятни форми. Брайън беше научил, че има само два начина, по които може да се живее на тази земя: правилният начин, който гарантира място на небето след приключване на земния път, и погрешният начин, който обещава на греховната душа да гори вечно в ада, осъдена да не намери никога покой. Обаче тази черно-бяла догма така и не бе породила дори и най-слабото интелектуално любопитство у Брайън, нито пък някога бе потискала духа му. Той беше научил, че може малко да видоизмени законите, за да направи по-приятен живота си, стига само приятните му преживявания да не вредят на никого. Всъщност Брайън е прекарал безброй часове в изучаване на катехизиса, в очакване на училищния звънец, за да се втурне към някое празно игрище на Монроу Авеню и да започне да удря с бухалката любимата си кожена бейзболна топка. Когато не е удрял бейзболната топка, е можело да бъде намерен коленичил зад някоя изоставена сграда с още четири-пет момчета в опити да удари нещо друго — вниманието му е било насочено към лъскава сребърна двайсет и петцентова монета, поставена стратегически на два-три метра от групата. Брайън неизменно печелел, винаги е улучвал целта и е слагал в джоба си двайсет и петцентовата монета без страх от Божието наказание. Той не е причинявал никому зло и е вярвал, че ще може да се справи с наказателните мерки по-късно, когато му дойде времето — много по-късно, а ако е нужно, дори по време на някой друг живот, ако изобщо има такъв.

Брайън е завършил гимназия, като е успял да устои на настояванията на родителите си да стане свещеник; изгарял е от нетърпение да осъществи собствената си мечта — да стане полицай. Макар и готов да приеме догмата за правилния и погрешния начин на живот и никога да не задава въпроси на Господ във връзка с тях, все пак е имало някои неща, по които Брайън е бил непоколебим. В крайна сметка е станал ченге и е започнал да прилага тази бяло-черна догма по улиците на Ню Йорк. Така че, ако човек се придържа към правилата, всичко става много просто. Този, който се подчинява на закона, трябва да работи от девет до шест часа, да удря бейзболни топки, в събота вечер да сваля някое италианско момиче, евентуално да се ожени, да има две или три деца и да направи всичко възможно, за да спести достатъчно пари, така че някой ден да може да се оттегли на западното крайбрежие на Флорида, където няма улична измет. Този, който наруши току-що обяснения закон, трябва да отиде в затвора и тук вече се налага Брайън да влезе в действие.

Брайън Флейърти се усъвършенствал особено в изкуството да разпитва заподозрените без никакво насилие, предлагайки им кафе и цигари и карайки ги да мислят, че той не може в никакъв случай да повярва, че са способни да пребият някого до смърт. В даден момент от разговора Брайън се извинява учтиво и излиза, като на вратата кимва на партньора си, който влиза в същия момент в стаичката за разпити, за да продължи започнатото от Брайън, макар и не толкова мило и любезно като него. След известно време, но не прекалено дълго, за да не отидат нещата твърде далеч, Брайън се връща в стаята, преструва се на възмутен от грубите обноски на партньора си и без никакви усилия получава подписаните признания на уплашения, но благодарен затворник. Затова не е чудно, че именно този така успешен метод е станал причина Брайън да бъде повишен в детектив първа класа точно две седмици преди да навърши трийсет години, което пък е станало едва месец преди да се запознае с Маги Зомерс насред Пето Авеню този ден.

С домашния живот Брайън се справя също така успешно, както с работата си. Живее в двуфамилната къща в Маспет, точно над апартамента на овдовялата си майка, и има усещането, че прави точно това, което трябва — за себе си, майка си и Бога. Всяка сутрин в шест часа мисис Флейърти отива да слуша месата в църквата „Света Богородица“, която е на две преки от дома им. Понякога в неделя, стига Брайън да не е на работа, двамата с Дени придружават майка си на месата и той пак знае, че върши това, което трябва. Брайън наистина вярва в това и тази вяра му дава възможност да прави другите неща.

— Не можеш дори да ми се обадиш вкъщи — казах аз, докато той караше към Първо Авеню. — Ще трябва да ми звъниш в студиото. Там съм всяка сутрин между девет и десет преди да ме изпратят на снимки.

— Дадено — отвърна той и стисна ръката ми. — Но ако ми кажеш още сега къде ще се видим отново, въобще няма да се наложи да ти звъня тази седмица.

Той се ухили.

Стана ми приятно, олекна ми, че той също иска да се видим пак, но едновременно с това се почувствах ужасена, че вече официално бях въвлечена в извънбрачна връзка. Брайън Флейърти не беше мъж само за една нощ.

— Само при условие, че се избръснеш — пошегувах се аз, — или повече няма да се видим. Как бих могла да се показвам по телевизията в този вид — като че ли току-що съм паднала на лицето си.

И в този миг бях осенена от мисълта, че точно това трябва да кажа на Ерик, ако ме попита какво ми се е случило.

Брайън се разсмя.

— Обещавам да се обръсна. Какво ще кажеш за утре?

Наближавахме Седемдесет и втора улица, когато изведнъж си дадох сметка, че би било много непредпазливо да ме закара до самия вход.

— Брайън — казах аз, — спри тук, а аз ще взема такси до нас.

Той веднага разбра и спря колата на ъгъла на Първо Авеню и Седемдесет и втора улица.

— Довиждане, Брайън — казах тихо аз.

— Довиждане, Маги — отвърна той и нежно погали ожулената ми брадичка.

Очите ни се срещнаха за миг, преди да отворя вратата на автомобила. Вече знаеше.

Докато асансьорът ме отнасяше нагоре, ми дойде наум, че счупеният ток на обувката правеше извинението ми пред Ерик още по-достоверно. Влязох на пръсти в апартамента, в едната ръка държах обувките си, а с другата натиснах ключа за осветлението. Вратата на спалнята беше отворена и лампите светеха. Ерик Орнщайн беше буден. Оставих на пода съсипаните обувки, промъкнах се в стаята и застанах до леглото. Ерик седеше облегнат на купчина възглавници, съсредоточен върху жълтия бележник и калкулатора в скута си. Вниманието му беше така погълнато от цифрите, че дори не реагира, когато се впуснах да разказвам добре скалъпената история.

— Чуй какво ми се случи — започнах стремително аз. — Целият екип се опитвахме да догоним полицаите, които преследваха някакъв заподозрян в кражба, защото…

— Мм — каза Ерик. — Изчакай за момент да свърша.

Запристъпвах смутено от крак на крак и зачаках.

— Свърших — рече победоносно той, остави молива и ме погледна. — Е, какво ти се е случило?

Поех дълбоко въздух и започнах отново:

— Исках да догоня екипа си, който тичаше след полицаите, които преследваха някакъв заподозрян в кражба, когато се спънах и паднах право на лицето си, счупих тока си — вдигнах обувката, за да я покажа — и си ударих брадичката.

Издадох напред брадичката си.

— Къде стана това? — попита той и погледна над очилата си.

— В Маспет — отвърнах, без да се замислям.

Идеше ми да си прехапя езика. Можех да кажа Флатбъш, Кю Гардънс, Харлем — всичко друго освен Маспет.

Така или иначе, той не прояви особен интерес и отговорът му само доказа това, пък и потвърди старата като света поговорка, че тези, които трябва да си го пъхат с ръка, нямат въобще работа там.

— Сложи си малко крем — предложи Ерик. — Но първо ела насам. Искам да ти покажа нещо.

Седнах и погледнах към сложните уравнения в жълтия му бележник.

— С какво си се заел така сериозно в единайсет и половина през нощта?

Той се усмихна.

— Току-що направих таблица на менструалния ти цикъл за месец декември. Въз основа на последната ти менструация изчислих кога имаш най-големи шансове да забременееш.

— Защо?

Той се усмихна отново.

— За да бъдем сигурни, че ще забременееш следващия месец. А за да се подсигуря двойно, аз намерих диафрагмата ти и я накъсах на парченца.

Слушах, без да мога да повярвам. Единственото ми преимущество беше в това, че преди три месеца, без негово знание, бях започнала да взимам хапчета против забременяване. И аз исках да се застраховам срещу всякакви случайности.

— Според изчисленията ми трябва да го направим на дванайсети, тринайсети и четиринайсети и с помощта на ректалня термометър — той се пресегна към нощното шкафче и ми го показа с гордост, — защото ректалният е по-точен от оралния, в края на месеца ще си бременна. Сега легни по корем, за да измеря температурата ти, преди да е започнала овулацията.

Гледах го смаяна, с ръка пред устата, и известно време не бях способна дори да издам някакъв звук.

— О, света Богородице — успях най-сетне да възкликна. Явно спермата на Брайън Флейърти все още владееше мозъка ми.

С Куинси седяхме във всекидневната, а чашите ни с кафе бяха сложени на стъклената масичка.

— Най-ужасното в цялата история с Ерик е — казва тя и запалва цигара, — че ти никога нямаше да го зарежеш по собствена инициатива и всичко това щеше да се повтаря отново и отново.

— Не е вярно, някой ден щях да го направя, но само ако бях почувствала по-голяма сигурност в себе си.

— Не, не съм съгласна. Ти имаш способността да отделяш професионалния си живот от емоционалния. Аз пък не намирам връзка между факта, че все още не се беше почувствала сигурна професионално, и страха ти да разтрогнеш този брак.

— Какво според теб щеше да стане, ако се бях влюбила в Ави тогава, а не сега?

Куинси се замисля за момент.

— Нямаше въобще да го забележиш или ако го беше забелязала, щеше да избягаш и да се скриеш от него. Тогава ти в много отношения беше още дете и той щеше да те уплаши, защото щеше да очаква от теб да се държиш като жена.

— И тогава бях жена — запротестирах аз, — носех огромна отговорност на плещите си.

— Да, професионално — със сигурност. Но не става дума за това. Искам да кажа, че тогава в известен смисъл беше много по-лесно да останеш с Ерик, защото той не искаше от теб нищо друго, освен да бъдеш майка и съпруга. А Ави би очаквал много повече от теб. Би бил много по-взискателен.

Млъква за миг.

— Права ли съм? Взискателен ли е?

— Да — отвръщам тихо. — Точно така е.

— Щеше ли да можеш да се измъкнеш от положението, като не му обръщаш внимание или като изневеряваш на мъжа си?

— Не — отговарям тихо.

— За това става въпрос.

— Въпросът е и в това, че се случи да се влюбя в Ави…

— Знам, но ти сега си друг човек. Това, което имах предвид, е, че тогава не би посмяла да обичаш един Ави.

Издухва тънка струйка дим.

— Я ми кажи нещо друго: По-сигурна ли се почувства, когато спечели наградата „Еми“?

Поклащам глава.

— Честно казано — не, но благодарение на нея вече не бях толкова уплашена от перспективата да заживея сама. Искам да кажа, че се отървах от виденията, в които виждах себе си как ям сандвич със сирене сама в някой коптор; нямах повече кошмари, свързани с бедност и нищета.

Куинси се разсмива.

— Във всеки случай събитията тогава се навързаха едно след друго по учудващ за мен начин. Като че ли всичко започна от мига, в който отиде да снимаш онази история.

— Така беше, нали? Нещата някак странно следваха собствената си логика.

— И това ти помогна да видиш Брайън такъв, какъвто е в действителност. Беше ли уплашена?

— И още как! В същото време обаче си мислех, че може да се случи и нещо по-лошо.

— Какво например?

— Да не се захвана с този репортаж и някой друг да спечели наградата. А това щеше да означава още сандвичи със сирене в някой коптор — отново и отново.

Този ден си бях седнала в моята кабинка на репортерската стая. Беше хубаво пролетно утро през април 1975 г. и аз подрязвах някои семейни снимки, за да ги подредя после в новия си албум. Все още не бяха ме извикали на снимки. Денят не се очертаваше като богат на събития. Времето може би караше хората да се чувстват прекалено добре, за да мислят за банкови обири, пожари или да се избиват помежду си — обичайните картини, запълващи паузите между вечерните новини. А това означаваше, че ще мога да си тръгна по-рано и да прекарам повече време в леглото на Брайън Флейърти в Маспет, Куинс. Телефонът звънна точно когато тези видения се въртяха из главата ми.

— Ти ли си, Маги? — попита Брайън.

— Аз съм — отвърнах весело аз.

— Слушай, Маги — започна да обяснява той с монотонния си глас на детектив. — Имам проблем. Трябва да оправя една история със заложници в Бронкс — някакъв откачен държи жена си и двете си сестри заключени в апартамента и е насочил дулото към главите им.

И тъй като бях себично настроена любителка на удоволствията, аз веднага реших, че Брайън се обажда да ми каже, че няма да се видим тази вечер, ако този човек не пусне близките си до края на деня.

— Има саморъчно направени бомби в апартамента и твърди, че те могат да съборят покрива на сградата.

Май трябваше да се примиря с този потискащ факт — евентуално да прекарам вечерта с Ерик Орнщайн, който със сигурност пак щеше да се опитва да събере смелост да ми поиска развод. Напоследък беше станал още по-отвратителен, тъй като беше установил нов подход; той датираше от онази неприятна нощ, в която ме беше запознал с ректалния термометър. Представяше ми хипотетични сценарии като: „Ако трябваше да се разведем, което, разбира се, никога няма да се случи, кой мислиш, че ще вземе големия килим от всекидневната?“ В резултат на тези упражнения вече имахме пълна представа за съдържанието на всекидневната, кухнята и спалнята. Предполагах, че тази вечер ще дойде ред на трапезарията, което означаваше, че Ерик щеше да ми зададе най-скъпия си хипотетичен въпрос: „Мислиш ли, че сервизите от китайски порцелан и кристалите ще загубят от стойността си, ако бъдат разделени на два пъти по шест?“ Смущаващото в цялото това хипотетично разделяне на собствеността беше, че в крайна сметка за мен оставаха само шест двойни чаршафа и четиринайсет калъфки за възглавници, но не и самото легло; парти-грил за печене на вафли и сандвичи, който Ерик някога беше видял да рекламират по телевизията, комплект кухненски ножове, които също беше видял да рекламират по телевизията, и няколко мексикански глинени съда, които Кара беше донесла от едно пътуване в Акапулко. Според Ерик всичко, което младата двойка бе получила от семейство Зомерс, бяха билети за театър, две места в ложата им в Метрополитън Опера и тенджерата под налягане, която избухна в лицето на Ерик в навечерието на една Коледа при опита му да свари в нея няколко кочана царевица. При всяка възможност той ми напомняше колко великодушен е бил винаги, особено като се има предвид, че не е бил предупреден преди сватбата за моята нужда от два яйцепровода.

— Мъжът се казва Хектор Родригес, ветеран от Виетнам и бивш пациент в психиатрията. Изглежда, е бил включен в някаква рехабилитационна програма в извънболнични условия, работел е като оксиженист. Бригадирът му се заяждал с него, защото закъснявал непрекъснато, така че той просто превъртял — втурнал се към къщи и се нахвърлил върху жена си и двете си сестри, които точно гледали телевизия. Заплашва, че ще ги убие и после ще обърне оръжието към себе си. Нали знаеш, Маги, все същата стара история — каза в заключение уморено той.

Все същата стара история за ветераните от Виетнам, които обикновено свършваха като пациенти в или извън болничните условия на психиатричните заведения, и чиито тревоги и страдания не интересуваха полицията, когато в крайна сметка биваха въвлечени в някоя драма. Преди обаче да мога да кажа нещо във връзка с така създаденото положение или дори да кажа на Брайън колко разочарована съм от факта, че няма да се видим тази вечер, той продължи:

— Всъщност проблемът ми си ти, Маги.

— О, не се тревожи за мен — отвърнах, като се стараех да прозвучи бодро. — Ще се видим утре.

— Не е там проблемът — каза бавно Брайън. — Проблемът ми е, че този Хектор заяви, че ще се предаде само ако ти се качиш при него да си поговорите.

— Аз ли?

— Ти.

В този момент в стаята влетя Ник Сириг, останал съвсем без дъх и очевидно страшно развълнуван от нещо.

— Затваряй телефона, Маги — нареди Ник. — Можеш да говориш по-късно с Брайън. Току-що ми се обадиха за някакъв случай със заложници.

— О, и ти ли? — възкликнах аз, като още не можех да направя връзката. — И Брайън ми позвъни за това; човекът казал, че ще се предаде само ако отида там.

— Чакай малко — каза озадачено Ник. — Къде са тези заложници?

— Брайън, скъпи — попитах по телефона, — можеш ли да ми кажеш къде точно се развиват събитията?

Брайън изрецитира адреса, Морис Авеню № 510, а аз го повторих на Ник, който ме изгледа смаяно и измъкна слушалката от ръката ми.

— Брайън — каза той, — какво ще правим? Току-що научих.

Седях на бюрото си в репортерската стая през това чудесно пролетно утро и слушах с недоумение как двамата мъже — единият детектив, който освен това беше и мой любовник, а другият пряк мой началник, който освен това ми беше близък приятел — обсъждаха какво да направят, за да ме пратят в лапите на един човек, който в момента държеше за заложници пред дулото на пистолета своята жена и двете си сестри. Без да споменаваме, разбира се, че освен това той разполагаше с няколко ръчно изработени бомби, които можеха да срутят покрива на сградата.

— Чакай сега — казах на Ник. — Искам да кажа нещо и на двама ви…

Ник ми даде знак да мълча, докато той слушаше напрегнато това, което му говореше Брайън, и записваше нещо на гърба на една снимка, на която Маги Зомерс беше на дванайсет години, в златната ера на своето детство. Най-после той ми подаде слушалката и каза:

— Ето, поговори с него и после ела в кабинета ми. Трябва да побързаме.

И той се втурна навън така стремглаво, както беше влязъл.

Вдигнах слушалката до ухото си и казах много тихо:

— Брайън, това е пълна лудост.

— Слушай, Маги — отвърна той, все още с монотонния си глас на детектив. — Хектор ми даде думата си, че ще ги пусне, но само ако му дадем възможност да поговори с теб и да обясни какво мисли.

Човек можеше да си помисли, че Хектор и Брайън бяха стари приятели, партньори на боулинг или другари по чашка; най-вероятно двама бивши съученици, които се познават, откакто се помнят, още от деца на две съседски семейства — поне Брайън ми звучеше така.

— Значи, дал ти думата си — повторих аз. — И ти повярва ли му?

— Маги — отвърна Брайън, — имам известни съмнения, но по принцип — да, повярвах му, защото е страшно уплашен.

— А защо точно аз? — попитах Брайън.

— Защото — отговори мрачно той — ти си една добре изглеждаща женичка, която се занимава с отрепките из мръсните местенца в града.

Изглежда, имаше доста уважителни причини за това, че по принцип почти не разговаряхме.

— Брайън — казах аз, като едва сдържах дъха си, — ако бях твоя жена, щеше ли да ме оставиш да отида там?

Той изцъка с език, издавайки съвсем същия звук като Ралф Крамден в „Младоженците“, когато заплашваше Алис с луната.

— Маги — каза той, — ако ми беше жена, нямаше да ти позволя да работиш това. Щеше да бъдеш секретарка или маникюристка или може би да осребряваш чекове за някой от хубавите ресторанти в центъра на града.

Обзе ме такава смазваща тъга, която може да бъде сравнена само с мъжки орган, който омеква точно в мига на проникването и се превръща в трогателна, достойна за съжаление отпусната маса от мека плът. Краката ми се подкосиха, защото си дадох сметка, че говоря с абсолютно непознат човек. Вече не можех да разбера защо досега бях гледала на него като на човека, който ще ме спаси от самотата, след като Ерик Орнщайн най-после успее да събере смелост и ми поиска развод. Хектор Родригес внезапно се превърна в нещо повече от безличен ветеран от Виетнам, който държи трима заложници някъде в Южен Бронкс. Хектор беше станал катализатор. Като че ли бъдещите ни съдби се бяха преплели неразделно.

— Брайън — казах тихо аз, хващайки се за последната спасителна сламка. — Обичаш ли ме?

— Маги — започна нетърпеливо той, — ти си омъжена. Обичам те като омъжена жена.

— А ако не бях омъжена — упорствах аз. — Щеше ли да ме обичаш тогава?

— Слушай, Маги — отвърна с въздишка той. — Положението при мен наистина е напечено. Може ли да поговорим за това по-късно?

Исках да му кажа, че за нас нямаше да има по-късно, освен може би няколкото часа непрекъснато чукане. Беше глупаво от моя страна да очаквам, че нюйоркската полиция може да ме спаси от собствените ми тревога и отчаяние, щом един от нейните първокласни детективи не можеше да разбере тревогата и отчаянието на някой си, наречен Хектор Родригес, когото той наричаше улична отрепка. Така че мисълта да отида в апартамента на Хектор вече не ми изглеждаше чак толкова лоша. Всъщност това ми се струваше най-логичното нещо в момента.

— Маги, трябва да бързам — каза най-после Брайън. — Ще се обадя на Сириг след трийсет минути, за да разбера какво сте решили.

Отново погледнах снимката на дванайсетгодишната Маги Зомерс и започнах да оплаквам факта, че така и не успях да оценя златната ера на детството и неговата простота, когато всичко свърши съвсем внезапно. Травмата, която бях преживяла в деня, в който беше направена тази снимка, обясняваше защо гледах така навъсено към фотоапарата. Директорката беше дошла да ме вземе от часа по английски точно когато учителката ни, мис Хадли, започваше анализа на „Червеното писмо“. Вера ме чакаше, седнала в безупречна поза върху покрития с басмена дамаска стол във фоайето. С дискретно кимване към страховитата и внушителна мис Харкинс, тя ме хвана за ръка и ме изведе навън, на тучната зелена ливада, която служеше за игрище за хокей на момичетата. Това беше едно от най-привлекателните неща в частното училище за богати родители.

— Тази сутрин по чаршафа ти имаше кръв — заяви тя, без да губи време в предисловия.

Първата ми мисъл беше, че ме обвиняваха в убийство.

— Защо точно аз, а не Кара? — едва успях да изпелтеча. — Двете излязохме по едно и също време тази сутрин.

— Защото — отвърна Вера и пъхна в треперещите ми ръце някакъв добре увит в бяла хартия пакет — си изцапала с кръв целия чаршаф.

— Откъде знаеш, че съм аз? — изплаках аз. — Защо винаги за всичко все аз съм виновна?

По бузите ми рукнаха сълзи, а Вера прехапа горната си устна и по безупречно гримираното й лице се появи раздразнение.

— Днес е започнала първата ти менструация и това ще ти се случва всеки месец през следващите четиридесет години.

Осъдена до живот. Дамгосана. Обвинена. Така доста безцеремонно беше обяснено превръщането ми в жена на хокейното игрище в училище. Какво по-точно се беше случило с тялото ми в деня, в който мис Хадли ни даде да направим анализ на „Червеното писмо“? Гледах как Вера се отдалечаваше с полюшване върху високите токове на скъпите си обувки — видях я как пресича хокейното игрище, как отминава червената тухлена сграда, в която се провеждаха учебните занимания, после снежнобелите къщички за преподавателите и най-накрая изчезна в жълтото такси, което я чакаше на върха на хълма.

— Не изключвай брояча; трябва само за минута да отскоча до училището на малката си дъщеря, за да й обясня нещо за кръвта по чаршафите й.

Продължавах да стоя неподвижно и здраво стисках увития в бяла хартия пакет, а съученичките ми взеха да се събират край хокейната врата в очакване да ги снимат. Тогава побягнах към женската тоалетна, развих пакета и открих три дамски превръзки плюс ластичен колан на бледорозови цветчета, от който висяха особени метални закопчалки. Пет минути ми бяха достатъчни, за да разбера какво трябва да правя с тях. Едва не извиках от ужас при вида на кръвта, изцапала вътрешната страна на бедрата ми и целите бикини. След като се съвзех от шока, стигнах до тъжния извод, че нещо в живота ми се беше променило по драстичен начин — което обясняваше мрачния ми вид на снимката.

Тогава не знаех какво точно се беше случило, също както сега не можех да разбера какво става в този хубав пролетен ден, в който някакъв ветеран от Виетнам беше хванал три жени и ги държеше като заложници в апартамента си в Южен Бронкс, същия ден, в който разбрах, че Брайън Флейърти съвсем не е моят спасител. Единственото, което знаех със сигурност, беше, че за последен път правя подобна съдбоносна грешка (Господи, колко щеше да ми липсва здравото мускулесто тяло на Брайън и пулсиращият му вътре в мен твърд като скала орган!) — грешката да вярвам, че щом оная ми работа е запълнена с ирландска сперма, главата ми няма нужда от еврейски мозък. За последен път се поддавах на заблудата, че щом един човек не е обременен от дългата история на еврейската невроза, датираща отпреди горящия храст^[2] (символизмът съвсем не ми беше чужд!), то той няма да има дълбоко вкоренени в него предразсъдъци, датиращи отпреди откриването на картофите.

Не че евреин автоматично означаваше блестящ, а католик значеше глупак. Ерик Орнщайн винаги беше твърдял, че цялата тази интелектуална риторика си е просто загуба на време и че всички биха били „дяволски по-щастливи, ако просто спрат да четат всякакви глупости и се оставят да бъдат водени от естествените си инстинкти“. Това ми напомни списъка на Ерик с „подходящите“ за една жена професии: в него фигурираше само майчинството. От своя страна и Брайън казваше, че цялата интелектуална риторика си е чиста загуба на време, наричаше я бомбастична глупост и твърдеше, че всички биха били „дяволски по-щастливи, ако спрат да четат разните му боклуци и просто го направят“. Лесно му беше да го каже. Което все още не значеше, че бих могла да изпитам пълното семейно щастие с един човек, който говореше само за бейзбол, за най-новия вид белезници или за последната си мечта — нова стереоуредба, която може да просвири осем касети една след друга, без да му се налага да става (т.е. да си го вади), за да сменя касетите. Това обаче не значеше, че бях готова да прекарам остатъка от живота си с Ерик Орнщайн, който се любеше като свръхзвуков влак, взимащ с пълна скорост разстоянието между Париж и Женева, без да спира дори на Дижон за малко горчица.

Докато размишлявах над възможността да прекарам последните мигове от живота си с Хектор Родригес, аз си дадох сметка, че не по-малко ужасно беше, ако ги прекарам в хоризонтално положение с Ерик Орнщайн или във вертикално — с Брайън Флейърти. И докато по-рано все още упреквах Вера и Алън, защото ме бяха убедили, че Ерик е това, от което се нуждая, вече упреквах и себе си (Господи, колко щеше да ми липсва опитният език на Брайън, проникващ в тялото ми) — защото никога не си зададох някои въпроси, с чиято помощ щях да разбера, че Брайън също не беше верният отговор. Иронията се състоеше в това, че докато Ерик искаше Маги Зомерс да бъде неомъжена, Брайън желаеше тя да е омъжена, а самата Маги — петнайсет години след първата капка кръв по чаршафите й — все още не можеше да разбере какво точно става.

Когато тръгнах бавно през репортерската стая към кабинета на Ник Сириг, вече бях решена да приема поканата на Хектор Родригес и да отида в апартамента му на Морис Авеню № 510. Наистина нямах избор, тъй като той внезапно беше станал неразделна част от единственото нещо в живота ми, което ми принадлежеше — моята професия.

— Ник — казах аз и седнах, — какво ще кажеш за това?

— Ще кажа — отговори той и очите му проблеснаха, — че ти можеш да спечелиш наградата „Еми“ за това.

— Страхотно — отвърнах аз. — А какво мислиш за шансовете ми да се измъкна жива от тази каша?

— Точно за това ще си поговорим сега — рече сериозно той. — Брайън каза, че вероятността човекът да удържи на думата си е деветдесет процента; ако влезеш при него, ще се предаде.

— Страхотно — казах отново аз. — И двамата обаче знаем някои неща за статистите. Ако се предаде, това прави сто процента, а ако не се предаде — нула процента за шанса ми да оцелея.

— Слушай, Маги, нямаме кой знае колко време — ако до един час исканията му не бъдат изпълнени, ще вдигне къщата във въздуха.

Ник, изглежда страдаше от временно слабоумие.

— Все още ли говорим за нашия стар приятел Господин Деветдесет Процента? — попитах шокирана.

Той ме погледна смутено.

— Маги, каквото и да решиш да направиш, аз съм с теб. Ще бъда до теб, дори ще вляза заедно с теб. Няма да те оставя сама.

Гледах Ник Сириг и се питах защо всички чудесни мъже обикновено са женени.

— Да тръгваме — казах аз и се изправих. — Обади се на Брайън, а аз ще се обадя на Ерик.

— Защо, по дяволите, ще му се обаждаш?

— Защото — отвърнах шеговито — Ерик никога няма да ми прости, че съм се оставила да ме убият, без преди това да му кажа къде е квитанцията от прането на ризите му.

— Дръж се сериозно, Маги — помоли ме искрено Ник. Защо ще се обаждаш на Ерик?

— Струва ми се — отвърнах този път искрено аз, — че искам той да се разтревожи за мен — поне малко.

Набрах директния номер на Ерик, защото не бях в настроение да минавам пак през мисис Пиърс; ако беше католичка, тя мигом щеше да се спусне към най-близката църква и да запали свещичка, за да бъде сигурна, че куршумът ще попадне точно в средата на челото ми, когато стигна до оня апартамент в Южен Бронкс.

Започнах да броя позвъняванията… три, четири, пет, и най-после, след шестото позвъняване, той вдигна припряно слушалката.

— Ерик Орнщайн на телефона.

— Ерик, попречих ли ти?

— Да, цената на златото пада и аз направо съм пощурял. Какво има?

Започнах да му обяснявам цялата история, докато той вършеше някакви операции с йени, после с дойче марки; най-накрая заявих драматично, че Хектор е дал едночасова отсрочка на полицията, преди да убие всички в апартамента, включително и себе си. Мълчание. В себе си не се съмнявах, че Ерик беше загубил способността си да говори, защото се бе почувствал смазан от угризения заради всички ужасни неща, които ми беше причинил. Може би в момента се чудеше как да поправи всичко това — евентуално с едно по-справедливо разпределение на покъщнината ни. Или, съвсем хипотетично, може би, се опитваше да намери верните думи, с които да спаси нашия брак; да открие възможност да започнем всичко отначало — каквото и да е, само и само да ме спаси от мрачната перспектива да се изправя сама срещу живота, тъй като Брайън Флейърти вече не беше спасителният бряг, за какъвто го бях считала дълго време.

— Маги — рече най-после той.

— Да, Ерик — отвърнах аз с глас, изпълнен с надежда.

— Какво да правя, ако ти се случи нещо?

— Какво искаш да кажеш?

— Че е дяволски егоистично от твоя страна да вършиш каквото си искаш, без да се замисляш по въпроса как евентуалните отрицателни последствия биха могли да се отразят върху моя живот.

— Ерик, но аз не…

— Например къде е бакалницата, това е номер едно, и номер две, откъде да си взимам прането?

— Квитанцията за праните ризи е в кухнята във второто чекмедже до печката.

Изглежда, вече си дадох сметка какво се беше случило: настъпи краят на брака ми.

Докато събирах нещата си за пътуването до Южен Бронкс, започнах да играя една смъртоносна игричка със себе си. Думи като „свободна“, „капут“, „самотна“, „край“ се блъскаха в главата ми. Докато слизах с асансьора, тази смъртоносна игричка на думи се превърна в смъртоносна игричка на асоциации.

Завеса — няма къде да живея. Без дом — без пукната пара на мое име. Без пукнат грош — разведена. Разведена — никога не се омъжила повторно. Неомъжена — жена за всички. Жена за всички — Хектор Родригес.

Докато микробусът на телевизионната компания пъплеше из задръстените с автомобили улици на града, Ник не сваляше поглед от лицето ми; мислеше, че мълчанието и капчиците пот по горната ми устна се дължаха на притеснение от факта, че след малко ще стана едно от главните действащи лица в тази история със заложници.

— Не се притеснявай, Маги — каза успокоително той. — Ще бъда плътно до теб.

Работата беше там, че в този момент Хектор Родригес беше най-малкият ми проблем; внезапно си бях дала сметка, че нямам нито кредитна карта, нито банкова сметка, нито чекова книжка — всичко, с което разполагах, беше в портмонето ми и сумата в него възлизаше на около двайсет и седем долара и петдесет цента.

Микробусът сви по Ийст Ривър Драйв. Трябваше непрекъснато да лавира по платната, за да може все пак да напредва въпреки задръстванията по светофарите; най-после се добра до Уилис Авеню и пое към Морис Авеню. След като минахме покрай някакви изгорели сгради, Ник каза:

— На следващата пресечка свий вдясно.

Шофьорът ни, безразсъден смелчага, който би предизвикал и смъртта, отклони колата вдясно.

— Прието, шефе — рече шеговито той.

Когато на поредния светофар микробусът спря край група наркомани, изтегнали се по целия тротоар, аз реших, че ако всичко върви по план и ако някой куршум не ми пръсне главата, тази вечер щях да се любя с Брайън за последен път, след което щях да се прибера вкъщи и да поискам от Ерик да ми върне парите от заплатите, които през последните четири години бяха отивали в неговата банкова сметка.

Микробусът най-после спря на ъгъла на Морис Авеню и Сто четирийсет и осма улица, а аз окончателно бях изпаднала в мрачно настроение. Няколко полицейски коли насред улицата образуваха нещо като барикада. Дик Карлсон, операторът, измъкна огромните си рамене през отворения прозорец на микробуса и показа на полицаите документите ни. Колите бяха преместени набързо, за да ни дадат път. Сцената наподобяваше бойно поле; групички любопитни граждани — или жадни за кръв цивилни, както ги наричаше Брайън — бяха наобиколили една линейка, три пожарни коли, два червени фургона за спешни спасителни операции и четири полицейски коли със светещи червени лампи.

Микробусът се приближи до една от полицейските коли и Ник ми помогна да сляза. Докато стояхме на улицата с него и с някакъв нов тонтехник, когото виждах за първи път, осъзнах, че ми подвикват от тълпата:

— Здрасти, Маги, наистина ли ще отидеш там?

— Маги, дай един автограф.

— Добре дошла на Морис Авеню, Маги, това е ничия земя.

Тонтехникът, фатално красиво момче с дълги мигли и загоряло лице, ме сръга леко в ребрата.

— Пусни им една усмивка, покажи им малко крак.

Той се ухили.

— Това може да се окаже най-великият миг в живота им.

Послушно махнах с ръка към тълпата, като същевременно не можех да откъсна поглед от него, от прекрасното му лице, от грациозните му движения.

— Сигурно си нов, не съм те виждала досега.

Той изчисти някаква прашинка от бузата ми.

— Не, обикновено работя отвъд океана.

— Какво беше това на лицето ми?

— Някаква саждичка.

— Благодаря.

Млъквам за момент.

— Как се казваш?

— Джо Валъри.

Усмихнах се.

— Здравей, аз съм Маги.

Той се усмихна в отговор.

Приближиха се двама цивилни детективи с радиостанции в ръцете.

— Субектът е уведомен, че Маги Зомерс е готова да влезе — каза единият.

— Окей. Снимачният екип да остане по местата си, никои да не мърда — каза Ник и тръгна с детективите към колоната от полицейски коли, спрели стратегически срещу сградата.

— Забелязала ли си как веднага щом се случи нещо, за полицията хората се превръщат в субекти и нарушители? — отбеляза Джо.

— Просто престават да бъдат хора — съгласих се аз.

Преди да успеем да си кажем още нещо, Ник се запъти към нас.

— Носи се като бавна песен — рече Джо и хукна към него.

Полицейските коли бяха към десетина, във всяка имаше по двама полицаи с бронирани жилетки, готови да изскочат иззад отворените врати на автомобилите. Далекобойните пушки в ръцете им бяха насочени право към входа на Морис Авеню № 510. Брайън стоеше край тях прав, с отпуснати ръце, а якето му беше разкопчано и вратовръзката — разхлабена. Обсъждаше нещо с двама от полицаите. Мускулите се очертаваха под тънкия плат на синята му риза, потта образуваше петна по гърба и под мишниците му.

— Явно това е твоят човек — каза с усмивка Джо.

Престорих се, че не го разбирам.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — разсмя се той — да си прибереш езика в устата; още малко и лигите ти ще потекат от лакомия.

Бях поразена от прямотата на Валъри, граничеща с грубост, и не бях способна да му отговоря. В този момент връхлетя Ник и се залови да дава инструкции.

Джо тръгна с Дик, който започна да снима сцената пред сградата с миникамерата си. Наблюдавах Джо в продължение на няколко секунди. Някак си знаех, че ако оцелеем след цялото това безумие, ще станем много добри приятели. Готвех се да отида при Ник, за да каже дали трябва да участвам във въвеждащата сцена, когато към мен се приближи Брайън.

— Маги — каза той, — добре ли си?

— Отлично — отвърнах аз, впила поглед в невероятно сините му очи, които още сега започваха да ми липсват.

— Хектор те чака. Всичко е уредено.

— Чудесно — излъгах аз, а всъщност точно в този момент исках да сме в леглото му в Маспет, Куинс за последен път, вместо да губим ценно време тук.

Ник даваше указания на хората си.

— Все пак не използвай цялата си лента още отсега — извика той, след което се обърна към Брайън.

— Чакай, трябва да поговорим.

— Какво има?

— Искам да вляза с Маги.

— Не съм сигурен, че той ще се съгласи — отвърна Брайън.

Докато двамата обсъждаха вероятността Хектор Родригес да пусне Ник Сириг в апартамента си, Джо ме докосна по ръката и ми посочи с очи покрива на Морис Авеню № 510, както и покривите на съседните сгради. По тях стояха снайперисти в бойна готовност — с разкрачени крака, с насочено към целта оръжие, очевидно в очакване на заповед за стрелба.

— Бедният — каза тихо Джо.

— Не знам, Ник — казваше в това време Брайън. — Уговорката беше, че Маги ще отиде сама.

— Не искам да отива сама, пък и какъв е смисълът от всичко това, ако хората ми не могат да влязат, за да снимат?

Брайън ни поведе към масата за комуникации, разположена насред улицата до отряда от полицейски коли, които представляваха нещо като предна позиция на това странно бойно поле.

— Ще го попитам — извика Брайън.

Докато той говореше с Хектор, който се беше барикадирал в апартамента си, аз не можех да не се учудя на бързината, с която е била направена тази сложна телефонна връзка; обикновено се чакаше с дни, докато се появи техник да оправи и най-дребната повреда.

— Гледай какво става — каза Джо, сочейки към съоръжението. — А на мен телефонът ми е счупен и техникът ще дойде чак утре.

— Точно това си мислех и аз — отвърнах му.

— Защо носиш халка? — попита внезапно Джо.

— Защото съм омъжена.

— Не изглеждаш омъжена.

— Не се чувствам омъжена, но това е друга тема — усмихнах се аз.

— И засяга Пол Нюман, нали?

Джо погледна към Брайън.

— Той не е за теб, миличка.

Ник ме викаше.

— Искам да започнеш да задаваш въпроси на Брайън — каза той — и да опишеш цялата тази сцена за зрителите — нали знаеш, какво иска Хектор, какво ще правиш ти, цялата история.

Кимнах, като все още мислех върху думите на Джо.

— И си оправи лицето — добави Ник. — Среши се, за да изглеждаш страхотно.

Тръгнах към микробуса и подвикванията на любопитните зяпачи се подновиха:

— Хей, Маги, омъжена ли си?

Махнах им, като си мислех: „Скоро вече няма да съм омъжена, много скоро.“

— Усмихни се, Маги. Да не би да те е страх от пуерториканци?

Усмихнах се, като си мислех: „Не, не от пуерториканци, а от евреи брокери, които ми взимат парите.“

И тогава, точно като се качвах в микробуса, за да оправя лицето и косата си, някакъв идиот от тълпата започна да крещи:

— Скачай, Хектор, скачай… — докато всички не започнаха да му пригласят:

— Скачай, Хектор, скачай…

Така вече нищо не липсваше, за да се превърне събитието в истински карнавал.

Колегите ми чакаха да започна изложението си на фона на Морис Авеню № 510, и с всяка следваща секунда ставаха все по-нетърпеливи. Брайън беше погълнат от разгорещен спор с Ник, а Ник видимо се интересуваше само от това как да организира нещата така, че снимането на този спектакъл да протече без по-нататъшни инциденти.

— Какво ще кажеш тогава за трийсет минути след Маги? Ще влезем с останалите от екипа. Става ли?

— Не знам. Трябва му време да поговори с нея. Не искам да го изнервям, да го карам да се чувства, като че ли го притискам или го карам да бърза. Искам тези жени живи.

— Колко време му трябва, по дяволите? — избухна Ник. — Трийсет минути е достатъчно дълго време за Маги да стои с него.

— Слушай — каза Брайън, — единствената ми грижа са трите жени.

— Четири — поправи го Ник. — Не забравяй Маги.

Брайън беше видимо възбуден.

— Не се заяждай, Сириг. Не съм забравил.

— И така, ще мога ли да вляза след трийсет минути?

— Добре, добре, но след това искам да излезете колкото е възможно по-бързо. Уговорката е да освободи ония трите, след като влезе Маги — ясно ли е? Иначе няма да уговарям резервния вариант…

— Какво, по дяволите, означава това?

— Означава — извика Брайън, — че е по-добре да не му досаждате много с вашите светлини и камери, защото в противен случаи може да настане едно голямо бум-бум.

Ник отстъпи крачка назад, колкото да не бъдат съвсем лице в лице. Брайън не сваляше поглед от него, освен когато се обърна да се изплюе на тротоара.

— По дяволите — каза Ник и поклати глава, — и това наистина е страхотно! Сега ще трябва да се тревожа и заради ченгетата.

Погледна право към мен.

— Какво ще кажеш, Маги? Ще поемеш ли риска да стоиш сама с него трийсет минути?

В този момент Брайън застана до мен и ръката му обгърна раменете ми.

— Не бъди толкова драматичен, Ник Сириг, тя не рискува нищо.

Ник го изгледа с отвращение.

— Той май наистина не дава пет пари за теб, миличка, въобще не го е еня.

Брайън дръпна ръка от рамото ми.

— Престани да лаеш, Сириг, наистина нямам време за глупости.

— Е, аз пък разполагам с достатъчно време, за да осигуря безопасността на Маги.

И той нежно докосна лицето ми.

— Какво ще кажеш? Искам да си напълно спокойна и да се чувстваш в безопасност, докато трае всичко това.

Брайън ме наблюдаваше напрегнато, но аз почти не му обърнах внимание.

— Разбира се — отвърнах разсеяно, — и всичко ще бъде наред.

Ник започна да събира хората си, като им показваше местата, които трябваше да заемат пред сградата за снимането на репортажа.

— Приближи се още малко към Брайън — подвикна ми той.

— Дай ми още една минутка — отговори Брайън. — Трябва да предам на един от хората си съобщението на Хектор.

Докато Брайън разговаряше с един от патрулите, очевидно новак, който изглеждаше дори по-уплашен от нас, Джо Валъри се приближи към мен.

— Страх ли те е? — попита той.

Замислих се за момент.

— Странно е, но съм сигурна, че няма да ми се случи нищо лошо.

Той се усмихна.

— Не, не е странно; това е шестото чувство, аз го имам винаги когато снимаме някоя история отвъд океана.

Заразглеждах го внимателно.

— Какво имаш предвид?

— Правим репортажи за най-различни неща — войни, бунтове, революции — водещите събития в новините. И аз винаги разчитам на вътрешното си чувство, преди да се захвана с нещо. Щом съм спокоен, всичко завършва добре. Ако ли не, тогава… — Той млъква и потреперва.

— Тогава какво?

— Тогава, мисля си, ще дойде краят.

— Добре, но как ще разбереш? Искам да кажа, в такъв случай би ли отказал да…

Не довърших мисълта си, защото Ник и другите се разсмяха.

— Във връзка с това, Брайън — казваше Ник, — жена ми се нуждае от един хляб и едно мляко.

— Наистина е много смешно, Сириг — отвърна Брайън, след което отново се обърна към патрулиращия. — Какво ще кажеш за едно нормално кафе? Ти ще пиеш ли?

Патрулът кимна.

— Окей, значи: един хотдог с много кисело зеле и с мъжки порции шунка и сирене; риба тон с филийка домат върху парче ръжен хляб с майонеза; и голям пакет чипс.

— Хей, почакай — извика Ник, тъй като патрулът тръгна надолу по улицата. — Ако това е за сметка на нюйоркската полиция, ще трябва и Маги да получи обяд.

— Задръж! — извика Брайън след патрулния. — Маги?

Ситуацията наистина ставаше абсурдна.

— Всъщност не съм гладна — започнах аз, но Джо ме прекъсна:

— Вземи си един сандвич. Ще ти се дояде, когато всички около теб започнат да ядат.

— Окей. Купи ми някакъв сандвич. С каквото и да е.

— Нещо за пиене? Кафе?

— Как го пиете? — попита патрулният.

— Обикновено — отвърна вместо мен Брайън.

Джо ми хвърли особен поглед, преди да се отдалечи, за да оправи микрофоните.

Брайън вече беше облякъл якето си и прекарваше гребен през косата си.

— Готови? — попита Ник. — Тогава да почваме.

— Детектив Флейърти — започнах аз, — какво се е случило?

Флейърти се изкашля.

— Това е случай, при който имаме заложници — занарежда монотонно той. — Някой си Хектор Родригес, живеещ в този жилищен блок, е насочил пистолет срещу жена си и двете си сестри.

Брайън се обърна, за да посочи към Морис Авеню № 510, докато Дик насочваше камерата към сградата.

— Кога започна всичко това?

— Всичко започна точно в десет и двайсет тази сутрин, когато получихме телефонно обаждане от извършителя, който ни информира, че възнамерява да убие жена си и сестрите си, след което да насочи оръжието към себе си.

— Обясни ли ви защо?

— Да, обясни, но нямам право да кажа.

— Детектив Флейърти — казах аз и хвърлих поглед към Джо, — вече е дванайсет и десет. Промени ли се нещо през изминалите два часа?

— Промяната е следната — каза Флейърти и облиза с език горната си устна. — Нарушителят, някой си Хектор Родригес, иска вие да отидете при него, за да си поговорите. Иска да му дадем възможността да сподели с вас мъката си, преди да се предаде.

— Нека да обобщим още веднъж, детектив Флейърти — казах аз заради зрителите, които евентуално бяха включили по-късно телевизорите си. — Там горе — посочих към сградата аз — има човек, който държи три заложнички и твърди, че ще се предаде само след като аз отида при него, за да си поговорим. Така ли е?

— Абсолютно точно — отговори Флейърти.

— Добре, детектив Флейърти — казах аз, прибавяйки необходимото количество драматизъм в гласа си, — тогава да вървим.

И ние тръгнахме, като Алиса — към луната; но време на интервюто гласът му звучеше точно така, както беше звучал винаги, само че това внезапно беше започнало да ме дразни.

Дик ни последва с миникамерата, а Джо подскачаше напред с насочен към нас микрофон. Брайън, с проблясващи от слънцето руси косми по мускулестите ръце, ме придружаваше към входа на Морис Авеню № 510, като ме държеше за лакътя. Изчаках изплашения млад патрулен да ми подаде две кафяви хартиени кесии — кафето и сандвичите, — влязох и започнах да изкачвам четирите етажа до апартамента на Родригес.

Името беше непохватно написано с молив върху къс бяла хартия, закрепена непосредствено под шпионката: „Апартамент № 40, Родригес“. Подпрях внимателно пакетите с обяда на коляното си и почуках леко на вратата.

— Кой е там? — извика мъжки глас.

— Маги Зомерс, от предаване „Новини“ на Ей Би Ен — отвърнах аз, като тонът ми определено не беше лишен от прилика с този на лейди Макбет.

Внезапно някаква жена започна да ридае, друг женски глас се разкрещя, а трети започна да бълва потоци неразбираем испански.

— Откъде знаеш, че си сама? — попита мъжът, стараейки се да надвика врявата.

— Аз знам, че съм сама — отговорих спокойно. — Сигурно искате да питате откъде вие да знаете, че съм сама?

— Не — изкрещя истерично той. — Точно така и казах.

— Не — отвърнах автоматично аз. — Казахте, че…

— Аз не съм сам — изпищя мъжът. — Знам, че не съм сам.

От единия кафяв пакет започна да капе горещо кафе върху коляното ми.

— Хектор — казах аз, спомняйки си името му, — аз съм сама, бяхме се уговорили нещо. Защо не ме оставиш да вляза, тъй като нося обяда ти.

Вратата се отвори и пред мен застана мъж на около трийсет и пет години, с уплашено небръснато лице. Носеше увиснали кафяви панталони, беше без риза, но затова пък по мършавия му врат висеше изумителна колекция от златни верижки и медальони. Преструвайки се, че не забелязвам оръжието, което той размахваше като че ли с радост, тръгнах право към някаква маса, покрита с лекьосана синя мушама. В единия ъгъл на масата трепереха две жени, по лицата им се стичаха сълзи; третата жена се беше отпуснала на пода до тях с безразличен вид.

— Сандвичи и кафета за всички — опитах се да кажа весело аз, докато изпразвах кафявите пакети.

Едната жена изглеждаше страховито — тежеше поне сто и шейсет килограма; другата щеше да се прекърши от слабост, имаше мустак и дебели черни вежди; а третата жена, която вече се беше изправила, имаше просташки вид, и криви крака и коса, боядисана в някакъв невероятен червен цвят. Тя разкопча шнолата си от лъскави камъчета и косата й се разпиля върху очите.

По светлозелените стени бяха окачени картини, изобразяващи Исус Христос в различни молитвени пози, който извършва някои от добре известните чудеса на прочутата си кариера. Усмихнах се на секс-звездата, поставена на етажерката срещу огромния телевизор. Два изтъркани дивана на края на силите си, счупен люлеещ се стол и две бели дървени плоскости със залепени снимки на Джон Кенеди, Робърт Кенеди, Мартин Лутер Кинг и както ми се стори, на целия клан Родригес по време на пикник край някакъв увеселителен парк. Докато подреждах обяда върху масата, забелязах три кутии от обувки на пода край отворения прозорец. Те бяха натъпкани с навити медни жици, бял маджун и осемнайсет пръчки динамит.

— Само не прави глупости — каза нервно Хектор, който крачеше напред-назад из стаята и размахваше диво пистолета над главата си.

Беше започнал да заваля думите и да пелтечи от нарасналата възбуда.

Двете жени на пода си зашепнаха нещо.

— Млък — изкрещя Хектор и се обърна.

Те моментално взеха отново да пищят и да реват, докато червенокосата, която очевидно беше лидерът на триото, им каза нещо на испански. Те незабавно млъкнаха. Тя се обърна към мен и попита:

— Донесе ли ми моя чипс?

— Изглежда — отвърнах аз, надничайки във вече празните кесии — са го забравили.

— Puta (курва) — промърмори под носа си тя.

Направих се, че не съм чула и се обърнах отново към Хектор.

— Махни тоя пистолет, Хектор — казах аз, — или няма да сервирам обяда.

Тези думи ми напомниха за Вера Зомерс и летните следобеди край басейна: „Хвърли тази мръсна пръчка и си измий ръцете, или няма да обядваш.“

— Няма ли да обядвате?

Те страхливо се спогледаха, после погледнаха към Хектор и дебелата, която вече не можеше да устои на мисълта за храната, се надигна върху огромните си крака и се заклати към масата. Слабата все още не беше сигурна как трябва да постъпи и продължаваше да гледа към червенокосата „красавица“ в очакване на знак, че може да се присъедини към нас.

Червенокосата ме погледна.

— Казвам се Естела — каза ненадейно тя. — Аз съм жена му.

— Приятно ми е да се запознаем, Естела — отвърнах аз. — Защо не кажеш на приятелката си да дойде при нас на масата?

— Тя не ми е приятелка — отговори мис Очарование. — Тя е негова сестра.

— Добре, каквато и да е — приятелка, сестра, — защо не и кажеш, че няма да й се случи нищо лошо, ако стане?

С жест достоен за увековечаване Естела размаха палец към масата и извика:

— Размърдай си задника оттам, кучко!

Сестрата на Хектор се озова до масата по-бързо, отколкото някой би могъл да каже: „Обядът е сервиран.“

— Така — започнах бодро аз, — кой иска хотдога с повечко кисело зеле?

Ако можех да предположа, че този невинен въпрос ще предизвика урагана, който за малко не коства живота ми, както и живота на всички останали около масата, никога нямаше да го задам.

— Хектор ще го вземе — изписка дебеланата.

— Не, няма — извика Хектор. — Ще взема оня с шунката и сиренето.

— No, stupido (Не, глупако) — извряка мустакатата. — Ще вземеш хотдога.

— Затваряй си човката, puta (курво) — изкрещя Хектор и скокна. — Ще взема шунката и сиренето.

— Чух те, maricon (женчо такъв) — tu dice хотдог (каза, че ще вземеш хотдог) — извика Естела.

— No soy maricin (не съм женчо) — извика, ридаейки, Хектор. — Ей сега ще гръмна всичко.

— Заради един хотдог?! — изпищях аз.

И тогава той се спусна към трите кутии от обувки, хвърли се на пода и започна бясно да бърника из жиците. Изправих се толкова рязко, че столът ми падна, втурнах се към него и — един Господ знае как — го ритнах.

Той се сви на топка край трите бомби и започна да хленчи като ранено кутре.

— Няма нищо, Хектор — казах успокоително аз и погалих косите му. — Всичко е наред. Ти ще вземеш шунката и сиренето. Всичко е наред, те не са прави, шунката и сиренето са твои.

— Аз не съм maricon (женчо) — изскимтя Хектор.

Погледнах Естела, която го беше нарекла с името, което явно много го притесняваше и, попитах:

— Какво означава „марикон“?

Естела отметна назад глава в дрезгав смях — все едно че гледах Тереза Берганца в ролята на Кармен.

— Педераст — извика остро тя. — Хектор е педераст — той не може да прави бебета.

— Човек може да го разбере — промърморих под носа си аз.

Преди обаче да успея да събера ума си и да атакувам тази опърничава особа, че наричаше Хектор с имена, които го караха да се търкаля по пода и да рита с крака, другите две харпии започнаха да бръщолевят и да пищят толкова силно, че имаше опасност сградата да експлодира и без помощта на трите ръчно направени бомби. Извиках с цялата мощ, на която бях способна, като същевременно с едната си ръка бях прегърнала Хектор:

— Стига, всички да млъкнат!

Настана пълна тишина. Естела изглеждаше смаяна, високомерният й израз се смени с недоверие, тя спря да навива червените си коси около пръста и застана неподвижно.

Другите две само ме гледаха с увиснали ченета и отворена от изненада уста. Обаче най-смаян от всички беше Хектор — някой се беше осмелил да го защити от трите му мъчителки. Десетте минути в апартамента на Родригес ми бяха достатъчни да разбера, че терорът над Хектор е бил такъв, че на негово място всеки нормален човек би откачил, и то много по-рано.

Преди да успея да кажа още нещо, телефонът, който беше свързан с комуникационния център на улицата, иззвъня.

— Добре ли си, Маги? — попита спокойно Брайън. — Чухме те да крещиш.

Този човек явно имаше ледена вода във вените си, с изключение на случаите, когато нямаше и това.

— Дай ми Сириг — казах аз.

Сириг се обади веднага.

— Какво става, детето ми? Добре ли си?

— Положението е овладяно.

Вече бях решила как да опиша ненормалната ситуация, без да разберат другите в стаята.

— Само ме слушай и не казвай нищо — инструктирах го аз, като съставях думите в главата си.

И въпреки че Ник Сириг беше негър, а моите познания по идиш — твърде ограничени, двамата бяхме работили достатъчно дълго в Нюйоркската телевизия, за да се справим с тази задача.

— Хектор е tsuris, защото nafkas са meshuga.

Ник разбра веднага.

— Продължавай — каза той, като се опитваше да не се смее.

— Положението е шлект, защото непрекъснато го гонифед и нудзхед и всеки нормален човек би казал на нафкас да киш мир ин тохис още преди много време — разбра ли?

— Разбрах — отвърна Ник. — И какво предлагаш?

— Малко пилешка супа („Пиле“ в американския жаргон означава млад мъж с обратни наклонности) — разбра ли?

— И това разбрах — отвърна през смях Ник.

Хектор ме остави да го отведа обратно до масата.

Седна и щастливо започна да дъвче сандвича си с шунка и сирене. Внезапно, без никакво предупреждение или може би точно защото всичко беше прекалено спокойно, дебеланата изкрещя:

— Дъвчи със затворена уста, cochino (шопар такъв)!

И като че ли бяха се наговорили, мустакатата допълни:

— Loco (малоумнико), ядеш като свиня!

Без да се колебае повече, мисис Хектор изпищя:

— Maricon, tu nosabes comer, no sabes nada! (Женчо, не знаеш даже как да се храниш, нищо не знаеш!)

Естествено Хектор захвърли сандвича и се втурна към пистолета си, като разля кафето върху плетената ми рокля в бледопрасковен цвят. В този момент вече бях решила какво да правя.

— Хектор! — извиках аз, спъвайки се в един стол, но въпреки това успях да го хвана здраво в мига, в който той щеше да сграбчи пистолета. — Искам тези трите locas (малоумни) да изхвърчат незабавно оттук, чуваш ли ме? Навън! Изхвърли ги навън!

Той започна да се смее, в началото беззвучно, повтаряйки си непрестанно думата „locas, locas“ — като постепенно смехът му се усилваше все повече и повече, докато по бузите му започнаха да се стичат сълзи. Жените, объркани от факта, че скоро щяха да бъдат освободени, започнаха да бъбрят отново на неразбираем испански, докато не извиках:

— Млък! Трябва да говоря по телефона!

Брайън слушаше внимателно, докато обяснявах:

— Трите жени излизат.

— Колегите ти могат ли да се качват?

Обърнах се към Хектор, който се беше поуспокоил, и попитах:

— Колегите ми искат да се качат и да те снимат за телевизията. Мога ли да им кажа да идват?

— Si, si — отвърна той. — Да сложа риза.

— Пет минути?

Хектор показа десет пръста.

— Десет минути — казах на Брайън.

Беше дошъл моментът да пощадим поне малко достойнството на Хектор Родригес.

— Кажи им да излязат — помолих тихо аз.

И той се подчини, може би не точно по начина, по който му бях предложила, но вероятно точно така, както бих постъпила аз, ако бях в неговото положение. Те бяха изтласкани, изблъскани през вратата и изпратени с порой ругатни, извикани на испански и английски.

— Maricon! (Женчо!) — изпищя на раздяла Естела.

— Putana! (Курва!) — извиках в отговор аз, след като вратата беше затръшната, защото наистина беше много трудно да не се включа в развитието на нещата.

Хектор се обърна и се усмихна като непослушно дете.

— Да.

Когато Хектор се върна от банята, той беше с измито лице, с пригладена назад коса и ухаеше на кокос тоник; беше сложил и чиста бяла риза; моите ръце трепереха толкова силно, че едва държах сандвича си с бекон, маруля и домат.

След като натъпка ризата в износените си торбести панталони, той седна пред масата да довърши обяда си. Погледна уплашено към сандвича с шунка и сирене, който лежеше на мръсната плетена рогозка, където го беше захвърлил в яда си. Внезапно се спогледахме съзаклятнически, като че ли имахме обща забавна тайна. Без да кажа дума, подадох на Хектор хотдога с много кисело зеле и той го пое без ни най-малко колебание.

— Вкусно ли е? — попитах аз.

— Аз обичам хотдог — отвърна той, щастливо дъвчейки.

Когато на вратата се позвъни, Хектор все още предъвкваше своя хотдог, но в същото време нервно подритваше с крак масата и гледаше с невиждащ поглед някъде в пространството. Пистолетът лежеше до него, а експлозивите бяха все още в кутиите на пода до прозореца.

— Това са моите хора от телевизията. Мога ли да отворя вратата, Хектор?

Когато отворих, Ник веднага сграбчи ръката ми.

— Сапьорите са тук — прошепна той. — Мислиш ли, че ще ги допусне да влязат?

Хектор все още беше на масата и ядеше обяда си, когато го попитах:

— Хектор, моите хора са тук. Имаш ли нещо против да пуснем още няколко човека в апартамента, за да обезвредят бомбите, които си направил?

Той кимна отново в знак на съгласие.

Дик Карлсън се потеше обилно, докато нагласяваше миникамерата си. Джо Валъри се отправи директно към Хектор и се ръкува с него, след което се зае с подготовката на всичко, нужно за записването на звука от интервюто.

— Здравей, Хектор — каза той. — Казвам се Джо.

— Здравей, Джо — отвърна Хектор.

Поведох Хектор към дивана, на който щяхме да седим по време на снимките за репортажа, а с крайчеца на окото си наблюдавах тримата сапьори, които вече бяха започнали да режат жиците и да отделят една по една осемнайсетте пръчки динамит.

— Всичко е наред — казах успокоително на Хектор.

Ник коленичи на няколко крачки от нас.

— Хектор, казвам се Ник и ще режисирам интервюто.

— Здравей, Ник — ухили се Хектор.

— Виждам, че ще се справиш добре. Гледай само към Маги, а не към камерата.

— Готов ли си? — попитах аз.

— Да — отговори Хектор.

Ник посочи към мен и кимна.

— Хектор — започнах аз, като го гледах в очите, — защо взе за заложници жена си и сестрите си и заплаши да ги убиеш?

Ненадейно Ник вдигна ръка.

— Стоп, Маги. Спрете. Какво е това на роклята ти?

Погледнах надолу и видях петната от кафето.

— Ох, забравих — казах аз, — това е кафе.

— Иди в другата стая и обърни роклята си, така че нетната да останат на гърба.

След по-малко от минута бях отново на дивана.

— Давай пак от началото — каза Ник.

— Хектор — започнах отново аз и пак го погледнах в очите, — защо взе жена си и сестрите си за заложници и заплаши, че ще ги убиеш?

Очите му се напълниха със сълзи.

— Аз съм заложникът. Те не са заложници.

— Какво имаш предвид, Хектор?

— Аз работя и давам всичките пари на Естела. Тя не ми дава нищо — само колкото да отида в завода и понякога ми прави сандвич. Нямам с какво да си купя нови обувки.

— Защо й даваш всичките си пари?

— Защото ме кара да се чувствам зле, че нямаме бебе. През цялото време ми натяква за бебето, нарича ме с разни имена.

Поглежда ме умоляващо, ще му се да го разбера.

— Как да правя бебе с някой, който ми крещи и ми вика непрекъснато?

Някъде в източната част на Манхатън една работеща съпруга на име Маги Зомерс седи в кухнята пред полираната дъбова маса, по която красивата настолна лампа от цветно стъкло хвърля като че ли живи сенки. Тя размишлява над въпроса, който й беше задала една приятелка.

— Мисля, че съм недоволна от това, че Ерик ми дава пари само колкото да пътувам до работа; те не ми стигат дори да си купя чифт обувки.

— Защо допускаш това? — пита приятелката. — В крайна сметка ти също работиш.

— Защото той ме кара да се чувствам страшно виновна, че нямаме бебе. Натяква ми го непрекъснато, но как бих могла да имам дете от човек, който постоянно ме дразни, критикува ме и ми крещи?

Камерата проследи как двамата с Хектор излязохме от апартамента на Морис Авеню № 510. По това време вече се бяха събрали няколко радио и телевизионни екипи, които искаха да заснемат драматичната развръзка; и крайна сметка тя се оказа не толкова драматична, а по-скоро тъжна. Полицаите все още бяха в бойна готовност зад отворените врати на автомобилите, с насочени към бедния Хектор оръжия, а снайперистите все още стояха по покривите на съседните сгради. Любопитните зяпачи започнаха да ръкопляскат при появата му.

Детективът от първа класа Брайън Флейърти посрещна Хектор Родригес с чифт белезници и веднага ги сложи на тънките китки на объркания човек, като междувременно изброяваше правата му. Една линейка се приближи на няколко крачки от нас и двама фелдшери предпазливо се приближиха към Хектор.

Хванах едната от стегнатите му в белезници ръце и го погледнах в зачервените очи.

— Няма да те забравя, Хектор — казах тържествено аз. — Обещавам.

И докато светкавиците на фотографите все още проблясваха по лицето му, двамата фелдшери мълчаливо го отведоха.

— Да ти взема ли нещо за пиене? — попита Джо.

— Не, благодаря — отвърнах аз, като не свалях очи от Брайън. — Имам среща.

Той вдигна рамене.

— Ние с теб ще имаме достатъчно време за това — ухили се той, — но, кой знае защо, имам странното чувство, че той няма.

Мери Маргарит Флейърти беше облечена в ярко жълт плетен костюм, между увисналите й гърди се поклащаше блестящ златен кръст, а връзките на високите й черни ортопедични обувки бяха пристегнали тънките й глезени. Бялата й коса беше грижливо фризирана на малки буклички, а яркорозовото червило беше зацапало горните й зъби. Тя излизаше от двуфамилната къща на семейство Флейърти в Маспет, Куинс, точно когато ние с Брайън влизахме. Залепи звучна целувка на бузата на сина си и съобщи:

— Флора Карлучи ще мине всеки момент да ме вземе с колата си, за да идем на църква. Днес е моята вечер за бинго.

Усмихвах й се, докато тя ме оглеждаше от глава до пети с вид на познавач.

— Къде ти е слуховият апарат, мамо? — попита Брайън.

— Счупих го, синко — отвърна Мери Маргарет.

— Толкова съм слушала за вас от сина ви — намесих се аз, полагайки усилие да завържа разговор с нея. — Щастлива съм, че най-после се запознахме.

Без да ми обърне внимание, тя заговори на сина си:

— Къде ще ходиш тази вечер, синко?

— Просто ще погледаме малко телевизия, мамо — отговори Брайън.

— А вие сигурно сте Маги? — каза най-накрая Мери Маргарет. — Маги е ирландско име, нали?

— Не, мамо — отвърна Брайън, почервенявайки като рак. — Не е ирландско.

— Откъде са родителите ви?

— Баща ми — отвърнах нервно аз — е от Бронкс, а майка ми — от Санкт Петербург, Русия.

Но „Русия“ явно се изгуби някъде из въздуха, преди да стигне до лишените и от слухов апарат уши.

— Санкт Петербург — повтори замислено тя. — Покойният господин Флейърти, мир на праха му, имаше роднини в Санкт Петербург. Често пътувахме дотам и стояхме по две седмици у тях през зимата.

— Да, спомням си — каза Брайън, облекчен, че темата на разговор беше станала по-безопасна. — При братовчеда Тим и жена му. Тати обичаше да ходи там, преди да почине.

Защо става така, че ирландците винаги „почиват“: Покойният господин Флейърти, мир на праха му, „почина“, а евреите „умират“ само с едно обикновено „умря от рак на хранопровода, задуши се, ама преди това така повръщаше, че започна да му излиза даже през ушите на бедничкия“.

Чу се автомобилен клаксон и Мери Маргарет Флейърти махна с облечената си в бяла ръкавица ръка на Флора Карлучи, която беше спряла до тротоара.

— Недей да си лягаш много късно, синко — каза тя и ме погледна многозначително.

Но откъде можеше да знае тя, че аз щях да държа Брайън прав само дотогава, докато той самият можеше да стои прав; защото ако той легнеше, нямаше причина аз да остана права и да го задържам в това положение.

— Бай-бай, мамо — каза Брайън. — Приятно прекарване.

Стереото в спалнята на Брайън свиреше все едно и също — „Странници в нощта“ — защото той все още не беше си купил уредбата, която да просвири осем касети една след друга, без да му се налага да става — или да си го изважда, — за да ги смени. Лежах по корем на леглото му, Брайън беше върху мен, твърдият като скала орган се движеше ритмично, устните му докосваха шията ми. Телата ни целите бяха в пот, хлъзгаха се едно в друго и се движеха все по-бързо, докато най-накрая течността му ме изпълни. Той си пое няколко пъти дълбоко дъх и се отпусна върху влажните чаршафи. След няколко минути се изтърколи на една страна и ме притисна към себе си така, че гърбът и хълбоците ми се вместиха до милиметър в стомаха и слабините му. Целуна врата ми и започна да прокарва език по дясното ми рамо.

— Брайън — започнах аз, — ето това сме ние с теб.

— Хм? — отвърна той.

— Странници в нощта, това сме ние с теб — повторих аз.

Той не отговори, а се пресегна и докосна тези места от тялото ми, където искаше да влезе пак; сетне започна отново.

— Това ли наричаш странници в нощта?

Притиснах се към него, ръцете ми обгърнаха врата му. Устните ни отново се сляха.

— Брайън — простенах аз, тъй като той се заби още по-дълбоко в мен, — с Ерик ще се развеждаме.

Брайън се сепна, страстта му се изпари и мигът отлетя завинаги.

— Не мога да се оженя за теб, Маги — каза с нещастен вид той и седна на ръба на леглото.

— Не очаквам и да го направиш — отвърнах тихо и притиснах колене към брадичката си.

— Искам да кажа — аз те обичам, но имам мама и работата си.

Питах се дали болката ми щеше да бъде по-голяма, ако Брайън беше формулирал изречението си малко по-различно, като например: „Аз те обожавам, скъпа, но просто кариерата ми изисква прекалено голямо себеотдаване, за да се надявам, че някоя жена би искала да сподели живота си с мен. И, разбира се, да не забравяме мама.“

Настана напрегната тишина, докато аз направих първата крачка, която всъщност беше една от последните в съвместния ни живот. Станах, влязох в банята, измих се и се облякох, като сложих плетената си рокля в бледопрасковен цвят правилно, с петната кафе отпред.

Брайън беше облечен и чакаше да ме откара към къщи. Приближих се до него и го прегърнах, като се притиснах силно, и по този начин му казах мълчаливо „сбогом“, защото всичко беше свършило.

Двайсет минути по-късно той спря колата на обичайното място, пет къщи преди нашата кооперация на Ийст Енд Авеню. Напрегнатото ни мълчание не беше прекъснато нито за миг по целия път от неговия свят към моя.

И този път аз направих първата стъпка, която сега наистина беше последна. Излязох от колата и прошепнах: „Обичам те“, защото, от една страна, наистина го обичах, а от друга, продължавах да се самозаблуждавам.

Възбуденият глас на Ерик Орнщайн, който се чуваше от апартамента ни, премина в шепот веднага щом отворих входната врата. Пуснах чантата си на пода и хвърлих поглед върху писмата, пръснати по масичката в антрето, след което влязох във всекидневната. Ерик и майка му седяха на лимоненожълтия диван, а баща му крачеше напред-назад из стаята с ръце на гърба.

— Привет на всички — казах аз и се настаних в бъчвообразния бял фотьойл.

Хари спря да крачи, а Милдрид ме изгледа с истинска ненавист. Тя въздъхна дълбоко и сложи ръка на сърцето си в мига, когато Ерик кръстоса дългите си крака и погледна в очакване към баща си.

— Е, добре, здравей, Маги — каза Хари и се усмихна широко.

Външният вид на Хари Орнщайн винаги ми беше правил много по-слабо впечатление, отколкото лигавото му държане, въпреки че лицето му беше смайващ пример за диспропорция: малките му очички бяха разположени близко едно до друго от двете страни на един забележително широк нос, а широките му месести устни — над хлътнала брадичка. Докато оглеждах свекър си, разпознах особената усмивка, която обикновено означаваше, че змията се готви за атака.

Хари Орнщайн — човекът който беше продал процъфтяващата си фабрика за производство на горни облекла в текстилния център на Ню Йорк, за да купи брокерска къща на Уолстрийт от един близък приятел, който беше на ръба на банкрута; същият човек, който някога обясняваше:

— Сини палта, сини жетони — все същата глупост. Играта се състои в това да знаеш как да преметнеш хората с усмивка.

— Какво става тук? — попитах аз, когато забелязах, че малкият черно-бял телевизор, който обикновено стоеше в кухнята, сега беше сложен на стъклената масичка до плетения стол.

Милдрид кръстоса пълните си ръце пред гърдите и започна да се поклаща напред-назад върху дивана, а Хари седна на другия бял фотьойл и заразтрива слепоочията си с дебелите си пръсти. Ерик си затананика.

— Млъкни — пресече го Хари.

Явно ставаше нещо сериозно.

— Какво има? — повторих въпроса си аз, като се оглеждах наоколо.

— Като че ли имаме малък проблем — каза Хари и огромните му зъби се стърчаха изпод дебелата горна устна.

— Ерик? — обърнах се въпросително към него.

Единственият му отговор беше онова безкрайно тананикане.

— Казах ти да престанеш с това — извика Хари.

Милдрид потупа с ръка Ерик по коляното, докато с другата подмяташе големия като круша диамант на врата си.

— Тази вечер те гледахме по телевизията — започна Хари, като се усмихна отново.

Може би семейство Орнщайн се бяха събрали във всекидневната ми, за да гледат новините, и не са останали доволни от участието ми в драмата със заложниците.

— Интересен ли ви беше репортажът?

Хари поклати тъжно глава и разтри ръцете си така, че пръстенът му със сапфира се удари в пръстена му с оникс и диамант. Когато заговори, на долната му устна проблясна слюнка.

— О, Маги, Маги.

— Слушайте — изгубих най-накрая търпението си аз, — някой ще благоволи ли да ми каже какво става тук?

Милдрид започна да върти перлената огърлица около врата си, така че в диамантената закопчалка се озова точно под двойната й брадичка.

— Какво е това петно на хубавата ти рокля? — попита с убийствен глас Хари.

— Хектор Родригес разля върху нея кафе, докато бях в апартамента му — отговорих, напълно объркана.

— Аха — каза с драматичен глас Хари, — магията на телевизията.

— Какво искаш да кажеш? — опитах го още пообъркана.

— Че петното изобщо не се видя на телевизионния екран — усмихнато отвърна той.

— Защото прекият шеф ми каза да обърна роклята с гърба отпред, преди да започнем снимките.

Може би сметките за химическо чистене са им се видели прекалено скъпи.

— И така — каза Хари, подражавайки на Пери Мейсън, — ти си се отбила в Маспет, Куинс, за да обърнеш отново роклята си, преди да се завърнеш у дома.

Ерик отново затананика докато накрая Хари запрати по него една възглавница.

— За последен път те предупреждавам да престанеш с това шибано тананикане! — развика се той.

Изведнъж всичко се изясни, но нямаше какво да направя, защото вече беше прекалено късно. Бях допуснала фатална грешка. Най-интересното беше, че първата ми мисъл беше за мама и за нейната реакция, когато научи, че семейството на Ерик е наело частен детектив, който да проследи по-малката и дъщеря и да открие, че тя е обърнала изцапаната си с кафе бледопрасковена рокля в някаква двуфамилна къща в Маспет, Куинс.

— Как ли ще се почувства капризната ти накипрена майка, когато разбере, че дъщеря й е уличница? — попита Милдрид, сякаш четеше мислите ми.

Хари стана махна с ръка, подобно на цар Соломон и каза:

— Милдрид, Милдрид, така ли се говори за семейството?

Лицето ми гореше, дланите ми бяха изпотени, погледът ми блуждаеше по сложните шарки на килима.

— Накарали сте да ме проследят — повтарях отново и отново аз. — Накарали сте да ме проследят.

— Маги, Маги — произнесе драматично Хари. — Следят, следят — това ли е всичко, което имаш да кажеш?

Опитах се да разнообразя „репертоара“ си.

— Ерик, как можа да им позволиш да наемат някой, който да ме следи?

— Това е тъжен ден в дома на семейство Орнщайн — каза Хари — и ти си причината за ужасната ни мъка. Обичахме те като дъщеря, а предателството на една дъщеря е равносилно на нож в сърцето.

— Да не говорим, че го е направила с гой^[3] — намеси се Милдрид.

— „Goy schmoy“ — каза той дълбокомислено. — Важното е, че Маги, която ни беше като дъщеря…

Той дори не успя да довърши изречението си — толкова разстроен и нещастен се чувстваше, че неговата Маги, която му беше като дъщеря, ги беше предала…

— Аз ще се оправя с това, татко — каза смело Ерик, стискайки ръката на майка си.

А Хари както винаги мъдър, все още се опитваше да контролира положението, така че да няма ненужна размяна на обиди или травми за любимите му хора — в това число и за Маги, която му беше като дъщеря.

— Schmuck — процеди през зъби той. — Няма да правиш нищо, schmuck такъв. Не можа дори жена си да задържиш, че да не разтваря краката си пред някакво ченге гой.

Какво ли можех да загубя — може би щях да бъда прокудена от Бъкингамския дворец; да бъда лишена от „удоволствието“ да наблюдавам Милдрид, докато доизяжда остатъка от вечерята по чиниите в кухнята, за „да не хаби торбичката за боклука“; да не чувам Хари, като поръчва на сервитьора „столи с лед, без плод“, което, както разбрах по-късно, означаваше „столична с лед, без лимон, ако обичате“; или никога вече да не ми се налага да играя на криеница с проклетия ректален термометър на Ерик?

— Не смей да ми говориш така — казах студено аз. — Няма да го позволя.

Възмущението ми като че ли достави удоволствие на Хари, защото той ме изгледа с възхищение.

— Ако беше моя жена — каза свекърът ми, — това нямаше да се случи.

Имаше някаква надежда, макар и съвсем слаба, че Хари може да подкрепи справедливото решение на този проблем, но само при положение, че играя с открити карти.

— Хари, ако бях твоя жена, щяхме да обсъждаме това само двамата, без да намесваме родителите си.

Отговорът му беше типичен пример за огромното му самочувствие:

— Опитах се да дам на Ерик най-доброто от себе си, но той не е толкова умен. Опитах се да го науча на основните правила, но той просто нямаше маята на баща си. Момчето е слабо.

После сигурно щеше да се наложи да утешавам Ерик, моя съпруг-дете, но в момента мисълта ми беше заета с друго.

— Хари — попитах — защо наехте човек да ме следи?

Той въздъхна.

— По-скоро бих изтръгнал сърцето си, отколкото да направя това, но някой каза, че те видял да се държиш за ръце с един мъж в някакво заведение в Маспет, Куинс. Повярвай ми, Маги, първата ми реакция беше изненада и недоверие. Но тогава някой друг те видял да се качваш в колата на същия мъж пред сградата на Ей Би Ен. Нима имах избор? Противно на всякаква логика аз се надявах да има някаква грешка.

Явно плачът ми не беше проява на глупост, щом Хари извади някаква шарена кърпичка, подавайки ми я с думите:

— Не искам да намесваме в тази работа разни нечестни адвокати, защото те взимат невероятни такси. Ще уредим това помежду си, сами, както нашите праотци са уреждали проблемите по времето на Мойсей.

Ерик се изкашля. Милдрид изхълца.

Вдъхновена от думите на Хари за обичаите на древните евреи, успях да схвана намека му.

— Обещавам да не правя нищо, което би могло да нарани чувствата ви. И се заклевам да не говоря с адвокат.

— Знаеш ли, Маги — все още те светвам като дъщеря, като своя кръв.

— Татко — изхленчи Ерик.

— Млъкни! — каза Хари, без дори да се обърне.

— Може би ще е по-добре да отида у Куинси тази вечер, за да могат всички да се успокоят, и утре, когато се почувстваме малко по-добре, да седнем и да обсъдим въпроса.

— Маги, държиш се точно както Сара. И не забравяй — никакви адвокати!

Куинси не беше особено изненадана да ме види пред вратата си, въпреки че не можеше да разбере защо сълзите се стичат непрестанно по бузите ми, докато й разправях и най-отвратителните подробности.

— Значи най-после всичко свърши — заключи прагматично тя. — Тогава защо плачеш? Беше нещастна с години.

— Защото — изплаках аз — е чувствам толкова виновна, пък и Хари се отнасяше ужасно с него — наричаше го „момче“.

— Той действително си е момче — отвърна уверено Куинси, — иначе нямаше да вика татенцето си винаги, когато има проблем.

— Не мога да го упрекна, Куинси. — Аз бях ужасна.

Тя ме изгледа, сякаш съм загубила разсъдъка си. Стана, отиде до прозореца и се загледа навън. След известно време бавно се върна при мен.

— Трябва ли да ти напомня всички чудесни мигове, които си преживяла с него през тези години?

Поклатих глава, изсекнах се и се изкашлях.

— Не.

— Защо? Може би има опасност да забравиш за съжалението си към него?

Но аз бях твърдо решена да се самоупреквам. Куинси дори не се опита да ме разубеди, когато най-накрая, в пет часа сутринта, заявих:

— Мястото ми е при Ерик, прибирам се вкъщи. Може би просто ми е било нужно да си поплача добре.

След един час отново бях пред прага на Куинси Рейнолдс. Ерик вече беше сменил бравата. Толкоз по въпроса за Сара и Мойсей и за племенните обичаи, датиращи от времето на древните евреи, които съветваха да се откажем да плащаме огромни такси на разни непочтени адвокати.

— Край на сантименталностите — отсече енергично Куинси, като ме дръпна да вляза. — Намери си чиста чаша. Пийни нещо по-силно и лягай да спиш.

Бележки

[1] NYPD — New York Police Department — Нюйоркската полиция. ↑

[2] Намек за старозаветната притча, според която Господ се явил във вид на горящ храст пред Мойсей, за да му даде десетте Божи заповеди. ↑

[3] В американския английски има смисъл на „човек, който не е евреин“, а идва от иврит, където означава хора, народ. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Барбара Виктор Липса на болка (6)

Метаданни

Данни

Липса на болка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава пета

Барбара Виктор
Липса на болка (6)