Карлос Кастанеда
Силата на безмълвието (7) (Следващи уроци на Дон Хуан)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Учението на дон Хуан (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Power of Silence: Further Lessons of Don Juan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
thefly (2018)

Издание:

Автор: Карлос Кастанеда

Заглавие: Силата на безмълвието

Преводач: Александър Величков; Диана Николова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: „Петрум Ко“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: мемоари; спомени; роман

Националност: американска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Слави Терзиев

Художник: Александър Петров

ISBN: 954-8037-44-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/27

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly

Клопките на духа

Изчистване на връзката с духа

Слънцето още не бе изгряло иззад върховете на изток, а денят беше вече топъл. Щом стигнахме до първия стръмен скат на две-три мили встрани от пътя, който водеше към покрайнините на близкия град, дон Хуан спря на едно място и се отби до павираното шосе. Приседна край няколко каменни грамади, откъртени от снагата на планината, когато са прокарвали пътя, и ми направи знак да се приближа. Обикновено спирахме на това място да си поговорим или просто да отдъхнем.

Дон Хуан каза, че пътуването е продължително и не е изключено да останем в планината няколко дни.

— Сега ще говорим за третото абстрактно ядро — добави той. — То се нарича КЛОПКИТЕ НА ДУХА или КЛОПКИТЕ НА АБСТРАКТА, или ИЗЧИСТВАНЕ НА ВРЪЗКАТА, или САМОПРИКРИВАНЕ.

Бях изненадан от многообразието на имената, но не казах нищо. Изчаках го да продължи обяснението си.

— И отново, както с първото и второто ядро — поде той, — то може да бъде само по себе си разказ. Легендата разказва, че след като безуспешно почукал на вратата на онзи човек, за който вече ти разказах, духът прибягнал до единственото, което му оставало — хитростта, в края на краищата той и преди бил разрешавал неуспехите си чрез хитрости. Станало му ясно, че за да направи впечатление на този човек, трябва да го прилъже. И духът започнал да въвежда човека в загадките на магьосничеството. И магьосническото чиракуване се превърнало в това, което е — път на извъртания и хитруване.

Легендата разказва, че духът подмамил човека, карайки го да се мести напред-назад между нивата на съзнание, за да му покаже как да съхрани енергията, която му била необходима за заякчаване на свързващото звено. Дон Хуан добави, че ако приложим тази история към настоящите условия, ще получим случая на нагуала — живия проводник на духа, който, за да обучава, възпроизвежда структурата на това абстрактно ядро и прибягва до различни хитрости.

Внезапно дон Хуан стана и пое към планината. Последвах го и се заизкачвахме един до друг.

Привечер стигнахме билото. Дори и на тази височина все още беше много горещо. Целия ден бяхме следвали едва забележими следи. Спряхме до малко сечище с древна наблюдателница, чиито отвори гледаха на север и на запад.

Седнахме и дон Хуан поднови разказа си за магьосническите истории. Каза, че вече знам за намерението, което се беше проявило пред нагуала Елиас, за духа, който бе почукал на вратата на нагуала Хулиан, за това как самият той бе срещнал духа и как аз също го бях срещнал. Всички тези истории, рече той, имат еднаква структура; различни са само героите в тях, всяка една представлява абстрактната трагикомедия с по един абстрактен участник в нея — намерението, и две човешки същества — актьори; нагуалът и неговият чирак. Абстрактното ядро представлявало сценария.

Реших, че най-накрая съм разбрал какво има предвид, но не можех да обясня какво точно съм разбрал нито на себе си, нито на дон Хуан. Когато се опитах да изразя с думи мислите си, открих, че бръщолевя глупости.

Изглежда, дон Хуан схвана това, защото ми предложи да се отпусна и само да слушам. Започна следващата история, която бе за въвеждането на чирака в царството на духа — процес, наричан от магьосниците КЛОПКИТЕ НА ДУХА, или „изчистване на звеното“, свързващо ни с намерението.

— Вече ти разказах историята за това как нагуалът Хулиан ме прибра в своята къща, след като ме бяха простреляли, и как се грижи за раната ми, докато се възстановя — продължи дон Хуан. — Но не съм ти разказвал какво направи, за да изчисти връзката ми, и как ме научи да се прикривам.

Първото нещо, което нагуалът прави със свой евентуален чирак, е да го изхитри. По този начин той разтърсва звеното, което го свързва с духа. Има два начина да се направи това. Единият е чрез използването на полуестествени канали, които аз използвам с теб, а другият е посредством прийомите на чистото магьосничество, които моят благодетел прилагаше върху мен.

Дон Хуан отново ми разказа историята за това как неговият благодетел убедил хората, които се струпали тогава на пътя, че раненият човек бил неговият собствен син. След това платил на неколцина мъже да пренесат дон Хуан, който от шока и загубата на кръв бил изпаднал в безсъзнание, в неговата къща. Именно там няколко дни по-късно дон Хуан отворил очи и открил добродушен старец и дебелата му съпруга да полагат неимоверни грижи за раната му.

Старецът казал, че името му е Белисарио, а жена му е прочута лечителка, и че двамата са изцерили раната му. Дон Хуан му отвърнал, че няма никакви пари, а Белисарио го успокоил, че все ще измислят нещо, но първо трябва да се възстанови. Дон Хуан недоумявал какво става, но това не му се случвало за първи път. Той бил просто един як, безразсъден, двайсетгодишен индианец, без капка акъл в главата си, без образование, а на всичкото отгоре и с ужасен нрав. Нямал си и представа от благодарност. Считал, че е много мило от страна на стареца и жена му, задето се хванали да лекуват раната му, но твърдо възнамерявал да избяга, щом се почувства по-добре.

Когато позаякнал и вече се канел да изчезне, старият Белисарио го отвел в една стая и с треперлив шепот му разкрил, че къщата, в която се намират, принадлежи на един ужасен човек, който държи него и жена му като свои затворници. Помолил дон Хуан да им помогне да върнат свободата си, като избягат от техния тъмничар и мъчител. Преди още дон Хуан да успее да отговори, в стаята нахълтал страховит тип с лице като на риба — цялото покрито с люспи, сякаш излязъл направо от приказка на ужасите. Изглежда, ги бил подслушвал зад вратата. Имал сиво-зеленикав цвят, едно-единствено изцъклено око по средата на челото и бил толкова грамаден, че изпълвал цялата рамка на вратата. Чудовището се надвесило над дон Хуан, съскайки като гигантска змия, готово всеки миг да го разкъса на парчета, и така го изплашил, че той припаднал на място.

— Наистина майсторски разтърси свързващото ме с духа звено — засмя се дон Хуан. — Разбира се, моят благодетел ме бе прехвърлил в състояние на повишено съзнание още преди появяването на чудовището, така че това, което аз действително видях като човек чудовище, всъщност беше онова, което магьосниците наричат „неорганично същество“ — аморфно енергийно поле.

Дон Хуан знаел за безброй случаи, в които сатанинството на неговия благодетел било създало „забавни“ изпитания за всичките му чираци, а най-вече за самия дон Хуан, чиято сериозност и вдървеност го превръщали в идеален обект за поучителните шеги. Той добави, че тези шегички забавлявали безкрайно много благодетеля му.

— Ако си мислиш, че ти се надсмивам — което и правя, трябва да знаеш, че това е нищо в сравнение с начина, по който той се надсмиваше над мен — продължи дон Хуан. — Моят сатанински благодетел умееше да прикрива смеха си зад сълзи. Ти просто не можеш да си представиш що сълзи изля, откакто започнах да чиракувам при него.

Дон Хуан продължи да разказва как след шока от виждането на човека чудовище животът му коренно се променил. Неговият благодетел се погрижил за това. Дон Хуан обясни, че след като нагуалът въведе ученика или чирака си в хитрината, то той трябва с цената на всичко, дори с борба, да осигури неговото съгласие. Това съгласие можело да бъде от два вида: или ученикът е толкова дисциплиниран и благоразположен, че е необходимо единствено собственото му решение, за да се присъедини към нагуала (какъвто бил случаят с младата Талия), или е толкова недисциплиниран, че нагуалът трябва да изразходва много време и усилия, за да го убеди да даде съгласието си.

Тъй като дон Хуан бил див млад селянин без капка ум в главата си, в неговия случай процесът на убеждаване взел странни обрати.

Скоро след първото разтърсване благодетелят му го „почерпил“ с второ, показвайки на дон Хуан способността си да се преобразява. Един ден се появил пред него като съвсем млад мъж. Дон Хуан не можел да отдаде тази промяна на нищо друго, освен на някакво съвършено актьорско изкуство.

— Как е постигал тези изменения? — запитах аз.

— Той беше едновременно и магьосник, и артист — отговори дон Хуан. — Магьосничеството му се състоеше в това, че умееше да се преобразява, премествайки събирателната си точка в позиция, която му предоставяше всяка желана от него лична промяна. А неговото изкуство се състоеше в съвършенството на превъплъщенията му.

— Не ми стана много ясно — подхвърлих аз.

Дон Хуан каза, че възприятието е движещата сила за всичко, което човек е или не е, и че то се определя от положението на нашата събирателна точка. Следователно, щом тази точка смени позицията си, съответно се променя и възприятието на дадения човек за света. Магьосник, който знае къде точно да премести своята събирателна точка, е в състояние да се превърне в каквото пожелае.

— Вещината, с която нагуалът Хулиан придвижваше собствената си събирателна точка, бе така невероятна, че той можеше да постига съвършени превъплъщения — продължи по-нататък дон Хуан. — Когато един чародей се превърне в гарван например, това несъмнено е голямо постижение. Но то предизвиква голяма и прекалено рязка промяна в положението на събирателната точка. От друга страна, за придвижването ѝ в позицията на дебел човек или старец е необходимо съвсем леко преместване, но пък се изисква огромна прецизност и проницателно познаване на човешката природа.

— Предпочитам да не мисля или говоря за тези неща като за факти — казах аз.

Дон Хуан се разсмя, като че ли бях казал най-смешното нещо на света.

— Всъщност нужни ли бяха тези превъплъщения на твоя благодетел? — попитах. — Или той просто се е забавлявал с тях?

— Не ставай глупав! Воинът не прави нищо просто ей така, за забавление — отвърна дон Хуан. — Неговите превъплъщения бяха стратегически. Те бяха продиктувани от нуждата, като например преобразяването му от старец в младеж. Вярно, не липсваха и забавни последици, но това е друга работа.

Припомних му, че преди време бях питал как неговият благодетел се е научил на тези превъплъщения. Тогава той ми бе отговорил, че благодетелят му също е имал учител, но не ми каза кой.

— Научил го е онзи загадъчен магьосник, който е нашият повереник — отвърна накратко дон Хуан.

— Кой е този загадъчен магьосник? — запитах аз.

— Предизвикателят на смъртта — отговори той и ме погледна в очакване.

За всички магьосници от групата на дон Хуан предизвикателят на смъртта беше една доста живописна фигура. Според тях Предизвикателят на смъртта бе магьосник, идващ от прастари времена. Той успявал да оцелее, като направлявал събирателната си точка така, че тя да се движи по определени канали до определени места вътре в неговото тотално енергийно поле. Подобни ходове поддържали неговото съзнание и жизнена сила, за да съществува до ден-днешен.

Дон Хуан ми бе разказвал за споразумението, което били достигнали ясновидците от неговата линия, от една страна, и предизвикателят на смъртта, от друга, още преди векове. Той им правел подаръци, като в замяна получавал жизнена енергия. Поради това споразумение те го считали за свой повереник и го наричали „наемателят“. Дон Хуан ми бе обяснил, че магьосниците от древността били специалисти в задвижването на събирателната точка. При тези си занимания те разкрили удивителни неща относно възприятието, но същевременно открили колко е лесно да изгубиш чувство за мярка. За дон Хуан положението на предизвикателя на смъртта представлявало класически пример за това.

Дон Хуан използваше всеки възможен случай, за да повтори, че ако събирателната точка бъде тласната от човек, който не само я е видял, но е имал и достатъчно енергия, за да я задвижи, то тя се плъзвала вътре в сияйното кълбо до всяко място, към което я е насочил тласкачът. Блясъкът ѝ стигал, за да възпламени всички нишковидни енергийни полета, до които се докосне. Получаващото се в резултат на това възприятие за света било толкова завършено, колкото и възприятието ни за ежедневния свят, но не било същото; следователно трезвостта била от решаващо значение при работата със събирателната точка.

Продължаващ своя разказ, дон Хуан каза, че бързо привикнал да мисли, че старецът, който бил спасил живота му, в действителност бил млад мъж, преобразен като възрастен. Но ето че един ден младежът отново се превърнал в стария Белисарио, когото дон Хуан бил срещнал първоначално. Той и жената, за която дон Хуан мислел, че е негова съпруга, стегнали багажа си, а двама усмихващи се мъже с впряг мулета се появили незнайно откъде…

Дон Хуан се смееше, явно наслаждавайки се на своя разказ. Той каза, че докато мулетарите се суетели около впряга, Белисарио го дръпнал настрана и му рекъл, че той и жена му са отново преобразени. Той пак бил един старец, а неговата иначе красива жена — дебела, сприхава индианка.

— Тогава аз бях млад и глупав и само видимото значеше нещо за мен — продължи дон Хуан. — Само преди два-три дни бях свидетел на невероятното му превъплъщение от хилав старец някъде към осемдесетте в наперен двайсетгодишен младеж и бях повярвал, че „старостта“ е била просто една дегизировка, жена му също бе променена от кисела дебела индианка в красива и стройна девойка. Разбира се, тя не се беше преобразила по начина, по който това бе сторил моят благодетел. Той просто си беше сменил жената. Естествено, аз не можех да проумея всичко това по онова време, но мъдростта винаги идва болезнено и капка по капка.

Старецът уверил дон Хуан, че раната му е вече излекувана, макар че той все още се чувствал отпаднал. След това прегърнал дон Хуан и с искрено нажален глас му прошепнал: „Чудовището така много те е харесало, че пуска мен и жена ми от затвора, а взема теб за свой единствен прислужник.“

— Щях да му се изсмея — продължи дон Хуан, — ако в онзи момент от покоите на чудовището не бяха долетели гърлено животинско ръмжене и някакъв вледеняващ грохот.

Очите на дон Хуан искряха с тиха вътрешна наслада. Искаше ми се да остана сериозен, но не можех да спра напиращия ме отвътре смях.

Долавяйки дон Хуановия страх, Белисарио му се извинил за обрата на събитията: освобождавали него и жена му, а пленявали дон Хуан. Цъкал от възмущение и гневно проклинал чудовището. С насълзени очи обяснил на слисания дон Хуан какви изпитания го очакват в стопанството на чудовището. А когато дон Хуан възроптал, той му поверил шепнешком, че бягството е немислимо, тъй като познанията на чудовището в областта на магията са ненадминати. Дон Хуан помолил Белисарио за съвет как да се държи, но вместо това старецът му обяснил, че плановете за действие са подходящи само ако човек си има работа с обикновено същество. Когато насреща си имаме нормален човек, можем да кроим планове и в зависимост от нашата ловкост, познание и късмет да успеем повече или по-малко. Но пред лицето на неизвестното, особено в положението на дон Хуан, единствената надежда за спасение са примирението и проумяването.

Белисарио доверил на дон Хуан, че за да се подсигури срещу чудовището, отива в щата Дуранго да се учи на магьосничество. Попитал го дали и той не желае да се захване с магьосничеството, но дон Хуан, ужасен от самата мисъл за това, му отвърнал, че предпочита да стои по-далеч от магиите.

Дон Хуан прихна да се смее, като си спомни как, пощръклял от страх и напрежение, отхвърлил искрената покана да учи магьосничество с думите: „Аз съм индианец. Роден съм да мразя магиите и да се боя от тях.“

Белисарио се спогледал с жена си и тялото му се затресло в безмълвен плач — чувствал се наранен от неговия отказ. Жена му го прихванала и се опитала да го успокои. Вече се отдалечавали, когато Белисарио се върнал и дал на дон Хуан още един съвет. Казал му, че чудовището мрази жените и дон Хуан трябва на всяка цена да търси мъж за свой заместник с надеждата, че чудовището ще го хареса и ще го наеме на негово място. Но същевременно дон Хуан не трябвало да храни твърде големи надежди, тъй като щели да минат години, преди да му разрешат да излезе на двора, а да не говорим за извън къщата. Чудовището обичало робите да са му верни или поне покорни.

Дон Хуан не издържал, проснал се на земята, заплакал и казал на Белисарио, че няма да се остави да го заробват. Винаги можел да се самоубие. Развълнуван, старецът му признал, че навремето и в неговата глава се въртяла същата безумна мисъл, но, уви, чудовището умеело да чете чужди мисли и успешно предотвратявало всеки негов опит. Белисарио предложил още веднъж на дон Хуан да го вземе със себе си в Дуранго да се учат заедно на магьосничество. Това било единственото възможно разрешение. Дон Хуан му отвърнал, че е все едно да скочиш от тигана в огъня.

Белисарио се разплакал гръмогласно и прегърнал дон Хуан. Проклел момента, в който бил спасил живота му, и го уверил, че никога не би го направил, ако знаел, че ще се наложи да си разменят местата. Изсекнал се и като погледнал дон Хуан с горящи очи, казал: „Дегизирането е единственият начин да оцелееш. Ако не се държиш както трябва, чудовището може да открадне душата ти и да те превърне в слабоумен, който просто да му слугува, и нищо повече. Бедата е в това, че нямам време да те науча как да постъпиш.“

След като казал това, той се разплакал още по-неудържимо.

Дон Хуан, давейки се в сълзи, го замолил да му опише как би могъл да се дегизира. Белисарио успял да му повери, че зрението на чудовището било ужасно зле, и му препоръчал да се маскира с всякакви дрехи, каквито му попаднат, в края на краищата разполагал с достатъчно време, за да пробва всякакви дегизировки.

На прага, облян в сълзи, той отново прегърнал дон Хуан. Жена му само едва го докоснала за сбогом — и толкоз. След това поели.

— Никога в живота си, нито преди, нито след това, не съм изпитвал подобен ужас и отчаяние — каза дон Хуан. — В същия миг чудовището затрополи отвътре в знак, че губи търпение да ме чака. Свих се зад вратата и нададох вой като пребито куче. После, от единия страх само, повърнах.

Дон Хуан седял така часове наред, без да може да мръдне. Не смеел нито да си тръгне, нито да влезе в къщата при чудовището. Няма да е пресилено да се каже, че той наистина бил на прага на смъртта, когато зърнал Белисарио отчаяно да му маха от отсрещната страна на улицата. Очевидно се мъчел да привлече вниманието му. Дон Хуан почувствал мигновено облекчение. Белисарио клечал на тротоара и гледал къщата. Направил знак на дон Хуан да не мърда от мястото си.

След мъчително дълга пауза Белисарио пропълзял на четири крака към дон Хуан, приближил го, клекнал отново и останал абсолютно неподвижен. Прилазвайки на етапи, той най-накрая стигнал до отсрещната страна. Това обаче му отнело часове. В същото време оттам минали много хора, но като че ли никой от тях не забелязвал нито отчаянието на дон Хуан, нито, меко казано, странните движения на стареца. Когато двамата най-после се намерили един до друг, Белисарио му прошепнал, че се разкаял, задето го изоставил като вързано куче. Жена му била против, но мисълта за подобно предателство го измъчвала и той се върнал, за да се опита все пак да го избави. В края на краищата трябвало да му се отблагодари по някакъв начин за това, че му върнал свободата.

Белисарио попитал дон Хуан строго дали е готов да направи нещо, за да избегне това унизително положение. Дон Хуан побързал да го увери, че ще направи абсолютно всичко. С възможно най-заговорническото изражение Белисарио подал на дон Хуан вързоп дрехи. После му изложил своя план. Дон Хуан трябвало да отиде в най-отдалечената от покоите на чудовището част на къщата и бавно да се преоблече, като сваля дрехите си една по една, започвайки от шапката и оставайки обувките за най-накрая. После трябвало да навлече свалените си дрехи върху дървен скелет, нещо като импровизиран манекен, който трябвало да измайстори качествено и бързо още при влизането си в къщата.

Следващият ход от плана бил дон Хуан да надене единствената маскировка, която евентуално би заблудила чудовището: дрехите от бохчата.

Без да се мае нито миг повече, дон Хуан влетял в къщата и приготвил всичко. Намерил пръти в задния двор и от тях сглобил нещо като бостанско плашило, съблякъл се и навлякъл дрехите върху чучелото. Когато обаче развързал вързопа, който получил от Белисарио, там го очаквала най-голямата изненада — вътре имало женски дрехи!

— Почувствах се измамен и безпомощен — каза дон Хуан. — Но тъкмо да започна да обличам обратно своите дрехи, когато отново чух нечовешкото ръмжене на онова чудовище. Бях възпитан в презрение към жените. Вярвах, че единствената им задача на този свят е да се грижат за мъжа. Да се напъхам в женски дрехи, за мен бе равносилно да се превърна в жена. Но страхът ми от чудовището бе така силен, че замижах и навлякох проклетите парцали.

Загледах се в дон Хуан, представяйки си го в женски дрехи. Това бе една така нелепа картина, че въпреки волята си се засмях от сърце.

Дон Хуан каза, че когато старият Белисарио, който чакал от другата страна на улицата, го видял маскиран, неудържимо заплакал. Ронейки сълзи, той отвел дон Хуан до покрайнините на града, където го чакала неговата жена заедно с двамата мулетари и впряга. Единият от тях нагло запитал Белисарио дали не е похитил странното момиче до него, за да го продаде в някой публичен дом. Без да отговаря, старецът продължил неудържимо да плаче. Младите мулетари не знаели какво да правят, но жената на Белисарио, вместо да прояви разбиране към мъжа си, започнала неистово да се смее. А дон Хуан не разбирал защо.

Както и да е, групата потеглила в мрака. Тръгнали по някакъв черен път, като се движели все на север. Белисарио се умълчал, изглеждал уплашен и като че ли очаквал някаква беда. През цялото време жена му не спряла да се вайка, че вземайки дон Хуан, се лишили от шанса си за свобода. Белисарио ѝ заповядал да млъкне, тъй като мулетарите щели да открият, че момичето е предрешен мъж. Предупредил дон Хуан, че като не може да се държи като истинска жена, поне да опита да се престори на момиче, което не е с всичкия си. През следващите няколко дни опасенията на дон Хуан се поуталожили. На практика почти престанал да се страхува и се изпълнил с нов оптимизъм. Можел дори да приеме цялото това изживяване за един ужасен сън, ако не били женските дрехи, които постоянно му напомняли обратното.

Носенето на женски дрехи при тези обстоятелства, разбира се, водело след себе си цяла поредица от драстични промени. Жената на Белисарио най-сериозно се заела да посвети дон Хуан в тайните на женското поведение. Дон Хуан ѝ помагал в готвенето, прането и събирането на дърва за огъня. Белисарио обръснал главата на дон Хуан и обилно я намазал с някакво миризливо лекарство, като обяснил на мулетарите, че „момичето“ е въшлясало. Дон Хуан поясни, че тогава бил все още голобрад младеж и не било трудно да мине за жена. Ала изпитвал отвращение към себе си и към всички тези хора, но най-вече — към съдбата си. Да стигне до там да носи фуста и да изпълнява типично женските задължения било повече, отколкото можел да изтърпи.

И ето че един ден чашата преляла. Мулетарите долели „фаталната капка“. Те очаквали и изисквали това странно момиче да ги обслужва по всякакъв начин. Дон Хуан каза, че трябвало да бъде постоянно нащрек, защото те всеки миг можели да се опитат…

— Мулетарите бяха ли в комбина с твоя благодетел? — попитах аз.

— Не — отговори той и се засмя гръмогласно. — Те бяха просто двама души, временно попаднали под влиянието на неговия чар. Той беше наел техния впряг за превозването на лечебни растения, а отделно им бе обещал, че ще им заплати щедро, ако му помогнат да отвлече някаква млада жена.

Размахът на постъпките на нагуала Хулиан зашеметяваше въображението ми. Представих си как дон Хуан се е отбранявал от лъхащите на похот недвусмислени намеци на онези мулетари и прихнах да се смея.

Дон Хуан продължи своя разказ. Заявил на стареца най-категорично, че целият този маскарад продължава твърде дълго — мулетарите не спирали да го задяват. В отговор Белисарио безгрижно го посъветвал да бъде по-отзивчив, защото мъжът си е мъж, и отново се разплакал, с което напълно смаял дон Хуан, който пък за най-голямо свое учудване взел яростно да защищава жените. С такава страст заописвал незавидната им участ, че сам се изплашил от себе си. Казал на Белисарио, че сегашното му положение е много по-лошо от онова, ако бил останал роб на онова чудовище.

Но старецът отново ревнал неудържимо и замърморил, че животът си е много хубав, а ниската цена, която човек трябва да плати за него, е нищо и никаква дреболия, докато чудовището ще погълне душата на дон Хуан и няма да му позволи дори да сложи край на живота си.

— Пофлиртувай с мулетарите — казал той на дон Хуан с помирително изражение. — Те са едни примитивни селяни. Ще им се да се позабавляват, а ако те натиснат на сериозно, просто ги отблъсни. Дай им да те погалят. Какво толкова има в това? — добавил той и отново заплакал неутешимо. Тогава дон Хуан го запитал защо не спира да плаче.

— Защото си роден за всичко това — отговорил той и тялото му се затресло в спазмите на плача.

Дон Хуан му благодарил за добрите чувства и за всички грижи и неприятности, които Белисарио си бил навлякъл покрай него. Казал му, че сега вече се чувства избавен и иска да си отиде.

— Изкуството на прикриването учи на всички номера, необходими за твоето маскиране — казал Белисарио, без да обръща внимание на думите на дон Хуан. — И то те учи на тях така добре, че никой да не узнае, че си предрешен. За целта трябва да си безжалостен, лукав, търпелив и благ.

Дон Хуан си нямал и представа за какво му говори Белисарио. И вместо да се опита да разбере, той го помолил за някакви мъжки дрехи. Белисарио бил много отзивчив. Дал на дон Хуан стари дрехи, в случай че пак му потрябват, след което започнал настойчиво да го увещава да отидат заедно в Дуранго, за да се учат на магьосничество. Това бил единственият начин дон Хуан да се освободи от чудовището. Той обаче отказал, след което пак му благодарил за всичко. И така Белисарио се сбогувал с него, като неколкократно и то не леко го потупал по гърба.

Дон Хуан се преоблякъл и попитал Белисарио накъде да върви. Той му казал да държи посока на север, за да стигне следващия град. Подметнал, че може би пътищата им отново ще се пресекат, тъй като и на двамата целта им е една — по-далеч от чудовището.

Най-после свободен, дон Хуан побързал да тръгне. Изминал четири-пет мили, и едва тогава попаднал на следи от хора. Знаел, че градът трябва да е някъде наблизо, и дори се замислил как ще си намери работа, преди да реши къде да отиде. Седнал за малко на земята да си почине, премисляйки трудностите, с които глухото, откъснато от шумния свят градче неминуемо щяло да го посрещне, когато с крайчеца на окото си зърнал някакво раздвижване в храсталака край пътеката. Имал чувството, че някой го наблюдава. Така силно се изплашил, че рипнал на крака и хукнал да бяга по посока на градчето. Чудовището скочило след него. За малко да го докопа за врата, но не успяло на сантиметър! Дон Хуан се разпищял неистово, но навреме съобразил, обърнал се и хукнал обратно в посоката, от която бил дошъл. Чудовището го следвало по петите, като изпотрошило всички храсти по пътя си.

Дон Хуан каза, че това бил най-ужасяващият звук, който някога е чувал. Най-после зърнал мулетата в далечината и изревал за помощ.

Белисарио го разпознал и ужасен се спуснал към него с вика: „Тичай като жена, глупако!“, след което му хвърлил вързопа с женските дрехи.

Дон Хуан си призна, че мигом се подчинил на тази заповед и затичал досущ като жена. Чудовището спряло да го преследва. Белисарио му казал бързо да се преоблече, докато задържал чудовището настрана.

Дон Хуан се присъединил към жената на Белисарио и подхилващите се мулетари, без да ги погледне в очите. Те свърнали назад и поели по други следи. Дни наред никой не проговорил; през това време Белисарио му давал ежедневни уроци по женско поведение. Казал на дон Хуан, че индианките са практични жени и с лекота напипват същността на нещата, но също така са много плахи и когато нещо ги заплашва, проявяват физически признаци на страх като неспокоен поглед, изопнати устни и разширени ноздри. Всичко това се придружава от магарешки инат и нервен смях.

Белисарио карал дон Хуан да практикува умението си в областта на женското поведение във всеки град, през който минавали. А дон Хуан искрено вярвал, че той го обучава за актьор. Но Белисарио твърдял, че го обучава в изкуството на прикриването. Прикриването било изкуство, приложимо за всички случаи, като съществували четири стъпки за овладяването му: безжалост, лукавство, търпеливост и благост.

Почувствах нужда да го прекъсна още веднъж.

— Но прикриването не се ли учи в състояние на повишено съзнание? — попитах аз.

— Разбира се — отговори той, като се ухили. — Но ти трябва да разбереш, че за някои хора носенето на женски дрехи е вратата към повишеното съзнание. Всъщност подобни средства са по-ефективни, отколкото преместването на събирателната точка, но пък са много по-трудни за организиране.

Дон Хуан каза, че благодетелят му го обучавал всеки ден на четирите състояния на прикриване, като особено държал на това дон Хуан да разбере, че безжалостността не трябва да бъде грубиянщина, лукавството — жестокост, търпението — безгрижие, а благостта — глупащина. Тези четири стъпки, тези четири настроения трябвало да бъдат практикувани и усъвършенствани до онази степен на изтънченост, когато стават незабележими за околните. Според него жените били родени прикривачи и затова твърдеше, че единствено предрешен в женски дрехи мъжът може наистина да изучи изкуството на прикриването.

— Ходехме с него на всеки пазар във всеки град, през който минавахме, и там аз тръгвах да се пазаря с когото ми падне — продължи дон Хуан. — Моят благодетел имаше навика да стои някъде встрани и да ме наблюдава. „Бъди безсърдечен, но обаятелен — повтаряше ми той. — Бъди лукав, но приятен. Търпелив, но активен. Благ, но фатален. Само жените могат да го правят. Опита ли се мъж, веднага си личи, че се превзема.“

И като че ли за да провери дали дон Хуан е постоянно нащрек, човекът чудовище се появявал от време навреме. Докато пътували, дон Хуан често попадал на неговите следи. А понякога и го виждал, най-често, след като Белисарио му намачквал яко гърба — уж, за да премахне острата нервна болка в основата на врата му. Дон Хуан се засмя и рече, че тогава дори и не подозирал, че по този начин бил вкарван в състояние на повишено съзнание.

— Цял месец мина, докато стигнем до град Дуранго — каза дон Хуан. — През този месец имах възможността за кратко време да изпробвам четирите състояния, четирите настроения на прикриването. Наистина това не ме промени кой знае колко, но затова пък ми даде възможност поне малко да разбера какво е това да си жена.