Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (26)

26

Навън в коридора, застанала точно на същото място, ме чака Пейлър.

— Намери ли каквото търсеше? — пита тя.

В отговор вдигам бялата напъпила роза и си тръгвам с препъване. Връщам се по някакъв начин в стаята си, защото следващото нещо, за което си давам сметка, е как пълня чаша с вода в банята и потапям розата в нея. Отпускам се на колене върху студените плочки и присвивам очи към цветето, тъй като на флуоресцентната светлина ми е трудно да се фокусирам върху белотата. Хващам гривната си и я извивам като турникет, докато почва да ме боли. Надявам се, че болката ще ми помогне да се придържам към реалността така, както помагаше на Пийта. Трябва да продължавам да упорствам. Трябва да науча истината за това, какво се е случило.

Има две възможности, макар че свързаните с тях подробности може и да варират. Първо моята версия — Капитолът изпраща ховъркрафта, пуска парашутите и жертва живота на собствените си деца, знаейки, че бунтовниците ще им се притекат на помощ. Има доказателства в подкрепа на това. Гербът на Капитола върху ховъркрафта, няма стрелба от земята, Капитолът отдавна използва децата като средство в битката си срещу окръзите. Другата възможност е Сноу да казва истината. Ховъркрафт на Капитола с екипаж от бунтовници бомбардира децата, за да ускори края на войната. Но ако случаят е такъв, защо Капитолът не обстрелваше неприятеля? Поради елемента на изненада? Не са имали отбрана? Децата са ценни за Окръг 13 или поне така е изглеждало винаги. Е, без мен, може би. След като престанах да бъда от полза, можех да бъда пожертвана. Макар че в тази война вече отдавна не ме смятат за дете. И защо биха го сторили, след като знаят, че собствените им медици вероятно ще реагират и ще бъдат покосени от втория взрив? Не биха го направили. Невъзможно. Сноу лъже. Манипулира ме, както винаги. Надява се да ме настрои срещу бунтовниците и може би да ги унищожи. Да. Разбира се.

Тогава какво ме измъчва? Първо, двойно експлодиращите бомби. И Капитолът би могъл да има същите, но за бунтовниците знам със сигурност. Изобретението на Гейл и Бийти. После налице е фактът, че Сноу не направи опит за бягство, когато знам, че е ненадминат в умението си да оцелява. Не мога да повярвам, че не е имал скривалище някъде, някой бункер, зареден с провизии, в който би могъл да изживее остатъка от жалкия си змийски живот. И накрая, налице е преценката му за Коин. Не може да се отрече, че тя направи точно каквото каза той. Остави Капитола и окръзите да се унищожат взаимно, а после се намеси, за да вземе властта. Дори и такъв да е бил планът й, това не означава, че тя е пуснала парашутите. Победата вече беше в ръцете й. Всичко беше в ръцете й.

Освен аз.

Припомням си как реагира Богс, когато признах, че не съм се замисляла много кой ще е наследникът на Сноу. „Ако незабавният ти отговор не е «Коин», тогава си заплаха. Ти си лицето на бунта. Можеш да имаш повече влияние от всеки друг. Външно изглежда, че най-многото, което си правила досега, е просто да я търпиш“.

Внезапно се сещам за Прим, която още нямаше и четиринайсет години, още не беше достатъчно голяма, за да й дадат званието „войник“, но по някакъв начин беше изпратена да работи на предните линии. Как се е случило подобно нещо? Не се съмнявам, че сестра ми би поискала това. Сигурно е и че би се справила по-добре от много възрастни. Но все пак някой на много високо командно ниво е трябвало да разреши изпращането на тринайсет годишно дете в бойни действия. Дали Коин го е направила с надеждата, че загубата на Прим ще ме извади напълно от релси? Или най-малкото ще ме накара да застана твърдо на нейна страна? Дори не би било нужно да става пред очите ми. От Кръглия площад щяха да предават безброй камери. И да запечатат този миг завинаги.

Не, сега полудявам, изпадам в някакво състояние на параноя. За мисията би трябвало да знаят прекалено много хора. Все някой щеше да проговори. А може би не? Кой друг би трябвало да знае, освен Коин, Плутарх и малък, предан или лесен за пожертване екип?

Отчаяно се нуждая от помощ, за да намеря отговора, само че всички, на които имам доверие, са мъртви. Цина. Богс. Финик. Прим. Тук е Пийта, но той може да изказва само предположения, а и кой знае в какво състояние е умът му. Остава ми само Гейл. Той е далече, но дори и да беше до мен, дали бих могла да му се доверя? Какво бих могла да кажа, как бих могла да се изразя, без да намекна, че точно неговата бомба е убила Прим? Тъй като това е невъзможно, значи Сноу лъже.

В крайна сметка ми остава само един човек, към когото мога да се обърна, който може да знае какво се е случило и който може би още е на моя страна. Ще бъде рисковано дори само да засегна темата. Само че дори Хеймич да си играе с живота ми на арената, едва ли би ме издал на Коин. Каквито и проблеми да имаме помежду си, предпочитаме да решаваме разногласията си на четири очи.

С усилие се надигам от плочките, излизам и прекосявам коридора до стаята му. Когато почукването ми остава без отговор, се вмъквам вътре. Уф! Удивително е колко бързо може да превърне всяко място в истинска кочина. Навсякъде се търкалят чинии с недоядена храна, празни бутилки и изпочупени мебели след пиянско буйство. Той лежи, размъкнат и некъпан, сред усуканите чаршафи на леглото си, в несвяст.

— Хеймич! — Разтърсвам го за крака. Разбира се, това е недостатъчно. Все пак правя още няколко опита, преди да плисна каната с вода в лицето му. Той се свестява с вик и размахва напосоки ножа си. Очевидно продължава да живее в ужас въпреки края на властването на Сноу.

— О-о, ти ли си — казва той. По гласа му разбирам, че още не е съвсем изтрезнял.

— Хеймич…

— Я чуйте само. Сойката-присмехулка си намери гласа. Е, Плутарх ще е доволен. — Той се засмива и отпива голяма глътка от една бутилка. — Защо съм целият мокър? — Пускам каната зад гърба си в купчина мръсни дрехи.

— Трябва да ми помогнеш.

Хеймич се оригва и наоколо се разнасят изпарения от концентрат.

— Какво има, скъпа? Пак неприятности с момчетата? — Не знам защо, но това ме засяга по начин, по който Хеймич рядко успява. Сигурно проличава по лицето ми, защото дори все още пиян, той се опитва да си вземе думите назад: — Добре, не е смешно. — Вече съм на вратата. — Не е смешно! Върни се! — От глухото тупване, с което тялото му се удря в пода, предполагам, че безуспешно се е опитал да ме последва.

Лутам се из резиденцията и изчезвам в един гардероб, пълен с копринени дрехи. Свалям ги от закачалките, правя купчина, а после се заравям в нея. В хастара на джоба си намирам случайно останала таблетка морфлинг и я гълтам на сухо, за да спра надигащата се истерия. Това обаче не е достатъчно да оправи нещата. Хеймич ме вика някъде отдалече, но в неговото състояние няма да ме намери. Особено тук, в новото ми скривалище. Увита в коприна, аз се чувствам като гъсеница в пашкул, която очаква преобразяването си. Винаги съм предполагала, че това е мирно и спокойно състояние. Отначало наистина е така. Но с напредването на нощта се чувствам все повече като хваната в капан, задушавам се от копринените превръзки и не мога да се измъкна, докато не се преобразя в нещо красиво. Гърча се и се мъча да се освободя от съсипаното си тяло и да намеря тайната как да ми поникнат безупречни криле. Въпреки огромното усилие си оставам грозно и ужасно създание, хвърлено в сегашната си форма от експлозията на бомбите.

Срещата със Сноу отваря вратата към стария ми репертоар от кошмари. Сякаш отново съм ужилена от хрътосите. Потапям се във вълна от ужасяващи образи с кратък отдих, който погрешно приемам за събуждане — само за да се потопя в следващата. Когато охраната най-после ме намира, седя на пода на гардероба, омотана в коприна и се раздирам от писъци. Отначало се съпротивлявам, но те успяват да ме убедят, че искат да ми помогнат, смъкват от мен задушаващите дрехи и ме отвеждат в стаята ми. По пътя минаваме покрай един прозорец и виждам как над Капитола настъпва сивото, снежно утро.

Измъчван от ужасен махмурлук, Хеймич чака с шепа хапчета и поднос с храна, която никой от нас няма сили да преглътне. Прави вял опит да ме накара да проговоря отново, но когато вижда, че е безсмислено, ме изпраща да взема вана, която някой ми е приготвил. Ваната е дълбока, до дъното водят три стъпала. Отпускам се в топлата вода, седя покрита със сапунена пяна и се надявам лекарствата да подействат скоро. Погледът ми се фокусира върху розата, която през нощта е разцъфнала, изпълвайки наситения с пара въздух със силното си ухание. Надигам се и посягам за хавлиена кърпа, за да притъпя миризмата, когато чувам плахо почукване, вратата на банята се отваря и виждам три познати лица. Те се опитват да ми се усмихнат, но дори Вения не успява да скрие шока си при вида на обезобразеното ми тяло.

— Изненада! — изписква Октавия и после се разплаква. Появата им ме озадачава, докато не осъзнавам, че това трябва да е той — денят на екзекуцията. Дошли са да ме подготвят за камерите. Да ме преобразят до Нулево ниво на красота. Нищо чудно, че Октавия плаче. Това е невъзможна задача.

Докосват покритата ми с кръпки кожа съвсем леко от страх да не ми причинят болка, затова се изплаквам и избърсвам сама. Казвам им, че вече почти не усещам болката, но Флавий все пак потръпва, докато ме загръща в халат. В спалнята ме чака нова изненада. Седи с изправен гръб на един стол. Излъскана е от перуката в цвят на златист металик до лачените обувки на висок ток и държи бележник. Забележително непроменена, с изключение на празното изражение в очите.

— Ефи — казвам аз.

— Здравей, Катнис. — Тя се изправя и ме целува по бузата, сякаш нищо не се е случило след последната ни среща — вечерта преди Юбилейните игри. — Е, изглежда ни предстои още един голям, голям, много голям ден. Така че защо не започнеш с приготовленията, а аз ще отскоча да видя как върви организацията.

— Добре — казвам на гърба й.

— Говори се, че Плутарх и Хеймич са положили доста усилия да я опазят жива — коментира Вения полугласно. — Затвориха я след бягството ти, което помогна.

Доста пресилено твърдение. Ефи Тринкет — бунтовник. Но не искам Коин да я убие, затова си отбелязвам наум да я представя така, ако ме питат.

— Добре, че Плутарх отвлече и вас тримата.

— Ние сме единственият подготвителен екип, който е още жив. А всички стилисти от Юбилейните игри са мъртви — казва Вения. Не уточнява кой ги е убил. Започвам да се питам дали има значение. Тя предпазливо хваща едната от осеяните ми с белези ръце и я оглежда. — Е, какво мислите за ноктите? Червени или може би гарваново черни?

Флавий извършва истинско чудо с косата ми, като успява да изравни предната част и в същото време подрежда по-дългите кичури така, че да скриват оголените места отзад. Тъй като лицето ми не е пострадало от пламъците, то не създава особени трудности. Щом обличам костюма на Сойка-присмехулка, единствените видими белези са по врата ми, по горната част на ръцете, китките и дланите. Октавия прикрепва брошката с форма на сойка-присмехулка над сърцето ми и отстъпваме назад да погледнем в огледалото. Не мога да повярвам колко нормална са ме направили да изглеждам външно, докато вътрешно се чувствам съсипана.

На вратата се почуква и влиза Гейл.

— Може ли за минута? — моли той. В огледалото наблюдавам подготвителния си екип. Тъй като не са сигурни къде да отидат, те се блъскат един в друг няколко пъти, а после се затварят в банята. Гейл застава зад мен и оглеждаме взаимно отраженията си. Търся нещо, за което да се хвана, някаква следа от момичето и момчето, които се срещнаха случайно в гората преди пет години и станаха неразделни. Питам се какво ли щеше да се случи с тях, ако момичето не беше избрано по време на Жътвата за Игрите на глада. Дали щеше да се влюби в момчето, дори да се омъжи за него? И дали някога в бъдещето, когато братята и сестрите вече са отгледани и пораснали, щеше да избяга с него в гората и да остави Окръг 12 завинаги зад гърба си? Дали щяха да бъдат щастливи, далече в пустошта или това особено, тъжно чувство между тях щеше да се яви и без помощта на Капитола?

— Донесох ти това. — Гейл вдига един колчан. Вземам го и виждам, че вътре има само една обикновена стрела. — Идеята е да бъде символично. Как даваш последния изстрел от войната.

— Ами ако не улуча? — питам аз. — Дали Коин ще я вземе и ще ми я донесе? Или сама ще простреля Сноу в главата?

— Ще улучиш. — Гейл нагласява колчана на рамото ми.

Стоим лице в лице, без да се поглеждаме в очите.

— Не дойде да ме видиш в болницата. — Той не отговаря, така че накрая просто го казвам: — Твоята бомба ли беше?

— Не знам. И Бийти не знае — отговаря той. — Има ли значение? Винаги ще си мислиш така.

Той ме чака да отрека: искам да отрека, но е вярно. Дори сега виждам проблясването, което я възпламенява, усещам горещината на пламъците. И никога няма да съм в състояние да отделя този момент от Гейл. Мълчанието е моят отговор.

— Това беше единственият ми коз — че се погрижих за семейството ти — казва той. — Стреляй точно. — Докосва бузата ми и си тръгва. Искам да го повикам да се върне и да му кажа, че сгреших. Че ще намеря начин да се примиря. Да си спомня обстоятелствата, при които той създаде бомбата. Да взема предвид собствените си непростими престъпления. Да открия истината за това, кой е пуснал парашутите. Да докажа, че не са били бунтовниците. Да му простя. Но тъй като не мога, ще се наложи да понасям болката.

Ефи идва да ме отведе на някаква среща. Вземам лъка и в последния момент си спомням за розата, която блести в своята чаша с вода. Отварям вратата на банята и намирам членовете на подготвителния си екип, седнали един до друг на ръба на ваната, прегърбени и сломени. Спомням си, че не съм единствената, чийто живот е бил съсипан.

— Хайде — казвам им аз. — Публиката чака.

Очаквам работна среща, в която Плутарх, като продуцент на предаването, ще ме инструктира къде да застана и какво да кажа, преди да застрелям Сноу. Вместо това влизам в стая, където около масата седят шестима души. Пийта, Джоана, Бийти, Хеймич, Ани и Енобария. Всички са облечени в сивите бунтовнически униформи на Окръг 13. Никой не изглежда особено добре.

— Какво е това? — питам.

— Не сме сигурни — отговаря Хеймич. — Прилича на събиране на оцелелите победители.

— Само ние ли сме останали? — питам.

— Цената на славата — казва Бийти. — И двете страни са ни набелязали като мишени. Капитолът уби победителите, за които подозираше, че са бунтовници. Бунтовниците убиха онези, за които смятаха, че са в съюз с Капитола.

Джоана поглежда намръщено Енобария:

— А тя какво прави тук?

— Тя е защитена по силата на така нареченото Споразумение „Сойка-присмехулка“ — казва Коин, която влиза след мен. — С което Катнис Евърдийн се съгласи да подкрепи бунтовниците срещу имунитета на заловените победители. Катнис спази своята част от сделката, и следователно и ние ще спазим нашата.

Енобария се усмихва на Джоана.

— Не гледай толкова самодоволно — казва Джоана. — Пак ще те убием.

— Седни, ако обичаш, Катнис — казва Коин, като затваря вратата. Сядам между Ани и Бийти, като внимателно поставям розата на Сноу на масата. Както обикновено, Коин минава право на въпроса. — Поканих ви тук, за да уредим един спор. Днес ще екзекутираме Сноу. В предишните седмици стотици негови съучастници в потисничеството на Панем бяха осъдени и сега очакват смъртта си. Въпреки това, окръзите са понесли толкова много страдания, че според жертвите тези мерки са недостатъчни. Всъщност мнозина призовават за пълно унищожение на гражданите на Капитола. В интерес на поддържането на достатъчна численост на населението обаче, не можем да си позволим това.

През водата в чашата виждам разкривения образ на едната ръка на Пийта. Белезите от изгаряне. Сега и двамата сме огнени мутове. Вдигам очи към челото му, което пламъците са обгорили, като са опърлили веждите и за малко са пропуснали очите. Същите онези сини очи, които едно време в училище срещаха моите, а после бързо поглеждаха настрани. Точно както сега.

— Затова беше предложена алтернатива. Тъй като с колегите не можем да стигнем до единодушно съгласие, се споразумяхме да оставим победителите да решат. Планът ще бъде одобрен при мнозинство от четирима души. Никой не може да се въздържа от гласуване — казва Коин. — Предложено беше, вместо да елиминираме цялото население на Капитола, да проведем едно последно, символично издание на Игрите на глада, като използваме децата, които са преки роднини на хората, държали най-голямата власт.

Всички се обръщаме към нея.

— Какво? — казва Джоана.

— Да проведем нови Игри на глада, като използваме деца от Капитола — казва Коин.

— Шегувате ли се? — казва Пийта.

— Не. Трябва също да ви кажа, че ако наистина проведем тези Игри, ще се знае, че това е било направено с вашето съгласие, но заради собствената ви сигурност ще запазим в тайна кой как е гласувал — казва ни Коин.

— Това идея на Плутарх ли беше? — пита Хеймич.

— Беше моя — казва Коин. — Струваше ми се, че така ще удовлетворим нуждата от отмъщение с цената на най-малко жертви. Можете да гласувате.

— Не! — избухва Пийта. — Гласувам „не“, разбира се! Не може да има нови Игри на глада!

— Защо не? — пита Джоана. — На мен ми се струва съвсем честно. Сноу дори има малка внучка. Гласувам „за“.

— Аз също — казва Енобария, почти с безразличие. — Нека изпитат ужаса, който сами са създали.

— Затова вдигнахме бунт. Помните ли? — Пийта поглежда останалите. — Ани?

— Аз гласувам „против“ заедно с Пийта — казва тя. — Същото щеше да направи и Финик, ако беше тук.

— Но той не е, защото мутовете на Сноу го убиха — припомня й Джоана.

— Не — казва Бийти. — Това ще създаде лош прецедент. Трябва да престанем да гледаме един на друг като врагове. На този етап единството е най-важно за нашето оцеляване. Не.

— Останаха Катнис и Хеймич — казва Коин.

Дали е било така и тогава? Преди почти седемдесет и пет години? Дали група хора са седнали около заседателната маса и са гласували за Игрите на глада? Дали е имало несъгласни? Дали някой е отправил призив за милост, сподавен от призивите за смъртта на децата от окръзите? Ароматът на розата на Сноу прониква в ноздрите ми, спуска се надолу и гърлото ми се свива в пристъп на отчаяние. Всичките ми любими хора са мъртви, а ние обсъждаме следващите Игри на глада с цел да загинат по-малко хора. Нищо не се е променило. И няма никога да се промени.

Преценявам вариантите си внимателно, премислям всичко. Без да откъсвам очи от розата, казвам:

— Гласувам „за“… заради Прим.

— Хеймич, твоят глас е решаващ — казва Коин.

Разгневен, Пийта се опитва да внуши на Хеймич в какво зверство може да стане съучастник, но усещам, че Хеймич ме гледа. Значи това е моментът. Когато ще открием точно колко си приличаме и колко много ме разбира той в действителност.

— Аз гласувам със Сойката-присмехулка — казва той.

— Отлично. Това решава вота — казва Коин. — Сега вече трябва да заемем местата си за екзекуцията.

Докато минава покрай мен, вдигам чашата с розата:

— Може ли да се погрижите Сноу да носи това? Точно над сърцето си?

Коин се усмихва:

— Разбира се. И ще се погрижа да научи за Игрите.

— Благодаря — казвам.

В стаята влизат много хора и ме заобикалят. Последното полагане на пудра, инструкциите от Плутарх, докато ме водят към входните врати на резиденцията. Кръглият площад прелива от хора, пълни са и страничните улици. Останалите заемат местата си отвън. Охрана. Официални лица. Бунтовнически водачи. Победители. Чувам приветствените възгласи, които показват, че Коин се е появила на балкона. После Ефи ме потупва по рамото и излизам навън в студената светлина на зимното слънце. Отивам до мястото си, придружена от оглушителния рев на тълпата. Според инструкциите се обръщам така, че да ме виждат в профил и чакам. Когато извеждат Сноу през вратата, зрителите полудяват. Завързват ръцете му зад една колона, което е ненужно. Няма къде да избяга. Няма къде да отиде. Това не е широката сцена пред Тренировъчния център, а тясната тераса пред резиденцията на президента. Нищо чудно, че никой не си даде труд да ме накара да се упражнявам. Той е на десетина метра от мен.

Усещам как лъкът мърка в ръката ми. Посягам назад и издърпвам стрелата. Поставям я, прицелвам се в розата, но наблюдавам лицето му. Той започва да кашля и по брадичката му се стича кървава струйка. Езикът му потрепва над пухкавите устни. Търся в очите му и най-малък признак за някаква емоция, страх, угризения, гняв. Но там е само същото развеселено изражение, с което свърши последният ни разговор. Сякаш той отново изрича думите. О, скъпа ми госпожице Евърдийн, нали се разбрахме да не се лъжем.

Прав е. Разбрахме се.

Върхът на стрелата ми се премества нагоре. Отпускам тетивата. Президентът Коин се свлича от стената на балкона и пада тежко на земята. Мъртва.