Барбара Виктор
Липса на болка (4)

Глава трета

Всекидневната на Роуз и Тони Валъри в бялата им къща на Хайлън Булва в Стейтън Айлънд се е превърнала в светилище на сина им. Няколко снимки на Джо, окичени с цветя, висят по черно-златните тапети, непосредствено под голямото дървено разпятие. Джо Валъри е заснет в различни периоди на краткия си живот: абитуриентска снимка на усмихнато момче с черна шапка и мантия; от друга снимка гледа малко по-възрастно набито момче с пакет цигари, който се подава изпод навития ръкав на бялата му тениска; а после по-зрял младеж, галещ малко кученце — немска овчарка.

Роуз ме държи здраво в обятията си, риданията разтърсват пълното й тяло, диша на пресекулки. Тони стои до нас, спретнато облечен в памучна риза на червени квадрати, а огромният му корем е изскочил над широките сини панталони. Пристъпва неловко от крак на крак и по лицето му се стичат сълзи.

Роуз се отдръпва от мен, за да избърше очите си с изпомачкана кърпичка. Натъпква я обратно в джоба на престилката си на розови цветчета, поклаща глава и казва тихо:

— Наистина съжалявам, че се разплаках така.

Тони се приближава до мен и хваща ръката ми в мазолестите си длани.

— Благодаря ти, че дойде да ни видиш — продумва простичко той. — Джоуи беше единственият ни син, единственото ни дете.

Сядат един до друг на белия брокатен диван, покрит с прозрачен найлон; близостта на телата им ги утешава в тяхната скръб.

— Беше добро момче — казва Тони, като сподавя риданията си. — Никога никому не е причинил зло.

Прехапвам долната си устна, за да не се разплача и Роуз и Тони да трябва да ме утешават. Точно сега те самите имат нужда да изразят скръбта си.

— Той беше единственият ни син — повтаря Тони и издухва носа си. — Роуз не можеше да има други деца; опитахме два пъти, но Роуз загуби и двете.

Отново се разплаква и Роуз го потупва по крака. Иска ми се да им кажа нещо, но думите ми са заседнали някъде в гърлото.

— Семейството ти в Ню Йорк ли е? — пита Роуз. — С тях ли ще прекараш Коледните празници?

Как бих могла да обясня на тази простичка любеща жена, току-що ограбена от майчинството си, че бях пристигнала в Ню Йорк още вчера и никой от семейството ми не знаеше това. Как бих могла да споделя с тези двама души, простодушни и сломени от мъка от сивия метален ковчег, изпратен им вместо подарък едновременно за Деня на благодарността и Коледа, че аз бях прекарала Бъдни вечер в салона на бизнес — класа в „Джъмбо Джет“ на Ел Ал авиолинии, който ме отнасяше към празнотата и отчаянието на собствения ми живот. Обаче тъпата болка в мен и копнежът ми по Ави изглеждат толкова бледи в сравнение с тяхната мъка. Зная, че макар и да споделям скръбта на Роуз и Тони от смъртта на Джо, те от своя страна не биха могли да разберат напълно моето страдание.

— Джоуи ни беше казал, че ще дойдеш да прекараш с нас Деня на благодарността — казва плахо Тони. — Ако знаехме, че си дошла за Коледа, щяхме да те поканим; ние бяхме съвсем сами…

Заплаква отново.

— Няма го нашия Джоуи — хълца той.

Роуз притиска главата му към гърдите си и леко я залюлява.

Ако някой не би трябвало да бъде лишен от детето си, това са именно тези хорица. Докато седя с тях и гледам как се опитват да се справят с безмерната си мъка, аз си мисля дали не би им помогнало едно писмо до Вера и Алън Зомерс — писмо, с което да поискат съгласие да осиновят по-малката им дъщеря Маргарет.

Представям си как татко отваря вратата и излиза от апартамента на семейство Зомерс, за да вземе съботната поща, оставена на купчинката отпред върху рогозката. Разкъсва синия плик без обратен адрес и прочита писмото, а после го подава на Вера, която тъкмо масажира лицето и шията си с крем „Нивея“.

„Скъпи г-н и г-жа Зомерс,

Синът ни Джоуи беше убит от случайна граната някъде в Ливан и Маги дойде да ни посети в дома ни в Стейтън Айлънд, който впрочем вече е напълно изплатен. Тони свърши тази работа миналата година, след като получи парите при изтичането на застраховката. Сега къщата си е изцяло наша. И така, седяхме в нея, говорехме и плачехме, когато на Маги й хрумна, че би могла да замести нашето момче Джоуи, че това може да смекчи болката ни, както казва тя. Съгласихме се, защото това наистина ще ни накара да се почувстваме по-добре, не чак толкова съсипани и самотни; само ако можем да осиновим Маги, пък вие и без това сте толкова заети…

Разбирате ли, синът ни Джоуи беше убит точно преди Деня на благодарността.“

— Хм — казва Вера. — Тези хора определено са необразовани, Алън, пък и виж колко е евтина хартията.

— Да, скъпа, но те изглеждат напълно искрени — отговаря Алън, потънал във финансовата рубрика на „Ню Йорк Таймс“. — Мисля, че идеята им е добра.

— Хубаво — съгласява се в крайна сметка Вера, — щом е добра за теб, значи е добра и за мен.

Роуз Валъри се връща от кухнята с поднос в ръце. Налива чай от порцелановата кана, украсена със зелени коледни гирлянди, и поднася домашно приготвени сладки в продълговата чиния, с нарисувани по нея усмихнати Дядо Мразовци.

— Гледаме те по телевизията — срамежливо казва тя. — Двамата с Тони те гледаме всеки път, когато те дават.

— Завинаги ли се връщаш? — пита Тони.

— Не, тук съм за кратко, защото моят посредник и прекият ми началник са на мнение, че се нуждая от отдих.

За малко да добавя, че всекидневното правене на репортажи за смъртта изхабява хората, но се спирам навреме.

Искам да споделя с Роуз и Тони това, което бях дошла да им кажа, но все още ми е много трудно.

— Исках да знаете, че много обичах Джо и че…

Седят срещу мен на ръба на дивана; двамата го очакват и имат пълното право да го чуят.

— Джо не почувства нищо — успявам най-после да изрека аз. — Всичко стана толкова бързо, че той не усети нищо.

Гледам към тавана с надеждата, че земното привличане ще задържи сълзите ми, където им е мястото.

— Носеше ли бронираната си жилетка? — пита тихо Тони.

— Да, това е задължително, слагаме ги винаги, преди да отидем на бойното поле, но…

— Но проклетата граната го улучи в главата — довършва той с горчивина.

Няма кой знае какво друго да си кажем.

— Господ да те благослови, че дойде — нарежда Роуз, докато ме изпраща към вратата. — Беше много важно за нас, така да знаеш.

Бърше очите си.

— Обаждай се, не ни забравяй — добавя Тони, докато се ръкуваме.

Прегръщаме се и се целуваме за довиждане, но знаем, че връзката ни е краткотрайна. Малко по малко тя ще прекъсне, тъй като времето постепенно ще смекчи удара от внезапната смърт на Джо.

Вятърът роши косите ми, докато стоя на палубата на ферибота, който ме отнася от Стейтън Айлънд. Облягам се на металните перила, загръщам се още по-плътно в палтото си от камилска вълна, но продължавам да треперя от ледения зимен вятър. На хоризонта един след друг започват да се очертават небостъргачите на Манхатън, докато корабът малко по малко с пъшкане намалява разстоянието до острова, на който бях израснала. Някаква жена, която държи за ръка малко дете, се приближава и ме пита:

— Вие не сте ли Маги Зомерс от новините на Ей Би Ен?

— Не — отвръщам тихо. — Коя е Маги Зомерс?

 

 

Последната вечер бяхме в някакво подобие на френски ресторант в Тел Авив, където вечеряхме, въпреки че никой от нас не беше гладен. Не свалях поглед от пържения пастет, който плуваше в чинията ми в локва жълтеникава мазнина.

— Защо пържите пастета? — попитах метр д’отела. — В Париж никога не го правят?

— Какво знаят за пастета в Париж? — каза той, отпращайки ме с жест.

С Ави бяхме неразделни от 22 ноември, деня на сивия метален ковчег, както го наричах. Тази вечер, докато седяхме в ресторанта, в главата ми непрестанно звучаха думите на Вера:

— Не можеш да градиш щастието си върху нечие нещастие.

— Но, майко — обикновено възразявах аз, — Ерик лека-полека ме унищожава.

— По-добре той теб, отколкото ти него — отвърна тя. — Нека той да бъде с гузна съвест.

Нямах желание да си припомням дните, прекарани с Ави в разходки край морето в Тел Авив, когато споделяхме всичко, което ни идваше наум, докато накрая всеки можеше да довърши мисълта на другия. Не исках да се сещам и за нощите с него, когато се любехме до пълна изнемога и заспивахме потни, останали без капчица сила, само за да се събудим след няколко часа и да започнем всичко отначало. Все още не бях му казала, че на другия ден напускам Израел за неопределен период от време. Той не знаеше, че имам намерение да се разделя завинаги с него. Сълзите, които бях проляла миналия месец за Джо Валъри, също бяха допринесли за хаоса в отношенията ми с Ави. Той беше нахлул в живота ми и бе обсебил мислите ми, така че не можех да се съсредоточа даже върху най-важния въпрос на съществуването ми — моята професия.

— Може би ти самият не даваш на брака си възможност да потръгне — казах аз, топейки в мазнината хапка ръжен хляб.

Внезапно се бях превърнала в съветник по брачните въпроси, като предлагах на клиента да ми довери сексуалните си похождения, преди да се завърне у дома малко по-любезен и внимателен. Ако Маги Зомерс, преуспяващ брачен съветник, не можеше да използва своите способности за себе си, то поне можеше да ги приложи, за да помогне на някой друг.

Ави ме наблюдаваше напрегнато, беше разбрал защо съм се захванала с темата за проваления му брак.

— Слушай — каза той, като взе ръката ми в своята, — вече говорихме за това. Петнайсет години се примирявах с така създаденото положение, въпреки че от самото начало ми беше ясно, че работите не вървят.

— Защо тогава се ожени за нея?

— Маги — каза уморено той, — говорили сме толкова пъти. Когато започна войната от 1967 година, ние вече ходехме от няколко месеца. Имах нужда да знам, че тя ще ме чака да се върна дори ако се случи най-лошото и ние загубим. Всичко обаче стана толкова набързо, че нямах време да преценя какво съм сторил. Така аз просто се погребах в работата си, оградих се с военните събития и вечните заплахи от нови войни и почти не обръщах внимание на личния си живот. Впрочем, най-главното, което ръководи живота на всички тук, е войната или постоянната заплаха от воина. Това ти е известно.

— Все пак трябва да си я обичал — настоявах аз.

Той сви вежди.

— Бях само на двайсет и пет години; какво можех да знам за любовта тогава? Мисля, че се дължеше донякъде на това, че Рут бе дошла от Южна Африка, което я правеше екзотична в Израел, и донякъде защото имаше сини очи и руси коси и изглеждаше толкова по-различно от момичетата, които бях свикнал да виждам в кибуца. Но какво разбирах от любов?

Кой от тях си признава, че е знаел нещо за любовта, когато всичко вече е свършило? Когато любовта умре те винаги отричат, че са изпитвали чувства — като че всичко, продължило по-кратко от вечността, е черна точка за тях, за способността им да успеят следващия път…

— Тази причина не е достатъчна, — казах аз.

— Така или иначе, причините вече са без значение — отвърна нетърпеливо той. — Няма защо да защитавам една грешка. Рут беше студена и необщителна още от самото начало и когато войната приключи за шест дни, нямах никакъв шанс да поправя каквото и да е, да не говорим пък за брак.

— Какво искаш да кажеш?

— Изведнъж Израел владееше всички тези нови територии и трябваше да асимилира хилядите араби. Най-после мечтата ни се беше осъществила и бяхме получили това, което искаме. Най-после бяхме нация.

— Какво общо има това с брака ти?

— Всичко — каза упорито той. — Бях толкова зает с работата си, че нямах време дори да помисля за нещо друго. Много повече се притеснявах за събитията по границата и за тренировките на моите парашутисти, отколкото за брака си. Личният живот беше лукс, работата ми беше нещо много по-сериозно — на живот и смърт. Израел вече не беше някаква абстракция.

— „Виновен в патриотизъм“; вероятно ционизмът бе причина и за други жени в живота ти?

Той се усмихна леко на сарказма ми.

— Мисля — отговори тихо той, — че в началото задоволявах само физическа необходимост, но после се превърна в нещо повече. Имах нужда от някаква близост, каквато не намирах в Рут. И в същото време се ненавиждах всеки път, когато я лъжех, докато накрая започнах да мразя и нея, че ме е довела до това положение.

— А защо да вярвам, че аз съм по-различна? — попитах тихо. — Защо да вярвам, че аз съм тази, която най-накрая те е накарала да се влюбиш?

Притисна пръстите ми към устните си и аз веднага изпитах познатото прималяване в стомаха си, усещането, че потъвам, което ме караше да губя своята способност за рационално мислене.

— Маги — каза той, — искам единствено теб. Ти ми даваш всичко, от което имам нужда. Аз съм на четирийсет години и съм уморен от двойствения живот. Искам да изградим нещо заедно с теб.

Разпознах приближаването на фаталната „криза на средната възраст“, на емоционалните битки, чиито жертви падат в кухните и в спалните. Внезапно се почувствах като самозван защитник на тези жертви, даже на онези, чиито съпрузи бяха проникнали в сърцето ми. Бях решена на всяка цена да оправя отношенията в петнадесетгодишния брак на Ави Херцог, преди да ограбя това, което той наричаше най-хубавия месец в живота си — месец, през който беше почувствал, че живее отново.

— Ави — казах тихо, — аз не съм за теб. Ти се нуждаеш от някой, който да ти посвети цялото си време, а аз не мога да го направя.

— Ти си за мен — отговори той, докосвайки с любов лицето ми, — защото аз те желая.

Въпреки че бях отхвърлила детето, което за мой късмет умря при раждането, че негодувах срещу баща си, който ме изпращаше в частни училища, че се съпротивлявах срещу майка си, чиято цел беше да ме подготви единствено за образцова домакиня, че се бунтувах срещу борсовия агент — мой съпруг, който можеше да ми предложи само красив живот, и че правех всичко, което беше по силите ми, за да отблъсна Ави — той все още ме желаеше. Защото, ако някой мъж те желае, може да си едновременно Лукреция Борджия, Лизи Борден и Медея и това няма да промени нищо. Ако някой мъж те иска, значи това е така.

— Твоят живот е посветен на войната, а моят — на кариерата — казах аз и отдръпнах лицето си от ръката му.

— И твоят живот е една война, Маги, твоята собствена война.

— И аз уважавам това — продължих, без да му обръщам внимание, — защото е много благородно да изпълняваш дълга си към страната; но не вярвам, че ти си в състояние да уважиш моя дълг към работата ми.

— Чувствата ми към теб нямат никакво отношение към работата и страната ми. Нямат нищо общо с войната в Ливан. Ти просто си част от мен.

Защото ако някой мъж те иска, то той те иска и това чувство го поглъща изцяло, с изключение на онова, което и преди това е било най-важното за него. А всичко започва толкова безобидно: като тръпка в слабините му всеки път, когато се сети за теб и която внезапно придобива такава мощ, че може да достигне катастрофални размери. Защото, ако някой мъж те иска, то той те иска и всичко друго става излишно.

— Не ме разбирай погрешно, — казах аз сериозно. — Уважавам причините, поради които вашата армия влезе в Ливан, въпреки че бихте могли да преосмислите някои от позициите, свързани с палестинците. Но като цяло уважавам каузата ви.

Ави поклати тъжно глава.

— Преди всичко трябва да си наясно със собствените си позиции — за войната вътре в теб.

Обаче моментът все още не беше дошъл; все още беше декември и Израел воюваше с Ливан, както Маги се сражаваше със себе си.

— Ави, утре се връщам в Америка — най-после казах аз. — Напускам Израел за известно време.

— Знам — отговори той, потупвайки ме нежно по бузата. — Знам това от миналата седмица.

Неслучайно тат алуф Ави Херцог беше голям разузнавач, и то от най-добрите; нямаше как да не знае бъдещите действия на жената, която му позволяваше да държи няколко чифта панталони, ризи и обувки в малкия й апартамент в Тел Авив. Но пък и аз неслучайно бях школувана в изкуството на манипулирането, и то в школата на най-добрата по тази част майка.

— Ави, недей да правиш опити да ме спираш — казах аз с надеждата, че той ще се опита да стори точно това. — Не мога да ти дам това, от което се нуждаеш и което заслужаваш.

Той не ми отговори, просто седеше и си играеше с пепелника, здраво стиснал устни. Изслуша ме как изброявам отново и отново всичко онова, което не мога да направя за него, защото ако бях признала, че мога, това би могло да ме направи щастлива и така да разруши всичко, особено плановете ми за нещастен живот.

— Освен това, Ави — продължих аз, чувствайки се длъжна да прекъсна временната пауза в разговора ни, — фактът, че професията ми изисква много от мен, не означава, че не съм жена. А може би всичко това с нас също е грешка. В крайна сметка ти просто ще се умориш от мен, тогава ще избухне нова война и ще имаш извинение да сториш с мен същото, което си направил с Рут.

Поех си дълбоко дъх.

— Свърши ли, Маги? — пита той, а нежните му кафяви очи ме оглеждат със симпатия.

Искаше ми се да се притисна към гърдите му.

— Не — отсякох аз, — не съм свършила. Между другото, защо нямате деца? Предполагам, че това също е по нейна вина.

— Не — отвърна тихо той. — Не е само нейна вината. Трудно е да имаш деца от някого, с когото почти не си говориш, но ти би трябвало да го знаеш.

— Знам само, че не искам да преживея всичко това наново, че нямам намерение пак да правя важен избор в живота си и да се опитвам да бъда нещо, което не мога да бъда, за някого, който, така или иначе, не ме разбира.

Той се усмихна.

— Разбирам те по-добре, отколкото си мислиш.

Понечих да го прекъсна отново, но този път той ме спря:

— Нека сега аз да говоря. Досега те слушах.

И постави ръката си върху моята, като си играеше с пръстите ми.

— Достатъчно добре съм те разбрал, за да не ти споменавам никога, че ние всъщност живеем заедно; в противен случай би избягала от мен. Разбрах, че фактът, че съм влязъл в живота ти, трябва да се държи в тайна от теб.

— Нямам намерение да се променя, така че може би ще е по-добре да се върнеш веднага при Рут.

В същото време усещах, че очите ми се пълнят със сълзи.

— Никога не съм се оплаквал, когато закъсняваше до два-три часа през нощта. Приемах го, защото знаех, че това е част от твоя живот, от твоята работа.

— Не си мисли и за миг, че някога ще престане да бъде част от живота ми, — отвърнах, като бършех лице с опакото на ръката си.

— Разбрах какво мога да очаквам в мига, в който те видях, в мига, в който се влюбих в теб, така че не съм бил изненадан, Маги.

Притисна ръката ми до устните си.

— И разбира се, сега искаш да ме промениш — да ме превърнеш в нещо, което би презирал след това.

— Никога няма да се опитвам да те променя и никога няма да започна да те презирам.

— По най-незабележим начин, като настояваш много да си стоя вкъщи и…

Ави прибра кичур коса от лицето ми и ме погледна нежно.

— Всичко, което правех, Маги, беше да се мушна в леглото, когато се прибереш, за да мога да те държа в обятията си, докато заспиш.

Поклатих глава.

— Искаше да си сигурен, че знам какво губя, нали?

— А какво ще кажеш за това, което губя аз?

— Може би ако се беше държал така с Рут, тя нямаше да бъде толкова „студена и необщителна“.

Той обхвана обляното ми в сълзи лице в дланите си.

— Престани да я защитаваш, Маги. По-добре от теб знам качествата й. Тя нито за миг не е усложнила живота ми, защото е напълно предсказуема.

— А аз сигурно съм ти го усложнила?

Той замълча за миг, палейки една от малките си черни пури, после всмукна дълбоко дима.

— Определено не ми даваш обичайната сигурност, която чувствах с нея — каза Ави най-после, като изпусна тънка струйка дим.

— Тогава защо искаш мен?

Устните му почти се допираха до моите.

— Ти си най-вълнуващата жена, която някога съм познавал, пък и се надявам да признаеш факта, че си влюбена в мен.

— Какво те кара да мислиш, че съм влюбена в теб? — казах аз, въпреки че разбирах, че нещата са отишли твърде далеч.

Той хвърли бърз поглед към мен през облака дим.

— Ако ти не ме обичаш и не възнамеряваш да започнеш с мен нещо подобно на нормален живот, тогава може би е по-добре да си тръгнеш и аз няма да те спра.

— А, разбирам. Ако една жена ти дава някакво подобие на нормален живот, тя те отегчава, но ако не се побира в твоите разбирания, тогава я отхвърляме като лоша инвестиция за бъдещето.

— Какво, по дяволите, е нужно, за да бъдеш щастлива? — избухна той.

— Никога няма да разбереш — отвърнах с горчивина. — Тъкмо когато бях изградила всичко, ти дойде и го разруши.

— Престани да се бориш с мен, Маги. Аз те обичам.

— Закарай ме у дома, Ави. Трябва да си приготвям багажа.

— Проблемът при теб, Маги Зомерс — каза тъжно той, — е, че не знаеш къде е домът ти.

През тази нощ не се докоснахме. На другата сутрин мълчахме през целия път до летище „Бен Гурион“, където Ави механично ми помогна за багажа и изчака, докато премина през строгия граничен контрол. Когато полетът най-после беше обявен, тръгнахме бавно към изхода. Едва тогава, секунди преди да изляза от живота му, той ме прегърна и каза:

— Това не е краят, Маги. Нищо не е свършено.

Не се обърнах нито веднъж, докато вървях към самолета, защото се страхувах, че Ави Херцог вече ще си е отишъл, а исках да го запомня завинаги така. Исках да го запомня завинаги изправен там и влюбен в мен.

 

 

Пътуването свърши. Фериботът пуска котва на пристанището в Батъри Парк и мисълта да се завърна в самотния си апартамент внезапно губи своята привлекателност. Решавам да тръгна пеш по Шесто Авеню, да се приобщя отново към града, който ми е станал толкова чужд. Има много ирония във факта, че всеки ъгъл, всяка сграда, всяка реклама тук пази някакъв спомен, но дори това не ми носи утеха. Познатото ми е някак неприятно, а непознатото ме ужасява. Провирам се из навалицата, а по улиците са се проснали бездомници, амбулантни търговци предлагат стоката си по тротоарите или приготвят храна на импровизирани печки и я предлагат на подвижни сергии, а аз се чудя кога е успял животът да се промени толкова драстично.

Видът на този вече пренаселен и малко мръсен град също беше променен. Но най-променена от всичко съм аз самата; в главата ми е хаос от противоречиви мисли и нехарактерни за мен чувства. Трудно е да се каже в кой точно момент животът ми излезе изпод контрола ми, кога нещата станаха толкова объркани. Единственото, което ме крепи, е, че докато вървя сама някои хора са все още с мен и ми предлагат утеха и поддръжка.

 

 

Цялата минала година с Куинси се виждахме редовно. Забързаните обеди през седмицата и спокойните съботни следобеди в мансардата й в Сохо бяха за мен добре дошли почивки от скуката да бъда мисис Ерик Орнщайн. Страхувах се да приобщя към нас Ерик, защото инстинктивно чувствах, че няма да я одобри. Тя беше енергична, умна и преуспяваща — пълна противоположност на всичко, което харесваше той в една жена. А фактът, че дори бракът й е успешен, би могъл да обърка Ерик и да го накара да се почувства неудобно, защото в такъв случай не би могъл да я нарече феминистка. Същевременно Куинси разбираше, че все още не е дошъл моментът да правя промени в живота си.

— Маги — повтаряше често тя, — знам, че си достатъчно умна да разбереш, че аз съм тук, за да ти помогна, когато решиш да погледнеш действителността в очите.

— Веднага щом разбера каква всъщност е действителността — обикновено й отговарях аз, — ти ще си първата, която ще узнае. Благодаря, Куинси.

Проблемът беше там, че действителността показа грозния си лик едновременно със систематичното разрушаване на всичко, което дори слабо напомняше за познатата на Куинси Маги Зомерс. Колкото повече напредваше то, толкова повече се срамувах да се покажа пред нея.

— Напоследък поддържаме само тази странна телефонна връзка, — оплакваше се тя. — Отдавна не сме се виждали.

— Много съм заета с подредбата на дома — лъжех аз. — Гардероби, чекмеджета, срещи с дизайнера. У дома е ужасна бъркотия.

Мълчанието от другата страна на телефона обаче подсказваше, че тя не ми вярва, въпреки че беше достатъчно тактична да не настоява. Най-после, след като се отървах от първите девет килограма събрах смелост да отида в офиса й, за да обядваме заедно, убедена, че сега вече шокът няма да е толкова силен. Оказа се, че не съм била права. Облякох една черна, безформена, но скъпа и добре ушита рокля, взех такси, което ме закара до сградата на Арт Деко в Рокфелер Сентър. Усещах само леко безпокойство, докато асансьорът изкачваше четирийсет и трите етажа до офиса й. В мига, в който я видях обаче, съжалих, че съм дошла.

— Мисля, че ще пропуснем обяда — каза тя, трепвайки на бюрото си. — Какво си направила със себе си?

— Беше по-зле — отвърнах и се отпуснах в един фотьойл. — Вече отслабнах с девет килограма.

— О, Маги — извика тя и даде знак на секретарката си да излезе. — Нищо чудно, че нямаше желание да се виждаме. Как стана така?

Кръстосах глезените си, така че ожулените ми бедра да не се търкат едно в друго, и отговорих възможно най-спокойно:

— Предполагам, че съм била по-нещастна, отколкото си мислех. Страхувах се да го призная пред себе си, защото тогава трябваше да сторя нещо, за да поправя нещата. Така че аз просто унищожих шансовете си. Тъпках се дотогава, докато не ми остана никакъв избор.

— Ако това може да те утеши, справила си се чудесно с тази задача.

Куинси натисна звънеца за секретарката и й поръча да донесе две кафета, плодове и селско сирене от кухнята на офиса.

— Ще се храним тук — обяви тя, — за да можеш да ми разкажеш всичко, пък и да не те види някой. Тук е пълно с хора от телевизията.

Чувствах все по-засилващ се срам, но фактът, че тя все още има желание да ме слуша, ми даде смелост да продължа.

— Ще ти бъде приятно да узнаеш, че вече реших окончателно с какво искам да се занимавам — казах аз, като се стараех да подобря настроението й.

Но тя не отговори, само продължаваше да ме гледа невярващо.

— Искам да правя документални филми за Виетнам или глада в Апалачиа — разбираш ли, за сериозни въпроси.

— Никой с всичкия си не би те пуснал да правиш каквото и да е по въпроса за глада — каза тя. — Така че нека за известно време да забравим плановете ти и да съсредоточим усилията си към връщането на красивата жена, каквато беше някога. И така, какво правиш, за да отслабнеш?

— Бях при диетолог, който ми даде хапчета за намаляване на апетита. Освен това всеки ден ходя да спортувам в Карнеги Хол, за да не се отпусна след отслабването.

— От колко време продължава това? Искам да кажа — диетологът, упражненията?

— От около месец и вече загубих девет килограма. Остават ми още двайсет.

— Не е нужно да ме убеждаваш в това, скъпа.

Тя се усмихна.

— С какво се храниш?

Обядът пристигна. Докато Куинси правеше място на бюрото си, аз й описвах своето всекидневие:

— За закуска обикновено се карам с Ерик и пия само едно кафе.

— Добре. А на обяд, когато него го няма?

— Обедът никога не е проблем, тъй като обядвам след курса по танци. Освен това винаги съм с хора от групата, които са на диета или изобщо на здравословен режим. Обедът обикновено е кисело мляко и плод.

— А вечерята — готвиш ли за Ерик?

— Да, с изключение на неделите. Правя риба или пека на скара парче месо без мазнина. Кара ми даде съд за готвене на зеленчуци на пара и той ми върши добра работа; понякога правя салата, подправена с лимон или оцет. Няма десерти, хляб или вино. Тъжно е наистина.

— Това твоето е още по-тъжно — каза сериозно Куинси. — А вечер като огладнееш преди лягане, търсиш ли повод за нова кавга с Ерик?

— Не ми се налага — отвърнах с усмивка. — Тя сама идва, без особени усилия. Той е нещастен, че изглеждам така.

Куинси само поклати глава.

— Не колкото теб предполагам. А дрехите ти, Маги — сигурно нищо не ти става?

— Наистина е така, с изключение на дрехите от бременностите на Кара.

— О, Маги — каза Куинси. — Недей да вярваш ако някой ти каже, че имаш хубаво лице за дебела жена, защото няма да е вярно. Изглеждаш ужасно и никога не го забравяй.

Привършихме салатите си, в разговори за други неща, и чак тогава попитах за това, което от две години беше в главата ми:

— Куинси, можеш ли да ми помогнеш? Искам да работя в телевизията. Нямам предвид да правя документални филми. Бих се занимавала с всичко, което може да ми отвори вратите към нея.

Тя стана и се заразхожда напред-назад пред бюрото си. Когато най-после се върна при мен, лицето й беше изключително сериозно.

— Имам стабилни връзки в тази система, но засега не мисля да те запознавам с никого — не и докато изглеждаш така.

Сведох глава, защото знаех, че е права, и това съвсем не намаляваше унижението ми. За щастие Куинси не беше от хората, които се задържат на дадена тема, след като тя е изчерпана. Седна на бюрото си и започна да рови в някаква претъпкана папка, докато намери визитната картичка, която търсеше. Вдигна слушалката и набра телефонния номер.

— Ник? Куинси е — каза в слушалката тя. — Чудесно, а ти, скъпи? Мислих по това, за което ме беше помолил, и успях да намеря точно човека, който ще ти свърши работа. Само че има малък проблем. В момента е заета; ще можеш да се видиш с нея след около… — и тя се вторачи в мен над очилата си — около два месеца. Трябва да приключи с досегашните си задължения, но има желание да се установи във вътрешните новини.

— Можеш ли да изчакаш? Да, Ник, страхотна. Името й е Маги Зомерс.

Може да се каже, че Куинси не излъга Ник Сириг, шефа на отдел вътрешни новини на Ей Би Ен. Действително щях да бъда много заета с довършването на досегашните си задачи: достигането на нормалното ми тегло щеше да отнеме цялото ми време.

— А сега ето какво ще направим — каза Куинси, обявявайки моя проблем за общ. — След около два месеца, стига да изпълниш твоята част от сделката, ще телефонирам на Ник и ще ви уговоря среща. Дай ми автобиографията си, за да му я изпратя.

— Заповядай — рекох аз, като я подавах. — Писала съм дори, че мога да печатам шейсет думи в минута.

— Ако го съобщиш, точно това ще те накарат да правиш — каза тя и позвъни за секретарката си. — Препиши, моля ти се, тази автобиография, като пропуснеш частта за писането на машина. Направи ми три копия.

— Впрочем с какво ще се занимавам аз?

— Вероятно ще започнеш като момиче за всичко — ще правиш от всяко нещо по малко, за да се запознаеш с телевизионната индустрия.

— И после?

— Ако не си признаеш, че можеш да пишеш на машина — каза тя и се усмихна, — защото тогава ще те пратят в глуха линия и ще наемат някой друг да върши това, което ти искаш да правиш, ще получиш точно каквото желаеш.

— А аз какво желая?

Тя ме изгледа.

— Да правиш предавания за телевизията.

Замислено прехапах устни.

— Защо, не искаш ли? — попита тя.

— Мисля, че си права.

Куинси обаче не се интересуваше особено от мнението ми. Единствената й грижа засега беше да върне хубавите ми форми.

— Ще се срещаме всяка седмица, за да следя как се справяш — заяви тя. — Аз току-що инвестирах в теб. Маги Зомерс. Ти вече си моя клиентка.

Но тя беше и моя приятелка. Приближи стола си до моя и каза мило:

— Никога недей да забравяш как се чувстваш сега — каквото и да ти се случи, без значение колко добре изглеждаш или как чудесно се справяш с работата. Искам винаги да помниш, че видът ти беше толкова ужасен, че трябваше да те крия от хората. И не се опитвай повече да се самоунищожаваш така, моля те.

Очите ми бяха пълни със сълзи, когато попитах:

— Защо си губиш времето с мен?

Тя се засмя гърлено и стана.

— Защото си умна, забавна и очевидно с нагон към самоунищожение. Точно такива жени са ни нужни в този бизнес.

Всяка седмица ходех в офиса й както се уговорихме, въпреки че понякога тя беше толкова заета, че нямаше време за разговори. Това не беше от значение, тъй като си бяхме създали собствен начин за общуване. Промушвах глава през вратата и тя с жест ме канеше вътре. Разтварях палтото си, завъртах се веднъж, повдигах полата си до средата на бедрото и чаках да вдигне палец нагоре в знак на одобрение. Присъстващите объркани режисьори, продуценти и други важни клечки от Ей Би Ен така и не разбираха странното ми поведение и доволната реакция на Куинси. Най-сетне след изтичането на двата месеца аз отново седях в офиса й, този път с договор върху елегантните ми вече колене. И аз слушах разговора й с Ник Сириг по телефона.

— Утре в десет часа — каза тя. — Ще бъде там, и благодаря, Ник.

— Толкова съм ти благодарна — рекох, след като тя остави слушалката.

— Недей да благодариш — отвърна искрено Куинси. — Само не прави тези глупости никога вече.

Приемната част на Ей Би Ен беше описана в „Акитекчъръл Дайджест“ като „създаваща творческа атмосфера“. Мебели от пластмаса и хром, буйна растителност във весело оцветени керамични съдове, разположени върху пастелно сив килим. Стените бяха облепени с тъкани, преливащи в различни нюанси на синьото, и по тях висяха графики на най-модерните художници. Младите мъже с вид на манекени в универсален магазин, които бяха облечени в червени жилетки с емблемите на Ей Би Ен, стояха неподвижно с ръце зад гърба и даваха признаци на живот само когато трябваше да придружават някоя група из сградата.

Един от пазачите ми подаде пластмасов пропуск с надпис „Посетител“, напечатан с големи черни букви.

— Право напред — каза той.

Тръгнах по един дълъг коридор и вървях, докато не се озовах върху постлан с жълт линолеум под, целият на петна; с лице към разнебитен асансьор, който изглеждаше, сякаш няма да изкачи и три етажа. По-късно разбрах, че всичко в телевизионния бизнес само изглежда красиво, и то само когато се гледа от външната страна; една фасада, чиято цел е да привлича хората, готови да плащат реклами, или да заблуждава зрителите във вярата им, че телевизията е толкова бляскава, колкото изглежда на екрана.

Асансьорът изскърца, спря и аз слязох. Озовах се в друг дълъг коридор, където нямаше нищо друго освен врати с табелки на тях. По-късно научих, че понеже текучеството на административните кадри е много голямо, на тези табелки никога не се изписват имената, а само длъжностите на служителите. След като извървях километри по коридорите, най-после се озовах пред плъзгаща се стъклена врата с надпис: „Не се допускат посетители без разрешение“. Влязох колебливо в стаята на редакторите. По стените висяха снимки на телевизионните звезди, които водеха предавания в новините, времето или спорта и имаха годишни доходи, с които можеха да изхранват някоя африканска държава в продължение на пет години. Попитах няколко души за Ник Сириг и забелязах мъж на около трийсет и пет години с тъмни кръгове под очите и висяща от устните му цигара забързано да излиза от една от кабинките.

— Ник Сириг — каза той и подаде ръка. — А вие сигурно сте Маги Зомерс. Последвайте ме.

Помещението за новинарите беше огромно, с наредени в дълги редици бюра — истински препятствия за хора, несвикнали с подобна теснотия, защото предоставяха минимални възможности за движение. На всяко бюро имаше телефон и малък телевизионен монитор, който даваше само образ и никога звук. Една от стените беше заета с табло, на което бяха отбелязани вечерните новини и със зелен молив бяха написани часът на излъчване на всяка една от тях и съответното и времетраене.

— Нищо от това не е сигурно — каза Ник. — В последния момент може да се появи новина, която да измести една или няколко от тези, които са предварително подготвени и включени в програмата.

Под таблото имаше дълга маса, която събираше във фокус истерията, обзела огромното помещение. На масата седяха осем души, които непрекъснато поддържаха връзка с репортерските екипи, с градските линейки, с пожарните и полицейските коли. Информацията се предаваше на висок глас по телефона, след което се препредаваше по микрофона на цялата стая, за да узнаят намиращите се там репортери всички мрачни и зловещи истории, станали преди, след и по време на всяко излъчване.

Ник пъргаво се придвижваше сред целия този хаос, като спираше само за да отговаря на въпросите, които му задаваха от време на време. Следвах го по петите и се обърках само веднъж, когато той забрави да ме предупреди за внезапната промяна на посоката. Най-накрая спря пред някакъв офис, отвори вратата и ме покани да вляза с жест.

— Всеки, който има врата на офиса си, е или на директно излъчване, или страда от язва, защото носи отговорността за спазването на сроковете и предотвратяването на грешки при излъчването. Аз попадам във втората категория.

И той се ухили.

Посочи ми един стол и седна зад червеното си метално бюро, отрупано с книжа. Отпусна се на въртящия се червен кожен стол, напълни чаша вода от гарафата, пъхна два аспирина в устата си и ги глътна.

— Значи искаш да работиш в телевизионните новини.

— Да — отвърнах смирено.

Ник взе автобиографията ми, която лежеше най-отгоре на купчина папки и хвърли разсеян поглед към нея.

— Трябва ми редакционен помощник, сто двайсет и пет долара седмично плюс осигуровките и процент от печалбата, които се изплаща на всеки две години, както и една допълнителна седмична заплата в края на първата година.

Нямах представа с какво се занимава редакционният помощник, но бях сигурна, че каквото и да е то, щях да се справя.

— Омъжена ли си?

Кимнах.

— Деца?

Поклатих глава.

— А искаш ли?

— В никакъв случай — отвърнах категорично.

— И не се притеснявай, че не можеш да пишеш на машина — каза той, като търкаше очите си. — Бързо ще свикнеш.

Усмихнах се пред настойчивия му поглед.

— Обърни се.

Завъртях се с цяло тяло.

— Не, само главата — нетърпеливо рече той.

Инстинктивно обърнах глава така, че към него да бъде по-хубавият ми профил — левият.

— Мислила ли си някога да се снимаш в предавания? Ти си хубаво момиче.

 

 

По-късно щеше да настъпи време, когато само в изключителни случаи щях да допускам да ме наричат „момиче“. Щях да казвам на мъжете, че вярната дума е „жена“.

— Опитай — казвах често аз. — Жена. Ето, виждаш ли, не е трудно.

Но моментът за това все още не беше дошъл. Главата ми се въртеше от радост, че на „момичето“ Маги Зомерс му беше дадена работа. Бях толкова развълнувана, че забравих дори да попитам с какво се занимава редакционният помощник.

— Късметлийка си, Зомерс — каза Ник.

— Защо? — попитах неуверено.

Ник ровеше в чекмеджето си.

— Защото — отвърна той със забит надолу поглед — аз съм най-добрият и ще те науча на всичко в тази мръсна професия.

Оригна се леко, извади двете бели таблетки, които най-после намери в чекмеджето си, и ги сложи в уста.

— Качи се в канцеларията на шестия етаж и попълни необходимите формуляри. В понеделник добре ли е?

— Чудесно — отвърнах, а главата ми продължаваше да се върти.

С ръка на бравата, аз вече се готвех да се втурна към канцеларията, когато той изведнъж се разсмя.

— Няма ли поне да ме попиташ с какво точно ще се занимаваш, Зомерс?

Цялата се изчервих.

— Исках, но…

— Ще събираш последните новини от масата за съобщения под таблото — обясни той, — ще ги препечатваш на чисто — съжалявам, пиленце — и ще ми ги носиш. Аз ще избирам кои от тях ще се излъчат и ще ги давам на някой от репортерите да отидат на място с екип, за да направят репортаж от събитието. Ясно ли е?

— Ясно — отвърнах с усмивка.

— До девет сутринта в понеделник. — Спря за момент. — И мразя да пия силно кафе.

Изобщо не ме притесняваше фактът, че ще пиша на машина и ще сервирам кафе, защото умът ми беше зает с представата за името ми, изписано на последния кадър. Бях изминала доста дълъг път след представите за надгробния камък. Вече работех в телевизионните новини.

Три дни по-късно в неделя сутринта вече си бях дала сметка, че ако не кажа на Ерик за срещата си с Ник Сириг, излизането ми за работа щеше да се превърне в голям проблем. В началото смятах да го излъжа, но това само щеше да отложи неизбежното. А именно неизбежното ме плашеше.

Сега вече Ерик бе започнал да ме изслушва учтиво, но не толкова от интерес, колкото защото бях възвърнала петдесет и петте си килограма. При всяко положение обаче ми беше забранено да споменавам неща, които евентуално биха могли да го разстроят и да застрашат постигнатите успехи с психотерапевта му.

— Всяко нещо, което предизвиква безпокойство у мен, ще намали способността ми да напредвам във фирмата. Това, че компанията принадлежи на татко, не означава, че не трябва да работя здравата като всички останали.

— Това психотерапевтът ли ти го каза? — попитах аз.

— Точно така. Съсредоточил е усилията си да ми помогне да се науча да контролирам променливите си емоции, които варират само когато не мога да работя спокойно, а това става, когато нещо ме тревожи и ставам неспокоен. Истински порочен кръг.

Животът ми беше същински ад.

Тези обяснения се сипеха от устата му дори когато се мушкаше в леглото с еректирал член, и се подновяваха веднага щом го извадеше от тялото ми.

— Защо, по дяволите слагаш тази диафрагма? Искам дете. Вече сме изостанали от другите двойки на наша възраст, а това страшно ме притеснява. Няма да мога да работя както трябва.

Тази неделна сутрин се бях свила в леглото и наблюдавах как Ерик се разхожда напред-назад из стаята.

— Ако забременееш сега, Маги — напред-назад, — а сега е едва октомври — тежко дишане, — ще можеш да родиш детето през юли, което означава, че то няма да изгуби учебната година като родените през декември.

„Бум, бум“ — рекох аз наум.

Настъпи вечерта. Приготвяхме се да излезем за традиционната неделна китайска вечеря, въпреки че тази вечер аз като никога исках да бъдем само двамата. Неделните вечери с неговите родители даваха възможност на Милдрид да ме критикува, а на Хари — да критикува Ерик. Те също така даваха възможност и на Милдрид и на Хари да питат и двама ни защо още не съм забременяла.

— Така че — казваше Хари всяка неделя, а мазнината от свинското по китайски и палачинките подчертаваше дебелите му устни, — защо не престанете да се мотаете. Искам да стана дядо.

По време на тези разговори Милдрид ме гледаше с подозрение, а Ерик неизменно отговаряше:

— Питай нея, татко. Грешката не е в мен — на което Хари отвръщаше:

— Ако беше моя съпруга, нямаше да я питам, просто щях да го направя — а това подтикваше Милдрид да ме гледа още по-настойчиво, галейки косите на Ерик с ръка, отрупана в пръстени.

Точно тази вечер бяхме сами. Ерик вече беше оглозгал свинските ребра, бе лъснал чинията си и дояждаше последното парче руло с мармалад. Като видя, че не съм докоснала и хапка от порцията си, той попита:

— Не си ли гладна, Маги, или си още на диета?

— Ерик — казах най-после аз, — искам да поговорим.

Той вдигна поглед от чинията и кимна в знак, че може едновременно да яде и да ме слуша.

— Ерик, постъпих на работа в Америкън Бродкаст Нетуърк. Започвам от утре като редакционен помощник за сто двайсет и пет долара седмично. И истински се вълнувам от това.

Думите се надпреварваха да изскочат от устата ми, но не толкова от радостно вълнение, колкото от страх; просто исках да приключим с този въпрос. Да свърша с мръсната работа. Да стигнем до момента, в които Хари Орнщайн (и той като мен мислеше, че започването на работа е добра идея) би казал ако беше с нас:

— Честито! Наслаждавай й се тогава!

Ерик остави вилицата, избърса устни с бялата памучна салфетка, преглътна си хапката и ме изгледа с присвити очи. Отпи глътка вода, отново избърса устни и рече:

— Направила си това, без първо да се посъветваш с мен?

Премигах няколко пъти, без да отговоря. Стисках чашата с вода в очакване на пристъпа на Ерик, което обаче така и не се случи тази вечер в китайския ресторант на г-н Тонг на Петдесет и седма улица. Мълчахме, докато сервитьорът донесе сметката. Излязохме от ресторанта и тръгнахме към къщи по Трето Авеню все така в мълчание. Напрежението беше осезателно, но въпреки това аз не се страхувах — знаех, че каквото и да се случи, от утре започвам работа в Ей Би Ен. Чувствах се обаче по-скоро натъжена, отколкото триумфираща победителка от мисълта, че Ерик беше загубил битката и най-вероятно щеше да загуби и войната. Бракът ми отиваше към своя край, нещо, което не беше предвидено. Успях да постигна онова, което исках, но открих, че съм напълно неподготвена да посрещна последствията. В китайския ресторант с мен бе станало неуловима промяна, а дребният инцидент породи у мен желанието да утеша Ерик, да му обясня, че наистина не съм замислила нещата точно така. Но той никога не би приел утеха от жена, забила нож в слабините му. И аз съвсем съзнателно мислех за слабини, а не за сърце, защото случилото се през тази нощ нямаше нищо общо със сърцето на когото и да било.

Все така мълчаливо влязохме в тъмния апартамент. Ерик светна лампите и без да промълви дума, окачи само своето палто в стенния гардероб в антрето — знак, че вече бях лишена от този жест на внимание. Влезе в спалнята, седна на леглото и започна да събува обувките си. А аз се съблякох бавно, като грижливо сгъвах дрехите си и ги подреждах отстрани, след което облякох нощницата си. Ерик излезе от банята, увит в копринения си бежов халат и застана до леглото. Издърпа списанието от ръцете ми и го хвърли на пода.

— Реших да не ти забранявам това, защото то ще ти послужи за урок; ще научиш някои неща за живота и ще разбереш колко трудно се изкарва прехраната. Ти си една разглезена пикла, но аз имам намерение да те видя как ще се справиш и с тази фаза, стига да не забравяш, че търпението ми си има граници.

Тази нощ разбрах, че Маги Зомерс и Ерик Орнщайн няма да остареят заедно. Внезапно усетих силна привързаност към този мъж, защото за първи път, откакто бяхме женени, вниманието към него нямаше да ми коства нищо. Исках да му кажа, че все още имаме възможност да спасим нещо от брака си, но той никога не би ме разбрал, пък и аз бях неспособна да му го обясня. И Ерик Орнщайн беше станал жертва на този абсурден капан, както и Маги Зомерс — на този изкуствено създаден капан, който ни диктуваше какво се очаква от нас.

Не се възпротивих, когато той се покачи на леглото и изгаси светлината. Не протестирах, когато се притисна до мен и проникна в тялото ми с желанието чрез този акт да излее гнева и безсилието си. Това беше нещо ново и за двама ни. Най-после в дом Орнщайн имаше равенство — и двамата бяхме еднакво уплашени.