Карлос Кастанеда
Огънят отвътре (16)

15
ПРЕДИЗВИКАТЕЛИТЕ НА СМЪРТТА

ПРИСТИГНАХ В КЪЩАТА на Хенаро към два следобед. С дон Хуан завързахме разговор и после той ме премести в състояние на повишено съзнание.

— Ето ни пак тримата заедно, точно както бяхме в деня, когато отидохме на онази плоска скала — рече дон Хуан. — Довечера отново ще отидем там.

— Сега имаш достатъчно знания, за да си извадиш много сериозни заключения относно това място и въздействието му върху съзнанието.

— Какво му е на това място, дон Хуан?

— Довечера ще разбереш някои страшни факти, които старите ясновидци събрали за търкалящата се сила; ще видиш какво имах предвид, когато ти казах, че старите ясновидци решили да живеят на всяка цена.

Дон Хуан се обърна към Хенаро, който почти заспиваше. Сръга го.

— Не смяташ ли, Хенаро, че старите ясновидци са били ужасни хора? — попита дон Хуан.

— Абсолютно — отвърна Хенаро отривисто и после сякаш се поддаде на умората.

Започна забележимо да клюма. След миг беше дълбоко заспал — с глава, увиснала на гърдите, и брадичка, забодена в тях. Похъркваше.

Понечих да се разсмея с глас. Но тогава забелязах, че Хенаро се взира в мен, сякаш спеше с отворени очи.

— Те били такива ужасни хора, че дори предизвиквали смъртта — добави Хенаро между похъркванията.

— Не ти ли се ще да узнаеш как тези страшни хора предизвиквали смъртта? — попита ме дон Хуан.

Изглежда ме подтикваше да помоля за пример на тяхната страховитост. Спря и ме погледна сякаш с някакво очакване в очите.

— Очакваш да помоля, за пример, нали? — казах аз.

— Това е велик момент — рече той, като ме потупа по гърба и се разсмя. — Моят благодетел ме постави на тръни в този миг. Аз го помолих да ми даде пример и той го направи; сега и аз ще ти дам един, без значение дали го искаш или не.

— Какво възнамеряваш да направиш? — попитах аз толкова уплашен, че стомахът ми се сви на топка и гласът ми едва излизаше.

На дон Хуан му трябваше доста време, за да се успокои от смеха. Всеки път, когато понечеше да заговори, се задавяше от смях.

— Както ти каза Хенаро, старите ясновидци били ужасни хора — рече дон Хуан, бършейки очите си. — Имало нещо, което те се опитвали да избегнат на всяка цена — не искали да умрат. Сигурно ще кажеш, че обикновеният човек също не иска да умре, но предимството на старите ясновидци било, че те имали необходимата концентрация и дисциплина да Възнамеряват отпраща-нето на разни неща и те действително възнамерили отпращането на смъртта.

Той спря и ме погледна с вдигнати вежди. Каза, че изоставам и че не задавам обичайните си въпроси. Отбелязах, че ми е ясно как ме насочва към това да го попитам дали старите ясновидци са успели да отпратят смъртта чрез своето намерение, но че той самият вече ми бе казал, че тяхното знание за „акробата“ не ги е спасило от умиране.

— Те успели да възнамерят отпращането на смъртта — рече дон Хуан, като изговаряше всяка дума много внимателно. — Но въпреки това трябвало да умрат.

— Как са отпратили смъртта чрез намерението си? — попитах аз.

— Наблюдавали своите съюзници — рече той — и като видели, че те са живи същества с много по-голяма устойчивост на търкалящата се сила, моделирали себе си по техен образец.

Старите ясновидци разбрали, обясни дон Хуан, че само органичните същества имат пролука, която прилича на купа. Нейният размер, форма и крехкост представляват идеалната конфигурация за ускоряване пропукването и сгърчването на сияйната обвивка под ударите на търкалящата се сила. Съюзниците, от друга страна, чиято пролука представлява само една линия, предоставят толкова малка повърхност на търкалящата се сила, че са на практика безсмъртни. Техните пашкули могат да издържат ударите на акробата безкрайно, защото нишковидните пролуки съвсем не са идеалната конфигурация за него.

— Старите ясновидци разработили най-странни техники, за да затворят своите пролуки — продължи дон Хуан. — Те по същество били прави, като предположили, че нишковидната пролука е по-издържлива от приличната на купа.

— Тези техники съществуват ли още? — попитах аз.

— Не, не съществуват — отвърна той. — Но някои от ясновидците, които са ги практикували, съществуват.

По непонятни за мен причини това негово изявление породи у мен най-чист ужас. Дишането ми моментално се промени и аз не можех да овладея ускорения му ритъм.

— Те са живи до ден-днешен, нали така Хенаро? — попита дон Хуан.

— Абсолютно — измърмори Хенаро, очевидно в състояние на дълбок сън.

Попитах дон Хуан дали знае защо съм толкова изплашен. Той ми припомни един случай в същата тази стая, когато ме бяха попитали дали съм забелязал странните същества, които били влезли в момента, когато Хенаро отвори вратата.

— Този ден твоята събирателна точка навлезе много дълбоко в лявата страна и събра един страшен свят — продължи той. — Но това вече съм ти го казвал; онова, което не помниш, е, че ти отиде направо в един далечен свят и там се попика от страх.

Дон Хуан се обърна към Хенаро, който спокойно похъркваше с опънати пред себе си крака.

— Не се ли попика той от страх, Хенаро? — попита той. — Абсолютно се попика — измърмори Хенаро и дон Хуан се разсмя.

— Искам да знаеш, че ние не те обвиняваме за това, че си се изплашил — продължи дон Хуан. — Самите ние се отвращаваме от някои действия на старите ясновидци. Сигурен съм, че досега вече си разбрал, че това, което не можеш да си спомниш за онази нощ, е, че ти видя старите ясновидци, които са все още живи.

Поисках да възразя, че нищо не съм разбрал, но не можех да изкажа думите си. Трябваше на няколко пъти да се прокашлям, преди да успея да учленя някоя дума. Хенаро беше станал и леко ме потупваше по гърба, точно под врата, сякаш се бях задавил.

— Пресипнал си — рече той.

Благодарих му с писклив глас.

— Не, май доста си се понаплашил — добави той и седна да спи.

Дон Хуан каза, че новите ясновидци се противопоставили на всичките странни практики на старите ясновидци и ги обявили не само за безполезни, но и като вредни за цялото ни същество. Те стигнали дори до там, че забранили на тези техники да бъдат обучавани новите воини; и поколения наред не било споменавано нищо за тези практики.

Едва в началото на XVIII век нагуалът Себастиян, член на правата нагуалска линия на дон Хуан, преоткрил съществуването на тези техники.

— Как ги е преоткрил? — попитах аз.

— Той бил превъзходен прикривач и поради безупреч-ността си имал възможност да научи чудеса — отвърна дон Хуан.

Той каза, че един ден, когато нагуалът Себастиян се канел да се заеме с ежедневните си задължения — той бил клисар в катедралата в града, където живеел, — той видял един индианец на средна възраст, който се суетял около вратата на църквата.

Нагуалът Себастиян отишъл при човека и го попитал дали има нужда от помощ.

— Имам нужда от малко енергия, за да затворя пролуката си — рекъл му човекът с висок ясен глас. — Ще ми дадеш ли малко от твоята енергия?

Според легендата, каза дон Хуан, нагуалът Себастиян се слисал. Той не знаел за какво говори човекът. Предложил на индианеца да го заведе при енорийския свещеник. Човекът изгубил търпение и гневно обвинил на-гуала Себастиян, че шикалкави.

— Имам нужда от твоята енергия, защото ти си нагуал — рекъл той. — Хайде да тръгваме без много шум.

Нагуалът Себастиян се поддал на магнетичната сила на непознатия и покорно тръгнал с него към планините.

Нямало го в продължение на много дни. Когато се върнал, имал не само ново мнение за старите ясновидци, но и подробни знания за техните техники. Непознатият бил древен толтек. Един от последните оцелели.

— Нагуалът Себастиян открил чудеса относно старите ясновидци — продължи дон Хуан. — Той бил първият, който узнал колко уродливо-странни и налудничави били те всъщност. Преди него знанието било само от разкази.

— Една нощ моят благодетел и нагуалът Елиас ми дадоха пример за тази налудничавост. Всъщност те ни го показаха на мен и Хенаро заедно, затова ще е най-уместно ние двамата да ти покажем същия пример.

Исках да заговоря, за да ги забавя; имах нужда от време, за да се успокоя, да обмисля нещата. Но преди да успея да кажа каквото и да е, дон Хуан и Хенаро практически вече ме извличаха от къщата. Отправихме се към същите ерозирали хълмове, където бяхме ходили и преди.

Спряхме в подножието на широк, гол хълм. Дон Хуан посочи към някакви далечни планини на юг и каза, че между мястото, където стоим ние, и някакъв естествен прорез в онези планини — прорез, който приличал на отворена уста, имало поне седем места, където древните ясновидци са фокусирали цялата сила на своето съзнание.

Дон Хуан каза, че онези ясновидци били не само добре осведомени и дръзки, но и все успявали. Той добави, че неговият благодетел бил показвал на него и на Хенаро едно място, където старите ясновидци, водени от обичта си към живота, се били погребали живи и действително отпратили чрез своето намерение търкалящата се сила.

— В тези места няма нищо, което да привлече окото — продължи той. — Старите ясновидци внимавали да не оставят следи. Това е просто пейзаж. Човек трябва да види, за да узнае къде са тези места.

Дон Хуан каза, че не му се ходело до далечните места, затова щял да ме заведе до най-близкото. Настоях да ми кажат какво целим. Дон Хуан каза, че ще опитаме да видим погребаните ясновидци и че за целта трябвало да останем под прикритието на някакви зелени храсти, докато се стъмни. Той ги посочи; бяха на около половин миля разстояние, нагоре по стръмен склон.

Стигнахме до мястото с храстите и се разположихме под тях възможно най-удобно. После дон Хуан започна да обяснява, че за да получат енергия от земята, древните ясновидци се погребвали за известни периоди от време в зависимост от това какво искат да постигнат. Колкото по-трудна била задачата им, толкова по-дълго стоели погребани.

Дон Хуан стана и мело драматично ми показа едно място на няколко метра от нас.

— Старите ясновидци са погребани там — рече той. — Те са се погребали преди около две хиляди години, за да избегнат смъртта, но не в смисъл да избягат от нея, а да я предизвикат.

Дон Хуан помоли Хенаро да ми покаже точното място, където са погребани старите ясновидци. Извърнах се, за да погледна Хенаро, и разбрах, че той седи до мен, отново дълбоко заспал. Но за мое най-голямо учудване той скочи, излая като куче и затича с все сила към мястото, което сочеше дон Хуан. Като стигна там, започна да го обикаля, идеално имитирайки малко кученце.

Представлението му ми се стори смешно. Дон Хуан се превиваше от смях.

— Хенаро ти показа нещо изключително — рече дон Хуан, след като Хенаро се бе върнал при нас и отново бе заспал. — Показа ти нещо свързано със събирателната точка и сънуването. Сега той сънува, но може да действа така, все едно, че е напълно буден и чува всичко, което казваш. В това състояние той може да направи повече, отколкото, ако е буден.

Дон Хуан замълча за миг, като че ли преценявайки какво да каже след това. Хенаро ритмично похъркваше.

Дон Хуан отбеляза колко лесно му било да открива недостатъци в това, което са вършели старите ясновидци, и все пак, което си е право, никога нямало да му омръзне да повтаря какви прекрасни постижения имали те. Той каза, че те разбирали земята до съвършенство. Те не само открили и използвали тласъка на земята, но открили също, че ако останат погребани, събирателната им точка подравнява излъчванията, които обикновено са недостъпни, и че това подреждане пуска в действие странната, необяснима способност на земята да отклонява непрестанните удари на търкалящата се сила. Затова те разработили най-поразителни и сложни техники да се погребват за изключително дълги периоди от време, без това да им вреди. В своята борба срещу смъртта те се научили как да удължават тези периоди така, че да покриват хилядолетия.

Денят беше облачен и нощта се спусна бързо. За съвсем кратко време всичко потъна в мрак. Дон Хуан стана и ни поведе, мен и сомнамбула Хенаро, към една огромна, плоска овална скала, която бе привлякла вниманието ми още от мига, когато дойдохме на това място. Тя приличаше на плоската скала, на която бяхме ходили преди, но беше по-голяма. Хрумна ми мисълта, че скалата, колкото и огромна да беше, е поставена там нарочно.

— Това е още едно такова място — рече дон Хуан. — Тази голяма скала е поставена тук като клопка, да привлича хората. Скоро ще разбереш защо.

Ледена тръпка мина по тялото ми. Струваше ми се, че ще припадна. Знаех, че определено преигравам и исках да кажа нещо за това, но дон Хуан продължаваше да говори в дрезгав шепот. Каза, че Хенаро, понеже сънува, имал достатъчно контрол върху събирателната си точка, за да я премести дотам, че да достигне специфичните излъчвания, които ще събудят каквото има около скалата.

Посъветва ме да се опитам и аз да преместя своята събирателна точка и да последвам Хенаровата. Каза, че мога да го направя, като първо наглася непреклонното си намерение да я раздвижи, а после да оставя контекста на ситуацията да диктува накъде да се мести.

След моментен размисъл дон Хуан ми прошепна в ухото да не се притеснявам за никакви процедури, защото повечето от наистина необикновените неща, които се случват на ясновидците, а и на обикновения човек в това число, стават от само себе си, с намесата единствено на намерението.

Замълча за миг и после добави, че опасността за мен щяла да бъде неминуемия опит на погребаните ясновидци да ме изплашат до смърт. Той ме посъветва да се владея и да не се поддавам на страха, а да следвам движенията на Хенаро.

Отчаяно се борех да не ми прилошее. Дон Хуан ме потупа по гърба и каза, че аз съм стар професионалист в ролята на невинен наблюдател. Той ме увери, че не е съзнателен отказът ми да преместя събирателната си точка, а защото всяко човешко същество го прави автоматично.

— Нещо ще те изплаши така, та косите ти ще настръхнат — прошепна дон Хуан. — Не се предавай, защото ако го направиш, ще умреш и старите лешояди, дето са тук, ще пируват с енергията ти.

— Хайде да се махаме оттук — замолих го аз. — Всъщност съвсем не ми е притрябвал пример за уродливостта на старите ясновидци.

— Твърде късно е — рече Хенаро, този път напълно буден, застанал до мен. — Дори и да се опитаме да избягаме, двамата ясновидци и техните съюзници на другото място ще те повалят. Те вече са направили кръг около нас. Точно в този момент върху теб са съсредоточени цели шестнайсет създания.

— Кои са те? — попитах шепнешком в ухото на Хенаро.

— Четиримата ясновидци и тяхната свита — отвърна той. — Те знаят за нас откакто сме тук.

Исках да си подвия опашката и да побягна през глава, но дон Хуан ме хвана за ръката и посочи към небето. Забелязах, че е настъпила значителна промяна във видимостта. Вместо смолисточерния мрак, който преобладаваше, сега бе приятна утринна дрезгавина. Бързо прецених накъде са четирите посоки. Небето определено беше по-светло на изток.

Усетих странно налягане около главата си. Ушите ми бучаха. Беше ми студено и същевременно ме тресеше. Бях уплашен, както не съм бивал никога преди, но това, което ме притесняваше, беше едно дразнещо усещане за поражение, за проявена страхливост. Чувствах се отвратен и жалък.

Дон Хуан ми зашептя в ухото. Той каза, че трябва да съм нащрек и че атаката на старите ясновидци ще бъде почувствана от трима ни всеки момент.

— Можеш да се хванеш за мен, ако искаш — прошепна ми Хенаро бързо, сякаш някой го гонеше.

Поколебах се за миг. Не исках дон Хуан да сметне, че съм толкова изплашен, че имам нужда да се хвана за Хенаро.

— Идват! — високо прошепна Хенаро.

Светът мигновено се обърна с главата надолу за мен, когато нещо ме сграбчи за левия глезен. Почувствах студенината на смъртта по цялото си тяло. Знаех, че бях стъпил върху някаква желязна скоба, може би капан за мечки. Всичко това премина през ума ми преди да надам пронизителен писък, толкова силен, колкото и страхът ми. Дон Хуан и Хенаро гръмко се разсмяха. Те бяха на не повече от метър от двете ми страни, но аз бях толкова ужасен, че дори не ги забелязвах.

— Пей! Пей, ако ти е мил животът! — чух дон Хуан да ми нарежда шепнешком.

Опитах се да освободя краката си и усетих някакво убождане, сякаш игли се забиваха в кожата ми. Дон Хуан продължаваше да настоява да запея. Той и Хенаро подхванаха някаква народна песен. Хенаро изговаряше текста, като ме гледаше от разстояние не повече от пет сантиметра. Пееха фалшиво, с груби гласове, като така се задъхваха и така пренапрягаха гласните си струни, че накрая се разсмях.

— Пей или ще умреш — рече ми дон Хуан.

— Хайде да направим трио — каза Хенаро. — Ще изпеем едно болеро.

Присъединих се към тях. Пяхме доста време колкото ни глас държи, като пияници. Усетих, че желязната хватка около крака ми постепенно ме отпуска. Не бях посмял да погледна надолу към глезена си. В един момент го направих и тогава разбрах, че не ме е уловил никакъв капан. Нещо тъмно, подобно на глава ме хапеше!

Само едно върховно усилие ме задържа да не припадна. Усетих, че ми прилошава и автоматично се опитах да се наведа напред, но някой със свръхчовешка сила ме сграбчи безболезнено за лактите и тила и не ми позволи да мръдна. Повърнах върху дрехите си.

Отвращението ми беше толкова пълно, че започнах да припадам. Дон Хуан напръска лицето ми с вода от малката кратунка, която той винаги носеше със себе си, когато ходехме из планините. Водата се стече под яката ми. Студенината възстанови физическото ми равновесие, но не повлия на силата, която ме държеше за лактите и тила.

— Мисля, че прекаляваш с твоя страх — рече дон Хуан високо и с толкова безразличен тон, че незабавно предизвика едно чувство за ред.

— Хайде пак да запеем — добави той. — Да изпеем някоя съдържателна песен — не искам повече болера.

Мислено му благодарих за неговата трезвост и висок стил. Така се разчувствах, като ги чух да пеят, че заридах.

„Заради страстта ми, казват

нещастие върви към мен.

Какво от това,

че може да е и самият дявол.

Аз знам как да умра.

Валентина, Валентина,

хвърлям се на твоя път.

Ако ще умирам утре,

защо да не е, веднъж и завинаги, днес?“

Целият се разтреперах под въздействието на това забележително противопоставяне на ценности. Никога една песен не е означавала толкова много за мен. Като ги чух да пеят тези стихове, които обикновено смятах за пропити с евтина сантименталност, ми се стори, че разбрах духа на воина. Дон Хуан многократно ми бе повтарял, че воините живеят със смъртта до себе си, и от знанието, че смъртта е с тях, те черпят смелост да се изправят срещу каквото и да е. Дон Хуан бе казал, че най-лошото, което може да ни се случи, е да умрем, и тъй като това вече е наша непроменима съдба, ние сме свободни; онези, които са загубили всичко, повече няма от какво да се страхуват.

Отидох при дон Хуан и Хенаро и ги прегърнах, за да изразя безкрайната си благодарност и възхищение към ТЯХ.

Тогава осъзнах, че вече нищо не ме държеше, Без да каже нито дума, дон Хуан ме хвана за ръката и ме заведе да седна на плоската скала.

— Шоуто тепърва започва — рече весело Хенаро, докато се наместваше удобно на скалата. — Ти току-що си плати входния билет. Целите ти гърди са омазани с него.

Той ме погледна и двамата се разсмяха.

— Не сядай много близо до мен — рече Хенаро. — Не си падам по повръщаното. Но не отивай и много далеч. Старите ясновидци още не са свършили с номерата си.

Приближих се до тях колкото позволяваше благоприличието. Чувствах се неудобно от състоянието си, но това трая само миг, след което всичките ми притеснения се обезсмислиха, защото забелязах, че някакви хора идват към нас. Не можех да различа ясно очертанията им, но виждах една маса от човешки фигури да се движи в полумрака. Те не носеха със себе си газени лампи или джобни фенерчета, които в този час на деня все още биха им трябвали. Тази подробност някак си ме обезпокои! Не исках да се задълбочавам в нея и нарочно започнах да разсъждавам. Сметнах, че сигурно сме привлекли нечие внимание с нашето шумно пеене, и те идват, за да видят какво става. Дон Хуан ме потупа по рамото. После посочи с брадичка мъжете, които предвождаха групата.

— Тези четиримата са старите ясновидци — рече той. — Останалите са техните съюзници.

Преди да успея да отбележа, че те са просто местни селяни, чух някакво свистене точно зад себе си. Бързо се обърнах, целият настръхнал от уплаха. Движението ми беше така внезапно, че предупреждението на дон Хуан дойде твърде късно.

— Не се обръщай! — го чух да извиква.

Думите му бяха само звук; те не означаваха нищо за мен. Като се обърнах, аз видях, че трима грозно уродливи мъже се бяха качили на скалата точно зад мен; те пълзяха към мен с усти, отворени в кошмарна гримаса, и ръце, протегнати към мен да ме сграбчат.

Поисках да изпищя с все сила, но от гърлото ми излезе само едно мъчително грачене, сякаш нещо бе заседнало в гръкляна ми. Автоматично се изтърколих извън обсега им и паднах на земята.

Като се изправих, дон Хуан скочи до мен в мига, в който една орда мъже, предвождани от онези, които дон Хуан бе посочил, се спусна върху мен като лешояди. Те всъщност писукаха като прилепи или плъхове. Изкрещях от ужас. Този път успях да издам пронизителен вик.

Дон Хуан, пъргаво като атлет в отлична форма, ме издърпа от ноктите им на скалата. Много строго ми каза да не се обръщам да поглеждам, независимо колко съм изплашен. Каза, че съюзниците въобще не могат да блъскат, но положително могат така да ме изплашат, че да падна на земята. И на земята вече съюзниците могат да притискат всеки. Ако падна на земята до мястото, където са погребани ясновидците, ще съм в ръцете им. Те ще ме разкъсат, докато техните съюзници ме държат. Дон Хуан добави, че не ми е казал всичко това преди, защото се надявал, че ще бъда принуден да го видя и разбера сам. Неговото решение за малко не ми струва живота.

Усещането, че уродливите мъже бяха точно зад гърба ми, бе почти непоносимо. Дон Хуан твърдо ми нареди да стоя спокойно и да съсредоточа вниманието си върху четиримата мъже начело на една група от може би десет или дванайсет. В момента, в който съсредоточих погледа си върху тях, сякаш по даден знак те всички тръгнаха напред към края на плоската скала. Там спряха и започнаха да съскат като змии. Вървяха напред-назад. Движението им изглеждаше синхронизирано. То беше толкова отсечено и ритмично, че изглеждаше механично. Сякаш повтаряха една и съща схема с цел да ме хипнотизират.

— Не се вглеждай в тях, момчето ми — рече ми Хенаро така, сякаш говореше на дете.

Смехът, който последва, бе толкова истеричен, колкото и страхът ми. Разсмях се толкова силно, че звукът отекна по околните хълмове.

Хората веднага спряха и, изглежда, се объркаха. Различавах очертанията на главите им как мърдат нагоре-надолу, сякаш разговаряха, съвещаваха се помежду си. После един от тях скочи на скалата.

— Внимавай! Този е ясновидец! — извика Хенаро.

— Какво ще правим? — изкрещях аз.

— Можем пак да запеем — отвърна дон Хуан безразлично.

Тогава страхът ми стигна връхната си точка. Започнах да подскачам на едно място и да рева като животно. Човекът скочи на земята.

— Не обръщай повече внимание на тези шутове — рече дон Хуан. — Хайде да си поговорим както обикновено.

Той каза, че сме дошли тук за моето просвещение и че аз се провалям напълно. Трябвало да се реорганизирам. Първото нещо, което трябвало да направя, било да разбера, че събирателната ми точка се е преместила и сега кара някои закътани тъмни излъчвания да засветят. Да пренасям чувствата от обикновеното състояние на съзнанието си в света, който съм събрал, било наистина пародия, защото страхът се среща само сред излъчванията на ежедневния живот.

Казах на дон Хуан, че ако събирателната ми точка се е преместила, както той твърди, имам за него една новина. Страхът ми беше безкрайно по-силен и ужасен от всичко, което съм изживявал в ежедневния си живот.

— Грешиш — рече той. — Твоето първо внимание е объркано и не желае да отстъпи контрола, това е всичко. Имам чувството, че би могъл да отидеш право при тези същества и да се изправиш насреща им, без те да ти направят нещо.

Настоях, че определено не съм в състояние да проверявам нещо толкова абсурдно като това.

Той ми се изсмя. Каза, че рано или късно ще трябва да се излекувам от лудостта си и че да поема инициативата и да се изправя срещу онези четиримата ясновидци е безкрайно по-малко абсурдно от идеята, че въобще ги виждам. Каза също, че за него лудостта е да се срещаш с хора, които са били погребани преди две хиляди години и са все още живи, а не това да смяташ, че тази среща е олицетворението на абсурдността.

Ясно чух всичко, което каза, но всъщност не внимавах в думите му. Бях ужасен от хората около скалата. Те, изглежда, се подготвяха да ни подгонят, по-точно да подгонят мен. Бяха се фиксирали върху мен. Дясната ми ръка започна да трепери, сякаш обхваната от нервни тикове. После усетих, че светлината в небето се е променила. Дотогава не бях забелязал, че вече се е съмнало. Странното беше, че един неконтролируем импулс ме накара да стана и да хукна към групата от хора.

В този момент имах две абсолютно различни усещания за постъпката си. По-слабото беше за най-чист ужас. Другото, по-силното, беше за абсолютно равнодушие. Едва ли бих могъл да бъда по-безразличен.

Когато стигнах до групата, разбрах, че дон Хуан беше прав; те всъщност не бяха хора. Само четирима от тях имаха някаква прилика с човека, но и те не бяха хора; бяха едни странни същества с огромни жълти очи. Останалите бяха просто някакви форми, които четиримата, наподобяващи хора, движеха.

Стана ми необикновено тъжно за тези същества с жълти очи. Опитах се да ги докосна, но не можах да ги открия. Нещо като вятър ги отнесе.

Огледах се за дон Хуан и Хенаро. Нямаше ги. Отново беше тъмно като в рог. Полутах се няколко минути в мрака. Дон Хуан се появи до мен и ме стресна. Не видях Хенаро.

— Хайде да се прибираме — рече той. — Чака ни дълъг път.

Дон Хуан коментираше върху това колко добре съм се представил при мястото с погребаните ясновидци, особено в последната част на срещата ни с тях. Той каза, че преместването на събирателната точка се характеризира с промяна в светлината. През деня светлината се превръща в мрак; през нощта мракът става дрезгавина. После добави, че съм извършил сам две премествания, подпомаган единствено от животинския си страх. Единственото нещо, срещу което имаше възражения, беше че съм се отдал на страха си, особено след като съм осъзнал, че воините няма от какво да се страхуват.

— Откъде знаеш, че съм го осъзнал? — попитах аз.

— Беше свободен. Когато изчезне страхът, всички връзки, които ни задържат, се разпадат — рече той. — Онзи съюзник те бе сграбчил за крака, защото го привличаше твоят животински страх.

Казах му колко съжалявам, че не мога да потвърдя това, което съм осъзнал.

— Хич да не те е грижа. — Той се разсмя. — Нали знаеш, че тези осъзнавания са на път и под път; те нямат никакво значение в живота на воините, защото се заличават с преместването на събирателната точка.

— Това, което искахме с Хенаро, бе да те накараме да се преместиш много дълбоко. Този път Хенаро беше там просто за да примами старите ясновидци. Той веднъж вече го направи и ти отиде толкова далеч в лявата страна, че ще ти трябва доста време, за да си го спомниш. Твоят страх снощи беше точно толкова силен, колкото и онзи първи път, когато ясновидците и съюзниците им те последваха до същата тази стая, но твоето упорито първо внимание не ти позволи да ги усетиш.

— Обясни ми какво се случи на мястото с ясновидците — помолих аз.

— Съюзниците излязоха, за да те видят — отвърна той.

— Тъй като те имат много слаба енергия, винаги имат нужда от помощта на хора. Четиримата ясновидци бяха събрали дванайсет съюзника.

— Селските райони в Мексико, а също и някои градове, са опасни. Това, което се случи с теб, може да се случи на всеки мъж или жена. Ако попаднат на този гроб, те могат дори да видят ясновидците и техните съюзници, ако са достатъчно гъвкави, за да оставят страха си да премести събирателната им точка; но едно е сигурно — те могат да умрат от страх.

— Но ти сериозно ли смяташ, че онези толктекски ясновидци са все още живи? — попитах аз.

— Време е да попреместим малко тази твоя събирателна точка — рече дон Хуан. — Не мога да разговарям с теб, когато си в идиотското си състояние.

Той ме плясна с длан на Три места: точно на върха на дясната мм бедрена кост, в центъра на гърба под лопатките и в горната част на десния ми гръден мускул.

Ушите ми веднага забучаха. От дясната ми ноздра потече струйка кръв и нещо вътре в мен се отпуши. Сякаш някакъв поток от енергия е бил блокиран и сега изведнъж отново е рукнал.

— Какво искаха онези ясновидци и съюзниците им? — попитах аз.

— Нищо — отвърна той. — Ние бяхме тези, които искахме нещо от тях. Ясновидците, разбира се, вече бяха забелязали твоето енергийно поле първия път, когато ги видя; и сега, като се върна, те се бяха нагласили да пируват с теб.

— Ти твърдиш, дон Хуан, че те са живи — рекох аз. — Сигурно имаш предвид живи, както са живи съюзниците, така ли е?

— Точно така — рече той. — Те просто не могат да са живи, както сме живи ние с теб. Би било абсурд.

После дон Хуан продължи с обяснението, че интересът на древните ясновидци към смъртта ги карал да изследват и най-чудноватите възможности. Онези, които избрали модела на съюзниците, са го направили, без съмнение, с желание, да открият един вид рай. И те го намерили, на точно определена позиция в един от седемте снопа неорганично съзнание. Ясновидците чувствали, че там са на сравнително сигурно място. В края на краищата, от ежедневния свят ги отделяла една почти непреодолима бариера — бариерата на възприятието, поставена от събирателната точка.

— Когато четиримата ясновидци видяха, че можеш да преместваш събирателната си точка, побягнаха с всичка сила — рече дон Хуан и се разсмя.

— Да не искаш да кажеш, че съм събрал един от седемте свята? — попитах аз.

— Не, сега не го събра — отвърна той. — Но си го правил преди, когато ясновидците и техните съюзници те преследваха. Този ден ти успя да отидеш чак в техния свят. Проблемът е, че обичаш да се правиш на глупак, затова изобщо не можеш да си го спомниш.

— Сигурен съм, че присъствието на нагуала — продължи дон Хуан — е това, което понякога кара хората да постъпват глупаво. Когато нагуалът Хулиан беше сред нас, аз бях по-глупав от теб сега. Убеден съм, че когато мен вече няма да ме има, ти ще можеш да си спомниш всичко.

Дон Хуан обясни, че тъй като трябвало да ми покаже предизвикателите на смъртта, той и Хенаро ги били примамили в покрайнините на нашия свят. Отначало аз съм направил едно дълбоко странично преместване, поради което съм ги видял като хора, но накрая съм извършил правилното преместване, което ми позволило да видя предизвикателите на смъртта и техните съюзници такива, каквито са.

Много рано на другата сутрин, в къщата на Силвио Мануел, дон Хуан ме повика в голямата стая, за да обсъдим събитията от предната нощ. Чувствах се изтощен и исках да си почивам, да спя, но дон Хуан бързаше. Той веднага започна своите обяснения. Каза, че старите ясновидци намерили начин да използват търкалящата се сила и да се движат с нея. Вместо да умират от ударите на акробата, те тръгвали с него и се оставяли той да премести събирателната им точка до границите на човешките възможности.

Дон Хуан изрази най-искрено възхищение от това постижение. Той призна, че нищо друго не може да даде на събирателната точка тласъка, който акробатът й дава.

Попитах го каква е разликата между тласъка на земята и тласъка на акробата. Той обясни, че тласъкът на земята е силата на подреждането само на кехлибарените излъчвания. Това е тласък, който повишава съзнанието до невероятна степен. За новите ясновидци това е заряд от безгранично съзнание, което те наричат „тотална свобода“.

Тласъкът на акробата, от друга страна, е силата на смъртта. Под въздействието на акробата събирателната точка се премества на нови, непредвидими позиции. Затова старите ясновидци били винаги сами в своите пътувания, макар че задачата, с която се били заели, била общо дело. Компанията на други ясновидци в пътуванията им бивала случайна и обикновено означавала борба за надмощие.

Признах на дон Хуан, че заниманията на старите ясновидци, каквито и да са били те, ми звучаха като извратени страшни приказки. Той гръмко се разсмя. Изглежда му беше забавно.

— Трябва да признаеш обаче, независимо колко отвратен се чувстваш, че тези дяволи са били много дръзки — продължи той. — Аз самият също никога не съм ги харесвал, както знаеш, но не мога да не им се възхищавам. Тяхната обич към живота наистина ме поразява.

— Как е възможно това да е обич към живота, дон Хуан? То е нещо отвратително — рекох аз.

— Какво друго би могло да тласне човека до такива крайности, ако не обичта към живота? — попита той. — Те толкова силно обичали живота, че не искали да го изоставят. Така го видях аз. Моят благодетел видял друго. Той смяташе, че ги е било страх да умрат, което не е същото като да обичаш живота. Аз твърдя, че са се страхували да умрат, защото са обичали живота и са видели чудеса, а не защото са били едни малки алчни чудовища. Не. Те били налудничави, защото никой никога не ги е предизвиквал и се отдавали на прищевките си като разглезени деца, но тяхната дързост била безупречна, а също и смелостта им.

— Ти би ли се осмелил да навлезеш в непознатото от алчност? Едва ли. Алчността действа само в света на ежедневните дела. За да се осмели да навлезе в онази ужасяваща самота, човек трябва да притежава нещо по-силно от алчността. Обич. Човек има нужда от обич към живота, към тръпката, към тайната. Има нужда от непресъхващо любопитство и кураж в изобилие. Така че изобщо не ми ги разправяй тези глупости, че си бил отвратен. Срамота е!

Очите на дон Хуан блестяха от сдържан смях. Той ме поставяше на мястото ми, но го правеше смеейки се.

Дон Хуан ме остави сам в стаята за около час. Исках да подредя мислите и чувствата си. Нямаше начин да го направя. Знаех-без никакво съмнение, че събирателната ми точка е в позиция, където разумът няма място, и въпреки това бях воден от разумен интерес. Дон Хуан бе казал, че технически погледнато, веднага щом събирателната точка се премести, ние заспиваме. Чудех се, например, дали ако някой случаен човек ме види сега, ще му изглеждам дълбоко заспал, също както Хенаро ми изглеждаше на мен.

Попитах дон Хуан за това веднага щом се върна.

— Ти си абсолютно заспал без да е необходимо да лягаш — отвърна той. — Ако те видят сега хора в нормално състояние на съзнанието, ще им изглеждаш малко замаян, дори пиян.

Той обясни, че по време на нормален сън преместването на събирателната точка е покрай единия от двата края на човешкия сноп. Такива премествания винаги са придружени от сън. Преместванията, които са предизвикани умишлено, се извършват около средата на човешкия сноп и не са придружени от сън, макар че сънувачът спи.

— Именно на този кръстопът се разделили старите и нови ясновидци по отношение на силата — продължи дон Хуан. — Старите ясновидци искали копие на тялото, но с повече физическа сила, затова накарали събирателната си точка да се плъзга покрай десния ръб на човешкия сноп. Колкото по-надълбоко навлизали те покрай десния ръб, толкова по-чудновато ставало тяхното сънувано тяло. Ти сам видя онази нощ чудовищния резултат от едно дълбоко преместване покрай десния ръб. Дон Хуан каза, че новите ясновидци били съвсем различни и задържали събирателната си точка в средната част на човешкия сноп. Ако преместването е плитко, като например преминаването в повишено съзнание, сънуващият е почти като всеки обикновен човек от улицата, с тази разлика, че е леко уязвим по отношение на чувствата, като например страх и съмнение. Но на една определена дълбочина сънуващият, който се мести покрай средата, става топка светлина. Сънуваното тяло на новите ясновидци е топка светлина.

Дон Хуан каза още, че такова едно безлично сънувано тяло е по-добър проводник на разбиране и изследване, което е основата на цялата дейност на новите ясновидци. Силно очовеченото сънувано тяло на старите ясновидци ги подтиквало да търсят отговори, които били също толкова лични, очовечени.

Дон Хуан изведнъж млъкна и като че ли затърси думи, за да продължи.

— Има още един предизвикател на смъртта — рече той рязко, — толкова различен от четиримата, които ти видя, че не се отличава от обикновения човек от улицата. Той е извършил този уникален подвиг като отваря и затваря своята пролука когато пожелае.

Дон Хуан си играеше с пръстите на ръцете почти нервно.

— Древният ясновидец, който нагуалът Себастиян срещнал през 1723 година, е този предизвикател на смъртта — продължи той. — Ние считаме този ден за начало на нашето течение, второто начало. Този предизвикател на смъртта, който е на земята от стотици години, е променил живота на всеки нагуал, когото е срещнал — на някой повече, на друг по-малко. А от онзи ден през 1723 година той е срещнал всеки един от нагуалите в нашето течение.

Дон Хуан се втренчи в мен. Почувствах се странно неловко. Струваше ми се, че това се дължи на една дилема. Много сериозно се съмнявах в истинността на тази история и същевременно изпитвах най-смущаващата увереност, че всичко, което беше казал, е истина. Споделих с него объркването си.

— Проблемът с продиктувана от разума липса на вяра не е само твой — рече дон Хуан. — Моят благодетел отначало също се измъчвал от този въпрос. Разбира се по-късно той си спомнил всичко. Но му трябвало доста време. Когато го срещнах, той вече бе възстановил всичко, така че не съм бил свидете/^на терзанията му. Само съм слушал за тях.

— Странното е, че хората, които никога не са виждали този човек, по-лесно приемат, че той е един от първите ясновидци. Моят благодетел казваше, че затрудненията му произтичали от факта, че шокът от срещата с това същество бил смесил безразборно голям брой излъчвания. Необходимо е време, за да се разделят тези излъчвания едно от друго.

После дон Хуан обясни, че като продължавам да местя събирателната си точка, в един момент тя ще уцели необходимата комбинация от излъчвания; тогава доказателството за съществуването на този човек ще ми стане поразително очевидно.

Почувствах се принуден отново да заговоря за раздвоеността си.

— Отклоняваме се от темата — рече той. — Ще излезе, че се опитвам да те убедя в съществуването на този човек, а това, за което всъщност исках да говоря, бе факта, че старият ясновидец е знаел как да борави с търкалящата се сила. Дали вярваш или не вярваш, че той съществува, не е важно. Един ден сам ще се убедиш, че той действително е успял да затвори пролуката си. Енергията, която взема от нагуала на всяко поколение, той използва изключително за затваряне на пролуката си.

— Как е успял да я затвори? — попитах аз.

— Няма начин да се узнае — отвърна той. — Говорил съм с още двама нагуали, които са се срещали лице в лице с този човек — нагуалът Хулиан и нагуалът Елиас. И двамата не знаеха. Човекът никога не разкрива как затваря този отвор, който след известно време, предполагам, пак започва да се отваря. Нагуалът Себастиян разказвал, че когато за пръв път видял стария ясновидец, човекът бил съвсем изнемощял, на практика умирал. Но когато го срещнал моят благодетел, той пращял от сила като млад човек.

Дон Хуан каза, че нагуалът Себастиян кръстил безименния човек „наемателят“, защото те сключили споразумение, съгласно което човекът получавал енергия, квартира така да се каже, а плащал наем под формата на услуги и знание.

— Случвало ли се е някой да пострада при тази обмяна? — попитах аз.

— Никой от нагуалите, които са му давали енергия, не е пострадал — отвърна дон Хуан. — Според уговорката, човекът вземал само частица от излишната енергия на нагуала, като в замяна му давал някаква дарба, някаква необикновена способност. Например нагуалът Хулиан се сдобил с походката на силата. Чрез нея той можеше да активира или да приспива излъчванията вътре в пашкула си, за да изглежда млад или стар по желание.

Дон Хуан обясни, че предизвикателите на смъртта като цяло стигнали до там, че приспали всички излъчвания в пашкулите си с изключение на онези, които подхождали на излъчванията на съюзниците. По този начин те можели да наподобяват съюзниците до известна степен.

Всеки от предизвикателите на смъртта, с които се бяхме срещнали при скалата, рече дон Хуан, успял да премести своята събирателна точка на точно определено място върху своя пашкул, за да наблегне на излъчванията, които са общи с тези на съюзниците, и да влезе във взаимодействие с тях. Но никой от тях не можел да я върне обратно на обичайното й място и да взаимодейства с хората. Наемателят, от друга страна, е способен да премества събирателната си точка, така че да събира света на ежедневния живот, сякаш нищо не се е случило.

Дон Хуан каза още, че неговият благодетел бил убеден, а и той бил напълно съгласен с него, че предаването на енергията ставало по следния начин: старият магьосник премества събирателната точка на нагуала, за да наблегне тя на излъчванията на съюзниците вътре в нагуалския пашкул, след което използва огромния изблик на енергия, предизвикан от внезапното активиране на тези латентни до момента излъчвания.

Дон Хуан каза, че енергията, която е затворена в нас, в нашите латентни излъчвания, притежава огромна сила и неизчислим обхват. Можем да добием някаква смътна представа за обхвата на тази огромна сила, като вземем предвид, че енергията, която е необходима на човек, за да възприема и функционира в света на ежедневния живот, е продукт на подреждането на едва една десета част от излъчванията, затворени в човешкия пашкул.

— Това, което става в момента на смъртта, е, че цялата тази енергия се освобождава наведнъж — продължи той. — И живите същества в този момент биват понасяни от най-невъобразима сила. Това не е търкалящата се сила, която е разтворила пролуката им, защото тази сила никога не влиза в пашкула; тя само го срива. Това, което ги понася, е силата от всички излъчвания, които изведнъж са активирани, след като цял живот са били латентни. Тази гигантска сила няма откъде другаде да излезе, освен през пролуката.

Дон Хуан добави, че старият магьосник намерил начин да каптира тази енергия. Като активира ограничен, но много специфичен набор от латентните излъчвания вътре в нагуалския пашкул, старият ясновидец улавя ограничен, но гигантски изблик на енергия.

— Как смяташ, че прехвърля той тази енергия в своето тяло? — попитах аз.

— Като разтваря пролуката на нагуала — отвърна дон Хуан. — Той мести събирателната точка на нагуала, докато пролуката се открехне малко. Когато енергията на новоактивираните излъчвания започне да изтича през този отвор, той я вкарва в собствената си пролука.

— Защо този стар ясновидец върши всичко това? — запитах аз.

— Според мен той е попаднал в кръг, от който не може да излезе — отвърна дон Хуан. — Ние сключихме споразумение с него. Той прави всичко възможно да го спазва, а също и ние. Ние не можем да го съдим, но трябва да знаем, че неговият път не води към свобода. Той го знае, а знае също и че не може да го промени; уловил се е в капана на ситуация, която сам е създал. Единственото, което може да направи, е да продължи своето наподобяващо съюзник съществуване колкото е възможно по-дълго.