Луиз Бегшоу
Страст (36)

Тридесет и четвърта глава

Казваше се Али ал Мактуб и служеше в разузнаването на Катар. Правителството не знаеше, че е тук, не знаеха нищо за операцията. Ръководеше я Рашид Дагреб, когото наричаха Шейха, макар и да не бе такъв. Беше хардлайнер и поддържаше тайно приятелство с фанатици. Освен това бе готов на всичко, за да запази петрола на емирството.

Али бе един от най-добрите агенти на Рашид. За него бе чест да поеме тази задача. Беше се молил за нея. Мразеше покварения Хайд не само заради парите му. Двама негови братя по оръжие, мъже, с които се бе обучавал заедно, бяха убити лично от Уилям Хайд, когато работеше за британците.

Настойчиво бе умолявал да изпратят него. Често и съвестно докладваше на Димитри Петренко, дори когато не бе постигнал нищо. Беше един от стотината избрани за тази заключителна част. И дори за миг не преставате да бъде нащрек.

Али имаше нагласа на войник. Не бе негова работа да изгражда стратегии. Имаше по-добри места, на които можеше да бъде изпратен от пристанището на Чивитавекия. Знаеше се, че двамата куфир^[1] са използвали мотоциклети и коли. Али искаше да бъде в големия град, да обикаля, да оглежда паркираните возила, да търси регистрационни номера. Бе хващал агенти в Йерусалим по този старомоден начин, с дълго ходене, докато открие ключова точка, в която плячката неизбежно ще се върне.

Но сега го бяха изпратили да наблюдава корабите, само за всеки случай, и не бе възразил. Ако бе писано, точно Али щеше да ги намери и убие.

Не носеше снимки със себе си. Сегашните образи на жената на име Мелиса, и Уилям Хайд с брада вече се бяха запечатали в ума му. Би ги познал дори със затворени очи.

Отново огледа тълпата, както безброй пъти през последните няколко часа, неуморно. От време на време се преместваше, само на крачка, за да не бие на очи сред тълпата. Но никой не обръщаше внимание.

От година на година ставаше все по-лесно да бъде агент наблюдател. Хората бързаха по пътя си, заети със своите дела. Не ги бе грижа нито за съседите им, нито за когото и да било, освен за самите тях. Всеки се бе свил в черупката си.

Отново се вгледа в тълпата пътници, слизащи от немския туристически кораб. Много от тях бяха леко пийнали. Бялата им кожа бе зачервена от слънцето. Не можеха да хващат тен, почервеняваха като раци. Али ненавиждаше тези северноевропейци и непоносимостта им към силно слънце. Бе изпълнявал мисии в техните държави и седмици наред бе треперил от студ.

Изведнъж ги съзря.

Мигът бе почти като оргазъм, като обладаване на жена. Усети прилив на адреналин, затаи дъх от изненада. Обзе го диво опиянение. Беше академичката с новата й червена коса. Сега бе със златист тен, пъргава, доста различна. Но Али бе видял снимките и мигновено я позна.

Вървяха по кея, не към гарата. Интересно. Нямаше да отидат направо в Рим. Може би имаха други планове. Може би Димитри бе сгрешил.

Огледа се. Ако тук имаше други агенти или полиция, щеше да ги види. Посегна към джоба на раницата си и внимателно потърси пистолета. Когато тръгна към тях, пръстите му стиснаха хладния метал.

 

 

Уил усещаше Мелиса до себе си. Не долавяше в нея и следа от своята тъга. Тя се оглеждаше наоколо, вървеше с широки крачки, доверяваше му се напълно, където и да реши да я заведе…

Наведе се към нея, целуна я, докосвайки с пръсти гърба й. Вече я желаеше отново. Не можеше да се насити на тази жена. Караше го да се чувства така, сякаш отново е на деветнадесет, неуморен тийнейджър, жаден за усещания…

Бавно се изправи, стараейки се да гледа право напред.

— Когато кажа да бягаш, бягай — прошепна той. — Не сега, скъпа. Просто продължавай да вървиш…

Случайно го бе зърнал с периферното си зрение, с крайчеца на окото си. Мъжът ги следеше, нямаше съмнение. Беше добър, но Уил бе твърде опитен, за да не забележи. Агентът крачеше уверено и се взираше в тях.

Мелиса се опитваше да върви спокойно, както й бе казал, но изведнъж стана напрегната. Уил усети това. Онзи тип щеше да види…

Беше изплашена и дишаше учестено. Той нехайно мина зад нея, скривайки я с тялото си от погледа на агента.

— О! — извика Мелиса. Грубо я бе повалил на плочите, на колене.

Последваха викове и писъци от тълпата. Над нея бе прелетял куршум, на косъм от главата й. Жена стенеше от болка, беше улучена в ръката и раната кървеше…

Туристка изпищя. Безброй други я последваха. Уил бе залегнал и вече посягаше към пистолета в чорапа си. След миг го извади. Беше зареден. Той се надигна, заставайки на коляно. Мъжът бе там, прицелваше се. Рефлексите на Уил бяха светкавични. Стреля право в главата.

Пръсна се като диня. Кръвта бликна във всички посоки и трупът се свлече на земята.

Уил помогна на Мелиса да стане.

— Бягай! — извика той. — Бягай!

Стъпките му отекваха по паважа. Пистолетът бе в ръката му. Тълпата се разпръсна в истерия, за да му стори път. Тя бе с него, бягаше плътно зад него. Сред виковете и писъците прозвучаха свирки на карабинери. Уил зави наляво по Виа Луиджи Кадорна, тясна уличка между сгради с розова мазилка. Хората гледаха ужасено, отдръпваха се. Чуваше стъпките на Мелиса зад гърба си. Беше бърза, спринтьорка. Пое надясно към Пиаца Фрати. Площадът бе претъпкан с хора, тръгнали да пазаруват. Забави за момент, сграбчи Мелиса за ръката. Тя спря до него. Имаше сергии, пазар. Уил благодари на Бога. Пъргаво закрачи между тях, надясно, наляво. Изгуби се сред пазара. Леко извръщайки глава, съзря полицаи със сини униформи, които стигнаха до края на Виа Луиджи Кадорна, и продължи напред, по друга уличка, сви вляво. Озоваха се на улица Реджина Елена. Наблизо имаше аптека. Той нехайно побутна Мелиса вътре, влезе. Отново не се отдели от него. Уил купи самобръсначки и боя за коса, слънчеви очила и шапка.

Докато плащаше, италиански полицаи притичаха покрай аптеката отвън. Бързо излезе и се върна обратно по улицата. Идваше такси. Уил го спря.

— Terme di Traiano — каза той и шеговито добави към Мелиса с убедителен австралийски акцент: — Тук имат страхотни римски бани.

Тя кимна, твърде изплашена, за да проговори.

 

 

Руините бяха приятно, но пусто място. Мелиса се опита да възвърне самообладанието си. Но все още не си бе дала сметка колко близо е била до смъртта. Уил бе реагирал толкова бързо — като дива котка, нападаща жертвата си. А изстрелът му по движеща се мишена бе съвършено точен. Бе видяла човек да умира на седем-осем метра от нея.

Вече не можеше да погледне Уил по същия начин. Разбира се, знаеше за миналото му на агент, но само на теория. Сега бе видяла какво означава това в действителност. Главата на млад мъж се бе пръснала пред очите й, черна кръв бе обляла ризата му, писъците все още отекваха в съзнанието й.

Уил го бе направил за секунда.

Знаеше, че пистолетът на мъжа е бил насочен срещу нея. Ако бе успял да стреля, щеше да ги убие. Но това не променяше жестокостта на собствената му смърт. Уил се бе прицелил с професионална лекота. Беше очистил преследвача и спасил живота й.

— Ела тук отзад — тихо каза той.

Последва го сред малък гъсталак. Чуваше се шуртене на вода, поток.

— Идвал ли си друг път?

— Няколко пъти. Не забравяй, че това са били бани. На място с такова име често има естествен водоизточник или акведукт. Ела, да слезем долу — задърпа я към потока. — Легни по гръб, намокри косата си.

Мелиса го направи, чувствайки се замаяна. Уил отвори пакета боя, умело я разбърка и нанесе върху косата й.

— Ще изчакаме да подейства — каза той. После се наведе към потока, напръска лицето си и започна да се бръсне. — Ще търсят червенокоса и мъж с брада. Сега ти ще бъдеш блондинка, а аз — гладко избръснат. Това няма да забави агентите, но ще заблуди италианската полиция.

Мелиса се загледа в него, докато самобръсначката се плъзгаше по бузите му.

— Изглеждаш по-добре без брада.

Уил се усмихна, срещна погледа й.

— Съжалявам, че трябваше да видиш смъртта на онзи човек, Миси. Трябваше да го направя.

— Зная.

— Може да се наложи отново. В Рим.

Мелиса кимна. Той погледна часовника си. Следеше колко е часът. Господи, струваше й се толкова абсурдно. Докато седеше тук, в прашната италианска горичка, до римските руини и изрусяваше косата си, изведнъж изпита страстно желание да разгадае мистерията. Мразеше тези хора заради онова, което причиняваха и на нея, и на Уил. Мразеше ги заради смъртта на онзи хлапак. Мразеше ги, защото той се бе опитат да я убие.

— Искам това да свърши, Уил — тихо каза тя. — Уморих се, уморих се от всичко.

Уил приключи със самобръсначката, дойде и седна до нея.

— Само ти можеш да сложиш край, Миси. Сигурен съм. Трябва да помислиш. Те желаят смъртта ти заради нещо, което мислят, че си узнала от баща си.

— Но не ми е казал нищо.

Уил я погледна.

— Може би все пак ти е казал. Може би затова са те набелязали. Затова ни преследват така упорито. Ами ако Ричард Елмет се е опитал да ти каже за откритието си?

Мелиса стисна ръката му.

— Мислиш, че го е направил?

— Логично е, нали? Страхуват се от теб заради онова, което се е опитал да ти разкрие — Уил скочи на крака и закрачи между дърветата като леопард в клетка, развълнуван, взирайки се в нея, разсъждавайки на глас: — Няма смисъл да ходим в университета. Не само защото там ще ни очакват, те имат агенти навсякъде. Не, защото вече със сигурност са претърсили стаята и преровили записките му. Обзалагам се, че повечето от колегите му са измрели от миналото лято насам, по един или друг начин, кой при катастрофа, кой от сърдечен удар.

— Работеше сам — каза тя. — Ненавиждаше идеята други хора да могат да си припишат заслуги за откритията му.

— Добре дошло за тях — Уил застана до нея, очите му впериха поглед в нейните. — Дали са прави, Мелиса? Дали наистина е направил опит да ти подскаже нещо? Опитай се да помислиш. Опитай!

— Разговаряхме два месеца преди да умре, но не беше нищо важно.

— Било е, обзалагам се — Уил кимна. — Помисли. Напрегни ума си. Върни се назад. Спомни си всяка подробност от този разговор, колкото и незначителна да ти се струва. Всяка реплика, дори за времето.

— Добре — каза Мелиса. Вълнението му се предаде и на нея. — Добре. Е… беше някак напрегнат.

— Така. Продължавай.

— Винаги е бил кратък по телефона. Умението да води разговор не беше негова силна черта. Но помня, че ми се стори разстроен — с мъка си пое дъх. — Беше на летището. Каза, че е искал да се обади от автомат. С тях било по-лесно.

— И не се подслушват — изтъкна Уил. — Трудно е и да се улови разговор с мощен микрофон от разстояние. Твърде шумно е. За какво говореше?

— Каза, че работата му върви добре. Надявал се скоро да си дойде у дома. Вече щяло да бъде различно и да започнем на чисто. Отговарях само с „да“, отегчено — очите й се напълниха със сълзи. — Опита се да ми каже, че съжалява, а аз се отнесох с пренебрежение.

— Не си направила нищо лошо. Продължавай, всичко, което можеш да си спомниш.

Мелиса затвори очи и по бузата й се търкулна сълза. Горкият й баща. Все още го обичаше, въпреки всичко. Разрови паметта си, потърси спомена за гласа му…

— Уил! — изведнъж очите й светнаха. — Каза… че иска да ми покаже къде са се запознали с майка ми. Искаше да запомня това. Изрече го така, сякаш е важно. Помислих, че е някакъв намек за нас, за теб и мен. Завоалиран. Може би всъщност се е опитал да ми предаде нещо.

Уил се усмихна широко, доволно.

— И къде точно са се запознали?

— Тук — отвърна тя. — В Рим. Църквата „Вси светии“, така се казва, една от малкото протестантски църкви в града.

— Зная коя е — каза той. — В центъра. Виа дел Бабуино.

— Искал да ме запознае с отец Грегъри.

— Католик?

Тя поклати глава.

— Англикански викарий. Живее до църквата.

Уил погледна часовника си.

— Измий косата си, среши я. Направи го.

Слънцето вече се спускаше зад затоплените камъни на руините.

— Ще отидем до входа и ще хванем автобус до града. Там ще хванем такси. Ще кажа на шофьора да ни откара до Ватикана. Оттам ще вървим пеша. Когато таксито наближи града, обърни се към мен и ме целуни.

— Мога да го направя.

— Не искам камерите им да ни заснемат — обясни Уил.

 

 

Димитри тръпнеше от вълнение. Момчето, Али, бе изпратило сигнал на пейджъра му, както бе инструктирано, преди да направи каквото и да било. Бяха го убили, съобщаваха за инцидента по всички телевизии. Уил Хайд имаше оръжие и това бе опасно, но можеше да се очаква. По-важното бе, че той се оказа прав. Не бягаха напосоки. Идваха тук, където бе работил баща й. Щяха да влязат право в капана.

Разбира се, получи информация, но допусна и Хайд да узнае, че го очакват. Всъщност почти със сигурност го бе предвидил. Димитри потръпна от задоволство при мисълта с колко умел противник си има работа.

Нареди на хората си да се разпръснат. Щяха да го хванат. Всяка улица в радиус от четири преки около университета бе под наблюдение.

Мислите му се насочиха към Лола. Беше се видял с нея вчера, за да я запознае със стратегията за последния етап от операцията. Вече бе по-възрастна, вероятно на около двадесет и осем. Може би това обясняваше неуспеха й при тази мисия. Дори легендарни агенти загубваха усета си с времето.

Но като жена, ако гледаше на нея просто като на такава, бе неустоимо привлекателна.

Трябваше да внимава, когато я оглежда. Дълги крака, пищни, изваяни гърди, невероятно тънка талия. Имаше фигура на жена от четиридесетте години на двадесети век. Задните й части бяха закръглени, съблазнително повдигнати и стегнати с тренировки. Както всеки добър шпионин, притежаваше пъргавина. И ледената ярост на брутален, безмилостен убиец.

Представи си как е удушила жената в Ню Йорк. Образът бе възбуждащ. Нямаше търпение да легне с нея. Нямаше търпение да види в нейните очи същия ужас, който бе вдъхвала у толкова много жертви.

Харун, арабинът, бе изпратил парите му и Димитри бе готов да му достави малката сексапилна кучка, жива, както бе поискал. Щеше да бъде многократно изнасилена и накрая убита. Все още беше бесен заради провала й, който едва не му бе коствал репутацията. Сега тя щеше да допринесе за славата му. Това щеше да бъде последната му операция. Щеше да се оттегли, след като се прочуе като мъжа, който е укротил Лола Монтоя и я е изнасилил и убил за неподчинение.

В неговия свят това щеше да го превърне в легенда. А най-хубавото бе, че тя дори и не подозираше.

 

 

Лола Монтоя вървеше по улиците на Рим. Беше с черна рокля и шал, увит около главата, като ревностна католичка на път за църквата. За миг й бе хрумнало да се облече като монахиня и да добави слънчеви очила, доста такива сновяха из града като пингвини с малки старомодни очилца. Тя мразеше вярващите в Бог. Какви наивници! Бог не бе спасил никого от нея, а толкова много го бяха умолявали.

Но привлекателна монахиня би изглеждала твърде подозрително. Искаше да бъде незабележима, особено сега.

Димитри бе споменал нещо, между другото, когато бяха обсъждали наблюдението на района около квартирата на професор Елмет. Че може би Уил Хайд вече не е с брада.

Откъде бе узнал, че Хайд е пуснал брада?

Ако имаха достъп до всички камери от пътната мрежа, цялата пътна мрежа, щяха да го открият дълго преди Лола. Очевидно го бяха засекли, след като се бе добрала до изображението в онова кафене в Ла Мурет.

Димитри бе видял това, което бе видяла тя.

Той знаеше. По някакъв начин бе узнал. И това означаваше, че знае и за премълчаната от нея информация.

Ядоса се на себе си, че го бе подценила. Димитри беше един от най-великите играчи в света, безстрашен и безмилостен. Бе прегледала досието му. Знаеше, че е започнал като мъчител в тъмните тунели под Червения площад в Москва. Пълна безчувственост, съчетана с проницателен ум. Лола притежаваше и двете черти. В нейния свят бяха нещо характерно за мнозина.

Разбира се, той не й вярваше. Беше наредил да я следят. А тя бе допуснала елементарна грешка, съсредоточавайки се само върху плячката.

Имаше само едно наказание за неподчинение на човек като Димитри при мащабна операция и то бе смърт. Лола знаеше това. Знаеше и как я гледа. Възнамеряваше да легне с нея. Познаваше досието му, беше изнасилил безброй жени.

Сексът и смъртта в техния свят често бяха неразривно свързани. Той искаше да я изнасили. Разбираше психиката, стремежа на един убиец към доминиране. Ако успееше да хване най-добрата жена таен агент в света и да я изнасили… щеше да стане легенда сред себеподобните си.

Бавно се придвижваше към неговия хотел. Хората му бяха заети да следят Мелиса и Уилям Хайд, никой не би се загледал в нея, обикновена италианска домакиня, с глава, омотана в шал. Тази задача нямаше да бъде никак приятна, но трябваше да я изтърпи. Тя бе агент, готов на всичко. Щом се налагаше да отдаде тялото си… то бе просто плът.

 

 

Почукването на вратата го ядоса. Шибаните камериерки. Нима не разбираха какво означава табелата „Не ни безпокойте“?

— No, grazie — почти изкрещя той.

Отвсякъде се сипеха сведения за двойки, забелязани в различни части на града. „Разбира се, искаше му се да каже, голям град е, мамка му, има безброй хора.“ Трябваше да намерят издирваната двойка. Трябваше да използват ума си.

Последва упорито удряне по вратата. Димитри гневно просъска. Не можеше да убие камериерка, бяха твърде ценни, липсата им доста бързо се забелязваше от колежките. Без да се бави, плъзна пистолета си под леглото. Проклетата кучка използваше универсалния си ключ, за да влезе.

Вратата се отвори. Димитри се подготви да заръмжи на перфектен италиански. Но не беше камериерката. Беше Лола. Държеше малък метален предмет, приспособление подобно на отвертка. Явно бе разбила ключалката с него. Впечатляващо. Уменията й не бяха преувеличени.

— Затвори вратата — каза той.

Беше апетитна. Гледката на тялото й в консервативно облекло бе възбуждаща. Имаше неустоим контраст между шала и полата, дълга до под коляното, и пищните форми под тях. Лола Монтоя имаше едри гърди, съчетани със заоблен задник, стегнат и оформен с тренировки, като на латиноамериканка, каквато навярно беше. Всъщност той не знаеше откъде е. Ханшът й бе тесен, но Димитри нямаше нищо против. Ако женските й хормони бяха в идеално равновесие, нямаше да бъде толкова ефективен убиец.

Лола затвори вратата, вдигна ръце към главата си и развърза шала. При движението гърдите й се повдигнаха и изпъкнаха срещу него. Свали шала с една ръка и внимателно го преметна върху облегалката на дивана.

— Димитри — прошепна тя.

Облиза устни. „Владей се, владей се“, каза си той. Напоследък мислите му за Лола Монтоя клоняха в една-единствена посока. Не биваше да се предава на похотливи мисли, не сега. Тази жена бе нужна за операцията, едва след края й щеше да пристъпи към другите си планове за нея.

— Да докладваш ли си дошла? — рязко попита той.

— Трябва да ти призная нещо — Лола сви рамене, разкопча първото копче на дългата си рокля. — Трябваше да запазя стратегията си в тайна. Не можех да имам доверие на младите ти агенти, всичките идват от различни служби. Биха могли да ми попречат да изпълня задачата, която ми възложи. Засякох Уилям Хайд и Мелиса Елмет чрез магистралния график от камера. Не докладвах. Проследих ги. Досега трябваше да са мъртви.

Той я погледна с присвити очи.

— Длъжна си да ми докладваш.

— Най-важното беше да изпълня задачата си.

— Не си ги убила.

— Все още. Продължавам работата си. Ще я довърша — разкопча още едно копче. — Винаги успявам. Затова си ме наел.

Димитри не можеше да откъсне очи от роклята й.

— Какво правиш?

— Искам да смекча гнева ти — спокойно отвърна тя. — Зная, че си разбрал за изображението. Димитри, заета съм с това преследване от седмици, без никакви развлечения. Нуждая се от малко развлечение.

Остави роклята да се плъзне по раменете й. Имаха лек матов загар. Кожата й бе гладка, намазана с бебешко олио.

— Никога не бих те предала — смирено каза тя. — Просто исках малко време, за да стигна до тях. Знаеш как е, когато работиш с цяла тълпа.

Разбира се. Всеки го знаеше. Потенциалът за грешки бе огромен. Добрият професионален убиец имаше много качества. Но умението за работа в екип не бе едно от тях.

Това нямаше значение. Указанията му бяха достатъчно ясни.

Все пак бе приятно да гледа как се опитва да го съблазни. Харесваше му блясъкът на кожата й. Почувства възбуда. Не бе докосвал жена от седмици.

— Искаш да спиш с мен?

— Да, да те отпусна. Искам мъж — безсрамно каза тя. — И трябва да бъде от нашите. Не докосвам цивилни — Димитри се засмя и очите й се отвориха широко. — Какво?

— Мислиш, че ще се хвана на този номер, Лола? По-опитен съм от теб — видя как застина. Обективно предполагаше, че тя няма дълга биография. — Защо бих допуснал измамница като теб близо до себе си само по дантелена прашка? Зная какво можеш да ми сториш.

— И е вълнуващо, нали?

Роклята й вече падаше. Влудяваща игра. Свлече се на пода, набрана около краката й. Под консервативния тоалет бе буквално гола. Скъпо изглеждащите дантелени ивици не скриваха нищо от фигурата й. Косите й бяха лъскави, лицето — открито и красиво. Ако не знаеше що за жена е…

Мамка му! Въпреки че знаеше, желанието бе неудържимо. Димитри стисна юмруци.

— Няма от какво да се страхуваш — каза тя и нацупи устни. — Аз съм почти гола. Ти си облечен. Имаш пистолета си — завъртя се на пета, позволявайки му да я огледа от всички страни. На заобления й стегнат задник нямаше нищо друго, освен тънката прашка. — Виждаш ли? — попита Лола и леко се повдигна на пръсти. — Няма къде да скрия нож.

Гърлото му пресъхна. Наистина беше напълно беззащитна. Той бе облечен, за секунда можеше да грабне пистолета си. Ако искаше да я изнасили сега, лесно можеше да го направи.

Но беше възбудена, ясно се виждаше през бледорозовата дантела на сутиена й. По-добре бе да бъде страстна и изгаряща, поне първия път. Нямаше нужда да взема насила нещо, което му се предлага доброволно.

— Свали тези неща — кратко каза Димитри.

Лола веднага разкопча сутиена си и го издърпа, после се измъкна от бикините. Той се усмихна, наслаждавайки се на тялото й. Беше зашеметяваща. Нямаше хилавата безполова красота на модел. Формите й бяха като на порнозвезда, с тънка талия, силни бедра и убийствени извивки, но младата й кожа бе свежа и със здрав загар, не повехнала от наркотици и алкохол.

Подкани я да се приближи. Тя пристъпи напред и застана съвсем близо до него. Контрастът между голотата й и това, че той бе напълно облечен, го възбуждаше. Имаше пълна власт над нея. Дишаше учестено, беше нетърпелива. Димитри прокара ръце по гърба й, пощипна я отзад. Тя затрепери, тихо простена…

Това беше достатъчно, все пак той не бе от желязо. Енергично посегна към собствените си дрехи, задърпа ги. Полетяха копчета от ризата му. Свали панталона и бельото си. Тя беше там, до него, крехкото й тяло се докосваше до гърдите му.

Ръцете й бавно пропълзяха по гърба му и го притиснаха. Страстта го завладя. Разтвори коленете й и проникна в нея. Чу я да затаява дъх, докато се движеше с него. Повдигна ръце, най-сетне отпускайки се, и обхвана шията й, като предупреждение. Тя нямаше оръжие, а един мъж лесно можеше да убие невъоръжена жена, дори и да е слаб. А Димитри не бе слаб.

Но Лола не се съпротивляваше. Поклащаше се над него, с глава, наведена назад, оголена шия и затворени очи. Беше го заклещила, толкова бе добра. Проникваше дълбоко в тялото й, искаше му се да се изсмее със силен глас. Заговори й, на родния си карелски^[2] диалект, за да не разбере, движеше се, навлизаше, галеше кожата й, докато тръпнеше в ръцете му.

— Палавница — прошепна той. — Хитруша. Харесва ти, а? Ненаситна малка мръсница. Няма да се отървеш лесно. Следващия път ще те чукам, искаш или не — настръхна, докато бе в нея. Беше невероятна. — Следващия път — прошепна той. — После ще те продам на Харун, и той да се позабавлява с теб. Нима мислеше, че ще отървеш кожата, като се разсъблечеш? Действа на своя глава, а трябваше да докладваш пред мен, Димитри Петренко — грубо навлезе в нея. — Бива си те… а… а… страхотна си, дявол да те вземе…

Предаде се на насладата. Острите й нокти докосваха гърдите му. Беше полудяла. Задържа я така, че да не може да помръдне нито сантиметър, да го лиши от това усещане дори за миг. Косите й бяха сплъстени около лицето, прелестното й тяло бе плувнало в пот. Беше близо до върха, извиваше се, търкайки се в него, ръцете й се движеха по гърба му с разперени пръсти и не усещаше допира на онези дълги нокти.

Изведнъж Лола застана неподвижно и той ускори темпото, задържайки я там. Тя изви гръбнак, издаде приглушен стон на наслада и го накара да почувства спазмите, обгърнат от тялото й.

Силно я сграбчи. Блаженството, на което се бе предала, го доведе до опиянение. Но той все още не бе изживял своето докрай. Нямаше да я пусне. Продължи да прониква в нея. Беше невероятно. Възбудата й отшумяваше, но нямаше да й позволи да се отдели от него. Ако опита да се измъкне, нямаше да успее.

Какво можеше да направи? Държеше я здраво. Беше десет, петнадесет пъти по-силен от нея. От нея вече не ставаше агент, не можеше да й възложи задача, защото щеше да вижда в нея само страстна, секси жена. Когато свърши, щеше да върже ръцете й, да й инжектира опиат и да я изпрати в Надрах със самолета на султана. Имаше други добри наемници, които щяха да убият Уил Хайд. Мислеше се за незаменима, а беше просто готино парче, играчка за секс…

Отново се поклащаше енергично над него, отпускаше го. Знаеше, че някои жени изживяват многократен оргазъм. Тази сексапилна кучка със сигурност бе от тях. Притисна се към него, безпомощно. Той леко потръпна, но тласъците продължиха. Дългите й маникюри го драскаха. Вълнуващо бе да долавя отчаянието й, болката бе нищо. Плъзгаха се надолу по гърба му, впиваха се, дълбоко… Мамка му, помисли си Димитри и продължи да се движи с нея. Малката мръсница разкъсваше кожата му с тези свои остри нокти…

Забави за секунда. Трябваше да си поеме дъх. Неусетно се бе запъхтял. Почувства стягане в гърдите…

Тя леко се оттласна назад. Погледна я в лицето, озадачен. Красивите й кафяви очи го пронизаха с поглед.

— Не съм играчка за никой мъж — каза Лола.

Беше му нужна секунда да осъзнае, че бе заговорила на карелски. Акцентът издаваше, че й е роден. Най-сетне знаеше част от историята на Лола Монтоя.

— Истинското ми име е Олга — каза тя.

Димитри потръпна. Започваше да усеща болка и дишаше все по-трудно, но по-мъчителен бе ужасът, защото му бе разкрила истинското си име, което означаваше, че очаква смъртта му съвсем скоро. Очевидно бе забъркала някаква отрова… Отвори уста, за да опита да се спазари с нея, но не излезе нищо, само нечленоразделни звуци и слюнка…

— Беше добър — хладно каза тя и се изправи. — Но ме допусна твърде близо до себе си. Маникюрите — повдигна ги пред него. — Цианид. Във върховете. Около десет секунди.

Димитри се задъхваше. Не искаше да умре. Никога не бе вярвал в Бог. Беше убеден, че там горе не съществува нищо. Изведнъж го обзе силен страх. Бореше се за глътка въздух. Лола-Олга бе влязла в банята, съвсем гола, и излязла с извитата му ножичка. Внимателно подрязваше ноктите си. Образът й затрептя пред погледа му, стана неясен. Сърцето му спря за миг, после отново запрепуска. Нямаше противоотрова. В полусъзнание се опита да отправи молитва. Отчаяна мисъл, молба за прошка. Разкаяние. Политна напред и се строполи на пода. Всичко бе като на забавен кадър. Погледна шарките на килима. Нишките изглеждаха огромни, съвсем близо до очите му, трептяха…

Болката стана непоносима. Той издъхна.