Серия
Учението на дон Хуан (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fire from Within, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

6
НЕОРГАНИЧНИТЕ СЪЩЕСТВА

НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН на няколко пъти помолих дон Хуан да ми обясни защо така бързо си бяхме тръгнали от къщата на Хенаро, но той отказваше да говори за случилото се. И от Хенаро не можах да изкопча нищо. Всеки път, когато го запитвах, той ми намигаше и се хилеше като глупак.

Следобед, докато разговарях с чираците на дон Хуан в задния вътрешен двор на къщата му, той дойде при нас. И като по даден знак, те всички станаха и излязоха.

Дон Хуан ме хвана под ръка и ние бавно тръгнахме покрай коридора. Той не каза нищо; известно време просто се разхождахме като да бяхме на градския площад.

Дон Хуан спря и се извърна към мен. След това ме обиколи, като внимателно разглеждаше тялото ми от главата до петите. Знаех, че ме вижда. Почувствах странна умора, някаква леност, която не изпитвах преди очите му да зашарят по мен. Внезапно той заговори.

— С Хенаро не искахме да говорим за това, което се случи снощи — рече той, — защото ти беше много изплашен, докато беше в непознатото. Хенаро те тласна и там ти се случиха разни неща.

— Какви неща, дон Хуан?

— Неща, които на този етап е все още трудно, ако не и невъзможно, да ти бъдат обяснени — отвърна той. — Нямаш достатъчно излишна енергия, за да влезеш в непознатото и да го разбереш. Когато новите ясновидци установили подредбата на истините за съзнанието, те видели, че първото внимание поглъща целия пламък на съзнанието, който притежават човешките същества, като не оставя нито йота свободна енергия. Това е твоят проблем сега. А новите ясновидци препоръчват на воините, тъй като им се налага да влизат в непознатото, да пестят своята енергия. Но откъде да я вземат, ако цялата е била изразходвана? Новите ясновидци твърдят, че ще я получат от изкореняването на ненужни навици.

Той млъкна и ме покани да задам въпросите си, ако имам такива. Попитах го каква връзка има изкореняването на ненужните навици с пламъка на съзнанието.

Той отвърна, че това дистанцирало съзнанието от самовглъбеността му и му давало свободата да се съсредоточи върху нещо друго.

— Непознатото присъства постоянно — продължи той, — но е извън възможностите на нашето нормално съзнание. Непознатото е безполезната част от обикновения човек. А е безполезна, защото обикновеният човек няма достатъчно енергия, за да я схване.

— След като прекара толкова време по пътя на воина, ти имаш достатъчно свободна енергия да схванеш непознатото, която обаче не е достатъчна, за да го разбереш или дори да си го спомняш.

Той обясни, че при онази плоска скала аз съм навлязъл много дълбоко в непознатото. Но съм се отдал на разточителната си природа и съм се ужасил, което било едва ли не най-лошото, което човек може да направи. Затова съм побягнал от лявата страна с пълна сила; но за нещастие, повличайки със себе си цял легион странни неща.

Казах на дон Хуан, че не схващам мисълта му и че трябва да спре да ми говори със заобикалки и да ми каже точно какво има предвид под „легион странни неща“.

— При обясненията за съзнанието — рече той — аз, както може да се предположи, поставям всичко или почти всичко на мястото му. Нека поговорим малко за старите ясновидци. Както ти казах, Хенаро много прилича на тях.

След това ме заведе в голямата стая. Седнахме и той започна своите разяснения.

— Новите ясновидци били просто ужасени от знанието, което старите ясновидци били натрупали през годините — рече дон Хуан. — И това е разбираемо. Новите ясновидци знаели, че това знание води само до пълна гибел. И все пак били също и запленени от него, особено от практиките.

— Как са разбрали новите ясновидци за тези практики? — попитах аз.

— Те са наследството на старите толтеки — отвърна той. — Новите ясновидци научават за тях в процеса на своята дейност, Те почти никога не ги прилагат, но ги познават като част от своето знание.

— Що за практики са това, дон Хуан?

— Това са едни много неясни формули, заклинания, продължителни процедури, които са свързани с боравенето с една много тайнствена сила. Или поне е била тайнствена за древните толтеки, които са я забулили в загадъчност и са я направили по-ужасяваща, отколкото е в действителност.

— Каква е тази тайнствена сила? — попитах аз.

— Това е една сила, която присъства във всичко, което съществува — рече той. — Старите ясновидци така и не дръзнали да се опитат да разкрият загадката на силата, благодарение на която могли да създадат своите тайни практики; те просто я приели като нещо свещено. Новите ясновидци обаче щателно я наблюдавали и я нарекли воля, волята на излъчванията на Орела, или намерение.

Дон Хуан продължи с обяснението, че древните толтеки били разделили своето тайно знание на пет части, всяка от които се състояла от Две категории: земята и тъмните области, огъня и водата, надземното и подземното, шумното и тихото, подвижното и неподвижното. Той изрази становището си, че сигурно е имало хиляди различни техники, които с течение на времето се ставали все по-съвършени.

— Тайното знание за земята — продължи той — се отнасяло до всичко, което е на повърхността й. Имало специални системи от движения, думи, мехлеми и отвари, които се прилагали на хора, животни, насекоми, дървета, треви, скали и почва.

— Тези техники превърнали старите ясновидци в ужасни същества, които използвали своето тайно знание за земята или за да подчинят, или за да унищожат всичко, което е на повърхността й.

— Съответствието на земята било това, което те познавали като „тъмните области“. Тези практики били едни от най-опасните. Те се отнасяли до елементи без органичен живот. Живи твари, които са на земята заедно с всички органични същества.

— Без съмнение, едно от най-значимите постижения на древните ясновидци, особено за тях, било откритието, че органичният живот не е единствената форма на живот на земята.

Не схванах много добре какво каза и затова зачаках да ми поясни думите си.

— Органичните същества не са единствените твари, които имат живот — рече той и отново направи пауза, като че ли за да ми даде време да обмисля казаното.

Възразих с една дълга реч, отнасяща се до определението за живота и за това да си жив. Говорих за възпроизводството, метаболизма и растежа — процесите/които отличават живите организми от мъртвата материя.

— Ти изхождаш от позицията на органичния живот — рече той. — Но това е само един отделен случай. Не бива да извличаш всичко, което искаш да кажеш, само от една категория.

— Но как е възможно да бъде другояче? — запитах аз.

— За ясновидците да си жив означава да съзнаваш — отвърна той. — За обикновения човек да съзнаваш означава да си организъм. Докато за ясновидците не е така. За тях да съзнаваш означава, че излъчванията, които пораждат съзнанието, са затворени в някакъв съд.

— Органичните живи същества имат пашкул, който затваря излъчванията. Но съществуват и други твари, чиито съдове не изглеждат на ясновидеца като пашкул. И въпреки това те съдържат в себе си излъчванията на съзнанието и имат характеристики на живота, различни от възпроизводството и метаболизма.

— Какви например, дон Хуан?

— Например емоционална зависимост — тъга, радост, гняв и т.н. А, да не забравя най-добрата характеристика — любов; един вид любов, за която човекът и понятие си няма.

— Сериозно ли говориш, дон Хуан? — запитах аз.

— Абсолютно сериозно — отвърна той с безизразно лице, след което избухна в смях.

— Ако вземем за доказателство това, което ясновидците виждат — продължи той, — животът наистина е нещо изключително.

— Ако тези същества са живи, защо не се показват на хората? — попитах аз.

— Показват се, непрекъснато. И то не само на ясновидците, но също и на обикновения човек. Проблемът е в това, че цялата енергия, с която човекът разполага, се поглъща от първото внимание. Описът на човека не само я изчерпва всичката, но и втвърдява пашкула до такава степен, че го прави негъвкав. При тези обстоятелства не е възможно да се осъществи контакт.

Дон Хуан ми припомни множеството случаи от моето чиракуване при него, при които аз самият бях наблюдавал неорганични същества. Рязко отвърнах, че съм си намерил задоволително обяснение за почти всеки един от тях. Дори бяха формулирал хипотезата, че неговите уроци, комбинирани с употребата на халюциногенни растения, целяха да принудят чирака да се съгласи с една примитивна интерпретация на света. Казах му, че в записките си не съм я нарекъл „примитивна интерпретация“, а в антропологически дух съм я назовал „възглед за света, по-присъщ на първобитно-общинните общества“.

Дон Хуан се смя, докато не остана без дъх.

— Наистина не знам кога си по-невъзможен — в нормалното си състояние или в състояние на повишено съзнание — рече той. — Когато си в нормално състояние, не си мнителен, но пък си досадно разсъдлив. Мисля, че ми харесваш най-много, когато навлезеш дълбоко в лявата страна, макар че тогава ужасно те е страх от всичко, както беше вчера.

Преди да успея да кажа каквото и да е, той заяви, че противопоставя стореното от старите ясновидци на постиженията на новите, за да може да ми даде една по-обхватна представа за трудностите, срещу които съм изправен.

След това продължи с разясненията си за практиките на старите ясновидци. Каза, че друго тяхно велико откритие се отнасяло до следващата-категория на тайното знание: огъня и водата. Те открили, че пламъците притежават едно особено свойство: те могат да пренасят човека тялом, точно както водата.

Дон Хуан го нарече възхитително откритие. Отбелязах, че има основни физически закони, които ще го опровергаят. Той ме помоли да не избързвам със заключенията преди да ми е обяснил всичко. Каза да внимавам с прекомерната си рационалност, защото постоянно се намесвала в състоянията ми на повишено съзнание. Не ставало въпрос, че реагирам по всякакъв начин на външните влияния, а че се поддавам на собствените си вътрешни импулси.

Той продължи, като обясни, че древните толтеки, които очевидно са умеели да виждат, не са разбрали това, което са видели. Те просто използвали своите открития без да си направят труда да ги свържат в една по-глобална картина. В случая с тяхната категория за огъня и водата те разделили огъня на топлина и пламък, а водата — на мокрота и флуидност. Те съпоставили топлината и мокротата и ги нарекли по-маловажни свойства. Според тях пламъците и флуидността били по-важните, магически свойства и те ги използвали като средство за телесно пренасяне в царството на неорганичния живот. И точно тук някъде, между знанието за този вид живот и своите практики за огъня и водата, древните ясновидци се забатачили и повече не могли да излязат от това тресавище.

Дон Хуан ме увери, че новите ясновидци също смятали откриването на неорганичните живи същества за изключително събитие, но не в смисъла, в който го разглеждали старите ясновидци. Фактът, че се оказали лице в лице с друга форма на живот, дал на древните ясновидци едно погрешно чувство на неуязвимост, което и решило съдбата им.

Помолих го да обясни по-подробно техниките за огъня и водата. Той отвърна, че знанието на старите ясновидци било толкова сложно и заплетено, колкото и безполезно, поради което щял да го очертае само в общи линии.

След това изложи накратко практиките, свързани с категорията на надземното и подземното. Надземното се занимавало с тайното знание за вятъра, дъжда, разпръснатите светкавици, облаците, гръмотевиците, дневната светлина и слънцето. Знанието за подземното се занимавало с мъглата, подпочвените води, блатата, мълниите, земетресенията, нощта, лунната светлина и луната.

Шумното и тихото били категория, която се занимавала с манипулацията на звука и тишината. Подвижното и неподвижното били практики, занимаващи се с тайнствените аспекти на движението и покоя.

Помолих го да ми онагледи поне една от техниките, които бе очертал. Той отвърна, че вече ми е направил десетки демонстрации през всичките тези години. Аз настоях, че съм намерил рационално обяснение на всичко, което ми е показал или направил с мен.

Той не отговори. Или беше ядосан, че му задавам въпроси, или сериозно се бе замислил в търсене на подходящ пример. След известно време се усмихна и каза, че е открил най-подходящия.

— Техниката, която имам предвид, трябва да се извърши в някой плитък поток — рече той. — Има един такъв близо до къщата на Хенаро.

— Аз какво ще трябва да направя?

— Ще трябва да намериш едно средно голямо огледало.

Изненадах се от този отговор. Отбелязах, че древните толтеки не са познавали огледалото.

— Вярно е, не са го познавали — призна той с усмивка. — Това е допълнението на моя благодетел към тази техника. Древните ясновидци са се задоволявали просто с някаква отразяваща повърхност.

Той обясни, че техниката се състояла в това — да се потопи някаква лъскава повърхност в плитките води на някой поток. Ролята на тази повърхност можела да се изпълнява от всеки плосък предмет, който имал известна способност да отразява образи.

— Искам да направиш здрава рамка от тънък метал за едно средно голямо огледало — рече той. — Тя трябва да е водонепроницаема, така че ще трябва да я засмолиш. Трябва да я направиш сам, със собствените си ръце. Когато си готов, донеси я и ще продължим нататък.

— Какво ще се случи, дон Хуан?

— Не се тревожи. Ти сам ме помоли да ти дам пример от практиките на древните толтеки. Навремето аз помолих същото моя благодетел. Мисля, че в определен момент всеки чирак отправя тази молба. Моят благодетел каза, че и той постъпил така. Неговият благодетел, нагуалът Елиас, му дал пример; моят благодетел, на свой ред, ми даде същия пример, а сега аз ще го дам на тебе.

— Когато моят благодетел ми даде този пример, аз не знаех как го направи. Сега вече знам. Един ден ти също ще знаеш как действа тази техника; ще разбереш какво се крие зад всичко това.

Помислих, че дон Хуан иска да се върна в Лос Анджелис и там да направя огледалото. Прокоментирах, че ще ми е невъзможно да си спомня задачата, ако не остана в състояние на повишено съзнание.

— В това, което каза, има две слаби места — рече той. — Първото е, че няма как да останеш в повишено съзнание, защото няма да можеш да действаш, освен ако аз или Хенаро, или който и да е воин от нагуалската група не се грижи за теб всяка минута от деня, както правя аз сега. Второто е, че Мексико не е на Луната. Тук също има железарски магазини. Можем да отидем в Оаксака и да купим каквото ти е необходимо.

На следващия ден отидохме с колата до града, където аз купих материалите за рамката и срещу минимално заплащане я направих в една работилница. Дон Хуан ми каза да я сложа в багажника на колата, без дори да я погледне.

В късния следобед потеглихме обратно към къщата на Хенаро и пристигнахме там рано на другата сутрин. Потърсих Хенаро, но него го нямаше. Къщата изглеждаше пуста.

— Защо държи Хенаро тази къща? — запитах дон Хуан. — Той живее с теб, нали?

Дон Хуан не отговори. Погледна ме някак странно и отиде да запали газения фенер. Бях сам в стаята, обгърнат от пълен мрак. Чувствах ужасна умора, която отдавах на продължителното и мъчителното шофиране из планините. Исках да полегна. В тъмното не можех да видя къде бе сложил Хенаро рогозките. Спънах се в един куп от тях. И тогава узнах защо Хенаро държеше тази къща: той се грижеше за мъжете-чираци Паблито, Нестор и Бениньо, които живееха в нея, когато са в състояние на нормално съзнание.

Почувствах се въодушевен; вече не бях уморен. Дон Хуан влезе с фенера. Казах му какво съм осъзнал, но той отвърна, че това е без значение, защото няма да го помня дълго.

След това ме помоли да му покажа огледалото. Изглеждаше доволен и отбеляза, че е леко и въпреки това здраво. Направи му впечатление, че бях използвал метални болтове, за да прикрепя алуминиевата рамка към тънък метален лист, който служеше за подложка на огледалото с размери четирийсет и пет сантиметра дължина и трийсет и пет сантиметра ширина.

— Аз направих дървена рамка на моето огледало — рече той. — Това изглежда много по-добре от моето. Моята рамка беше твърде тежка и същевременно чуплива.

— Нека ти обясня какво ще направим — продължи той, след като приключи огледа на рамката. — Или по-скоро, какво ще се опитаме да направим. Двамата с теб ще поставим това огледало на повърхността на потока, който е до къщата. Той е достатъчно широк и достатъчно плитък, за да ни свърши работа.

— Идеята е да оставим флуидността на водата да упражни налягане върху нас и да ни отнесе.

Преди да успея да кажа нещо или да задам някакъв въпрос, дон Хуан ми припомни, че в миналото бях използвал водата на подобен поток и бях извършил изключителни подвизи на възприятието. Имаше предвид последиците от поглъщането на халюциногенни растения, които бях изпивал много пъти, докато стоях потопен в напоителния канал зад къщата му в Северно Мексико.

— Спести си въпросите, докато ти обясня какво са знаели ясновидците за съзнанието — рече той. — Тогава ще разбереш всичко, което правим, в по-различна светлина. Но първо, нека довършим започнатата процедура.

Отидохме до близкия поток и той избра едно място, където от водата се показваха няколко плоски камъка. Каза, че там водата била достатъчно плитка за нашите цели.

— Какво очакваш да се случи? — попитах аз, вече обхванат от мрачни предчувствия.

— Не знам. Знам само какво ще се опитаме да направим. Ще държим огледалото много внимателно, но и много здраво. Ще ю поставим леко на повърхността на водата, след което ще го оставим да потъне. После ще го хванем на дъното. Проверих, има достатъчно тиня, в която ще можем да заровим пръсти под огледалото, за да го държим здраво.

Той ми каза да клекна на един плосък камък, който се показваше над повърхността на водата в средата на потока, и ме накара да хвана огледалото с две ръце, почти в ъглите на едната страна. Той клекна с лице към мен и хвана огледалото по същия начин. Оставихме огледалото да потъне, след което го хванахме, като потопихме ръцете си във водата почти до лактите.

Нареди ми да се изпразня от мисли и да се взра в повърхността на огледалото. Няколко пъти повтори, че номерът бил въобще да не се мисли. Напрегнато гледах в огледалото. Спокойното течение на водата леко разкривяваше отраженията на донхуановото лице и моето. След няколко минути напрегнато взиране в огледалото ми се стори, че постепенно отражението на неговото и моето лице стана много по-ясен. А огледалото увеличи размерите си, докато стана най-малко метър на метър. Течението сякаш бе спряло, а огледалото се виждаше така ясно, като да беше поставено на повърхността на водата. А още по-странно беше ясното очертание на нашите отражения. Като че ли лицето ми бе увеличено, но не-в размер, а във фокус. Можех да видя порите по кожата на челото си.

Дон Хуан тихо ми прошепна да не се взирам в моите или в неговите очи, а да оставя погледа си да шари по огледалото без да се фокусира върху никоя част от отраженията ни.

— Гледай втренчено без да се взираш! — за пореден път ми нареди той, като си налагаше да шепти.

Направих каквото ми каза без да спра, за да се замисля над явното противоречие. В онзи момент нещо в мен бе уловено в онова огледало и противоречието действително имаше смисъл. „Възможно е да гледаш втренчено без да се взираш“, помислих си аз и в момента, в който тази мисъл бе формулирана, до главата на дон Хуан и моята се появи още една глава. Тя беше в долната част на огледалото, вляво от мен.

Цялото ми тяло се разтрепера. Дон Хуан ми прошепна да се успокоя и да не показвам страх или изненада. Той отново ми нареди да гледам новодошлия втренчено, без да се взирам.

Трябваше да положа неимоверни усилия, за да не се задъхам и да пусна огледалото. Тялото ми се тресеше от главата до петите. Дон Хуан отново ми прошепна да се овладея. Побутна ме с рамо няколко пъти. Малко по малко овладях страха си. Гледах втренчено третата глава и постепенно осъзнах, че това не беше човешка глава, нито пък глава на животно. Всъщност това въобще не беше глава. Беше един образ без вътрешна подвижност. Когато ми хрумна тази мисъл, аз моментално осъзнах, че не я мисля аз. И това осъзнаване въобще не беше мисъл. Преживях един миг на огромно напрежение, след което нещо непонятно ми се изясни. Мислите бяха един глас, който звучеше в ушите ми!

— Аз виждам — извиках на английски, но не се чу никакъв звук.

— Да, ти виждаш — каза гласът в ухото ми на испански.

Почувствах, че съм обгърнат от някаква сила, помощна от мен. Не изпитвах нито болка, нито мъка. Не изпитвах нищо. Знаех без ни най-малко съмнение, защото гласът ми казваше така, че не мога да разкъсам обръча на тази сила чрез волята или силата си. Знаех, че умирам. Автоматично вдигнах очи, за да погледна дон Хуан, и в мига, когато очите ни се срещнаха, силата ме пусна. Бях свободен. Дон Хуан ми се усмихваше, като че ли знаеше точно през какво бях минал.

Осъзнах, че стоя прав. Дон Хуан държеше огледалото вертикално, за да се отцеди водата от него. Върнахме се в къщата мълчешком.

— Древните толтеки били просто хипнотизирани от своите открития — рече дон Хуан.

— Разбирам защо — казах аз.

— Аз също — отвърна рязко дон Хуан.

Силата, която ме бе обгърнала, бе толкова мощна, че ми бе отнела способността да говоря, и дори да мисля, в продължение на часове след случилото се. Тя ме бе смразила до състояние на абсолютна липса на воля. И аз едва-едва бях почнал да се топя.

— В твоя случай — продължи дон Хуан — тази древна толтекска техника се раздели на две части без каквато и ла било съзнателна намеса от наша страна. Първата част бе достатъчна, за да те запозная с това, което става. Във втората ще се опитаме да осъществим онова, което са вършели старите ясновидци.

— Какво всъщност се случи там, дон Хуан? — попитах аз.

— Има две версии. Ще ти кажа първо версията на старите ясновидци. Те смятат, че отразяващата повърхност нададен лъскав предмет, потопен във водата, увеличава силата на водата. Затова те често се втренчвали във водни обекти, а отразяващата повърхност им служела като средство за ускоряване на процеса. Те били убедени, че нашите очи са ключа за навлизане в непознатото; втренчвайки се във вода, те давали възможност на очите да отворят пътя.

Старите ясновидци забелязали, каза дон Хуан, че мокротата на водата само овлажнява или се просмуква, докато флуидността на водата се движи. Тя тече, предположили те, в търсене на други нива под нас. Те вярвали, че водата ни е дадена не само за да поддържа живота, но и да служи също като връзка, като път към другите нива надолу.

— Много ли са нивата надолу? — попитах аз.

— Древните ясновидци преброили седем — отвърна той.

— Ти самият познаваш ли ги, дон Хуан?

— Аз съм ясновидец от новия цикъл и следователно имам друго гледище — рече той. — Сега просто ти показвам какво са вършели старите ясновидци и ти казвам в какво са вярвали.

Но това, че той имал друго гледище, не означавало, че практиките на старите ясновидци били невалидни, изтъкна дон Хуан; техните интерпретации били погрешни, но истините, които открили, имали практическа стойност за тях.

В конкретния случай те били убедени, че е възможно флуидността да пренесе човека тялом където и да е между нашето ниво и някое от седемте нива под нас; или пък да го пренесе духом където и да е на това ниво, по протежението на дадена река и в двете посоки. И те използвали съответно течащата вода, за да се пренасят на това ниво, и водата на дълбоките езера или кладенци, за да се пренасят в дълбочина.

— С техниката, която ти показвам, те целели две неща — продължи дон Хуан. — От една страна, използвали флуидността на водата, за да се пренесат на първото ниво под нас. А от друга, използвали тази техника, за да се срещнат лице в лице със същества от това първо ниво. Приличният на глава образ в огледалото беше едно от тези същества, което бе дошло да ни разгледа.

— Значи те наистина съществуват! — възкликнах аз.

— Разбира се, че съществуват — сопна ми се той.

Дон Хуан каза, че древните ясновидци били погубени от анормалната настойчивост, с която се придържали към своите процедури, но че каквото открили, било валидно. Те открили, че най-сигурният начин да се осъществи среща с някое от тези същества е като се използва воден обект. Размерът му не е от значение; океанът и езерцето вършат една и съща работа. Той бил избрал малък поток, защото мразел да се мокри. Каза, че сме щели да постигнем същите резултати в някое езеро или широка река.

— Представителите на другия вид живот идват да видят какво става, когато ги викат човешките същества — продължи дон Хуан. — Тази толтекска техника е като почукване на вратата им. Старите ясновидци казват, че лъскавата повърхност на дъното на водата служи като примамка и като прозорец. Така че хората и тези същества се срещат на един прозорец.

— Това ли се случи с мен? — попитах аз.

— Старите ясновидци щяха да кажат, че си бил при-теглен от силата на водата и от силата на първото ниво, а в добавка си изпитал магнетичното влияние на съществото на прозореца.

— Но аз чух един глас, който ми казваше, че умирам — рекох аз.

— Гласът е бил прав. Ти умираше и действително щеше да умреш, ако не бях там. Това е опасното при практикуването на толтекските техники. Те са изключително ефективни, но в повечето случаи са смъртоносни.

Казах на дон Хуан, че макар да ме е срам да си призная, аз действително се бях уплашил до смърт. Виждането на този образ в огледалото и усещането на някаква обгръщаща ме сила ми бяха дошли твърде много вчера.

— Не искам да те плаша — рече той, — но това, което преживя, все още е нищо. Ако случилото се с мен ще е показател за това, което ще се случи с теб, по-добре се приготви за най-големия шок в живота си. По-добре да ти потреперят гащите сега, отколкото да умреш от страх утре.

Страхът ми бе така ужасяващ, че дори не можах да изкажа гласно въпросите, които идваха в ума ми. Трудно преглъщах. Дон Хуан така се разсмя, че чак се закашля. Лицето му почервеня. Когато си върнах гласа, всеки от въпросите ми предизвика нов пристъп на задавящ смях.

— Не можеш да си представиш колко ми е смешно всичко това — рече най-накрая той. — Не се смея на теб. Просто на ситуацията. Моят благодетел ме накара да мина през същите етапи и като гледам теб, не мога да не си представям как съм изглеждал аз самият.

Казах му, че ми се повдига. Той отвърна, че това е нормално, че е естествено да съм уплашен и че да се потиска страха е погрешно и безсмислено. Древните ясновидци се оказали в капан като потискали своя ужас, когато би трябвало да са уплашени до смърт. И понеже не искали да преустановят заниманията си, нито да се откажат от своите успокоителни тълкувани, те потискали страха си.

— Какво друго ще правим с огледалото? — попитах аз.

— Ще го използваме, за да се срещнеш лице в лице с онова същество, което вчера само съзерцава.

— Какво става при такава среща?

— Става това, че една форма на живот — човешката — се среща с друга форма на живот. Старите ясновидци казват, че в този случай тя е същество от първото ниво на флуидността на водата.

Дон Хуан обясни, че древните ясновидци предположили, че седемте нива под нашето били нива на флуидността на водата. За тях изворите имали огромно значение, защото те смятали, че в този случай флуидността на водата е обърната и се движи от дълбините към повърхността. И те решили, че това е средството, чрез което съществата от другите нива, тези други форми на живот, идват на нашата планета да ни видят, да ни наблюдават.

— В това отношение старите ясновидци не са сбъркали — продължи той. — Улучили са в десятката. Елементите, които новите ясновидци наричат съюзници, действително се появяват в близост до извори.

— Онова същество в огледалото съюзник ли беше? — попитах аз.

— Разбира се. Но не такъв, който може да се използва. Традицията на съюзниците, с които те запознах на времето, идва направо от древните ясновидци. Те са вършели чудеса със съюзниците, но делата им не стрували и пукната пара, когато се появил истинският враг — техните събратя.

— Щом тези същества са съюзници, те сигурно са много опасни — отбелязах аз.

— Опасни са, колкото сме опасни ние, хората — ни повече, ни по-малко.

— Те могат ли да ни убият?

— Не пряко, но определено могат да ни изплашат до смърт. Те могат да преминат границата или да дойдат само до прозореца. Както сигурно вече си се досетил, древните толтеки също не спрели до прозореца. Те изнамерили особени начини да преминат отвъд него.

Вторият етап от техниката протече твърде подобно на първия, с тази разлика, че ми трябваше почти двойно повече време, за да се отпусна и да успокоя вътрешното си вълнение.

Когато го сторих, отражението на донхуановото лице и моето веднага се изясни. Местех втренчения си поглед от неговото лице към моето и обратно близо час. Очаквах съюзникът да се появи всеки момент, но нищо не се случи. Вратът ме болеше. Гърбът ми се схвана, а Краката ми изтръпнаха. Исках да коленича върху камъка, за да облекча болката в гърба, но дон Хуан ми прошепна, че в момента, в който се появи съюзникът, ще изчезнат всичките ми болки, причинени от неудобното положение, в което стоях.

Беше абсолютно прав. Шокът при вида на кълбовидния образ в края на огледалото разсея всичките ми болки.

— Какво ще правим сега? — прошепнах аз.

— Отпусни се и не фокусирай погледа си върху нищо, дори за миг — отвърна той. — Наблюдавай всичко, което се появява в огледалото. Гледай всичко без да се взираш.

Подчиних се. Гледах всичко в очертанията на огледалото. Усещах едно особено бучене в ушите си. Дон Хуан ми прошепна да започна да си движа очите по посока на часовниковата стрелка, ако усетя, че ме обгръща някаква необикновена сила; но в никакъв случай, подчерта той, не бива да вдигам глава, за да го погледна.

След малко забелязах, че в огледалото имаше нещо повече от отраженията на нашите лица и кълбовидния образ. Повърхността му бе потъмняла. Появиха се точици от наситена виолетова светлина, които постепенно се уголемиха. Имаше и смолисточерни места. После повърхността на огледалото се превърна в нещо като двумерна картина на нощно облачно небе при лунна светлина. Изведнъж цялата повърхност се фокусира, сякаш беше на кинолента. Новата гледка представляваше триизмерен, спиращ дъха изглед на дълбините.

Знаех, че ми е абсолютно невъзможно да надвия огромната притегателна сила на тази гледка. Тя започна да ме тегли навътре.

Дон Хуан твърдо ми прошепна да извъртя очи, за да си спася живота. Движението веднага ме облекчи. Отново можех да различа нашите отражения и това на съюзника. После съюзникът изчезна и отново се появи, но в другия край на огледалото.

Дон Хуан ми нареди да държа огледалото с цялата си сила. Предупреди ме да стоя спокойно и да не правя никакви резки движения.

— Какво ще става? — прошепнах аз.

— Съюзникът ще се опита да излезе — отвърна той.

Едва го каза и аз усетих някакво силно дръпване. Нещо раздруса ръцете ми. Дърпането идваше изпод огледалото. Беше като някаква всмукателна сила, която създаваше еднакво налягане по цялата рамка.

— Дръж огледалото здраво, но внимавай да не го счупиш — нареди дон Хуан. — Бори се със всмукването. Не позволявай на съюзника да потопи огледалото твърде дълбоко.

Силата, която ни дърпаше надолу, беше огромна. Чувствах, че пръстите ми ще се счупят или ще се строшат о камъните по дъното. В един момент и двамата с дон Хуан загубихме равновесие и се наложи да нагазим в потока. Водата беше доста плитка, но плискането около рамката на огледалото, причинено от силата на съюзника, бе толкова страшно, колкото и ако бяхме в широка река. Водата около краката ни се вихреше лудешки, но образите в огледалото оставаха непроменени.

— Внимавай! — извика дон Хуан. — Излиза! Дърпането премина в натиск изотдолу. Нещо се опитваше да хване ръба на огледалото; но не външния ръб, където го държахме ние, а откъм вътрешната страна на огледалото. Сякаш гладката повърхност бе наистина отворен прозорец и нещо или някой се опитваше да се изкатери през него.

С дон Хуан отчаяно се борихме или да натискаме огледалото надолу, когато то биваше тласкано нагоре, или да го дърпаме нагоре, когато то биваше теглено надолу. С полуприведени тела бавно се движехме надолу по течението. Водата ставаше по-дълбока, а дъното бе осеяно с хлъзгави камъни.

— Хайде да извадим огледалото от водата и да го отърсим от него — рече дон Хуан с дрезгав глас.

Шумното пляскане не преставаше. Сякаш бяхме уловили огромна риба с голи ръце и тя буйно се мяташе в тях.

Хрумна ми, че огледалото беше нещо като люк. Някакво странно същество действително се опитваше да се изкачи през него. То се облягаше на ръба на люка с огромна тежест и бе достатъчно голямо, за да измести отраженията на донхуановото лице и моето. Вече не виждах нашите образи. Различавах само някаква маса, която се опитваше да се изтласка нагоре.

Огледалото вече не лежеше на дъното. Пръстите ми не бяха притиснати о камъните. Противоположните сили на дърпанията на съюзника и нашите дърпания задържаха огледалото на средна дълбочина. Дон Хуан каза, че ще протегне ръцете си под огледалото, а аз трябва бързо да ги хвана, за да създадем един по-добър лостов механизъм и да вдигнем огледалото с предната част на ръцете си. Когато го пусна, то се наклони към него. Аз бързо се протегнах, за да хвана ръцете му, но под водата нямаше нищо. Поколебах се за миг и огледалото се изплъзна от ръцете ми.

— Дръж го! Дръж го! — изкрещя дон Хуан.

Хванах огледалото тъкмо когато щеше да се разбие в камъните. Вдигнах го над водата, но не достатъчно бързо. Водата бе сякаш като лепило. Изваждайки огледалото от нея, аз извадих също и някаква тежка, еластична субстанция, която просто издърпа огледалото от ръцете ми и го върна обратно във водата.

Дон Хуан, проявявайки изключителна пъргавост, хвана огледалото и го изправи вертикално без никаква трудност.

Никога през живота си не бях изпитвал такава меланхолия. Това беше една тъга, за която нямаше точно определена причина, но аз я свързах със спомена за дълбините, които бях видял в огледалото. Беше една смесица от най-чист копнеж към онези дълбини и абсолютен страх от тяхната вледеняваща усамотеност.

Дон Хуан отбеляза, че в живота на воините е нещо съвсем естествено да си тъжен без видима причина. Ясновидците твърдят, че сияйното яйце, бидейки енергийно поле, усеща крайното си местоназначение винаги когато се нарушат границите на познатото. Само едно зърване на вечността извън пашкула е достатъчно, за да наруши уюта на нашия опис. Меланхолията, която се появява в резултат на това, понякога е толкова силна, че може да доведе до смърт.

Той каза, че най-добрият начин да се отървеш от меланхолията, е да й се присмееш. Той прокоментира с подигравателен тон, че моето първо внимание правело всичко възможно, за да възстанови реда, който е бил нарушен от срещата ми със съюзника. И понеже нямало начин да се възстанови този ред с рационални средства, първото ми внимание го правело, като съсредоточавало цялата си сила върху тъгата.

Казах му, че дори да е така, меланхолията ми е истинска. Това, че й се отдавам, че съм тъжен и унил, съвсем не изчерпва чувството за самотност, което бях изпитал при спомена за онези дълбини.

— Значи най-после нещо те достига — рече дон Хуан. — Прав си. Няма нищо по-самотно от вечността. А нищо не е по-удобно за нас от това да сме човешки същества. Което от своя страна е още едно противоречие: как може човек да запази оковите на своята човешка природа и въпреки това радостно и решително да навлезе в абсолютната самота на вечността? Когато разрешиш тази загадка, ще си готов за последното пътуване.

Тогава узнах с абсолютна сигурност причината за своята тъга. Това бе едно повтарящо се чувство у мен, което аз винаги забравях, докато не осъзнаех отново същото нещо, а именно: колко дребно и нищожно е човечеството в сравнение с необятността на онова самостойно нещо, което бях видял отразено в огледалото.

— Човешките същества наистина са нищо, дон Хуан — рекох аз.

— Знам какво си мислиш — отвърна той. — Разбира се, че сме нищо, но точно в това е най-голямото предизвикателство — че ние, дето сме нищо, бихме могли действително да се изправим пред самотата на вечността.

Той рязко смени темата и аз останах с отворена уста, без да успея да изкажа следващия си въпрос. Той заговори за срещата ни със съюзника. Каза, че борбата ни с него съвсем не е била шега. Не било чак въпрос на живот и смърт, но не било и игра.

— Избрах тази техника — продължи той, — защото и моят благодетел нея ми показа. Когато го помолих да ми даде пример за техниките на старите ясновидци, той едва не умря от смях; моята молба така много му напомняла за неговото собствено преживяване. Неговият благодетел, нагуалът Елиас, също му бил направил една доста запомняща се демонстрация на същата техника.

Дон Хуан каза, че след като бил направил своята рамка за огледалото от дърво, би трябвало да ме посъветва и аз да направя същото, но той искал да види какво ще стане, ако рамката е по-здрава от неговата или от тази на неговия благодетел. При тях рамките се счупили и в двата случая съюзникът излязъл навън.

Той обясни, че при неговата среща със съюзника съществото разчупило рамката на две и той и благодетелят му останали с по едно парче дърво в ръцете, докато огледалото потънало, а съюзникът излязъл навън.

Благодетелят му знаел какви неприятности ги чакат. Отразени в огледалото, съюзниците не са чак толкова страшни, защото човек вижда само един образ, маса някаква. Но когато излязат, освен че изглеждат наистина ужасяващо, те са и големи досадници.

Дон Хуан отбеляза, че е много трудно за един съюзник да се върне в своето ниво, след като веднъж е излязъл от него. Същото важи и за човека. Ако някой ясновидец се осмели да навлезе в нивото на тези същества, по всяка вероятност там и ще остане.

— Моето огледало се разби от силата на съюзника — рече той. — Вече нямаше прозорец и съюзникът не можеше да се върне, затова тръгна след мен. Всъщност хукна след мен, търкаляйки се. Аз побягнах с всичка сила, като пищях от ужас. Тичах по склоновете нагоре-надолу, като някой луд. И през цялото време съюзникът беше само на няколко сантиметра от мен.

Дон Хуан каза, че неговият благодетел хукнал след него, но той бил твърде стар и не можел да се движи достатъчно бързо; съобразил, обаче, да каже на дон Хуан да се върне обратно, за да може да вземе мерки да го отърве от съюзника. Той извикал, че ще накладе огън, а дон Хуан трябвало да обикаля в кръг, докато всичко е готово. И той отишъл да събере сухи съчки, докато дон Хуан търчал около една могила, полудял от страх.

Дон Хуан призна, че докато обикалял в кръг му хрумнала мисълта, че неговият благодетел всъщност се наслаждава на цялата случка. Той знаел, че неговият благодетел е воин, способен да извлече наслада от всяка ситуация. Защо не и от тази? За миг той така се ядосал на своя благодетел, че съюзникът спрял да го преследва и дон Хуан, с твърде груби изрази, обвинил своя благодетел в злонамереност. Неговият благодетел не отговорил, но направил жест на неподправен ужас, когато погледът му се плъзнал покрай дон Хуан и спрял на съюзника, който се изправял застрашително и над двамата. Дон Хуан забравил яда си и отново затичал в кръг.

— Моят благодетел бе наистина един стар дявол — рече дон Хуан, смеейки се. — Той се бе научил да се смее вътрешно. Никога не личеше по лицето му, така че той можеше да се преструва, че плаче или че се гневи, докато всъщност се смее. Този ден, когато съюзникът ме преследваше в кръг, моят благодетел стоеше там и се защитаваше от обвиненията ми. Чувах само откъслеци от дългата му реч всеки път, когато пробягвах покрай него. Като свърши с тази реч, чух откъслеци от друго обяснение, а именно, че трябвало да събере доста дърва, че съюзникът бил голям, че огънят трябвало да бъде голям колкото съюзника и че цялата маневра може да не даде резултат.

— Единствено влудяващият страх ми даваше сили да продължавам да бягам. Накрая той сигурно разбра, че всеки момент ще се строполя мъртъв от изтощение; накладе огъня и с пламъците ме защити от съюзника.

Дон Хуан каза, че останали при огъня цялата нощ. Най-тежките мигове за него настъпили, когато неговият благодетел трябвало да отиде за още дърва и го оставил сам. Той бил толкова изплашен, че обещал пред Бога да се откаже от пътя на знанието и да стане фермер.

— Сутринта, когато бях изчерпал цялата си енергия, съюзникът успя да ме бутне в огъня и аз лошо се изгорих — добави дон Хуан.

— А какво стана със съюзника? — попитах аз.

— Моят благодетел така и не ми каза какво е станало с него — отвърна той. — Но имам чувството, че още обикаля по тия места, опитвайки се да открие пътя за обратно.

— А какво стана с твоето обещание пред Бога?

— Моят благодетел каза да не се притеснявам; това било хубаво обещание, но още не съм знаел, че нямало кой да го чуе, защото няма Бог. Това, което съществува там горе, са излъчванията на Орела, а пред тях не можеш да даваш обещания.

— Какво щеше да се случи, ако съюзникът те беше хванал? — попитах аз.

— Може би щях да умра от страх — отвърна той. — Ако знаех какво ще последва, ако ме хване, щях да го оставя да ме хване. По онова време бях безразсъден човек. Хване ли те съюзник, или получаваш инфаркт и умираш, или се бориш с него. После, след като се е бил няколко мига с мнима жестокост, енергията на съюзника намалява. Съюзниците не могат да ни направят нищо, както и ние на тях. Дели ни бездна.

— Древните ясновидци вярвали, че в момента, когато енергията на съюзника започне да намалява, той предава силата си на човека. Сила, глупости! Старите ясновидци са изкарвали съюзници и от ушите си, но силата им по никакъв начин не им е помогнала.

Дон Хуан обясни, че и в този случай на новите ясновидци се паднала честта да оправят това объркване. Те открили, че единственото нещо, което е от значение, е безупречността, т.е. освободената енергия. Имало наистина и такива сред древните ясновидци, които били спасени от своите съюзници, но това нямало нищо общо със силата на съюзниците да предотвратяват каквото и да е: по-скоро именно безупречността на тези хора им позволила да използват енергията на тези други форми на живот.

Новите ясновидци открили също и най-важното относно съюзниците, а именно: какво ги прави полезни или безполезни за човека. Безполезните съюзници, които са зашеметяващо много на брой, имат в себе си такива излъчвания, за които ние нямаме съответни в нас. Те са толкова различни от нас, че са абсолютно неизползваеми. Другите съюзници, които са забележително малко на брой, са сходни с нас, което ще рече, че притежават някои излъчвания, които пасват на нашите.

— Как използват хората този вид съюзници? — попитах аз.

— По-правилно ще е да употребяваш друга дума вместо „използват“ — отвърна той. — Аз бих казал, че процесът, който се осъществява между ясновидците и този вид съюзници, е една честна размяна на енергия.

— Как се извършва тази размяна? — попитах аз.

— Чрез техните съответстващи си излъчвания — отвърна той. — Тези излъчвания се намират, естествено, в лявостранното съзнание на човека; страната, която обикновеният човек никога не използва.

— Поради тази причина съюзниците са абсолютно изключени от света на дясностранното съзнание, или рационалната страна.

Той каза, че съответстващите си излъчвания дават общ език на хората и съюзниците. А след това, като се посближат малко, се установява една по-дълбока връзка, която дава възможност и на двете форми на живот да се облагодетелстват. Ясновидците търсят ефирността на съюзниците; от тях стават чудесни разузнавачи и пазители. Съюзниците търсят по-голямото енергийно поле на човека, а с него те могат дори да се материализират. Дон Хуан ме увери, че опитните ясновидци си играят с тези общи излъчвания, докато ги нагласят на абсолютен фокус; тогава се осъществява размяната. Древните ясновидци не разбирали този процес и разработили сложни техники на втренчване, за да могат да слизат в дълбините, които бях видял в огледалото.

— Старите ясновидци имали едно много сложно приспособление, което им помагало при тяхното слизане — продължи дон Хуан. — То представлявало въже със специално усукване, чийто мек край бил потопен в растителна смола, така че се получавало нещо като тапа, която точно пасвала на пъпа. Това въже те завързвали около кръста си. Ясновидците имали помагач или няколко помагачи, които ги държели за въжето, докато те се отдавали на своето втренчване. Естествено, да се втренчваш направо в отражението на дълбок, чист вир или езеро е далеч по-завладяващо и опасно от това, което ние направихме с огледалото.

— Но те наистина ли тялом са слизали? — попитах аз.

— Ще се изненадаш, ако разбереш на какво са способни хората, особено ако владеят съзнанието — отвърна той. — Старите ясновидци не са били много нормални. В своите пътувания до дълбините те откривали чудеса. Срещите им със съюзниците били нещо обичайно.

— Вече разбираш, естествено, че „дълбините“ е образно казано. Няма дълбини, има само боравене със съзнанието. Но старите ясновидци така и не разбрали това.

Казах на дон Хуан, че от това, което ми бе разказал за своята среща със съюзника, и от собственото ми впечатление при вида на онази блъскаща сила във водата, бях стигнал до заключението, че съюзниците са много агресивни.

— Не е точно така — рече той. — Не че нямат достатъчно енергия, за да бъдат агресивни, а просто имат друг вид енергия. Те са по-скоро като електрически ток, докато органичните същества приличат повече на топлинни вълни.

— Но защо съюзникът те е преследвал толкова дълго? — попитах аз.

— Това не е чудно — отвърна той. — Емоциите ги привличат, а животинският страх ги привлича най-много. Той освобождава онзи вид енергия, от който имат нужда. Излъчванията вътре в тях се възбуждат от животинският страх. И тъй като моят страх беше непоклатим, съюзникът тръгна след него, или по-точно страхът ми закачи съюзника и не го пускаше.

Дон Хуан каза, че именно старите ясновидци били тези, които открили, че съюзниците харесват животинския страх повече от всичко друго. Те стигнали дори до там, че съзнателно подхранвали съюзниците си с него, като плашели хората до смърт. Старите ясновидци били убедени, че съюзниците имат човешки чувства, но новите ясновидци видели, че не е точно така. Те видели, че съюзниците ги привлича енергията, освободена от емоциите; любовта върши същата работа, както примерно омразата или тъгата.

Дон Хуан добави, че ако бе изпитал любов към онзи съюзник, съюзникът така или иначе пак щял да тръгне след него, но видът на преследването щял да бъде различен. Попитах го дали съюзникът щеше да спре да го гони, ако той бе овладял страха си. Дон Хуан отвърна, че контролирането на страха било „номер“ на старите ясновидци. Те се научили да го контролират до такава степен, че можели да го освобождават на порции. Те закачали съюзниците си чрез своя собствен страх и, освобождавайки го постепенно на малки порции, като храна, те всъщност държели своите съюзници в робство.

— Това старите ясновидци били ужасни хора — продължи дон Хуан. — Всъщност не трябва да говоря в минало време — те са ужасни и сега. Направеното от тях доминира, властва над всеки и над всичко.

— Дори и сега ли, дон Хуан? — попитах аз, опитвайки се да го накарам да обясни по-подробно.

Той смени темата, като каза, че съм пропуснал възможността да бъда истински, безмерно изплашен. Отбеляза, че безспорно засмоляването на рамката е попречило на водата да проникне зад огледалото. Той отчете това като решаващия фактор съюзникът да не счупи огледалото.

— Много жалко — рече той. — Можеше пък да ти хареса този съюзник. Между другото, той не беше същият, който дойде онзи ден. Вторият идеално ти подхождаше.

— Ти самият имаш ли съюзник, дон Хуан? — попитах аз.

— Както знаеш, аз имам съюзниците на моя благодетел — отвърна той. — Не мога да кажа, че изпитвам към тях същите чувства, каквито изпитваше моят благодетел. Той беше спокоен, но крайно страстен човек, който щедро раздаваше всичко, което има, включително енергията си. Той обичаше своите съюзници. За него не представляваше никаква трудност да позволи на съюзниците да използват неговата енергия и да се материализират. Имаше особено един, който можеше да приема някакъв уродлив човешки образ.

Дон Хуан продължи, като каза, че тъй като не бил пристрастен към съюзниците, никога не ми бил дал истински да ги изпитам върху себе си, както бил направил неговият благодетел, докато той все още се възстановявал от раната в гърдите си. Всичко започнало с мисълта, че неговият благодетел е странен човек. Едва изплъзнал се от лапите на дребния тиранин, дон Хуан започнал да подозира, че е попаднал в друг капан. Намерението му било да изчака няколко дни, докато си възвърне силата, и да избяга, докато старецът не е вкъщи. Но старикът сигурно прочел мислите му, защото един ден прошепнал; на дон Хуан с поверителен тон, че трябва да се оправи възможно най-бързо, за да могат двамата да избягат от неговия тъмничар и мъчител. След това, треперейки от страх и немощ, старецът отворил вратата и един чудовищно уродлив човек с рибешко лице влязъл в стаята, сякаш досега бил подслушвал зад вратата. Той бил сивкавозелен, имал само едно огромно немигащо око и бил голям колкото вратата. Дон Хуан каза, че бил толкова изненадан и уплашен, че припаднал, а след това години наред не могъл да се отърси от този страх.

— Твоите съюзници полезни ли са ти, дон Хуан? — попитах аз.

— Много е трудно да се реши — отвърна той. — По някакъв начин аз обичам съюзниците, които моят благодетел ми даде. Те са способни да отвръщат с невъобразима привързаност. Но те са непонятни за мен. Те ми бяха дадени за компания в случай, че някога бъда изоставен сам в онази необятност, наречена „излъчванията на Орела“.