Клифърд Саймък
Кой си ти, там в скалите? (3)

3

„И защо трябваше да споменавам за звездите? — проклинаше се Даниълз. — Дотогава всичко вървеше добре. Не че Торн ми повярва, но беше заинтригуван, слушаше ме внимателно и, може би, щеше да се съгласи да проучи случая, макар и тайно от всички и крайно предпазливо. Цялата беда е в натрапчивата идея за съществото, зазидано в скалата. Миналото е дреболия: много по-важно е да разправя за съществото в скалата… Но, за да разправя, трябва да обясня как съм узнал за това същество, и ща, не ща, ще се наложи да спомена за звездите. И защо ли се раздрънках — упрекваше се Даниълз. — Ама че глупаво излезе: намерих най-сетне човек, който, макар и не без колебание, беше готов да ме изслуша, а не просто да ми се присмее. И аз за благодарност му издрънках за звездите…“

Вечерта Даниълз едва успя да издои кравите и задуха силен вятър, сега цялата къща се тресеше под напора му. От горящите в печката дърва по пода пробягваха трептящи светлинки, а в комина вятърът бучеше и виеше.

Даниълз си спомни как Торн недвусмислено намекна за психиатър. Може би наистина трябваше най-напред да се обърне към такъв специалист. Може би преди да разправи на другите какво вижда и чува, трябваше да си изясни как и защо вижда и чува непонятни за другите неща. Само човек, познаващ добре строежа на мозъка и работата на съзнанието, е в състояние да отговори на тези въпроси, ако изобщо може да се намери отговор.

Нима травмата при катастрофата бе толкова променила механизма на мислене, че мозъкът е придобил някакви нови, неизвестни свойства? Възможно ли е сътресението и нервното разстройство да са разбудили някакви скрити сили, на които е съдено да се развият по естествен, еволюционен път през бъдещите хилядолетия? Дали увреждането на мозъка му не е предизвикало късо съединение във веригата на еволюцията, което го е дарило — единствено него — със способности и сетива, изпреварили епохата, и то едва ли не с милион години? Това се струваше единственото що-годе приемливо обяснение. Но специалистите навярно ще намерят и някакво друго обяснение.

Даниълз стана от масата, излезе на верандата и загледа хълмовете край реката. Вятърът духаше от север, заобикаляше със свистене постройките и нахлуваше в дълбоките долове, спускащи се към реката, но небето оставаше ясно, сякаш го бяха изчистили и напръскали с капчици звезди и тези светли капчици трепкаха в разбушувалата се атмосфера.

Гледайки звездите, той се запита: за какво ли говорят сега, но днес не дочака отговор. За да слуша звездите, трябваше да направи усилие, да се съсредоточи. Доколкото си спомняше, за първи път взе да слуша звездите в също такава ясна нощ, бе излязъл на терасата и неочаквано му мина мисълта: за какво ли си говорят помежду си? Глупава, празна мисъл, нелепа, неосъществима идея — но щом му хрумна веднъж, той наистина взе да се ослушва, като съзнаваше, че е глупост и в същото време възторгнат от нея си повтаряше: какъв щастлив човек съм, мога да си позволя нищо да не правя и да стоя ей така и да слушам звездите, като дете, вярващо в добрия дядо Мраз. И той се ослушваше, ослушваше, докато най-сетне чу. Колкото и да е удивително, нямаше никакво съмнение: нейде там, много далече, някакви други същества разговаряха помежду си. Сякаш се бе включил към исполински телефонен кабел, пренасящ едновременно милиони, а дори и милиарди далечни разговори. Разбира се, разговорите не се водеха с думи, но с някакъв код или просто с образи, не по-малко приятни от думите. Ако не му бяха напълно понятни — казано честно, понякога съвсем непонятни — то е, изглежда, защото няма подготовка, не му достигат знания, за да разбере. Сравняваше се с дивак, който слуша дискусия между ядрени физици, обсъждащи проблеми на своята наука.

И скоро след тази нощ, когато се бе вмъкнал в пещерата, която наричаха Рисова бърлога, за първи път усети присъствието на съществото, зазидано в скалата. „Навярно — помисли си той, — ако не бях слушал звездите, ако не бях изострил сетивата си, слушайки звездите, не бих узнал, че то е погребано под пластовете варовик.“

Стоеше на верандата, гледаше звездите и чуваше само вятъра, а после отвъд реката по пътя, който се виеше по далечните хълмове, проблесна слаба светлина на фарове — там в нощта се движеше автомобил. Вятърът за миг утихна, сякаш набирайки сили, за да задуха още по-свирепо и тогава на Даниълз му се стори, че чува още един звук — звук от брадва, забиваща се в дърво. Ослуша се — пак чу звука, но от коя страна идва, не разбра: воят на вятъра го заглуши.

„Навярно ми се е счуло — реши Даниълз. — Кой ще излезе в такава нощ да сече дървета?“

Утрото настъпи тихо, сиво, вятърът бе стихнал до лек шепот. Даниълз се облече и излезе от къщи — наоколо тишина, облаци затулваха небето, нямаше и помен от слънце, въздухът беше свеж, сякаш току-що изпран и тежък от влажната сивота, обвила земята. И блясъкът на есенните багри изглеждаше по-ярък, отколкото в най-слънчевия ден.

След като свърши домакинските си задължения и закуси, Даниълз пое към хълмовете. Когато слизаше към близкото дере, той си помисли: „Дано днешният ден мине без прехвърляне в миналото…“ Колкото и да е парадоксално, имаше дни и без скокове във времето и той не можеше да открие пораждащите ги причини. Правеше опити да записва най-подробно какво е чувствувал от сутринта, какво е вършил и даже какъв маршрут е избирал при разходките си, но не успя да съзре някаква закономерност. Закономерността навярно се криеше в някакво ъгълче на мозъка му, нещо закачаше някаква струна и включваше новите способности. Но явлението си оставаше неочаквано и неуправляемо. Поне Даниълз не бе в състояние да го предизвиква съзнателно. Понякога опитваше със силата на волята си нарочно да съживи миналото — и всеки път търпеше неуспех. Едно от двете: или не знаеше как да си служи със своя дар, или този дар бе действително неконтролируем.

Днес искрено желаеше странните му способности да не се събуждат. Искаше му се да стигне по хълмовете, докато те не са загубили най-привлекателната си одежда, когато, изпълнени с лека тъга — резките линии са смекчени от надвисналата във въздуха сивота, дърветата застинат и като стари верни приятели мълчаливо чакат идването му, а окапалите листа и мъхът под краката му заглушават шума и стъпките му вече не се чуват.

Спусна се в долчинката и поседна на повалено стъбло до изворчето, от което взимаше вода ручеят, спускащ се с ромолене надолу по каменистото корито. През май мочурището около изворчето се покриваше с дребни цветя, а склоновете на хълмовете се обагряха от нежните краски на тревите. Сега тук нямаше нито треви, нито цветя. Дърветата се подготвяха за зимата. Летните или есенни растения бяха умрели или умираха, а окапалата шума грижливо закриваше корените от леда и снега.

Даниълз стана и отново пое по тясната пътека, която криволичеше по склона. Пътеката бяха утъпкали кравите — запазила се беше от ония времена, когато из тукашните гори са пасели не само неговите две червенушки, а цели стада; крачейки по пътеката, Даниълз пак — за кой ли път — се порази от точния усет на кравите. За пътеките си те винаги безпогрешно избираха най-полегатия склон.

За миг той се спря под клонестия бял дъб, който растеше на завоя на пътеката, да се полюбува на гигантското растение аризема. Зелената, изпъстрена с пурпур корона бе напълно опадала, оголвайки червените гроздове — в следващите тежки месеци те щяха да послужат за храна на птиците. Пътеката нататък все повече се врязваше в хълмовете и тишината звънтеше все по-напрегнато, сивотата се сгъстяваше, докато взе да му се струва, че светът е негова абсолютна собственост.

Ето я там, на отвъдната страна на ручея Рисовата бърлога, жълтата й паст прозира през кривите, уродливи кедрови клони. Пролетно време под кедъра си играят малките лисичета. Откъм речния залив долита глухо крякане на патици. А горе, на най-стръмното място се вижда бърлогата, изсечена от времето в отвесната скала.

Само че нещо липсваше в пейзажа.

Даниълз застина на пътеката, загледан в отсрещния склон, усещайки някаква неточност, без отначало да разбира каква. Пред него се откриваше по-голямата част на скалата — и все пак нещо липсваше. Изведнъж съобрази, че го няма дървото, онова същото, по което години наред са се катерили рисове, завръщайки се в пещерата от нощен лов, а после и хора, на които им се е приисквало, като на него, да разгледат бърлогата. Рисове, разбира се, там отдавна нямаше. Още първите поселници ги бяха изтребили напълно по тия краища — нали рисовете понякога са проявявали неблагоразумие да удушват агнета. Но следи от някогашното тяхно присъствие и досега се забелязваха. Навътре в пещерата, в най-отдалечените й кътчета по земята се търкаляха крехки кости и останки от черепи на дребни животни, които стопаните на бърлогата са донасяли за храна на потомството си.

Дървото, старо и вековно, се е издигало тук, вероятно, не едно столетие и безсмислено беше да го отсичат — чепатата му дървесина не представляваше никаква ценност. А и да се измъкне отсеченото дърво от дола бе немислимо трудна работа. И все пак миналата нощ, когато Даниълз излезе на верандата, в минута на затишие бе дочул удари на брадва, а днес дървото го няма.

Не вярвайки на очите си, той забърза нагоре по склона. На места склонът бе толкова стръмен, че Даниълз трябваше да пълзи, като се издърпваше с ръцете си, подчинявайки се инстинктивно на тревогата, зад която се криеше нещо повече от недоумението: къде се е дянало дървото? Нали именно тук и само тук в Рисовата бърлога можеше да чуе съществото, вградено в скалите.

Даниълз никога нямаше да забрави деня, когато за първи път чу тайнственото същество — тогава не повярва на ушите си. Реши, че шумоленето е плод на въображението му, навеяно от разходките сред динозаврите, от опитите да долови разговорите на звездите. В края на краищата и по-рано се бе катерил по дървото и влизал в пещерата-бърлога. Неведнъж е бивал тук и даже изпитваше някакво особено удоволствие, че бе открил това необикновено убежище. Обичаше да седи на скалата пред входа на пещерата и да гледа отгоре короните на дърветата, покриващи върха на хълма отвъд дола — над листака проблясваха крайбрежните мочурища. Но самата река не можеше да се види оттук: за да види реката, трябваше да се изкачи още по-нагоре.

Обичаше бърлогата и площадката пред нея, защото тук бе намерил усамотение, сякаш се бе откъснал от света: от бърлогата той виждаше някаква ограничена част от света, а него никой не можеше да го види. „Аз съм като рисовете — и на тях им се е харесвало да се чувствуват откъснати от света…“ Впрочем те не са търсели тук само усамотение, а безопасност — за себе си и главно за малките си. Никой не можеше да се прокрадне към бърлогата, пътят беше само един — по клоните на старото дърво.

За първи път Даниълз чу съществото, когато веднъж допълзя до дъното на пещерата и, разбира се, пак се натъкна на костите, останки от минали пиршества, когато малките, ръмжейки, са гризели плячката. Притиснал се до каменния под, той изведнъж долови нечие присъствие — усещането идваше отдолу, проникваше от долните каменни пластове. Отначало бе само усещане, само догадка, че там долу има нещо живо. Естествено, отначало се отнесе скептично към догадката си, много по-късно повярва в нея. Трябваше да измине доста време, за да прерасне вярата в убеждение.

Разбира се, той не можеше да предаде с думи чутото, защото всъщност не бе различил думи. Но нечий разум, нечие съзнание лека-полека проникваше в мозъка му през пръстите, опипващи каменния под на пещерата, през долепените към камъка колене. Той приемаше токовете, чуваше ги без помощта на слуха и колкото по-дълго продължаваше усещането, толкова по-здраво се убеждаваше, че нейде там, дълбоко в пластовете варовик, се намира вградено живо разумно същество. И най-сетне дойде денят, когато той успя да долови откъслечни мисли — несъмнено отзвук от работата на интелекта, затворен в скалния масив.

Не разбра това, което чу. И фактът, че не разбра, беше сам по себе си знаменателен. Ако бе разбрал веднага всичко, със спокойна съвест би сметнал откритието си за игра на въображението. А неразбирането свидетелствуваше, че просто му липсва опит, който би му помогнал да възприеме необичайното. Уловил бе някаква схема на сложни житейски отношения, в която сякаш нямаше никакъв смисъл — не можеше да схване смисъла й, разпадаше се на малки и несвързани части от информация, толкова чужда (макар и проста), че човешкият му мозък просто отказваше да я разбере. И още нещо — без да иска, бе получил представа за разстояния — така непостижимо огромни, че разумът му забуксува, щом осъзна мащабите на пространството, в което можеше да съществуват подобни разстояния. Даже когато се вслушваше в разговорите на звездите, не бе се стълкновявал с такива обезкуражаващо чужди пространствено-временни представи. В потока информация се срещаха и зрънца от други сведения, части от други факти и той смътно чувствуваше, че би могло да бъдат използувани в системата на човешките знания. Но в нито едно от тези зрънца информацията не бе достатъчно ясно очертана нишката, за да ги постави в определеното им място в системата от знания. А по-голямата част от онова, което улавяше той, се намираше извън пределите на възможностите му да го разбере, и изобщо извън пределите на човешките възможности. Въпреки това мозъкът му улавяше и задържаше тази информация с цялата й невъзприемчивост и тя набъбваше и изблъскваше обикновените, всекидневните мисли.

Даниълз си даваше сметка, че те (или то) съвсем не се опитват да завържат разговор с него, напротив — те (или то) нямат и понятие за съществуването на човешкия род, още по-малко за него самия. Но въпреки желанието си Даниълз не можеше да разбере какво именно става там, в скалите: дали то (или те — кой знае защо множественото число му се струваше по-подходящо в случая) просто си размишлява, като в непоносимата си самота разговаря само със себе си или се опитва да се свърже с някакво друго същество.

Часове седеше той на площадката пред входа на бърлогата, мислеше за откритието си, опитваше се да съгласува фактите с логиката, да даде някакво що-годе приемливо обяснение на присъствието на съществото в скалния масив. И без да бъде убеден — по-точно, без да разполага с никакви данни в подкрепа на хипотезата си — дойде до извода, че в някаква далечна геологична епоха, когато тук са се плискали вълните на море, от глъбините на Космоса на Земята е пристигнал кораб, паднал е в морето и затънал в тинята на дъното, която следващите милион години са превърнали във варовик. Даниълз разбираше, че във веригата на разсъжденията му има слаби звена — например, налягането, при което единствено е възможно образуването на скалите, трябва да е толкова голямо, че то би сплескало всякакъв кораб, освен ако е направен от материали, превъзхождащи и най-добрите постижения на човешката техника.

„Това случайност ли е, или съзнателен акт? — се питаше той. — Случайно ли е попаднало съществото в този капан, или се е скрило там?…“ Как ли да отговори еднозначно на въпроса си, когато умозрителните му разсъждения са просто смешни: всички те по необходимост са построени на догадки, а те на свой ред са лишени от каквото и да било основание…

Най-сетне той се добра до подножието на скалата и се убеди, че дървото наистина е отсечено. Кедърът се бе търкалял по нанадолнището тридесетина фута, докато клоните му не се бяха оплели в другите дървета. Следите от отсичането бяха съвсем пресни, белотата на пъна крещеше на фона на сивия ден. От другата страна на пъна се виждаха следи от брадва, но работата бе довършена с трион. Около пъна имаше купчинки жълтеникави стърготини. Трионът, както забеляза по среза, е бил двуръчен.

Дървото не представляваше никаква ценност, служеше на една-единствена цел — да се изкачват по клоните му в бърлогата. Изглежда някой бе узнал, че кедърът служи на Даниълз за мост към бърлогата и е разрушил нарочно този мост. А може някой да е скрил нещо в пещерата и е отсякъл дървото, за да отреже единствения път към скривалището.

Но, пита се, кой бе насъбрал такава злоба в душата си, че да отсече дървото посред нощ, в буря, светейки си с фенер и рискувайки да падне в пропастта? Кой? Бен Адамз? Вярно, Бен се ядоса, че Даниълз не му разреши да ходи на лов в неговия участък, но нима това може да е причина за разчистване на сметките, и то по възможно най-трудния начин?

Другото предположение, че са отсекли дървото, след като са скрили нещо в пещерата, му се струваше по-правдоподобно. Макар че самото отсичане на дървото би привлякло вниманието към скривалището.

Даниълз стоеше на склона озадачен, като клатеше с недоумение глава. После изведнъж се сети как да узнае истината. Денят едва започваше, а и без друго нямаше никаква работа. И той тръгна обратно по пътеката. В бараката все щеше да намери някакво въже.