Карлос Кастанеда
Колелото на времето (9)

КОМЕНТАР

„Сказания за силата“ бележи период, когато бях крайно съсипан. По времето, когато се случваха събитията, описани в тази книга, аз преживявах дълбок емоционален срив, срив като воин. Дон Хуан Матус напусна този свят и остави в него четиримата си ученици. Дон Хуан се обърна лично към всеки от учениците си и им възложи определена задача. Сметнах, че тази задача е просто псевдолек, без никакво значение в сравнение с огромната загуба.

Фактът, че няма да виждаме повече дон Хуан, не можеше да бъде облекчен от псевдозадачи. Първата ми молба към дон Хуан, естествено, беше да ме вземе със себе си.

—        Още не си готов — каза той. — Нека бъдем реалисти.

—        Но аз мога да се приготвя само за миг — уверих го аз.

—        Не се и съмнявам в това. Ще бъдеш готов, но не и за мен. Аз изисквам съвършени резултати, изисквам безупречна воля, безупречна дисциплина. Ти още не си го постигнал. Знам, че ще го постигнеш, вече си много близо, но още не си стигнал.

—        Ти имаш силата да ме вземеш със себе си, дон Хуан. Както съм недостатъчно готов и несъвършен.

—        Сигурно мога, но няма да го сторя, защото това означава най-жалко да се похабиш. Ще загубиш всичко, повярвай ми. Недей да настояваш. В света на воина няма място за настояване.

Тези думи бяха достатъчни, за да ме спрат. Вътре в себе си обаче копнеех да тръгна с него, да поема отвъд границите на всичко, което съм познавал като нормално и реално.

Когато настъпи моментът дон Хуан наистина да напусне този свят, той се превърна в многоцветно сияние, подобно на пара. Превърна се в чиста енергия, която потече свободно във Вселената. Чувството ми за загуба в този момент беше толкова огромно, че ми се искаше да умра. Пренебрегнах всичко, което ми бе казвал дон Хуан, и без никакво колебание се хвърлих в пропастта. Мисълта ми беше, че ако го сторя, вече в смъртта, дон Хуан ще се почувства задължен да ме вземе със себе си и така да се спаси каквато частица осъзнаване бе останала в мен.

Но по необясними причини, все едно дали от гледна точка на моята нормална познавателна система или на познавателната система на шаманския свят, аз не умрях. Останах съвсем сам в света на всекидневния живот, а тримата ми съученици се разпиляха по света. Чувствах се непознат на самия себе си, нещо, което изостряше повече от всякога самотата ми.

Чувствах се като някакъв агент-провокатор, нещо като съгледвач, който дон Хуан бе оставил след себе си по някакви неясни причини. Извадките от цялостния текст на „Сказания за силата“ показват тази неузнаваемост на света, не света на шаманите, а света на всекидневния живот, който по думите на дон Хуан е също толкова тайнствен и богат. И едничкото, което ни е нужно, за да се досегнем до чудесата на света от всекидневния живот, е достатъчна непредубеденост. Но повече от непредубеденост ние трябва да изпитваме обич и всеотдайност.

—        Воинът трябва да обича този свят — беше ме предупреждавал дон Хуан, — за да може този свят, който ни изглежда толкова обикновен, да се разтвори и да покаже чудесата си.

В момента, когато заяви това, ние се намирахме в пустинята Сонора.

—        Върховно изживяване е да се намираш в тази великолепна пустош — каза той. — Да гледаш тези насечени върхове на псевдопланини, които всъщност са образувани от лавата на отдавна угаснали вулкани. Величаво чувство е да откриеш, че някои от тези късчета обсидиан са били създадени при толкова високи температури, че все още пазят следи от произхода си. Те са извор на огромна сила. Изключително нещо е да се скиташ по тези насечени върхове и да намериш парче кварц, което хваща радиовълни. Единствената пречка пред тази великолепна картина е, че за да навлезе човек в чудесата на този свят или в чудесата на друг свят, той трябва да бъде воин: спокоен, овладян, безразличен, закален от атаките на непознаваемото. Ти още не си свикнал. Затова твой дълг е да постигнеш всичко това, преди изобщо да говориш за навлизане в безкрайността.

Тридесет и пет години от живота си отдадох в стремеж да постигна зрелостта на воин. Ходил съм по места, невъзможни за описване, търсейки усещането за закаляване от атаките на непознаваемото. Отивах там незабелязано, без да казвам на никого, и се връщах по същия начин. Делата на един воин са мълчаливи и самотни и когато един воин потегля или се връща, той го прави толкова незабележимо, че никой и не подозира. Да търсиш зрелостта на воин по какъвто и да било друг начин би било самоизтъкване, а това е недопустимо.

Извадките от „Сказания за силата“ най-остро ми напомниха, че намерението на шаманите, живели в Мексико от древни времена, все още действа безупречно. Колелото на времето неизбежно се въртеше около мен, заставяйки ме да се вглеждам в състояния, за които човек не може да говори и да звучи смислено.

— Достатъчно е да се каже — спомена веднъж дон Хуан, — че необятността на този свят, все едно дали светът на шаманите или на обикновените хора, е толкова очевидна, че само някакви увреждания могат да ни попречат да я забележим. А да се опитва да обясни на едно увредено същество какво е да потънеш в състояния от колелото на времето е най-абсурдното нещо, с което може да се заеме един воин. Затова той гледа да се увери, че единственият подтик за пътешествията му е това, че е воин.