Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Time Machine, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Форматиране
gogo_mir (2014)

Откъс от едноименния роман. Публикуван в списание „Космос“, брой 2 от 1970 г.

 

 

Издание:

Автор: Хърбърт Уелс; Йосиф Перец; Клифърд Саймък

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1970 г.

Преводач: Александър Хрусанов; Цвета Пеева; Наталия Воронова

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: английски; руски

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник; разказ; очерк; новела

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7041


Пътешествие във Времето

Миналия четвъртък обясних на някои от вас принципите на Машината за пътуване във Времето и ви я показах още недовършена в работилницата. Тя и сега е там, наистина малко поизносена от пътуването, и един лост от слонова кост е пукнат, една месингова тръба е извита, но останалото е напълно здраво. Смятах да я довърша в петък, но в петък, когато сглобяването беше почти привършено, открих, че един от никеловите пръти е по-къс точно с един дюйм (2,6 см) и трябваше да го преработя; така Машината беше готова едва тази сутрин. Днес в десет часа първата от всички машини за пътуване във Времето влезе в действие. Чукнах по нея за последен път, изпробвах отново всички болтове, капнах още една капка масло на кварцовия лост и седнах на седалката. Предполагам, че самоубиецът, който опира пистолета в слепоочието си, изпитва същото любопитство по отношение на онова, което ще стане в следващия миг, каквото изпитвах и аз. Хванах с една ръка лоста за включване, а с другата — лоста за спиране, натиснах първия и почти веднага втория. Стори ми се, че се завъртях; изпитах кошмарното чувство за падане, а когато се огледах, видях лабораторията, точно както преди. Беше ли се случило нещо? За миг се усъмних, че съзнанието ми ме е подвело. Тогава забелязах часовника. Сякаш само преди миг той показваше десет и една минута; сега беше близо три и половина!

Поех дълбоко въздух, стиснах зъби, хванах здраво с две ръце включващия лост и потеглих изведнъж с глухо изтрополяване. Лабораторията се замъгли и потъмня. Мисиз Уочет влезе и, явно, без да ме види, се запъти към вратата на градината. Предполагам, че й беше необходима една минута, за да прекоси стаята, но на мен ми се стори, че прелетя като ракета през нея. Натиснах лоста до крайното му положение. Нощта настъпи като загасването на лампа и след миг само дойде утрешният ден. Лабораторията избледня и се замъгли, след това ставаше все по-мъглива и неясна. Следната вечер настъпи с тъмнината си, след това отново ден, отново нощ, отново ден, все по-бързо и по-бързо. Ушите ми се изпълниха с вихрен шепот, а съзнанието ми бе обзето от странно смразяващо объркване.

Страх ме е, че не мога да ви предам особените усещания за пътуването във Времето. Крайно неприятни са. Има някакво чувство също като при возене в бързо спускащите се панаирни влакчета — на безпомощно втурване напред! Изпитвах и същото ужасно предчувствие за неизбежен удар. Когато набрах скорост, нощта следваше деня като размахванията на някакво черно крило. Неясните очертания на лабораторията след известно време сякаш се отдръпнаха от мен и видях Слънцето да прескача по небето, да го преминава всяка минута и всяка минута бележеше един ден. Предположих, че лабораторията е била разрушена и съм излязъл на открито. Долових неясно нещо като скеля, но вече пътувах прекалено бързо, за да различавам движещите се неща. Най-бавният охлюв, който е пълзял някога, прелиташе прекалено бързо за мен. Блещукащата последователност на тъмнина и светлина беше извънредно болезнена за очите ми. През тъмните периоди виждах Луната бързо да преминава през фазите си от новолуние до пълнолуние и зървах въртящите се звезди. Скоро след това, докато продължавах да набирам скорост, пулсирането на деня и нощта се смеси в една непрекъсната сивота; небето се оцвети в прекрасно синьо, възхитителен, блестящ цвят като на ранния полумрак; подскачащото Слънце се превърна в непрекъсната огнена линия, ярко блестяща арка в пространството, а Луната — в по-бледа, неравномерна ивица; и вече не виждах звездите, освен от време на време някоя по-ярка лента, която проблясваше сред синевата.

Пейзажът беше мъглив и неясен. Намирах се все още върху склона, на който сега е разположена тази къща, и хълмът се издигаше сив и замъглен над мен. Виждах дървета да израстват и да се променят като облачета пара ту кафяви, ту зелени; израстваха, пускаха листа, сливаха се и изчезваха. Видях огромни здания да се издигат бледи и прекрасни и да изчезват като в сън. Цялата повърхност на Земята изглеждаше променена — разтапяше се и потичаше пред очите ми. Малките стрелки върху инструментите, които показваха скоростта, се въртяха все по-бързо. Скоро забелязах, че слънчевият пояс се люлее нагоре и надолу от слънцестоене до слънцестоене за една минута или по-малко и следователно скоростта ми беше повече от година в минута; и минута след минута белият сняг покриваше света и изчезваше, за да бъде заменен от зеленината на пролетта.

Сега неприятните от началото усещания не бяха толкова силни. Накрая те се сляха в някаква истерична възбуда. Забелязах, наистина, че Машината се поклаща тромаво, и не можех да си го обясня. Но съзнанието ми беше прекалено объркано, за да се занимавам с това, и с лудостта, която ме обземаше, аз се втурнах в Бъдещето. Отначало почти не мислех за спиране, мислех само за новите усещания. Но скоро в съзнанието ми се появиха нови мисли — известно любопитство и заедно с него някои опасения — докато накрая те ме обзеха напълно, какво ли странно развитие на човечеството, какъв ли прекрасен напредък на нашата зачатъчна цивилизация, мислех си, ще видя, когато надзърна от близо в този неясен свят, който бягаше пред погледа ми! Виждах около мен да се издигат големи и прекрасни архитектурни творби, по-масивни от сградите на нашето време; и въпреки това изглеждаха ми сякаш построени от блясък и мъгла. Видях по-богата зеленина да изпълва планинския склон и да остава там без промени. Дори и през булото на моето замайване Земята изглеждаше много красива. И така съзнанието ми стигна до въпроса: как да спра?

Съществуваше един особен риск: да попаднем върху нещо на мястото, което аз или Машината щяхме да заемем. Докато пътувах с голяма скорост през Времето, това не беше от значение: бях, така да се каже, разреден — плъзгах се като пара през пролуките на препречващите се материи! Но да спра предполагаше да се натикам молекула по молекула в онова, което може да се намира на същото място; означаваше толкова близък допир на моите атоми с тези на препятствието, че в резултат би се получила мигновена химическа реакция — вероятно мощна експлозия — и Машината ми, и аз самият щяхме да излетим от всички възможни измерения — в Неизвестното. Докато изработвах Машината, тази възможност не един път ми идваше наум; но тогава я приемах жизнерадостно като неизбежен риск — един от рисковете, които всеки човек трябва да поеме! Сега, когато рискът беше неизбежен, вече не го виждах в същата жизнерадостна светлина. Истината е, че неусетно необичайността на преживяваното, поклащането и подскачането на Машината, от които на човек започваше да му се повдига, и най-вече чувството на продължително падане бяха напълно разстроили нервите ми. Казах си, че никога не ще мога да спра, и в пристъп на опърничавост реших веднага да спра. Като някой нетърпелив глупак дръпнах силно лоста и незабавно Машината се преобърна и ме изхвърли напред.