Стивън Ериксън
Сакатият бог (21)

18.

На брега там където среща земята морето

рибарите где коленичат над рани неизцелими

и водата по здрач гдето с плач се отлива

в огледалото ти си отиваш

 

Сред дървета червени и листа излинели

брадварят където се лута в дъбрава

а земята тече на сълзи към забрава

в огледалото ти си отиваш

 

И високо в безмълвен сезон на хълмист бастион

в дъжд изгарящ и в душа опетнена

там където децата лежат и където заспиват

в огледалото ти си отиваш

 

Дълга там сред браздите дебне сянката скрита

от олтара събудена за да сбъдне съдбите

на друг бог на когото са свършили дните

в огледалото ти си отиваш

 

И когато над полята стихват вечерта бедите

и надеждата войнишка непостигната умре

в сънища за нищо идно, в блянове за нещо дивно

в огледалото ти си отиваш

 

Святото е опетнено паметникът разрушен е

срутен долу на земята от разрухата горчива

красотата мимолетна още малко уж е жива

в огледалото ти си отиваш

 

Боговете дават боговете вземат

щом нашата вяра е на вкус като кръв

пий тази кръв и моли се човече

красотата от кратка да стане вечна

че когато всичко свърши

и си довършен

в огледалото ти си отиваш

в огледалото ти си отиваш

 

Песен за последната молитва (във века на осъждането)

Севул от Коланси

Усети смушкването с лакът и си представи, че е в трюма на кораб, подмятан от тежки вълни. Когато смушкването се повтори, си помисли за пиянски нощи — че е паднал под маса и нечий ботуш го подритва. При третото смушкване — по-силно този път, раздразнено или нетърпеливо — изруга тихо. Но нещо бе слепило устните му, тъй че ругатнята излезе на стон.

Реши, че е време да отвори очи.

Това се оказа трудно: клепачите му бяха като залепнали, защипаха жестоко щом примига. Сумрак, размътени фигури, нещо като лице, зареяно над него. Въздухът миришеше на развала. Вкусът в устата му бе на стара, много стара кръв. И още нещо имаше. Горчиво. Вкусът на провала, реши той.

— Ставай.

Друга фигура, този път коленичила до него. Мека длан се притисна до лицето му — но брадата му бе корава и изстърга под дланта и тя се отдръпна. Но веднага след това се върна, толкова корава, че сякаш го зашлеви.

И някаква жена каза:

— Нямаме време. Вратата е отворена. Някои тъдява ги усещат тия неща.

Първият глас рече:

— Отровата вече не действа. Отдавна. Но дълго не се е движил.

— Пазачът трябваше да…

— Заскитал се е из лабиринтите сигурно. Късмет имаме.

— Просто ми помогни да го вдигнем, става ли?

Ръце под мишниците му, пъшкат — и той усети, че се отлепва от каменния под, само петите му останаха долу. Последва внезапна болка в кръста и краката, докато се мъчеха да го вдигнат. Не можеше да си спомни да е бил толкова тежък… беше ли изобщо толкова тежък?

— Изправи се, проклет да си — не мога да те крепя така.

— А какво мислиш че ми беше на мене? — попита жената до него. — Всичките ми кокали пращяха под него.

Болката го жегна остро в краката, той изруга, залитна и…

— Така, сега стъпка назад — облегни се на стената. Добре, точно така. Сега ме погледни, идиот с идиот. Погледни ме и се сети, че ме познаваш.

Беше тъмно, но успя да различи лицето на мъжа. Взря се във впитите в него очи и се намръщи.

— Как се казвам? — попита мъжът.

Той облиза сухите си устни, преглътна и успя да каже:

— Познавам те. Ти си… Б-б-б… Бух.

— Бух? — Мъжът се обърна към жената. — Казва, че съм Бух.

— Да го зашлевя ли още веднъж?

— Бррр. — Примига към жената. — Бух и Бррр. А, сетих се. Вие ме напихте. Прецакахте ме. Къде са ми гащите?

Оттласна се от стената, изгледа кръвнишки мъжът и жената и с удоволствие видя как двамата отстъпиха назад.

Бяха в някакъв коридор и вдясно от него имаше дървена врата, отворена, и зад нея се виждаше мръсен дом, а от него лъхаше на студ, вмирисан на застояла вода и на смет.

Мъжът заговори бавно, като на дете.

— Гащите ти са на задника ти.

— Да бе, вярно. А къде са ми ножовете?

— Изгубил си е ума — каза жената. — Не че имаше много голям поначало, но вече съвсем го няма. Безполезен е — Котильон ни излъга. Просто искаше да не му се пречкам, затова ме прати да се вихря като вещица… за едното нищо!

— За ума съм съгласен — каза мъжът и скръсти ръце пред гърдите си. — Обаче другото…

— Кое?

— Бух и Бррр? Тоя тъпак се гъбарка с нас, Майнала. И даже си мисли, че е смешно. Виждаш ли колко сърдито ни гледа? Сякаш всички океански бури са кацнали на лицето му. Работата е там, че Калам никога не гледа сърдито. Никога не се мръщи. Калам е убиец и лицето му винаги е спокойно.

Калам се подсмихна.

— Гъбаркам се с вас, така ли? Виж какво, чародейче, толкова ли се гъбаркам с вас, колкото ти се изгъбарка с мен, когато счупих оня жълъд и ти така и не се появи, въпреки че около мен имаше поне стотина Нокти?

— Не беше по моя вина. А и я се виж. Здрав си, прав си…

— Не точно — намеси се Майнала. — Според Сенкотрон, искам да кажа. Онзи изтърсак е трябвало да го домъкне до тая врата. Чудо е, че изобщо е успял.

Бързия Бен изсумтя и продължи:

— Тъй че изобщо не си толкова добър, колкото си въобразяваш, Калам. То пък голямата изненада. Виж си дрехите и бронята — накълцали са те на кайма, о, велики убиецо. Шепа недоносчета на Ласийн са те направили на кайма — и имаш дързостта да обвиняваш мен.

— Та къде е тя? — попита Калам.

— Коя?

— Ласийн, коя. Трябваше да уредя сметките с нея — тя прецака Тавори. Каза, че уикците трябва да бъдат пожертвани. И Корболо Дом. Искам топчестата глава на това копеле да подскача на всяка стъпка от Твърдината на Мок до устието на канала… Къде са ми шибаните ножове, питам?

Майнала хвърли колана с двата ножа в краката му.

— Значи, идвам аз, хвърча през хиляда лабиринта, едва не ме тресна мълния, а ти нямаш и една мила дума да кажеш на проклетата си от Гуглата жена, така ли?

— Ти ме изхвърли, не помниш ли?

— Дали помня? Помня защо, това помня. Котильон е виновен.

Бързия Бен се намеси:

— Тя няма да ти го каже, но й липсваше…

— Ти не се бъркай! — викна му тя вбесена.

— На драго сърце, но нямаме време. Виж, Калам, тя е искрена — даже кон ти намери…

— За какво ми е кон? Ние сме в град Малаз! Ако Ласийн е избягала, не ми трябва кон — трябва ми кораб.

— Калам, чуй ме. Сенкотрон те донесе до Скръбния дом. Ти умираше. Отровен. А после, ъъ, просто те остави тук. Да лежиш на пода. За малко — е, за малко повече всъщност.

— Ти уби ли я Ласийн? Отмъсти ли за мен? И имаш нахалството да се наричаш мой приятел — не ме уби ти, нали? Нали?

— Не съм — просто затвори тая уста и се опитай малко да слушаш. Остави Малазанската империя. Остави Регента или Протектора, или каквато там титла си е измислил Малик Рел. И Ласийн може да е убита, както казват, или да не е — все едно. Калам, нужни сме другаде. Разбираш ли какво ти говоря?

— Нито дума. Но разбирам, че трябва да бързаме. — Погледна Майнала. — Значи си ми довела кон, тъй ли? Бива ли го? Дано да не е жребец — знаеш колко ревниви стават, когато съм край теб.

— Не подбирах — отвърна му тя. — Но ако се бях сетила, щях да ти доведа някое дебело едноухо трикрако магаре и можехте да се редувате да се яздите. Не че някой ще направи разлика.

— Богове, ама че сте и двамата! — изсъска Бързия Бен и погледна нервно към двора. — Целия квартал ли искате да събудите?

Калам запаса колана, измъкна ножовете, огледа ги и пак ги пъхна в каниите. Умът му още не беше наред, за да е сигурен, но май бяха добре наточени.

— Добре. Млъквайте и двамата и да тръгваме.

Отвън, под странно зеленото облачно нощно небе, Бързия Бен ги поведе по лъкатушещата пътека между обраслите гробни могили и изсъхнали дървета. Стигнаха до портата и магьосникът посочи наляво.

Конете бяха вързани на дървеното перило пред схлупената кръчма. Калам присви очи към тях и изсумтя:

— Я чакай малко! Това не е кон.

— Най-доброто, което можах — отвърна Бързия Бен. — Не се безпокой, той е моят.

На четири крачки от перилото от уличката до кръчмата пристъпи изгърбена облечена в броня фигура. Два тежки меча се надигнаха застрашително.

— Виж, Темпър, почуках — почна Бързия Бен. — Нямаше те и…

Лицето под забралото се извърна, огледа Скръбния дом и изръмжа гърлено:

— Все едно, мога да ви убия и тримата.

— Защо? — почти изскимтя Бързия Бен.

Темпър посочи с единия грамаден меч.

— Не сте затворили шибаната врата.

— Ей сега ще я затворя.

Магът заситни назад към Скръбния дом, а Темпър се обърна към Калам.

— Никога не съм му се връзвал на номерата, честно ти казвам.

— Миришеш ми на ейл „Кууп“ — каза Калам. — Ожаднял съм. Виж, Майнала — като се върне Бързака, кажи му че…

— А, не! — изръмжа тя. — А и той вече идва.

— Готово — каза Бързия Бен и цъфна до тях. Зъбите му блеснаха в усмивка.

Темпър прибра мечовете в ножниците.

— Ще ме извинявате, обаче… Не се връщайте. Не искаме проблеми тука. Ако видя някой от вас още веднъж…

Усмивката на Бързия Бен се стопи и той въздъхна и поклати глава.

— Темпър, трябваше да драснеш към Мостоваците, когато имаше възможност.

— Чувам, че всички са мъртви.

Магьосникът се метна на призрачния си кон и се ухили.

— Точно така.

Калам огледа коня, намерен му от Майнала, и се озърна през рамо.

— Харесва ли ти да си пенсиониран, Темпър? Сериозно питам. Харесва ли ти?

— В нощи като тази… като гледам как всички толкова бързате да препуснете… за да се набутате в сериозна неприятност… да, убиецо. Харесва ми. И ако решиш и ти да се пенсионираш, ще те черпя една халба „Кууп“ в тая гостилница, преди да те хвърля в залива.

— Ще го имам предвид — отвърна Калам и яхна коня. Погледна Майнала, след това и Бързия Бен. — Добре де, освен ако тия коне не могат да препускат по вода, някой трябва да открехне лабиринт.

— Е, моят може — рече Бързия Бен.

— Самодоволен както винаги, а?

— Все пак лабиринтите са моя работа…

— И как е? Работата имам предвид.

— Ужасно. Но всичко това скоро ще се промени.

— Сериозно? Защо?

— Богове на бездната, Калам. Защото се върнах, затова. Сега млъкни и ме остави да си свърша работата, става ли?

 

 

Щом тримата ездачи заминаха и дрипавите валма зловонен дим се разнесоха, Темпър се обърна, върна се в тъмната уличка, погледна призрачната фигура, застанала сред сметта, и измърмори:

— Стара дружба. Иначе нямаше да ги пусна. Скръбният дом не е шибан хан, императоре.

Сребърният връх на бастун изтропа силно по мръсните камъни.

— Император? Това го изоставих отдавна. А колкото до дните, когато давах добронамерени съвети, е, тях никога не ги е имало. Но само този път и само за тебе, Темпър, едно предупреждение. Внимавай как говориш на богове, смъртен, че… — изкикоти се — да не се докачат.

— Да се докачат… хъ.

Обърна се да си тръгне, но Сенкотрон отново изтропа с бастуна по камъните.

— Е? Това ли е?

— Какво да е? Кое това?

— Само това ли имаш да кажеш? Това е изключително важна сцена, тлъст глупак такъв! Точно оттук всичко наистина, реално, най-после започва! Тъй че изстискай ейла от мозъка си, смъртен, и кажи нещо достойно за своя вид. Стоиш пред бог! Изрази витиеватото си красноречие за цялото грядущо поколение! Бъди дълбок!

— Дълбок… хъ. — Темпър помълча дълго, загледан в калдъръма. А после вдигна покритата си с шлем глава, обърна се към Сенкотрон и изръмжа: — Да ти го натикам в гъза.

 

 

Сестра Опровержение гледаше мъжа, който се провираше през руините на някогашната порта на цитаделата. Не беше особено висок. Нямаше яките издути мускули, присъщи за войник, макар ясно да се виждаше бял белег, пропълзял от едната страна на челюстта му до откъснато ухо… не приличаше на срез от меч обаче. „Нещо го е захапало. Щеше ли сестра Благоговение да види това? Бивен на Джагът? Едва ли.“ — Не, нищо особено нямаше у този мъж. Нищо, което да обясни непокорството му, дразнещата му съпротива на волята и гласа на Разводнените.

Това скоро щеше да се промени, разбира се. Вражеският командир току-що бе направил фатална грешка, като се бе съгласил на тези преговори. Защото кръвта на сестра Опровержение не беше разводнена и този мъж скоро щеше да открие силата в гласа на чистокръвна Форкрул Ассаил.

Опушените напукани стени на цитаделата бяха доказателство за усилието, положено от командирите на Разводнените да приключат с тази обсада. А близо хилядата гниещи трупа, нападали в мъртвата полоса под тези стени, бяха свидетелство за дивашката решимост на Изповяданите. Но всеки щурм дотук бе завършил с поражение.

„Да, врагът се е справил добре. Но нашето търпение е на изчерпване. Време е да се приключи с това.“

Глупакът беше без охрана. Излизаше сам — не че беше важно, но можеше да накара собствените му телохранители да го съсекат. А сега щеше да го накара сам да посегне на живота си, тук, пред ужасените погледи на войниците му по бойниците горе.

Вражеският командир мина през и покрай труповете, стигна на десет крачки от нея, спря, изгледа я с любопитство и каза на коланси:

— Чиста значи. Това ли е правилният термин? Не със смесена кръв — онези, които наричате Разводнени, като „разредени“ един вид. Не, ти си истинска Форкрул Ассаил. Дошла си да… отсъдиш? — И се усмихна.

— Човешката наглост ме изумява — отбеляза сестра Опровержение. — Навярно, при определени обстоятелства, е оправдана. Например когато си имате работа с други от вашия вид, които сте направили безпомощни и подчинени на милостта ви. Или с по-низши зверове, когато дръзват да се опълчат на тиранията ви. В двореца на мъртвия вече крал на Коланси има една огромна зала, пълна с препарирани трофеи — животни, убити от кралската фамилия. Вълци, мечки, диви котки. Орли. Елени, лосове, бедерини. Придадени са им свирепи пози в знак на онзи сетен миг на непокорство — на наглостта им да отстояват правото си на свой живот, предполага се. Ти си човешко същество — човек, какъвто беше кралят на Коланси. Можеш ли да ми обясниш тази мизерна нужда да се избиват животни? Трябва ли да повярваме, че всеки един звяр в онази зала се е опитал да убие убиеца си?

— Виж сега — отвърна мъжът, — признавам, че имам лично мнение по тези въпроси, но трябва да разбереш: никога не съм могъл да проумея удоволствието от избиването. Онези, които съм познавал, които са се забавлявали с подобни дейности, ами, причините, които обикновено ми изтъкват, не ми звучат особено логично. Могла си просто да попиташ краля на Коланси.

— Попитах го — отвърна сестра Опровержение.

Той вдигна вежди.

— И?

— Каза, че го карало да се чувства едно цяло с животното, което е убил.

— Аха. Чувал съм нещо подобно.

— Съответно — продължи тя — убих всичките му деца и заповядах да ги препарират и изложат в същата зала. Желанието ми бе той да се почувства едно цяло с рожбите си.

— Едва ли е било много успешно, нали?

Тя сви рамене.

— Да чуем твоето мнение тогава.

— Някои потребности са толкова жалки, че не могат да бъдат удовлетворени другояче освен с убиване. Нямам предвид тези от нас, които ловуват по необходимост. Това е просто храна. Но нека си го признаем — щом започнеш да засаждаш градини, да засяваш ниви и да гледаш домашни животни, вече не ти се налага да ловуваш за храна.

— Кралят каза също, че това било неговият начин да почита природата.

— Като я унищожава?

— И аз си помислих същото, човеко. Но пък не е ли това основната ви форма на почит?

— Виж, това е проницателно, макар и леко болезнено наблюдение. Но прецени: с убийството и препарирането на онези деца не си ли проявила и ти същата отвратителна наглост, която толкова е оскърбила чувствата ти?

— Беше експеримент, за да видя дали и аз бих могла да се почувствам едно цяло с тези, които убивам. Уви, не стана. Почувствах се… тъжна. Че трябва да имам такава власт в ръцете си и да избера да я използвам за унищожителни цели. И все пак открих нещо друго — една истина за самата мен всъщност. В унищожението има удоволствие и то е удоволствие от най-гнусния вид. Подозирам, че това се обърква с представата за „сливане в едно цяло“ от такива патологични убийци.

— Вероятно си права.

— Защото те всъщност не са особено интелигентни.

— Допусках, че рано или късно ще стигнеш до това мнение.

— Защо?

— Ами, имам чувството, че изпитваш потребност да оправдаеш нашето избиване и макар да съжаляваш по-низшите зверове на този свят, твоето определение за „по-низши“ не включва хората. И все пак, по ирония, оправданието ти се основава на същия арогантен възглед за превъзходство, който намери за толкова укорим в кралската фамилия на Коланси. Неразумният звяр може да бъде убит безнаказано. Разбира се, в този възглед изобщо няма никаква логика, нали?

Сестра Опровержение въздъхна.

— Това бе изключително забавно. Сега обаче ми се налага да те поканя да отнемеш живота си, за да можем да сложим край на тази безсмислена битка. Бих искала да мога да те уверя, че ще се отнесем добре с армията ти и прочие. Но истината е, че аз ще ги командвам — точно както командвам Изповяданите. И със силата на своя глас ще ги настроя срещу враговете си, които и да бъдат те, и ще те се бият без страх. Ще се бият с ярост, каквато никой от вас не е виждал сред вашия вид, защото възнамерявам да ги използвам, както вие използвате коне или бойни кучета. С други думи, като добре обучени животни.

— Каква потискаща идея, Форкрул Ассаил. Онези жалки потребности, за които говорих, всички те се свеждат до власт. Кралят е убивал онези животни, защото е имал властта да го прави и изразяването на тази власт го е карало да се чувства добре. Но това никога не продължава дълго, тъй че е тръгвал отново, за да убие още. Намирам го за жалко. А всичко, което ми каза ти, ами, всъщност е същият боклук. Със своя глас и с магията на Акраст Корвалайн ще се опиташ да запълниш пустотата в душата си, пустотата, която е глад за господство, докато горчивата истина е, че всъщност не господстваш над нищо и че вселената е предопределена да те погълне също както поглъща всичко останало.

— Не вярваш ли в силата да се прави добро? Да се прави каквото е редно?

— Крепостта на Зверовете иска възмездие. Иска да възстанови баланса на избиването. Колкото и кърваво да се окаже това, поне виждам логика в него. Но се боя, че е твърде късно. Техният век вече е отминал.

— Ние ще докажем лъжата в думите ти, човеко.

— Не, няма. Защото, Форкрул Ассаил, вие ще се провалите, а с провала си проваляте и своите съюзници и за тях злочестината просто продължава безкрайно. Единственият край на трагедията на зверовете ще дойде от ръцете на хората — а Вълците бих посъветвал да проявят търпение. Нищо повече няма нужда да правят, защото ние, хората, ще се самоунищожим. Може да отнеме повече време, защото сме много, но в крайна сметка ще успеем, защото сме много усърдни. Колкото до вашия вид — вие дори не сте от значение.

— Извади ножа си, човеко. На колене.

— Съжалявам, не те чух.

Тя примига.

— Извади ножа си!

— Чувам само шепот. — Той извади малка дървена карта. — Аз съм Гъноуз Паран. Войник бях в малазанската армия, морски пехотинец по-точно. Но после станах Господарят на Драконовата колода. Не съм се молил за титлата и дълго време не разбирах истински ролята. Но вече започвам да я схващам. — Вдигна картата. — Тук отива гласът ти. Това е друго селение, където единствените неща, които те чуват — или по-скоро се покоряват на волята ти, — са насекомите и червеите в калта. Те са объркани. Не знаят какво е нож. Не знаят дори как да коленичат.

Сестра Опровержение пристъпи напред.

— Тогава ще те убия със собствените си ръце…

Той сякаш се наведе назад — и изведнъж изчезна. Картата падна и изтропа върху камъните. Тя се пресегна и я вдигна. Образът бе само няколко груби драскулки, намек за земя, ниски растения… и там, смътно в сумрака, стоеше мъжът. Махна й с ръка и в ума си тя чу гласа му.

„Ела, Форкрул Ассаил. Каня те да се сразиш с мен тук. Не? Е, колко глупаво от моя страна да си помисля, че си толкова глупава. В края на краищата трябва само да изляза от това окаяно място и да те оставя пленена — и ще мине много, безкрайно много време, преди да намериш пътя обратно. Добре. Вече се срещнахме. Вече сме врагове, които се познават един друг, както трябва да бъде.“

„Не можеш да поробиш армията ми. Ако искаш да ни победите, ще трябва да го направите по трудния начин. А, между другото, малкият ни разговор ми беше забавен. Мисля, че вече те разбирам по-добре, отколкото ти мен, което е предимство и смятам да го използвам. А, ако можеше да видиш изражението си…“

Тя счупи картата на две и хвърли парчетата на земята. Обърна се бясна и закрачи към чакащите я офицери.

— Призовете брат Гроб. Съберете легионите. Ще сложим край на това!

Един от Разводнените пристъпи боязливо напред и се поклони.

— Чиста, трябват ни подкрепления…

— И ще ги имате. Ще поддържаме този щурм — не им давайте отдих. Брат Гроб чака с легионите си. Ще съдера кожата на онзи човек и ще я закова на стената на тази цитадела.

Разводненият се ухили.

— Ценен трофей, Чиста.

Тя се обърна отново към крепостта и прошепна:

— Ще го имам. Защото мога.

 

 

— Глупак — скастри го Ното Бойл. — За малко да те спипа, нали?

Паран изтри калта от ботушите си.

— Намери Юмрук Бюд. Пригответе резервите. Няма да е лесно.

— Опита ли се да те изкомандва?

— Казах ти, бях подготвен за това. Но си прав, Форкрул Ассаил действат адски бързо. На косъм беше. Повече, отколкото ми харесва, но пък ги разстроихме. — Паран се усмихна на лечителя. — Имат двама чистокръвни вече. И още повече легиони.

— Всичко върви според плана ти, доколкото разбирам.

— Къде е Ормулогун? Трябва ми да довърши онзи офорт — в случай, че се наложи да духнем оттук.

Ното Бойл въздъхна и тръгна да търси имперския художник. Задъвка рибешкия гръбнак, докато не усети вкус на кръв.

 

 

Отново вървеше в съня си, този път навън и по стъпалата надолу до мазето, където я чакаше мъртъв приятел. Седеше на едно от буретата, които Анци наричаше „кисалети“ — едно от онези, където държаха труповете на проклетите сегюле. Не че вече бяха тук, но този буламач бе най-зловонната марината, които бе помирисвала в живота си.

Блупърл ли го беше направил това? Не можеше да си спомни, но… сигурно.

Той седеше и чистеше мръсните си нокти с нож.

— Пак ли спя? — попита Пикър.

— Аха — отвърна Блупърл. — Но казвам ти, Пик, не е много забавно да го въвличат човек така в сънищата ти.

— Знаеш ли какво е станало с този град?

Той погледна намръщено ноктите си.

— Гласувах против отсядането ни тука. Но се оказах малцинство. А после Даруджистан взе, че ме уби.

— Но не разбра защо, нали? Вече мога да ти го кажа, Блупърл. Вече знам защо.

Той прибра ножа в канията и звукът, който издаде оръжието, бе толкова рязък, че я накара да затаи дъх. Погледна я и рече:

— Преосветихме това място, разбра ли го? С проливането на цялата тази кръв… Вече се раздвижваше, когато влязохме, но ние, така да се каже, боядисахме камъните в червено.

— В смисъл?

Той сви рамене, отново извади ножа и се захвана с чистенето на ноктите също като преди.

— Тук сме в безопасност, Пик.

— Ти може би — изсумтя тя.

— Скоро трябва да тръгваш, сержант. Извън града. Ще имаш ли проблем с това?

— Нарече ме сержант.

— Нарекох те, да. Защото предавам заповеди тука. Нищо повече.

— Чии заповеди?

Той загледа ноктите си.

— Няма такова нещо като уволнение от Подпалвачите на мостове, Пикър.

— Я си върви при Гуглата!

Той се изсмя, отново прибра ножа и този път звукът бе по-силен и смущаващ отпреди.

— Там, където е Гуглата, не отивам, Пик. Имаме си отново подходящия командир, когото трябваше да имаме от самото начало. По чии заповеди ли, сержант? — Извади пак ножа. — На Уискиджак.

— Какво общо има той с всичко това? Знам кого трябва да намеря. Знам дори къде се е скрил и това, че стои извън Даруджистан, ми говори, че е по-хитър, отколкото изглежда. — Вдигна ръката си и зърна блясък на сребро. Зяпна с ужас гривните, които бяха стегнали ръцете й над лактите. — Богове на бездната! Как се върнаха тия? Махни ги от мен!

— Трийч се нуждае от теб. Тигърът на Лятото и прочие. — Блупърл й се ухили. — Всичко се мъти отново, скъпа.

— Мамка му! Сложих ги само защото бяха красиви!

Той я гледаше, кривнал глава.

— Дебелееш ли ни, сержант?

Тя се намръщи.

— Нося си ризницата под дрехите.

— И под нощничката ли? И твърдиш, че вече не си Мостовак?

— Що за сън е това?

Той пак пъхна камата в канията. Този път звукът бе толкова рязък, че я накара да потръпне.

— От важните, сержант. Погледни го така. Гуглата го няма. Портата на смъртта просто… зее. Но някой ни освети. Видели сме повече смърт, отколкото който и да е човек със здрав разум би могъл да понесе. Но ние не сме с ума си, нали? Ние сме войници. Ветерани. Здравия разум отдавна сме го оставили зад себе си. Ние сме там, където цялото безумие бушува около нас от толкова време, че и то вече не може да ни засегне. Което означава, че сме извън и едното, и другото. Какво ни прави съвършени за Портата на смъртта? Просто е, Пикър. Каквото и да погледнем, не мигваме.

— Мога да изляза от града — рече тя. — Но няма да е лесно.

Той пак започна да чисти ноктите си, острието на ножа проблясваше в мътния сумрак.

— Радвам се, че увереността ти се връща. Работата е там, че не ни се ще да се месим в ставащото тук. Освен това в момента сме малко заети.

— Значи да действам сама, така ли?

— Не точно. Уредили сме ти благонадежден… водач.

Камата отново изтрака в канията…

 

 

Това я сепна и я събуди. Лежеше потна под разбърканите завивки, Бленд хъркаше до нея. При вратата имаше нещо и се опитваше да влезе. Пикър изруга тихо и вдигна опряния на стената до леглото меч.

Видя как мандалото помръдна — и изщрака същият звук, който издаваше камата на Блупърл.

Който и да се опитваше да отвори, не успяваше.

— Що за чудесен водач си ми пратил, Уискиджак? Не може да отвори дори една тъпа врата.

— Мм?

— Спи, обич моя.

Стана и отиде до вратата. Вдигна мандалото с върха на меча, отстъпи крака назад и я дръпна.

В коридора клечеше проскубана котка.

Проскубана?

— Това гадно животно е умряло! Проклета от Гуглата немряща котка… богове на бездната.

Котката имаше плетен нашийник, кожен. От него висеше потъмняла сребърна монета или може би медальон. Пикър се наведе, хвана го и я дръпна. Намръщи се, когато котката не направи никакво усилие да тръгне, а просто се хлъзна по пода.

— Богове, вониш ужасно!

Изгнилите очни кухини я изгледаха толкова изразително, колкото би направила всяка жива котка. Пикър се наведе още малко и огледа медальона. Смътни драскотини от двете страни, име на архаичен джадроуби или на езика на ривите.

— Тъфти?

Значи Бленд и Анци не си го бяха измислили. Говореха истината. Бяха намерили проклета умряла котка на джагъта.

Присви очи към нашийника. Кожата бе изпъстрена с татуировка с цвят на охра.

— О… Чакай да се сетя… Т’лан Имасс?

Зад нея Бленд подвикна:

— Пик?

— Спокойно — отвърна Пикър и се изправи. — Котката е.

— Нахрани ли я? Аз забравих… О, богове, не изобщо не си спомням кога за последен път я храних!

Бленд, разбира се, продължаваше да спи. Просто сънуваше един от онези сънища. Седна до нея и прошепна:

— Вярно е, Бленд. Забравила си. От месеци!

Бленд простена, лицето й се изкриви от тъга, но очите й си останаха затворени.

— Голяма беля си направила, Бленд. Горката котка. Току-що я намерих и Гуглата ми е свидетел, не е приятна гледка.

— Можеше да я нахраниш, Пикър — защо не я нахрани?

Нещо остро бодна Пикър под брадичката и тя замръзна.

— Няма да е зле да ми отговориш — каза почти нехайно Бленд. — Виждаш ли, обичах я онази котка. Подариха ми я на шестия ми рожден ден. Беше любимата ми котка.

— Блупърл? — извика Пикър. — Можеш ли да оправиш това? Моля те! Блупърл?

Никакъв отговор. Пикър знаеше, че ако се опита да се отдръпне, убийствените инстинкти на Бленд ще отвърнат с фатално забиване — нагоре и през мозъка й. Изтръпна.

— Само се пошегувах, скъпа. Тъфти е добре.

Веждите на Бленд се свиха.

— Тъфти ли?

— Ъъ… котката, дето забравих да я нахраня.

Ножът изчезна под завивките и Бленд й обърна гръб.

— Никога не те е бивало с животинките, Пикър. Бас държа, че вече те мрази. Няма повече да се гушка в теб.

След миг отново хъркаше.

Пикър въздъхна треперливо. Избърса потта от очите си и погледна ядосано грозното същество на прага.

— Богове на небесата, дано.

И видя сребърните гривни.

 

 

Водите се укротиха, както всеки път щом излезеше на палубата.

Шурк Елале се обърна към приближаващия се Джагът. Останалите от екипажа й — малцината все още живи — седяха или лежаха отмалели и гледаха с почти завидно възхищение ужасния воин. Да, доскорошният бог на смъртта бе тук и изключителната ирония в срещата й с Качулатия беше просто прелестна. В Ледерас щеше да е готова да заложи всичко, че точно такава среща никога няма да има.

Но ето, че бе капитан на Кораба на мъртвите на Гуглата, или както там го наричаше той. „Съд на душите“? Само „Смърт“? Нещо злокобно във всеки случай. Не че имаше много работа за нея, като да дава заповеди или нещо такова. Това, което тласкаше кораба напред, не бе подвластно на ветрове, на платна или въжета. И нито едно гребло не се виждаше.

Изведнъж морето бе станало безинтересно. Все едно всичките й умения — и тези на екипажа й — бяха станали несъществени. И въпреки цялата лекота и удобство, които произтичаха от такова плаване, усещането й бе за трагична загуба. Уважението й към морето се разколебаваше, сякаш фатално отслабнало, и тя се зачуди дали скоро хората няма окончателно да господстват над вълните и това няма да доведе до края на всякакво смирение. „А нека си го признаем, човечество без смирение е опасна сила. Не знам защо си въобразявам, че виждам бъдещето, но чувството е точно това. За някакво бъдеще, когато магията решава всичките ни проблеми, но единствено за да създаде нови. Ако това ще е реалното бъдеще, не го искам.“

— Има мрак в мислите ти, капитан Елале.

Тя го гледаше. Лъскави бивни, потъмнели от невъобразима старост. Протрита набръчкана кожа, изопната върху остри кости. Хлътнали очи, измъчени и потънали в сянка, едва видими вертикални зеници — но тях ги нямаше, когато се бе появил първия път, тъй че животът, изглежда, се връщаше в древния Джагът.

— Можеш ли да усещаш такива неща, Качулати?

— Ти си капитанът.

— Вече не съм.

— Напротив — отвърна Гуглата. — Тъкмо теченията на мислите ти предопределят курса ни. — И посочи напред.

Шурк присви очи. На хоризонта набъбваше тъмно петно.

— Сътворила съм буря с мислите си?

— В безразсъдната си скука създадох кораби като този и поставих на тях капитани. Избирайки ги сред онези мъртъвци, за които смъртта се е превърнала в обсебеност.

— Е, разполагал си с богат избор. Как може мъртвите да не са обсебени от това, че са мъртви?

— Не нося вина за дребните умове, капитан Елале. Всъщност винаги съм изпитвал нещо като възхищение към онези, които се опълчват на съдбата си, които се борят да избягат от ужасното ми владение.

— Толкова, че да ги пуснеш да си идат?

— Да си идат ли? Повярвай, всички, които наистина са избягали от владението ми, сега съществуват в злочестина. Защото техният път вече не е загадка и за тях вече не съществува надежда. Знаят, че не ги очаква никакъв рай и че никакво усърдно боготворене, жертвоприношения или благочестие не може да промени това.

— Това е… ужасно.

— Непростимо е, капитане.

Тя се замисли над думите му.

— Боговете взимат, но нищо не дават в замяна.

— Аа, виждаш ли как се разсейва бурята? Чудесно, капитане… ах, ето, че се връща, много по-силна отпреди. Капитане, бих те посъветвал…

— Не ме съветвай!… Не можеш ли да им наложиш волята си? Да направят каквото искаш?

Странните му — ужасни — очи се впиха в нея.

— Но аз я наложих.

— Тогава… тогава защо си напуснал селението на смъртта? Защо си тук? О, да. Планираш нещо.

— Не действам сам, капитане.

— Държа да чуя повече, Качулати. Ако има някакво основание за всичко това — трябва да го знам.

Гуглата помълча, вперил поглед в кипящите облаци напред. После, заговори:

— Никак не обичам миговете на откровение, капитане. Приканват те да приведеш всякакви възможни съображения, водещи ни до тук и сега. След като истината е, че случайността и лошият шанс управляват всяка наша стъпка. — Въздъхна. — Е, добре, не съм безразличен към твоите… потребности. Тази възможност се породи едва когато двама узурпатори съживиха останките от Куралд Емурлан — Селението на Сянката — и след това тръгнаха да пътуват през лабиринтите, Крепостите всъщност. За да търсят познание. Да търсят истината за нещата. Това, което откриха, не ги удовлетвори. И в дързостта на своята… младост, решиха, че трябва да се направи нещо.

— Двама нови богове — промълви Шурк Елале. — Дойдоха при теб?

— Не веднага. Потърсиха верни съюзници сред смъртните, над които бяха властвали. Е, може би „смъртни“ не е съвсем точно в някои случаи. Все едно, да го наречем удивително изригване на обстоятелства и характери, вид дързост, която направи възможно всичко. Скоро след това им се наложи да намерят още съюзници. Да ти ги изброя ли?

— Защо не?

— Синът на Тъмата, който разбра истинското бреме на предаденото бъдеще, фаталността на празната вяра. Пълководецът на Спящите богини, който се опълчи на вечното търпение на самата земя, Владелеца на камъка, Онзи, който се изправи срещу Каладън Бруд, за да гарантира равновесието на света. Тези двамата бяха обречени да тръгнат по различни пътища, но стремежът им като цяло бе един и същ. Кралицата на сънищата, чието езеро бе гладко като самата смърт. Господарят на трагедията… и, ами, множество още други, всички привлечени в стадото.

— Тези, които спомена… богове ли са?

Качулатия сви рамене.

— Асценденти. Сложността на това е невъобразима, честно казано. Чистият мащаб на непредвидимите случайности… е, при всичките му особености нека не обвиняваме Сенкотрон в непрозорливост. Същото може да се каже и за Котильон, защото Покровителят на убийците добре проумя, че точно както определени индивиди заслужават нож в сърцето, така го заслужават и определени… идеи.

— Значи и смъртни са част от този план?

— Несъмнено.

— Адюнкта Тавори Паран?

Гуглата помълча, после каза:

— Използването на смъртни не ни е чуждо, капитане.

— Но това е… нечестно.

— Но прецени какво може да бъде спечелено, Шурк Елале.

— Преценявам. Но… не. Нечестно е!

— Бурята, капитане…

— Защо те изненадва? — отвърна тя ядосано. — Опитай се да ми кажеш нещо, което няма да разбие сърцето ми. Опитай се да ми кажеш нещо, което няма да ме разгневи — от наглостта ви. От презрението ви.

— Не изпитваме презрение към адюнкта Тавори Паран.

— Нима?

— Капитане, тя взима наглостта ни и ни смирява.

— А каква е наградата й?

Гуглата извърна очи.

— За нея награда няма.

— Но тя… Тя не се е съгласила на това, нали?

— На този въпрос няма да ти отговоря, капитане. — Подмина я и вдигна ръце. — Не можем да понесем насилието, което сътвориха мислите ти. Така че нямам друг изход освен да се намеся. За щастие… — изгледа я за миг през рамо — Маел съдейства.

— Да използвате една невинна жена…

— Започваш да злоупотребяваш с търпението ми, капитан Елале. Ако смяташ да се бориш с мен през остатъка от това пътуване, ще трябва да си намеря друг капитан.

— Както си решиш. Бегло познавам адюнктата, но…

Той рязко се обърна към нея.

— Бегло я познаваш, да. Ще ти кажа следното. Погледнах я през очите на сестра й, иззад забралото на шлема й — в мига, в който тя умря, — и видях своя убиец — адюнкта Тавори Паран. А кръвта, която капеше от меча й, беше моята. Ти ли ще ми говориш за невинност? Няма такова нещо като невинност.

— В такъв случай използването й сега… това наказание ли е?

— Приеми го така, ако облекчава съвестта ти.

— Тя е убила сестра си?

— Да.

— Чувството за вина ли я тласка сега, Качулати? Изкупление ли търси?

— Предполагам, че да.

— Ще го намери ли?

Гуглата сви рамене.

„Какво премълчаваш? Усещам, че… има нещо. Сестрата… забрало.“

— Качулати, смъртта на сестра й… нещастен случай ли беше?

Джагътът мълчеше. Тя пристъпи към него.

— Тавори всъщност знае ли, че е убила сестра си?

— Въпросът е несъществен, капитан Елале. Тъкмо незнаещият най-много копнее за изкупление.

Тя се отдръпна, отиде до перилото и загледа вълните. Точно на тези Скорген им казваше „шупнали“.

— Ако се бяхме срещнали в твоето владение, Качулати, нямаше да откажа участта си. Нямаше да се опитам да избягам. Щях да се опитам да те убия.

— Мнозина са опитвали, капитане.

— Браво на тях. — „Шупнали вълни.“ — Качулати, ако тя така и не разбере… ако носи в себе си това незнание до края на живота си… интересува ли те изобщо?

— Мислиш ли, че знанието е дар?

— Не знам…

— Истината може да е в краката ти. Истината може да лежи свита на кълбо в тревите. Но все пак има нокти, все пак има зъби. Внимавай къде стъпваш, капитане.

 

 

— Запасите ни са на изчерпване. — Фелаш въздъхна и вдигна очи към слугинята си. — Скъпата ми майка е в беда. — Надигна се, разкърши гръб и простена. — Отдих ли предлагаш? Тези пътувания през неспокойни светове, чрез ледения дъх на Джагът или не, все пак оказват влияние върху деликатното ми естество. Но се налага да отхвърля притесненията ти, скъпа. Необходимостта налага… вино ли е това, което наливаш? Чудесно, мислех, че отдавна е свършило.

— Помолих за малко, ваше височество.

— Нима? Кого?

— Изглежда — заговори жената, докато й подаваше чаша, — че възлиянията в името на смъртта продължават с неотслабваща сила, а ако богът на онзи ужасен долен свят е склонен да съгрешава в старите си… ъъ, общения, какво пък, защо да имаме нещо против?

— Точно така. И все пак, миличка, не ми допада мисълта, че общуваш с това престаряло същество. По-добре се дръж на почтително разстояние и се придържай към моята благоразумна предпазливост в това отношение.

— Както наредите.

— Но трябва да призная, че виното е превъзходно предвид произхода му… Вярвам, че си осигурила приличен запас, нали?

— За щастие, да, ваше височество.

— Другата новина е почти толкова потресаваща, опасявам се. Вече имаме основание да се съмняваме в мотивите на Сивите шлемове на Периш. Крайно обезпокоително.

Очите на слугинята — пълнеше лулата с ръждивец — се присвиха.

— Всъщност не плаваме ли за среща с флотата на перишите, ваше височество?

— Стига да не ни сполети бедствие, да. Но какво е разположението им? Отговорът на този въпрос сега е най-важният.

— Сигурно бих могла да погадая…

— Не можем да рискуваме с това. Лабиринтът на Форкрул Ассаил е настръхнал от гняв… хм, поетично ли се изразих, или се поддадох на клишето?

— Не бих могла да знам — отвърна слугинята, докато разпалваше лулата.

— Небрежни бяхме в образованието ти. Все едно. Твърде късно е вече, тъй като е добре известно, че мозъкът на човек закостенява от определена възраст нататък и става негоден за нови придобивки освен за прости неща като езици, бойни умения и прочие. Съществува момент, когато истинската гениалност е на ръка разстояние за всяко дете, и преценката на продължителността на този момент е всъщност единственото средство да се дефинира интелигентността. Ето защо, макар да си природно интелигентна и следователно е вероятно времето на твоята възприемчивост да е могло да се измерва с месеци, ако не и с години, направили сме всичко, което сме се сетили да направим в този времеви отрязък, и времето за съжаление е отминало… леле, какво има в това вино? Устата ми сякаш плещи сама. За повечето хора, разбира се, този момент на възприемчивост е кратък, за жалост. Ден? Половин ден? И, уви, отиде ли си, не можем да го върнем.

— Извинете, ваше височество, лулата ви е разпалена.

— А, добре. Подай ми я. Та значи това вино…

На вратата на каютата се потропа и след миг на прага изникна първи помощник-капитан Скорген Кабан Хубавеца.

— Принцесо, моля за извинение. Горе стават спешни неща, ако благоволите. Капитанът спешно моли за присъствието ви.

Фелаш въздъхна.

— Добре, стига да мога, мм, да стана. Уф, няма ли кой…

Слугинята й помогна да се изправи.

— Води, Скорген — рече Фелаш и махна небрежно с ръка. — И ако се налага да гледаш така влюбено циците ми, прави го поне дискретно, нали?

— Съжалявам, ваше височество. Само едно здраво око ми остана, нали разбирате.

Спряха и изчакаха, докато на слугинята й мине внезапният пристъп на кашлица.

 

 

Шурк Елале се обърна, когато първият й помощник затропа по палубата към нея.

— Капитане! Вещицата… пияна е!

— Хубав, това шепнене ли трябваше да е? Моите почитания, ваше височество.

— Пиянството е в сферата на компетентност на простолюдието. Капитане, позволете ми да ви уверя, че не съм нито пияна, нито от простолюдието. Но, длъжна съм да попитам, къде е нашият гост Джагът?

— Мислех, че сте го подминали на идване. Има го този момент, че винаги трябва да държиш поне един нож добре скрит, ако ме разбирате.

— Не, капитане. Боя се, че не.

— Всъщност да де. — Шурк посочи напред. — Забелязани сме от ето онзи кораб и сега той се носи право към нас. Не е Трон на войната. Колансийски, предполага се.

Принцесата се добра до капитана с леко клатушкане.

— Олеле! Това е кораб на Ассаил. Вероятно го командва най-малкото низш Разводнен. Изводите, разбира се, са крайно обезпокоителни.

— Например къде е перишката флота ли?

— Точно така. И ако това не е достатъчно тревожно, опасявам се, че днес бях ангажирана в изтощителни ритуали. Ако се наложи да се бием, няма да съм от голяма полза. Вече сме преживявали опасността, налагана от Форкрул Ассаил, както от физическата им мощ, така и от магията на гласа им.

— Нямам нужда от напомняния, ваше височество. И макар да се оказах неподвластна на тази магия, същото не може да се каже за екипажа ми. Та толкова с криенето на един нож, ваше височество.

— Хм. Разполагаме със слугинята ми в края на краищата.

Шурк погледна жената и си спомни атаките й срещу сестра Справедливост.

— Не се справи много добре срещу Чиста, ваше височество.

— Е, кръвта на висш Разводнен Ассаил е, мм, разводнена и не е чак толкова силна. Все едно, остава да видим как ще се разиграе това. Междувременно, капитане, позволете ми да предложа първият помощник да събере екипажа ви и да се отправят към трюма.

— Скорген, отведи ги долу и да стоят кротко.

— Да, капитане.

Корабът на Ассаил приличаше на скелет. Виждаха се два вида дърво, едното костенобяло, другото — мътно черно. Беше с тесен корпус, висока кърма и само с две мачти, така че Шурк предположи, че е строен за каботажно плаване. Буря в открито море щеше да го обърне. Беше почти два пъти по-голям от „Вечна благодарност“ и Шурк прецени, че трябва да има около седемдесет моряци и двайсетина морски пехотинци. Когато корабът подходи към левия борд на „Смърт“, тя пристъпи до перилото и вдигна глава. Отгоре я гледаше висока призрачна фигура с двама телохранители с дълги ризници и шлемове от двете й страни.

Зад гърба й принцеса Фелаш рече:

— Миличка, тези десантчици.

— Да, ваше височество? — отвърна слугинята.

— Капитане?

— Да, ваше височество?

— Защо не ги попитаме какво искат?

Шурк се извърна да погледне принцесата. Преди да успее да каже нещо обаче откъм кораба на Ассаил се разнесоха викове, тя погледна натам и видя как слугинята се изкатерва през борда му. „Мамка му, как не го видях този скок!?“ Корабът на Ассаил бе на почти шест разтега.

— Принцесо, какво прави тя?

 

 

Слугинята се прехвърли през перилото. Палубата бе на болезнени за окото шарки от черно и бяло дърво, като натрошена мозайка. Шестима морски пехотинци с шлемове и дълги ризници стояха до главната мачта и вече вадеха тежки извити мечове.

Полукръвният командир Ассаил носеше пищно украсено наметало от дебела промазана вълна, тъмносиньо. Златни гривни стягаха дългата й шия, а главата й бе обръсната и ъгловатите плочки на черепа й изпъкваха. Беше невъоръжена. Обърна се към нея с изражение на насмешлива изненада и вдигна ръка, за да спре войниците си.

Слугинята се огледа и забеляза следи от претърпени наскоро щети — повечето такелаж бе разкъсан и палубата бе осеяна с купища въжета. Поне двайсетина моряци работеха по възстановяването.

— Уведоми своя капитан — заговори полукръвната Ассаил, — че тъй като е нарушила териториални води, е длъжна да се подчини на законите на Висш Коланси. Аз съм Низша Разводнена Непримирима, Инквизитор на Южния флот.

— То пък един флот — подхвърли слугинята.

Инквизиторът примига.

— Внезапна буря временно ни разпръсна. Та да продължа посланието си до капитана ви: тя и екипажът й, включително всички пътници, трябва да приемат отсъждане.

— Под „отсъждане“ избиване ли имаш предвид?

Светлокожата жена се усмихна и усмивката сякаш огъна двете страни на лицето й леко навътре.

— Прогласът на Възмездието бе осветен. Продължаваме задачата.

— Това ли е съдбата и на перишите?

— Вашият кораб не е перишки. — Полукръвната се намръщи. — Долавям враждебност от кораба ви… а онова дебелото момиченце с лулата е маг, нали? Нея ще отсъдя първа.

Слугинята се върна до перилото, наведе се над него и подвикна:

— Ваше височество, има леко увъртане тука относно перишите. Май ще се окажете права.

— Нещо друго, които би могло да е важно? — попита Фелаш.

— Не, ваше височество. Просто искат да ни избият.

— А, добре. Продължавай.

Низшата Разводнена заговори:

— Не посягай за оръжията си. На колене. За всички вас изцеряването на света започва с вашата смърт. Сред всички причини да се умре има ли друга по-достойна от тази? Бъди благодарна, че придаваме смисъл на твоя край. На колене.

Слугинята поклати глава.

— Една Чиста вече го пробва това. Хвана ме неподготвена… за миг-два. Не можеш да командваш волята ми.

А след това се задвижи, доста по-бързо, отколкото очакваха. Ръцете й се стрелнаха напред, удариха двамата телохранители в гърдите и ги изхвърлиха през борда. Слугинята приклекна, избегна атаката на Низшата, изрита я във втората става на левия крак и той се огъна между коляното и глезена. Тя се олюля, а слугинята се шмугна покрай нея и се извъртя мълниеносно срещу шестимата морски пехотинци.

Видя, че зад тях идват още, и извади ножовете си. Трябваха й по-големи оръжия, а най-близкият до нея войник разполагаше с два хубави извити меча. Щеше да ги вземе.

 

 

Шурк Елале изруга слисана и се наведе да погледне как двамата телохранители в броня пльоснаха в кипналите вълни между корабите и потънаха сред пяна и мехури. Извърна се към Фелаш и попита:

— Трябва ли й помощ?

Оскубаните вежди на принцесата се вдигнаха.

— Определено се надявам, че не!

От палубата на другия кораб доехтя дрънчене на оръжия, викове и крясъци.

— Принцесо, тази ваша слугиня… откъде се е взела?

— А, виж, това е загадка.

— Просветлете ме все пак.

— Разполагаме ли с нужното време? Е, предполагам, че да. — Пуфна с лулата — лицето й за миг изчезна зад облаче дим — и рече: — Принос на майка ми е това. Седем бяха. Останаха шест… седмата, ами, имаше едно малко лично предизвикателство, което, мм, се провали. Все едно. Ще ви призная, изглеждат млади, но не се подвеждайте. Майка ми реши, че алхимиите са добро инвестиране в поддържането на енергичността на слугините на нейните шест любими дъщери. А ние, дъщерите, разбира се, сме се заклели да пазим в тайна всякакви такива неща, като поддържаме илюзията, че просто сме отраснали със своите верни спътнички и прочие…

Замълча, когато още един войник в ризница изхвърча през перилото на другия кораб и пльосна във водата, после продължи:

— Бяха изключително недоволни, че трябваше да се лишат от ужасните си маски, но накрая волята на майка ми надделя.

Шурк Елале се намръщи. „Маски?“

 

 

Моряците не бяха голям проблем, въпреки че Низшата Разводнена ги командваше с магията на гласа си, но все пак й отне известно време да се справи с тях. Необузданата им ярост бе стъписваща, но в действията им нямаше никаква тактика. Когато най-сетне прегази през проснатите в локви кръв тела и се приближи до Инквизитора, дишаше тежко и пот щипеше очите й.

Жената пред нея я изгледа гневно и изсъска:

— Що за демон си ти?

— А, на такива въпроси не отговарям — отвърна слугинята с крива усмивка.

Инквизиторът — бърза като мълния — опита да я изрита, но слугинята скочи високо, замахна с единия меч и посече крака й точно над коляното, а с другия разцепи черепа.

Трупът се смъкна в краката й сред локва кръв. Тя се огледа. Никакво движение нямаше при никой от другите трупове. „Точно както учеше майка.“ Погледна мечовете в ръцете си и ги пусна на палубата. „Боклуци.“

Отиде да си прибере ножовете.

 

 

Когато поеха отново, Гуглата се върна на палубата и се намръщи, като видя горящия зад тях кораб.

— Щях да я спра да го пали, но нямах шанс — измърмори Шурк Елале.

— О? Че защо, капитане?

— Димът се вижда отдалече.

— Да, наистина.

И Качулатия й се усмихна.

 

 

— Сега трябва да те оставя.

— Знаех си, че не си ми приятел — изсумтя Ублала.

— Уверявам те, че съм, Ублала Пунг — каза Драконъс. — Но възникнаха събития, които налагат намесата ми. Колкото до теб, чака те друго предначертание.

— Мразя предначертания.

— Разбираш ли какво значи „предначертание“?

Ублала хвърли поглед към Ралата и се намръщи.

— Разбира се. Мястото, където те пращат. Че кой не го знае?

— В известен смисъл е така. Боя се обаче, че бъркаш предначертание с предназначение. Ублала, предначертание е съдбата, която намираш за себе си. Мнозина се придържат към вярата, че е предопределена, сякаш бъдещето вече е решено и не можеш да направиш нищо, за да го избегнеш. Аз — не. Всеки от нас е свободен да решава.

— Тогава тръгвам с теб. Жена ми може да иде другаде. Непрекъснато говори за бебета, обаче аз не искам бебета — пречат ти да се забавляваш, а хората, които си родят, по цял ден приказват колко било страхотно, обаче са нещастни дори когато се усмихват. Или още по-лошо, има едни, дето си мислят, че бебетата им са преродените Богове на гения и че дори акито им мирише на цветя, и само говорят и говорят за тях, и е толкова скучно, че ми се ще да избягам или да им счупя вратовете, или да ги удавя всичките във ведрото с помия.

— Много строг възглед, Ублала.

— Да бе, лош. Хората се побъркват, като им се роди бебе. Почват да пълзят и да му гукат. Лошо ми става. — Сниши се да избегне камъка, с който го замери Ралата, и продължи: — Тъй че идвам с теб и ако си истински приятел, ще ме вземеш, защото ако направя бебе, животът ми е свършил. Свършил!

— Можеш ли да летиш, Ублала?

— Не е честно!

— Знам. Но няма да те нося. Чуй ме сега. Стигнахме толкова на запад, колкото трябваше. Сега трябва да тръгнеш на север.

— Защо?

Драконъс извърна очи и въздъхна.

— Твоята невинност е дар, Ублала Пунг. Рядък дар. Трябва да се съхрани. Трябва да се пази, но не мога повече да правя това. Върви на север, само за това те моля.

— Къде отивам?

— Не мога да кажа със сигурност — призна Драконъс. — Нищо не е сигурно, особено сега.

— Ще се върнеш ли?

Драконъс помисли и поклати глава.

— Не мисля, че ще се срещнем отново. И това искрено ме натъжава.

— Ще отидеш някъде да умреш ли?

— Не плачи, приятелю. Не знам какво ме очаква. — Пристъпи към Ублала. — Оставил съм ви достатъчно храна и вода за седмично пътуване. По-натам, каквото — такова. — Протегна ръка. — Хайде, да си стиснем ръцете.

Но Ублала награби бога в пламенна прегръдка.

След малко Драконъс се освободи.

— Даваш ми основание за онова, което трябва да опитам, приятелю. Ако чародейството трябва да умре, то магията в смъртната душа ще се съхрани. Или поне искам да вярвам в това.

— Убий го, Ублала! — изсъска Ралата. — Убий го веднага — можеш го! Прекърши му врата! Вземи му меча!

Ублала потръпна, после сви рамене.

— Тя все това разправя. Не го мисли сериозно, Драконъс. Честно. — Избърса очите си. — Довиждане. Никога вече няма да те видя. — И избухна в сълзи и захлипа, скрил очите си с ръце.

Когато обаче Ралата притича и посегна към ножа му, я перна небрежно и тя отхвърча, тупна тежко на земята и не помръдна.

Драконъс се наведе над нея и се намръщи.

— В несвяст. Е, това си го биваше.

Ублала подсмръкна и отвърна:

— Жените винаги ревнуват от приятелите на мъжа. Вечно казват лоши неща за тях. Понякога се опитват да ги наръгат с нож. Понякога правят секс с тях. Понякога бягат с тях. Понякога толкова се побъркват, че просто пукват. Но всичко това просто е глупаво.

Драконъс се изправи, тръгна, после спря и се обърна към Ублала.

— Всичко добро, Ублала Пунг.

— Не умирай, Драконъс.

Богът се усмихна.

— Ще се постарая.

Ублала погледа, докато приятелят му се стопи в изригналия черен призрачен мрак, видя как тъмното придоби очертания — разперени криле, дълга змийска шия, огромна глава с редици дълги като ятагани зъби, зловещо жълти очи.

Драконът се извиси в небето и огромните криле изсъскаха като студена вода по горещи камъни, щом съществото възви в кръг и отлетя.

Теблорът въздъхна, наведе се и вдигна торбата с храна, тежките мехове с вода и оръжията си.

Сграбчи Ралата за глезена и я повлече.

Както беше в несвяст, че то жена си беше толкова зле, колкото и бебе.

 

 

Брат Усърдие пристигна много преди кортежа и стъпките му отекнаха в дългата тронна зала. Всички петна кръв си стояха, оплискани и размазани по мраморните плочи, по колоните от двете страни и по стените зад тях, а и на самия трон, на който седеше сестра Благоговение.

Тук, в същата тази зала бе започнало Възмездието и подобаваше да се напомня на всички влизащи. Той спря пред Благоговение и заяви:

— Трябва да приемем, че са изгубени за нас, сестро.

— Надушвам дим, братко.

— Наистина.

— Чудесно. — Тя помълча. — Изгубени. Любопитна дума. Мъртви ли са, или са изменили на великата ни кауза?

— Ако е първото, сестро, трябва да обсъдим отново враговете, съюзени срещу нас.

— А ако е второто, ще трябва да преоценим верността между нас.

— Проблемът е основно със сестра Смирение — заяви брат Усърдие. — Справедливост е вторична.

— Не съвсем вярно, братко. Справедливост е в сърцевината на идеалите, към които биха се придържали, а Смирение държи на практичното. Боя се, че дългият й плен, а сигурно е бил ужасен, е увредил духа й. Всъщност трябва да се надяваме, че по-скоро тя е мъртва, отколкото горката подведена Справедливост.

— Получих известие от обсадата, сестро. Щурмът е провален.

Благоговение се надигна.

— Но как е възможно това?

— Сестра Опровержение ме уведомява, че Акраст Корвалайн е неефективен срещу командира на обсадените.

— Невъзможно… Освен ако е бог? Асцендент?

— Нито едно от двете, както ми се съобщава. Този мъж — смъртен — се титулува Господаря на Драконовата колода. Командва лабиринтите по непонятен за сестра Опровержение начин. Но това, което тя описва, най-сетне обяснява внезапната поява на онази армия. Пристигнали са през портал, през лабиринт. Тъкмо затова не са могли да се доближат толкова до нас тук при Шпила, където магическото ни влияние е най-силно.

— Разбирам. В такъв случай силата на този господар не може да ни предизвика.

— Все пак с армията си представлява военна заплаха. Ето защо съветвам да изпратим нови три легиона, командвани от друг Чист.

— Подгответе легионите, братко, но не ги пращайте в Естобанси. Още не. Предизвикателството, наложено от Господаря на Драконовата колода, ме… интригува. Ще помисля малко повече как да се справим с него.

— Както наредите, сестро.

В този момент вратите се отвориха и Усърдие се обърна към влизащите. Придружавани от двама Чисти, воините в тежка броня закрачиха към трона — цяла дузина офицери от най-висш ранг.

— Внушителна гледка са, нали, сестро Благоговение? — промърмори брат Усърдие.

— Да, братко, наистина внушителна.

Воините спряха на десет крачки от подиума.

Брат Усърдие ги огледа, после се обърна към единия от придружаващите ги Чисти.

— Брат Спокойствие. В пристанището ли са закотвили корабите си?

— Да, братко. Вече са слуги на Възмездието.

— Добре дошли, Сиви шлемове на перишите — заяви сестра Благоговение. — Вашият жест не оставя в умовете ни съмнение за верността на твърденията ви.

Един от командирите наведе почтително глава и рече:

— Обсъдихме аргументите ви обстойно, сестро Благоговение, и сме съгласни. Нашият Смъртен меч извърши светотатство, като се закле във вярност на малазанците. Нещо повече, убедени сме, че нашият Щит-наковалня е заключил същото и вече е в разпра със Смъртния меч.

— И кой ще спечели тази борба за власт в базираната ви на суша армия?

— Няма съмнение, сестро Благоговение. Смъртният меч ще трябва да признае престъплението си и да се покае. Ако откаже, ще бъде лишена от титлата и привилегиите, които дава тя. Дошло е времето. Отмъщението на Вълците на Зимата вече трябва да започне.

— Всичко това е възхитително — каза сестра Благоговение и се наведе напред. — За жалост Форкрул Ассаил настояват за нещо повече от съюз на сили, които случайно — поне за момента — споделят обща кауза. — Повиши глас: — Сега ще коленичите. Ще се закълнете в служба на волята на Форкрул Ассаил.

Дори брат Усърдие се почувства зашеметен от мощта на магията на сестра Благоговение. Срещу това никой простосмъртен човек не можеше да устои, колкото и да бе благочестив или дисциплиниран.

Тронната зала отекна от дрънченето на броня и оръжие, докато воините периши коленичиха върху зацапаните с кръв плочи на пода.

Усърдие се обърна към Благоговение:

— Сестро, с нетърпение очаквам да използвам тези поданици. И съм щастлив, че още идват насам.

Тя кимна и се отпусна на трона.

— Какво са вълците, ако не псета, все още непокорени с бой?

Усърдие се намръщи.

— Каузата им е справедлива, сестро Благоговение.

— Несъмнено, братко. Но дивото е без дисциплина. Дори дивачеството трябва да бъде контролирано, да му се даде посока и цел. Ние ще бъдем насочващата ръка.

— Както кажете, сестро. — Загледа мълчаливо перишите, които още бяха на колене.

— Изглеждате замислен, братко.

— Размислях дали да пратя тези воини срещу Господаря на Драконовата колода.

Благоговение го погледна учудено, после попита:

— Брат Спокойствие, какво мислите за тази идея?

— Моля само да ми бъде дадена привилегията да ги командвам, сестро. Доколкото разбирам, вражеската армия е съставена от малазанци, а имам да уреждам сметки с малазанците.

— Пратете ги тогава, брат Усърдие. Разбийте защитата им, Спокойствие, и ако можете, изкарайте ги на открито. Смея да заявя, че дори владеенето на лабиринтите не ще ги спаси. И ще открием с какви други ресурси разполага той, ако изобщо има такива.

— Искате ли да бъде доведен окован пред вас, сестро?

Тя помисли малко и отвърна:

— Не. Главата му ще е достатъчно.

 

 

Роякът Елитри се изви високо във въздуха и затули половината небе. Сянката, която хвърли, се просна над злочестата безжизнена пустиня и потече като черна вода. Миризмата на страдание бе натежала във въздуха, а гладът на скакалците бе неутолим, както винаги.

Сянката намери плячката, но и внезапното изстиване на въздуха не се оказа достатъчно, за да я предупреди за бързо приближаващата се заплаха, и скакалците й налетяха. Огромният облак надвисна и за миг сякаш потръпна, а след това от недрата му изригна крилато същество. Понесе се стремглаво надолу към проснатото в безсъзнание тяло върху каменистата земя, а след него с грохот на крилете се спуснаха Елитрите.

Ноктести ръце се пресегнаха надолу, сграбчиха тялото и го надигнаха без усилие. С тътен на криле съществото отново се извиси в небето, а скакалците закръжиха объркано зад него.

От тялото, което държеше, Гу’Рул усещаше вкуса на живот, но този вкус отслабваше. Запита се дали всъщност няма да занесе на Геслер и Сторми труп. За него бе все едно. Тази жена, Смъртният меч на Сивите мечове, бе загубила командването, а такива провали издаваха слабости на характера — по-добре тези слабости да бъдат разкрити сега, отколкото по-късно, когато можеше да е заложен животът на хиляди.

„Загуба на време е това. Вече се приближавах към врага. Дестраянтът не трябваше да ме призове да се върна.“

Шай’гал очакваше с нетърпение предстоящата война. Горчивият вкус на древните спомени бе силен в К’Чаин Че’Малле. Не можеше да има удобно пренаписване на историите така, както, изглежда, бе обичайно сред расата на хората. Никакво съчиняване на митове за отминала слава и чест, каквито никога не е имало. Престъпленията, извършени тогава, бяха толкова безчестни, колкото и извършваните сега — и в бъдеще. А в мига на избиването нищо от това всъщност нямаше значение. Кой е нанесъл първия удар преди всички онези хиляди години бе несъществено. Единствено важно бе кой ще нанесе последния удар.

Тези Форкрул Ассаил — тези Чисти, толкова отклонили се от собствената си история, та да си въобразят, че са съдниците на цял един свят — бяха навярно най-могъщата останка от вида си. А не можеше ли да се каже същото и за Скитниците Гунт’ан? „Не сме ли ние последните К’Чаин Че’Малле? Не е ли подобаващо да се срещнем за още една битка, за едно последно стълкновение между Древни сили?“ Фактът, че тази война щеше да въвлече хора и от двете страни, бе случайност. Че цели цивилизации можеше да рухнат — или всъщност всички цивилизации… е, Гу’Рул нямаше да пролее и една капка масло от скръб заради това. При хората всяка вяра не бе нищо повече от дим, понякога толкова гъст, че да заслепи, а понякога — цинично прозрачен. И всяка вяра бе огън, който поглъщаше собственото си гориво, докато не остане само пепел. Доколкото Гу’Рул можеше да прецени, единствената добродетел, която притежаваха хората, бе този техен талант да започват наново, с крепка решимост, възстановена във внезапния блясък на подновения оптимизъм, в пълно пренебрежение към уроците, които можеха да им предложат миналите провали. И нямаше друг избор освен да признае силата на тази добродетел. „Основава се на колективната безпаметност, но както всеки знае, глупостта няма нужда от оправдание, за да се преповтаря.“

Жената, която носеше, издаде тих стон и той я погледна. Не се беше справила добре в безумния си опит да намери Ловците на кости. Гу’Рул беше намерил скелета на коня й на по-малко от третина дневен преход от дирята, оставена от армията, а с помощта на месоядните скакалци я бе проследил до самата диря.

Изпита смътно безпокойство при мисълта за Ловците на кости. Високо от небето над пустинята бе видял раздраната им, накъсана пътека, изпънала се на изток. Назад бяха останали стотици трупове на хора и животни, но не можеше да види края на тази пътека. „Би трябвало вече всички да са измрели.“

 

 

— Намалете дажбите още — заповяда кралица Абрастал.

Офицерите се поклониха покорно и тръгнаха към ротите си.

Спакс погледна намръщено към залязващото слънце и изпъшка:

— Страдат, Огнекоса. Баргастите са свикнали на такива лишения — от поколения сме били изтласквани към най-оскъдните райони. Научили сме се на страдание.

— Утре ще стигнем южните провинции на Коланси — каза тя. — Но се боя, че няма да намерим спасение там.

Той мълчаливо кимна. Бяха се натъкнали на останките от бежански кервани. Лагери, затрупани с изсъхнала смет и съсухрени трупове. Ями за огнища, пълни с човешки кости, много от тях на деца. Предния ден глутница измършавели псета бе нападнала патрул гилки и се наложи да избият всички животни — отчаянието бе изпило всякакъв страх, всякакъв усет за самосъхранение.

— Ще започнем да колим товарните животни — каза Абрастал. — Боен главатар, мисля, че вече разбирам защо адюнктата прие така всичко, пред което ни предстоеше да се изправим, и начина, по който тези истини я нараниха. Трябва да се откажем от всякаква надежда изобщо да се върнем от тази война.

Той се почеса по брадата, помисли над думите й и отвърна:

— Белите лица тръгнаха, за да търсят последна битка, миг на съвършена слава. Младите ни богове се изправиха пред нас, с почернелите им от мръсотия лица, с косите им с цвета на кръв. От най-дълбокия торф се надигнаха пред нас. И от древните погребални кораби извадиха най-прекрасните оръжия на предците ни. „Враговете ни очакват“, казаха ни.

Тя го изгледа с присвити очи.

— И все пак вие, гилките, се отцепихте. Изоставихте предначертанието, което ви доведе на този континент.

— Ще ви кажа истината за това, ваше величество. Когато Хъмбръл Тор умря, видяхме края на съюза на Бялото лице. Онос Т’уулан, издигнат на мястото на Тор, нямаше никакъв недостатък. Всъщност, ако може да се вярва на определени слухове, този воин е по-стар от боговете ни, а мощта му с кремъчния му меч изобщо не подлагам на съмнение. Не, той прие тази титла от любов — към единствената дъщеря на Хъмбръл. Не притежаваше фанатизма, който по-младите воини толкова искаха да видят у своя водач. Очите му не блестяха жадни за воинска слава, а в гласа му — колкото и мъдри да бяха думите му — нямаше никакъв плам.

— Накратко казано, не е бил политик.

Спакс отвърна с гримаса:

— Човек би си помислил, че племена, довеждани до разгром през столетията, кланове, прогнили от кръвни вражди и пропити от взаимна омраза, би си помислил, нали, че ще се вслушат в благоразумието, че са ни нужни тези предупреждения срещу самоунищожението.

— А ако Хъмбръл Тор не се беше удавил…

— Дори Тор едва успяваше да задържи клановете заедно. Не мога дори да заявя със сигурност, че удавянето му бе нещастен случай — не бях свидетел на това. Тъй или иначе, ние гилките не видяхме нищо зло в Онос Т’уулан, само в онова, което вероятно щеше да го споходи. При баргастите, Огнекоса, един водач не бива просто свален, отхвърлен. Убиват го. А също и фамилията му — избиват целия му род. Ние гилките не искахме да сме част от това.

— А предупредихте ли Онос Т’уулан, преди да тръгнете?

— Не, защото бе възможно той да потърси подкрепата ни в предстоящата борба за власт. А ако я беше поискал, как щях да го погледна в очите и да откажа? Сега си мисля, че нямаше да я поиска. Но въпреки това вероятно щях да я предложа.

Тя го изгледа намръщено.

— Избрал си пътя на страхливеца.

— Може би го виждате така. Може би мнозина са го видели така и все още така го мислят. Но това, което направих, го направих, за да спася народа си. И това само Онос Т’уулан го разбра — защото не ме подгони, въпреки че имаше шанс.

— А сега, може би единствените сред Бялото лице на Баргаст, намерихте последната война, която да водите в името на блатните си богове.

Той въздъхна.

— А нощем се моля когато последната битка започне, Онос Т’уулан да е там. Да поведе баргастите.

— Но това няма да го бъде, Спакс.

— Знам, ваше величество. Знам. И гилките ще стоят сами. Последният клан от Белите лица.

— Ще призовете ли боговете си на щурма, Спакс?

— Едва ли.

— Тогава какво ще направиш? За да вдъхновиш воините си?

Той разкърши рамене и усети как умората се оттича.

— Вярвам, ваше величество, че ще ги засрамя.

 

 

Фейнт се метна на гърба на мършавия кон и погледна през рамо към призрака на Суитист Сафърънс, застанал в края на лагера. Побиха я тръпки.

— Кажи ми, че не я виждаш.

— Не я виждам, Фейнт — отвърна Прешъс Тимбъл. — Да тръгваме, че ще ги изгубим в тъмното.

Подкараха в лек галоп. Тежките облаци скриваха Нефритените странници дотолкова, че да приглушат зеленикавото сияние, завладявало всяка нощ сякаш вече от месеци, ако не и от години.

— Типично, нали? Единствената нощ, в която онази злокобна светлина нямаше да ни дойде зле.

— Дъждовни облаци ли са? Това искам да знам. Кажи, Фейнт?

— Какво, да не съм гадателка? Не знам. Но не ми мирише на дъжд. Надушвам… прах.

— Това и аз го надушвам — тросна се Прешъс Тимбъл.

Фейнт едва можеше да различи двамата ездачи напред. Брис и Араникт. По здрач бе дошъл Ловец К’елл със съобщение, надраскано на восъчна табличка, и сега яздеха към лагера на Че’Малле. Поканата на Араникт ги бе изненадала, но Фейнт гореше от нетърпение да види огромните воини гущери, които щяха да се бият на тяхна страна. „Ще се бият. Е, не и ние, акционерите, ние сме само на разходка. Но да видя съюзниците на ледериите може да ме поуспокои. Поне една армия има, която не мре от глад и жажда. Така поне чух.“

„Но колкото и да недоволстват, а Гуглата знае, че недоволството е голямо, май никой не може да се разгорещи особено. Не и при тази малазанска армия, която се опитва да премине пустинята. Колкото и да сме зле ние…“

— Все пак мразя конете — измърмори Прешъс Тимбъл до нея.

— Трябва да го усетиш вътре в тебе, момиче. Просто си представи, че правиш любов с него.

— Какво?!

— Богове на бездната, само не ми казвай, че си проклета девственица.

— О, млъкни!… Виж, изчакват да ги настигнем.

Брис и Араникт пред тях бяха забавили до бърз тръс.

— Конете са задъхани, Прешъс. Всички сме в лоша форма.

Скоро се изравниха с принца и Атри-Цеда и Фейнт попита:

— Та къде е тази армия все пак? Мислех, че лагерът им е близо.

— Съвсем близо са, Фейнт — отвърна Араникт. — Просто не им трябват огньове и фенери.

И наистина Фейнт вече различаваше голямо по-тъмно петно, покрило ниските хълмове пред тях, както и смътния блясък тук-там — от желязо или навярно очи на влечуги. Отново потръпна.

— Колко сте сигурни в тези съюзници?

Вече виждаше добре огромните издължени глави и очите, впити в тях. Виждаше редиците огромни зъби.

— Командват ги хора, Фейнт. Трима души, двама от тях бивши войници в Ловците на кости.

Прешъс Тимбъл измърмори нещо, ругатня сигурно.

Араникт погледна младата магьосница, после отново се обърна към Фейнт.

— Споделяш ли недоверието й към малазанците, Фейнт?

— Е, те се опитаха да завладеят Даруджистан. Но после се обърнаха и съкрушиха Панион Домин — а панионците бяха тръгнали към Даруджистан с лоши намерения. — Сви рамене. — Не гледам на тях като на по-добри или по-лоши от които и да е други. — Обърна се към Прешъс и подхвърли: — Освен това бях в Еднооката котка, преди да я завладеят, и беше голяма дупка.

— Но поне си беше моята дупка! — сопна се Прешъс.

— Нали току-що каза, че…

— О, млъкни, казах ти! Знаеш какво имам предвид.

Принцът и Атри-Цеда успяха да запазят невъзмутими физиономии, поне доколкото можеше да се види в тъмното. „Мракът, нашият спасител!“

На трийсет крачки напред, в началото на широк проход между редиците тихи и неподвижни К’Чаин Че’Малле, стояха двама мъже и жена. Жената коленичи, вдигна капака на голям фенер и земята наоколо се окъпа в светлина.

Докато се приближаваха, Фейнт огледа тези… командири. Мъжете бяха войници, в униформи на малазански морски пехотинци. Отначало ги взе за фаларийци, с рижата и руса коса, но кожата им имаше странен цвят, между бронз и злато, огряна сякаш отвътре. Жената като че ли бе от някое номадско племе, като риви, само че с по-едра кост, с широко чело, а тъмните й очи лъщяха като обсидиан.

Принц Брис слезе от коня си, последван от Араникт и Фейнт. Прешъс остана на седлото, гледаше малазанците намръщено.

— Сержант Геслер… — почна Брис. — Всъщност сигурен ли сте, че предпочитате това скромно звание? Като Смъртен меч на…

— Извинете, че ви прекъсвам, командире. Но Сторми настоява така. Иначе изобщо няма да ми говори. Да оставим превзетите титли за други…

— Не случайно го разжалваха — намеси се Сторми. — И според мен и двете не заслужава. Много по-зле е. Всъщност, ако сега ми дойдеше като новобранец, щях да го пратя при тиловаците и ако проявят добрина, може и да му разрешат да изтърка няколко котли. Все едно, той е сержант, а аз съм ефрейтор.

— Начело на седем хиляди К’Чаин Че’Малле — отбеляза Араникт, докато палеше пръчка ръждивец.

Сторми сви рамене. Брис въздъхна и продължи:

— Сержант Геслер. Съобщението ви. Разбирам, че тя се е съживила.

— Да, и не е особено щастлива. Командире, тя има да каже нещо. И иска да го каже на вас.

— Разбирам. Е, водете ни тогава, сержант.

Тръгнаха през лагера, с Геслер напред, а Сторми с фенера на няколко крачки след него. Фейнт тръгна до жената.

— Вие сте дестраянтът.

— Калит, от някогашните елани. А вие сте от чужденците, намерили ледерийската армия.

— Фейнт, от Търговска гилдия Тригали. Момичето на коня зад нас е Прешъс Тимбъл. Не обича малазанците.

— Мирише на страх — каза Калит.

— И има защо да я е страх.

— Не разбираме смисъла на тази война — рече Фейнт. — Малазанците воюват когато и където ги устройва. Те са проклета империя в края на краищата. Всичко се свежда до завоеванието. До експанзията. Общо взето не се борят за благородни каузи. Дори разбиването на панионците беше политически изгодно. Тъй че ни е трудно да схванем какво са замислили сега. От всичко, което съм чула, Коланси не си заслужава усилието. Особено с онази сган Форкрул Ассаил, които в момента претендират за нея.

Тъмните очи на жената се впиха във Фейнт.

— Какво знаете за Форкрул Ассаил?

— Не много — призна тя. — Древна раса. В Даруджистан, откъдето съм родом, повечето хора ги мислят за, ами, митични същества. Властвали във век, когато в целия свят е царяла справедливост. Отдавна сме изпаднали от този век, така да се каже, и колкото и да недоволстват някои от сегашното ни състояние, никой не иска да се върне, ако ме разбирате.

— Защо не?

— Защото тогава ще трябва да отговаряме за всички ужасни неща, които вършим. А и това, че сме изпаднали, извинява най-лошите ни черти. Не сме това, което сме били някога. Може и да е лошо, но просто е така. Слава на Гуглата и на всички останали.

Калит кимаше бавно.

— Значи убеждението ви е, че не можем да бъдем по-добри от това, което сме сега?

— Нещо такова.

— А ако ви кажа, че малазанците се стремят да променят това? Че се стремят да се извисят? Че след като сме паднали, сега те искат да станат? Още веднъж. Може би за последен път. И не просто заради себе си, а заради всички нас?

Прешъс зад тях изсумтя. Фейнт се намръщи и поклати глава.

— Тогава защо ще се биете с Форкрул Ассаил?

— Защото Форкрул Ассаил са ни осъдили. Дойдоха и сред моя народ, тъй че го знам много добре. И с тази присъда са решили, че всички ние трябва да умрем. Не просто в Коланси, не просто в равнините Елан. А навсякъде.

— Предвид историята ни, не е прекалено изненадващо.

— Но, Фейнт от Търговска гилдия Тригали, Форкрул Ассаил нямат правото да съдят. Вкусила съм древните миризми на К’Чаин Че’Малле и тази история вече все едно е моя лична. Векът на справедливостта — времето на Форкрул Ассаил — е свършил не от ръката на врагове или чужди раси, а от ръцете на самите Форкрул Ассаил.

— Как?

— Осъдили са собствения си бог и са намерили, че е несъвършен. И заради несъвършенствата му накрая са го убили.

Отпред имаше голяма палатка и принцът, Араникт и малазанците влязоха. Калит спря пред входа и Фейнт спря до нея. Зад тях Прешъс Тимбъл дръпна юздите на коня, но не слезе от седлото.

Калит продължи:

— Имало е война. Между К’Чаин Че’Малле и Ассаил. Причините били прозаични — глад за повече земя предимно. Форкрул Ассаил започнали войни на унищожение срещу много други раси, но нито една нямала силата и волята да им се противопостави както К’Чаин Че’Малле. Когато войната започнала да се обръща против Ассаил, те се нахвърлили върху собствения си бог и в нуждата си от повече мощ го наранили. Но нараняването се оказало недостатъчно. Извличали все повече и повече от него. Гнездата на К’Чаин Че’Малле започнали да падат едно подир друго и тогава последната оцеляла Матрона, в отчаянието си, отворила портал към сърцевината на хаоса и застанала с гръб към него, за да скрие присъствието си от настъпващите Ассаил. И когато накрая се озовала срещу тях, когато мощта на изтерзания бог връхлетяла, за да унищожи нея и всички от расата й, тя отдала живота си и порталът, който била запушила със собственото тяло, с жизнената си сила, се разтворил. За да погълне душата на бога на Ассаил.

— Той бил твърде тежко ранен, за да се съпротивлява. Това, което останало от него, в това селение, било разбито, безумно и объркано. — Очите й блестяха. — Видели сте Стъклената пустиня. Там е всичко, останало от онзи бог, всичко, което сега е живо. Стига човек да може да го нарече „живот“.

— Какво е станало с Ассаил, Калит?

Жената сви рамене.

— Силата им се изразходвала. Макар да обвинявали Матроната за загубата на своя бог, всъщност тъкмо те били виновни, защото боравели с него като с оръжие, вещ, негодна за нищо друго. Тъй или иначе, вече не притежавали силата да унищожат К’Чаин Че’Малле. Но всъщност войната унищожила и двете раси, а когато през пукнатините на хаоса — който сега може да стигне до всяко селение — се появили други раси, никой не могъл да спре нашествията. Нови войни, поражения, предателства — и накрая самият век рухнал и престанал да съществува.

— Звучи като легенда, Калит.

— Споменът на всяка Матрона се предава в кръвта, в мазнините — в секретите. Нищо не се губи. Гунт Мач ми предостави някои от миризмите им. За много неща не мога да съм сигурна — имало е някакво време сред звездите… Не знам. И е възможно да не съм разбрала напълно историята, която току-що разказах. И е възможно много истини да са ми убегнали — нашите сетива са много ограничени в сравнение с тези на К’Чаин Че’Малле.

— Обяснихте ми причината, поради която К’Чаин Че’Малле искат да се сразят с Форкрул Ассаил. Защото войната им така и не е свършила.

— Ние сме последните от своята раса.

— Няма ли достатъчно място и за едните, и за другите?

— К’Чаин Че’Малле може и да желаят да е така, но Ассаил — не. Тяхната памет е също толкова дълга, разбирате ли. И вярват, че каузата им е справедлива.

Прешъс зад тях се обади злорадо:

— Вие ги използвате! Малазанците и цялата им жалка арогантност? Вие, К’Чаин Че’Малле — вие ги използвате!

Дестраянтът се обърна.

— Така ли ви се струва, магьоснице? Долавям задоволство от тази мисъл.

— А защо не? Само това заслужават.

— Ако те заслужават всичко това, значи всички заслужаваме точно това.

— Просто ги използвайте, дестраянт. Използвайте ги!

Незнайно защо Фейнт вече престана да държи да влезе в палатката. Кимна към входа и попита:

— Какво става вътре, дестраянт?

— Кругава, бивш Смъртен меч на Сивите шлемове на перишите, говори на принц Брис Бедикт. Предупреждава го за измяна. Перишите се заклеха да служат на адюнкта Тавори. Но вместо това ще извадят мечовете си срещу нас. Ще се бият под знамето на Форкрул Ассаил.

— Богове на бездната… Защо?

Прешъс зад тях се изсмя.

Калит въздъхна.

— Истината е следната. Знамето на справедливостта може да се вдигне от мнозина и всеки да претендира за това с основание. Как се претеглят тези претенции? Геслер би отвърнал съвсем бързо. Претеглят се на бойното поле. Но… аз не съм толкова сигурна. Перишите претендират, че почитат древни богове на войната и тези…

— Какви богове на войната? — прекъсна я Фейнт.

— Наричат се Фандърей и Тогг, Вълците на Зимата.

Фейнт се обърна, изгледа Прешъс, а след това отново заговори на Калит.

— И Кругава беше Смъртният меч. Кой ги командва сега?

— Щит-наковалня Танакалаян.

— А дестраянтът? Трябва и дестраянт да има при тях, нали?

— Умрял е по пътя, както ми казаха. Постът все още е незает.

— Не е.

— Остави това, Фейнт — намеси се Прешъс. — Не знаеш. Не можеш да си сигурна.

— Не бъди глупава. Видя очите й — бяха очи на вълк. И всичките й приказки за призраците и старите престъпления, и всичко останало.

— Не разбирам — намеси се Калит. — За кого говорите?

„Мамка му.“ Фейнт се обърна към палатката.

— Май все пак ще трябва да вляза.

 

 

— Опрощаващата прегръдка трябва да се заслужи — заяви Щит-наковалня Танакалаян. — Толкова ли съм недостоен, че страхливците и глупците сред вас да могат да настояват за благословията ми? — Огледа лицата пред себе си, видя изписаната на тях умора и се отврати. — Непрекъснато идвате при мен. Питате не е ли време да се избере нов Смъртен меч? Нов дестраянт? Може би е. Може би просто изчаквам… някой от вас да се издигне над другите, да покаже на всички ни, че е достоен. Уви, все още изчаквам.

Очите, които го гледаха изпод ръбовете на шлемовете, бяха унили, уморени. Лагерът зад тези офицери бе загубил всякаква подреденост. Дисциплината бе отстъпила на животинско безразличие, единственото им извинение бе изнурителната бързина на похода. Бяха преминали границата на Коланси преди два дни и се тътреха по вече обрасъл път, през села, от които бяха останали само изгорени петна. Тази земя се връщаше към дивото и въпреки това вонеше на смърт.

— Налага се засега един човек да търпи бремето на всичките три титли — продължи Танакалаян. — Не съм го искал. Не ми е приятно. Амбицията е отрова — всички видяхме какво причини тя на Кругава. Трябва ли тепърва да позволим връщането на тази лудост? Няма да…

И замълча. Ледено дихание го облъхна откъм гърба и той видя как офицерите пред него се присвиха, видя как се разлюляха войнишките редици зад тях. От земята се вдигнаха мъгли, завихриха се и кипнаха от всички страни.

„Какво е това? Какво дойде сред нас?“ Сепна се, уловил нещо с крайчеца на окото си. Мигновено движение. После ново. Ниско долу, шумолене на козина, злокобен блясък на пламтящи очи. Перишите се развикаха, редиците се разпаднаха, оръжия засъскаха от ножниците.

Танакалаян усети прилива, връхлитащ покрай него. Невидими тела се плъзнаха покрай краката му и го накараха да се олюлее. Обърна се рязко и се взря назад в мрака.

— Покажете се!

И видя момиче, облечено в дрипи. И видя и връхлитащите призрачни животни, които я обкръжаваха. „Вълци. Идва сред море от вълци.“ Но те не бяха истински. Не бяха живи. Не дишаха. Тези зверове отдавна бяха мъртви. Носеха рани. Петна по козината, язви по кожите. Блясъкът на очите им беше неземен, очите им бяха като дупки, прогорени в стена — а зад тях имаше ярост. Нажежена ярост.

Тя се приближи и очите й бяха същите. Пронизани от гняв. Едното грееше жълто, другото — като сребро.

Ужас изпълни Танакалаян в мига на осъзнаването. „Вълците на Зимата — те са в нея. Там са, вътре в нея… — Тези очи! Взират се в мен от Зверския трон. Фандърей. Тогг. Боговете ни са сред нас.“

Цялата сила се изцеди от крайниците му, когато ужасяващите очи се впиха в него и потънаха в черепа му като зъби, принудиха го да рухне на колене.

И изведнъж тя се изправи над него. Зъбите се впиха още по-дълбоко, врязаха се в мозъка му и изтръгнаха всяка тайна, всяка прикрита алчност. Насилиха го с хладна неумолимост. Все едно, че беше мърша. Нещо се изля гъсто като кръв, и беше пълно с презрение. Миг след това бе оставен, жалък и нищожен. Погледът й се вдигна над него, към Сивите шлемове, и той видя, че те също са на колене, унизени, безпомощни, без капка кураж, с побелели от страх лица.

А тя заговори в умовете им и гласът й бе като вой на хиляди вълци, звук по-ужасен от всичко, което бяха чували.

„Аз съм гласът на Вълците на Зимата. Чуйте добре тези слова. Ние няма да бъдем осъдени. — Погледна рухналия в нозете й Танакалаян. — Ти ли искаш да властваш над мечовете ми, смъртен? Ти ли си този, който ще опустоши хиляда свята в мое име? Не мисля. Нищожност поглъща мислите ти. Суетност властва над всеки твой блян.“

„Погледнете добре това дете. Тя е Сеток. Дестраянт. Тя е нашият глас. Тя е волята ни.“

Момичето отново вдигна очи и се обърна към цялата армия:

„Вашите събратя коленичиха пред Форкрул Ассаил в двореца на Коланси. Ассаил ще принудят Сивите мечове на Периш да им служат и чакат с нетърпение пристигането ви и мига, в който и вие ще трябва да коленичите пред тях в покорство.“

„Това… ни оскърбява.“

„Когато сестра Благоговение призове дестраянт Сеток, когато се опита да изтръгне тази армия от нас, ще познае гнева на Вълците.“

Един от офицерите намери кураж да извика:

— Благословени Вълци, искате ли да унищожим Форкрул Ассаил? Истината ли каза Смъртният меч?

„Около нас, смъртен, има само врагове. Но сега ние сме сред вас и в мига на битката призраците ще се вдигнат, в неизброима чет, и пред нас всяка армия ще падне. Пред нас всеки град ще пламне. Пред нас ще има заколение, което да възстанови равновесието.“

„Мислете за вярата си. Добре помислете за неравновесието, за хилядолетията касапница от ръката човешка. Ние ще дадем отговор. Във всяко селение, ще дадем отговор!“

Танакалаян сведе глава пред мощта на своите богове. За да скрие очите си. Кипеше отвътре, времето на славата му бе свършило, бляновете му за власт отнети, възнесението му рухваше пред това… това момиче.

Тя го подмина и навлезе сред войниците му. Но те вече не бяха негови войници, нали?

— Няма да свърши така — прошепна той. — Няма да свърши така!

 

 

Тя се олюля. Кръвта струеше от раните.

Грънтъл понечи да се изправи, да вдигне още веднъж огромното си тяло, но волята не бе достатъчна. Болката заглъхваше, тъгата нахлуваше, а единственото, което надушваше, бе миризмата на изгоряла козина и овъглена плът. Времето бавно се затваряше — като необятна сила. Изглеждаше плътно и неподатливо и въпреки това можеше да види протежението му, както се беше изпънало зад него… но не и напред. Не, там, почти на ръка разстояние, се губеше в тъмни мъгли.

Ако можеше, щеше да се изсмее. Иронията на края на един живот се разкриваше във всички изведнъж открити истини, когато вече е твърде късно да направиш и едно проклето нещо по тях. Казваха, че в миговете преди смъртта идвало приемане, готовност да видиш, че краят е дошъл, и безразличие към болката и скръбта на живите. „Щом аз мога да се примиря, защо вие да не можете? Работата е в тези истини и в безпомощността ми да им отвърна. Бих се смял, но в смеха има болка. Бих благословил, но в благослова има скръб. Никой не го иска така. А и не може да е така.“

„Не го ли разбираш, Стони? Във всичките си отчаяни мигове — а не е ли всеки миг отчаян, — във всички тях пропускаш шанса за мир. Спокойствието от всички онези истини, онези, които откриваме умирайки и дори тогава не можем нищо да кажем. Нищо да предложим.“

„Това време. Всичко е минало. Не. То е моето минало. И нищо не мога да направя с него.“

Бяха се били с ужасна ярост. Представа нямаше колко дълго. Два неукротими звяра, проливащи горещата си димяща кръв, замахваха с гняв и залитаха от болка. Нотките деряха и се врязваха дълбоко. Зъбите се впиваха в кожа и стегнат мускул. Каменният под на залата бе станал хлъзгав, въздухът — нажежен и душен.

А горе, извисена над рухналата коруба на къщата Азат, огромната рана изригваше, ръбовете й горяха и съскаха, сякаш сипеха жупел.

Грънтъл дори не видя мига, в който премина първият дракон. Двамата с Килава се бяха вкопчили, ноктите им деряха в хълбоците на другия дълбоко до костите, когато нещо подобно на ураганен вятър ги събори. Стрит на прах камък изригна и изпълни залата, огромните цепнатини се заразтваряха в грубите стени.

Замаян от оглушителния взрив, Грънтъл се изтръгна от Килава. Но яростта не го остави и той усети как богът му вие някъде дълбоко в гърдите му — същество, твърде дълго задържано от упорството на Килава — и сега с нокти и зъби си пробиваше път навън. Вече не можеше да му се противопостави, не можеше да намери повече сила да се опълчи на това, което идеше.

„Предупредих те.“

Драконът изпълни залата — неописуемо огромен, крилете му заплющяха в стените. И Грънтъл разбра, че съществото е пленено от древния тежък камък на стените. Трябваше да развихри магията си, да разбие затвора, да отвори път за стотиците други дракони, тълпящи се на портала.

Трябваше да удари веднага.

Ревът, който се изтръгна от гърлото му, бе на самия Трейк, божият боен зов. Силата, побрана в него, се превърна в нещо убийствено; краката на Грънтъл се присвиха, той приклекна… и скочи.

Драконът изви врат, главата му рязко се спусна надолу, челюстите се разтвориха.

Ноктите на Грънтъл се забиха дълбоко, зъбите му се впиха в гърлото. Изхрущяха люспи.

Драконът залитна. Устата на Грънтъл се напълни с кръв. Той се вкопчи в гърчещия се врат и тежестта му започна да тегли дракона надолу. Крилата изпращяха по каменния под. Ноктите задраха в камъка, застъргаха в паника. Сблъсъкът, щом драконът се срути на пода, едва не отхвърли Грънтъл, но той успя да се задържи, мускулите на раменете, врата и челюстите му се издуха. Чуваше отчаяния хриплив дъх на чудовището и стегна още по-здраво убийствената си хватка.

Драконът размята глава и го надигна във въздуха.

А след това Килава го порази със силата на таран. Гърлото на дракона се разпра и зейна, бликна порой от кръв, но Грънтъл вече падаше, ноктите на Килава бяха забити дълбоко в раменете му.

Стовариха се върху каменния под, отхвърчаха един от друг и Грънтъл се надигна, обърна се да я намери и да я убие веднъж и завинаги…

Челюстите на издъхващия дракон го захапаха. Зъбите, дълги като ятагани, го пронизаха. Надигнаха го от пода и го запокитиха във въздуха.

Костите в изтерзаната му плът се пръснаха, щом се удари в стената. Плъзна се надолу по камъка, като оставяше след себе си лъскава пурпурна ивица, и се свлече задъхан. Не можеше да помръдне.

Драконът се олюля, главата му се извъртя, огнените очи се впиха в Грънтъл. Челюстите се разтвориха и магията изригна на порой.

Грънтъл чу смъртния вик на Трейк и самият вой сякаш пламна в огнения пъкъл на драконовата магия. Изведнъж богът му го напусна, изчезна далече от този свят. Пътека, друга пещера, място на мрак, място, където да се просне и да издъхне.

„Пак. Проклет глупак. Така и не се учиш. А сега… вече е твърде късно.“

Драконът рухна и изля и последната сила от себе си.

Но над него през разкъсващата се рана вече се промушваше друг.

Пещерата се разпадна, щом магията на Елейнт изпепели последните прегради, обкръжили Старвалд Демелайн. Дебелите снегове отвън изригнаха в облаци нажежена пара. Самата земя се раздра във вихрен хаос.

Сред кръжащи облаци прах и падащи с грохот камъни, сред бушуващите огньове на хаотична магия драконите се върнаха на света.

 

 

„В сънищата ми — овъглена котка, издъхваща в локва кръв. Овъглена. В сънищата си видях не нея, а себе си.“

„Скъпа Килава, ти ме предупреди. А аз не послушах.“

„А когато предупредих Трейк, Тигъра на Лятото и бог на войната, той не послуша. Глупак такъв. Трябваше ти благоразумие в онзи, когото избра, Трейк. Не просто още едно твое проклето копие. С всичките безполезни, убийствени недостатъци.“

„Цялото онова време, проснато вече зад мен. Твърдо като камък, всички действия, всички издигания и пропадания, откъснати от тези ветрове на смъртта. Стони, видя ли какво направих? Или не успях да направя. Беше права да ме отхвърлиш. Винаги си въобразявах, винаги исках повече, отколкото можех да дам. Винаги исках онова, което не можех да задържа.“

„И го видях в очите ти — в деня, когато застанах пред тебе, когато обещах, че ще се върна. Видях в очите ти, че знаеше, че няма да успея. Знаеше, че никога вече няма да ме видиш. Ах, обич моя, толкова истини, дошли твърде късно.“

„И тази любов, тя е последното, което ми е останало, последното, в което да се вкопча. Всичко, което изобщо съм искал… усещам как се изплъзва, изплъзва.“

„Не трябваше изобщо да ме пускаш да тръгна. Трябваше да ти отстъпя тази власт над мен. Ако го бях сторил, щеше да разбереш. Щеше да повярваш в любовта ми към теб. А ако беше повярвала в онзи момент… аз също щях да повярвам. Как иначе?“

„Аз съм виновният. Разбрах го тогава и го разбирам сега. Вината е моя.“

„Стони, любов моя, съжалявам.“

Времето, проснало се зад него завинаги, времето, стегнало се здраво и плътно, времето, което зовеше напред с тъмнина на ръка разстояние, свърши.

 

 

Олюля се и спря до него. Беше мъртъв. Преобразена в облика си на Имасс, се смъкна изтощена до трупа му и вдигна очи към пустото прашно небе.

Последният вече бе излязъл. В света. Знаела беше, че ще са стотици, но все пак бе стъписана.

Кръвта й се смесваше с кръвта на Грънтъл, този благороден глупак, така застинал до нея. Нищо по-сърцераздирателно няма от това да гледаш мъртво животно, същество, лишено от природната си сила, от съвършеното си величие. А още по-жестоко е, когато животното е звяр, тоест ловец, хищник. Съперник. Убит не за храна. Не. Убит за съществуване, убит заради предполагаемо съперничество. „Хищникът се бие докрай. Отказва да се предаде. Убий го. Притисни го. Виж оголените зъби. Вслушай се в яростта му и в страха му, и в благородното му упорство.“

„Ти разбра всичко това, Грънтъл. Разбра неизбежната, дълбока трагедия, чието име е ловуващият звяр, дръзнал да се опълчи на господството ни.“

„Не исках да отнема живота ти.“

Знаеше, че е тежко ранена. Знаеше, че може и да не оцелее. Дори без силата на своя бог — когото тя бе задържала до идването на дракона — беше… невероятен. Ако не се беше нахвърлил върху дракона… „да, щеше да ме убие“.

„Грънтъл, ще те помня. Заклевам се. Тук, в пукнатините на сърцето си. Ще проклинам Трейк до края на дните си, но теб, братко в лова, ще те помня.“

 

 

Чу стържене по камъните и вдигна глава.

Двете емлава се бяха върнали и пристъпваха бавно към нея. Долови тъгата им. Скръбта им.

— Той е жив — прошепна Килава. — Съпругът ми е жив. Засега. Колкото до бъдещето… — „Да можех да имам отговор.“

Отпусна се назад, затвори очи и усети как светът се полюшна под нея. Толкова… лекичко, мило, като полюшване на кораб. „Съпруже. Сгреших ли, като направих това?“ Отвори очи и видя двете саблезъби котки легнали до тялото на Грънтъл. Сякаш за да го стоплят.

Да го направят свой.