Карлос Кастанеда
Колелото на времето (13)

КОМЕНТАР

Забележително чувство изпитах, когато преглеждах извадките от „Дарът на Орела“. Веднага долових как силното притегляне на намерението на шаманите от древно Мексико действа по-живо отвсякога. Тогава разбрах без сянка от съмнение, че извадките от тази книга се направляват от тяхното колело на времето. Нещо повече, разбрах, че така е било с всяко нещо, което съм правил в миналото, като например самото написване на „Дарът на Орела“, така е и с всичко, което сега правя — включително написването на тази книга.

Понеже ми е невъзможно да изясня този въпрос, остава ми само да го приема със смирение. Шаманите от древно Мексико наистина са използвали различна познавателна система и чрез елементите на тази система те все още можеха да ми въздействат по най-положителен и вдъхновяващ начин.

Благодарение на усилията на Флоринда Матус, която ме увлече да науча разработени в най-големи тънкости стандартни шамански техники, разработени от древните шамани, като например прегледа, аз получих нов, цялостен поглед към изживяванията си с дон Хуан с такава сила, каквато никога не съм си и представял. Книгата ми „Дарът на Орела“ бе резултат именно от този нов поглед към дон Хуан Матус.

Според дон Хуан Матус прегледът означаваше да преживееш отново и да преподредиш всичко в живота си на един дъх. Той не обръщаше внимание на подробностите в сложните варианти на тази древна техника. Флоринда от своя страна проявяваше напълно различна взискателност и към най-дребните подробности. Месеци наред ме обучаваше да навлизам в такива аспекти на прегледа, които и досега не съм в състояние да обясня.

— Това, което изживяваш, е безпределността на воина — обясняваше ми тя. — Техниките са си техники, голяма работа. Много по-важното е как човек ще ги прилага и да се придържа към тях по целия си път.

Когато правих преглед на дон Хуан според системата на Флоринда, това ми позволи да го видя в най-тънки подробности и смисъл. Това ми подейства безкрайно по-силно, отколкото да говоря със самия дон Хуан. Именно прагматизмът на Флоринда ми позволи да вникна по смайващ начин в практическите възможности, които изобщо не бяха интересували дон Хуан. Флоринда, прагматична като истинска жена, не си правеше никакви илюзии по отношение на себе си, нямаше никакви мании за величие. Казваше, че е просто орач, който не може да си позволи да пропусне нито една бразда.

— Воинът трябва да върви много бавно — напътстваше ме тя — и да се възползва от всяко нещо, предоставено му по пътя на воина. Едно от най-забележителните неща е способността, с която всички разполагаме като воини, да фокусираме вниманието си с непоколебима сила над изживените събития. Воинът може да фокусира вниманието си дори над хора, които никога не е познавал. Крайният резултат от това дълбоко фокусиране винаги е един — възстановява се цялата сцена. Воинът получава достъп до цели блокове от изживявания, забравени или чисто нови. Опитай.

Последвах съвета й и се фокусирах, естествено, над дон Хуан. Припомних си всичко, случило се във всеки отделен момент. Спомнях си и такива подробности, каквито не съм смятал за нужно да помня. Благодарение на усилията на Флоринда аз бях в състояние да възстановя огромни епизоди от заниманията ми с дон Хуан, както и изключително важни подробности, които съвсем бях изпускал.

Духът на извадките от „Дарът на Орела“ направо ме разтърси, защото извадките ми разкриха колко дълбоко значение бе придавал дон Хуан на всеки елемент от неговия свят, на пътя на воина като образец на човешките постижения. Тази нагласа бе надживяла дори самия него и сега се проявяваше по-живо отвсякога. Откровено казано, понякога имах чувство, че дон Хуан никога не си е отивал. Стигнах до там, че действително го чувах да се движи около къщата. Попитах Флоринда за това.

Тя ми отговори:

— О, не е нищо особено. Просто празнотата на нагуала Хуан Матус се пресяга да те докосне, без значение къде е неговото осъзнаване в момента.

Отговорът й още повече ме обърка, заинтригува и обезкуражи. Макар че Флоринда беше човекът, най-близо до дон Хуан, те бяха изумително различни. Но общото и у двамата бе празнотата на личността. Те вече не бяха хора. Дон Хуан Матус не съществуваше като личност. Това, което съществуваше на мястото на личността му, бе един сборник разкази, всеки от тях съвсем подходящ за ситуацията, която обсъждахме, поучителни истории и смешни случки, които носеха отпечатъка на неговото трезвомислие и сдържаност.

И Флоринда беше такава: история след история. Но нейните разкази бяха за хора. Поради пълното й безпристрастие те бяха нещо като възвишена форма на клюка или клюка, издигната до невъобразими висоти на резултатност и наслада.

— Искам да направиш преглед на един човек, който страхотно прилича на теб — каза ми тя един ден. — Ще му направиш преглед така, сякаш си го познавал цял живот. Този човек беше от извънредно значение за формирането на нашата приемствена линия. Казваше се Елиас, нагуалът Елиас. Аз го наричам „нагуала, който загуби рая“.

Историята е такава: нагуалът Елиас е бил възпитан от йезуитски свещеник, който го научил да чете, да пише и да свири на клавесин. Научил го и на латински. Нагуалът Елиас можел да чете Писанията на латински без никакви затруднения, като истински образован човек. Предопределението му било да стане свещеник, но той бил индианец, а по онова време за индианците нямало място в свещеническото съсловие. Видът им внушавал страх, били прекалено мургави, прекалено много индианци. Духовниците били от висшите социални среди, от испански произход, с бяла кожа и сини очи; били красиви и представителни. В сравнение с тях нагуалът Елиас бил като мечка, но той не се отказвал да се бори, насърчаван от уверенията на своя наставник, че Бог ще се погрижи да го приемат в свещеническите среди.

Той бил клисар в църквата, в която неговият наставник бил енорийски свещеник, и един ден там влязла една истинска вещица. Казвала се Амалия. Говорело се, че била смахната. Както и да е, тя в последна сметка омаяла горкия клисар, който се влюбил така дълбоко и безнадеждно в Амалия, че накрая се озовал в колибата на един нагуал. След време той самият станал нагуала Елиас, способен, културен, образован. Изглеждало, че призванието на нагуал сякаш е създадено за него. То му позволявало анонимност и това осъществяване, което му било отказано в света.

Той бил сънувач и владеел изкуството на сънуването толкова добре, че можел да достигне и най-потайните кътчета на Вселената в състояние извън тялото. Понякога дори донасял от там предмети, които привличали погледа му с изящните си очертания, напълно непонятни предмети. Той ги наричал „измислици“ и имал цяла колекция от тях.

Искам да фокусираш прегледа си над тези „измислици“ — нареди ми Флоринда. — Искам накрая да успееш да ги помиришеш, да ги усетиш с ръцете си, макар и представа да нямаш от тях, освен от това, което ти разказвам в момента: Такова фокусиране означава да установиш една отправна точка, тъй както в алгебрично уравнение нещо може да се изчисли чрез използването на трети елемент. И като използваш някой друг като отправна точка, ти ще можеш да видиш нагуала Хуан Матус с безкрайна яснота.

Като цяло книгата „Дарът на Орела“ е преглед в дълбочина на нещата, които дон Хуан бе правил с мен, докато беше на този свят. Представата за дон Хуан, която добих чрез новоусвоените умения при прегледа — например да използвам като отправна точка нагуала Елиас, — беше безкрайно по-силна от представата, която си бях съставил за него, докато беше жив. Тези представи, които получавах при прегледа, бяха лишени от топлотата на живия човек, но в замяната на това бяха точни и определени като неодушевени предмети, които човек може да изследва колкото иска.