Клифърд Саймък
Кой си ти, там в скалите? (4)

4

Пещерата беше празна. Само в ъглите имаше натрупани от вятъра есенни листа и няколко камъчета, отронили се от козирката над входа — улики, свидетелствуващи, че безкрайният процес на ерозия, образувал някога пещерата, бе способен след време и да я разруши.

Въжето, провиснало от каменната козирка, издаваща входа и преминаваща в свод на пещерата, леко се полюляваше от вятъра, и Даниълз си каза: „А сутринта нямаше никакъв вятър…“ Но сега дърветата долу се превиваха от набезите му. Когато обърна лице на запад, Даниълз усети на бузата си ледения дъх на вятъра и в душата му сякаш се пробуди смътният страх, оцелял от ония времена, когато хората не са познавали облеклото и скитали на орди, вслушвайки се с тревога, както той сега, във воя на засилващия се вятър. Вятърът можеше да означава само едно: времето се разваля, час по-скоро трябва да се спусне по въжето и да си тръгне към къщи, към фермата.

Но колкото и да е странно, не му се искаше да си тръгне. Бърлогата беше за него нещо като убежище. Тук той се чувствуваше откъснат от света — оная малка част от света, която оставаше с него, сякаш променяше характера си, беше по-скъпа, по-значителна от жестокия свят, от който бягаше.

И все пак трябваше да си ходи. Какво още чакаше? От самото начало идеята му бе глупава: кой нормален човек би повярвал, че в пещерата има нещо скрито!…

Даниълз се обърна към въжето — от него нямаше и помен.

Секунда-две той тъпо гледа точката, откъдето преди малко висеше въжето, поклащало се леко от вятъра. После го затърси с очи, макар че беше глупаво. Въжето, разбира се, можеше малко да се изхлузи, но не дотолкова, че да изчезне съвсем. Беше ново, здраво и той със собствените си ръце го бе завързал за якия дъб на върха на скалата — стегна здраво възела и дори го опъва, докато се убеди, че няма да се развърже.

И въпреки това от въжето нямаше и помен. Някой трябва да е минал, забелязал въжето, тихичко го е отвързал, а сега, скрит, чака да види кога стопанинът на въжето ще разбере и ще се развика. За някой от съседите му такава груба шега навярно представлява връх на остроумие. Най-хитро ще е да се прави, че не е забелязал нищо и мълчаливо да чака. „След десет минути — каза си той, — най-много след четвърт час търпението на шегобиеца ще се изчерпи, ще върне въжето на мястото му и аз ще се прибера в къщи. А може даже — зависи кой е шегаджията — да го поканя вкъщи, да пийнем по чашка и да се посмеем на моето приключение…“

Даниълз приседна и се приготви да чака. Но скоро откри, че вятърът става все по-пронизителен. От западен се бе обърнал на северен, което беше лош признак. По ръкавите на куртката му полепнаха капчици влага — не от дъжда, всъщност не валеше, а от спускащата се мъгла. Ако температурата спаднеше още с няколко градуса, времето щеше да стане доста неприятно.

Чакаше свит, като се мъчеше да долови в тишината някакъв поне звук, който би издал присъствието на човек горе на скалата. Но в света сякаш се бяха свършили звуковете. Дори клоните на дърветата под канарата се превиваха от вятъра без обичайните поскърцвания и стонове.

Минало бе, изглежда, повече от четвърт час, а откъм върха на канарата все така не се чуваше никакъв шум. Вятърът още се усили и когато Даниълз обръщаше глава в напразните си опити да надзърне зад каменната козирка, усещаше как се плъзгат по страните му меките къдели мъгла.

Не можеше повече да седи така с надежда, че ще надвие ината на шегобиеца. Изведнъж го обзе силен страх и разбра, че не бива да чака.

— Хей, кой е там на върха!… — викна той и зачака.

Никакъв отговор.

В обикновен ден скалата на отсрещната страна на дола отговаряше на вика с ехо. Днес нямаше ехо и самият вик беше приглушен, като че ли Даниълз бе заобиколен от сива, поглъщаща звука стена.

Извика още веднъж — мъглата пак погълна гласа му. Отдолу се зачу някакво шумолене и той разбра, че шумят заскрежените клони. Падащата мъгла се превръщаше в скреж. Даниълз обходи площадката пред входа на пещерата — дълга бе най-много двадесет фута, път за спасение нямаше. Канарата бе издадена отвесно над пропастта. Над главата му бе надвиснал гладък каменен блок. Няма що, хубав номер му скроиха.

Отново се скри в пещерата и приклекна. Тук поне беше на завет и въпреки прокрадващия се в душата му страх, се чувствуваше относително уютно. Пещерата не беше още изстинала. Но температурата явно падаше, и то доста бързо, иначе мъглата не би се превръщала в скреж. А Даниълз бе облечен само с лека куртка и не можеше да запали огън. Не пушеше и не носеше в себе си кибрит.

Сега за първи път осъзна сериозността на положението. Щяха да минат доста дни, преди някой да забележи изчезването му. Рядко го навестяваха съседите — фактически пет пари не даваха за него. Дори и да откриеха, че е изчезнал и да тръгнеха да го дирят, изгледите да го намерят бяха съвсем малки. Кой ли ще се сети да надзърне в пещерата? И колко време можеше да издържи в такова време без огън и храна?

Ако не се измъкне оттук, и то скоро, какво ще стане с животните? Кравите ще се върнат от паша, подгонени от лошото време и няма да има кой да ги вкара в сбора. Ако постоят неиздоени ден-два, набъбналото виме ще почне да им причинява страдания. Няма кой да даде храна на свинете и кокошките… „Човек — мина му мисълта — просто няма право да се излага така безразсъдно на риск, когато от него зависи животът на толкова беззащитни същества.“

Даниълз припълзя по-навътре в пещерата, просна се по очи, заврял рамене в най-долната ниша и притиснал ухо към каменния под.

Съществото беше все така там — разбира се, че ще е там, та къде ще се дене, щом като са го залостили по-сигурно и от него. То тъгуваше под каменния пласт, дебел навярно триста-четиристотин фута, който природата бе натрупала, без да бърза в продължение на много милиони години.

Съществото пак се бе отдало на спомени. Мислено се пренасяше в някакви други места — някои от спомените бяха смътни, неясни, някои — кристално ясни. Исполинска тъмна каменна равнина, чезнеща в далечния хоризонт; над хоризонта изскача червено слънце, а на фона на изгряващото слънце се очертава някакво съоръжение. Нито замък, нито град, нито гигантска урва с пещерни жилища — трудно е да определи какво именно, трудно е дори да даде приблизително тълкуване на видяното. Може би това е родината на загадъчното същество? Може би черното каменно пространство е космодрумът на родната му планета? Или не на родината му, а на някакви места, които съществото е посетило, преди да пристигне на Земята? Трябва пейзажът да му се е сторил толкова фантастичен, че се е врязал в паметта му?

После към спомените се прибавиха и други явления, други сетивни символи, отнасящи се, изглежда, към някакви форми на живот, индивидуалности, миризми, вкусове. Разбира се, Даниълз съзнаваше, че може би греши, като приписва на вграденото в скалите същество човешки възприятия, но други той не познаваше.

И както слушаше спомените за черната каменна равнина, изгряващото слънце и на фона на слънцето, на хоризонта очертанията на гигантско съоръжение, Даниълз стори нещо, което не бе вършил досега. Заговори на пленника в скалите, даде му да разбере, че има човек, който го слуша и че съществото не е толкова самотно, не е толкова чуждо на света около него, както предполага.

Естествено, той не говореше на глас — това би било безсмислено. Звукът никога не ще премине през каменните пластове. Даниълз заговори наум.

— Хей, ти дето си там долу, говори ти твой приятел. Много отдавна те слушам и се надявам, че и ти ме чуваш. Хайде да си поприказваме. Аз ще се опитам да получиш представа за мен и за света, в който живея, а ти ще ми разправиш за себе си и за света, в който си живял, и за това как си попаднал тук, в скалите и дали мога да направя нещо за теб, поне с нещо да ти помогна…

Полежа известно време така с долепено ухо до твърдия под на пещерата, като се опитваше да отгатне дали е чуло съществото неговия зов. Но, очевидно, то или не бе чуло, или не бе сметнало зова му достоен за внимание. Продължаваше да си припомня картини от родната планета с изгряващото над хоризонта червено слънце.

„Самонадеяно и глупаво беше — упрекваше се Даниълз — да говоря на непознатото същество…“ Досега бе само слушал и нито веднъж не бе правил опити да го заговори. Както не се бе опитвал и да заприказва онези, които разговаряха сред звездите — онези, които също слушаше.

Какви нови таланти бе открил в себе си, та реши, че има право да се обърне към това същество? Може би тази постъпка бе продиктувана само от страха пред смъртта? Ами ако на съществото в скалите е непонятно самото понятие смърт — ако то е способно да живее вечно?

Даниълз се измъкна от нишата и премина в оная част на пещерата, където можеше поне да приседне.

Изви се буря. Заваля дъжд, примесен със сняг, и температурата продължаваше да спада. Площадката пред входа на пещерата се покри с хлъзгава ледена коричка. Ако някому хрумнеше сега да се разходи пред пещерата, смелчакът неизбежно би паднал от скалата и би се разбил.

Вятърът все повече се засилваше. Клоните на дърветата се превиваха все по-силно, по склона на хълма се изви вихрушка от окапали листа, примесена с дъжд и сняг. От мястото, където седеше, Даниълз виждаше само горните клони на брезичките, които растяха на странния насип малко под кривия кедър, който му служеше за мост към пещерата. И изведнъж му се стори, че клоните се люшкат много по-силно, отколкото би трябвало. Брезичките така се олюляваха и сякаш пред очите му израстваха все по-нагоре, превивайки клони в някаква няма молба.

Даниълз запълзя към изхода и подаде глава навън — да види какво става на склона. Клатеха се не само горните клони — групата брезички се тресеше и клатеше, като че ли невидима ръка се опитваше да ги изскубне от земята. Тъкмо си го помисли и забеляза, че и самата почва се тресе. Сякаш наблюдаваше забавена снимка на кипяща лава, прожектирана сега с нормална скорост. Почвата се издуваше — издигаха се и дърветата. Надолу по склона се затъркаляха камъчета. А ето от склона се откърти тежък камък и с трясък се сгромоляса в дола, като изпокърши по пътя си храстите.

Даниълз наблюдаваше камъка като омагьосан.

„Нима съм свидетел — запита се той — на някакъв геологичен процес, само че необяснимо ускорен?“ Мъчеше се да разбере що за процес би могло да бъде това, но за нищо подходящо не се сети. Насипът се издуваше, събаряше се встрани, потокът от пръст и камъни всяка секунда нарастваше, като браздеше с тъмни мазки белотата на току-що навалелия сняг. Най-сетне брезите рухнаха, търкулнаха се надолу и от ямата, образувала се там, където те преди малко се извисяваха, се появи призрак.

Призракът нямаше ясни очертания — контурите му бяха смътни, сякаш бяха загребали от небето звезден прах и разтопили в неустойчива маса, неспособна да приеме определена форма. Той непрекъснато менеше очертанията си, без обаче да губи напълно сходството с първоначалния си облик. Такъв вид би могло да има струпване на отделни, несвързани в молекули атоми, ако, разбира се, атомите можеха да се видят. Призракът слабо блещукаше на фона на безцветния сив ден и макар че беше безтелесен, притежаваше явно доста голяма сила — продължаваше да се измъква от полуразрушения насип. Щом се освободи напълно, политна нагоре към пещерата.

Колкото и да е странно, Даниълз не изпитваше страх, а само безкрайно любопитство. Мъчеше се да определи на какво прилича плаващият във въздуха призрак, но не стигна до никакъв ясен извод. Когато призракът достигна площадката, Даниълз се отдръпна навътре в пещерата и приклекна. Призракът се приближи още един-два фута и седна пред входа на пещерата — не точно седна, а по-скоро увисна във въздуха.

— Ти разговаряше — обърна се светещият призрак към Даниълз. Това не беше нито въпрос, нито твърдение, пък и едва ли можеше да се нарече реч. Звучеше точно като разговорите, които Даниълз слушаше, когато гледаше звездите. — Ти разговаряше с него като приятел — продължи призракът (понятието, избрано от призрака, означаваше не точно „приятел“, а нещо друго, но имаше същото приятелско, доброжелателно значение). — Предложи му помощ. Нима ти можеш да му помогнеш?

— Не знам — отвърна Даниълз. — Сега, навярно, не ще мога. Но след стотина години — чуваш ли ме? Разбираш ли какво казвам?

— Ти казваш, че помощта е възможна, само че след време. Уточни след колко време?

— След сто години — отвърна Даниълз. — Когато планетата се завърти около централното светило сто пъти.

— Какво значи сто пъти? — запита съществото.

Даниълз разпери пръстите на двете си ръце.

— Можеш ли да видиш пръстите ми? Окончанията на ръцете ми?

— Какво значи да видиш? — попита съществото.

— Да ги възприемеш със сетивата си. Да ги преброиш.

— Да, аз мога да смятам.

— Те са десет — поясни Даниълз. — Десет пъти по десет прави сто.

— Това не е много дълъг срок — отвърна съществото. — Каква помощ ще бъде възможна тогава?

— Знаеш ли нещо за генетиката? Как се заражда всичко живо и как зародилото се създание узнава какво ще стане? Как расте и отде знае как да расте и какво да бъде? Известно ли ти е нещо за нуклеиновите киселини, които определят как ще се развива всяка клетка и какви функции ще изпълнява?

— Аз не знам твоите термини — отвърна съществото, — но те разбирам. Следователно на теб всичко това ти е известно? Следователно ти не си просто тъпа дива твар, като другите, които стоят на едно място или се заравят в почвата, или лазят по другите неподвижни, или бягат по земята?…

Разбира се, всичко това съвсем не звучеше така. И освен думите — или смисловите им единици, оставящи усещане за думи — имаше още и зрителни образи на дървета, мишки, катерички, зайци, на тромава къртица и бързонога лисица.

— На мен чак всичко не ми е известно — отвърна Даниълз, — но на другите от моето племе е известно. Аз не знам кой знае колко. Но има хора, които са посветили целия си живот на изучаване законите на наследствеността.

Призракът висеше над края на площадката и доста дълго мълча. Зад него дърветата се превиваха от вятъра, извила се беше снежна вихрушка. Даниълз, треперейки от студ, се промъкна по-навътре в пещерата, като се питаше дали не му се е привидяла искрящата сянка.

Но не успя да довърши мисълта си, защото съществото заговори отново, като този път, изглежда, изобщо не се обръщаше към човека. По-скоро то си припомняше случки от живота си, също като онова другото същество, зазидано в скалите. И макар спомените да не бяха предназначени за човека, потокът от образи, излъчван от съществото, стигна до мозъка на Даниълз, изпълни целия му мозък и измести собствените му мисли, сякаш тези образи принадлежаха на самия Даниълз, а не на призрака, замръзнал насреща му.