Събудих се към осем часа и открих, че ла Горда бе изсушила дрехите ми на слънце и бе приготвила закуска. Ядохме в кухнята. Като привършихме закуската, я попитах за Лидия, Роза и Жозефина. Те като че ли бяха изчезнали от къщата.

— Помагат на Соледад — рече тя. — Тя се приготвя да заминава.

— Къде отива?

— Някъде далеч оттук. Вече няма за какво да остане. Тя чакаше теб, а ти вече дойде.

— Сестричките ще заминат ли с нея?

— Не. Те просто не искат да са тук днес. Изглежда днес не им е добър ден да се навъртат наоколо.

— Защо да не е добър ден?

— Хенаросите ще дойдат да те видят днес, а момичетата не се разбират с тях. Съберат ли се заедно, неминуемо започва жестока битка. Последният път, когато това се случи, за малко да се избият.

— Физически ли се бият?

— И още как. Те всички са много силни и никой от тях не иска да е втори. Нагуалът ми каза, че ще стане така, но аз съм безсилна да ги спра; и не само това, ами трябва да вземам и страна, така че е истинска каша.

— Откъде знаеш, че Хенаросите ще дойдат днес?

— Не съм говорила с тях. Просто зная, че днес ще бъдат тук, това е.

— Да не би да знаеш това, защото виждаш, Горда.

— Точно така. Виждам ги да идват. А един от тях идва директно към теб, защото го притеглят.

Уверих я, че никого не притеглям. Казах, че на никого не съм разкрил целта на пътуването си, но че то е свързано с нещо, за което трябва да питам Паблито и Нестор.

Тя се усмихна сдържано и каза, че съдбата ме е сложила в една двойка с Паблито, че с него много си приличаме и че без съмнение той пръв ще дойде да ме види. Тя добави, че всичко, което се случва на един воин, може да се изтълкува като знамение за това какво ще открие по време на посещението си. Помолих я да обясни какво има предвид.

— Този път мъжете ще ти дадат много малко — рече тя. — Жените са тези, които ще те разкъсат на парченца, както направи Соледад. Това бих казала, ако трябваше да тълкувам знамението. Ти чакаш Хенаросите, но те са мъже като теб. И погледни го това друго знамение: те малко изостават. Бих казала, че изостават с няколко дни. Това е твоята съдба, а също и тяхната — като мъже да сте все изостанали няколко дни.

— Изостанали от какво, Горда?

— От всичко. Изостанали от нас, жените, например. Тя се разсмя и ме погали по главата.

— Независимо какъв инат си — продължи тя, — трябва да признаеш, че съм права. Изчакай и ще видиш.

— Нагуалът казвал ли ти е, че мъжете са изостанали от жените? — попитах аз.

— Разбира се, че ми е казвал — отвърна тя. — Ти само се огледай наоколо.

— Оглеждам се, Горда. Но не виждам нищо такова. Жените са изостанали. Те зависят от мъжете.

Тя се разсмя. Смехът й не беше презрителен или горчив; беше по-скоро ясен израз на радост.

— Ти познаваш света на хората по-добре от мен — рече тя убедително. — Но точно в този момент аз съм безформена, а ти не си. Казвам ти, жените са по-добри магьосници, защото има процеп пред очите ни, а пред вашите няма.

Тя не изглеждаше ядосана, но аз се почувствах задължен да обясня, че задавам въпроси и правя коментари не защото атакувам или защитавам някаква определена позиция, а защото искам тя да говори.

Тя каза, че откакто сме се срещнали, не прави нищо друго, освен да говори, и че Нагуалът я е обучил да говори, защото задачата й била същата като моята, да бъде в света на хората.

— Всичко, което казваш — продължи тя, — е отражение на света на хората. До края на посещението си ще разбереш, че говориш и действаш по начина, по който го правиш, защото се придържаш към човешката форма, също както Хенаросите и сестричките се придържат към човешката форма, когато се бият, за да се избият един друг.

— Но не трябва ли всички вие да си сътрудничите с Паблито, Нестор и Бениньо?

— Хенаро и Нагуалът казаха на всеки един от нас, че трябва да живеем в хармония, да си помагаме и да се защитаваме един друг, защото сме сами в света. Паблито бе оставен да отговаря за нас четирите, но той е страхливец. Ако зависеше от него, щеше да ни остави да умрем като кучета. Макар че, когато Нагуалът беше сред нас, Паблито бе много мил и се грижеше много добре за нас. Всички го закачаха и се шегуваха с него, че се грижи за нас, като че ли сме му жени. Нагуалът и Хенаро му казаха, малко преди да заминат, че има реалната възможност да стане Нагуалът един ден, защото ние можем да станем неговите четири вятъра, неговите четири краища. Паблито разбра това като негова задача и от този ден се промени. Стана непоносим. Започна да ни командари, като че ли наистина сме му жени.

— Попитах Нагуала за шансовете на Паблито и той ми каза, че трябва да знам, че всичко в света на воина зависи от личната сила, а личната сила зависи от безупречността. Ако Паблито е безупречен, ще има шанс. Разсмях се, като ми каза това. Познавам Паблито много добре. Но Нагуалът ми обясни, че не бива да го приемам толкова повърхностно. Той каза, че воините винаги имат шанс, независимо колко слаб. Накара ме да разбера, че аз самата съм воин и не бива да преча на Паблито с мислите си. Той каза, че трябва да се освободя от тях и да оставя Паблито на мира; каза, че за мен безупречното нещо, което трябва да направя, е да помагам на Паблито, въпреки това, което знам за него.

— Разбрах какво ми каза Нагуалът. Освен това, аз имам свой дълг към Паблито и с удоволствие посрещнах възможността да му помогна. Но знаех също, че без значение колко му помагам, той ще се провали. През цялото време знаех, че му липсва това, което е необходимо, за да бъде като Нагуала. Паблито е като дете и няма да приеме поражението си. Чувства се зле, защото не е безупречен, и въпреки това все още продължава да се опитва мислено да бъде като Нагуала.

— Как се провали?

— Веднага след като Нагуалът замина. Паблито има ужасна кавга с Лидия. Преди години Нагуалът му бе поставил задачата да бъде съпруг на Лидия, само за лице. Хората тук мислеха, че тя му е жена. На Лидия това съвсем не й харесваше. Тя е много твърд човек. Истината е, че Паблито винаги се е страхувал до смърт от нея. Те двамата никога не са са разбирали и се понасяха един друг само защото Нагуалът бе тук; но когато замина, Паблито лудна още повече и си въобрази, че има достатъчно лична сила, за да ни вземе като съпруги. Тримата Хенароси се събрали да обсъдят как да постъпи Паблито и решили, че той трябва да вземе първо най-трудната жена — Лидия. Те изчакали, докато тя остане сама, и тогава тримата влезли в къщата, сграбили я за ръцете и я тръшнали на леглото. Паблито се качил върху нея. Отначало тя си помислила, че Хенаросите си правят шега. Но когато разбрала, че всичко е на сериозно, тя ударила с глава Паблито в челото и едва не го убила. Хенаросите избягали, а Нестор трябваше с месеци да се грижи за раните на Паблито.

— Мога ли да направя нещо, за да им помогна да разберат?

— Не. За съжаление, проблемът им не е в разбирането. Те и шестимата разбират много добре. Истинският проблем е нещо друго, нещо много грозно, за което никой не може да им помогне. Те си доставят удоволствието да не се опитват да се променят. Понеже знаят, че няма да успеят да се променят, без значение колко се опитват или искат, или имат нужда да го направят, те въобще са се отказали да се опитват. Това е толкова погрешно, колкото да се чувстваме разочаровани от неуспехите си. Нагуалът им е казал, на всеки от тях, че воините, и мъжете, и жените, трябва да бъдат безупречни в своите опити да се променят, за да изплашат човешката форма и да се отърсят от нея. След години безупречно поведение настъпва един момент, казваше Нагуалът, когато формата не издържа повече и си отива, точно както си отиде от мен. В този процес, разбира се, тя може да нарани тялото, дори да го умъртви, но безупречният воин оцелява, винаги.

Внезапно почукване на външната врата я прекъсна. Ла Горда стана и отиде да отключи. Беше Лидия. Тя ме поздрави много хладно и помоли Ла Горда да отиде с нея. Двете излязоха заедно.

Зарадвах се, че оставам сам. Работих няколко часа върху бележките си. В откритата столова беше хладно и имаше достатъчно светлина.

Ла Горда се върна около обяд. Попита ме дали искам да ям. Не бях гладен, но тя настоя да ям. Каза, че контактите със съюзниците били много изтощителни и че тя самата се чувствала съвсем отпаднала. След като се нахранихме, седнахме с Ла Горда и тъкмо се канех да я попитам за „сънуването“, когато вратата шумно се отвори и влезе Паблито. Задъхваше се. Очевидно беше тичал и изглеждаше в състояние на голяма възбуда. Остана до вратата за момент, опитвайки се да си поеме дъх. Не беше се променил много. Изглеждаше малко по-стар или по-пълен, или може би само no-мускулест. Все още си беше, обаче, много слаб и жилав. Кожата му беше бледа, като че ли отдавна не бе излизал на слънце. Кафявият цвят на очите му се подчертаваше от някаква лека умора, изписана на лицето му. Спомнях си Паблито с една дяволита усмивка; докато стоеше там, загледан в мен, усмивката му беше чаровна както винаги. Той притича до мястото, където седях, и улови ръцете ми за момент, без да каже нито дума. Станах. Тогава той нежно ме разтърси и ме прегърна. Аз самият бях безкрайно щастлив да го видя. Подскачах на едно място в изблик на инфантилна радост. Не знаех какво да му кажа. Най-сетне той наруши мълчанието.

— Маестро — рече той тихо, навеждайки леко глава, като че ли ми се поклоняваше.

Обръщението „маестро“, което означава учител, ме изненада. Извърнах се, като че ли търсех някого зад гърба си. Нарочно направих това движение бавно, за да му покажа, че съм озадачен. Той се усмихна и единственото нещо, което ми дойде наум, бе да го попитам откъде знае, че съм тук.

Отговори ми, че той, Нестор и Бениньо били принудени да се върнат поради някакво необичайно предчувствие, което ги накарало да тичат ден и нощ, без да спират. Нестор отишъл в тяхната къща, за да види има ли нещо там, което би обяснило чувството, което ги водело. Бениньо отишъл в къщата на Соледад, а той самият дошъл в къщата на момичетата.

— Улучи десятката, Паблито — рече Ла Горда и се разсмя.

Паблито не отговори. Хвърли й кръвнишки поглед.

— Обзалагам се, че полагаш всички усилия да ме изхвърлиш оттук — каза той с гневен тон.

— Не се заяждай с мен, Паблито — отвърна Ла Горда невъзмутимо.

Паблито се обърна към мен и се извини, след което добави на много висок глас, сякаш искаше някой друг в къщата да го чуе, че е донесъл своя собствен стол, на който да седи, и че ще го постави, където пожелае.

— В къщата няма никой друг, освен нас — рече меко Ла Горда и се засмя тихо.

— Все едно, ще внеса стола си — каза Паблито. — Нямаш нищо против, нали Маестро?

Погледнах Ла Горда. Тя ми даде почти незабележим одобрителен знак с върха на крака си.

— Донеси го. Донеси каквото искаш — казах аз. Паблито излезе навън.

— Те всички са такива — рече Ла Горда, — и тримата. След няколко мига Паблито се върна, като носеше на раменете си един стол с необичаен вид. Формата на стола следваше извивката на гърба му и както го беше сложил на раменете си, наопаки, приличаше на раница.

— Мога ли да го сваля? — попита ме той.

— Разбира се — отвърнах аз, премествайки пейката, за да му направя място.

Той се разсмя с пресилена непринуденост.

— Не си ли ти Нагуалът? — попита ме той, след което погледна Ла Горда и добави: — Или трябва да чакаш заповеди?

— Аз съм Нагуалът — казах аз шеговито, за да му угодя.

Усетих, че още малко и ще се сбие с Ла Горда; тя сигурно също го бе усетила, защото се извини и излезе откъм задната страна.

Паблито сложи стола си на земята и бавно ме обиколи, като че ли инспектираше тялото ми. След това взе тесния си стол с ниска облегалка, завъртя го и седна, като сложи скръстените си ръце върху облегалката на стола, който бе направен така, че да му е максимално удобно в тази поза. Седнах с лице към него. Настроението му се беше променило изцяло в момента, в който Ла Горда излезе.

— Трябва да ти се извиня, че се държах по този начин — каза той с усмивка. — Но трябваше да разкарам тази вещица.

— Толкова ли е лоша тя, Паблито?

— И още как — отвърна той.

За да сменя темата, му казах, че има много добър и преуспяващ вид.

— Ти също изглеждаш добре, Маестро — рече той.

— Що за глупост е това да ме наричаш Маестро? — попитах го с шеговит тон.

— Нещата не са същите, каквито бяха — отвърна той. — Ние сме в нов свят и Свидетелят казва, че сега ти си Маестро, а Свидетелят не може да греши. Но той сам ще ти разкаже цялата история. Не след дълго той ще бъде тук и ще се зарадва да те види отново. Смятам, че досега вече трябва да е почувствал, че си тук. Докато се връщахме, ние всички имахме чувството, че вероятно си тръгнал, но никой от нас не почувства, че вече си пристигнал.

Тогава му казах, че бях дошъл с единствената цел да видя него и Нестор; че те са единствените хора на света, с които мога да говоря за нашата последна среща с дон Хуан и дон Хенаро, и че повече от всичко имам нужда да си изясня съмненията, които тази последна среща бе породила в мен.

— Ние сме свързани един с друг — рече той. — Ще направя всичко, каквото мога, за да ти помогна. Знаеш това. Но трябва да те предупредя, че не съм толкова силен, колкото ти би искал да бъда. Вероятно ще е по-добре изобщо да не разговаряме. Но, от друга страна, ако не разговаряме, никога няма да разберем каквото и да е.

Много внимателно обмислих и формулирах въпроса си. Обясних, че в центъра на рационалното ми затруднение стои един-единствен проблем.

— Кажи ми, Паблито — рекох аз, — действително ли скочихме с телата си в бездната?

— Не знам — отвърна той. — Наистина не знам.

— Но нали беше там с мен.

— В това е въпросът. Бях ли наистина там?

Почувствах се раздразнен от загадъчните му отговори. Имах усещането, че ако го раздрусам или го притисна, нещо в него ще се освободи. За мен беше очевидно, че той нарочно не издава нещо с голяма стойност. Възпротивих се, че се държи потайно с мен, след като сме се споразумели да си имаме пълно доверие.

Паблито поклати глава, сякаш в мълчаливо несъгласие с моето обвинение.

Помолих го да ми разкаже цялото си преживяване, като започне от времето преди да скочим, когато дон Хуан и дон Хенаро ни подготвяха заедно за последната атака.

Разказът на Паблито бе объркан и непоследователен. Всичко, което можеше да си спомни за последните няколко мига преди да скочим в бездната, беше, че след като дон Хуан и дон Хенаро се сбогуваха с нас и изчезнаха в тъмнината, неговата сила намаляла, щял да падне по очи, но аз съм го хванал за ръката и съм го извел до ръба на бездната и там му причерняло.

— Какво се случи, след като ти причерня, Паблито?

— Не знам.

— Нямаше ли сънища или видения? Какво видя?

— Що се отнася до мен, нямах никакви видения или, ако съм имал, не съм могъл да им обърна внимание. Поради липсата на безупречност у мен ми е невъзможно да ги запомням.

— А после какво се случи?

— Събудих се в старата къща на Хенаро. Не знам как съм се озовал там.

Той замълча, докато аз трескаво зарових в съзнанието си за някой въпрос, коментар, критична бележка или каквото и да е, което би го подтикнало да каже още нещо. Досега нищо в разказа на Паблито не би могло да ми послужи като потвърждение на това, което се бе случило на мен. Чувствах се измамен. Почти му бях ядосан. Чувствата ми бяха смесица от съжаление към Паблито и мен самия и в същото време най-дълбоко разочарование.

— Съжалявам, че така те разочаровах — рече Паблито.

Първата ми реакция на думите му беше да прикрия чувствата си и да го уверя, че въобще не съм разочарован.

— Аз съм магьосник — каза той, смеейки се, — нищожен, но достатъчно добър, за да знам какво ми казва тялото ми. А в този момент то ми казва, че ти си ми ядосан.

— Не съм ядосан, Паблито! — извиках аз.

— Така казва разумът ти, но не и тялото — рече той. — Тялото ти е ядосано. Разумът ти, обаче, не намира причина да ми е ядосан, и така, ти си под кръстосан огън. Най-малкото, което мога да сторя за теб, е да оправя това. Твоето тяло е ядосано, защото знае, че аз не съм безупречен и че само безупречен воин може да ти помогне. Твоето тяло е ядосано, защото чувства, че се похабявам. То е разбрало всичко това в момента, в който влязох през онази врата.

Не знаех какво да кажа. Почувствах, че ме залива поток от постфактумни осъзнавания. Вероятно беше прав, като казва, че тялото ми е знаело всичко това. Във всеки случай прямотата, с която ме бе изправил пред собствените ми чувства, беше притъпила ръба на моята отчаяност. Започнах да се питам дали пък Паблито просто не играеше някаква игра с мен. Казах му, че след като е толкова прям и дързък, едва ли е възможно да е толкова слаб, колкото се обрисува.

— Моята слабост е, че имам копнежи — рече той почти шепнешком. — Стигнах дори дотам, че копнея животът ми да е живот на един обикновен човек. Можеш ли да си представиш?

— Не говориш сериозно, нали, Паблито? — възкликнах аз.

— Напротив — отвърна той. — Копнея за огромната привилегия да ходя по тази земя като обикновен човек, без това ужасно бреме.

Сметнах позицията му просто за абсурдна и се улових, че отново и отново извиквам, че не е възможно да говори сериозно. Паблито ме погледна и въздъхна. Завладя ме внезапно предчувствие. Той изглеждаше готов да се разплаче. Предчувствието ми отстъпи място на едно дълбоко чувство на състрадание и съпричастност. Никой от нас не можеше да помогне на другия.

В този момент Ла Горда се върна в кухнята. Паблито незабавно се оживи. Той скочи на крака и започна да тропа по пода.

— Какво, по дяволите, искаш? — изкрещя той с писклив, нервен глас. — Защо все слухтиш наоколо?

Ла Горда се обърна към мен, като че ли той не съществуваше. Тя учтиво каза, че отива в къщата на Соледад.

— Какво, по дяволите, ни интересува къде отиваш? — изкрещя той. — Върви в пъкъла, ако искаш.

Той тропаше по пода като глезено дете, докато Ла Горда стоеше и се смееше.

— Хайде да се махаме от тази къща, Маестро — каза той високо.

Внезапната му промяна от мъка към гняв ме плени. Бях погълнат да го гледам. Една от чертите му, на която винаги съм се възхищавал, бе пъргавината му; дори като тропаше с крака, в движенията му имаше грация.

Внезапно той се пресегна през масата и почти изтръгна бележника от ръцете ми. Сграбчи го с палеца и показалеца на лявата си ръка. Трябваше да го притисна и с двете си ръце, като използвам цялата си сила. В дръпването му имаше такава необикновена енергия, че ако действително беше искал да вземе бележника, лесно би могъл да го измъкне от хватката ми. Той го пусна и докато отделяше ръката си, аз видях краткотраен образ на нейно продължение. Стана толкова бързо, че бих могъл да го обясня като зрителна измама от моя страна, като резултата от раздрусването, което преживях поради необходимостта да стоя полуизправен, теглен от силата на неговото дърпане. Но дотогава вече бях научил, че с тези хора не мога нито да се държа по обичайния си начин, нито да обясня каквото и да е по обичайния си начин, затова дори и не се опитах.

— Какво е това в ръката ти, Паблито? — попитах аз. Той се отдръпна изненадан и скри ръката зад гърба си. Погледна ме с празно изражение и смутолеви, че искал да напуснем къщата, защото му се виело свят. Ла Горда се разсмя гръмко и каза, че Паблито умее да заблуждава толкова добре, колкото и Жозефина, може би дори по-добре, и че ако съм го насилел да каже какво е имало в ръката му, той ще припадне и след това Нестор ще трябва да се грижи за него с месеци.

Паблито започна да се дави. Лицето му стана почти моравочервено. Ла Горда му каза с безразличен тон да престане с разиграването на театър, защото няма публика; тя тръгвала, а аз не съм имал много търпение. След това тя се обърна към мен и ми каза с извънредно властен тон да стоя там и да не отивам в къщата на Хенаросите.

— Защо, по дяволите? — изкрещя Паблито и скочи пред нея, като че ли да й попречи да тръгне. — Каква наглост! Да казва на Маестрото какво да прави!

— Снощи имахме сблъсък със съюзниците във вашата къща — каза му тя информативно. — Нагуалът и аз все още не сме се възстановили от него. На твое място, Паблито, аз бих се заловила за работа. Нещата се промениха. Всичко се промени, откакто той дойде.

Ла Горда излезе през входната врата. Тогава осъзнах, че наистина тя изглеждаше много уморена. Вероятно обувките й бяха твърде тесни или може би тя беше твърде отпаднала, та влачеше леко краката си. Изглеждаше дребна и крехка.

Помислих си, че сигурно и аз имам толкова уморен вид. Тъй като в къщата нямаше огледала, имах желанието да изляза навън и да се огледам в страничното огледало на колата си. И вероятно щях да го направя, но Паблито ми попречи. Той ме помоли най-настоятелно да не вярвам ни дума от това, което Ла Горда беше казала за неговото умение да заблуждава. Отвърнах му да не се притеснява за това.

— Ти въобще не харесваш Ла Горда, нали? — попитах аз.

— И питаш — отвърна той с гневен поглед. — Ти знаеш, по-добре от всеки друг, що за чудовища са тези жени. Нагуалът ни каза, че един ден ще дойдеш тук само за да попаднеш в капана им. Той ни помоли да сме нащрек и да те предупредим за техните планове. Нагуалът каза, че имаш една от четирите възможности. Ако нашата сила е мощна, ще можем сами да те доведем тук, да те предупредим и да те спасим; ако силата ни е слаба, ние самите ще пристигнем тук тъкмо навреме, за да видим трупа ти; третата възможност беше да те намерим вече роб или на онази вещица Соледад, или на тези отвратителни мъжкарани; четвъртата и най-слаба възможност бе да те намерим жив и здрав.

Нагуалът ни каза, че ако оцелееш, тогава ти ще бъдеш Нагуала и ние трябва да ти вярваме, защото само ти ще можеш да ни помогнеш.

— Ще направя всичко за теб, Паблито. Знаеш това.

— Не само за мен. Аз не съм сам. Свидетелят и Бениньо са с мен. Ние сме заедно и ти трябва да помогнеш на всички ни.

— Разбира се, Паблито. Това се разбира от само себе си.

— Хората тук никога не са ни закачали. Проблемите ни са с онези противни мъжкарани. Не знаем какво да правим с тях. Нагуалът ни нареди да останем при тях каквото и да се случи. На мен ми даде лична задача, но аз се провалих. Преди бях много щастлив. Ти си спомняш. Сега като че ли вече не мога да управлявам живота си.

— Какво се случи, Паблито?

— Тези вещици ме изгониха от къщи. Настаниха се в къщата ми и ме изхвърлиха като боклук. Сега живея в къщата на Хенаро заедно с Нестор и Бениньо. Дори трябва сами да си готвим. Нагуалът знаеше, че това може да се случи, и възложи на Ла Горда задачата да посредничи между нас и онези три кучки. Но Ла Горда е все още това, което Нагуалът обичаше да я нарича — Стокилограмово дупе. Това бе прякорът й години наред, защото заковаваше кантара на сто килограма.

Паблито се закиска при спомена за Ла Горда.

— Тя беше най-дебелата, най-смръдливата повлекана, която някога си виждал — продължи той. — Сега е наполовина на предишните си размери, но тук, в главата, е все още същата дебела, тромава жена и не може да направи нищо за нас. Но сега ти си тук, Маестро, и това слага края на неприятностите ни. Сега сме четири на четири.

Исках да вметна една забележка, но той ме спря.

— Остави ме да довърша, каквото имам да казвам, преди да се е върнала онази кучка да ме изхвърли навън — рече той, като неспокойно поглеждаше към вратата. — Знам, че те са ти казали, че вие петимата сте едни и същи, защото сте децата на Нагуала. Това е лъжа! Ти си освен това и като нас, Хенаросите, защото Хенаро също помогна за твоята сияйност. Разбираш ли? Затова не вярвай какво ти казват. Ти също си един от нас. Тези вещици не знаят, че Нагуалът ни каза всичко. Те си мислят, че само те знаят. Нас двама Толтеки са ни правили. Ние сме деца и на двамата. Тези вещици…

— Чакай, чакай, Паблито — казах аз, закривайки с ръка устата му.

Той стана, очевидно изплашен от внезапното ми движение.

— Какво искаш да кажеш с това, че двама Толтеки са ни правили?

— Нагуалът ни каза, че ние сме Толтеки. Всички ние сме Толтеки. Той каза, че Толтек е лице, което приема и задържа тайните. Нагуалът и Хенаро са Толтеки. Те ни дадоха своята особена сияйност и своите тайни. Ние приехме техните тайни и сега ги държим.

Употребата на думата Толтек ме озадачи. Познавах само антропологичното й значение. В този контекст тя винаги се отнася до културата на нахуатъл — говорещи хора, населявали Централно и Южно Мексико, които по времето на завладяването на страната вече са били изчезнали.

— Защо ни нарича Толтеки? — попитах аз, като не знаех какво друго да кажа.

— Защото сме такива. Вместо да каже, че сме магьосници, той каза, че сме Толтеки.

— В такъв случай, защо наричаш сестричките вещици?

— А, това е, защото ги мразя. То няма нищо общо с това, което сме.

— Нагуалът на всеки ли го е казал?

— Разбира се. Всички знаят.

— Но на мен никога не ми го е казал.

— Защото си много образован и все говориш за разни глупости.

Той се разсмя с пресилен, висок глас и ме потупа по гърба.

— А да ти е казвал случайно Нагуалът, че Толтеките са били древни хора, които са живели в тази част на Мексико? — попитах аз.

— Ето, виждаш ли? Затова не ти е казал. Старият гарван сигурно не е знаел, че са били древни хора.

Той се залюля в стола си, като се разсмя. Смехът му беше много приятен и заразителен.

— Ние сме Толтеките, Маестро — рече той. — Бъди сигурен, че сме. Това е всичко, което знам. Но можеш да попиташ Свидетеля. Той знае. Аз отдавна съм загубил интерес.

Той стана и отиде до печката. Последвах го. Той изследва една тенджера, която се вареше на слаб огън. Попита ме дали знам кой е приготвил тази храна. Бях съвсем сигурен, че Ла Горда я е приготвила, но казах, че не знам. Той я подуши четири-пет пъти на кратки вдишвания, като куче. След това обяви, че неговият нос му казал, че Ла Горда я е сготвила. Попита ме дали съм ял и като му казах, че съм привършил с яденето тъкмо преди да дойде, той взе една паница от лавицата и си сипа огромна порция. Той горещо ми препоръча да ям храна, сготвена само от Ла Горда, и да използвам само нейната паница, както той самият правеше сега. Казах му, че Ла Горда и сестричките ми сервираха храната в някаква тъмна паница, която държаха на една лавица отделно от останалите. Той каза, че тази паница е била на Нагуала. Върнахме се на масата. Той яде много бавно и въобще не проговори. Тоталната му задълбоченост в яденето ме накара да осъзная, че те всички постъпваха така: ядяха в пълно мълчание.

— Ла Горда е страхотна готвачка — рече той, като свърши с яденето. — Тя ме хранеше. Това беше преди години, преди да ме намрази, преди да стане вещица, искам да кажа Толтек.

Той ме погледна с искра в очите и ми намигна.

Почувствах се задължен да отбележа, че Ла Горда не ми е направила впечатление като способна да мрази когото и да е. Попитах го дали знае, че се е освободила от формата си.

— Това са пълни глупости! — възкликна той.

Той се вгледа в мен, като че ли преценяваше колко съм изненадан, след което скри лице под ръката си и се захихика като объркано дете.

— Е, тя наистина го направи — допълни той. — Тя е просто велика.

— Защо не я харесваш тогава?

— Ще ти кажа нещо, Маестро, защото ти вярвам. Тя е най-добрата. Тя е жената на Нагуала. Държа се така с нея, защото искам да ме глези и тя го прави. Тя никога не ми се ядосва. Мога да си правя, каквото искам. Понякога се увличам, нападам я физически и искам да я ударя. Когато това се случи, тя просто отскача от пътя ми, както правеше Нагуалът. В следващия миг дори не помни какво съм сторил. Това е то истински воин без форма. Тя постъпва така с всички. Но останалите сме жалка картина. Наистина сме лоши. Онези три вещици ни мразят и ние също ги мразим.

— Вие сте магьосници, Паблито — не можете ли да прекратите тази вражда?

— Разбира се, че можем, но не искаме. Какво очакваш да направим, да сме като братя и сестри ли?

Не знаех какво да кажа.

— Те бяха жени на Нагуала — продължи той. — И въпреки това всеки очакваше от мен да ги взема. Как, за бога, да направя това? Опитах с една от тях и вместо да ми помогне, тази проклета вещица едва не ме уби. И сега всяка една от тези жени иска да ми одере кожата, като че ли съм извършил престъпление. А аз само следвах инструкциите на Нагуала. Той ми каза, че трябва да легна с всяка от тях, една след друга, докато мога да ги издържам всичките наведнъж. Но аз не можах да легна дори с една.

Исках да го попитам за майка му, доня Соледад, но на този етап не виждах начин да я въведа в разговора. Замълчахме за момент.

— Мразиш ли ги за това, което се опитаха да ти направят? — попита той внезапно.

Видях подходяща възможност.

— Не, съвсем не — казах аз. — Ла Горда ми обясни техните причини. Но атаката на доня Соледад беше доста страшна. Виждаш ли я често?

Той не отговори. Погледна към тавана. Аз повторих въпроса си. Тогава забелязах, че очите му са пълни със сълзи. Тялото му потръпваше, разтърсвано от сподавено ридание.

Той каза, че някога имал прекрасна майка, която, без съмнение, сигурно съм помнел. Казвала се Мануелита, свята жена, която отгледала две деца, работейки като вол, за да ги издържа. Той изпитвал най-дълбока почит към тази майка, която го обичала и го отхранила. Но един ужасен ден се изпълнила злата му орис и той имал нещастието да срещне Хенаро и Нагуала, а те двамата разбили живота му. С много емоционален тон Паблито каза, че тези двама дяволи отнели неговата душа и душата на майка му. Те убили неговата Мануелита и оставили на нейно място тази ужасна вещица Соледад. Той се вгледа в мен с очи, пълни със сълзи, и каза, че тази отвратителна жена не е неговата майка. Не е възможно тя да е неговата Мануелита.

Той неудържимо плачеше. Не знаех какво да кажа. Неговият изблик на чувства беше толкова неподправен, думите му толкова искрени, че почувствах как ме залива вълна от съчувствие. Мислейки като обикновен цивилизован човек, трябваше да се съглася с него. Действително изглеждаше голямо нещастие за Паблито, че бе пресякъл пътя на дон Хуан и дон Хенаро.

Прегърнах го с ръка през раменете и за малко и аз да заплача. След дълго мълчание той стана и излезе към задната част на къщата. Чух го да си духа носа и да мие лицето си в кофа с вода. Като се върна беше по-спокоен. Дори се усмихваше.

— Не ме разбирай погрешно, Маестро — рече той. — Никого не обвинявам за това, което ми се случи. Такава е била съдбата ми. Хенаро и Нагуалът действаха както подобава на безупречни воини, каквито и бяха. Просто аз съм слаб, това е. И се провалих в моята задача. Нагуалът каза, че единственият ми шанс да избегна атаката на тази ужасна вещица е да обсебя четирите вятъра и да ги превърна в мои четири краища. Но аз не успях. Тези жени се бяха сдушили с онази вещица Соледад и не искаха да ми помогнат. Те искаха да умра.

— Нагуалът ми каза също, че ако аз се проваля, и ти самият няма да имаш големи шансове. Той каза, че ако тя те убие, аз трябва да избягам и да бягам, за да спася живота си. Той се съмняваше дали ще успея да стигна дори до пътя. Той каза, че с твоята сила и с това, което вещицата вече знае, тя ще е несравнима. Така че, когато почувствах, че не бях успял да покоря четирите вятъра, се сметнах мъртъв. И, разбира се, намразих онези жени. Но днес, Маестро, ти ми носиш нова надежда.

Казах му, че неговите чувства към майка му много са ме развълнували. Всъщност бях ужасен от всичко, което се бе случило, но дълбоко се съмнявах, че му бях донесъл каквато и да е надежда.

— Носиш ми надежда — възкликна той с голяма увереност. — През цялото това време се чувствах ужасно. Когато собствената ти майка те гони с брадва, никой не би се чувствал щастлив. Но сега тя вече не представлява опасност, благодарение на теб и на това, което ти направи.

— Онези жени ме мразят, защото са убедени, че съм страхливец. Те просто не могат да проумеят с тъпите си глави, че ние сме различни. Има една съществена разлика, която отличава теб и онези четири жени от мен, Свидетеля и Бениньо. Вие и петимата сте били почти умрели, когато Нагуалът ви е открил. Той ни каза, че веднъж ти дори си се опитал да се самоубиеш. С нас не беше същото. Ние бяхме живи, здрави и щастливи. Ние сме противоположни на вас. Вие сте отчаяни хора; ние — не. Ако Хенаро не бе влязъл в живота ми, днес аз щях да бъда един щастлив дърводелец. Или може би щях да съм умрял. Без значение. Щях да съм направил, каквото можех, и това щеше да е чудесно.

Думите му ме хвърлиха в странно настроение. Трябваше да призная, че беше прав за това, че онези жени и аз бяхме отчаяни хора. Ако не бях срещнал дон Хуан, без съмнение щях да съм мъртъв, но за разлика от Паблито, не бих могъл да кажа, че ми е все едно. Дон Хуан бе дал живот и сила на тялото ми и свобода на духа ми.

Изявленията на Паблито ме накараха да си спомня нещо, което дон Хуан ми беше казал веднъж, когато разговаряхме за един старец, мой приятел. Дон Хуан бе казал много категорично, че животът или смъртта на стареца нямат никакво значение. Малко се разсърдих на това, което сметнах за излишно многословие от страна на дон Хуан. Казах му, че от само себе си се разбира, че животът и смъртта на този старец нямат значение, тъй като нищо в света не би могло да има каквото и да е значение, освен лично за всеки от нас. „Ето, каза го!“ — възкликна той и се разсмя. „Точно това имам предвид. Животът и смъртта на този старец нямат никакво значение лично за него. Могло е той да умре през 1929, или през 1950, или пък да живее до 1995. Без значение. Всичко е еднакво глупаво за него.“ Животът ми, преди да срещна дон Хуан, бе такъв. Нищо нямаше значение за мен. Държах се сякаш някои неща ме вълнуват, но това беше само пресметнато поведение, за да изглеждам като чувствителен човек.

Паблито ми заговори и прекъсна размишленията ми. Искаше да знае дали ме е оскърбил. Уверих го, че няма нищо. За да подновя разговора, го запитах къде е срещнал дон Хенаро.

— Случи се така, че моят майстор се разболя — каза той. — И се наложи аз да отида на градския пазар вместо него, за да построя няколко нови павилиона за дрехи. Работих там два месеца. Докато бях там, се запознах с дъщерята на собственика на един от павилионите. Влюбихме се един в друг. Направих щанда на баща й малко по-голям от другите, за да можем да се любим с нея под тезгяха, докато сестра й обслужва клиентите.

Един ден Хенаро донесъл торба с лечебни растения на един дюкянджия на отсрещната страна на улицата и докато разговаряли, забелязал, че щандът за дрехи се клати. Внимателно го разгледал, но видял само сестрата, която седяла в един стол и дремела. Дюкянджията казал на Хенаро, че щандът се клати така всеки ден по това време. На следващия ден Хенаро довел Нагуала да види как щандът се тресе; без съмнение и на този ден той се разтресъл. На следващия ден те отново дошли и той пак се клател. Така те изчакали, докато изляза. Този ден се запознах с тях, а скоро след това Хенаро ми каза, че е билкар и ми предложи да ми приготви една доза, от която никоя жена няма да ми устои. Аз обичах жените и се хванах на въдицата. Той безспорно ми направи обещаната доза, но му отне десет години. Междувременно го опознах много добре и го заобичах повече, отколкото ако ми беше роден баща. И сега страшно ми липсва. Така че, виждаш, той ме изигра. Понякога се радвам, че го направи; през повечето време, обаче, ми е неприятно от това.

— Дон Хуан ми е казвал, че магьосниците трябва да получат знак, преди да изберат някого. Имаше ли нещо такова при теб, Паблито?

— Да. Хенаро каза, че му станало любопитно да наблюдава как се тресе щандът и тогава видял, че двама души се любят под тезгяха. Затова седнал да ги изчака да излязат; искал да види кои са. Не след дълго момичето се появило на щанда, но мен ме изпуснал. Сметнал за много странно това, че ме пропуснал, след като бил решен да ме види. На следващия ден дошъл с Нагуала. Той също видял, че двама души се любят, но когато дошло време да ме хванат, и двамата ме пропуснали. Дошли отново на следващия ден; Хенаро минал зад щанда, а Нагуалът останал да пази отпред. Блъснах се в Хенаро, докато изпълзявах навън. Помислих, че не ме е видял, защото все още бях зад завеската, която закриваше малък квадратен отвор, който бях направил на страничната стена. Започнах да лая, за да го накарам да си помисли, че под завесата се е скрило малко кученце. Той изръмжа и също излая към мен, карайки ме наистина да повярвам, че от другата страна има едно огромно, зло куче. Така се изплаших, че побягнах в обратната посока и се блъснах в Нагуала. Ако той беше обикновен човек, щях да го поваля на земята, защото се блъснах право в него, но вместо това той ме повдигна като дете. Бях абсолютно смаян. За човек на неговата възраст бе действително силен. Мина ми през ума, че мога да използвам такъв силен човек да ми носи дървения материал. Освен това не исках да се излагам пред хората, които ме бяха видели да търча изпод тезгяха. Попитах го дали е съгласен да работи при мен. Той каза, че е съгласен. Същия ден дойде в магазина и започна работа като мой помощник. Работи в него всеки ден в продължение на два месеца. Не ми дадоха никакъв шанс тези двама дяволи. Нелепата картина на дон Хуан като работник на Паблито ми се стори невероятно смешна. Паблито започна да имитира как дон Хуан носел дървения материал на раменете си. Трябваше да се съглася с Ла Горда, че Паблито е толкова добър актьор, колкото и Жозефина.

— Защо са си направили целия този труд, Паблито?

— Трябвало е да ме примамят. Не смяташ, че бих тръгнал с тях просто така, нали? Цял живот бях слушал за магьосници и лечители, вещици и духове, но никога не съм вярвал и дума от това. Тези, които говореха за подобни неща, бяха просто неуки хора. Ако Хенаро ми беше казал, че той и приятелят му са магьосници, щях да ги зарежа. Но те бяха твърде умни за мен. Тези две лисици бяха наистина хитри. Те не бързаха. Хенаро каза, че би ме изчакал, ако ще и двайсет години. Затова Нагуалът дойде да работи при мен. Аз го поканих, така че всъщност аз им дадох ключа.

— Нагуалът беше прилежен работник. В онези дни аз си падах малко негодник и си мислех, че аз го изигравам. Вярвах, че Нагуалът е просто един глупав стар индианец, затова му казах, че ще го представя пред майстора като мой дядо, защото иначе няма да го наемат, но че ще трябва да получавам процент от надницата му. Нагуалът каза, че няма нищо против. Даваше ми част от няколкото песо, които изкарваше на ден.

— Майсторът бе много впечатлен от моя дядо, защото работеше здравата. Но останалите момчета го вземаха на присмех. Както знаеш, той имаше навика да изпуква всичките си стави от време на време. В магазина той ги изпукваше всеки път, когато носеше нещо. Хората, естествено, си мислеха, че той е толкова стар, че когато носи нещо на гърба си, цялото му тяло скърца.

— Чувствах се ужасно, докато Нагуалът ми беше дядо. Но до това време Хенаро вече бе разпалил алчността ми. Той ми бе казал, че дава на приятеля си някаква растителна храна, приготвена по специална рецепта, която го правела силен като бик. Всеки ден той донасяше по едно вързопче попарени зелени листа и му ги даваше да ги яде. Хенаро каза, че приятелят му не струвал нищо без неговата отвара, и за да ми докаже, два дни не му я дава. Без зелените листа Нагуалът изглеждаше като един невзрачен, обикновен старец. Хенаро ми каза, че аз също мога да използвам неговата отвара, за да накарам жените да ме обичат. Това ме заинтригува и той каза, че можем да станем съдружници, ако му помагам да приготвя отварата и да я дава на приятеля си. Един ден ми показа малко американски пари и каза, че продал първата партида на някакъв американец. Това ме хвана на въдицата и аз станах негов съдружник.

— Със съдружника ми Хенаро имахме велики планове. Той каза, че аз трябва да имам свой собствен магазин, защото с парите, които ще спечелим с неговата рецепта, аз ще мога да си позволя всичко. Купих един магазин, а съдружникът ми плати за него. Полудях от радост, че съдружникът ми не се шегува, и започнах да работя, като приготвях неговата зелена отвара.

В този момент имах странното убеждение, че дон Хенаро сигурно е използвал психотропни растения за приготвянето на отварата. Заключих, че сигурно е прилъгал Паблито да я пие, за да си осигури съдействието му.

— Той даваше ли ти растения на силата, Паблито? — попитах аз.

— Разбира се — отвърна той. — Даваше ми от зелената отвара. Погълнал съм тонове от нея.

Той описа и имитира как дон Хуан стоял пред входната врата на къщата на дон Хенаро в състояние на дълбока летаргия и как мигновено живвал веднага щом устните му докоснели отварата. Паблито каза, че като виждал тази трансформация, искало му се сам да опита.

— От какво беше отварата? — попитах аз.

— От зелени листа — отвърна той. — Всякакви зелени листа, каквито можеше да намери. Ето такъв дявол беше Хенаро. Той говореше за своята рецепта и ме разсмиваше, докато не ми станеше леко и хубаво. Бога ми, наистина обичах онези дни.

Засмях се от нервност. Паблито завъртя глава наляво-надясно и прочисти гърлото си два-три пъти. Изглежда се мъчеше да не заплаче.

— Както вече казах, Маестро — продължи той, — водеше ме алчността. Тайно си бях запланувал да прецакам съдружника си, щом веднъж се науча сам да приготвям отварата. Хенаро сигурно през цялото време е знаел какво кроя и тъкмо преди да замине, ме прегърна и каза, че е време да изпълня желанието си; че е време да прецакам съдружника си, защото вече съм се научил да приготвям зелената отвара.

Паблито стана. Очите му бяха пълни със сълзи.

— Този кучи син Хенаро — рече тихо той, — този мръсен дявол. Аз истински го обичах и ако не бях такъв страхливец, какъвто съм, сега щях да приготвям неговата зелена отвара.

Не исках повече да пиша. За да разсея тъгата си, предложих на Паблито да отидем да потърсим Нестор.

Тъкмо бях започнал да събирам бележките си, за да изляза, когато входната врата се отвори с трясък. С Паблито неволно подскочихме и бързо се извърнахме да видим какво става. На вратата стоеше Нестор. Аз се втурнах към него. Срещнахме се в средата на предната стая. Той едва ли не се метна върху мен и ме разтърси за раменете. Изглеждаше по-висок и по-як, отколкото последния път, когато го бях видял. Дългото му сухо тяло беше придобило почти котешка гъвкавост. Някак си човекът, който ме гледаше, който се взираше в мен, не беше оня Нестор, който познавах. Спомнях си го като много стеснителен човек, който се срамуваше да се усмихне поради кривите си зъби, човек, поверен на Паблито да се грижи за него. Нестор, който ме гледаше сега, беше комбинация от дон Хуан и дон Хенаро. Беше жилав и ловък като дон Хенаро, но имаше хипнотичната властност на дон Хуан. Исках да се насладя на удоволствието да съм смутен, но можах само да се разсмея с него. Той ме потупа по гърба. Свали шапката си. Едва тогава осъзнах, че Паблито нямаше шапка. Забелязах също, че Нестор беше по-тъмен от него и по-як. Застанал до него, Паблито изглеждаше едва ли не крехък. И двамата носеха американски дънки „Левис“, големи якета и обувки с крепирани^[1] подметки.

Присъствието на Нестор в къщата моментално разведри тягостното настроение. Помолих го да дойде при нас в кухнята.

— Идваш точно навреме — обърна се Паблито към Нестор с огромна усмивка, когато седнахме. — Маестрото и аз хленчехме тук, спомняйки си дяволите — Толтеки.

— Наистина ли плачеше, Маестро? — попита Нестор със злобна усмивка на лицето.

— И още как — отвърна Паблито.

Едно съвсем тихо скръцване откъм външната врата накара Паблито и Нестор да замълчат. Ако бях сам, нямаше да забележа или чуя нищо. Паблито и Нестор станаха, аз също. Погледнахме към външната врата; тя се отваряше много внимателно. Помислих, че вероятно Ла Горда се е върнала и отваря вратата безшумно, за да не ни безпокои. Когато вратата най-сетне се отвори достатъчно, за да може един човек да се провре през нея, Бениньо влезе, като че ли се промъкваше в тъмна стая. Очите му бяха затворени и вървеше на пръсти. Напомняше ми на хлапе, което се е промъкнало в киносалон през някой незаключен изход, за да гледа забранен филм и не смее да вдигне ни най-малък шум, като същевременно не вижда нищо в тъмното.

Всички мълчаливо наблюдаваха Бениньо. Той отвори едното си око само колкото да надзърне през него и да се ориентира, след което прекоси на пръсти предната стая и влезе в кухнята. Застана за момент до масата със затворени очи. Паблито и Нестор седнаха и ми направиха знак да сторя същото. Тогава Бениньо се плъзна до мен на пейката. Той леко побутна рамото ми с глава; това слабо докосване означаваше, че трябва да се поместя, за да му направя място на пейката; след това седна удобно, като продължаваше да държи очите си затворени.

Той също бе облечен в „Левис“ като Паблито и Нестор. Малко беше понапълнял в лице, откакто го бях видял последния път, преди години, и пътят на косата му беше някак различен, но не можех да определя как. Кожата му беше по-светла, отколкото си я спомнях, имаше дребни зъби, пълни устни, високи скули, малък нос и големи уши. Винаги ми е изглеждал като дете с недоразвити черти.

Паблито и Нестор, които бяха спрели да говорят, за да наблюдават влизането на Бениньо, подновиха разговора си веднага след като той седна, сякаш нищо не се е случило.

— Разбира се, че и той плачеше с мен — рече Паблито.

— Той не е ревльо като теб — каза Нестор на Паблито.

След това се извърна към мен и ме прегърна.

— Толкова се радвам, че си жив — рече той. — Ние току-що говорихме с Ла Горда и тя каза, че ти си Нагуала, но не ни каза как си оцелял. Как оцеля, Маестро?

В този момент имах странен избор. Можех да поема своята рационална линия на поведение, както винаги бях правил, и да кажа, че нямам ни най-малка представа, което щеше да е истина. Или, можех да кажа, че моят двойник ме е измъкнал от хватката на онези жени. Преценявах наум евентуалния ефект от всяка от двете възможности, когато вниманието ми беше привлечено от Бениньо. Той леко отвори едното си око и ме погледна, след което се захихика и зарови глава в ръцете си.

— Бениньо, няма ли да ми проговориш? — попитах аз.

Той поклати отрицателно глава. Чувствах се неловко до него и реших да попитам какво му е.

— Какво прави той? — запитах Нестор тихо. Нестор разтърка главата на Бениньо и го разтърси.

Бениньо отвори очи и след това пак ги затвори.

— Той си е такъв, нали знаеш. — рече ми Нестор. — Много е стеснителен. Но рано или късно ще отвори очите си. Не му обръщай внимание. Ако се отегчи, ще заспи.

Бениньо поклати утвърдително глава, без да отваря очите си.

— Е, как се измъкна? — настоя Нестор.

— Не искаш ли да ни кажеш? — попита Паблито. Нарочно казах, че двойникът ми бе излязъл от върха на главата ми три пъти. Разказах им какво се беше случило.

Те съвсем не изглеждаха изненадани и приеха разказа ми като нещо естествено. Паблито беше очарован от собствените си размишления, че доня Соледад вероятно няма да успее да се възстанови и в крайна сметка ще умре. Искаше да знае дали съм ударил и Лидия. Нестор му заповяда с жест да мълчи и Паблито покорно спря насред изречението.

— Съжалявам, Маестро — каза Нестор, — но това не е бил двойникът ти.

— Но всички казват, че е бил двойникът ми.

— Знам със сигурност, че не си разбрал правилно Ла Горда, защото докато вървяхме с Бениньо към къщата на Хенаро, Ла Горда ни настигна по пътя и ни каза, че ти и Паблито сте тук в тази къща. Тя те нарече Нагуала. Знаеш ли защо?

Разсмях се и казах, че това вероятно се дължи на нейното убеждение, че съм получил най-голямата част от сияйността на Нагуала.

— Един от нас тук е глупак! — рече Бениньо с гръмък глас, без да отваря очите си.

Звукът от гласа му беше толкова необичаен, че аз отскочих настрана от него. Неговото съвсем неочаквано изявление, плюс моята реакция, накара и тримата да се разсмеят. Бениньо отвори едното си око и ме погледна за момент, след което зарови лице в ръцете си.

— Знаеш ли защо нарекохме Хуан Матус Нагуала?

— попита ме Нестор.

Казах, че винаги съм смятал, че това мило прозвище е техния начин да нарекат дон Хуан магьосник.

Бениньо се разсмя така гръмко, че неговият смях заглуши смеха на останалите. Изглежда добре се забавляваше. Той склони главата си на рамото ми, като че ли беше тежък обект, който не можеше повече да поддържа.

— Нарекохме го Нагуала — продължи Нестор, — защото бе разделен на две. С други думи, винаги когато беше нужно, той можеше да поеме по друга пътека, която ние самите нямаме; нещо излизаше от него — нещо, което не бе двойникът му, а един страховит, заплашителен образ, който приличаше на него, но беше с двойно по-големи размери. Ние нарекохме този образ нагуал и всеки, който го има, е, разбира се, Нагуала.

— Нагуалът ни каза, че ние всички можем да накараме този образ да излезе през главата ни, ако искаме, но че по всяка вероятност никой от нас няма да поиска. Хенаро не го искаше, така че, смятам, и ние не го искаме. Оказва се, че теб са „накиснали“ с него.

Те се закикотиха и завикаха, като че ли събираха стадо добитък. Бениньо ме прегърна през раменете, без да отваря очите си, и се смя до сълзи.

— Защо казваш, че са ме „накиснали“ с него? — попитах аз Нестор.

— За него трябва твърде много енергия — рече той, — твърде много работа. Дори не разбирам как все още стоиш изправен.

— Нагуалът и Хенаро те разделиха веднъж в евкалиптовата горичка. Заведоха те там, защото евкалиптите са твоите дървета. Аз самият бях там и видях, когато те разделиха и извадиха твоя нагуал. Дърпаха те за ушите на две противоположни страни, докато разделиха твоята сияйност и ти вече не беше яйце, а два продълговати къса сияйност. След това отново те събраха, но всеки магьосник, който умее да вижда, ще ти каже, че има една огромна пролука в средата.

— Какво е предимството да си разделен?

— Имаш едно ухо, което чува всичко, и едно око, което вижда всичко и винаги ще си в състояние да изминеш още една миля, ако ти се наложи. Това, че си разделен, е също причината, поради която ни казаха, че ти си Маестрото.

Те се опитаха да разделят Паблито, но, изглежда, не са успели. Той е твърде разглезен и винаги си е угаждал. Затова е толкова скапан сега.

— Какво е двойникът тогава?

— Двойникът е другият, тялото, което човек получава в сънуване. Той изглежда точно като човека.

— Вие всички ли имате двойници? Нестор ме заоглежда с изненада.

— Ей, Паблито, разкажи на Маестрото за нашите двойници — каза той, смеейки се. Паблито се пресегна през масата и ръзтърси Бениньо.

— Ти му разкажи, Бениньо — рече той. — А най-добре, покажи му го.

Бениньо стана, отвори очите си възможно най-широко и погледна към покрива, след което смъкна панталоните си и ми показа своя пенис.

Хенаросите избухнаха в смях.

— Сериозно ли говореше, като попита за това, Маестро? — попита ме Нестор с нервно изражение.

Уверих го, че съм бил абсолютно сериозен в желанието си да науча каквото и да е, свързано с тяхното познание. Изнесох една дълга реч за осветляване на въпроса — как дон Хуан ме е държал настрана от тях по необясними причини, като по този начин ми е попречил да знам повече за тях.

— Помисли си само — рекох аз, — до преди три дни аз не знаех, че онези четири жени са били чираци на Нагуала, или че Бениньо е бил чирак на дон Хенаро.

Бениньо отвори очите си.

— Ти мисли за това — рече той. — Аз пък не знаех досега, че си толкова тъп.

Той отново затвори очите си и те всички неистово се разсмяха. Нямах друг избор, освен да се присъединя към тях.

— Просто те дразнехме, Маестро — каза Нестор като извинение. — Мислихме, че ти ни дразниш, като ни го натякваш. Нагуалът ни каза, че виждаш. Ако е така, ще разбереш, че ние сме жалка картина. Ние нямаме тялото на сънуването. Никой от нас няма двойник.

Много сериозно и убедено Нестор каза, че нещо застанало между тях и желанието им да имат двойник. Разбрах го в смисъл, че се е появила някакъв вид бариера, след като дон Хуан и дон Хенаро са заминали. Той смяташе, че вероятно това е резултат от провала на Паблито. Паблито добави, че откакто Нагуалът и Хенаро са заминали, нещо като че ли ги преследвало и дори Бениньо, който по това време живеел в най-южната част на Мексико, трябвало да се върне. Само когато тримата били заедно, се чувствали спокойни.

— Какво мислиш, че е това? — попитах Нестор.

— Има нещо там, в онази необятност, което ни притегля — отвърна той. — Паблито смята, че вината е негова, задето настрои враждебно онези жени.

Паблито се обърна към мен. Очите му силно блестяха.

— Те ме прокълнаха, Маестро — рече той. — Знам, че аз съм причината за всичките ни беди. Исках да изчезна от тези места след сблъсъка си с Лидия и няколко месеца по-късно заминах за Веракруз. Там бях много щастлив с едно момиче, за което исках да се оженя. Намерих си работа и живеех добре, докато един ден се върнах вкъщи и открих, че онези четири мъжкарани като хищници ме бяха проследили по миризмата. Бяха в къщата ми и измъчваха жена ми. Онази кучка Роза сложи гадната си ръка върху корема на жена ми и я накара да се изходи в леглото, просто така. Водачката им, Стокилограмовото дупе, ми каза, че са прекосили континента, за да ме търсят. Тя просто ме сграбчи за колана и ме изкара навън. Замъкнаха ме на автобусната спирка, за да ме докарат тук. Бях по-бесен и от дявол, но не можех да меря сили със Стокилограмовото дупе. Тя ме вкара в автобуса. Но по пътя за насам аз избягах. Тичах през шубраци и хълмове, докато краката ми се надуха и не можех да си сваля обувките. Едва не умрях. Боледувах девет месеца. Ако Свидетелят не ме беше намерил, щях да съм умрял!

— Не го намерих аз — каза ми Нестор. — Ла Горда го намери. Тя ме заведе до мястото, където беше той; двамата го взехме, занесохме го до автобуса и го доведохме тук. Бълнуваше и трябваше да платим на шофьора допълнителна такса, за да не го свали от автобуса.

С най-драматичен тон Паблито каза, че не е променил решението си; той все още искал да умре.

— Но защо? — попитах аз.

Бениньо отговори вместо него с гръмък, гърлен глас:

— Защото патката му вече не работи — каза той. Звукът от неговия глас беше толкова необичаен, че за момент имах чувството, че говори в пещера. Беше едновременно страшно и неуместно. Разсмях се почти неконтролируемо.

Нестор каза, че Паблито се бил опитал да изпълни задачата си да установи сексуални контакти с жените съгласно инструкциите на Нагуала. Той бил казал на Паблито, че четирите краища на неговия свят вече са поставени на своите места и той трябва само да предяви исканията си към тях. Но когато Паблито отишъл да поиска първия от своите краища, Лидия, тя едва не го убила. Нестор добави, че неговото лично мнение като свидетел на събитието е, че Лидия ударила с глава Паблито, защото той не могъл да изпълни функцията си на мъж и вместо да се притесни от цялата ситуация, тя го ударила.

— Паблито наистина ли се разболя в резултат от този удар или само се е преструвал? — попитах аз полу на шега.

Бениньо отговори със същия гръмък глас:

— Само се преструваше! — рече той. — Това беше просто един удар по главата!

Паблито и Нестор се закискаха и завикаха.

— Не обвиняваме Паблито, че се страхува от онези жени — каза Нестор. — Те всички са като самия Нагуал, страшни воини. Те са жестоки и луди.

— Наистина ли смяташ, че са толкова лоши? — попитах аз.

— Да кажеш, че са лоши, е само част от истината — отвърна Нестор. — Те са точно като Нагуала. Сериозни и мрачни. Когато Нагуалът беше тук, те често седяха близо до него и се взираха в далечината с притворени очи в продължение на часове, понякога на дни.

— Вярно ли е, че преди доста време Жозефина действително е била луда? — попитах аз.

— Това е смешно — рече Паблито. — Не преди доста време; тя и сега е луда. Тя е най-лудата от компанията.

Разказах им какво ми бе сторила. Смятах, че ще оценят смешната страна на нейното великолепно изпълнение. Но разказът ми, изглежда, ги развълнува не по начина, по който очаквах. Те ме слушаха като изплашени деца; дори Бениньо отвори очите си, за да слуша разказа ми.

— Уау! — възкликна Паблито. — Тези кучки са наистина страшни. А водачка им е Стокилограмовото дупе, както знаеш. Тя е тази, която хвърля камъка, а след това скрива ръката си и се преструва на невинно момиченце. Внимавай с нея, Маестро.

— Нагуалът обучи Жозефина да бъде всякаква — каза Нестор. — Тя може да направи каквото поискаш: да плаче, да се смее, да се ядосва — всичко.

— Но каква е, когато не разиграва театър? — запитах Нестор.

— По-луда и от прилеп — отвърна Бениньо с тих глас. — Запознах се с Жозефина още първия ден, когато пристигна. Трябваше да я нося до къщата. С Нагуала постоянно я завързвахме за леглото й. Веднъж тя се разплака за приятелката си, някакво момиченце, с което си играела. Плака три дни. Паблито я утешава и я храни като бебе. Тя е като него. И двамата не знаят как да спрат, щом веднъж са започнали.

Изведнъж Бениньо започна да души въздуха, стана и отиде до печката.

— Той наистина ли е стеснителен? — попитах Нестор.

— Стеснителен и ексцентричен — отвърна Паблито. — Ще бъде такъв, докато не се освободи от формата си. Хенаро ни каза, че рано или късно ще се освободим от формата си, така че няма смисъл да се тормозим да се променим, както ни бе казал Нагуалът. Хенаро ни каза да се наслаждаваме на живота и да не се притесняваме за нищо. Ти и жените се притеснявате и опитвате; ние пък се наслаждаваме. Вие не знаете как да се наслаждавате, а ние не знаем как да се тормозим. Нагуалът наричаше самотормоза безупречност; ние го наричаме глупост, нали така?

— Говори само от свое име, Паблито — рече Нестор. — Бениньо и аз не смятаме така.

Бениньо донесе една паница с храна и я сложи пред мен. Сервира и на останалите. Паблито разгледа паниците и попита Бениньо къде ги е намерил. Бениньо отвърна, че са били в една кутия, където Ла Горда му била казала, че ги е сложила. Паблито ми довери, че тези паници са били техни, преди да се разделят.

— Трябва да внимаваме — рече Паблито нервно. — Тези паници без съмнение са омагьосани. Онези кучки слагат нещо в тях. Бих предпочел да ям от паницата на Ла Горда.

Нестор и Бениньо започнаха да се хранят. Тогава забелязах, че Бениньо ми бе дал кафявата паница. Паблито нервно се суетеше. Исках да го успокоя, но Нестор ме спря.

— Не го приемай толкова на сериозно — рече той. — Той обича да е такъв. Ще седне и ще яде. Точно тук не сполучвате ти и жените. Не можете да разберете, че Паблито си е такъв. Вие очаквате от всеки да е като Нагуала. Единствено Ла Горда го приема невъзмутимо, но не защото разбира, а защото се е освободила от формата си.

Паблито седна да се храни и ние четиримата изядохме цяла тенджера с храна. Бениньо изми паниците и внимателно ги сложи обратно в кутията, след което всички се настанихме удобно около масата.

Нестор предложи веднага щом се стъмни да излезем да се разходим из една близка клисура, където дон Хуан, дон Хенаро и аз често ходехме. Предложението не ми допадна много. Не се чувствах достатъчно сигурен в тяхната компания. Нестор каза, че те са свикнали да се разхождат в мрака и че изкуството на магьосника е да бъде незабележим дори когато е сред хора. Казах му какво ми бе казал дон Хуан веднъж, преди да ме изостави в една пустош в планините недалеч от тук. Той ми нареди да се концентрирам изцяло върху опитването да не бия на очи. Той каза, че хората от околността се знаят един друг. В нея е нямало много хора, но тези, които живеели там постоянно, се разхождали из околността и разпознавали чужденеца от километри разстояние. Той ми каза, че много от тези хора ходели въоръжени и нямало да се замислят много преди да ме застрелят. „Не се занимавай със същества от другия свят“ — бе казал дон Хуан, смеейки се. — „Истински опасните са мексиканците.“

— Това все още е така — рече Нестор. — Винаги е било така. Затова Нагуалът и Хенаро бяха такива майстори. Научили са се да стават незабележими сред всичко това. Те владееха изкуството на прикриването.

Все още беше твърде рано за нашата разходка в мрака. Исках да използвам времето, за да задам на Нестор моя критичен въпрос. Досега все го избягвах; някакво странно чувство ме възпираше да го задам. Сякаш бях изчерпал интереса си след отговора на Паблито. Но точно Паблито ми се притече на помощ и съвсем неочаквано повдигна въпроса, като че ли четеше мислите ми.

— Нестор също скочи в бездната в деня, в който скочихме и ние — рече той. — И така той стана Свидетеля, ти стана Маестрото, а аз — селския идиот.

Небрежно помолих Нестор да ми разкаже за своя скок в бездната. Опитах се да прозвучи като че ли съм слабо заинтересуван. Но Паблито знаеше истинската природа на моето наложено безразличие. Той се разсмя и каза на Нестор, че съм предпазлив, защото съм дълбоко разочарован от неговия собствен разказ за събитието.

— Скочих след вас двамата — рече Нестор и ме погледна като че ли очакваше друг въпрос.

— Веднага след нас ли скочи? — попитах аз.

— Не. Трябваше ми известно време, за да се приготвя — рече той. — Хенаро и Нагуалът не ми казаха какво да правя. Този ден беше изпитание за всички нас.

Паблито изглеждаше унил. Той стана от стола си и закрачи из стаята. След това отново седна, поклащайки глава в жест на отчаяние.

— Ти видя ли ни действително да политаме над ръба? — попитах аз Нестор.

— Аз съм Свидетелят — рече той. — Да съм свидетел бе моя път към познанието; да ви кажа безупречно на какво съм свидетел е моята задача.

— Но какво наистина видя? — попитах аз.

— Видях ви двамата, хванали се един друг, да тичате към ръба на бездната — отвърна той. — И след това ви видях като две хвърчила на фона на небето. Паблито се придвижи напред в права линия и после падна надолу. Ти се издигна малко, а след това се отдалечи на малко разстояние от ръба, преди да полетиш надолу.

— Добре, но с телата си ли скочихме? — попитах аз.

— Ами, не мисля, че има друг начин да се направи това — каза той и се разсмя.

— Възможно ли е да е било илюзия? — попитах аз.

— Какво се опитваш да кажеш, Маестро? — попита той сухо.

— Искам да знам какво действително се е случило — казах аз.

— Да не би по някаква случайност да ти е причерняло, като на Паблито? — попита Нестор с блеснали очи.

Опитах се да му обясня естеството на затрудненията ми около този скок. Той не можеше да стои спокойно и ме прекъсна. Паблито се намеси, за да го вразуми и двамата започнаха спор. Паблито се измъкна от него, като тръгна да обикаля около масата полуседнал, държейки се здраво за стола си.

— Нестор не вижда по-далеч от носа си — каза ми той. — Бениньо е същият. Нищо няма да получиш от тях. Но поне имаш моето съчувствие.

Паблито се закиска така, че раменете му потръпваха, и скри лицето си с шапката на Бениньо.

— Това, което аз мога да ви кажа, е, че вие двамата скочихте — рече ми Нестор в неочакван изблик. — Хенаро и Нагуалът не ви оставиха никакъв друг избор. Това беше тяхното изкуство — да ви примамят и след това да ви отведат до единствената отворена врата. И така вие двамата полетяхте над ръба. Това е, на което бях свидетел. Паблито твърди, че не е почувствал нищо; това е съмнително. Аз знам, че напълно осъзнаваше всичко, но той предпочита да чувства и да казва, че не е било така.

— Наистина не осъзнавах — рече ми Паблито с тон на самозащита.

— Може би — каза Нестор сухо. — Но аз самият осъзнавах и видях телата ви да правят това, което трябваше да направят — да скочат.

Твърденията на Нестор ме поставиха в странно настроение. През цялото време бях търсил потвърждение на това, което аз самият бях усетил. Но веднъж получил го, осъзнах, че то нямаше значение. Да знаеш, че си скочил и да се боиш от това, което си усетил, е едно; да търсиш консенсуално потвърждение, е друго. Тогава разбрах, че едното не е задължително да има връзка с другото. През цялото време бях мислил, че ако намеря някой, който да потвърди, че съм извършил онзи скок, това ще освободи разума ми от неговите съмнения и страхове. Сбъркал съм. Вместо това се разтревожих и се потопих във въпроса още повече.

Започнах да обяснявам на Нестор, че макар да съм дошъл да видя тях двамата с единствената цел да потвърдят, че съм скочил, сега съм променил решението си и наистина не искам да говоря повече за това. И двамата изведнъж заговориха и така се оказахме в тристранен спор. Паблито твърдеше, че не е осъзнавал, Нестор викаше, че Паблито се глези, а аз казвах, че не искам да чуя повече нищо за този скок.

Сега за пръв път ми беше очевидно ясно, че никой от нас нямаше хладнокръвие и самоконтрол. Никой от нас нямаше желание да даде на другия своето неразделно внимание, както правеха дон Хуан и дон Хенаро. Тъй като бях неспособен да поддържам какъвто и да е ред в нашата размяна на мнения, аз се потопих в собствените си размишления. Винаги съм мислил, че единственият недостатък, който ми пречи да вляза изцяло в света на дон Хуан, е моето упорство да дам рационално обяснение на всичко, но присъствието на Паблито и Нестор ме накара да погледна по нов начин на себе си. Друг мой недостатък беше моята плахост. Отклонях ли се веднъж от безопасните релси на здравия разум, аз вече не можех да вярвам на себе си и се изплашвах от страховитостта на това, което се разкриваше пред мен. Така намирах за невъзможно да повярвам, че съм скочил в бездна.

Дон Хуан твърдеше, че цялата същност на магьосничеството е във възприятието, и, верни на това, той и дон Хенаро разиграха за нашата последна среща една великолепна катарзисна драма на равния планински връх. След като ме накараха да изкажа с висок ясен глас благодарността си към всеки, който някога ми е помагал, бях застинал от възбуда. В този момент те бяха обсебили цялото ми внимание и доведоха тялото ми до състояние да възприеме единствено възможното действие според тяхната терминология: скока в бездната. Този скок беше практическото осъществяване на моето възприятие — не като обикновен човек, а като магьосник.

Бях така погълнат в записването на мислите си, че не съм забелязал кога Нестор и Паблито са прекратили спора и сега и тримата ме гледаха. Обясних им, че по никакъв начин не мога да проумея какво се бе случило при онзи скок.

— Няма нищо за проумяване — рече Нестор. — Нещата просто се случват и никой не може да каже как. Питай Бениньо дали иска да проумява.

— Искаш ли да проумяваш? — попитах Бениньо на шега.

— И още как! — възкликна той с дълбок басов глас, разсмивайки всички.

— Доставяш си удоволствието да казваш, че искаш да проумееш — продължи Нестор. — Също както Паблито си доставя удоволствието да казва, че не помни нищо.

Той погледна Паблито и ми намигна. Паблито наведе глава.

Нестор ме попита дали съм забелязал нещо в настроението на Паблито малко преди да скочим. Трябваше да призная, че тогава не бях в състояние да забележа нещо толкова неуловимо като настроението на Паблито.

— Воинът трябва да забелязва всичко — каза той. — Това е неговият трик и, както казва Нагуалът, в него е предимството му.

Той се усмихна и направи съзнателен жест на объркване, скривайки лице в шапката си.

— Какво съм пропуснал да забележа в настроението на Паблито? — попитах го аз.

— Паблито вече беше скочил преди да полети над ръба — рече той. — Не трябваше да прави нищо. Със същия успех можеше да седне на ръба вместо да скача.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Паблито вече се разпадаше — отвърна той. — Затова си мисли, че е припаднал. Паблито лъже. Той крие нещо.

Паблито ми заговори. Той измърмори няколко неразбираеми думи, след това се отказа и се отпусна тежко на стола си. Нестор също понечи да каже нещо. Аз го спрях. Не бях сигурен дали съм го разбрал правилно.

— Тялото на Паблито ли се разпадаше? — попитах аз. Той дълго се взира в мен, без да каже нито дума.

Седеше от дясната ми страна. Той безшумно се премести на пейката срещу мен.

— Трябва да приемаш на сериозно това, което казвам — рече той. — Няма начин да върнем колелото на времето назад към това, което бяхме преди този скок. Нагуалът каза, че е чест и удоволствие да бъдеш воин и че съдбата на воина е да прави това, което трябва да направи. Трябва да ти кажа безупречно това, на което съм свидетел. Паблито се разпадаше. Докато двамата тичахте към ръба, само ти беше цял. Паблито беше като облак. Той си мисли, че е щял да падне по очи, а ти си мислиш, че си го хванал за ръката да му помогнеш да стигне до ръба. И двамата не сте прави, а аз не се съмнявам, че и за двама ви щеше да е по-добре, ако ти не беше вдигнал Паблито.

Почувствах се по-объркан от всякога. Наистина вярвах, че е искрен в съобщаването на това, което е видял, но пък си спомнях, че държах ръката на Паблито.

— Какво щеше да се случи, ако не бях се намесил? — попитах аз.

— Не мога да отговоря — отвърна Нестор. — Но знам, че повлияхте на сияйността си един на друг. В момента, в който ти го прихвана с ръка, Паблито стана по-плътен, но ти прахоса ценната си сила за нищо.

— Ти какво направи, след като ние скочихме? — запитах Нестор след дълго мълчание.

— Веднага след като вие двамата изчезнахте — рече той, — нервите ми бяха така разстроени, че не можех да дишам, и също припаднах, не знам за колко дълго. Струваше ми се, че е само за миг. Когато отново дойдох в съзнание, се огледах за Хенаро и Нагуала; нямаше ги. Тичах напред-назад по върха на планината и ги виках, докато прегракнах. Тогава разбрах, че съм сам. Отидох до ръба на скалата и се опитах да потърся знака, който земята дава, когато воинът няма да се върне, но вече го бях изпуснал. Тогава разбрах, че Хенаро и Нагуалът са си отишли завинаги. Дотогава не бях осъзнал, че след като се бяха сбогували с вас двамата, те се бяха обърнали към мен и докато вие тичахте към ръба, те помагаха с ръце и се сбогуваха с мен.

— Да се окажа сам в това време на деня, на онова пусто място, бе повече, отколкото можех да понеса. Отведнъж бях загубил всичките си приятели, които имах на света. Седнах и заплаках. И докато страхът ме обхващаше все повече и повече, аз започнах да крещя възможно най-силно. Виках името на Хенаро, колкото ми глас държи. Дотогава бе станало тъмно като в рог. Вече не можех да различа очертанията на нищо. Знаех, че като воин не биваше да се отдавам на мъката си. За да се успокоя, започнах да вия като койот, както Нагуалът ме е учил. След като вих известно време, се почувствах толкова по-добре, че забравих тъгата си. Забравих, че светът съществува. Колкото повече виех, толкова по-лесно беше да чувствам топлината и защитата на земята.

— Сигурно бяха минали часове. Изведнъж усетих някакъв удар в себе си, зад гърлото, и звук на камбана в ушите. Спомних си какво бе казал Нагуалът на Елихио и Бениньо преди да скочат. Той каза, че усещането в гърлото се появява точно преди да е готов човек да смени скоростта си, а звукът на камбана е средство, което човек може да използва, за да осъществи всичко, което му е необходимо. Тогава поисках да бъда койот. Погледнах ръцете си, които лежаха на земята пред мен. Те бяха променили формата си и изглеждаха като на койот. Видях козината на койот по ръцете и гърдите си. Бях койот! Почувствах се толкова щастлив от това, че се разплаках, както сигурно плаче койотът. Опипах койотските си зъби, дългата и вирната муцуна и езика си. Някак си знаех, че съм умрял, но не ми пукаше. За мен нямаше значение дали съм се превърнал в койот, дали съм мъртъв или жив. Отидох до ръба на пропастта като койот, на четири крака, и скочих в нея. Нямаше какво друго да направя. — Почувствах, че падам надолу и че койотското ми тяло се преобърна във въздуха. След това отново бях същия, въртейки се във въздуха. Но преди да се ударя в дъното, станах толкова лек, че вече не падах, а се носех. Въздухът минаваше през мен. Бях толкова лек! Мислех, че смъртта ми най-сетне идва в мен. Нещо разбърка вътрешностите ми и аз се разпаднах като сух пясък. Беше тихо и съвършено там, където бях. Някак си знаех, че съм там и все пак не бях. Бях нищо. Това е всичко, което мога да кажа. После, съвсем неочаквано, същото нещо, което ме бе направило като сух пясък, отново ме събра в едно цяло. Върнах се към живота и осъзнах, че седя в колибата на един стар мацатекски магьосник. Той ми каза, че името му е Порфирио. Каза, че се радвал да ме види, и започна да ме учи на някои неща за растенията, на които Хенаро не ме беше научил. Той ме заведе на мястото, където се отглеждат растенията, и ми показа същността на растенията, особено белезите на техните същности. Той каза, че ако наблюдавам тези белези, лесно мога да позная кое растение за какво става, дори ако никога не съм го виждал преди. И когато се увери, че съм научил за белезите, той се сбогува, но ме покани отново да му отида на гости. В този момент почувствах силно притегляне и се разпаднах, както преди. Станах на милион частици.

— След това отново бях събран в едно и се върнах да видя Порфирио. В края на краищата той ме бе поканил. Знаех, че мога да отида където поискам, но избрах колибата на Порфирио, защото той бе мил с мен и ме учеше. Не исках да рискувам да попадна на нещо ужасно вместо това. Този път Порфирио ме заведе да видя същността на животните. Там видях моето собствено нагуално животно. Познахме се от пръв поглед. Порфирио бе доволен да види такова приятелство. Видях също нагуала на Паблито и твоя нагуал, но те не искаха да разговарят с мен. Изглеждаха тъжни. Аз не настоях да говоря с тях. Не знаех как сте прекарали в скока. Знаех, че аз самият съм мъртъв, но моят нагуал каза, че не съм и че вие двамата също сте живи. Попитах за Елихио и моят нагуал каза, че той си е отишъл завинаги. Тогава си спомних, че когато бях свидетел на скока на Елихио и Бениньо, чух Нагуалът да дава инструкции на Бениньо да не търси странни видения или светове извън неговия собствен. Нагуалът му каза да научава само за собствения си свят, защото в този процес той ще открие единствената форма на сила, достъпна за него. Нагуалът им даде специални наставления да оставят частиците си да се разпръснат възможно най-далеч, за да възвърнат силата си. Аз самият направих същото. Преминавах от тонала в нагуала и обратно единайсет пъти. И всеки път ме приемаше Порфирио, който ме наставляваше за по-нататък. Всеки път, когато силата ми намаляваше, аз я възстановявах в нагуала, докато настъпи един момент, когато я възстанових толкова много, че се озовах обратно на тази земя.

— Доня Соледад ми каза, че на Елихио не му се наложило да скача в бездната — рекох аз.

— Той скочи с Бениньо — каза Нестор. — Попитай го, той ще ти разкаже с любимия си глас.

Обърнах се към Бениньо и го попитах за неговия скок.

— Бъди сигурен, че скочихме заедно! — отвърна той с гърмящ глас. — Но аз никога не говоря за това.

— Какво каза Соледад, че е направил Елихио? — попита Нестор.

Казах им, че доня Соледад бе казала, че Елихио бил подет от вятъра и напуснал света, докато работел на едно открито поле.

— Тя е абсолютно объркана — каза Нестор. — Елихио бе подет от съюзниците. Но той не искаше никой от тях, затова те го пуснаха. Това няма нищо общо със скока. Ла Горда каза, че сте имали сблъсък със съюзниците снощи; не знам какво сте направили, но ако сте искали да ги хванете или да ги примамите да останат с вас, е трябвало да се въртите с тях. Понякога те сами, идват при магьосника и го завъртат. Елихио бе най-добрият воин, който някога е съществувал, така че съюзниците сами дойдоха при него. Ако някой от нас има нужда от съюзниците, ще трябва да ги молим с години, а дори и да го направим, съмнявам се, че съюзниците ще си направят труда да ни помогнат.

— Елихио трябваше да скочи, както всички останали. Аз бях свидетел на скока му. Той бе в една двойка с Бениньо. Много от това, което ни се случва като магьосници, зависи от това какво прави партньорът ни. Бениньо е леко смахнат, защото партньорът му не се върна. Не е ли така, Бениньо?

— Разбира се, че е така! — отвърна Бениньо с любимия си глас.

В този момент отстъпих пред огромното любопитство, което ме мъчеше още от първия миг, в който чух Бениньо да говори. Попитах го как прави този гръмък глас. Той се обърна с лице към мен. Седна изправен и посочи устата си, сякаш искаше внимателно да я гледам.

— Не знам! — прогърмя той. — Просто отварям уста и този глас излиза от нея.

Той сбърчи чело, сви устни и издаде един дълбок, гърмящ звук. Тогава видях, че имаше огромни мускули на слепоочията, които придаваха на главата му различно очертание. Различното беше не пътят на косата му, а цялата горна предна част на главата.

— Хенаро му остави своите шумове — каза ми Нестор. — Изчакай само да пръдне.

Имах чувството, че Бениньо се готви да покаже способностите си.

— Чакай, чакай, Бениньо — казах аз, — не е необходимо.

— Глупости! — възкликна Бениньо с тон на разочарование. — Запазил съм най-хубавата специално за теб.

Паблито и Нестор се разсмяха така силно, че дори Бениньо загуби безизразната си физиономия и се закиска с тях.

— Кажи ми какво още се случи с Елихио — попитах аз Нестор, след като отново се бяха успокоили.

— След като Елихио и Бениньо скочиха — отвърна Нестор, — Нагуалът ме накара бързо да погледна над ръба, за да уловя знака, който земята дава, когато воините скачат в бездната. Ако има нещо като малък облак или слаб порив на вятър, времето на воина на земята още не свършило. В деня, когато Елихио и Бениньо скочиха, аз усетих едно полъхване от страната, където бе скочил Бениньо, и знаех, че времето му още не е свършило. Но страната на Елихио бе тиха.

— Какво смяташ, че се е случило с Елихио? Умрял ли е?

И тримата се взряха в мен. Известно време мълчаха. Нестор разтриваше с две ръце слепоочията си. Бениньо се кискаше и клатеше глава. Понечих да обясня, но Нестор ми даде знак с ръце да спра.

— Ти сериозно ли ни задаваш въпросите си? — попита ме той.

Бениньо отговори вместо мен. Когато не се правеше на шут, гласът му бе дълбок и мелодичен. Той каза, че Нагуалът и Хенаро така са ни обучили, че всеки от нас разполага с информация, която останалите нямат.

— В такъв случай ние ще ти кажем кое какво е — рече Нестор, като се усмихваше, сякаш голям товар бе свален от плещите му. — Елихио не е умрял. Съвсем не.

— Къде е той сега? — попитах аз.

Те отново се спогледаха. Струваше ми се, че полагат огромни усилия да не се разсмеят. Казах им, че всичко, което знам за Елихио, е това, което доня Соледад ми бе казала. А тя беше казала, че Елихио е отишъл в другия свят, за да се присъедини към Нагуала и Хенаро. На мен това ми прозвуча така, като че ли и тримата са мъртви.

— Защо говориш така, Маестро? — попита Нестор с тон на дълбока загриженост. — Дори Паблито не говори така.

Мислех, че Паблито ще се възпротиви. Той почти стана, но изглежда промени решението си.

— Да, вярно е — рече той. — Дори аз не говоря така.

— Добре, ако Елихио не е умрял, тогава къде е? — попитах аз.

— Соледад вече ти е казала — рече Нестор меко. — Елихио отиде да се присъедини към Нагуала и Хенаро.

Реших, че е най-добре да не задавам повече въпроси. Не исках разпитванията ми да звучат настойчиво, но все така се оказваше. Освен това имах чувството, че те не знаеха много повече от мен.

Нестор изведнъж стана и закрачи напред-назад пред мен. Накрая ме издърпа от масата, като ме хвана под мишниците. Не искаше да пиша. Той ме попита дали и на мен ми е причерняло като на Паблито в момента на скачането и не помня нищо. Казах му, че съм имал поредица от ярки сънища или видения, които не мога да обясня, и че съм дошъл при тях, за да получа някакво разяснение. Те поискаха да им разкажа всичките си видения.

След като чуха разказа ми, Нестор каза, че виденията ми имали странна последователност и че само първите две от тях били от голямо значение и от тази земя; останалите били видения от чужди светове. Той обясни, че моето първо видение има особена стойност, защото е истинско знамение. Той каза, че магьосниците винаги приемат първото събитие от коя да е поредица като план или карта на това, което ще се случи по-късно.

Във въпросното видение аз гледах към някакъв чуждоземен свят. Имаше една огромна скала точно пред очите ми и тази скала беше разцепена на две. През широката пролука виждах една безкрайна фосфоресцираща равнина, нещо като долина, която бе окъпана в зеленикаво-жълта светлина. От едната страна на долината, отдясно, и частично закрита от погледа ми от огромната скала, имаше една невероятна куполовидна постройка. Беше тъмна, почти въгленовосива. Ако размерите ми са били като в света на обикновения живот, куполът трябва да е бил 15 хиляди метра висок и хиляди метра широк. Тази необятност ме порази. Усетих световъртеж и изпаднах в състояние на разпадане.

За пореден път се възстанових от него и се озовах на една много неравна и все пак плоска повърхност. Тя беше лъскава и безкрайна също както равнината, която бях видял преди. Простираше се докъдето погледът ми стигне. Скоро осъзнах, че мога да обръщам главата си в която посока искам в хоризонтална линия, но не мога да погледна себе си. Можех обаче подробно да разгледам околността, като въртя главата си отляво надясно и обратно. Въпреки това, когато поисках да се извъртя, за да погледна зад себе си, не можах да помръдна тялото си.

Равнината се простираше еднообразно, еднаква от лявата и от дясната ми страна. Не се виждаше нищо друго, освен един безкраен, белезникав блясък. Исках да погледна земята под краката си, но очите ми не можеха да помръднат надолу. Повдигнах нагоре глава, за да погледна към небето; всичко, което видях, бе още една безкрайна белезникава повърхност, която, изглежда, бе съединена с тази, върху която стоях. Тогава ме осени някакво прозрение и почувствах, че всеки момент нещо ще ми бъде разкрито. Но внезапното и опустошително разтърсване от разпадането спря това разкритие. Някаква сила ме притегли надолу — като че ли белезникавата повърхност ме бе погълнала.

Нестор каза, че моето видение на купола е от огромно значение, защото точно тази форма била избрана от Нагуала и Хенаро — като видение на мястото, където всички ние ще трябва да се срещнем с тях един ден.

В този момент Бениньо ми заговори и каза, че той бил чул как инструктират Елихио да намери точно този купол. Той каза, че Нагуалът и Хенаро настоявали Елихио да ги разбере правилно. Те винаги били смятали Елихио за най-добрия; затова му били поръчали да намери този купол и да влиза под белезникавите му сводове отново и отново.

Паблито каза, че те и тримата били инструктирани да намерят този купол, ако могат, но че никой от тях не е успял. Тогава аз се оплаках, че нито дон Хуан, нито дон Хенаро са ми споменавали някога подобно нещо. Не бях получил никакви инструкции що се отнася до купол.

Бениньо, който седеше на масата срещу мен, внезапно стана и дойде при мен. Той седна от лявата ми страна и много тихо ми прошепна в ухото, че вероятно двамата старика са ме инструктирали, но аз не си спомням, или пък че не са ми казали нищо за това, за да не фиксирам вниманието си върху него, щом веднъж го открия.

— Защо е толкова важен куполът? — попитах аз Нестор.

— Защото това е мястото, където са сега Нагуалът и Хенаро — отвърна той.

— А къде е този купол? — попитах аз.

— Някъде по тази земя — рече той.

Наложи се да им обясня надълго и нашироко, че постройка с такива размери не е възможно да съществува на нашата планета. Казах, че моето видение е било по-скоро като сън и че толкова висок купол би могъл да съществува само във фантазиите. Те се разсмяха и нежно ме потупаха, като че ли глезеха дете.

— Ти искаш да знаеш къде е Елихио — рече Нестор съвсем неочаквано. — Ами, той е под белите сводове на онзи купол с Нагуала и Хенаро.

— Но този купол беше едно видение — възпротивих се аз.

— Тогава Елихио е във видение — рече Нестор. — Спомни си какво ти каза Бениньо току-що. Нагуалът и Хенаро не са ти поръчали да откриеш този купол и да се връщаш в него отново и отново. Ако бяха го направили, ти нямаше да си тук. Щеше да си като Елихио, в купола от онова видение. Разбираш ли, Елихио не е умрял както умира един човек на улицата. Той просто не се върна от своя скок.

Неговото твърдение беше потресаващо за мен. Не можех да отхвърля спомена за живостта на виденията, които бях имал, но по някаква странна причина исках да поспоря с него. Нестор, без да ми даде време да кажа каквото и да било, разясни позицията си още малко. Той ми припомни едно от моите видения — предпоследното. Това ми видение бе най-кошмарното от всичките. В него аз бях преследван от някакво странно същество, което не виждах. Знаех, че е там, но не можех да го видя — не защото бе невидимо, а защото светът, в който бях, ми беше така невероятно непознат, че за нищо не можех да определя какво е. Каквито и да са били елементите на моето видение, те положително не бяха от тази земя. Емоционалното изтощение, което преживях, бидейки изгубен в такова място, почти надхвърляше това, което можех да понеса. В един момент повърхността, върху която стоях, започна да се тресе. Почувствах, че хлътва под краката ми, и аз сграбчих нещо като клон или придатък към нещо, което ми приличаше на дърво, което висеше точно над главата ми, хоризонтално. В момента, в който го докоснах, това нещо се обви около китката ми, като че ли беше изпълнено с нерви и усещаше всичко. Почувствах, че се издигам на огромна височина. Погледнах надолу и видях едно невероятно животно; знаех, че това е онова невидимо същество, което ме бе преследвало. То излизаше от една повърхност, която приличаше на земята. Виждах огромната му уста, зейнала като пещера. Чух един смразяващ кръвта, абсолютно неземен рев, нещо като пронизително металическо издихание, при което пипалото, което ме бе хванало, се размота и аз паднах в онази приличаща на пещера уста. Видях всяка подробност на тази уста, докато падах в нея. След това тя се затвори с мен вътре. Почувствах незабавен натиск, който смаза тялото ми. — Ти вече си умрял — каза Нестор. — Това животно те е изяло. Осмелил си се да отидеш отвъд този свят и си открил самия ужас. Нашият живот и нашата смърт не са нито повече, нито по-малко реални от твоя кратък живот на онова място и твоята смърт в устата на онова чудовище. Този живот, в който сме сега, е само едно дълго видение. Не разбираш ли? Нервни тръпки преминаха по тялото ми. — Аз не отидох отвъд този свят — продължи той, — но знам за какво говоря. Не мога да разкажа приказки на ужасите като теб. Всичко, което направих, беда посетя Порфирио десет пъти. Ако зависеше от мен, аз щях да остана там завинаги, но единайсетият ми отскок бе толкова силен, че промени посоката ми. Усетих, че съм подминал колибата на Порфирио и вместо да се озова пред вратата му, аз се озовах в града, съвсем близо до дома на един приятел. Стори ми се забавно. Знаех, че съм пътувал между тонала и нагуала. Никой не ми бе казал, че пътуванията трябва да са от някакъв специален вид. Затова ми стана любопитно и реших да посетя приятеля си. Започнах да се чудя дали наистина ще успея да го видя. Отидох до къщата му и почуках на вратата, точно както бях чукал хиляди пъти. Жена му ме покани да вляза, както винаги бе правила, и разбира се приятелят ми си беше вкъщи. Казах му, че съм дошъл в града по работа и той дори ми върна известна сума пари, които ми дължеше. Сложих парите в джоба си. Знаех, че приятелят ми и жена му, и парите, и къщата му, и градът бяха точно като колибата на Порфирио — едно видение. Знаех, че някаква сила извън мен ще ме разпадне всеки момент. Затова седнах да се насладя изцяло на моя приятел. Смяхме се и се шегувахме. И смея да кажа, че аз бях забавен, весел и чаровен. Останах там дълго време в очакване на разтърсването; и тъй като то не дойде, аз реших да си тръгна. Сбогувах се и му благодарих за парите и неговото приятелство. Тръгнах си. Исках да разгледам града преди силата да ме е отнесла. Разхождах се безцелно цяла нощ. Стигнах чак до хълмовете, които се издигат над града, и когато слънцето изгря, едно прозрение ме удари като гръм. Бях се върнал в света и силата, която щеше да ме разпадне, се бе успокоила и щеше да ми позволи да остана в него за известно време. Щях да видя родното си място и да се радвам на тази земя още малко. Какво велико щастие, Маестро! Но не мога да кажа, че не ми беше приятно приятелството на Порфирио. Двете видения са еднакви, но аз предпочитам видението на моята форма и моята земя. Вероятно това е глезотията ми.

Нестор млъкна и те тримата се загледаха в мен. Почувствах се заплашен, както никога досега. Една част от мен изпитваше страхопочитание пред това, което беше казал, друга искаше да се сбие с него. Започнах да споря с него без всякакъв смисъл. Неадекватното ми настроение трая известно време, след което осъзнах, че Бениньо ме гледа с някакво много зло изражение. Той беше заковал погледа си върху гърдите ми. Почувствах, че внезапно нещо зловещо притисна сърцето ми. Започнах да се потя, сякаш точно пред лицето ми имаше нагревател. Ушите ми забучаха.

Точно в този момент до мен се приближи Ла Горда. Тя беше последното нещо, което очаквах да видя. Бях сигурен, че Хенаросите се чувстват по същия начин. Те прекратиха заниманията си и погледнаха към нея. Паблито пръв се отърси от изненадата си.

— Защо трябва да влизаш така? — попита той с умоляващ глас. — Подслушвала си от съседната стая, нали?

Тя каза, че била в къщата само от няколко минути, след което е дошла в кухнята. А причината да стои безшумно била не толкова да подслушва, колкото да упражни уменията си да бъде незабележима.

Присъствието й породи странно затишие. Исках отново да отприщя потока от излияния на Нестор, но преди да успея да изрека каквото и да е, Ла Горда каза, че сестричките са на път към къщата и всеки момент ще влязат през вратата. Хенаросите веднага станаха, като че ли бяха дръпнати с една и съща връв. Паблито нарами стола си.

— Хайде да се разходим в мрака, Маестро — рече Паблито.

Ла Горда каза с най-повелителен тон, че все още не мога да тръгна с тях, защото тя още не ми е казала всичко, което Нагуалът й е поръчал да ми каже.

Паблито се извърна към мен и ми намигна.

— Аз ти казах — рече той. — Те са властни, мрачни кучки. Аз много се надявам ти да не си като тях, Маестро.

Нестор и Бениньо казаха „Лека нощ“ и ме прегърнаха. Паблито просто тръгна, носейки стола си като раница. Излязоха откъм задната страна.

След няколко секунди един ужасно силен удар по входната врата ни накара с Ла Горда да скочим на крака. Паблито отново влезе в стаята със стола на гръб.

— Ти си помисли, че няма да кажа лека нощ, нали? — попита ме той и излезе, смеейки се.

Бележки

[1] Креп — в случая висококачествен каучук на листа с грапава повърхност. — Бел. прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Карлос Кастанеда Вторият пръстен на силата (5)

Метаданни

Данни

Вторият пръстен на силата

Информация

История

Сваляне / Връзки

4ХЕНАРОСИТЕ

Карлос Кастанеда
Вторият пръстен на силата (5)

4
ХЕНАРОСИТЕ