Лорън Донър
Слейд (4)

Глава 3

Триша съсредоточи цялото си внимание върху Барт и започна да го оглежда. Той все още беше пристегнат от предпазния колан, който го придържаше към седалката. Беше в безсъзнание, а ръцете му висяха към тавана на колата. Видя, че лявата е цялата в кръв и се пресегна внимателно. Трудно можеше да я достигне, тъй като се намираше от другата му страна.

Тя изруга мислено, осъзнавайки, че травмата е от премазване. Кожата беше разкъсана и младата жена предположи, че ръката му е изскочила от прозореца, когато стъклото се е пръснало при преобръщането на джипа. С върховете на пръстите си докосна крайника, за да провери за други контузии и реши, че китката му също е пострадала. Напипа счупената кост, но плътта не беше разкъсана. Мъжът рязко се събуди.

— Барт? — Тя преглътна. Гласът й се пречупи. — Къде те боли, освен натъртеното от колана и ръката?

— Кракът ми — отвърна, едва поемайки си въздух. Сълзи напълниха кафявите му очи, когато започна да плаче.

По дяволите. Триша не можеше да се промъкне по-нататък в зоната на водача, тъй като тялото му й пречеше, а и воланът беше високо. Би могла да види по-добре, ако имаше фенерче, защото слънцето залязваше и светлината бе слаба.

— Можеш ли да движиш и двата си крака?

— Боли — тихо изплака той.

— Хайде, Барт! — нареди му остро. — Нападателите може да ни последват. Раздвижи си краката. Направи каквото ти казвам.

Той изстена от болка.

— Чувствам ги и мисля, че мога да ги движа.

Триша кимна и погледна нагоре, там, където трябваше да бъдат краката му. Не видя да капе кръв от тях, нямаше и по тапицерията на тавана. Още един добър знак. Наложи си да остане спокойна, за да може да мисли. Главата й пулсираше, цялото тяло я болеше, вероятно и тя бе ранена. Все още усещаше вкуса на кръв, но нямаше желание да търси причината. Щеше да прецени собствените си травми по-късно, сега трябваше да се погрижи за младия човек.

— Чуй ме, Барт. Искам да знам дали краката ти са затиснати, или ще можем да те свалим долу. Раздвижи ги, за да видим дали са свободни. Разбра ли ме?

— Боли — изскимтя мъжът.

Триша стисна зъби.

— И мен ме боли. Хайде! Чу ли ме, когато ти казах за онези, които ни избутаха от пътя? Те могат да слязат, тук долу, и да ни убият. Длъжен си да ми съдействаш. Ще съм в състояние да се погрижа по-добре за теб, ако успеем да те освободим. Там, където се намираш сега, няма достатъчно място, за да ти окажа помощ. Трябва да прегледам травмите ти, но това може да стане, само ако имам необходимото пространство.

— Добре — промърмори тихо той. — Ще се опитам.

Младата жена се ослуша за някакъв сигнал от Слейд, досега не бе чула никакви изстрели. Къде е той? Внезапно я обзе страх. Тя и Брат не бяха от Новите видове. Дали Слейд ги бе оставил на произвола на съдбата, за да спаси собствения си задник? Надяваше се да не е така. Може би е отишъл да потърси помощ, но нямаше ли преди това да ми се обади? Не знаеше отговора и това много я безпокоеше.

— Мога да ги местя. — В гласа на Барт звучеше болка.

— Страхотно. Знам, че си в състояние да използваш само едната си ръка, затова пробвай да отвориш вратата с нея. Да видим дали ще стане.

— Не мога.

Триша се изви към мястото до шофьора. Жабката на колата се бе отворила и нещата бяха се разпръснали долу. Внимателно се придвижи към малкото пространство под седалката на пътника. Прозорецът от тази страна бе останал непокътнат, но стъклото се бе напукало като паяжина. Използва лист хартия, изпаднал от жабката, за да защити тялото си от хвърчащите парчета, и го счупи. Посегна към дръжката на вратата. Тя се движеше, но вратата не се отвори.

По дяволите, въздъхна лекарката. Огледа я и разбра, че все още е заключена. Протегна ръка, напипа бутона на ключалката и го освободи. Опита отново да отвори и този път се чу щракване. Като стисна дръжката, се извърна, легна по гръб и бутна с едната си ръка. Вратата поддаде, открехна се няколко сантиметра и заора в земята отвън. Два пъти, по дяволите!

— Хей, док. — Слейд се наведе и надникна в катастрофиралия автомобил откъм страната на пътника. — Искаш ли да излезеш? Не видях досега някой от онези задници да се е спуснал след нас.

— Можеш ли да отвориш вратата?

Слейд вдигна глава да огледа.

— Не знам. Ще се пробвам да повдигна джипа няколко сантиметра, защото пръстта тук е рохкава и вратата е заседнала в нея. — Той замълча. — Може би. Пригответе се за малко раздвижване.

Тя разбра какво иска да направи, когато го видя да се обръща с гръб и да забива крака в земята до задната врата. Мъжът подпря колата и натисна. Лекарката понечи да му каже, че не е достатъчно силен да премести превозното средство, дори и на сантиметър, но почувства, че таванът под нея полека се надигна. Той избута джипа достатъчно, за да го отдалечи от земята.

— Натисни вратата — изстена Слейд. — Това куче е тежко.

Триша използва и двете си ръце, за да бутне силно вратата, която сега се намираше на няколко милиметра от земята. Тя се плъзна по тревата и пръстта и се отвори още десетина сантиметра. Младата жена натисна по-силно и отворът се разшири малко повече, но металът опря в леко възвишение. Слейд изпъшка и автомобилът се размърда отново. Вратата дълбоко се вкопа в земята под нея.

Той приклекна до отвора и пъхна главата си вътре, между рамката на вратата и страничната колонка.

— Подай ми ръцете си да те издърпам.

Пролуката беше малко по-широка от мястото, където се намираше сега, някъде около четиридесет сантиметра. Тя изруга.

— Не мисля, че ще ми е достатъчно.

— Пошегувах се, когато ти казах, че имаш нужда от диета. Нека да опитаме, сладурче. Можеш да го направиш. Вие жените винаги си мислите, че сте по-дебели, отколкото сте в действителност. Отворът е много по-голям, отколкото ти се струва. Излез настрани.

Триша хвана двете ръце на Слейд. Той започна да я тегли бавно към себе си, а тя извърташе постепенно тялото си на една страна. Коленете й опряха в предната седалка, но като натисна малко повече, успя да раздвижи долната част на краката си. Мъжът я дръпна отново. Главата й мина през тясното пространство, и така, както се бе извила настрани, прокара рамене, но когато дойде ред на гърдите, остана затисната между рамката на вратата и страничната колонка. Разбра, че е заседнала. Бюстът й пречеше да мине през пролуката.

— Сега нямаше да имаш проблем, ако не притежаваше такива хубави цици — засмя се Слейд. — Някоя плоскогърда жена лесно би се провряла през дупката.

Лекарката вдигна глава и го стрелна със злобен поглед.

— Просто ме извади оттук! Не ми е удобно така.

— Поеми си дълбоко въздух, после го издишай до край. Аз ще броя до три. Едно. Две. Три.

Младата жена изпусна въздуха, докато почувства дробовете си като смачкани в гърдите. Така Слейд я издърпа лесно. Тя се задъха за глътка въздух, докато мъжът я изтегли на няколко метра от джипа. Пусна ръцете й и я остави да лежи на земята. После я подхвана под лактите и й помогна да се изправи бавно на крака. Огледа я критично, докато погледът му срещна нейния.

— Ще се справиш ли сама?

Триша провери крайниците си и кимна.

— Добре съм.

Той повдигна вежди.

— Нямаше да го кажеш, ако имаше огледало. Остани тук, а аз ще ида да видя, дали мога да освободя онзи бърборко.

— Лявата му ръка е премазана, а китката — счупена — предупреди го тя. — Постарай се да не я докосваш или да не се обляга на нея.

Жената погледна надолу, тъй като коляното й пулсираше и видя дупка на панталона си. Наведе се, за момент й се зави свят, но бързо премина. Докосна съдрания плат, напоен с кръв. Хвана краищата с пръсти и разшири дупката. Звукът от късането на материята, й прозвуча оглушително.

Огледа внимателно оголеното си коляно и откри малка рана от разкъсване на кожата. Опипа я с пръсти. Кървеше слабо, затова сцепването не се нуждаеше от шевове. Изправи се и куцайки, започна да обикаля около автомобила. Осъзна, че цялото тяло я боли от натъртванията.

Джипът беше в плачевно състояние. Тя прецени смачканите страни и вдлъбнатината на тавана. Най-зле бе сплескана предната част на превозното средство. В близост до вратата на водача имаше голям прорез в метала. Единият ъгъл на двигателния отсек бе обезобразен.

Беше се втренчила в смазаната предница, докато Слейд отваряше вратата на шофьорското място. Колата изглеждаше така, сякаш се бе врязала в нещо по пътя си надолу. Триша предположи, че е било дърво, или може би няколко от тях бяха виновни за щетите по предната част на автомобила. Цяло чудо беше, че са живи.

Младата жена обърна глава и се загледа нагоре към планината. От мястото, където стоеше, не виждаше шосето, но можеше да проследи пътя на преобръщането на джипа, преди отломките да изчезнат в гъстите дървета. Счупени стъкла, откъснати части от колата, както и някои дрехи, бяха разпръснати по пътя на катастрофата.

Близо до едно дърво видя смачкан куфар. Той бе строшен и разкъсан, сякаш са го секли с брадва. Триша потрепери. На негово място можеше да бъде тя или Слейд, ако някой от тях бе изхвръкнал от джипа.

— Не! — изпищя Барт.

— Бъди мъж! — изръмжа му Слейд. — Няма да се мотаем тук цял ден. Броя до три, режа колана и те вадя. Задникът ти ще се свлече, но аз ти държа главата. Едно. Две…

— Не! — изкрещя младежът, паникьосан.

— Три!

Слейд сряза колана и издърпа крещящия Барт от превозното средство. Триша закуцука към плачещия шофьор. Слейд го пусна на земята и отстъпи назад. Погледът, който отправи към лекарката, показваше чисто отвращение. Поклати глава, стисна зъби и се отдалечи.

— Ти се оправяй с него. Отивам да спася, каквото е останало. Скоро ще се стъмни.

Тя се свлече на колене, за да огледа тихо хлипащия Барт. Изпълни я съчувствие към младежа, който бе в началото на двадесетте, но всъщност изглеждаше по-малък. Разбра, че е много изплашен. Прокара ръце по цялото му тяло, това бе единственото нещо, което можеше да направи, без лекарската си чанта. Налагаше се да прецени състоянието му само визуално и с опипване.

Огледа хълбоците, обхвана с длани едното му бедро, прокара ги надолу по протежение на крака, чак до глезена. Не откри никакви счупвания. Предпочете да не събува ботуша, за да разбере със сигурност, защото знаеше, че ако има травма, той ще придържа нараненото място и ще контролира подуването. Премести се на другия крак, стисна бедрото му, опипа го високо горе, после спусна ръка по цялата му дължина.

— Искате ли стая? — въздъхна Слейд. — Докосни ме по същия начин и се надявам да ми дадеш брачна халка, док.

— Проверявам за счупени кости. — Тя дори не погледна през рамо към него. — Дотук, добре. — Триша седна на пети и погледна намръщено Барт. — Къде те боли?

— Ръката.

Докато прокарваше длани по него, бе прегледала корема и главата му.

— А как са вратът и гърбът ти?

— Те са добре. Боли ме ръката. — Барт плачеше тихо, притиснал ръка до гърдите си.

Младата жена обърна глава и погледна към Слейд.

— Той вероятно има вътрешни травми, но не мога да знам със сигурност, докато не отидем в болницата. Единствените наранявания, които открих, са тези на ръката и китката. Ще донесеш ли моя куфар и някои от дрехите ми? Нуждая се от тях.

Той се намръщи и стисна устни.

— Искаш да се преобличаш? Остави ме на мира, док. Не може да си толкова суетна.

— Ти, глупав кучи син! — рече задавено Триша, гневът й пламна мигновено. — Трябва да направя превръзка от някакъв плат за ръката му. А дръжката на куфара ще използвам като шина, за да обездвижа китката му.

Мъжът се изчерви леко.

— Ще ги донеса. Извинявай. — И тръгна.

Тя въздъхна дълбоко, което позволи на гнева й да се разсее малко. И тримата бяха подложени на огромен стрес. Слейд се върна след минута. С помощта на нож разряза една от хубавите й ризи на ивици. Лекарката се зае да превързва счупената китка на Барт. Докато го правеше, той припадна от болката, което донякъде бе добре, тъй като Слейд изглеждаше много ядосан, че младежът продължаваше да плаче. Поне щеше да мълчи, докато е в безсъзнание.

Триша се възползва от това му състояние и превърза кървящата ръка, като осигури неподвижността й с презрамка през врата му. Според нейната преценка, ако в най-скоро време не се положеха необходимите грижи за ръката му, щеше да я загуби цялата. Сподели тихо мнението си със Слейд.

— Ще го направиш — намръщи се той — веднага след като ни поникнат криле и излетим оттук. Какво очакваш да ти кажа? Заседнали сме тук.

— Можеш да отидеш до шосето и да потърсиш помощ, вместо да стоиш и да правиш умни забележки.

— А какво ще кажеш за мъжете от двата пикапа, които се опитваха да ни изтласкат от пътя? О, да. Те го постигнаха, сега могат да се върнат, само за да се убедят, че сме мъртви. Готови са на всичко, за да ни убият. Не забравяй, че имат и оръжие.

— Ти не ги видя да слизат насам, нали?

Лицето на Слейд се стегна в яростна гримаса.

— Може би помагат на идиотите от червения автомобил, в който пробих дупка. Но има и вероятност повечето от тях да са ни последвали. А може би искат да се позабавляват. Или точно в този момент се спускат надолу. Ще отида да проверя, ти оставаш тук. — Той се завъртя на пети и изчезна зад джипа.

Триша се отпусна назад и седна. Имаше главоболие и коляното й пулсираше. Избягваше да мърда рамото си, което също я болеше. При всяко движение на дясната ръка потръпваше. Пресегна с лявата да опипа нараненото място — не беше разместено, счупено — също. Надяваше се да е разтегнато сухожилие или дълбока драскотина. Натъртването на меките тъкани също бе много болезнено.

Барт дойде в съзнание. Младата жена му се усмихна.

— Как се чувстваш?

— Боли ме. Не желая тази работа повече.

Триша кимна.

— Не те обвинявам. Защо не се опиташ да седнеш?

— Не искам. Кога ще пристигне линейката? Слейд отиде ли за помощ?

— Отиде да се убеди, че тези, които ни изблъскаха от пътя, не са слезли насам да ни търсят. Той ще се върне и ние ще се измъкнем от тук скоро. Не се притеснявай, Барт. Аз съм лекар. Не помниш ли? Справяш се добре.

 

 

Слейд не обръщаше внимание на собствените си наранявания. Когато се изкачи на хълма, гневът поддържаше сетивата му в повишена бойна готовност. Бензинът, разлял се от катастрофиралия автомобил, объркваше обонянието му и трудно можеше да различи останалите миризми. Погледът му се стрелна нагоре по билото за някакъв признак на неестествено движение.

Триша можеше да бъде убита. Обзе го ярост при тази мисъл. Но определено беше ранена. Ароматът на нейната кръв се бе запечатал в съзнанието му, въпреки тази на горивото. Надяваше се един или двама от задниците, които ги нападнаха, да тръгнат след тях. Искаше да убие копелетата затова, че я бяха наранили.

Огромна скална маса, висока около двадесет метра, се изпречи като стена на пътя му. Джипът бе паднал от върха й. Гледката го накара да осъзнае какъв късмет са имали, за да останат живи. Предницата на превозното средство бе поела голяма част от удара, но ако бяха паднали върху страничните врати… Той потръпна. Триша щеше да умре.

Споменът как се опитва да я прегърне, за да я предпази с тялото си в най-страшния момент от катастрофата, щеше винаги да го преследва. Бе се откъснала от хватката на ръцете му накрая, когато главата му се вряза в метала. Ударът го бе замаял достатъчно, за да направи тялото му слабо. Ужаси го фактът, че тя бе на косъм да излети от джипа, когато я видя да се озовава в най-задната част на автомобила.

Мъжът зад волана трябваше да бъде по-силен, по-твърд и да ги закара до определеното място в безопасност. А не като Барт, който, обхванат от страх и паника, бе загубил контрол над ситуацията и бе разбил превозното средство. Слейд стисна зъби.

Би трябвало да настоява, той да шофира, но Джъстис искаше човек за шофьор, за да привличат по-малко внимание. Тъмните стъкла защитаваха Слейд от погледите на пътуващите в другите превозни средства на пътя. Закле се, че това бе последният път, в който спазва определени порядки. Ако продължаха пътуването с Триша в друг автомобил, щеше сам да седне зад волана.

Добре, че бе настоял той да придружава лекарката. Мисълта, че можеше да я нападнат, без да е с нея, го накара вътрешно да изстене. Слейд продължи да оглежда околността за някакви следи от нападателите. Те щяха да следват пътя на катастрофата, за да ги намерят. А може би са предположили, че всички в джипа са мъртви.

Отдъхна си. Неговите хора щяха да разберат, че нещо се е случило, когато не пристигнеха навреме. Щеше да настъпи нощта, преди да дойде помощ, но на всяка цена трябваше да запази Триша жива, независимо колко време щеше да е необходимо на хората му да ги открият.

Гласове и шум от срутване на пръст отляво го застигнаха едновременно. Той мигновено се притаи.

— Мамка му — прокле мъжки глас. — Имам нужда от ръкавици.

— Ти бъди благодарен, че имахме въжета. Мислиш ли, че са мъртви?

— Няма да оставя нищо на случайността — заяви трети мъжки глас. — Трябва да открием телата, за да докажем, че сме убили животинските изроди. Ще направим снимки с мобилните телефони.

— Надявам се това да ни издържи. Сигурен ли си, че тежестта ни няма да скъса въжето? — Човекът изрекъл тези думи имаше лек акцент. — Дали са минали от тук? Теренът е доста неравен.

Слейд се обърна и бързо се скри зад дърветата, за да чува по-добре. После видя шестима мъже облечени с различни дрехи, единственото общо между тях бяха пушките, метнати на гърбовете им. Устните му се разтвориха, зъбите му блеснаха, но той потисна ръмженето, което заплашваше да го издаде на враговете му.

Беше в състояние да се бие с тях, щеше да ги причака и да ги атакува, но какво щеше да стане, ако не победи? По време на катастрофата бе изгубил собственото си оръжие и нямаше с какво да застреля някои от тях, за да изравни бройката. А ако не успееше да убие мъжете, преди да го застрелят, Триша щеше да бъде беззащитна, оставена на милостта на хората.

Изръмжа тихо и бързо се обърна, за да се върне при нея. Нямаше да рискува собствения си живот. Барт не му се стори достатъчно твърд мъж, за да пътува с травмите. Докато се движеше енергично, но предпазливо, за да не издаде присъствието си, Слейд взе трудно решение — ако младежът откажеше да върви с тях, щеше да го остави на мястото на катастрофата. Триша най-вероятно би протестирала. Тя имаше меко сърце и независимо от решението, което вземеше, той щеше да я спаси — дори и да му се наложеше да я удари и да я метне на рамо. Тази мисъл го накара да се движи по-бързо, за да отиде при нея.

 

 

— Трябва бързо да изчезваме — изръмжа Слейд зад Триша.

Тя подскочи, обърна глава и се намръщи. От внезапното движение рамото й изтръпна.

— Какво става?

— Шестима мъже са по следите ни. Имат оръжие и въжета. Мисля, че набавянето на тези неща ги е забавило и затова не са се спуснали веднага след нас. Там, където излетяхме от пътя, теренът е много стръмен.

— Може би идват на помощ да ни спасят — изрече с надежда Барт.

— С пушки, препасани през рамо? — изсъска Слейд. — Я, стига! Те ще бъдат тук скоро. — Той се обърна. — Ставай! Аз ще взема всичко, което преценя, че ще е полезно за оцеляването ни, и тръгваме. След малко ще се стъмни и това ще помогне да загубят следите ни.

Триша стана с мъка, после посегна към Барт да го хване за здравата ръка и да му помогне да се изправи на крака. Той обаче твърдо поклати глава.

— Не. Аз оставам тук. Тези мъже са противници на Новите видове. Ще им кажа, че съм човек и те ще ми помогнат.

— Да не си се побъркал. — Тя затаи дъх. — Те се опитаха да ни убият и ти си мислиш, че като им обясниш, че си човешко същество, това ще е от някакво значение за тези типове.

— Те мразят Новите видове, сигурен съм, че затова ни нападнаха. Може би са си мислили, че и Джъстис Норт е с нас. Те наистина го ненавиждат.

Слейд се върна с ръчната чанта на Триша. Без да я пита, прехвърли дръжките през главата и едното й рамо, като внимаваше да не постави каишката на нараненото място. Това я изненада. Очевидно бе забелязал, че тази й страна не е засегната. Той беше бесен, когато погледна към Барт.

— Ние тръгваме. Ако искаш да живееш, си размърдай задника и идвай с нас, защото мисля, че те ще те убият — изръмжа думите Слейд. — Ще умреш, ако останеш тук, хлапе. Нямам време да ти държа ръката, докато ти дойде акълът. Отказвам да рискувам живота си, или нейния, като стоя и обсъждам ситуацията с теб. Скачай на крака!

Барт вдигна поглед към Слейд.

— Аз съм човек, те няма да ми навредят. Ще извикат помощ.

— Ти ще умреш, но аз не разполагам с време за спорове. Предупреден си. Опитах се да те вразумя. Това е всичко, което мога да направя за теб. — Слейд се обърна и обхвана лицето на Триша с голямата си длан, принуждавайки я да погледне към него. Напрегнатият му поглед срещна нейния. — Трябва да се движим бързо, за да увеличим колкото се може повече разстоянието между тях и нас. Понеже куцаш, ще те нося на гръб. Бих те носил на ръце, но теренът е неравен и ще имам нужда от тях. Не спори с мен, док! Те наближават. Ако останем, ще умрем.

Тя бе принудена да се съгласи. Не се съмняваше, че тези мъже са опасни.

— Добре.

Слейд се обърна с гръб към нея и клекна. Завъртя глава да я погледне и разтвори ръце от двете си страни.

— Качвай се!

Откакто бе малко момиченце, никой не я бе носил така, но не се поколеба да се качи на гърба му. Обви леко ръце около врата му, за да не го задуши. Той притисна бедрата й към своите и се изправи. Младата жена отправи поглед към Барт, лежащ на земята.

— Ела с нас. Моля те!

— Те няма да ме наранят. Когато отида в болницата, ще се обадя в Хоумленд. Ще им обясня какво се случи и те ще ви изпратят помощ.

— Последен шанс — изръмжа Слейд и се отдалечи от джипа. — Следвай ни или ще умреш. — И той тръгна бързо през гъстите дървета, без да дочака отговора на Барт.