Метаданни
Данни
- Серия
- Учението на дон Хуан (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Second Ring of Power, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателство „Петрум Ко“, 1993 г.
История
- — Добавяне
3
ЛА ГОРДА
ПЪРВОТО НЕЩО, което ми направи впечатление у Ла Горда, бяха очите: много тъмни и спокойни. Тя ме изучаваше от главата до петите. Очите й обхождаха тялото ми по същия начин, по който дон Хуан го правеше. Всъщност очите й излъчваха същото спокойствие и сила. Разбрах защо тя е най-добрата. Мисълта, която ми мина, беше, че дон Хуан е оставил на нея очите си.
Беше малко по-висока от другите три момичета. Имаше стегнато, мургаво тяло и величествен гръб. Забелязах изящната линия на широките й рамене, когато се полуобърна, за да погледне трите момичета.
Тя рязко им даде заповед, при което и трите седнаха на пейката, точно зад нея. Тя всъщност ги засланяше от мен с тялото си.
Обърна се към мен отново. Изразяваше крайна сериозност, но без никаква следа на мрачна неприветливост. Не се усмихваше и въпреки това изглеждаше добронамерена. Имаше много приятни черти: красиво оформено лице, нито кръгло, нито продълговато; малка уста с тънки устни; широк нос; високи скули и дълга, смолисточерна коса.
Не можех да видя красивите й мускулести ръце, които тя държеше кръстосани ниско отпред, около пъпа. Бяха обърнати с опаката страна към мен. Виждах как ритмично се свиват мускулите, когато тя стискаше дланите си.
Носеше дълга, избеляла, оранжева памучна рокля с дълги ръкави и кафяв шал. В нея имаше нещо много спокойно и целеустремено. Усетих присъствието на дон Хуан. Тялото ми се отпусна.
— Седни, седни — придума ме тя.
Върнах се при масата. Посочи ми място да седна, но аз останах прав.
Усмихна се за първи път и очите й станаха по-меки и искрящи. Не бе толкова красива, като Жозефина, но въпреки това беше най-хубавата от тях.
Останахме безмълвни за миг. С приповдигнат тон тя каза, че са се старали много през годините, откакто Нагуалът си е отишъл, и поради това, на което са се посветили, те са свикнали със задачата, която той им е оставил да изпълнят.
Не ми беше много ясно за какво говореше тя, но докато я слушах, усетих повече от всякога присъствието на дон Хуан. Не че тя копираше маниерите му или интонацията на гласа му. Имаше някакъв вътрешен контрол, който й позволяваше да се държи като дон Хуан. Приликата им идваше отвътре.
Казах й, че съм дошъл, защото имам нужда от помощта на Паблито и Нестор. Казах още, че вероятно съм твърде бавен или дори глупав при разбирането на пътищата на магьосниците, но че съм честен, а въпреки това всички се държат злобно и подвеждащо с мен.
Тя започна да се извинява, но аз не я оставих да свърши. Събрах си нещата и излязох навън. Тя изтича след мен. Не ме спираше да си тръгна, а по-скоро говореше много бързо, сякаш трябваше да ми каже колкото се може повече, преди да замина.
Каза, че трябва да я изслушам и че тя е готова да пътува с мен, докато ми каже всичко, което Нагуалът й е заръчал да ми съобщи.
— Отивам в Мексико сити — казах.
— Ще пътувам с теб до Лос Анджелис, ако е необходимо — каза тя и аз знаех, че ще го направи.
— Добре — казах само за да я изпитам, — качвай се в колата.
Тя се поколеба за момент, после притихна и се обърна към своята къща. Постави събраните си длани точно над пъпа. Обърна се с лице към долината и направи същото движение с ръцете.
Знаех какво прави тя. Сбогуваше се с къщата и с тези страховити обли хълмове наоколо.
Дон Хуан ме бе научил на този жест за сбогуване преди години. Бе подчертал, че е изключително мощен жест и че воинът трябва да го използва пестеливо. Бях имал само няколко възможности да го изпълня.
Движението за сбогуване, което правеше Ла Горда, беше вариант на това, на което ме бе учил дон Хуан. Той бе казал, че ръцете се сплитат като за молитва — или много внимателно, или с голяма бързина, като дори се чува пляскащ звук. Независимо по кой от двата начина е направено, целта на сплитането е да се запази чувството, което воинът не иска да остави след себе си. Щом ръцете се съберат и хванат това чувство, те се вдигат с голяма сила до средата на гърдите, на нивото на сърцето. Тогава чувството става кинжал и воинът се пронизва с него, стискайки го сякаш с двете си ръце.
Дон Хуан ми бе казвал, че воинът се сбогува по този начин само когато има основание да смята, че може да не се върне.
Сбогуването на Ла Горда ме омая.
— Сбогуваш ли се? — полюбопитствах аз.
— Да — каза тя сухо.
— Не вдигаш ли ръце до гърдите? — попитах аз.
— Мъжете правят така. Жените имат утроба. Пазят чувствата си там.
— Не се ли прави така само когато няма да се върнеш? — попитах.
— Много е вероятно да не се върна — отговори тя. — Тръгвам с теб.
Обзе ме неоправдана тъга — неоправдана, защото не познавах изобщо тази жена. Изпитвах само съмнения и подозрения към нея. Но, вглеждайки се в ясните й очи, изпитвах чувство за крайно сродство с нея. Омекнах. Гневът ми изчезна и беше заместен от необичайна тъга. Огледах наоколо и разбрах, че тези странни, огромни, обли хълмове ме разкъсват.
— Тези хълмове наоколо са живи — каза тя, прочела мислите ми.
Обърнах се към нея и казах, че и мястото, и жените ме бяха впечатлили много дълбоко, до степен, която обикновено не можех да си представя. Не знаех кое ми беше подействало по-опустошаващо — мястото или жените. Налитането на жените беше пряко и ужасяващо, но ефектът от тези хълмове бе постоянно, натрапчиво усещане, желание да избягам от тях. Когато казах това на Ла Горда, тя отвърна, че съм прав в преценката си за това място и че Нагуалът ги бил оставил тук заради този ефект, и че не трябва да обвинявам никого за случилото се, защото сам Нагуалът бил дал на жените нареждания да се опитат да ме отстранят.
— Дал ли е такива нареждания и на теб също? — попитах аз.
— Не, на мен не. Аз съм различна от тях — каза тя. — Те са сестри. Те са еднакви, напълно еднакви. Точно както са еднакви Паблито, Нестор и Бениньо. Само ти и аз можем да бъдем напълно еднакви. Още не сме, защото ти си нецялостен. Но един ден ще бъдем еднакви, съвсем еднакви.
— Казаха ми, че ти си единствената, която знае къде са сега Нагуалът и Хенаро — рекох аз.
Тя се втренчи в мен за миг и после поклати глава утвърдително.
— Така е — каза тя. — Знам къде са. Нагуалът ми каза да те заведа там, ако мога.
Казах й да престане да го увърта и веднага да ми каже местонахождението им. Моето искане като че ли я хвърли в объркване. Извини се и ме увери, че по-късно по пътя ще ми разкрие всичко. Помоли ме повече да не я питам за тях, защото имала точни нареждания да не споменава нищо, докато не настъпи определеният момент.
Лидия и Жозефина дойдоха до вратата и впериха погледи в мен. Възможно най-бързо се вмъкнах в колата. Ла Горда влезе след мен и докато извършваше това движение, не можех да не забележа, че го направи сякаш влизаше в тунел. Все едно, че пропълзя вътре. Дон Хуан правеше така. Веднъж казах с усмивка, след като го бях видял безброй пъти да прави така, че е много по-функционално да влиза като мен в колата. Смятах, че поради липсата му на опит с автомобили, влиза по този необичаен начин. Той обясни, че колата е вид пещера и че в пещерите трябва да се влиза така, ако ще ги използваме. Пещерите имали присъщ им дух, независимо дали са природни, или направени от човешка ръка, и че към този дух трябва да се подхожда с уважение. Пропълзяването било единственият начин да се покаже това уважение.
Чудех се дали да попитам Ла Горда не я ли е научил дон Хуан на тази подробност, но тя заговори първа. Каза, че Нагуалът й дал особени инструкции в случай, че аз оцелея след нападенията на доня Соледад и на трите момичета. После между другото добави, че преди да отида в Мексико сити, трябва да отидем до едно особено място в планините, където дон Хуан и аз често ходехме, и че там ще ми разкрие всичко, което Нагуалът никога не ми е показвал.
За миг ме обзе нерешителност и тогава нещо в мен, което не беше разумът ми, ме накара да тръгна към планините. Движехме се в пълно мълчание. Опитах да използвам няколко различни повода, за да я заговоря, но тя отказваше всеки път с категорично поклащане на глава. Накрая, изглежда, се умори от моите настоявания и с нежелание каза, че това, което има да казва, изисква място със сила, и докато не стигнем такова място, трябва да се въздържаме от взаимно изтощаване с ненужни приказки.
След продължително каране и изтощително ходене нагоре от пътя, най-после стигнахме мястото. Беше късен следобед. Бяхме в дълбок каньон. Дъното му беше почти в тъмнина, докато слънцето още огряваше върховете на планините наоколо. Вървяхме, докато стигнахме малка пещера на около метър височина от северната страна на каньона, който се простираше от изток на запад. Тук бях прекарал сума време с дон Хуан. Преди да влезем в пещерата, Ла Горда внимателно помете пода с клони, така както правеше и дон Хуан, за да почисти скалата от щипалки и паразити. После наряза голям куп малки клонки с меки листа от храстите наоколо и ги разстла по пода като дюшек.
Бутна ме да вляза. Винаги бях пускал дон Хуан да влиза първи като знак на уважение. Поисках да направя същото с нея, но тя отказа. Каза, че аз съм Нагуалът. Пропълзях в пещерата по същия начин, по който тя се вмъкна в колата ми. Разсмях се на непоследователността си. Никога не бях успял да възприема колата си като пещера.
Тя ме убеди да се отпусна и да се настаня удобно.
— Причината, поради която Нагуалът не е могъл да ти разкрие всичките си намерения, е тази, че си нецялостен — каза Ла Горда внезапно. — И още е така, но след сблъсъците си със Соледад и сестрите ти стана по-силен от преди.
— Какво означава да си нецялостен? Всички ми казват, че само ти можеш да ми обясниш това — казах аз.
— Много е просто — каза тя. — Цялостният човек е този, който никога не е имал деца.
Спря за миг, сякаш ми даваше време да запиша думите й. Вдигнах глава от бележника. Наблюдаваше ме, преценявайки ефекта от казаното.
— Знам, че Нагуалът ти е казал точно това, което току-що ти казах и аз — продължи тя. — Не си му обърнал внимание и сигурно сега не обръщаш внимание и на мен.
Прочетох бележките си на глас и повторих думите й. Тя се изкикоти.
— Нагуалът каза, че нецялостният човек е този, който е имал деца — каза тя, все едно че ми диктуваше.
Изучаваше ме, явно очаквайки въпрос или коментар. Нямах какво да кажа.
— Сега вече ти казах всичко за това какво значи човек да е цялостен или нецялостен — каза тя. — И ти го казах точно така, както Нагуалът ми го беше казал на мен. Тогава то не означаваше нищо за мен, както сега не означава нищо за теб.
Не можех да не се разсмея на начина, по който тя имитираше дон Хуан.
— Нецялостният човек има празнина в корема — продължи тя. — Магьосникът може да я вижда толкова ясно, колкото ясно ти виждаш главата ми. Когато празнината е от лявата страна на корема, детето, което я създава, е от същия пол. Ако е от дясната страна, детето е от противоположния пол. Празнината от лявата страна е черна, а тази от дясната — тъмнокафява.
— Можеш ли да видиш празнината във всеки, който е имал дете?
— Разбира се. Има два начина за виждането и. Магьосникът може да я види по време на сънуване или гледайки направо към човека. Магьосникът, който може да вижда, няма проблеми с наблюдаването на сияйното тяло, за да открие дали има празнина в сиянието на тялото. Но даже магьосникът да не умее да вижда, може да гледа и всъщност да различава тъмното петно на празнината под дрехите.
Тя замълча. Накарах я да продължи.
— Нагуалът ми каза, че пишеш, а после не си спомняш какво си написал — каза тя с обвиняващ тон.
Оплетох думите, опитвайки да се защитя. Каквото и да кажеше тя, беше вярно. Думите на дон Хуан винаги бяха имали двойно въздействие върху мен — веднъж, когато за първи път чуех каквото и да каже, и после, когато четях вкъщи това, което бях записал и за което бях забравил.
Да се говори с Ла Горда все пак бе значително по-различно. Чираците на дон Хуан не въздействаха така поглъщащо като него. Техните разкрития, макар и невероятни, бяха просто липсващи парчета от една картинна мозайка. Необичайният характер на тези парчета се състоеше в това, че с подреждането им картината не ставаше по-ясна, а все по-сложна и объркана.
— Ти имаш една кафява дупка от дясната страна на корема — продължи тя. — Това означава, че жена те е изпразнила. Създал си момиче.
— Нагуалът каза, че аз съм имала страхотна черна дупка, защото съм родила две жени. Никога не видях тази дупка, но съм виждала други хора с подобни дупки.
— Ти каза, че съм имал дупка; нямам ли я вече?
— Не. Била е запълнена. Нагуалът ти е помогнал да я запълниш. Без помощта му щеше да си по-празен, отколкото си сега.
— Що за запълване е това?
— Една кръпка в сияйността ти. Няма друг начин да се каже. Нагуалът каза, че магьосник като него може да запълни дупката по всяко време. Но че това запълване е само една кръпка без сияйност. Всеки, който вижда или сънува, ще ти каже, че изглежда като оловна кръпка върху жълтата сияйност на останалата част на тялото.
— Нагуалът ни е запълнил и теб, и мен, и Соледад. Но после е оставил на нас да възстановим блясъка, сияйността.
— Как ни е запълнил?
— Той е магьосник, сложил е разни неща в телата ни. Заменил ни е. Ние вече не сме същите. Кръпката е това, което сам той ни е сложил.
— Но как е сложил той тези неща и какво представляват те?
— Това, което е сложил в телата ни, е неговата собствена сияйност и е използвал ръката си, за да го направи. Той просто е влизал в телата ни и е оставял там свои нишки. Направил е това с всичките си шест деца, а също и със Соледад. Всички те са еднакви. С изключение на Соледад — тя е нещо различно.
Ла Горда, изглежда, не искаше да продължи разказа си. Тя се поколеба и почти започна да заеква.
— Какво е доня Соледад? — настоях аз.
— Много е трудно да се обясни — каза тя след дълга пауза. — Тя е също като мен и теб, но все пак е различна. Има същата сияйност, но не е с нас. Тя върви в обратната посока. Точно сега е повече като теб. И двамата имате кръпки, които изглеждат като от олово. Моята я няма и аз отново съм цялостно, сияйно яйце. Заради това казах, че ти и аз ще бъдем съвсем еднакви някой ден, когато отново станеш цялостен. Нещото, което сега ни прави почти еднакви, е сияйността на Нагуала и фактът, че и двамата вървим в една и съща посока и че и двамата сме били празни.
— Как изглежда цялостният човек за магьосника?
— Като сияйно яйце, направено от нишки — каза тя. — Всички нишки са цели, изглеждат като струни, опънати струни. Сякаш струните са били натегнати така, както се опъва барабан. В празния човек, от друга страна, нишките са набрани по краищата на дупката. Когато човек е имал много деца, нишките вече не изглеждат като нишки. Такъв човек изглежда като два къса от сияйност, отделени от тъмнина. Това е ужасна гледка. Нагуалът ме накара да ги видя един ден, когато бяхме в градския парк.
— Как мислиш, защо Нагуалът никога не ми е казвал за това?
— Казвал ти е всичко, но никога не си го разбирал правилно. Щом забелязвал, че не разбираш какво ти казва, сменял темата. Празнотата ти е била пречка да разбираш. Нагуалът каза, че било напълно естествено дето не разбираш. Щом веднъж човек стане нецялостен, той всъщност е празен като кратунка, която е била издълбана. За теб не е имало значение колко пъти ти е казвал, че си празен; нямало е значение и това, че той дори ти го е обяснявал. Ти така и не си разбирал какво е имал предвид или, още по-лошо, не си искал да разбереш.
Ла Горда навлизаше в опасна зона. Опитах се да я оборя с въпрос, но тя ме срази.
— Обичаш едно момченце и не искаш да разбереш какво е имал предвид Нагуалът — каза тя обвиняващо. — Нагуалът ми рече, че имаш дъщеря, която никога не си виждал, и че обичаш това момченце. Едното дете ти е отнело остротата на духа, а другото те е обвързало. Слял си ги в едно.
Бях принуден да спра да пиша. Изпълзях навън от пещерата и се изправих. Започнах да слизам по стръмния склон към дъното на дерето. Ла Горда ме последва. Попита ме дали не съм обиден от нейната прямота. Не исках да я лъжа.
— Ти как мислиш? — попитах я.
— Ядосваш се! — възкликна тя и се изкиска със задоволство по начина, който бе типичен за дон Хуан и дон Хенаро.
Като че за миг загуби равновесие и ме сграбчи за лявата ръка. За да й помогна да стигне до дъното, я вдигнах през кръста. Мислех, че едва ли тежи повече от петдесет килограма. Тя смръщи уста така, както правеше дон Хенаро, и каза, че теглото й е петдесет и пет килограма. И двамата изведнъж се засмяхме. Това беше пряко, мигновено общуване.
— Защо те притеснява толкова много да говориш за тези неща? — попита тя.
Казах, че някога имах малко момче, което бях обичал невероятно. Почувствах се задължен да й говоря за това. Някаква необяснима потребност, отвъд способността ми да разбирам, ме накара да се разкрия пред тази жена, която ми беше напълно чужда.
Щом заговорих за това момченце, ме заля вълна на носталгия — може би поради мястото или ситуацията, или заради угасващия ден. Някак си сливах спомена за това момченце и спомена за дон Хуан и за първи път, откакто не го бях виждал, почувствах липсата му. Лидия бе казала, че на тях той никога не им липсвал, защото винаги е с тях — бил в техните тела и в техните духове. Изведнъж разбрах какво е имала предвид. Аз самият се чувствах по същия начин. В това дере обаче ме беше завладяло едно непознато чувство. Казах на Ла Горда, че никога до този момент дон Хуан не ми бе липсвал. Тя не отговори. Отмести поглед.
Вероятно чувството ми на копнеж по тези двама души бе свързано с факта, че и двамата бяха оказали пречистващо въздействие в живота ми. Но и двамата си бяха отишли. До този миг не бях разбрал колко категорична е тази раздяла. Казах на Ла Горда, че момченцето повече от всеки друг бе мой приятел и че един ден то ми бе отнето от сили, които не можех да контролирам. Това вероятно бе един от най-тежките удари, които някога бях получавал. Даже бях дошъл да потърся дон Хуан, за да го помоля за съдействие.
Това бе единственият път, когато го бях помолил за помощ. Той изслуша разказа ми и след това избухна в бурен смях. Реакцията му бе толкова неочаквана, че дори не успях да се ядосам. Можех да си обясня това единствено като проява на неговата безчувственост.
— Какво искаш да направя? — попита ме той. Казах, че щом като е магьосник, вероятно би могъл да ми помогне да си върна своя малък приятел да ми бъде утеха.
— Грешиш. Воинът не иска нищо за своя утеха — рече той с тон, който не търпеше възражение.
После продължи да разбива моите доводи. Каза, че воинът не оставя нищо на случайността, че той всъщност оказва влияние върху изхода от едно или друго събитие чрез силата на съзнаването си и чрез непреклонното си намерение. Каза, че ако аз бях имал непреклонно намерение да задържа и да помогна на това дете, щях да съм взел мерки да осигуря оставането му при мен. Но, както се оказало, обичта ми била по-скоро дума, ненужен изблик на един празен човек. След това започна да ми говори за празнотата и цялостността, но аз не исках да го слушам. Всичко, което изпитвах, беше едно чувство на загуба. А празнотата, за която беше споменал, сигурен бях, се отнасяше до чувството да си загубил някой незаменим.
— Обичал си го, почел си духа му, желал си му добро — сега трябва да го забравиш — каза той.
Но не ми беше по силите да го направя. Имаше нещо ужасно живо в чувствата ми, дори и след като времето ги бе притъпило. В един момент бях решил, че съм забравил, но после, една нощ, случайност предизвика пълен срив в мен. Вървях към службата си, когато една млада мексиканка ме приближи. Бе седяла на пейка, чакайки автобуса. Искаше да разбере дали този автобус отива до детската болница. Аз не знаех. Обясни ми, че момченцето й имало температура от дълго време и била обезпокоена, защото нямала пари. Отидох до пейката и видях едно момченце да стои, подпряло глава на облегалката. Беше облечено с яке, къси панталони и шапка. Едва ли бе на повече от две години. Беше ме забелязало да идвам, защото се примъкна до края на пейката и притисна глава към крака ми.
— Боли ме главичката — каза ми то на испански. Гласът му беше толкова слаб, а тъмните му очи — толкова тъжни, че вълна на неудържима мъка се надигна в мен. Вдигнах го и ги закарах с майка му до най-близката болница. Оставих ги там и дадох на майката достатъчно пари, за да плати сметката. Но не исках да оставам или да узная повече за него. Исках да вярвам, че съм му помогнал и чрез това съм изплатил дълга си към човешкия дух.
Бях научил магическото действие на „изплащането на дълга към човешкия дух“ от дон Хуан. Бях го попитал веднъж, потресен от съзнанието, че никога не бих могъл да му се отплатя за всичко, което бе направил за мен, дали няма нещо на света, което бих могъл да направя, за да изравня сметката. Излизахме от една банка, след като бях обменил малко мексикански банкноти.
— Няма нужда да ми се отплащаш — каза той, — но ако искаш да се разплащаш, направи влог за човешкия дух. Тази сметка винаги е много малка и каквото и да внесе който и да е, ще е повече от достатъчно.
Помагайки на това болно дете, аз просто бях се разплатил с човешкия дух за всяка помощ, която моето момченце е получило от чужди хора по своя път.
Казах на Ла Горда, че обичта ми към него ще е жива до края на живота ми, макар че никога повече няма да го видя. Исках да й кажа, че споменът за него е погребан толкова дълбоко, че нищо не би могло да го достигне, но се отказах. Почувствах, че е излишно да говорим за това. А освен това, ставаше тъмно и исках да се измъкнем от това дере.
— По-добре да вървим — казах аз. — Ще те заведа у дома. Може би някой друг път ще можем да говорим за това отново.
Тя се засмя, както дон Хуан обикновено ми се смееше. Изглежда бях казал нещо извънредно смешно.
— Защо се смееш, Горда? — попитах аз.
— Защото сам знаеш, че не можем да напуснем това място просто така — каза тя. — Имаш среща със силата тук. Както и аз.
Тя се върна до пещерата и пропълзя вътре.
— Хайде, идвай — провикна се тя отвътре. — Няма как да си тръгнем.
Реагирах по най-нелогичния начин. Пропълзях вътре и отново седнах до нея. Беше очевидно, че и тя също ме бе измамила. Не бях дошъл тук, за да се срещам с когото и да било. Би трябвало да съм бесен. Вместо това бях безразличен. Не можех да се самозалъгвам, че съм спрял тук за малко по пътя си към Мексико сити. Бях отишъл там, придружаван от нещо, което надхвърляше способността ми да разбирам.
Тя ми подаде бележника и ме подтикна да пиша. Каза, че ако пиша, не само аз ще се отпусна, но бих помогнал и на нея да се отпусне.
— Каква е тази среща със силата? — попитах аз.
— Нагуалът ми каза, че ти и аз имаме среща с нещо ей-там отвън. Първо ти си имал една среща със Соледад, а после друга със сестричките. Трябвало е да те унищожат. Нагуалът каза, че ако оцелееш от техните атаки, трябва да те доведа тук, за да можем ние двамата да се явим на третата среща.
— Що за среща е това?
— Наистина не знам. Както всичко останало, зависи от нас. Точно сега има някакви неща отвън, които те очакват. Казах, че чакат теб, защото аз идвах сама много пъти и нищо не се случи. Но тази вечер е различно. Ти си тук и тези неща ще дойдат.
— Защо Нагуалът се опитва да ме унищожи? — попитах аз.
— Той не се опитва да унищожи никого! — възнегодува Ла Горда. — Ти си негово дете. И сега той иска да се превърнеш в него. Повече от всеки от нас. Но за да бъдеш истински Нагуал, трябва да си заслужиш силата. Иначе нямаше да е толкова предпазлив, подготвяйки Соледад и сестричките да те подмамят. Бе научил Соледад как да промени образа си и да се подмлади. Накара я да направи онзи дяволски под в стаята си. Под, на който никой не може да се противопостави. Разбираш ли, Соледад е празна, затова Нагуалът я подготви да направи нещо гигантско. Даде й задача, най-трудната и опасна задача, но единствената подходяща за нея, а това бе да те унищожи. Каза й, че нищо не е по-трудно от това един магьосник да убие друг магьосник. По-лесно е за обикновен човек да убие магьосник или за магьосник да убие обикновен човек, но при двама магьосници никак не се получава. Нагуалът каза на Соледад, че най-големият й шанс е да те изненада и да те изплаши. Тя така и направи. Нагуалът я подготви да бъде съблазнителна, за да може да те примами в стаята си, а там подът да те омае, защото, както казах, никой, ама никой не може да устои на този под. Подът беше козът, който Нагуалът даде на Соледад. Но ти му направи нещо и Соледад трябваше да смени тактиката, съобразно с наставленията на Нагуала. Той й бе казал, че ако с пода се провали и не е успяла да те изплаши и изненада, трябва да говори и да ти разкаже всичко, което искаш да узнаеш. Нагуалът я бе обучил да бъде сладкодумна, като последно средство. Но Соледад не можа да те надвие дори и с това.
— Защо беше толкова важно да ме надвие?
Тя спря и се взря в мен. Изкашля се и седна с изправен гръб. Вдигна поглед към ниския свод на пещерата и шумно изкара въздух през носа си.
— Соледад е жена като мен — каза тя. — Ще ти разкажа нещо за собствения си живот и може би ще я разбереш.
— Някога имах мъж. Забременях от него, когато бях много млада, и му родих две дъщери. Една след друга. Животът ми бе ад. Този човек беше пияница и ме биеше ден и нощ. И аз го мразех, и той ме мразеше. И надебелях като свиня. Един ден друг мъж дойде и ми каза, че ме харесва и иска да отида при него в града, за да работя като платена прислужница в богаташките домове. Той знаеше, че съм работна жена, и искаше да ме използва. Но животът ми беше такъв кошмар, че се съгласих и отидох при него. Той бе по-лош от първия ми мъж, стиснат и жесток.
— След около седмица му омръзнах. И ме биеше така жестоко, както не можеш да си представиш. Мислех, че ще ме убие, макар че дори не беше пияница; и всичко това само защото не бях успяла да си намеря работа. После ме изпрати да прося по улиците с едно болно бебе на ръце. Даваше на майката на детето част от парите, които изкарвах. Тогава ме биеше, защото не бяха достатъчно. Състоянието на детето се влошаваше от ден на ден и бях сигурна, че ако умре в ръцете ми, докато просех, мъжът ще ме убие. Затова един ден, когато знаех, че го няма, отидох при майката на детето и й го дадох заедно с част от парите, които бях изкарала този ден. Бях имала късмет: една мила дама, чужденка, ми бе дала петдесет песо да купя лекарство за детето.
— Бях живяла с този ужасен човек само три месеца, а ми се струваха двайсет години. Използвах парите, за да се върна вкъщи. Отново бях бременна. Този мъж искаше да имам свое дете, за да не му се налага да плаща за бебе. Когато пристигнах в родния си град, отидох да видя децата си, но семейството на баща им ги беше прибрало. Събра се цялото му семейство под претекст, че искат да говорят с мен, но вместо това ме отведоха на едно пусто място, където ме биха с пръчки и камъни и ме оставиха да умра.
Ла Горда ми показа многобройните белези по темето си.
— И досега не знам как съм успяла да се върна обратно в града. Дори загубих детето си, което беше в утробата ми. Отидох при една своя леля, която все още беше жива; родителите ми бяха починали. Тя ме подслони и се погрижи за мен. Горката жена ме храни два месеца преди да мога да се вдигна от леглото.
— И тогава един ден тя ми каза, че мъжът, от който бях избягала, е в града и ме търси. Той отишъл в полицията и казал, че ми бил предплатил за работата и че аз съм избягала с парите, след като съм убила бебето на една жена. Знаех, че това е краят ми. Но отново извадих късмет и успях да се измъкна с един американски камион. Видях камиона да се задава по пътя и отчаяно вдигнах ръка; шофьорът спря и ме качи. С него изминах целия път до тази част на Мексико. Остави ме в града. Не познавах жива душа. Дни наред се скитах по улиците като бездомно куче и се хранех с отпадъци. И точно тогава късметът ми се усмихна за последен път.
— Срещнах Паблито, на когото ще бъда вечно задължена. Той ме прибра в дърводелския си магазин и ми отдели един ъгъл, където да спя. Направи го от съжаление. Беше ме намерил на пазара; след като се спъна и падна върху мен.
— Бях седнала там и просех. Някаква нощна пеперуда или пчела, не знам точно, влязла в сакото му. Той се завъртя на пети, препъна се и падна право върху мен. Мислех, че ще побеснее и ще ме удари, но вместо това той ми даде пари. Попитах го не може ли да ми намери работа. И тогава той ме заведе в магазина си, даде ми ютия и дъска за гладене и ме остави да се занимавам с прането.
— Справях се много добре. Само че напълнях, защото повечето от хората, на които перях, ми даваха останките от храната си. Случваше се да ям по шестнайсет пъти на ден. Не правех нищо друго, освен да ям. На улицата хлапетата ми се присмиваха, промъкваха се зад мен и тръгваха по петите ми, а след това някое от тях ме блъсваше и аз падах. Плакала съм от грубите им шеги, особено когато нарочно разпиляваха прането ми.
— Един ден, много късно следобед, някакъв странен старец дойде при Паблито. Не бях виждала този човек преди. Не знаех, че Паблито си има работа с такъв ужасен и страховит човек. Обърнах му гръб и продължих работата си. Бях сама. Изведнъж усетих ръцете на този човек върху врата си. Сърцето ми спря. Не можех да извикам, не можех дори да дишам. Строполих се на земята, а този ужасен човек хвана главата ми и я държа може би час. След това си тръгна. Бях така изплашена, че останах на мястото, където бях паднала, до сутринта. Паблито ме намери там; той се разсмя и каза, че би трябвало да съм много горда и щастлива, защото този старец бил могъщ магьосник и един от неговите учители. Бях слисана; не можех да повярвам, че Паблито е магьосник. Той каза, че учителят му бил видял идеален кръг от нощни пеперуди, кръжащи над главата ми. Видял също и смъртта ми да обикаля около мен. И затова действал така светкавично и променил посоката на очите ми. Паблито каза също, че Нагуалът ме е взел в свои ръце, че е проникнал в тялото ми и че скоро ще бъда различна. Представа си нямах за какво ми говори. Нито пък какво бе направил онзи луд старец. Но и не ме интересуваше. Бях като куче, което всеки подритва. Паблито беше единственият, който се бе държал мило с мен. Отначало помислих, че ме иска като жена. Но аз бях твърде грозна, дебела и нечистоплътна. Той просто искаше да е мил с мен.
— Лудият старец дойде пак една нощ и отново ме сграбчи за врата изотзад. Страшно ме заболя. Разплаках се и изпищях. Не знаех какво прави. Не беше ми проговарял. Изпитвах смъртен страх от него. По-късно започна да ми говори и ми каза какво да направя с живота си. Думите му ми харесваха. Той ме вземаше навсякъде със себе си. Но моята празнота беше най-върлият ми враг. Не можех да приема неговия начин на живот и затова един ден, когато му писна да ме глези и да ми угажда, той изпрати вятъра да се разправя с мен. Този ден бях сама в задната част на къщата на Соледад и усетих как вятърът се усилва. Духаше през оградата. Влизаше в очите ми. Исках да вляза вътре в къщата, но тялото ми бе изплашено и вместо да вляза през вратата аз излязох през портата на оградата. Вятърът ме поде и ме завъртя. Опитах да се върна назад към къщата, но напразно. Не можех да надвия силата на вятъра. Той ме понесе над хълмовете, настрани от пътя, и накрая ме остави в една дълбока яма, подобна на гроб. Вятърът ме държа там дни наред, докато не реших да се променя и да приема съдбата си безпрекословно. Тогава вятърът утихна, Нагуалът ме намери и ме отведе обратно в къщата. Каза ми, че задачата ми е да давам това, което самата аз не съм получила — любов и топлота, — и че трябва да се грижа за сестрите — Лидия и Жозефина, по-добре, отколкото за себе си. Тогава разбрах това, което Нагуалът ми бе говорил от години. Животът ми бе свършил отдавна. Той ми бе предложил нов живот и този живот трябваше да бъде изцяло нов. Не можех да пренеса старите си грозни привички в този нов живот. Онази нощ, когато ме бе видял за пръв път, нощните пеперуди ме бяха посочили пред него; нямаше смисъл да въставам срещу съдбата си.
— Започнах своята промяна, като се грижех за Лидия и Жозефина по-добре, отколкото за себе си. Правех всичко, което Нагуалът ми кажеше, и една нощ, в същото това дере, в същата тази пещера, намерих своята цялост. Бях заспала точно на това място, на което съм сега, когато се събудих от някакъв шум. Отворих очи и видях себе си такава, каквато бях преди — слаба, млада и свежа. Това беше духът ми, който се връщаше при мен. Отначало не искаше да ме наближи, защото все още изглеждах ужасно. Но след това не успя да се въздържи и дойде при мен. В този момент и наведнъж узнах това, което Нагуалът от години се мъчеше да ми обясни. Той беше казвал, че когато на човек му се роди дете, това дете му отнема остротата на духа. За една жена да има момиче означава, че с тази й острота е свършено. Да имаш две момичета, като мен, означавало, че с мен е свършено. Най-доброто от силата и илюзиите ми е преминало в тези две момиченца. Те са откраднали остротата ми, каза Нагуалът, така както аз съм я откраднала от моите родители. Такава е съдбата ни. Момчето взема по-голямата част от своята острота от баща си, а момичето — от майка си. Нагуалът каза, че хората, които имат деца, биха потвърдили, ако не са такива инати като теб, че чувстват у себе си някаква липса. Някаква лудост, някаква нервност, някаква сила, която са имали преди, вече я няма. Имали са я някога, но къде е тя сега? Нагуалът каза, че тя е у детенцето, което тича около къщата, пълно с енергия, пълно с илюзии. С други думи — то е цялостно. Той каза, че ако наблюдаваме децата, ще видим, че те са дръзки и устремени. А ако наблюдаваме родителите им, ще забележим, че са предпазливи и плахи. Те вече не се устремяват. Нагуалът ми каза, че ние обясняваме това като казваме, че родителите са зрели хора и имат отговорности. Но това не е истина. Истината е, че са загубили остротата си.
Попитах Ла Горда какво би рекъл Нагуалът, ако му кажех, че познавам родители с много повече дух и острота от децата си.
Тя се разсмя, закривайки лицето си с жест на престорена обърканост.
— Можеш да попиташ мен — рече тя, смеейки се тихо. — Искаш ли да чуеш моето мнение?
— Разбира се, че искам.
— Тези хора не са с повече дух, просто от самото начало са имали повече жизненост и са възпитали децата си да бъдат покорни и боязливи. Държат децата си в страх през целия им живот, това е.
Разказах й за един мой познат, баща на четири деца, който на петдесет и три години промени изцяло живота си. Напусна жена си и административната си длъжност в една огромна корпорация, след като двайсет и пет години бе градил кариера и семейство. Заряза всичко много дръзко и отиде да живее на един остров в Тихия океан.
— Искаш да кажеш, че е отишъл да живее там сам? — попита Ла Горда с изненада в гласа.
Беше разгромила доводите ми. Трябваше да призная, че бе отишъл там с двайсет и три годишната си годеница.
— Която без съмнение е цялостна — допълни Ла Горда.
Отново трябваше да се съглася с нея.
— Празният мъж непрекъснато използва цялостта на жената — продължи тя. — Цялостната жена е опасна в своята цялостност, дори повече от мъжа. Тя е непостоянна, нервна, на настроения, но също и способна на големи промени. Такива жени могат да се вдигнат и да отидат навсякъде. Там няма да правят нищо, но това е защото нямат нищо в действие, с което да започнат. Празните хора, от друга страна, вече не могат да се устремят така, но на тях повече може да се разчита. Нагуалът каза, че празните хора са като червеите, които се оглеждат преди да се придвижат малко, после се закрепят стабилно на новата си позиция, след което отново се придвижват още малко. Цялостните хора винаги скачат, премятат се през глава и почти винаги се приземяват върху нея, но това не е от значение за тях.
— Нагуалът каза, че за да влезе в другия свят, човек трябва да е цялостен. За да е магьосник, човек се нуждае от цялата си сияйност — никакви дупки, никакви кръпки — и от цялата острота на духа. Така че, празният магьосник трябва да си възвърне цялостността. Мъж или жена, те трябва да са цялостни, за да влязат в онзи свят там, в онази вечност, където Нагуалът и Хенаро са сега и ни чакат.
Тя замълча и дълго се взира в мен. Светлината едва стигаше за писане.
— Но как си възвърна цялостта? — попитах аз.
Тя подскочи при звука на гласа ми. Повторих въпроса си. Тя се загледа в свода на пещерата преди да ми отговори.
— Трябваше да се откажа от двете си момичета — рече тя. — Нагуалът ти е казал веднъж как се прави това, но ти не си искал да чуеш. Неговата идея бе, че човек трябва да си открадне отново остротата. Той каза, че сме я взели грубо, като сме я откраднали, и трябва да си я възвърнем по същия начин, грубо.
— Той ме напътстваше как да го направя и първото нещо, което ме накара да направя, бе да се откажа от тези две деца. Трябваше да направя това по време на сънуване. Малко по малко се научих да не ги обичам, но Нагуалът каза, че това е безполезно; човек трябвало да се научи да не го е грижа, а не да не ги обича. Винаги когато тези момичета не означаваха нищо за мен, трябваше да ги виждам отново, да ги гледам с очите си и да ги докосвам с ръцете си. Трябваше да ги галя нежно по главичките и да оставя лявата ми страна да измъкне остротата от тях.
— Какво стана с тях?
— Нищо. Те нищо не усетиха. Отидоха си вкъщи и сега са като зрели хора. Празни като повечето около тях. Не обичат компанията на деца, защото вече не им харесва. Мисля, че така са по-добре. Отнех им лудостта. Те нямаха нужда от нея, докато аз имах. Не съм знаела какво правя, когато съм им я дала. Освен това те все още притежават остротата, която са откраднали от баща си. Нагуалът беше прав: никой не забеляза какво е загубил, но аз усетих какво съм спечелила. Когато погледнах навън от тази пещера, видях всичките си илюзии наредени в редица като войници. Светът беше ярък и нов. Тялото и духът ми бяха освободени от тежестта си и аз бях наистина ново същество.
— Знаеш ли как си взела своята острота от децата си?
— Те не са мои деца! Аз никога не съм имала деца. Погледни ме.
Тя изпълзя от пещерата, вдигна полата си и ми показа голото си тяло. Първото нещо, което забелязах, беше колко стройно и стегнато е то.
Тя настоя да се приближа и щателно да я разгледам. Тялото й беше толкова нежно и здраво, че ми се наложи да направя заключението, че не е възможно да е имала деца. Тя качи десния си крак на висока канара и ми показа вагината си. Желанието й да докаже своята промяна беше така силно, че трябваше да се разсмея, за да разредя малко нервното напрежение. Казах, че не съм лекар и следователно не мога да позная, но съм уверен, че е права.
— Разбира се, че съм права — рече тя, като припълзя отново в пещерата. — Нищо никога не е излизало от тази утроба.
След моментна пауза тя отговори на въпроса ми, който вече бях забравил под атаката на показаното от нея.
— Лявата ми страна ми върна остротата — рече тя. — Аз трябваше само да посещавам момичетата. Ходих там четири-пет пъти, за да могат да свикнат с мен. Бяха пораснали и ходеха на училище. Мислех, че ще трябва да си наложа да не ги обичам, но Нагуалът каза, че това няма значение и че мога да ги обичам, ако искам. И аз ги обичах. Но това беше като да обичаш непознат. Бях взела решение и намерението ми беше непреклонно. Искам да вляза в другия свят, докато съм още жива, както Нагуалът ми каза. За да направя това, имам нужда от цялата острота на духа си. Имам нужда от своята цялостност. Нищо не може да ме отклони от пътя ми към този свят! Нищо!
Погледна ме предизвикателно.
— Трябва да се откажеш и от двете — и от жената, която те е изпразнила, и от момченцето, което обичаш, ако искаш да си върнеш цялостта. От жената лесно ще се откажеш. Но момченцето е нещо друго. Смяташ ли, че си заслужава заради безполезната ти привързаност към това дете да не можеш да влезеш в този свят?
Нямах отговор. Не че ми трябваше време да го обмисля. По-скоро бях напълно объркан.
— Соледад трябваше да вземе остротата си от Паблито, ако иска да влезе в нагуала — продължи тя. — Как е възможно да го направи? Паблито, без значение колко е слаб, е магьосник. Но Нагуалът даде на Соледад уникален шанс. Той й каза, че единствената й възможност е когато ти влезеш в къщата. И за този момент той не само ни накара да се пренесем в другата къща, но ни накара да й помогнем да разшири пътеката, водеща до къщата, та да можеш да стигнеш с колата си до самата врата. Той й каза, че ако води безупречен живот, ще може да те впримчи и да изсмуче цялата ти сияйност, която е всичката сила, оставена от Нагуала в тялото ти. Това не би я затруднило. Тъй като върви в обратна посока, тя би могла да те пресуши до капка. Трябваше обаче с цялата си сръчност и умение да те доведе до момент на безпомощност.
— Убиеше ли те веднъж, твоята сияйност щеше да увеличи силата й и тя щеше да тръгне да преследва нас. Аз бях единствената, която знаеше. Лидия, Жозефина и Роза я обичат. Аз — не. Знаех какви са плановете й. Щеше да ни убие една по една, когато пожелае, тъй като нямаше какво да губи, а можеше да спечели всичко. Нагуалът ми каза, че това е единствения й начин. Той ми повери момичетата и ми каза какво да правя в случай, че Соледад убие теб и тръгне да преследва нашата сияйност. Според неговата преценка аз имах шанс да спася себе си и може би едно от момичетата. Разбираш ли, Соледад съвсем не е лоша жена; тя прави просто това, което се изисква от един безупречен воин. Сестричките я обичат повече от собствените си майки. Тя действително им е като майка. Това, както каза Нагуалът, е в нейна полза. Каквото и да правех, не можех да откъсна сестричките от нея. Така че, ако те беше убила, щеше да отнеме поне две от тези доверчиви души. И ако беше отстранила теб от пътя си, Паблито щеше да бъде дребна работа. Соледад щеше да го размаже като буболечка. След което, събрала всичката си цялостност и сила, тя щеше да влезе в онзи свят, там. Ако аз бях на нейно място, щях да се опитам да направя точно това, което направи тя. Нали разбираш — за нея въпросът беше или всичко, или нищо. Отначало, когато ти дойде, всички бяха заминали. Изглеждаше като че ли това е края за теб, а и за някои от нас. Но после Соледад загуби и се отвори шанс за сестрите. В момента, в който разбрах, че си успял, казах на трите момичета, че сега е техен ред. Нагуалът беше казал да изчакат до сутринта, за да те сварят неподготвен. Той каза, че времето сутрин не ти се отразява добре. Той ми нареди да стоя настрана, без да се намесвам, и да вляза само ако се опиташ да нарушиш сияйността на сестрите.
— И те ли трябваше да ме убият?
— Ами да. Ти си мъжката страна на сияйността им. Тяхната цялостност е понякога техен недостатък. Нагуалът ги управляваше с желязна ръка и ги уравновесяваше, но сега, когато вече го няма, те не могат да се балансират. Твоята сияйност би свършила тази работа.
— А ти, Горда? И ти ли имаш задачата да ме довършиш?
— Вече ти казах, че аз съм различна. Уравновесена съм. Моята празнота, която бе недостатъка ми, сега е предимството ми. Магьосник, който е успял да си възвърне цялостта, е уравновесен, докато магьосник, който винаги е бил цялостен, е малко неустойчив. Както Хенаро беше малко неустойчив. Но Нагуалът беше уравновесен, защото е бил нецялостен, като теб и мен, и дори повече от нас. Той имаше трима сина и една дъщеря.
— Сестричките са като Хенаро, малко неустойчиви. И в повечето случаи така напрегнати, че не знаят мярка.
— А аз, Горда? И аз ли трябва да ги преследвам?
— Не. Само те биха имали полза, ако изсмучат сияйността ти. Ти не би могъл да се възползваш от ничия смърт. Нагуалът ти е оставил особена сила, някакъв вид равновесие, което никой от нас няма.
— Те не могат ли да се научат на това равновесие?
— Разбира се, че могат. Но това няма нищо общо със задачата, която сестричките имаха да изпълнят. Задачата им беше да ти отнемат силата. За да я изпълнят, те така се обединиха, че сега са едно същество. Подготвяха се да те изпият като чаша вода. Нагуалът ги бе научил да се преобразяват до съвършенство, особено Жозефина. Тя изнесе невероятно представление. В сравнение с тяхното изкуство атаката на Соледад беше като детска игра. Тя е недодялана жена. Сестричките са истински магьосници. Двете от тях спечелиха доверието ти, докато третата те шокира и те направи безпомощен. Изиграха картите си превъзходно. Ти се хвана на въдицата им и беше почти победен. Единствената грешка беше, че наруши, а след това възстанови сияйността на Роза предната вечер и това я изнерви. Ако не беше нервността й и това, че започна да те хапе толкова силно, по всяка вероятност сега нямаше да си тук. Видях всичко от вратата. Влязох точно в момента, в който щеше да ги унищожиш.
— Но как бих могъл да ги унищожа?
— Откъде да знам. Аз не съм ти.
— Имам предвид какво ме видя да правя?
— Видях двойникът ти да излиза от тебе.
— Как изглеждаше?
— Като теб, естествено. Но беше много голям и заплашителен. Двойникът ти щеше да ги убие. Затова влязох и се намесих. Наложи се да използвам цялата си сила, за да те успокоя. Сестрите не можеха да ми помогнат. Бяха загубени. А ти беше само гняв и ярост. Два пъти си сменя цвета пред очите ни. Единият цвят бе така ярък, та помислих, че ще убиеш и мен.
— Какъв беше този цвят, Горда?
— Бял, какъв друг? Двойникът е бял, жълтеникаво бял, като слънцето.
Взрях се в нея. Не бях чувал още това сравнение.
— Да — продължи тя, — ние сме частици от слънцето. Затова сме сияйни същества. Но очите ни не могат да видят това сияние, защото е много слабо. Само очите на магьосника могат да го видят, а и това става след цял живот борба.
Нейното разкритие ме свари съвсем неподготвен. Опитах се да пренаредя мислите си, за да задам най-подходящия въпрос.
— Нагуалът казвал ли ти е някога нещо за слънцето? — попитах аз.
— Да. Ние всички сме като слънцето, но съвсем немощни. Светлината ни е твърде слаба, но е светлина все пак.
— А да е споменавал, че слънцето може би е Нагуала? — настоях аз.
Ла Горда не отговори. Устните й се размърдаха в поредица от неволни шумове.
Очевидно мислеше как да ми отговори. Чаках, готов да запиша отговора. След дълга пауза тя изпълзя от пещерата.
— Ще ти покажа моята слаба светлина — рече тя като за информация.
Тя отиде до средата на тясното дере пред пещерата и клекна. От мястото, на което бях, не можех да виждам какво прави, затова и аз изпълзях от пещерата. Застанах на три-четири метра от нея. Тя пъхна ръце под полата си, като продължаваше да клечи. Изведнъж се изправи. Ръцете й бяха леко стиснати в юмруци; тя ги вдигна над главата си и рязко изпъна пръсти. Чух бърз пукотлив звук и видях искри да изскачат от пръстите й. Тя отново сви ръце, след което отново рязко ги отвори и от пръстите й излетя друг поток искри, доста по-дълги от първите. Пак клекна и пъхна ръце под полата си. Като че ли вадеше нещо от областта на слабините си. Тя отново вдигна ръце над главата си, рязко разтвори пръсти и аз видях сноп от дълги, сияйни нишки, излитащи от пръстите. Трябваше да килна назад глава, за да ги проследя на фона на вече тъмното небе. Те изглеждаха като дълги, тънки влакна от червеникава светлина. Не след дълго те избледняха и изчезнаха.
Тя отново клекна и когато разтвори пръсти, те излъчиха най-удивителния поток от светлини. Небето се изпълни с плътни лъчи светлина. Гледката беше невероятна. Стоях като омагьосан, с втрещени в небето очи. Не обръщах внимание на Ла Горда. Гледах светлините. Внезапно чух писък, който ме накара да погледна към нея тъкмо навреме, за да видя как сграбчва един от лъчите, които създаваше, и, въртейки се като пумпал по него, се издигна до самия горен край на каньона. Остана там за миг като огромна тъмна сянка на фона на небето, след което се смъкна до дъното на дерето на тласъци или малки скокове, или като че ли слизаше по стълба по корем.
Изведнъж я видях надвесена над мен. Не бях разбрал кога съм паднал по задник. Станах. Тя бе плувнала в пот и лъхтеше, опитвайки се да си поеме дъх. Дълго време не успя да проговори. Започна леко да бяга на място. Не смеех да я докосна. Най-сетне, изглежда, се успокои достатъчно, за да припълзи обратно в пещерата. Почина си няколко минути.
Действията й бяха толкова бързи, че не бях имал време да преценя какво ставаше. По време на представлението й бях почувствал непоносима, гъделичкаща болка в областта точно под пъпа ми. Не бях полагал никакви физически усилия, а въпреки това аз също се задъхвах.
— Мисля, че е време да тръгваме за нашата среща — рече тя, едва поемайки си дъх. — Моето летене отвори и двама ни. Ти почувства летенето ми в корема си; това означава, че си отворен и си готов да се срещнеш с четирите сили.
— Какви четири сили?
— Съюзниците на Нагуала и Хенаро. Ти си ги виждал. Те са страховити. Сега са освободени от кратунките на Нагуала и Хенаро. Ти си чул една от тях около къщата на Соледад онази нощ. Те те очакват. В момента, в който се спусне мракът, те стават неудържими. В къщата на Соледад една от тях те преследва дори и през деня. Тези съюзници сега принадлежат на теб и мен. Всеки от нас ще вземе по двама. Не знам кои двама. Не знам също и как. Нагуалът ми каза само, че ти и аз ще трябва да се справим сами с тях.
— Чакай, чакай! — извиках аз.
Тя не ме остави да говоря. Нежно закри устата ми с ръка. Почувствах спазми на ужас под лъжичката. Бях се срещал в миналото с някои необясними явления, които дон Хуан и дон Хенаро бяха нарекли свои съюзници. Те бяха четири и толкова реални, колкото всичко останало в света. Тяхното присъствие бе толкова чуждоземно и необикновено, че ме довеждаше до състояние на безподобен страх всеки път, когато ги усетех. Първият, с който се бях срещнал, бе на дон Хуан; това бе някаква тъмна маса с правоъгълна форма, около два метра и половина на височина и около метър и половина в ширина. Тя се движеше със смазваща тежест на гигантски молоз[1] и дишаше така тежко, че ми напомняше за шума от мехове. Винаги се бях срещал с нея нощем, в тъмнината. Представях си я като врата, която върви, като се завърта първо на единия си ъгъл, а след това — на другия.
Вторият съюзник, който срещнах, бе на дон Хенаро. Това беше един извънредно висок, излъчващ мека светлина човек с продълговато лице, плешива глава, пълни устни и огромни, натежали очи. Той винаги носеше панталони, които бяха твърде къси за дългите му мършави крака.
Бях се срещал с тези двама съюзници доста често, докато бях в компанията на дон Хуан и дон Хенаро. Всеки път, когато ги видех, неизменно изпадах в състояние на непримиримо разединение между разума и възприятието ми. От една страна, нямах никакви рационални основания да вярвам, че това, което ми се случваше, действително става, а от друга страна, по никакъв начин не можех да отрека истинността на възприятието си.
Тъй като те винаги се появяваха, когато дон Хуан и дон Хенаро са около мен, бях ги приел като продукти на силното влияние, което тези двама мъже имаха върху податливата ми на внушения личност. Според мен, обяснението бе или това, или че дон Хуан и дон Хенаро владееха сили, които наричаха свои съюзници, и тези сили имаха способността да се явяват пред мен като тези страховити същества.
Характерно за съюзниците беше, че никога не ми позволиха да ги разгледам щателно. Много пъти се бях опитвал да съсредоточа неразделеното си внимание върху тях, но всеки път ми се завиваше свят и губех концентрацията си.
Другите двама съюзника бяха по-неуловими. Бях ги виждал само веднъж — един гигантски черен ягуар с жълти тлеещи очи, и един огромен настървен койот. Двата звяра бяха крайно агресивни и властни. Ягуарът беше на дон Хенаро, а койотът — на дон Хуан.
Ла Горда изпълзя от пещерата. Последвах я. Тя водеше. Излязохме от дерето и стигнахме до дълга камениста равна местност. Тя спря и ме остави да мина пред нея. Казах й, че ако ме остави аз да водя, възнамерявам да се опитам да стигна до колата. Тя поклати глава утвърдително и се притисна до мен. Чувствах хладната й и влажна кожа. Тя изглеждаше доста възбудена. Бяхме може би на около миля от мястото, където оставихме колата, и за да стигнем до там трябваше да прекосим пустата камениста местност. Дон Хуан ми бе показал една скрита пътека през няколко огромни молози, почти на склона на планината, която ограждаше равнинната местност от изток. Насочих се към тази пътека. Водеше ме някакъв непознат вътрешен импулс; иначе аз бих поел по пътеката, по която бяхме минали преди, когато прекосихме каменистата местност по равното. Ла Горда, изглежда, очакваше нещо страшно. Сграбчи ме. Очите й гледаха неспокойно.
— Да не сме сбъркали пътя? — попитах аз.
Тя не отговори. Свали шала си и го заусуква, докато заприлича на дълго, дебело въже. Тя го уви около кръста ми, кръстоса краищата му и ги уви около себе си. Завърза ги на възел и по този начин двамата се оказахме вързани един за друг в панделка, която приличаше на цифрата осем.
— Защо направи това? — попитах аз.
Тя тръсна глава. Зъбите й тракаха, но не можеше да промълви и дума. Изглежда беше страшно изплашена. Тя ме побутна да продължа да вървя. Не можех да не се зачудя защо аз самият не съм изплашен до смърт. Като стигнахме до планинската пътека, физическото напрежение започна да ми се отразява. Бях се запъхтял и трябваше да дишам през устата. Можех да различа очертанията на огромните молози. Нямаше луна, но небето беше достатъчно ясно за това. Ла Горда също пъхтеше.
Опитах се да спра, за да си поема дъх, но тя леко ме бутна да продължа, поклащайки отрицателно глава. Исках да разредя напрежението с някоя шега, но в този момент чух странен силен шум. Главата ми неволно се извърна надясно, за да може лявото ми ухо да прослуша околността. Спрях дъха си за миг и ясно долових нечие тежко дишане, което не беше моето или на Ла Горда. Проверих отново, за да съм сигурен преди да й кажа. Без съмнение онази масивна форма беше сред молозите. Закрих устата на Ла Горда с ръката си, като продължавахме да вървим, и й направих знак да задържа дъха си. Усещах, че масивната форма е много близо. Като че ли се плъзгаше най-безшумно. Пъхтеше тихо.
Ла Горда беше уплашена. Тя клекна и ме повлече със себе си чрез шала, който бе вързан около кръста ми. Тя пъхна ръце под полата си за момент, след което се изправи; ръцете й бяха свити и когато рязко разтвори пръстите си, от тях излетя поток от искри.
— Изпикай се в ръцете си — прошепна Ла Горда със стиснати зъби.
— А? — рекох аз, неспособен да разбера какво иска да направя.
Тя прошепна заповедта си три-четири пъти с нарастваща настоятелност. Сигурно бе осъзнала, че не разбирах какво иска, защото отново клекна и ми показа, че уринира в шепите си. Гледах я втрещен, докато тя хвърляше урината си нагоре като червеникави искри.
Умът ми блокира. Не знаех кое беше по-изумително — гледката, която Ла Горда създаваше с урината си, или пъхтенето на приближаващото се същество. Не можех да реша върху кой от двата дразнителя да съсредоточа вниманието си; и двата бяха завладяващи.
— Бързо! Направи го в шепите си! — измърмори Ла Горда през зъби.
Чух я, но вниманието ми не беше на фокус. С умоляващ глас Ла Горда допълни, че моите искри ще накарат приближаващата твар, каквато и да е тя, да се оттегли. Тя започна да стене, а мен започна да ме обзема отчаяние. Не само чувах, но и с цялото си тяло усещах приближаващото същество. Опитах се да уринирам в шепите си; усилията ми се оказаха безплодни. Бях твърде смутен и изнервен. Тревожната възбуденост на Ла Горда завладя и мен и аз отчаяно се мъчех да уринирам. Най-после успях. Разтворих пръстите си три-четири пъти, но нищо не излетя от тях.
— Направи го пак — каза Ла Горда. — Трябва известно време, за да се получат искри.
Казах й, че съм изразходил всичката урина, която съм имал. Тя ме погледна с израз на най-дълбоко отчаяние.
В този момент видях масивната правоъгълна форма да идва към нас. Някак си не ми изглеждаше заплашителна, макар че Ла Горда едва се държеше да не припадне от страх.
Внезапно тя се развърза от шала и скочи на една малка скала зад мен, след което ме прегърна изотзад, подпирайки брадичката си на главата ми. В момента, в който застанахме в това положение, формата спря да се движи. Продължи да пъхти, може би на около шест метра от нас.
Чувствах огромно напрежение, което изглеждаше съсредоточено в корема ми. Не след дълго узнах без капка съмнение, че ако продължим да стоим в това положение, ще изразходваме енергията си и ще станем жертва на това, което ни дебнеше.
Казах й, че ще бягаме, за да се спасим. Тя поклати отрицателно глава. Изглежда бе възвърнала силата и увереността си. Тя каза, че трябва да покрием главите си с цели ръце и да легнем със свити към стомасите бедра. Тогава си спомних, че преди години дон Хуан ме бе накарал да направя същото една нощ, когато бях изненадан в едно пусто поле в Северно Мексико от нещо също толкова непознато и все пак също толкова реално за сетивата ми. В оня момент дон Хуан бе казал, че е безполезно да се бяга и че единственото нещо, което човек може да направи, е да остане на мястото си в положението, което Ла Горда току-що беше описала.
Тъкмо щях да клекна, когато внезапно ме обзе чувството, че бяхме направили ужасна грешка, напускайки пещерата. Трябваше да се върнем там на всяка цена.
Преметнах шала на Ла Горда през раменете си и го прекарах под мишниците си. Казах й да хване двата му края, да стъпи върху раменете ми и да застане там, като се държи за краищата на шала и го използва като хамут. Преди години дон Хуан ми бе казал, че човек трябва да посреща странните събития, такива като правоъгълната форма пред нас например, с необичайни действия. Каза, че веднъж той самият попаднал на елен, който му „заговорил“, и че стоял на главата си, докато траело събитието, като средство да осигури оцеляването си и да намали напрежението от една такава среща.
Идеята ми беше да опитам да заобиколя правоъгълната форма, като вървя обратно към пещерата, а Ла Горда да стои изправена на раменете ми.
Тя прошепна, че и дума не може да става за връщане в пещерата. Нагуалът й бил казал въобще да не оставаме там. Отвърнах й докато нагласявах шала, че тялото ми е уверено, че в пещерата ще сме на сигурно място. Тя ми отговори, че това е вярно и би ни свършило работа само дето нямаме никакво средство, с което да контролираме тези сили. Имахме нужда от специален съд, някаква кратунка, подобна на онези, които бях виждал да висят на поясите на дон Хуан и дон Хенаро. Тя събу обувките си, качи се на раменете ми и се изправи. Хванах я за прасците. Като издърпа двата края на шала, почувствах как превръзката се опъва под мишниците ми. Изчаках я да се закрепи стабилно. Да вървиш в мрака с петдесет и пет килограма на раменете си не беше лека работа. Движех се много бавно. Изминах двайсет и три крачки и трябваше да я сваля долу, защото лопатките ме боляха непоносимо. Казах й, че макар и да е много слаба, тежестта й смазваше ключиците ми.
Интересното обаче беше, че правоъгълната форма вече не се виждаше. Стратегията ни се беше оказала успешна. Ла Горда предложи известно време тя да ме носи на раменете си. Идеята ми се стори абсурдна; тежах повече отколкото крехкото й тяло би могло да понесе. Решихме да повървим малко и да видим какво ще стане.
Наоколо цареше мъртва тишина. Вървяхме бавно, като се поддържахме един друг. Не бяхме изминали няколко метра, когато отново започнах да чувам необичаен шум от дишане, едно тихо, продължително съскане, като съскането на зверовете от семейство котки. Бързо й помогнах отново да се качи върху раменете ми и изминах още десетина крачки.
Знаех, че трябва да поддържаме тактиката на необичайното поведение, ако искаме да се измъкнем от това място. Опитвах се да измисля друга серия от неочаквани действия, вместо Ла Горда да стои на раменете ми, но точно тогава тя съблече дългата си рокля. С едно-единствено движение тя остана гола. След това залази по земята в търсене на нещо. Чух пукащ звук и тя се изправи, като държеше в ръката си клонче от един нисък храст. Тя нагласи шала около раменете и врата ми в нещо като седло, където можеше да седне, като обвие крака около кръста ми, подобно на дете, яхнало дървено конче. След това пъхна клончето в роклята и го вдигна над главата си. Започна да върти клончето във въздуха, при което роклята странно заподскача. В допълнение на това тя подсвирна, имитирайки особения крясък на една нощна птица.
След стотина метра чух същите звуци да идват откъм гърба ни и от двете ни страни. Тя издаде друг птичи звук, едно пронизително изсвирване, наподобяващо крясъка на паун. Няколко минути по-късно същите звуци ечаха навсякъде около нас.
Бях наблюдавал подобно явление — отговаряне на птичи звук — преди години с дон Хуан. Тогава си бях помислил, че сигурно дон Хуан издава тези звуци, скрит някъде наблизо в тъмнината, или пък близък негов приятел, като дон Хенаро например, който му помага да ме доведе до състояние на непреодолим страх — страх, който ме караше да бягам в непрогледен мрак без дори да се спъна. Дон Хуан бе нарекъл този вид бягане в мрака „походка на силата“.
Попитах Ла Горда дали знае как да се движи с „походката на силата“. Тя отвърна, че знае. Казах й, че ще се опитаме да се придвижваме с нея, макар че изобщо не бях сигурен дали ще успеем. Тя каза, че сега не е нито времето, нито мястото за това и посочи нещо пред нас. Сърцето ми, което през цялото време биеше ускорено, сега заудря бясно в гърдите ми. Точно пред нас на около три метра разстояние, насред пътеката стоеше единият от съюзниците на дон Хенаро — странният, излъчващ светлина човек, с продълговатото лице и плешивата глава. Замръзнах на място. Чух писъка на Ла Горда, като че ли идваше някъде отдалече. Тя неистово заблъска по страните ми с юмруци. Действията й нарушиха концентрацията ми върху мъжа. Тя обърна главата ми първо наляво, а след това надясно. От лявата ми страна, почти докосвайки крака ми, стоеше гигантска черна котка с искрящи жълти очи. Отдясно видях огромен фосфоресциращ койот. Зад нас, почти допирайки се до гърба на Ла Горда, беше тъмната правоъгълна форма.
Мъжът ни обърна гръб и тръгна по пътеката. Аз също тръгнах. Ла Горда продължаваше да вие и да пищи. Правоъгълната форма беше почти до гърба й. Чувах я как се движи със смазващи, тежки тупвания. Шумът от стъпките й отекваше по хълмовете около нас. Усещах студения й дъх във врата си. Знаех, че малко остава Ла Горда да полудее. Аз също. Котката и койотът почти се търкаха в краката ми. Чувах съскането и ръмженето им, което нарастваше по сила. В този момент почувствах някакъв нелогичен, вътрешен импулс да издам един звук, на който дон Хуан ме бе научил. Съюзниците ми отговориха. Неистово продължих да издавам звука и те продължиха да ми отговарят. Напрежението постепенно намаля и преди да стигнем до пътя вече бях част от една твърде необичайна сцена. Ла Горда ме яздеше като конче, щастливо размахвайки роклята над главата си, като че ли нищо не се е случило, и при това правеше размахванията в такт със звука, който издавах, докато четири същества от друг свят ми отговаряха, движейки се същевременно в крачка с мен, обградили ни от четирите ни страни.
В този вид стигнахме до пътя. Но аз не исках да си тръгна. Като че ли нещо липсваше. Застанах неподвижно с Ла Горда на гърба и произведох един особен, потупкващ звук, на който ме бе научил дон Хуан. Той каза, че това бил повикът на нощните пеперуди. За да се получи този звук, се използват дланта на лявата ръка и устните.
Веднага щом го направих, като че ли всичко се успокои. Четирите същества ми отговориха и докато го правеха, разбрах кои две ще тръгнат с мен.
След това отидох до колата, свалих Ла Горда от гърба си на шофьорското място и я бутнах да мине на другата седалка. Нещо ме беше докоснало някъде и мислите ми бяха изключени.
Ла Горда предложи да отидем в къщата на дон Хенаро, вместо да караме към нейния дом. Тя каза, че Паблито, Нестор и Бениньо живеели в нея, но в момента не били в града. Предложението й ми хареса.
След като влязохме в къщата, Ла Горда запали един фенер. Мястото изглеждаше точно както го бях видял последния път, когато посетих дон Хенаро. Седнахме на пода. Придърпах една пейка и сложих бележника си върху нея. Не бях изморен и исках да пиша, но не можех. Изобщо не можех да пиша.
— Какво ти е казал Нагуалът за съюзниците? — попитах аз.
Въпросът ми, изглежда, я изненада. Не знаеше как да отговори.
— Не мога да мисля — рече най-после тя. Прозвуча като че ли никога досега не е бивала в такова състояние. Разхождаше се пред мен напред-назад. Над горната й устна бяха избили капчици пот. Изведнъж тя ме сграбчи за ръката и буквално ме издърпа от къщата. Заведе ме до едно дефиле наблизо и там й прилоша.
Повдигна ми се. Тя каза, че притеглянето на съюзниците е било твърде силно и че трябва да се насиля да повърна. Загледах я втренчено в очакване на допълнителни обяснения. Тя хвана главата ми с ръце и бръкна с пръст в гърлото ми с увереността на медицинска сестра, която си има работа с дете; от това аз действително повърнах. Тя обясни, че човешките същества имат около стомаха си една много нежна и крехка светлина, която постоянно е подложена на притеглянето на всичко наоколо. Понякога, когато притеглянето е твърде силно, както при случай на контакт със съюзниците или дори при контакт със силни хора, тази мека светлина се възбуждала, променяла цвета си или напълно изчезвала. В такива случаи единственото нещо, което човек можел да направи, е просто да повърне.
Почувствах се по-добре, но все още не съвсем на себе си. Усещах умора, някаква тежест около очите. Тръгнахме обратно към къщата. Като стигнахме до вратата, Ла Горда подуши въздуха като куче и каза, че знае кои са моите съюзници. Изявлението й, което обикновено не би имало друго значение освен това, което тя бе вложила в него или което аз самият изтълкувах, в този случай подейства като пречистващо средство. Заля ме вълна от мисли. Обичайният ми умствен процес отведнъж се съживи. Чувствах, че „хвърча“ във въздуха, като че ли мислите имаха своя собствена енергия.
Първата мисъл, която ми мина през ума, беше, че съюзниците бяха действителни същества, както и бях предполагал, без да смея да го призная дори пред себе си. Бях ги видял, бях ги усетил и бях общувал с тях. Бях в еуфория. Прегърнах Ла Горда и започнах да й обяснявам същината на моята интелектуална дилема. Бях видял съюзниците без помощта на дон Хуан или дон Хенаро, а това имаше огромно значение за мен. Казах на Ла Горда, че веднъж, когато съобщих на дон Хуан, че съм видял един от съюзниците, той се разсмя и ме посъветва да не се приемам толкова на сериозно и да не обръщам внимание на това, което съм видял.
Така и не исках да повярвам, че са били халюцинации, но пък и не исках да приема, че съществуват съюзници. Твърде силно бе рационалното у мен. Не можех да го проумея. Този път, обаче, всичко беше различно и мисълта, че на тази земя действително има същества, които са от друг свят, без да са чужди на земята, беше повече, отколкото можех да понеса. Казах на Ла Горда полушеговито, че тайно бих дал всичко, за да съм луд. Това би освободило част от мен от смазващата отговорност да преправям разбиранията си за света. Промяната тук бе, че имах огромно желание да преправя разбиранията си за света, искам да кажа на интелектуално ниво. Но това не беше достатъчно. Никога не е било достатъчно. През цялото ми обучение това бе непреодолимо препятствие за мен, моят непоправим недостатък. Наслаждавах се да се подвизавам в света на дон Хуан полуубеден; следователно, бях полумагьосник. Всички положени от мен усилия не бяха нищо повече от празното ми желание да се фехтувам с интелекта, като че ли се намирах в академия, където човек върши точно това от осем сутринта до пет следобед, след което порядъчно уморен си отива вкъщи. Дон Хуан често казваше на шега, че след като е подредил света по възможно най-красивия и одухотворен начин, в пет следобед ученият си отива вкъщи, за да забрави тази подредба.
Докато Ла Горда приготвяше нещо за ядене, аз трескаво работех върху бележките си. След яденето се поотпуснах повече. Ла Горда беше в най-добро настроение. Тя се кривеше, както дон Хенаро обичаше да прави, имитирайки жестовете ми по време на писане.
— Какво знаеш за съюзниците, Горда? — попитах аз.
— Само това, което Нагуалът ми каза — отвърна тя. — Той каза, че съюзниците са сили, които магьосникът се научава да управлява. Той имаше два в кратунката си, както и Хенаро.
— Как ги задържаха в кратунките си?
— Това никой не знае. Всичко, което Нагуалът знаеше, бе че трябва да се намери една малка, цяла кратунка с шийка, преди човек да може да впрегне съюзниците.
— Къде може да се намери такава кратунка?
— Навсякъде. Нагуалът ми повери, в случай че оцелеем от атаката на съюзниците, че трябва да започнем да търсим идеалната кратунка, която трябва да е с размера на палеца на лявата ръка. Такава бе кратунката на Нагуала.
— Виждала ли си неговата кратунка?
— Не, никога. Нагуалът каза, че този вид кратунка не съществува в света на хората. Тя е като малко вързопче, което човек забелязва, че виси на поясите им. Но ако нарочно се вгледаш в него, няма да видиш нищо.
— Щом се намери кратунката, тя трябва да се подготви с много грижа. Обикновено магьосниците намират такива кратунки по пълзящите растения в гората. Те ги откъсват, изсушават ги и ги изтърбушват. След това ги заглаждат и ги лъсват. Щом като е подготвил кратунката си, магьосникът трябва да я предложи на съюзниците и да ги примами да живеят в нея. Ако съюзниците се съгласят, кратунката изчезва от света на хората и съюзниците стават помощници на магьосника. Нагуалът и Хенаро можеха да накарат своите съюзници да направят всичко, което трябваше да се направи. Те самите не можеха да правят разни неща. Като например да изпратят вятъра да ме преследва или онова пиленце в пазвата на Лидия.
Чух особено, продължително съскане зад вратата. Това беше точно същият звук, който бях чул в къщата на доня Соледад преди два дни. Този път знаех, че е ягуарът. Звукът не ме изплаши. Дори бих излязъл навън да видя ягуара, ако Ла Горда не ме беше спряла.
— Ти все още не си цялостен — каза тя. — Ще послужиш за храна на съюзниците, ако излезеш навън сам. Особено на този дръзкия, дето бди сега навън.
— Тялото ми се чувства съвсем в безопасност — възпротивих се аз.
Тя ме потупа по гърба и ме наведе към пейката, върху която пишех.
— Ти още не си цялостен магьосник — рече тя. — Имаш едно огромно петно в корема си и силата на тези съюзници би го изтръгнала от мястото му. С тях шега не бива.
— Какво трябва да направиш, когато някой съюзник дойде при теб по този начин?
— Аз не се интересувам от тях. Нагуалът ме научи да бъда уравновесена и да не търся нищо ревностно. Нощес, например, знаех кои съюзници ще тръгнат с теб, ако въобще някога успееш да намериш кратунка и да я подготвиш. Сигурно изгаряш от нетърпение да ги вземеш. Аз — не. По всяка вероятност аз никога няма да ги взема.
— Защо?
— Защото са сили и като такива могат да те пресушат до капка. Нагуалът каза, че човек е най-добре когато няма нищо друго, освен целта и свободата си. Един ден, когато си цялостен, вероятно ще трябва да избираме дали да ги задържим или не.
Казах й, че на мен лично ягуарът ми хареса, макар че имаше нещо арогантно в него.
Тя се взря в мен. В погледа й имаше изненада и объркване.
— Наистина го харесвам — рекох аз.
— Разкажи ми какво видя — каза тя.
В този момент осъзнах, че автоматично бях приел, че тя е видяла същото, което и аз. Описах в най-големи подробности четиримата съюзника, каквито ги бях видял. Тя ме слушаше повече от внимателно; изглеждаше смаяна от описанието ми.
— Съюзниците нямат форма — рече тя, когато свърших. — Те са като присъствие, като полъх, като светлина. Първият, който се появи нощес, беше една чернота, която искаше да влезе в тялото ми. Затова пищях. Почувствах как достига краката ми. Другите бяха просто цветове. Светлината им обаче беше толкова силна, че пътеката се виждаше като да беше ден.
Изявленията й ме поразиха. Най-после бях приел, след години борба и само въз основа на срещата ни с тях тази нощ, че съюзниците имат консенсуална[2] форма, че са субстанция, която може да се възприеме еднакво от сетивата на всеки човек.
На шега казах на Ла Горда, че вече съм записал в бележника си, че са същества с форма.
— Какво ще правя сега? — запитах аз реторично.
— Много просто — отвърна тя. — Ще напишеш, че не са с форма.
Сметнах, че е абсолютно права.
— Защо ги виждам като чудовища? — попитах.
— Това не е необяснимо — рече тя. — Ти още не си се освободил от човешката си форма. Същото се случи и с мен. Аз виждах съюзниците като хора; всичките бяха индианци с ужасни лица и жесток вид. Те ме причакваха на пусти места. Мислех, че ме преследват като жена. Нагуалът се заливаше от смях на страховете ми. И въпреки това аз умирах от страх. Един от тях идваше и сядаше на леглото ми, а след това го раздрусваше, докато се събудех. Страхът, който този съюзник пораждаше у мен, бе нещо, което не бих искала да се повтаря дори сега, след като съм променена. Тази нощ мисля, че бях така изплашена от съюзниците, както някога.
— Искаш да кажеш, че вече не ги виждаш като хора?
— Да. Вече не ги виждам като хора. Нагуалът ти е казал, че съюзникът е безформен. Прав е. Съюзникът е само присъствие, помощник, който е нищо и в същото време е толкова реален, колкото сме аз и ти.
— Сестричките виждали ли са съюзниците?
— Всеки ги е виждал по едно или друго време.
— И за тях ли съюзниците са само сила?
— Не. Те са като теб: още не са се освободили от човешката си форма. Никой от тях не се е освободил. За всички тях — сестричките, Хенаросите и Соледад — съюзниците са страховити неща; за тях съюзниците са злобни, ужасни същества на нощта. Само при споменаването на съюзниците Лидия, Жозефина и Паблито обезумяват. Роза и Нестор не се страхуват чак толкова, но и те не искат да имат нищо общо с тях. Бениньо си има свои планове, така че те не го интересуват. Те не го притесняват, а и мен също. Но останалите са лесна плячка за съюзниците, особено сега, когато съюзниците не са в кратунките на Нагуала и Хенаро. Те идват постоянно да ги търсят.
— Нагуалът ми каза, че докато човек се придържа към човешката форма, той може само да отразява тази форма и тъй като съюзниците се захранват директно от живителната ни сила, която се намира в центъра на стомаха, те обикновено ни разболяват и тогава ги виждаме като тежки, грозни същества.
— Има ли нещо, което можем да направим, за да се защитим или да променим образа на тези същества? — попитах аз.
— Това, което трябва да направите всичките вие, е да се освободите от човешката си форма.
— Какво означава това?
Въпросът ми, изглежда, не й говореше нищо. Тя ме погледна озадачено, като че ли очакваше да поясня това, което току-що бях казал. Затвори очи за момент.
— Ти не знаеш за човешката същност и човешката форма, нали? — попита тя.
Втренчих се в нея.
— Току-що видях, че не знаеш нищо за тях — рече тя и се усмихна.
— Абсолютно права си — отвърнах аз.
— Нагуалът ми каза, че човешката форма е сила — рече тя. — А човешката същност е… ами… същност. Той каза, че всичко си има специфична същност. Растенията имат същност, животните имат същност, червеите — също. Сигурен ли си, че Нагуалът никога не ти е показвал човешката същност?
Казах й, че бе скицирал понятието, но съвсем накратко, когато веднъж се опитваше да ми обясни нещо от един мой сън. Във въпросния сън аз бях видял човек, който като че ли се криеше в тъмнината на една тясна клисура. Като го видях там, се изплаших. Погледнах го за момент, а човекът пристъпи напред и ми се показа в цял ръст. Беше гол и тялото му излъчваше мека светлина. Харесах очите му. Бяха дълбоки и приветливи. Сториха ми се много благи. Но тогава той отстъпи назад в тъмнината на клисурата и очите му заприличаха на две огледала, подобно очите на див звяр.
Дон Хуан каза още, че съм се срещнал с човешката същност чрез „сънуване“. Той ми обясни, че магьосниците използват „сънуването“, за да ги отведе до същността, и че същността на хората без съмнение е една реалност — реалност, която някои от нас могат да видят в определен момент, когато сме обладани от сила, и която всички без изключение виждаме в момента на смъртта си. Той описа същността като извора, като началото на човека, понеже без същността, която събира в едно цяло силата на живота, няма начин тази сила да се задържи в рамките на човека.
Той изтълкува моя сън като кратък и извънредно опростен поглед върху същността. Той каза, че сънят ми е потвърдил факта, че съм простодушен и много земен човек.
Ла Горда се разсмя и рече, че тя би казала същото. Да видиш същността като обикновен човек, а след това като животно действително било твърде опростен поглед върху нея.
— Може пък това да е било просто един глупав, обикновен сън — казах аз, опитвайки се да се защитя.
— Не — отвърна тя с широка усмивка. — Нали разбираш, човешката същност издава мека светлина и винаги се намира в кладенци и тесни клисури.
— Защо в клисури и кладенци? — попитах аз.
— Защото се захранва от водата. Няма ли вода, няма и същност — отвърна тя. — Знам, че Нагуалът често те е водил при кладенци с надеждата да ти покаже същността. Но твоята празнота ти е пречела да видиш каквото и да е. Същото се случи и с мен. Той ме караше да лежа гола върху една скала точно в центъра на един пресъхнал кладенец, но от това аз само чувствах някакво присъствие, което ме плашеше до смърт.
— Защо празнотата пречи на човек да види същността?
— Нагуалът каза, че всичко в света е сила, която или притегля, или тласка. А за да бъдем притегляни или тласкани, трябва да сме като корабно платно, като хвърчило във въздуха. Но ако има дупка в средата на нашата сияйност, силата минава през нея и не може да ни въздейства.
— Нагуалът ми каза още, че Хенаро много те харесал и се опитвал да те накара да усетиш дупката в корема си. Той хвърлял сомбрерото си във въздуха като хвърчило, за да те дразни; дори те дърпал за тази дупка, докато не получиш диария, но ти така и не си схванал какво върши.
— Защо не са ми го казали така просто, както ми го казваш ти?
— Казали са ти го, но ти не си обърнал внимание на думите им.
Не можех да повярвам на това й твърдение. Да приема, че са ми говорили за това, а аз не съм го съзнавал, бе немислимо.
— Ти някога виждала ли си същността, Горда? — попитах аз.
— Разбира се, когато отново станах цялостна. Един ден сама отидох до онзи същия кладенец и тя се появи. Беше лъчисто, сияйно същество, Не можех да го гледам. Заслепяваше ме. И ми стигаше, че съм в негово присъствие. Чувствах се щастлива и силна. И нищо друго нямаше значение, нищо. Просто да бъда там бе всичко, което исках. Нагуалът каза, че понякога, ако имаме достатъчно лична сила, можем да зърнем същността, макар да не сме магьосници; когато това се случи, казваме, че сме видели Бог. Той каза, че ако я наричаме Бог, ще е истина.
— Чувствах се ужасно, докато разбера Нагуала, защото аз бях много религиозна жена. Нямах нищо друго на света, освен моята религия. И затова като чуех Нагуалът да казва тези неща, се разтрепервах цялата. Но после станах цялостна и силите на света започнаха да ме притеглят; и разбрах, че Нагуалът е бил прав. Същността е Бог. Ти как смяташ?
— В мига, в който я видя, ще ти кажа — рекох аз. Тя се разсмя и каза, че Нагуалът често ме вземал на присмех, като казвал, че в мига, в който видя същността, вероятно ще стана член на францисканския орден, защото дълбоко в себе си съм бил религиозна душа.
— Същността, която си видяла, мъж ли беше или жена? — попитах аз.
— Нито едно от двете. Това беше просто едно сияйно същество. Нагуалът каза, че е можело да поискам нещо за себе си. Че един воин не бива да пропуска такъв шанс. Но аз не можах да измисля нищо, което да поискам. Така беше по-добре. Запазила съм най-красив спомен от тази среща. Нагуалът каза, че ако воинът има достатъчно сила, може да види същността много, много пъти. Какво велико щастие би било това.
— Но ако човешката същност е това, което ни събира в едно цяло, тогава какво е човешката форма?
— Нещо лепкаво, някаква лепкава сила, която прави нас, хората такива, каквито сме. Нагуалът ми каза, че човешката форма всъщност няма форма. Подобно на съюзниците, които той носеше в кратунката си, тя може да е всичко; и макар да няма форма, тя ни владее през живота ни и не ни напуска, докато не умрем. Аз никога не съм виждала човешката форма, но я чувствах в тялото си.
След това тя описа една много сложна поредица от усещания, които е имала в продължение на няколко години, която довела в крайна сметка до сериозно влошаване на здравето й и впоследствие до физическо състояние, което ми напомняше описанието, което някъде бях чел, на тежка сърдечна криза. Тя каза, че човешката форма, т.е. силата, която тя представлява, напуснала тялото й след сериозна вътрешна борба, която се проявила като болест.
— Звучи като че ли си получила сърдечна криза — казах аз.
— Може и така да е било — отвърна тя. — Но едно знам със сигурност. В деня, в който стана това, аз се освободих от човешката си форма. Бях толкова изнемощяла, че дни наред не можех дори да стана от леглото. От този ден нямам енергията, за да бъда каквато бях. От време на време се опитвах да се върна към старите си навици, но нямах силата да им се отдам, както някога. Накрая престанах да се опитвам.
— Какъв смисъл има да се освобождаваш от формата си?
— Воинът трябва да изостави човешката форма, за да може да се промени, наистина да се промени. Иначе само се говори за промяна, както в твоя случай. Нагуалът каза, че е безсмислено човек да мисли или да се надява, че може да промени навиците си. Човек не може да се промени на йота, докато се придържа към човешката си форма. Нагуалът ми каза, че воинът знае, че не може да се промени и въпреки това си поставя задачата да се опита да се промени, макар да знае, че няма да успее. Това е единственото предимство, което има воинът над обикновените хора. Воинът никога не се разочарова, когато не успее да се промени.
— Но ти все още си си същата, нали, Горда?
— Не. Вече не. Единственото нещо, което те кара да мислиш, че си ти, е формата. Освободиш ли се веднъж от нея, ти си нищо.
— Но ти все още говориш, мислиш и чувстваш, както винаги си го правила, нали?
— Съвсем не. Аз съм нова.
Тя се разсмя и ме прегърна, като че ли утешаваше дете.
— Само Елихио и аз сме се освободили от формата си — продължи тя. — Голям късмет извадихме, че се освободихме от нея, докато Нагуалът беше сред нас. За вас ще е ужасно. Такава ви е съдбата. Без значение кой ще е следващият, той ще има само мен за компания. Вече ми е жал за него, който и да бъде той.
— Какво друго почувства, Горда, когато се освободи от формата си, освен че не ти достигаше енергия?
— Нагуалът ми каза, че воинът без форма започва да вижда едно око. Виждах едно око пред себе си всеки път, когато си затворех очите. Стигнах дотам, че вече не можех да си почивам; окото ме следваше, където и да отидех. Щях да полудея. Накрая, предполагам, свикнах с него. Сега дори не го забелязвам, защото е станало част от мен.
Освободилият се от формата си воин използва това око, за да започне да сънува. Когато нямаш форма, не се налага да спиш, за да сънуваш. Окото пред теб те притегли винаги, когато искаш да тръгнеш.
— Къде точно е това око, Горда?
Тя затвори очи и зашари с ръка точно пред тях, покривайки от край до край повърхността на лицето си.
— Понякога това око е съвсем малко, а друг път е огромно — продължи тя. — Когато е малко, сънуването е ясно и точно. Ако е голямо, сънуването наподобява летене над планините, когато не можеш да видиш кой знае колко. Още не съм сънувала достатъчно много пъти, но Нагуалът ми каза, че това око е моят коз. Един ден, когато стана истински безформена, вече няма да виждам окото; то ще стане точно като мен — нищо, и въпреки това ще го има, както съюзниците. Нагуалът каза че всичко се пресява през нашата човешка форма. Когато нямаме форма, тогава нищо няма форма и все пак всичко присъства. Не можех да разбера какво иска да каже с това, но сега виждам, че е бил абсолютно прав. Съюзниците са само присъствие, същото ще бъде и окото. Но засега това око е всичко за мен. Всъщност, след като имам това око, не би трябвало да имам нужда от нищо друго, за да повикам моето сънуване, дори като съм будна. Все още не съм успяла да направя това. Вероятно съм като теб, малко вироглава и ленива.
— Как правиш летенето, което ми показа нощес?
— Нагуалът ме научи как да използвам тялото си, за да правя светлини, защото ние сме светлина все пак; затова аз правя искри и светлини, които на свой ред примамват линиите на света. Видя ли такава, вече е лесно да се закача за нея.
— Как се закачаш?
— Сграбчвам я.
Тя онагледи жеста с ръцете си. Присви пръсти, подобно ноктите на граблива птица, след което събра ръцете си и ги долепи при китките, образувайки нещо като купа с присвитите нагоре пръсти.
— Трябва да сграбчиш линията като ягуар — продължи тя — и въобще да не разделяш китките. Ако го направиш, ще паднеш и ще се пребиеш.
Тя замълча, което ме накара да я погледна в очакване на още разкрития от нейна страна. — Ти не ми вярваш, нали? — попита тя. Без да ми даде време да отговоря, тя клекна и отново започна изпълнението с искрите. Бях спокоен и съсредоточен и можех да насоча неразделеното си внимание към действията й. Когато изпъваше пръстите си, всяка фибра на мускулите й изведнъж се стягаше. Това напрежение изглеждаше съсредоточено във върховете на пръстите й, откъдето се изхвърляше навън като лъчи светлина. Влагата по върховете на пръстите й бе всъщност средство за пренасяне на някакъв вид енергия, която се отделяше от тялото й.
— Как го направи, Горда? — попитах аз, гледайки я наистина с възхищение.
— Наистина не зная — рече тя. — Просто го правя. Правила съм го стотици пъти и въпреки това не знам как го правя. Когато сграбча някои от тези лъчи, чувствам, че нещо ме притегля. Наистина не правя нищо друго, освен да оставя линията, която съм сграбчила, да ме тегли. Когато искам да се върна обаче, чувствам, че линията не иска да ме пусне, и обезумявам. Нагуалът каза, че това е най-лошата ми черта. Толкова съм се изплашвала, че в някой недалечен ден сигурно ще нараня тялото си. Но аз смятам, че някой ден ще бъда дори по-безформена и тогава няма да се изплашвам, така че трябва само да издържа до този ден и всичко ще е наред.
— Кажи ми тогава, Горда, как оставяш линиите да те теглят?
— Ето пак започваш. Не знам. Нагуалът ме предупреждаваше за теб. Искаш да знаеш неща, които не подлежат на познаване.
Опитах се да й поясня, че това, което исках да разбера, са процедурите. Наистина се бях отказал да търся обяснения от всички тях, защото техните обяснения не ми казваха нищо. Да ми се опишат стъпките, които се следват, е нещо съвсем различно. — Как се научи да оставяш тялото си да се държи за линиите на света? — попитах аз.
— Научих това по време на сънуване — отвърна тя, — но наистина не знам как. Всичко за жената-воин започва със сънуването. Нагуалът ми каза, също както е казал и на теб, първо да търся ръцете си в своите сънища. Въобще не можех да ги намеря. В сънищата си нямах ръце. Години наред се опитвах да ги намеря. Всяка нощ си заповядвах да намеря ръцете си, но без никакъв резултат. Никога не намирах нищо в сънищата си. Нагуалът бе безмилостен с мен. Той каза, че трябва да ги намеря, или да умра. Затова го излъгах, че съм намерила ръцете си в съня си. Нагуалът нищо не каза, но Хенаро хвърли шапката си на пода и затанцува върху нея. Той ме погали по главата и каза, че действително съм велик воин. Колкото повече ме хвалеше, толкова по-зле се чувствах. Тъкмо мислех да кажа на Нагуала истината, когато смахнатият Хенаро насочи задника си към мен и пусна най-шумната и най-дълга пръдня, която някога съм чувала. Той всъщност ме тласна назад с нея. Тя беше като топъл насрещен вятър, отвратителен и смрадлив, точно като мен. Нагуалът се задавяше от смях.
Изтичах в къщата и се скрих там. Тогава бях много дебела, ядях много и имах много газове. Затова реших да не ям известно време. Лидия и Жозефина ми помогнаха. Не ядох нищо двайсет и три дни и тогава, една нощ, намерих ръцете си в съня си. Бяха стари и грозни, но бяха моите. Така започна всичко. Останалото беше лесно.
— А какво бе останалото, Горда?
— Следващото нещо, което Нагуалът искаше да направя, бе да се опитам да намеря къщи или постройки в сънищата си и да ги гледам, като се опитвам образът да не се разсейва. Той каза, че изкуството на сънуването се състои в това да задържа образа на съня си. Защото това е, което правим така или иначе, през целия си живот.
— Какво е искал да каже с това?
— Изкуството ни като обикновени хора се изразява в това, че знаем как да задържаме образа на това, което гледаме. Нагуалът каза, че вършим това, но не знаем как. Просто го правим; тоест, телата ни го правят. При сънуването трябва да направим същото нещо, с тази разлика, че при сънуването трябва да се научим как да го правим. Трябва да се мъчим не да гледаме, а просто да зърваме и въпреки това да задържаме образа.
— Нагуалът ми каза да намеря в своите сънища запушалка за пъпа си. Отне ми доста време, защото не разбирах какво има предвид. Той каза, че при сънуването внимаваме чрез пъпа си; следователно той трябва да бъде защитен. Нужна ни е малко топлина или чувството, че нещо притиска пъпа ни, за да задържим образите в сънищата си. Намерих едно речно кръгло камъче в сънищата си, което пасваше на пъпа ми, и Нагуалът ме накара да го търся ден след ден в кладенци и каньони, докато го намерих. Направих му каишка и все още го нося, ден и нощ. Така по-лесно задържам образите на съня си.
— Нагуалът ми постави задача в сънуването си да отивам на определени места. Справях се наистина добре с тази задача, но по това време се освободих от формата си и започнах да виждам онова око пред себе си.
— Нагуалът каза, че окото е променило всичко, и ми даде нареждания да започна да използвам окото, за да се откъсвам. Той каза, че не съм имала време да достигна до двойника си в моето сънуване, но че чрез окото било дори по-добре. Почувствах се измамена. Сега не ме е грижа. Използвах това око максимално. Оставях да ме отведе в моето сънуване. Затварям очи и заспивам като нищо, дори през деня, където и да е. Окото ме притегля и аз влизам в друг свят. През по-голямата част от времето просто бродя из него. Нагуалът каза на мен и на сестричките, че по време на менструацията ни сънуването става сила. Аз например малко лудувам. Ставам по-дръзка. И както ни показа Нагуалът, един процеп се отваря пред нас през тези дни. Ти не си жена и няма да го разбереш, но два дни преди да й дойде менструацията, жената може да разтвори този процеп и през него да прекрачи в друг свят.
С лявата си ръка тя проследи контура на невидима линия, която, изглежда, бе разположена вертикално на една ръка разстояние пред нея.
— През това време жената, ако иска, може да се откъсне от образите на света — продължи Ла Горда. — Това е процепът между световете и, както ни е казвал Нагуалът, той е точно пред всяка от нас, жените.
— Причината, поради която Нагуалът смята, че жените са по-добри магьосници от мъжете, е тази, че те винаги имат процепа пред себе си, докато мъжът трябва да го направи.
— И така, по време на менструациите си се научих в сънуване да летя с линиите на света. Научих се да правя искри с тялото си, за да примамвам линиите, а след това се научих да ги сграбчвам. И това е всичко, което съм научила в сънуване досега.
Разсмях се и й казах, че аз нямам какво да покажа след моите години на „сънуване“.
— Научил си се как да викаш съюзниците в сънуване — рече тя с голяма увереност.
Казах й, че дон Хуан ме е научил да издавам онези звуци. Тя като че ли не ми вярваше.
— Съюзниците сигурно идват при тебе тогава, защото търсят неговата сияйност — рече тя, — сияйността, която е оставил на теб. Той ми каза, че всеки магьосник има толкова много сияйност за раздаване. И той я разпределя между децата си съобразно нареждането, което получава от някъде там отвън, от онази необятност. В твоя случай той дори ти е дал собствения си повик.
Тя цъкна с език и ми намигна.
— Ако не ми вярваш — продължи тя, — защо не ми издадеш звука, на който те е научил Нагуалът, и да видиш дали съюзниците ще дойдат при тебе.
Нямах желание да направя това. Не защото вярвах, че звукът ми ще доведе каквото и да било, но защото не исках да й угаждам.
Тя изчака малко и като се убеди, че не възнамерявам да се опитам, сложи ръка на устата си и имитира моя тупкащ звук до съвършенство. Тя продължи да го прави пет-шест минути, като спираше само за да си поеме дъх.
— Виждаш ли? — попита тя с усмивка. — Съюзниците пет пари не дават за моето повикване, без значение колко е близко до твоето. Сега опитай ти.
Опитах. След няколко секунди чух отговор на звука. Ла Горда скочи на крака. Имах ясното усещане, че тя е по-изненадана и от мен. Тя бързо ме накара да спра, изгаси фенера и събра, бележките ми.
Тъкмо щеше да отвори външната врата и внезапно спря; смразяващ кръвта звук дойде точно откъм външната страна на вратата. Прозвуча ми като ръмжене. Беше така страховито и зловещо, че и двамата отскочихме назад, далече от вратата. Физическата ми уплаха беше толкова силна, че бих побягнал, ако имаше къде да отида.
Нещо тежко се облягаше на вратата; това я караше да скърца. Погледнах Ла Горда. Тя изглеждаше още по-уплашена. Още стоеше с ръка, протегната напред, като че ли да отвори вратата. Устата й беше отворена. Изглеждаше сякаш бе замръзнала посред действието.
Вратата щеше да се отвори всеки момент. Нямаше удари по нея, а само един ужасяващ натиск; не само върху вратата, но и около цялата къща.
Ла Горда се изправи и ми каза бързо да я прегърна откъм гърба, като увия ръце около кръста й и ги сключа върху пъпа й. След това тя направи странно движение с ръцете си. Все едно, че изтръскваше кърпа, като я държи за двата края на височината на очите си. Повтори това движение четири пъти. След това направи друго странно движение. Сложи ръце пред гърдите си с дланите нагоре, една над друга, без да се докосват. Лактите й бяха точно от двете й страни. Тя стисна ръце, като че ли внезапно бе хванала две невидими пръчки. Бавно обърна ръцете си, докато не застанаха с дланите надолу и после направи едно изключително красиво, напрегнато движение — движение, което сякаш включваше всеки мускул на тялото й. Като че ли отваряше тежка плъзгаща се врата, която оказваше огромна съпротивление. Тялото й трепереше от усилието. Ръцете й се движеха бавно, като че ли отваряше една много, много тежка врата, докато се изпънаха докрай настрани.
Имах ясното усещане, че веднага след като отвори онази врата, в стаята нахлу вятър. Този вятър ни притегли и ние всъщност минахме през стената. Или не, по-скоро стените на къщата минаха през нас, или може би ние тримата — Ла Горда, къщата и аз, минахме, през вратата, която тя беше отворила. Изведнъж се оказах насред открито поле. Можех да различа тъмните очертания на околните планини и дървета. Вече не се държах за кръста на Ла Горда. Някакъв шум над мен ме накара да погледна нагоре и видях тя да се рее на около три метра над мен подобно черната сянка на огромно хвърчило. Почувствах ужасен сърбеж в пъпа и тогава Ла Горда се спусна на земята с невероятна скорост, но вместо да се пребие, тя меко и стабилно спря.
В момента, в който Ла Горда се приземи, сърбежът в областта на пъпа ми се превърна в ужасно изтощителна, нервна болка. Като че ли приземяването й дърпаше вътрешностите ми навън. Изпищях от болка с пълен глас.
След това Ла Горда стоеше до мен, страшно задъхана. Аз бях седнал. Отново бяхме в стаята, в къщата на дон Хенаро, където бяхме преди.
Ла Горда, изглежда, не можеше да си поеме дъх. Беше плувнала в пот.
— Трябва да се махнем оттук — промълви тя.
Пътуването до къщата на сестричките беше кратко. Никоя от тях не беше там. Ла Горда запали един фенер и ме заведе направо в лятната кухня в задната част на къщата. Там тя се съблече и ме помоли да я окъпя като кон, плискайки водата върху нея. Взех едно малко ведро, пълно с вода, и започнах внимателно да я поливам, но тя поиска обилно да я облея с вода.
Тя обясни, че един контакт със съюзниците, такъв, какъвто бяхме имали ние, причинява крайно увреждаща пот, която трябва да се измие веднага. Тя ме накара да съблека дрехите си, след което ме обля с ледено студена вода. След това ми подаде чиста кърпа и ние се подсушихме, докато се прибирахме обратно в къщата. Тя седна на голямото легло в предната стая, след като бе закачила фенера на стената над него. Коленете й бяха вдигнати и можех да видя всяка част от тялото й. Прегърнах голото й тяло и тогава разбрах какво бе имала предвид доня Соледад, когато каза, че Ла Горда е жената на Нагуала. Тя беше безформена като дон Хуан. Не ми беше възможно да мисля за нея като за жена.
Понечих да се облека. Тя дръпна дрехите ми настрана. Каза, че преди да мога да ги нося отново, трябва да ги изложа на слънце. Даде ми одеяло да се загърна и взе едно за себе си.
— Тази атака на съюзниците бе наистина страшна — рече тя, като седнахме на леглото. — Извадихме късмет, че успяхме да се измъкнем от тях. Не разбирах защо Нагуалът ми каза да отида в къщата на Хенаро с тебе. Сега вече знам. Тази къща е мястото, където съюзниците са най-силни. Изпуснаха ни на косъм. Извадихме късмет, че знаех как да излезем.
— Как го направи, Горда?
— Наистина не знам — отвърна тя. — Просто го направих. Тялото ми е знаело как, предполагам, но когато искам да мисля как съм го направила, не мога.
— Това беше голямо изпитание и за двама ни. До тази нощ аз не знаех, че мога да отворя окото, точно както Нагуалът казваше, че мога. Никога не съм успявала да го направя, преди ти да дойдеш. Опитвах се, но никога не ставаше. Този път уплахата от съюзниците ме накара да грабна окото по начина, по който Нагуалът ми бе казал, като го разтърся четири пъти в четирите му посоки. Той каза, че трябва да го изтръскам, както изтръсквам чаршаф, и после да го отворя, както се отваря врата, като я дърпам точно по средата. Останалото беше много лесно. Щом вратата бе отворена, почувствах силен вятър, който ме дърпаше, вместо да ме издуха. Трудността е, казваше Нагуалът, да се върнеш. Трябва да си много силен, за да успееш да го направиш. Нагуалът, Хенаро и Елихио можеха да влизат и да излизат от това око като нищо. За тях окото дори не беше око; те казваха, че е оранжева светлина, като слънцето. Същите бяха и Нагуалът и Хенаро — оранжева светлина, когато летяха. Аз съм все още много ниско на стълбицата; Нагуалът каза, че когато правя моето летене, се разплувам и изглеждам като камара кравешки изпражнения в небето. Нямам никаква светлина. Затова връщането е толкова ужасно за мен. Тази нощ ти ми помогна и два пъти ме дръпна обратно. Причината да ти покажа моето летене тази нощ, беше, че Нагуалът ми нареди да те оставя да го видиш, без значение колко трудно или лошо ще се получи. Предполага се, че с моето летене ти помагам по същия начин, както се предполага, че ти ми помагаше; когато ми показа двойника си. Аз видях цялата ти маневра от вратата. Ти беше толкова зает да съжаляваш Жозефина, че тялото ти не забеляза присъствието ми. Видях как твоят двойник излезе от върха на главата ти. Изпълзя като червей. Видях тръпка, която започна в краката ти и премина през тялото ти, след което излезе двойникът ти. Приличаше на теб, но беше много сияен. Беше като самия Нагуал. Затова сестрите се вцепениха. Знаеха, че това е самият Нагуал. Но не можех да видя всичко. Пропуснах звука, защото нямам внимание за него.
— Моля?
— Двойникът се нуждае от огромно количество внимание. Нагуалът е дал това внимание на теб, но не и на мен. Каза ми, че не му е стигнало времето.
Тя каза още нещо за някакъв вид внимание, но аз бях много уморен. Заспах така внезапно, че не успях дори да сложа бележките си настрана.