Карлос Кастанеда
Силата на безмълвието (10) (Следващи уроци на Дон Хуан)

Скокът на мисълта

Влязохме в къщата на дон Хуан около седем часа сутринта, тъкмо по време за закуска. Изпитвах глад, но не и умора. Бяхме тръгнали от пещерата на разсъмване, вместо да поеме по най-прекия път, дон Хуан направи дълъг обход, който ни отведе до реката. Обясни ми, че трябвало да си „съберем акълите“, преди да се завърнем вкъщи.

Отбелязах, че е много любезно от негова страна задето каза „акълите“, като се има предвид, че аз бях единственият, чийто акъл се нуждаеше от „събиране“. Той на свой ред ми отвърна, че е постъпил така, изхождайки не от принципите на любезност, а от принципите на воинското обучение, воинът, каза той, е постоянно нащрек спрямо грубостите в човешкото държане, воинът е загадъчен и безжалостен, отличава се с най-изтънчен вкус и обноски. Задачата му се състои в това да изостря и същевременно да прикрива режещите си ръбове така, че никой да не заподозре неговата собствена безжалостност.

След като закусих, реших да подремна, но дон Хуан заяви, че нямам никакво време за пилеене, каза, че и бездруго скоро ще изгубя и малкото яснота, която все още имам, така че, ако легна да спя, щял съм на секундата да се простя и с нея.

— Не е нужно да си гениален, за да разбереш, че е много трудно да се говори за намерението по какъвто и да е начин — каза той на един дъх, измервайки ме с поглед от глава до пети. — Това изказване не означава нищо. Ето защо магьосниците вместо него разчитат на магьосническите истории. И надеждата им е в това, че някой ден абстрактните ядра на историите ще зазвучат смислено за слушащия ги.

Разбирах го много добре, но все още не можех и да си представя дори какво е „абстрактно ядро“ или какво трябва да означава то за мен. Замислих се върху това, но безуспешно. Образите минаваха с бясна скорост през ума ми, без да ми оставят време да ги обхвана в мисли. Не успявах да успокоя техния бяг, за да мога поне да ги разпозная. Ядосах се и ударих с юмрук по масата.

Дон Хуан целият се затресе от лудешки смях.

— Направи това, което направи миналата нощ — подкани ме той и ми смигна. — Укроти се.

Безсилието ми ме беше направило много агресивен. Веднага изтъкнах няколко безсмислени довода. Едва тогава осъзнах грешката си и се извиних за своята невъздържаност.

— Не се извинявай — каза той. — Трябва да ти кажа, че сега е невъзможно да разбереш. Абстрактните ядра на магьосническите истории не ще ти разкрият нищо сега. По-късно, имам предвид години по-късно, те могат да придобият точен смисъл за теб.

Помолих дон Хуан да не ме оставя да тъна в мрак, а да поговорим за абстрактните ядра. Изобщо не ми беше ясно какво иска да правя с тях. Уверих го, че сегашното ми състояние на повишено съзнание сигурно ще ми помогне да разбера по-добре неговата теза. Подканих го да побърза, тъй като не знаех колко дълго ще трае това мое състояние, казах му, че скоро ще възвърна нормалното си съзнание и ще се превърна в още по-голям глупак, отколкото съм сега, казах го на шега, а смехът му ми показа, че и той го е приел по същия начин, но изведнъж осъзнах, ме съм дълбоко засегнат от собствените си думи. Обзе ме страхотна меланхолия.

Дон Хуан внимателно ме отведе до едно удобно кресло, настани ме в него, след което седна на пода с лице към мен. Забоде поглед в очите ми и за момент ми беше невъзможно да разчупя силата на втренчения му поглед.

— Магьосниците непрестанно се прикриват — каза той с убедителен тон, все едно че се опитваше да ме успокои със звука на гласа си.

Исках да кажа, че раздразнението ми е преминало и че вероятно е било причинено от недостатъчния сън, но той не ми позволи да говоря. Увери ме, че вече ме е научил на всичко за прикриването, но аз все още не съм си припомнил моето познание, което лежало скътано в дълбините на повишеното ми съзнание. Аз пък му казах, че изпитвам досадното усещане на човек, „запушен“ с тапа. И наистина имаше нещо затворено вътре в мен, нещо, което ме караше да тръшкам вратите и да блъскам по масите, нещо, което ме разстройваше и ме правеше сприхав и избухлив.

— Това е нещо, което изживява всяко човешко същество — каза той. — То е напомняне за съществуващата връзка между нас и намерението. При магьосниците това усещане е още по-ясно изразено, защото целта им е да изострят чувствителността на своите свързващи звена, за да могат да ги управляват по желание. Когато натискът на свързващите им звена стане твърде голям, магьосниците го разреждат, като се прикриват.

— Все още не разбирам какво имаш предвид под прикриване — казах аз. — Но на определено ниво ми се струва, че знам точно за какво говориш.

— Тогава ще се опитам да ти помогна да внесеш яснота в онова, което знаеш — каза той. — Прикриването е процедура, една много проста процедура. Прикриването е вид специално поведение, което следва определени принципи. Това е скрито, потайно, измамническо поведение, умишлено разработено така, че да хвърля в шок. И когато се прикриваш, ти сам се шокираш, използвайки за това собственото си държане по един безжалостен, лукав начин.

Дон Хуан обясни, че когато съзнанието на магьосника затъне под тежестта на поетата перцептуална информация, което именно се е случвало с мен, най-доброто или може би единственото средство за излизане от положението е да се използва идеята за смъртта, за да се нанесе този шок на прикриването.

— Следователно идеята за смъртта е от основно значение в живота на магьосника — продължи дон Хуан. — Аз ти разкрих безброй неща, свързани със смъртта, за да те убедя, че именно познанието за нашия предстоящ и неизбежен край е онова, което ни дава трезвост. Нашата най-скъпо струваща грешка като обикновени хора е това, че се залъгваме с безсмъртие. Ние вярваме, че ако не мислим за смъртта, ще успеем някак си да се защитим от нея.

— Не можеш да отречеш, дон Хуан, че като не мислим за смъртта, ние определено се предпазваме от безсмислените тревоги и скърби, свързани с неумолимия й ход.

— Да, с това съм съгласен — призна той, — но подобна цел е недостойна за обикновените хора и направо смешна за магьосниците. Без ясна представа за смъртта няма ред, няма трезвост, няма красота. Магьосниците се борят да се сдобият с това съдбоносно прозрение, за да разберат на възможно най-дълбокото съществуващо ниво, че няма никаква гаранция за живота. Това осъзнаване дава на магьосниците смелостта да бъдат търпеливи и същевременно активни, смелостта да бъдат покорни, без да са глупави.

Дон Хуан впи погледа си в мен. Усмихна се и поклати глава.

— Да — продължи той, — идеята за смъртта е единствено то нещо, което може да даде смелост на магьосниците.

Странно, нали? Това им дава смелост да бъдат лукави, без да са самонадеяни, но преди всичко да бъдат безжалостни, без да са надменни.

Той ми се усмихна отново и ме сбута, казах му, че мисълта за моята смърт ме плаши и съвсем не ми придава смелост, нито пък ме подтиква към действие. Само ме прави циничен или ме кара да изпадам в дълбока меланхолия.

— Твоят проблем е много прост — каза дон Хуан. — Лесно се вманиачаваш, казвал съм ти, че магьосниците се прикриват, за да разчупят влиянието на своите фиксидеи. Съществуват много начини да се прикриваш. Ако не искаш да използваш идеята за смъртта, използвай стиховете, които ми четеш.

— Моля?!

— Казвал съм ти, че има много причини, поради които харесвам стихове — отвърна той. — Онова, което правя, е да се прикривам с тях. Чрез тях аз се самошокирам. Докато ми ги четеш, аз изключвам своя вътрешен диалог и позволявам на вътрешния ми покой да набере мощ. Съчетани, стихът и покоят извършват необходимото разтърсване.

Дон Хуан обясни, че поетите несъзнателно копнеят по света на магьосниците. Тъй като те не са магьосници, поели по пътя на знанието, бленуването е всичко, което имат.

— Нека да видим дали можеш да почувстваш за какво говоря — каза той, подавайки ми сборник стихове от Хосе Горостиса.

Отворих сборника на отбелязаното място и дон Хуан посочи стиха, който харесваше.

Това умиране безкрайно

и жилаво, таз гибел жива,

която те убива, Боже,

в творенията твои строги,

във розите и в камъните,

в звездите, сбити и самотни

и в изхабяваното тяло като запуснат нейде огън

от песента и от мечтата,

от пъстротата на очите.

 

О, Боже, върху твоите кости.

Ти сигурно си там умирал

в столетия безчетни горе,

без ние за това да знаем,

трохи, утайки и прашинки

от Тебе, който все те има

като една звезда лъжовна

със своя си светлик,

с едничък светлик беззвезден,

нощен, празен, пристигаш тук,

като притулят злочестината си

безкрайна.^[1]

— Като чувам думите — каза дон Хуан, когато свърших да чета, — усещам, че този човек вижда същината на нещата и аз мога да видя заедно с него. Не ме интересува за какво става дума в това стихотворение. От значение е само усещането, което ми носи блянът на поета. Аз заимствам от него бляна, а с него — и красотата. И се възхищавам, че като истински воин той обсипва щедро с него получателя, съзрителя-читател, запазвайки за себе си единствено своя блян. Това разтърсване, този шок от красотата е прикриването.

Бях много развълнуван. Изложението на дон Хуан бе докоснало особена струна в мен.

— Можем ли да кажем, дон Хуан, че смъртта е единственият истински враг, който имаме? — попитах след секунда.

— Не — отвърна убедено той. — Смъртта не е враг, макар че изглежда така. Не смъртта е нашият разрушител, въпреки че ние си мислим, че е.

— Какво е тогава, ако не нашият разрушител? — попитах аз.

— Магьосниците казват, че смъртта е единственият достоен противник, който имаме — отговори той. — Смъртта е нашето предизвикателство. Ние сме родени, за да приемем това предизвикателство, без значение дали сме обикновени хора или магьосници. Магьосниците знаят това, обикновените хора — не.

— Според мен, дон Хуан, животът, а не смъртта, е предизвикателството.

— Животът е процес, чрез който смъртта ни предизвиква — каза той. — Смъртта е активната сила, животът е арената. И на тази арена през цялото време има само двама съперници — самият ти и смъртта.

— Аз бих казал, че ние, човешките същества, сме онези, предизвикват — рекох.

— Ни най-малко — отсече той. — Ние сме пасивни! Помисли само. Размърдваме се само когато почувстваме натиска на смъртта. Смъртта определя хода на нашите действия и чувства и ни тласка неумолимо, докато най-накрая ни сломи и спечели битката, или пък ние, надмогвайки всички обстоятелства, я победим. Магьосниците побеждаващ смъртта и смъртта признава своето поражение, като оставя магьосниците да продължават безпрепятствено по пътя си, без никога отново да бъдат предизвикани от нея.

— Означава ли това, че магьосниците стават безсмъртни?

— Не. Не означава — отговори той. Смъртта престава да ги предизвиква, това е всичко.

— Но какво означава това, дон Хуан? — попитах.

— Това означава, че мисълта е осъществила скок в невъобразимото.

— Какво ще рече „скок на мисълта в невъобразимото“? — попитах, като се стараех да не звуча нападателно. — Проблемът, който ти и аз имаме, е, че не използваме едни и същи значения, дон Хуан!

— Не си искрен — прекъсна ме дон Хуан. — Разбра какво казах! Според теб да потърсиш логично обяснение на скока на мисълта в невъобразимото е само прищявка. Ти знаеш точно какво е това!

— Не. Не знам — казах аз.

И тогава разбрах, че знаех, или по-скоро, че интуитивно се досещах какво значи това! Имаше някаква част вътре в мен, която бе способна да надхвърли собствения ми разум и да разбере и обясни на едно надметафорично ниво скока на мисълта в невъобразимото. Проблемът беше, че тази част не бе достатъчно силна, за да взема връх у мен, когато пожелая.

Казах на дон Хуан, който се заливаше от смях, че съзнанието ми е заприличало на играчка „йо-йо“. Понякога се издига до невероятни висини, а друг път пропада шеметно и аз се превръщам в мекушав невежа. Но най-често се колебае около една неопределена среда, където се чувствам „ни риба, ни рак“.

— Скокът на мисълта в невъобразимото — обясни той с примерен вид, — е „връхлитането на духа“, актът на разрушаване на нашите бариери на възприятие. Това е моментът, в който човешкото възприятие достига своите граници. Магьосниците практикуват изкуството по изпращане на скаути, предни постове, които проучват границите на възприятието. Това е още една причина, поради която обичам стихотворенията. Аз ги възприемам като „предни постове“. Но както вече ти казах, поетите не знаят така добре, както магьосниците, какво могат да постигат тези предни постове.

В ранната вечер дон Хуан предложи да се поразходим и така да продължим разговора си. Съзнанието ми се намираше в необикновено състояние. Бях забелязал в себе си някакво странно равнодушие, което ту идваше, ту си отиваше, в началото си помислих, че това е физическа умора, помрачаваща съжденията ми. Но мислите ми бяха кристално ясни. Тогава се убедих, че странното ми „откъсване“ е резултат на преминаването ми в състояние на повишено съзнание.

Излязохме от къщата и тръгнахме безцелно из центъра на града. Попитах дон Хуан за моето безразличие още преди да успее да подхване друга тема. Обясни ми, че това е прехвърляне на енергия, каза, че щом енергията, която поддържа постоянната позиция на събирателната ни точка, се освободи, автоматично се фокусира върху свързващото звено. Увери ме, че магьосникът не се учи предварително да мести енергията си от едно място на друго, а по-скоро това е въпрос на мигновено решение и умение според всеки отделен случай.

Попитах го каква опитност се изисква за това.

— Чисто разбиране — отговори той.

За да постигне това мигновено прехвърляне на енергия, човек се нуждае от чиста връзка с намерението, а за да получи чиста връзка, е необходимо само да я възнамери посредством чисто разбиране.

Естествено, поисках да ми обясни това чисто разбиране. Той се засмя и седна на една пейка.

— Ще ти открия нещо много основно за магьосниците и магьосничествата им — продължи той. — Нещо за скока на мисълта им в невъобразимото.

Каза, че някои магьосници били разказвачи. За тях разказването не било само своеобразен преден пост, сондиращ техните перцептуални граници, но и път към съвършенството, към мощта, към духа. Замълча за миг, явно търсеше да намери подходящ пример. След това ми припомни, че индианците яки имат сборник от исторически случки, който те наричат „Паметни дати“. Знаех, че „Паметни дати“ представляват устно предавани разкази на тяхната история по времето, когато са воювали срещу нашествениците испанци, а после и мексиканци. Дон Хуан, самият той яки, упорито твърдеше, че „Паметни дати“ представлява описания на техните военни поражения и разпадане.

— И така, какво би казал ти — попита ме той, — един учен човек, за магьосник разказвач, който взема едно описание от „Паметни дати“, например историята на Калихио Муни, и променя края така, че вместо да се окаже изтърбушен и разкъсан на четири от испанските си екзекутори, както всъщност е станало, победоносният бунтовник Калихио Муни успява да освободи своите сънародници?

Знаех историята за Калихио Муни. Бил е индианец яки, който според „Паметни дати“ служил дълги години на пиратски кораб, подвизаващ се из водите на Карибско море, с цел да изучи принципите на военната стратегия. След това, завръщайки се в родната Сонора, успял да вдигне въстание срещу испанските завоеватели, което обявил за освободителна война, но в крайна сметка бил предаден, заловен и екзекутиран.

Дон Хуан ме подкани да взема отношение. Казах му, че подмяната на фактите от действителната случка е чисто психологически похват, вид самозалъгване от страна на магьосника разказвач. А може да представлява и своеобразен личен похват, трик за облекчаване на чувството за безсилие. Добавих, че дори бих нарекъл такъв магьосник разказвач патриот, тъй като явно е неспособен да се примири с горчивото за народа му поражение.

Дон Хуан се разсмя така бурно, че се задави.

— Но тук не става дума само за един магьосник разказвач — заоспорва той. — Те всичките правят така!

— Тогава това е социално утвърден способ за създаване на лицеприятна самозаблуда в цялата общност — заядох се аз на свой ред. — Общоприетият начин за колективно освобождаване от психологически стрес.

— Твоите доводи са гладки, логични и убедителни — заяви той. — Но понеже духът ти е мъртъв, не можеш да видиш недостатъка им.

Той ме изгледа продължително, но аз нямах какво повече да кажа по въпроса, пък и да имах, щеше да прозвучи заядливо.

— Магьосникът разказвач, който променя края на „реалната история“ — каза той, — прави това по указание и под прякото покровителство на духа. Тъй като умее да направлява неуловимата си връзка с намерението, той действително може да променя нещата. Магьосникът разказвач сигнализира, че е възнамерил, като сваля шапката си, поставя я на земята и я завърта на триста и шейсет градуса по посока, обратна на часовниковата стрелка. Под покровителството на духа този простичък акт го потопява в самия дух. Той оставя мислите си да се преметнат и да направят лудешко салто в невъобразимото.

Дон Хуан повдигна ръка над главата си и посочи за момент към небето над хоризонта.

— Тъй като неговото чисто разбиране е един преден пост, разузнаващ онази безкрайност, ей там — продължи дон Хуан, — магьосникът разказвач знае без сянка от съмнение, че някъде, по някакъв начин в този безкрай, точно в този миг духът е връхлетял, Калихио Муни е победител. Той е избавил своите хора. Неговата цел е надхвърлила личността му.