Хърбърт Уелс
Машината на времето (2)

В по-далечното Бъдеще

Продължавах да се движа в Бъдещето и нещата започнаха забележимо да се променят. Трепкащата сивота стана по-тъмна; след това — въпреки че продължавах да пътувам с огромна скорост — премигващата последователност на деня и нощта, която обикновено свидетелствуваше за по-бавно движение, започна отново и ставаше все по-отчетлива. Това явление отначало ме озадачи доста. Смяната на деня и нощта ставаше все по-бавно, докато накрая те започнаха да продължават цели векове, а същото важеше и за преминаването на Слънцето по небето. Накрая над Земята надвисна постоянен полумрак и се нарушаваше само от време на време, когато някоя комета блясваше върху тъмнеещото небе. Ивицата светлина, представляваща Слънцето, отдавна бе изчезнала; защото Слънцето вече не залязваше — то само се издигаше и спускаше на запад, ставаше по-едро и по-червено. Нямаше никаква следа от Луната. Въртенето на звездите ставаше все по-бавно и отстъпи място на пълзящи точки светлина. Накрая, малко време преди да спра, Слънцето, червено и много голямо, застана неподвижно на хоризонта — огромен купол, излъчващ матова топлина — а понякога изгасваше за миг. По едно време отново заблестя по-ярко, но бързо се върна към мътната си червеникава топлина. По това забавяне на изгревите й залезите разбрах, че приливите и отливите са свършили своята работа. Земята беше престанала да се върти, обърната с едната си страна към Слънцето. Започнах да забавям движението си много внимателно, защото помнех предишното падане. Стрелките се въртяха все по-бавно, докато стрелката на хилядите сякаш замря неподвижно, а на дните вече не беше като неясна мъгла върху циферблата. Забавих движението още повече, докато започнаха да се виждат неясните очертания на някакъв пустинен бряг.

Спрях съвсем леко и се огледах наоколо, без да ставам от Машината. Небето не беше вече синьо. На североизток беше мастиленочерно и сред мрака блестяха ярко и неподвижно бледи, бели звезди. Над главата ми беше моравочервено без никакви звезди, а на югоизток ставаше все по-ярко, до кървавочервено там, където полузакрит от хоризонта, лежеше огромният червен и неподвижен диск на Слънцето. Скалите наоколо бяха червеникаворъждиви на цвят и единственият признак на живот, който видях отначало, беше буйната зелена растителност, покриваща всяка издадена точка откъм югоизточната й страна. Тя имаше яркозеления цвят на горския мъх или лишеите в пещерите — растения, които живеят в постоянен полумрак.

Машината стоеше върху наклонен бряг. Морето се разстилаше на югозапад, за да се открои точно очертан ярък хоризонт на бледото небе. Нямаше вълни и пяна, защото не полъхваше никакъв вятър. Само някакво гладко, леко вълнение продължаваше като леко дишане и показваше, че вечното море продължава да се движи и живее. На границата между сушата и водата, която понякога плисваше, се беше натрупала сол — розова под огненото небе. В главата си усещах тежест и забелязах, че дишам много бързо. Това усещане ми напомни за единственото ми изкачване в планина и оттам заключих, че въздухът трябва да е бил значително по-рядък от сега.

Някъде далеч, нагоре по пустинния склон, чух силен трясък и видях едно същество, подобно на огромна бяла пеперуда, да размахва криле, да се издига полегато в небето, да прави няколко кръга и да изчезва зад ниските хълмове. Звукът на гласа му беше толкова смайващ, че аз потръпнах и се наместих по-здраво върху седалката на Машината. Огледах се и видях съвсем наблизо това, което бях взел за червена скална маса, да се придвижва бавно към мен. Тогава видях, че това същество в същност наподобява огромен рак. Можете ли да си представите рак, голям колкото онази маса, чиито многобройни крака се движеха бавно и несигурно, големите му щипци се поклащаха, дългите му мустаци, подобни на каруцарски камшици, се въртяха и опипваха, а изпъкналите му очи блестяха от двете страни на металическата броня! Гърбът му беше разяден и с грозни гърбици, като тук-там се виждаха зелени петна. Успях да забележа множество пипала, които съставяха сложната му уста, да се мърдат и душат при движенията на животното.

Докато се взирах в това зловещо видение, което пълзеше към мен, нещо погъделичка бузата ми, сякаш върху нея беше кацнала муха. Опитах се да я махна с ръка, но след миг тя отново се върна, а почти веднага след това още една кацна до ухото ми. Ударих по нея и хванах нещо, подобно на връв. Но то бързо беше изтеглено от ръката ми. Обърнах се назад с ужасяващи опасения и видях, че съм хванал пипалото на друг чудовищен рак, застанал зад гърба ми. Издадените му злобни очички се въртяха, устата му се гърчеше от предвкусването, а тромавите щипци, зацапани със слуз от водорасли, се протягаха към мен. След миг ръката ми натисна лоста и аз се отдалечих на един месец от тези чудовища. Но бях все още на същия бряг и сега ги видях отчетливо, веднага щом спрях. Десетки чудовища пълзяха насам-натам сред полумрака из разклонените листа на пищната зеленина.

Не мога да ви предам чувството на противна самота, което тегнеше над света. Червеното небе на изток, тъмнината на север, соленото мъртво море, каменистият бряг, изпълнен с тези гадни, бавно движещи се чудовища, еднаквият отровнозелен цвят на мъхоподобните растения, разреденият въздух, от който дробовете заболяваха — всичко това допринасяше за ужасния ефект. Придвижих се на около сто години и видях същото умиращо море, същия режещ въздух и същите сухоземни, раковидни чудовища пълзяха сред зелените растения и червеникавите скали. А на западното небе видях извита бледа линия, която наподобяваше огромна нова луна.

И така, аз се впуснах да пътувам на големи скокове от по сто хиляди години, спирах от време на време, привлечен от загадката за съдбата на нашата планета, и наблюдавах като омаян как Слънцето на западното небе става все по-голямо и по-мътно и как животът на старата Земя загива. Накрая, след повече от тридесет милиона години, огромният, нажежен до червено купол на Слънцето бе заел близо една десета от потъмнялото небе. Тогава отново спрях, защото пълзящото множество раци бе изчезнало, а червеникавият бряг, с изключение на яркозелените мъхове и лишеи, изглеждаше напълно лишен от живот. А сега тук-там беше оцветен в бяло. Усетих силен студ. От време на време падаха редки бели снежни парцали. На североизток снегът бляскаше под звездната светлина на тъмното небе и виждах подобните на вълни върхове на хълмовете, оцветени в розовобяло. На границата между водата и сушата имаше лед и във водата плуваха ледени блокове, но основната маса на соления океан, целият кървав под вечния залез, все още не беше замръзнала.

Огледах се да видя дали не са останали следи от някакви животни. Смътни опасения ме караха да не слизам от Машината. Но не видях нищо да се движи по сушата, в морето или небето. Само зелената слуз по скалите свидетелствуваше, че животът не е загинал напълно. В морето се бе появила плитчина и водата се бе отдръпнала от брега. Стори ми се, че на брега видях някакъв тъмен предмет да се тътри, но когато погледнах към него, той стоеше неподвижно и реших, че очите са ме излъгали и че черният предмет е скала. Звездите по небето блестяха силно и ми се стори, че много слабо трепкат.

Внезапно забелязах, че закръглената линия на Слънцето на запад се е изменила; кривата бе наядена от някаква вдлъбнатина. Видях я да се разраства. За миг гледах смаяно тази тъмнина, която закриваше дневната светлина, а после разбрах, че започва затъмнение. Или Луната, или планетата Меркурий минаваше под слънчевия диск. Естествено, отначало помислих, че е Луната, но много неща ме карат да вярвам, че в същност съм видял преминаването много близо до Земята на една от вътрешните планети.

Мракът бързо се сгъстяваше; от изток задуха на все по-силни пориви студен вятър, а падащите снежни парцали във въздуха се увеличиха. От морския бряг се дочу някакъв шепот и шуртене. С изключение на тези безжизнени звуци в света цареше тишина. Тишина? Трудно може да се предаде цялата му неподвижност. Всички звуци на човека, блеенето на овцете, чуруликането на птиците, жуженето на насекомите, шетнята, която е фон на живота ни — всичко това беше изчезнало. Когато мракът се сгъсти, падащите снежни парцали станаха по-обилни, затанцуваха пред очите ми; въздухът стана още по-студен. Накрая един по един, доста бързо, белите върхове на далечните хълмове потънаха в мрака. Бризът се превърна в шумен вятър. Видях как черната сянка на затъмнението се плъзга бързо към мен. След миг вече се виждаха само бледите звезди. Всичко друго тънеше в мрак. Небето беше напълно черно.

Обзе ме ужас от пълната тъмнина. Студът проникваше до мозъка на костите ми, а болката, която изпитвах при вдишване, ме сломи. Потръпнах и ми се повдигна. Тогава на небето се появи ръбът на Слънцето, подобен на нажежен до червено лък. Слязох от Машината, за да се съвзема. Бях замаян и не можех да понеса обратното пътуване. Докато стоях така, замаян и объркан, видях върху фона на червената морска вода предметът в плитчината отново да се движи — този път нямаше съмнение. Беше нещо кръгло, с размерите на футболна топка може би, или малко по-голямо, и от него се проточваха пипала; върху фона на раздвижената кървавочервена вода то изглеждаше черно и подскачаше неравномерно. Тогава усетих, че припадам. Но ужасяващият страх да остана легнал безпомощно в този далечен и страхотен полумрак ме накара бързо да се кача на седалката на Машината…