Валентина Журавльова
Карай, хрононавтико!

Поогледайте ме. Ръст 202 сантиметра. Двадесет и три години. Към това трябва да се има предвид че ще раста още някоя и друга година. Нося дрехи и обувки изключително от магазин „Гигант“. Тежа деветдесет и три килограма и нито капка сланина. Вашето редакторско столче, нека бъда извинен, мога само с една ръка заедно с вас да смажа на пихтия… Родителите ми? Не, родителите ми не са такива. Типични очилати интелектуалци. Татко е член-кореспондент и специалист по приложна математика. Всякакви там интеграли, комплекси, симплекси, функцията на Хевисайт-Шорин… А мама е кандидат по изкуствознание в областта на балета: па-де-дьо, па-де-труа, великия Жан Новер, образа на умиращия лебед… Аз съм се метнал на прадядо си. Преди революцията той е служил на Черно море като матрос от гвардейския екипаж. През Гражданската война е командувал брониран влак. Човек от моята кръвна група. Когато навърших осем години, той пристигна от Севастопол, подари ми за рождения ден лентата от моряшката си барета — тя носеше надпис „Керч“ — и ме подхвърли към тавана. Поддържай, каза, братко, революционната крачка… А тате, и този път верен на себе си, ми подари курс с лекциите на Фейман. Днес живеем моля ти се във времето на НТР, именно научно-техническата революция движи напред прогресивното човечество, именно поради това ти трябва да се учиш и т.н. и т.н. Е, добре, трябва да се учи, къде ще се денеш — с осем класа се справих. Не беше трудно, можех дори да си почитам приключенска литература и научна фантастика.

Завърших осмия клас и постъпих в пе-те-у. Майчето припадна. Татенцето търчи от ъгъл до ъгъл и дърдори за кибернетика и квантова електроника. Необходимо е, казва, да завършиш десети клас, след което да постъпиш във висше учебно заведение и след това да си тръгнеш, както му е редът. Те вече бяха програмирали целия мой живот. А на мен в подобна житейска програма ми е тясно. Нагледал съм се на такива неща и ми е втръснало. ВУЗ, аспирантура, кандидатска работа, статийки от рода на „Още веднъж по въпроса за…“ На тридесет — плешивина, на тридесет и пет — хемороиди… И ето че вече си доктор. На четиридесет — първия инфаркт. След още пет годинки ставаш член-кореспондент и седиш в президиумите до преждевременната си кончина… Какво? Спортуване? Ха, виждал съм го аз този спорт за очилати. До нашия блок се издига едно шестнайсететажно здание, чиято стена е така гладка, че по нея тренират алпинисти. Веднаж се приближих и помолих да ми дадат да пробвам, а техният шеф ми отвърна вежливо: просто е невъзможно, моля ви се, та вие съвсем не сте подготвен, първоначално трябва да походите в секцията, да понаучите туй-онуй… А на следващата неделя аз дойдох по-ранко, сложих едно въже от простор, изкачих се до средата и ги зачаках. Алпинистите дойдоха, развикаха се и почнаха да се възмущават, че съм се изкачил без всякакви хитрости… После трябваше да пиша в милицията обяснителна бележка… Не, да се катериш по стените не е интересно. В моето сърце туптеше лентата от дядовата барета. Вихърът на революцията — ето какво ми беше необходимо… Има революция, има, но тя е… само научно-техническа… Е, добре, мисля си, щом е такава работата, необходимо е в науката нещо революционно да се завърти. Въпросът е как?

Напълно разбирах, че очилатите добре познават науката и пред тях аз нямам никакви шансове. Само един-единствен шанс има пред мене: да открия такава пътека, по която те още не са вървели. Най-общо казано, блъсках си главата, блъсках и реших: ще се заема с проблема за пътуване във времето. С други думи — с хрононавтика. Учените хора гледат отрицателно на тая работа. Нещо като на вечния двигател. А пък мене пътешествията във времето дори ме привличат. На мен ми дай да прелетя като вятър по различните епохи… Ех!… Е, добре, шлосерството в нашето ПТУ и при моята сила не е мъчна работа, така че още там можех да започна работа върху първоизточниците: Уелс, „Машината на времето“, „Краят на вечността“ на Азимов, „Хроникализмът“… Не мислете, че съм се побъркал, още тогава добре разбирах колко е труден проблемът и колко са малко познанията ми. Та нали щом очилатите се дърпат от този проблем, това значи, че знанията в тази област само могат да пречат на работата. Необходим е някакъв особен подход, а виж, какъв именно, това е големият въпрос…

Между другото завърших политехническото и постъпих на работа в завод „Фрезер“. Само за три месеца получих пети разряд, но това трябва да го разбираш. Майсторът казваше: „Ти, Стас, имаш златни ръце…“

Точно в него момент нещата се пообъркаха.

Една неделна сутрин идва нашият съсед биологът и ме моли да му поправя часовника. Трябва да ви кажа, че поправях много неща на съседите. Около нас живееше все учен народ и ако някъде протече тръба или се повреди кран, наставаше трагедия. Така че поправях и се отказвах от всякакви там хонорари. Веднъж шлосерите от службата по поддръжката ме натиснаха във входа и започнаха да ми навират правата си. Защо ти, викат ми те, подкопаваш нашата икономическа конюнктура? Смешно нали? Лекичко ги вдигнах за яките, помахаха с крака във въздуха и след това отново ги пуснах на земята без никакви телесни повреди… Та както казах, пристига съседът и нарежда: ах, ах, дълбоко уважаеми Ростислав Инокентиевич, вижте го това часовниче. Та вие имате гаранционно свидетелство, гаранционният срок още не е изтекъл, отвръщам му аз. Идете в ремонтната работилница и те ще го изпратят обратно в завода, ако не могат да го поправят. Съседът въздиша тежко: Не смея, казва, тъй като часовникът ми е подарен от колегите, ето тук има и възпоменателен надпис, а заводът ще го замени и отиде ми споменът… Е добре, поправих му аз часовника, половин ден си загубих, но го поправих — беше заводски брак. След това излязох на улицата, вървя и си мисля. Крехки станаха вещите, лесно се чупят, а какво ли ще бъде след двеста или след петстотин години?… И тогава ми хрумна една потресаваща мисъл. Ето, сами вижте. Бъдещата техника всички си представяме като нещо изключително сигурно, а ето че се получава тъкмо обратното: сигурността и здравината намаляват! Римските пътища и досега си стоят непокътнати, а улицата до нашия блок всяка година я кърпят… Значи, ако се разсъждава логично, машините на времето, ако се появят такива, да речем, през двадесет и втория век, сигурно от нищо ще се чупят. Разбира се, сигурно през двадесет и втория век ще има също всички удобства: гаранционни срокове, профилактики, ремонтни работилници, аварийна помощ и така нататък… А ако все пак се счупи някоя машина на времето по време на пътуване? Не на мястото на приземяването си, а някъде встрани? И ако няма връзка и не може да се повика аварийната служба от родния двадесет и втори век — какво тогава? Как би могъл да съобщиш: закъсах на еди-кое си място в еди-коя си година?…

Цели две седмици просто не бях на себе си и премислях най-различни варианти, дори попрегледах и малко литература. Работата е там, че всеки подобен сигнал може да предизвика различни недопустими изменения в историята. Хроноклазмите биха били неизбежни. Извинявайте, но чели ли сте Бредбъри — „И падна гръм“? В предисторическо време случайно смачкали една пеперуда, а когато се върнали обратно — о, ужас, всичко се било изменило…

Общо казано, аз успях да я реша тази задача. Сигналът преди всичко трябва да достигне до епохата, от която е стартирал претърпелият хронокрушение. Необходимо е нещо такова, което гарантирано ще си остане непокътнато през вековете. Мама винаги ми казваше, че изкуството е вечно. Следователно това може да бъде някоя скулптура или още по-вероятно живописно произведение. Виси си, да речем, „Богатирская застава“ в Третяковка и изведнаж в ръцете на Добрина Никитич се появява съвременен автомат. Нали веднага всички ще разберат работата: Васнецов не би могъл да допусне подобен анахронизъм. Това би значело, че някой е претърпял авария през деветнадесети век и подава сигнал за бедствие. Естествено, един автомат би бил нещо съвсем явно. Но да речем, някакъв друг детайл, който да е ясен само на онези от двадесет и втори век. През всички останали времена той няма да значи нищо за никого и ще се приема просто като подробност в интериора или, да речем, в дрехите. А през двадесет и втори век хората веднага ще забележат: та това е ламбда-тестер, който измислиха едва преди десет години!

С една дума, заявих на мамичка, че имам намерение да се приобщя към изкуството и поради това имам нужда от квалифицирана помощ. Майка ми изпадна във възторг! Задействува своите канали и веднага се появиха прецизни познавачи на живописта през различните векове. Започнахме с Москва: музеите, хранилищата, частните колекции… Завърша си смяната, преоблека се, а на пропуска вече ни чака поредният специалист. Момчетата ми се присмиват: всеки ден друга дамичка… Елате, казвам им аз, погледайте с мене. Почнаха да идват с мене — кога пет, кога двадесет души. В многотиражката се появи статия: „Шлосерът Шеремет щурмува върховете на културата“. Какво да се прави, щурмувам ги… Редовно започнах да чета книжки по история, за да мога да разбирам правилно кое е реално и кое може да бъде хроноклазъм. Москва и Московска област ми стигнаха за цяла година. През отпуската си отидох в Ленинград — просто така, на разузнаване. Между другото успях да уточня за себе си, че едва ли на някой ще си вдигне ръката да подправя световно известни шедьоври. Значи трябва да съсредоточа основно вниманието си върху картините на неизвестни или слабо известни художници. От време на време ме обземат съмнения: а ако върху интересуващата ме картина е нанесен втори слой и той бъде свален едва след сто години?… Запознах се с различни реставратори и вникнах в тяхната работа. Тогава ме извикаха в комсомолския комитет, секретарят ми стисна ръката и ми съобщи: „Отчитайки твоята ударна работа и пламенна страст към изкуството, сме те включили в една екскурзия. С група художници ще посетиш световните музеи.“ Да… Само че не можах този път да ги посетя: беше време да постъпя в армията. Искаха да ме вземат в десантните части, но прадядовата лента пулсираше в сърцето ми и аз категорично заявих: във флотата и точка! Попаднах в тихоокеанската флота, на ракетните катери… Работата е сериозна. Служа, както се следва. Мама продължава да ми праща колети с албуми. Щом получа отпуска и тичам в местните музеи. Моряците вървят след мен: кога петима, кога двадесет. Във флотския вестник се появи статия: „Гвардейският старши матрос Шеремет и културата“. Извика ме командирът и нареди: „Шеремет, през свободното си време да се готвиш за ВУЗ.“ Какво да се прави, командирът не е мамичка. Тъй вярно, отговорих аз, да се готвя за ВУЗ. Командирът искаше след службата да постъпя във Висшето военноморско училище, но аз се върнах в своя „Фрезер“. В комитета секретарят ме посрещна с думите: „Портретът ти не сме го махали от дъската. Мъдриш се още на пропуска, тъй като от твоята част идваха писма и благодарности. Издигаме те за бригадир. Ще монтираме нова линия, първата такава в страната, в единствен екземпляр. А по отношение на световните музеи не се съмнявай, ще те изпратим…“

Е добре, предадохме линията с един месец преди срока. За качеството даже не споменавам, а при мене туй-онуй няма, защото като си спомня за претърпелите хронокрушения, целият ме обзема злоба срещу всякаква халтура… Получих премия, отлетях до Урал и походих по музеите. Избраха ме за депутат в Градския съвет, тъй като бригадата ни стана широко известна. Бях принуден да постъпя във физико-техническия, във вечерните курсове — какво да се прави, момчетата в мене гледат. Посещавам и боксовата секция, защото във флотата ми стана навик да се загрявам. Даже и Фейман прочетох — има някои интересни мисли в него. Опитах се и да поговоря с някои хора — физици, философи… Хич не ме и слушат! Нищо, мислех си, ще пробия. Линията ми е правилна: трябва да се докаже, че е имало долитане от бъдещето, и то без никакви съмнения! Виж, тогава науката ще се насочи в тази насока с цялата си мощ. Посетих Киев, след това и Астрахан и се оказа, че музеят им е отличен…

Точно тогава ми връчиха и документите за екскурзията: пътувай, скъпи другарю, по световните музеи. Какво ще кажете! Дрезден, Париж, Мадрид и три седмици в Италия. Групата е съставена от художници, все мамини приятели и професори, които един през друг ми обясняват всичко, а аз им служа за преводач — от малък езиците ми се удават. Естествено, на фона на тази учена публика аз изглеждам малко странно — ръст двеста и два сантиметра, юмручища като дини… В един чужд вестник се появи статия: „Кой сте вие, господин Шеремет?“ Старшият на групата ни свика пресконференция: „Ето, задавайте, моля ви, всякакви въпроси на господин Шеремет…“ Затрупаха ме с въпроси: и за работата ми, и за живописта, и въобще… Отговорих им както трябва. Но не за това става дума, а за съвсем друго: във Венеция най-сетне открих онова, което търсех. Открих го!

Това беше художникът Андре Гио. Картината се казва „Часовникарят“. Рисувано е през седемнадесети век. Часовникарят стои пред работната си маса, а около него са разположени осем двойки часовници и всички те показват едно и също време: пет без четвърт, тоест шестнадесет и четиридесет и пет. Разбирате ли: 16.45… А през прозореца се вижда канал и фигурата на гондолиер. И адресът, и датата! Проверете сами: във всяка часовникарска работилница часовниците показват различно време, а и много от тях просто са спрели. А тук с точност даже до секунда едно и също време!

Събрах сведения какво е известно за Гио и какви други картини има от него. Извикаха главния си специалист и той обясни, че Андре Гио е пришелец във Венеция, може би французин, а може би и да не е, тъй като няма никакви сведения къде се е родил Гио и при кого е учил… Нарисувал е само една картина и скоро изчезнал завинаги. В картината му се долавя влиянието на големите майстори — на Рубенс, Ван Дайк, Снайдерс, Йорданс… Може би Гио да е бил фламандец, но никой не знае точно…

Общо казано, картината представлява неголямо, около метър на метър платно, с грубовато положени бои, представляващи странно съчетание на основния червено-златист тон и сивия цвят на сякаш стоманените механизми. До работната маса на часовникаря, на самия под, са нарисувани три механизъма без циферблат. Те са големи, може би от стенни или от часовници на кули. Вие може би не знаете, че тогава не са правили часовниците от стомана! А лицето на часовникаря… Той изглежда така, сякаш се вслушва в нещо. Замръзнал е в някакво очакване… Преди си мислех, че ще има някаква подробност в картината, а в случая цялата картина представляваше призив за помощ.

Върнах се в Москва с цял пакет репродукции и цветни снимки. Започнах да ги изучавам. Механизмите, които бяха на пода, както и да ги въртях, бяха обикновени часовникови механизми. В ръцете на часовникаря обаче имаше още някакъв малък механизъм и той вече не беше часовник! Ето ви репродукция, ето ви и увеличения фрагмент, полюбувайте се… Тук и няма нищо за разбиране: сравнете това нещо само с механизмите, които са на пода, и ще видите, че нямат нищо общо. Обърнете внимание: проводници, проводници през седемнадесети век! А ето и транзистор. А тук извита стъклена тръбичка… Аз съм измерил всичко, тук всичко е ясно като на чертеж. Направих точен модел на прибора. Ето го, моля. Махаме корпуса му и всичко е както на фрагмента от картината.

На този етап възникна нов проблем: какво всъщност е това нещо? За какво е предназначено? Как работи?… Не, не е машина на времето. Поне не е действуваща машина на времето. Та нали картината представлява съобщение за станала авария. Най-вероятно това е част от машината. Да речем, такава част, каквато е карбураторът на автомобилния двигател. Или пък нещо съвсем странично: някакъв ламбда-тестер и т.н. и прочие.

Разбира се, въртях по най-различен начин това нещо. Нищо не излезе! И ето какво си мисля: там няма никакъв източник на енергия. Представете си, да речем, че по времето на Пушкин ви дават джобно фенерче, но без батерийка. Можеш да го въртиш колкото си искаш, да натискаш копчетата, да преместваш ръчките… Въпреки всичко няма да се получи нищо, защото от предпазливост е извадена батерийката. Очевидно Гио е извадил нещо от него — за да се избегне рискът от хроноклазъм. Обърнете внимание на обстоятелството, че компоновката е навсякъде плътна, а на това място има гнездо и свободно място. Създава се впечатлението, че на това място е имало нещо, ето я дори пружинката за закрепването му. Аз опитах със сухи батерии… Опитах и с нагряване, и с осветяване дори… Явно е, че тук се използува някаква друга енергия.

Както и да е, нека се върнем към самата работа. Необходима е публикация. Да се отпечата всичко, което разказах дотук. Как защо? На първо място: нека учените да помислят, може би някой ще се досети. На второ място: нека изкуствоведите да огледат и други картини. На сам човек и сто години няма да му стигнат да огледа всички музеи. Мисля си, че на мен ми е потръгнало, защото можеш и сто години да се въртиш сред картините и ако си сам, да не попаднеш на нищо. Та картините са пръснати по целия свят… А аз, какво ли? Аз ще продължа.

Само още две думи за хроноклазмите. Разбира се, може да се сметне, че преждевременните открития са вредни. Но ако изведнаж това нещо в кутията не е преждевременно? Може би именно на нас ни е съдено да се ориентираме в тази работа. Онези, в бъдещето, се надяват на нас: не ни подвеждайте, момчета… Лентата от моряшката барета на прадядо ми пулсира в моето сърце: не отстъпвай, братко, ще се появи хрононавтиката!

Под каква форма, казвате? А на мен пък ми е безразлична формата. И за да свърша: онези в своя двадесет и втори век също могат да прочетат тези редове. Така че прибавете в края на всичко написано: горещ пролетарски поздрав и поставете точка!