Артър Кларк
Крилатият другар

Доколкото ми е известно, никой не е издавал постановление, забраняващо да се държат пойни птици в космическите станции. Просто никому не е минавало през ума, че е необходимо такова постановление, но дори и да имаше такава забрана, уверен съм, че Свен Улсен все едно би я нарушил.

Вие, разбира се, си представяте Свен като някакъв северен гигант, висок шест фута и шест дюйма, с телосложение на бик и съответно гласище. Ако беше тъй, то едва ли щеше да си намери работа в Космоса; всъщност като всички космически вълци по онова време Свен беше жилаво дребосъче и за него не представляваше никаква мъка да поддържа теглото си в рамките на 150-фунтовата норма, докато мнозина от нас бяха принудени да се подлагат на гладна диета.

Свен бе един от нашите най-добри монтажници, отлично се справяше с работата си, изискваща сръчни ръце и особена привичка: да ловиш плуващите свободно в пространството конструкции на един или друг комплект, да извършваш всичко със своеобразни забавени движения, наподобяващи балет, и в резултат конструкциите да заемат определеното им място, да заваряваш връзките, когато всички части са нагласени точно според чертежите… С часове можех да наблюдавам как бригадата му сглобява космическата станция, сякаш е огромна мозайка. А работата бе не само сложна, но и уморителна: космическият скафандър далеч не е най-удобното работно облекло. Затова пък хората на Свен имаха едно голямо преимущество пред работниците по високите строежи. Те можеха да се отдръпнат и да се полюбуват на произведението си, без да се страхуват, че в същия миг притеглянето ще ги раздели от него.

Не ме питайте защо Свен реши да си завъди в стаята птичка и как да се обясни изборът му. Не съм психолог, но трябва да призная, че изборът му бе удачен. Клери Бел практически не заемаше място. Дажбата й представляваше безкрайно малка величина, най-сетне за разлика от повечето други животни, които биха се оказали на нейно място, тя никак не страдаше от безтегловността.

За първи път открих присъствието на Клери Бел на борда, когато седях в склада, който на майтап наричаха моя кантора, и проверявах по списъците поверените ми артикули, за да зная кои от тях са на свършване. Когато чух на самото си ухо мелодично свирукане, реших че са включили вътрешната радиоуредба и зачаках съобщение. Но никакво съобщение не последва, затова пък прозвуча такава дълга и сложна трела, че вдигнах рязко глава, забравяйки напълно за металната конзола на стената зад гърба ми. И когато искрите пред очите ми стихнаха, за първи път видях Клери Бел.

Мъничкото жълто канарче висеше неподвижно във въздуха — също като колибри, с тази разлика само, че на него това не му струваше никакви усилия, притиснатите към тялото крилца си почиваха. Около минута се гледахме един друг, сетне преди още да се съвзема напълно, то направи такъв акробатически скок във въздуха, какъвто ни едно земно канарче не би могло да повтори, и изчезна, размахвайки леко крилца. Явно то бе съвсем свикнало с липсата на притегляне и не одобряваше излишните усилия.

Свен дълго не признаваше, че е стопанин на Клери Бел, а после това вече нямаше никакво значение, защото тя стана всеобща любимка. Докарал я бе контрабанда от Земята с последната транспортна ракета, когато се връщал от отпуска — отчасти, както той каза сам, от чисто научен интерес. Поискало му се, казва, да разбере какво ще прави птичката с крилцата си, когато загуби теглото си.

Клери Бел се чувствуваше отлично. Въобще не ни струваше кой знае какви усилия да крием забранения гост, когато от Земята пристигаха високопоставени личности. В космическата станция има извънредно много потайни ъгълчета. Затруднение имахме само когато Клери Бел бе развълнувана, тогава тя ставаше доста шумна особа и не веднъж се налагаше да измисляме най-различни обяснения за странното писукане или свирукане, долетяло от вентилационните шахти или складовите помещения. Понякога едва се оправяхме, но кому ли би минало през ума да търси в космическата станция канарче?!

Имахме установено дванадесет часово дежурство — не е тъй страшно, както може да се стори на пръв поглед, защото нуждата от сън в Космоса съвсем не е тъй голяма. Разбира се, когато се къпеш постоянно в слънчеви лъчи, „ден“ и „нощ“ не съществуват, но все пак спазвахме приетото деление на денонощието. Във всеки случай, когато се събудих оная сутрин, имах същите усещания, като в шест часа сутрин на Земята. Тъпа болка в главата и смътни спомени за хаотични, объркани сънища. Измина цяла вечност, докато се освободя от предпазните каиши. Не бях се още напълно съвзел, когато влязох в столовата, където заварих останалата част от дежурната смяна. Закуската минаваше в мълчание, а едно място на масата бе празно.

— Къде е Свен? — запитах доста равнодушно.

— Търси Клери Бел — отвърна някой. — Казват, че е изчезнала някъде. Обикновено го будела сутрин.

Тъкмо исках да кажа, че тя и мен буди, влезе Свен и по лицето му веднага разбрахме, че нещо се е случило. Той разтвори предпазливо дланта си, в нея лежеше жълта топчица, във въздуха печално стърчаха две крачета със свити нокти.

— Какво й е? — попитахме ние.

— Не знам — мрачно отвърна Свен. — Ето, намерих я в това състояние…

— Я дай да я видим — рече Джок Дънкан, нашият готвач-лекар-диетолог.

Чакахме смълчани, докато той, доближил Клери Бел до ухото си, се мъчеше да долови биенето на сърцето й.

— Нищо не се чува. Но това още не значи, че е мъртва. Досега не ми се е случвало да преглеждам канарчета — добави той виновно.

— Да й дадем глътка кислород — предложи някой, сочейки аварийния балон в нишата до вратата.

Всички се съгласихме, че това е отлична идея, и покрихме Клери Бел с маската, която можеше напълно да й замени кислородната палатка.

Въздъхнахме с облекчение, птичката мигом се съживи. Със сияещо лице Свен махна маската, Клери Бел скочи на пръста му, издаде обикновените си трели и веднага пак се строполи, като вирна крачка.

— Нищо не разбирам — оплака се Свен. — Какво й има? Никога досега не се е държала така.

От няколко минути вече нещо се въртеше в ума ми, съзнанието ми работеше много вяло, още не можех да се отърся от сънливостта си. Нямаше да бъде зле и аз да вдъхна малко кислород… Но преди ръката ми да стигне маската, изведнъж ме осени мисъл. Обърнах се рязко към дежурния инженер:

— Джим! Въздухът нещо не е в ред! Ето защо Клери Бел не издържа. Току-що се сетих, че миньорите в миналото са вземали със себе си под земята канарчета, които ги предупреждавали за появяването на газ.

— Глупости! — отвърна Джим. — Уредите отдавна щяха да вдигнат тревога. Паралелната ни сигнализация работи самостоятелно.

— Хм… Втората система още не е включена.

Лицето на Джим се промени и без да каже нещо, той се измъкна от столовата; стояхме, приказвахме за случилото се и си предавахме един другиму кислородния балон като лулата на мира.

Джим се върна след десет минути явно смутен. Бе се случило това, което никой не можеше да предвиди, няколко съвпадения едновременно: през нощта имаше слънчево затъмнение — бяхме попаднали в сянката на Земята (което се случваше много рядко), една от секциите на регенератора на въздуха бе замръзнала и единствената действуваща сигнализация не бе сработила. Електронните химически апарати ни бяха подвели. Ако не беше Клери Бел, много скоро щяхме да отидем на оня свят.

Тъй че ако попаднете в космическа станция и неочаквано чуете птичи трели, не се учудвайте и не се безпокойте, напротив: това означава, че сте двойно застраховани, и то практически без допълнителни разходи.