Луиз Бегшоу
Страст (7)

Пета глава

В началото Уил мразеше благотворителните балове. Един търговски банкер не биваше да се перчи в светлината на прожекторите. Но от отдела му за връзки с обществеността го бяха убедили, че е нужно. Вече не беше таен агент, а главен изпълнителен директор. Колкото повече лицето на Уил се появяваше в медиите, толкова повече се вдигаше цената на банката. Бяха нарекли това ефекта „Доналд Тръмп“. Уил Хайд бе марката, както казваха те.

Уил свикна със заставането пред фотографи от списания, честите споменавания за него на шеста страница, папараците и бизнес пресата. Той имаше интересна човешка история, която продаваше акциите на компанията. Бивш шпионин, макар никога да не го бе признавал, пристига в Америка, купува едва кретаща малка банка и постига светкавичен успех. Поредица малки сделки прокарват пътя за по-големи. Хайд продължава да живее в малък апартамент в Ричмънд, Вирджиния, влага всеки цент печалба обратно в компанията. Никакви коли, никакви жилища, дори си купува обувки от магазини с намалени цени. Парите отиват за хора: по-добри директори, пенсионирани или недоволни се изкушават от шестцифрените суми и потенциала на акциите, а когато премества главния клон в големия град — и от нощния живот на Манхатън. Най-добрите допринасят с уменията си, затвърждават репутацията му и се издигат.

Една година, дори в Ню Йорк, Уилям Хайд ползваше карта за метрото и си купуваше вечеря от близката гостилница, стиропорова кутия с китайски спагети и пържени зеленчуци, докато подчинените му караха мерцедеси и водеха съпругите си на представления на Бродуей. Но не го бе грижа. Не се привързваше към нищо и никого, Бог му бе свидетел. Момичетата, с които се срещаше, бяха млади и анонимни и просто търсеха забавления. Уилям им ги даваше, но не се обвързваше с никоя. Не искаше багаж и беше лесно да изчезне. Вдигаше тежести, тичаше за здраве и флиртуваше. Беше лесна година, добра година. В града имаше предостатъчно развлечения, които не струваха нищо. Беше чужденец и Ню Йорк не преставаше да го вълнува.

Точно след една година Уил Хайд облече евтиния костюм, купен от магазин за мъжка конфекция, и хвана метрото до Единадесета улица, за да се срещне със счетоводителя си.

— Годината е успешна.

Карл Голдбърг побутна очилата си нагоре и се вгледа в младия си клиент. Леденостуден като Хъдзън през ноември. Пестеливият му начин на живот беше ексцентричност, предвид приходите на фирмата. Но нещо в очите му бе подсказало на Голдбърг, че не бива да спори с него.

— Мога да наема още хора.

— Имаш служители в офисите си със свободно време. Използвай наличния си персонал, освен ако искаш да разшириш мрежата си от клонове — Голдбърг се поколеба. — Съветът ми е да започнеш да плащаш на себе си. Предвид приходите на банката на този етап, анализаторите ще започнат да задават въпроси, ако не регламентираш позицията си.

Уил кимна.

— А какво би означавало това? Вярвам в инвестициите. Ти си финансовият експерт на компанията — сви рамене. — Дай ми чек за възможно най-минималното възнаграждение.

Голдбърг каза:

— Минималното.

Уил кимна.

По-възрастният мъж се поколеба, после надраска чек. Откъсна го и му го подаде. Беше за един милион долара.

Тогава това бе голяма сума за Уил.

Голяма част от парите бяха изчезнали неусетно. Спортни коли, къща в Бруклин, мезонет на Пето Авеню, имот и Хамптънс. Маркови костюми, доставени от магазините на Савил Роу в родината му. Носеше часовници антики и обувки, изработени по поръчка. Срещаше се с момичета, но внимаваше. Вече бе станал толкова богат, че те се бореха да се домогнат до леглото му. Но беше изключително предпазлив. Никакви дела за бащинство. За нищо на света брак.

Нямаше подобни намерения. Веднъж бе допуснал тази грешка, преди много време. Уил истински се забавляваше. Развиването на бизнеса бе неговата страст сега. Да финансира новите си отдели, да подлага на дисекция счетоводни книжа на компании, хитри изпълнителни директори, подправени баланси. Всеки клиент, всяка сделка, която сключи, носеше тръпка. Жените бяха приятно развлечение. И беше щедър с тях.

— Причината не е в теб — казваше той на поредното момиче след месец или шест седмици, когато се отегчи. — Ти си толкова красива. Ще направиш някой мъж много щастлив — свиваше рамене. — Просто не съм готов. Трябва да срещнеш бъдещия си съпруг, а аз ти преча.

Повечето го приемаха. Някои от тях плачеха. Но бе станал експерт в смекчаването на удара. Няколко топли думи за вечно приятелство, когато клюкарските издания задават въпроси, публична покана за следващия прием в дома му, бляскави бижута от „Тифани“ или „Хаус Масо“ и подарък. Едно момиче, Мери Алън, която бе колкото опитна в леглото, толкова срамежлива на светски събития, получи „Астън Мартин“. Репутацията му го изпреварваше. Понякога му се струваше, че някои от приятелките му с нетърпение очакват раздялата.

Независимо дали това бе истина или не, винаги продължаваше напред. Бе жестоко наранен в младежките си години. Нямаше да позволи да се случи отново.

Мелиса Елмет. Дъщерята на професор Ричард Елмет и злобната му съпруга Миранда. Когато съпругът й бе удостоен с рицарско звание, радостта на Миранда Елмет от живота бе пълна. Перчеше се с титлата си при всяка възможност. И имаше още по-големи социални амбиции за единственото си дете. Семейство Елмет имаха малка викторианска къща с тесен двор в Оксфорд, на Нортклиф Роуд. Но лейди Елмет си бе наумила, че нейното момиче на всяка цена трябва да се омъжи за богаташ и да води охолния живот, с който самата тя до болка бе свикнала.

Мелиса беше умна, смела, свежа и красива, но не и зашеметяваща, с изключително правилни черти и съвършена фигура като на моделите, с които Уил излизаше днес. Далеч по-привлекателна от тях. Беше толкова естествена. Все още усещаше тръпка при спомена за нея. Тя се смееше през цялото време. Дори на седемнадесет, на колкото беше при запознанството им, обичаше да се катери по дърветата. Беше пъргава и жадна за приключения.

Той бе студент в „Ориел“, специалност математика, със стипендия. Но бе пристигнал в Оксфорд, превръщайки се в пример за успех. Момче от сиропиталището „Барнардос“, без никакви препоръки, освен ума си. Помнеше какво е да си беден. Студентски кредит, работа в кръчма. Доста трябваше да се потруди, за да заведе Миси на кино.

Това нямаше значение за нея. Бяха истински влюбени. Поне той мислеше, че е любов.

Онези първи месеци, докато я ухажваше! Беше малка, все още ученичка. Той бе само с две години по-голям, но седемнадесетгодишна, макар и в последен клас, беше твърде далеч от опитните мацки, които киснеха в стаята за отдих на долните курсове в „Ориел“. Мелиса притежаваше онази невинност, онова съвършенство и той не желаеше да прибързва с нея. Просто искаше да бъде с нея, като цвете, което жадно извръща главица към слънцето.

Малките ужаси от детството му, самотата, бедността, всичко избледняваше, когато бе с Мелиса. Никога не се бе бунтувал срещу безоблачния й живот на момиче от средната класа. Възхищаваше се на скования й резервиран баща, че е спестявал, за да й осигури завършването на малко държавно училище. Уил би се радвал да има такъв живот, да стане учен, по-нататък професор, и да може да предложи сигурност на Мелиса. Всичко това щеше да стане, само да вземеше изпитите си.

Желаеше я все по-силно. Започна да мисли за Мелиса ден и нощ. Молеше я да спи с него; тя отказваше. Това само засилваше желанието му. Започна да я докосва, когато бяха насаме. Господи, как отвръщаше на ласките му. Неумело, но с такава страст. Бореше се със себе си, с желанието си. Бореше се с него. Беше влудяваща, бурна тийнейджърска любов. Когато тя най-сетне му се отдаде, в предната стая на Уолтън Стрийт, беше най-страхотната нощ в живота му. Тя бе напрегната, но Уил я обичаше. Прояви търпение; накрая го драскаше и хапеше, стенеше от страст и след малко заспа дълбоко в ръцете му, влюбена и изтощена.

Уил помнеше, че почти не бе мигнал. Лежеше до нея и слушаше дишането й.

Когато се събуди, Мелиса изпадна в паника.

— О, не! Почти единадесет е — луната вече бе високо над зацапания му прозорец. — Мама, татко… ще разберат, че съм се прибрала в полунощ.

— Няма страшно — Уил погали косите й. — Ще се запозная с тях. Ще бъдем заедно.

— Да се запознаеш с…

— Не искаш ли?

— Разбира се, че искам, разбира се! — тя прехапа долапа си устна и му се прииска да я целуне. — Но са много загрижени за мен, Уил…

— Да. Но вече си на осемнадесет, пълнолетна, и си единствената за мен — сви рамене. — Зная го.

Цялото й тяло затрепери, когато изрече тези думи, и сковаността й изчезна.

— Аз също — целуна го и отново се сляха. Без чувство за вина.

Уил никога не бе вярвал в Бог. Но нещо трепна в него и изпита дълбока, искрена благодарност. Не бе сигурен към кого или какво. Просто го обзе това чувство.

На следващия ден се разхождаха край тревните площи на „Крайст Чърч“, където Мелиса току-що бе кандидатствала. Легна до нея на тревата в знойния летен ден и настрои малкото си радио с металически звук на „Класик ФМ“ да послушат Хендел. Уил обичаше класическата музика, а Мелиса се опитваше да я опознае. Никога не се преструваше; желанието й да му носи радост беше искрено. Обви ръце около нея, когато тя отпусна глава на гърдите му. Тя бе неговото семейство, най-сетне. „Господи, това момиче е всичко за мен“, помисли си той.

— Искал ли си някога да отидеш в Америка? — нехайно попита Мелиса.

Той погъделичка ключицата й със стрък трева и изпита задоволство, когато почти веднага усети, че затаява дъх.

— Мечтая за това. Винаги съм мечтал.

— Аз също. Може би в Бостън. Там има страхотни колежи. Ще ти хареса, има клуб на почитателите на Хендел и Хайдн, най-старият в Съединените щати е. Трябва да отидем в Симфъни Хол.

Уил се приближи, целуна я. Тя въздъхна с желание.

— Мелиса — бяха под широката сянка на стар бряст, чиито листа хвърляха шарена сянка върху лицето й. — Обичам те. Винаги ще те обичам. Ще се омъжиш ли за мен?

 

 

— Дума да не става — бе отсякъл баща й.

Уил се бе разсеял от металическото тиктакане на грозния им часовник от тридесетте над камината; оглушително силно. В първия миг думите на професор Елмет почти не достигнаха до съзнанието му.

Но изражението му говореше достатъчно. Сурово и гневно. Никаква радост, никаква благодарност. Погледът му означаваше категорично „не“. Уил Хайд добре познаваше този поглед.

— Какво казахте?

— Казах „не“ — професорът стана и закрачи из малкия си кабинет. Беше слаб, дългокрак и безмилостно прям. — С майката на Мелиса искаме някой специален за нея. Тя е много привлекателно момиче — сведе поглед към часовника си. — И е от добро семейство.

Уил настръхна. Той нямаше семейство.

— Сега нямам пари, сър Ричард, но съм уверен, че след като завърша…

— Тогава ще бъде времето да прецениш перспективите си — професорът рязко се завъртя към него. — Искам да разбереш, че решението ми е окончателно. По мое мнение, тийнейджърските бракове рядко са сполучливи. Статистиката показва същото. Намерението ми е да предпазя дъщеря си от болката и разходите около един развод. С майка й за нищо на света не искаме да я видим самотна майка.

— Развод? — Уил се пита да се усмихне. — Все още дори не сме се оженили. Моите уважения, сър Ричард.

— Ако изпитваш някакво уважение, ще се откажеш от Мелиса. Твърде млада е за женитба и очакваме да… — поколеба се. — Просто е твърде млада. Извинявай за откровеността, но най-добре е веднага да се откажеш от тази идея.

Бяха млади, вярно. Но Уил долови и нещо друго в тона на по-възрастния мъж: презрение. Той бе не само твърде млад, а и не достатъчно добър. Сър Ричард ясно му даваше да разбере това.

Уил Хайд нямаше представа откъде дойде този глас, но се чу да отговаря съвършено спокойно:

— Сър Ричард, поисках разрешението ви, защото така повелява традицията и заради Мелиса. Бих предпочел да имаме вашата благословия, но обичам дъщеря ви и ще се оженя за нея, независимо дали одобрявате или не.

— Ще видим — сопна се по-възрастният мъж. — Моля те, напусни дома ми.

— Много добре — Уил бе шокиран, но не искаше скандал. — Надявам се да промените мнението си, сър. Работя упорито.

— Няма да стане. Така е най-добре.

Сър Ричард протегна костеливите си ръце, сграбчи го и грубо го блъсна към вратата. Уил бе играч на ръгби и би могъл да нокаутира професора за тридесет секунди, но се сети за Мелиса и преглътна гнева си.

Вечерта се срещнаха в кръчмата. Зарадва се, когато видя, че е спокойна. По лицето й имаше следи от сълзи, беше бледа и разстроена, но твърдо решена да изпълнят намерението си. Разбраха се да се опитат да убедят родителите й. Той да им напише писма, тя да поговори с тях. Но каквото и да стане, щяха да се оженят.

Докато спеше сам в стаята си, младият Уил Хайд, бедният сирак на стипендия, се запита дали все пак сър Ричард не е прав. Може би наистина Мелиса бе твърде млада, а той никога нямаше да бъде достатъчно добър за нея. Но в сърцето си бе убеден, че професорът греши. Човек сам чертаеше съдбата си. Той учеше в Оксфорд, нали, най-добрия университет в света. Вярваше в себе си. Бе твърдо решен да постигне нещо повече и от най-смелите мечти на стария темерут.

Мелиса беше религиозна, а на Уил му бе все едно. Съгласи се да изслуша с нея предбрачните инструкции на Англиканската църква. Щяха да се оженят в най-близката църква веднага щом имената им бъдат обявени. Мелиса бе пълнолетна, нямаше законова пречка.

В деня на венчавката тя се измъкна от къщи и пристигна в града, облечена със семпла бяла рокля.

— Красива си — каза Уил.

Мелиса се изчерви. Косите й бяха разпуснати. Бе сложила гердан от малки перли на дългата си шия. Позна ги. Бяха подарък от кръстницата й. Пръстенът му с миниатюрен диамант беше на лявата й ръка. На ранното утринно слънце изглеждаше сякаш цялата сияе.

Бе уредил викарият да ги венчае сутринта, в осем и половина, когато повечето студенти все още спяха. Щом сър Ричард и лейди Елмет не знаеха за сватбата, нямаше да има други гости. Клисарят щеше да им бъде свидетел.

Церемонията мина бързо, но той запомни всяка дума. „Обичай, почитай, закриляй.“. Тя стоеше там, крехка, плаха, дишаше учестено. Струваше му се, че ще се пръсне от любов към нея. Беше се изправила срещу целия си свят, за да се омъжи за него. „Ти си моя“, помисли си Уил, докато слагаше халката на пръста й. Вече бе свършен факт; разбира се, че родителите й щяха да го приемат. Нямаха избор.

Беше спестявал и резервирал стая в хотел „Рандолф“, в центъра на Оксфорд — скъпо, но спокойно място. Поръчаха си сватбена закуска, с шампанско, и после той отнесе съпругата си до леглото и се любиха с часове. Мелиса бе вземала таблетки, но Уил тайно се надяваше да не подействат. Страстта му към нея беше невероятна и искаше много щастливи деца. Дори и да нямаха пари, щяха да се справят. В онази сутрин светът изглеждаше светъл и изпълнен с надежда. Всичко щеше да се подреди, помисли си Уил.

Около пладне тя го целуна и каза, че се връща вкъщи.

— Ще дойда с теб — настоя Уил.

Мелиса поклати глава.

— Трябва да направя това сама. Ще бъдат съкрушени. Нека поне да им го кажа сама.

— Добре — Уил я целуна. — Добре, скъпа.

 

 

По-късно, когато мислено се връщаше назад, не можеше да каже кога нещата се бяха объркали. Не и точния момент. Тя не се върна следобед. Не дойде и за вечеря. Обади се у тях; майка й просто му затвори. Отново се обади.

— Тя не желае да разговаря с теб — изръмжа сър Ричард в слушалката.

— Глупости! — времето за любезности бе отминало. Този гадняр съсипваше сватбения му ден. — Позволете ми да поговоря със съпругата си или ще дойда и ще я отведа.

Последва мълчание.

— Почакай.

Професорът гневно повика Мелиса. Докато чакаше, сърцето на Уил препускаше в гърдите му. Чу я да слиза по стълбите; вече я познаваше дори по стъпките.

— Ето ти го.

Гласът бе на сър Ричард.

— Уил?

Сърцето му замря. Тя плачеше.

— Какво има, скъпа? Ела у дома.

— Не мога… не можем да се оженим.

— Вече е малко късно — каза той, въпреки че не му беше до шеги. — Мелиса, какво са направили с теб? Какво са ти наговорили?

— Сега идвам.

— Не!

Отново сър Ричард, отдалеч.

Уил ги чу да се карат. После тя каза:

— Идвам.

Затвори.

Уил зачака, обезумял от тревога. Тя пристигна бързо, след по-малко от двадесет минути мъчителна агония. Очите й бяха зачервени и подпухнали; изглеждаше сломена и нещастна. Беше с дънки и тениска и не носеше никой от пръстените му.

— Трябва да анулираме брака — каза Мелиса, когато той затвори вратата.

— За бога, не може да говориш сериозно.

— Трябва. Заради мама.

— Майната й на майка ти — брутално каза Уил.

Мелиса се отдръпна от него.

— Уил, тя умира! Умира от рак. Казаха ми го двамата с татко. Досега са го пазили в тайна. Заплака… каза, че няма да намери покой в гроба, ако ме види да съсипвам живота си…

Той залитна назад, тежко се отпусна на стария си разтегателен диван.

— Съжалявам. Много съжалявам — напрегна ума си да реши какво да прави. — Можем… можем да кажем, че сме го анулирали, но просто да не го направим. Можем да си останем гаджета, да продължа да те ухажвам. Да ги спечеля.

Мелиса поклати глава.

— Не, не, мама беше в истерия. Уил, да беше я видял…

Обзе го мъчително предчувствие докъде ще доведе този разговор. В гърлото му се надигна омраза към родителите й.

— Откъде си толкова сигурна, че всичко това не е постановка? — попита той.

— Не е — упорито ги защити Мелиса. — Тя не би направила подобно нещо. Само ме помоли… за известно време…

Очите й отместиха поглед от него и Уил проумя какво се опитва да каже.

— Вече не искаш да се виждаме? Значи… майка ти е болна, затова „Сбогом, Уил, да се разделим мирно и кротко.“?

— Не бъди язвителен — Мелиса изправи гръб. — За кратко. Любовта ни ще оцелее. Кратка раздяла…

— За кратко? Не — Уил поклати глава, протегна ръце и хвана нейните. — Любов моя… майка ти ме мрази, защото мисли, че заслужаваш нещо по-добро. Няма полза да отстъпваш пред нея. Ако сега отстояваш своето, след месец сама ще види, че сме щастливи. Че аз мога да се грижа за теб. За всички ви! Това е единственият начин да ги убедим. Трябва да се справим заедно.

Мелиса рязко издърпа ръцете си и за втори път той изпита гняв към нея заради слабостта й.

— Ние се оженихме — настоя Уил. — Аз съм твой съпруг. Аз също съм твоето семейство.

„А ти си единственото семейство, което някога съм имал“, искаше му се да добави.

Тя зарида — раздиращи ридания, които се изтръгваха от крехкото й тяло, и стана.

— Съжалявам — отново заговори Мелиса. — Слушай, нека нещата се уталожат. Не се обаждай ден-два.

— Няма да анулирам този брак! — избухна Уил.

— Аз решавам — каза тя. — Съжалявам, Уил. Обичам те.

Блясъкът в очите й бе изчезнал. Докато я гледаше, сърцето му се късаше, защото бе разбрал мъчителната истина: тя бе взела решение. Бе избрала майка си пред него.

— Но това не е достатъчно — отбеляза той, — нали?

Мелиса излезе и Уил затвори очи, донякъде защото не искаше тя да види сълзите му. Чу как вратата се затръшна.

И никога не я видя отново.