Клуб „Светлини сред сенките“
Непоискано добро (2)

II

месец по-късно

 

Нещо изпращя. Мая усети как тилът й се сблъсква с облегалка и уплътнител.

„Сънувам — успокои се мислено. — При такава засилка, стената зад матрака щеше да ми пръсне главата.“

— Метеоритна активност. Не създавайте паника! Останете по местата си! Всички колани…

— Какво? — извика Мая, отваряйки очи. Нещо се вряза в стомаха й. Две здрави ръце стиснаха раменете й и я принудиха да се облегне.

— Тихо! Всичко е наред. Мълчи!

Лицето на момчето беше сериозно и познато. Косата се стелеше покрай него като ореол и му придаваше вид на герой от младежки филм. Мая пое въздух с мисълта, че сънува нещо интересно. Беше във второкласен пътнически кораб. Лицата и главите наоколо бяха младежки.

— Екскурзия?! — изпусна неволно.

— Малко по-сложно е… Етиен Мюзи. — Момчето до нея й подаде ръка.

— Мая…

„Етиен Мюзи… Трябваше да се сетя веднага. На стената изглеждаше малко отпуснат, но така си е добре. Все пак това е моят сън.“

Мая се зачуди защо винаги сънува толкова реално. Преди известно време беше гледала репортаж за протестната подписка на скаутите на Мюзи. Той й беше харесал в „Дуел“, но с подписката я спечели още повече. Ето, че сега потта от ръката му лепнеше върху дланта й. Краката й бяха изтръпнали. Виждаше потъмнелите следи от откъртения джоб за багаж върху седалката пред себе си.

Корабът се разтресе отново. Този път по-слабо.

— Скоро ще премине. — Етиен надникна в мрачния илюминатор над главата си. Мая разглеждаше къдриците му. Откри тънко кичурче бели косми измежду тях.

— Ако това не е сън, аз съм луда.

— Не си луда. — Той се обърна към нея и добави много тихо: — И това се случва, но не вдигай шум.

— Невъзможно! Бях у дома… Аз съм у дома! — Мая се огледа трескаво. Никой освен нея не помръдваше. От лявата й страна имаше тесен коридор. Момчетата отдясно спяха.

— Бях сама. Не съм пила нищо… Може да не ми вярваш, но не съм… Чаках… Това не се случва наистина! — Мая втъкна палци в колана си и едва сега го забеляза. Той беше нещото, което се беше врязало в стомаха й преди малко. До нея Етиен Мюзи замислено разтриваше дланите си.

„Не е възможно да сънувам такива подробности!“

— Не съм се качвала тук. Не съм слагала това.

— Предполагам. — Той се понадигна, огледа се и седна внимателно. — А твоят колан? Тези джаджи по него за украса ли са, или носиш нещо?

Мая опипа кожените джобове, прикачени към колана й.

— За украса… Иначе има малко лекарства, лепенки… Неща от първа необходимост. Работя… работех с деца…

— Не е добре да ни чуват, че говорим. Ако това ще те успокои, повечето от тях — той посочи неопределено с глава — са попаднали тук по същия начин. Тези, които реагираха бурно, бяха наказани. Един от тях още не се е върнал. Де факто, ти се събуди последна. Още не са те усетили. По-добре е да не се случва… Мога да приема, че никога не си опитвала опиат. Това, което са ти сложили, те е държало почти в кома.

— Но как…

— Какво правеше? Последното, което си спомняш, преди да се събудиш тук? Била си у вас. Какво правеше? — Етиен шепнеше задъхано.

— Чаках Они… живее в моя сектор. Приготвях сандвичи…

— Нещо друго? Шум, някакви звуци?

— Звънецът.

— Они?

— Не… Беше непозната жена. Пита за съседа отсреща. — Етиен се усмихна. — Често го търсят… Той се крие от някого.

— Жената! Тя ли беше последното, което видя? — Той приближи глава.

— Не… Аз не помня… — Мая захапа показалеца си. — Не помня дали затворих вратата…

— Ясно! — Етиен се облегна назад. После ръката му докосна нейната. — Стой близо до мен! Не говори с никого! Не предприемай нищо, без да сме го обсъдили… Не реагирай на нищо.

— Етиен!

— Ако искаш да останеш жива, ще ме послушаш.

— Децата… Они има карта. Може да влезе, но ако някой вече е там? Какво ще стане с децата?

Той я погледна строго. Лицето му избледня и тя разбра, че преглъща нещо мъчително.

— В момента можеш да помогнеш само на себе си… — Погледът му се стрелна към мрака отвъд илюминатора. — Всъщност и в това не съм много сигурен.

 

 

Мая седеше в леглото си, сърбаше рядката чорба с притворени очи и слушаше шума от приборите на другите. Умът й беше празен. Усещаше мизерията наоколо с кожата си. Буцестият дюшек, мърлявата завивка… Надигна се и се огледа вяло. Мръсносивият под, осеян с дребни боклуци и косми, лепкавите бутони за шкафчето за лични вещи…

„Взели са ми телефона и ножа. Може би просто не са проверили джобовете на колана. Добре, че не са!“

— Може ли? — Етиен подаде глава от долното легло.

— Качвай се!

Той дръпна металната стълба, покатери се бързо и я прибра.

— Тук ще си добре — каза, сякаш се мъчеше сам себе си да убеди.

— Аз съм единственото момиче на кораба. Няма да съм добре.

— Кийра, ето там… — Етиен й сочеше към една изящно обла глава. Косата по нея не надвишаваше сантиметър. След малко момичето откри приятния си профил към тях.

— Две сме.

Мая усети нечий враждебен поглед и се извърна. Намръщен младеж с красиво, но студено лице ги наблюдаваше от съседното горно легло.

— Игнорирай го! — тихо нареди Етиен.

Тя сведе очи към купичката и неохотно продължи да се храни.

— Размирникът не се върна — каза замислено. — Сега сме двайсет. Пътуването трае два месеца. Ако всеки ден изчезва по един, няма да минем и половината път.

— Трудово-възпитателен комплекс — спомни си Мая. — Какво трябва да означава това?

— Експлоатация. Трудиш се за човечеството, докато те възпитават.

— Но как? — Мая остави купичката си и се взря в лицето му. Стори й се уморен. — Как стигнах до тук?

— Някой е подал сигнал… Не изпивай всичката! — Той хвана ръката й. Мая се сепна, стисна конвулсивно пластмасовата чаша и я разля в леглото.

— Тихо! — Етиен й помогна да изтръска водата от завивката. — Това, което ни приспива, е във водата. Когато ядем супа или плодове… ако изобщо се сетят за плодове… пий по-малко. Винаги, когато можеш. Искам те будна!

Мая трепна и откъсна рамо от неговото.

— Не! — Той се усмихна измъчено. — Не си мисли глупости. — После сведе глава към нея и поясни тихо: — Не мога да избягам без помощ. Аз трябва да се върна на Земята!

— Етиен! — Мая стисна лакътя му и се огледа. Момчето от съседното легло продължаваше да ги наблюдава.

— Ще го измисля. — Той протегна ръка и прибра зад ухото й едно непокорно кехлибарено кичурче. — Засега нека изглеждаме като двойка. И не забравяй… Не реагираш на нищо!

— Ще го измислиш? Етиен, ако искаш да участвам… Съжалявам, но искам да знам всичко. Гледах „Дуел“, помня…

Пронизителен писък разкъса шепота им. Мая вдигна поглед към сивия таван.

— Не е аларма! — Ледено-ироничният глас на момчето от съседното легло я върна в реалността. На пода, близо до вратата, се тресеше тяло. Беше слабото момче, което преди малко слезе от леглото си.

„Може да е отивал до тоалетната.“

Кийра изпищя.

— Глупачка! — изръмжа Етиен.

Охраната нахлу като наводнение. Лъскавите сиви нашивки и отличителни знаци проблясваха студено върху черните униформи.

— Епилепсия?!

— По-скоро другото… Последна фаза, неспасяемо е.

— Отнесете го!

— Къде го водите? — извика някой.

— Не се месете. Не задавайте въпроси. Нямате права. — Капитанът оглеждаше поред младежите, насядали или налягали върху леглата. Лицето му беше трапецовидно, с долна челюст на хищник. Мая забеляза как съседът й с острия поглед застина, имитирайки безучастност.

— Ти! — Капитанът се запъти към тях, удължавайки мимоходом енергийната си палка. Мушна я в гърдите на Етиен. Върхът й бръмна едва-едва, но младежът се преви на две. — Като свършиш с чукането, се връщаш в леглото си!

Мая потрепна. Очите на военния се прехвърлиха върху нея.

— Малко е мършава, но като за вас става.

Той се обърна и излезе. От подчинените му нямаше следа, нито от момчето с гърча.

— Няма да го върнат — изпъшка Етиен. Мая се извърна към него. Лицето му все още беше сгърчено.

— Какво ти направи? — Тя го прегърна спонтанно. Всъщност търсеше утеха за себе си.

— Ще се оправя… трепериш. — Той се стегна, после отвърна на прегръдката. Мая усети къдриците му между пръстите си и зарови ръце по-надълбоко в тях.

— Етиен… какво ще правим сега?

 

 

Кериан Константин не спеше. Беше убеден, че е единственият буден в помещението. Надигна се безшумно в леглото си. Студът от стената се разля по гърба му и доизбистри съзнанието му. Светлокосата лигла от съседното легло спеше, завита през глава. Отдолу Етиен Мюзи похъркваше.

„Риалити звезда и… скаутски лидер!“ — с ирония си помисли Кериан. Мушна два пръста в ботуша си и измъкна бавно тъничък бележник. Отвори го. Екранът светна в бледосиньо и момчето се огледа отново.

„Не биха могли да забележат светлината. Посред нощ и с тези празни мозъци! Корабът е по-стар от света… Сензори… кой ще му сложи сензори. Имат си толкова модерни джаджи за служебно летене. Дори «сънчото» им е като за затворници.“

Беше опасно да търси връзка с мрежата от тук. Ако дежурният на мостика засечеше сигнала? За непресметнати рискове беше рано. Можеше обаче да използва някой от десетките съхранени колектори.

„Звезда 4, станцията на трудово-възпитателния комплекс.“

Често се беше чудил защо имената на всякакъв род обекти, открити или построени от хората, задължително са идиотски.

Площ: 30 128 км²

Население: 3,9 милиона души

Валута: алиански кредити

„Звучи като място за живеене. Малка трудово-възпитателна държава. На Земята няма толкова хора.“

Кериан угаси екрана. Имаше намерение да провери още неща — класа на кораба, макар че предполагаше какъв ще е резултатът, химическия състав на упойващите таблетки във водата и действието им…

„Близо четири милиона души! Колко от тях се превъзпитават и колко са възпитатели?“

Той изпъна крака. Усещаше студа чак с костите си, затова се омота до носа в миризливата завивка.

„Валутата им е алиански кредити. Просто трябва да стигна до Звезда 4 жив.“

 

 

Закуската пареше. Мая седеше свита до Етиен и стискаше купичката, увила длани в ръкавите си.

— Мисля, че е борш… Малко е редичък.

— Това е добре… повече вода без „сънчо“. — Етиен остави питката и купичката си на подвижната поставка, притвори очи и се облегна назад. Изглеждаше блед. Клепачите му бяха подпухнали.

— Ъммм… — Мая протегна несигурно ръка, измъкна я от ръкава и докосна челото му.

— Добре съм.

— Имаш температура… почти съм сигурна. — Страхът се скупчи на буца в гърлото й. — Етиен, не можем да си позволим да се разболееш. Онзи капитан… Той ще те…

Вратата към пътническия отсек се плъзна шумно. Етиен отвори очи и сграбчи ръката й. Погледът му заповядваше да мълчи. Капитанът влезе с войнишка стъпка, спря рязко по средата на помещението и огледа насядалите покрай храната си младежи.

— Аз съм капитан Лестад. Летим втори ден, към Звезда 4. Не смятам да повтарям за неразбралите защо и как сте се озовали тук. Ще напомня само, че нямате права — следователно аз няма да търпя въпроси, оплаквания, възражения…

Капитанът се въртеше бавно около оста си, докато говореше и оглеждаше пребледнелите, отнесени лица.

— Дисциплината е добра. Ще наредя да коригират климатиците, сержантите докладваха, че е студено. Сержант Баге трябва да ви е пояснил, че ви е разрешено да ползвате само това помещение и — той насочи показалец към пътническия отсек — другото там. Ограничавайте престоя си в тоалетната! Двойките… — Той погледна първо към Кийра, която стреснато се откъсна от прегръдката на полузаспалия Томи Дийн. — Да се чифтосват, без да създават дискомфорт на околните. — Очите му се спряха върху Мая. Етиен не пусна ръката й. Стисна я по-силно.

— Какво стана с Давид и с момчето, което наказахте по-рано вчера? — внезапно изстреля Кийра.

— Питаш ли ме? — Капитанът се засили към нея. Приведе се отгоре й. — Ти ми зададе въпрос?!

Светкавичен опак шамар отхвърли главата на момичето към стената. Звукът от удара беше стряскащ, като кръвта, бликнала по слепоочието й. Кийра притисна с пръсти лявата си вежда.

— Ти! — Капитанът дръпна Томи Дийн за ръкава, извлече го от леглото и го захвърли на пода. — Имаш ли нещо да ме питаш?

— Какво съм направил? — изхълца Томи, когато енергийната палка заигра по гърба и гърдите му. Той се гърчеше, Кийра хлипаше.

— Някой има ли още въпроси? — Капитанът вдигна зачервеното си лице и отново изгледа всички поред. Мая сведе очи, преди да се обърне към нея. С периферията на зрението си забеляза Кериан. Той успешно имитираше неадекватност.

— Ставаш и мируваш! Ясно? — Капитанът не крещеше. Говореше с фанатично спокойствие, но суровият му глас изпълваше цялото помещение. Мая се загърна със завивката на Етиен.

Томи стана и накуцвайки се дотътри до леглото си. Целият му гръб беше осеян с косми и боклучета. Пръстите на Мая зъзнеха дори в горещата длан на Етиен. Нямото напрежение във въздуха я душеше.

— Мисля, че бях ясен! — Капитанът излезе.

Мая потърси очите на Етиен, но срещна потното му чело.

— Господи, не! — Тя прокара длан по лицето му. — Целият гориш… Мокър си.

— Ще се оправя. — Етиен се надигна с мъка. — Само ми е малко замаяно.

Мая опипа гърба му. Суичърът му беше влажен и топъл.

— Етиен, трябва да се качиш горе… На моето легло. Имам лекарства, помниш ли? Няма да оздравееш, ако не се лекуваш.

Мая се огледа трескаво. Кийра целуваше Томи, съседите на Етиен от двете страни закусваха с вели движения. Двете момчета вдясно от Кийра си говореха, лениво ухилени.

— Хайде… сега е моментът!

Тя направи път на Етиен, като междувременно нагласи стълбичката. Той се изкатери тромаво.

— Няма да се оправи, като се качи на високо — жлъчно подметна Кериан.

— Не знаех, че разбираш и от хора, Кер дъ уан!

Етиен кръстоса поглед с момчето. Мая отвори един от джобовете на колана си и измъкна две кутийки.

— Това за температурата… плюс тази, ако е новият грип… профилактично. И комплекс витамини. — Тя изсипа трите таблетки в шепата му и посегна към чашката си с вода.

— Ще ги взема така. — Етиен вдигна свободната си ръка да я спре.

— Ако водата е стояла известно време неподвижно, опиатът се е утаил на дъното. Можеш да пиеш. Само го прави внимателно. — Този път в гласа на Кериан нямаше ирония.

— Сигурен ли си? — Мая се взря в лицето му. Изпод надменността прозираха умора и някаква спотаена тъга.

— Не го слушай! — прошепна Етиен. Мръщеше се нещастно, сигурно от вкуса на лекарствата.

— Защо да ви лъжа? — тихо попита Кериан.

— А защо да ни помагаш? — изсъска Етиен.

— Да кажем, че знам какво правите, а Етиен знае кой съм. Нека оздравее и ще обсъдим нещата — прошепна момчето.

Мая взе чашата и огледа водата в нея. На дъното май наистина имаше утайка с цвят на пепел.

— Опитай! — Тя поднесе чашата към устните на Етиен. Той отпи и преглътна с облекчение. — Още малко.

Етиен пи отново. После се отпусна върху възглавницата.

— Боли ли те нещо? — Мая го зави внимателно.

— Гърбът, ръцете, краката… Всичко! — Той се усмихна. — Ще се оправя бързо. Боледувам много рядко.

— Трябва да съблече влажните дрехи. Пуснали са климатиците. — Кериан опипваше с длан стената.

— Хайде! Ще ти помогна. — Мая махна завивката и разкопча суичъра на Етиен. Той изпъшка, но се надигна, съблече го, после махна и тениската.

„Гладичък е! — неволно си помисли Мая. — И наистина е малко пухкав за скаут, но му отива.“

— Сега смятам да поспя, а ти престани да се тревожиш. — Етиен придърпа завивката си.

Мая подреди дрехите на ръба на леглото и се обърна към Кериан.

— Дай си ръката!

Той протегна длан, без въпроси.

— Профилактично… Мисля, че е новият грип. — Подаде му две таблетки. Втората беше комплексът витамини. — И аз ще пия!

Кериан кимна. После ги подхвърли в устата си, извади чашата си от шкафчето за лични вещи и пи демонстративно.

Мая се огледа за другите. Явно никой не се интересуваше от заниманията им.

— Климатикът започва да се усеща — промърмори зарадвано, щом облегна гръб на стената.

— Пссст! Тази вечер ще е трудна — прошепна Кериан. — Прикрием ли го до утре, всичко ще се оправи.

 

 

Мая лежеше, свита в ембрионална поза до краката на Етиен. Днес обядът и вечерята бяха поверени на глуповатия сержант Баге. Кериан й помогна да вземе порциите на Етиен, а после я прикриваше, докато тя събуди болния и му помогне да се нахрани и да изпие лекарствата си. Етиен не беше добре. Температурата му не спадаше. При второто събуждане говореше несвързано и гледаше с празни очи. Споменаваше някаква Леона. „Леона трябва да знае!“ Питаше за Дел Амброзия така, сякаш отказваше да си спомни смъртта й.

Мая чу пъшкане, поизправи се в леглото, а после се протегна с гръб, опрян о стената. Ръцете й потърсиха челото на Етиен. Мокро и горещо.

„Никаква промяна! Температурата може да го убие!“

Във вътрешния джоб на колана си имаше мокри масажни кърпички.

„Освежиха Они, когато слънчаса… Горкият Они, дано да е добре!“

Мая извади пакетчето с треперещи пръсти и се огледа. На слабата бяла светлина лицето на Етиен изглеждаше сиво. Тя измъкна кърпичка. Приятният мирис на мента разведри застоялия въздух. Мая попи внимателно потта по челото, оправи мокрите къдрици и избърса лицето на Етиен.

— Ще те отвия за малко. Това трябва да те освежи — каза тихо, колкото да се оправдае пред себе си. После смъкна одеялото и извади нова кърпичка. Усещаше мириса на потта, топлината на кожата му, уханието на ментата. Неволно се загледа в напуканите му устни. Замисли се, че никога не бе докосвала момче така. Беше се грижила за болната си баба до смъртта й. Помагаше на децата от дома, на децата от сектора… Лекувала беше рани, намествала беше изкълчвания, но никога не се бе чувствала така.

Ръката с кърпичката се спусна от шията към гърдите. Мускулите по тях личаха, но явно скоро не им бе обръщано внимание. Ментата изпълни въздуха в помещението. Етиен се размърда и тежко се обърна на една страна.

— Мая! — Това беше гласът на Кериан, тих и напрегнат. — Каква е тази воня? Ще те усетят!

Тя се стресна, дръпна завивката, за да покрие тялото на Етиен, и се извърна към Кериан.

— Спри с това!

— Добре… Има ли будни?

Мая се вгледа в сумрака. Отсреща, на леглата на Кийра и Дийн, не помръдваше нищо. Етиен промърмори отново.

— Леона… трябва да…

— Тихо! — Мая провери косата на тила му. Беше мокра. Тя я разроши и заоправя старателно отделните къдрици, сякаш от това зависеше оздравяването му. — Не се обръщай! Постой така. Косата ти трябва да изсъхне.

Етиен издиша шумно. Мая прие това като съгласие.

— Ще оздравееш! — прошепна тя, навеждайки се по-близо до него. После се мушна под завивката. — Само не се предавай, Етиен. Не се предавай!

 

 

Изминаха цели два дни без премеждия. Капитан Лестад не се появи. Никой не припадна. Нямаше изчезнали или пребити. Задържаните спяха по повече от петнайсет часа в денонощието, а Етиен Мюзи започна да се възстановява. Вчера бе слязъл в леглото си, а днес вече шушукаше нещо на Мая, ухилен жизнено, въпреки мораво-бледия тен на лицето му и сенките под очите.

Кериан Константин се усамотяваше често в пътническия отсек, където освен че можеше да размишлява на спокойствие и по-слабо вмирисан въздух, успяваше да извади и електронния си бележник, за да направи някоя проверка или изчисление. Знаеше, че Мая го наблюдава, и се надяваше тя да споделя видяното с Етиен Мюзи. Трябваха му съучастници, най-вероятно само те двамата, за да успее да се измъкне в удобен момент.

„Двамата влюбени идеалисти! Идеалното алиби!“ Той се подсмихна.

Вратата някъде отпред се плъзна със съсък. Кериан се сниши на мястото си, притвори очи и открехна уста в имитация на дрямка. Тежките ботуши, чието ритмично тракане издаваше стегната походка, бяха следвани от по-ситни стъпки. Енергичен слуга! Някой, който се старае да чуе всеки звук от разсъжденията на своя капитан.

„Лестад и… подмазвачът Макелън“ — предположи Кериан.

— Слагаш по две таблетки! Който издържи… — Гласът на капитан Лестад режеше слуха. — Психопатчето Томи Дийн ще оставиш за мен!

— Да, сър! — измяука Макелън.

— Курвата… онази с бръснатата глава, можеш да ползваш, когато приключа с него.

— Сър?! — Сержантът прозвуча смутено.

— Роман Дали не вдига глава от възглавницата си, а трябваше да внимаваме с него. Мюзи е парцал. Не помни нищо и другите не го помнят. Не е заплаха. Кукличката му не става. Сладко лице върху торба кокали…

— Да, сър! Все пак, някой може да го познае. Добре е, че удвоявате дозата.

— Виж! — Стъпките спряха. — Рико Мелоне… Него трябва да ликвидираме още тази седмица!

— Сър, простете, сър, но някои от тях май не са престъпници — измънка сержантът. — Онзи Рутие… и момичето на Мюзи…

— Всички са престъпници! — Капитанът продължи напред. — Виж го тоя!

Кериан усети, че Лестад стои над него, но не помръдна.

— Дрогиран олигофрен… Виновен е! Имаше работа, бъдеще, но избра да е престъпник.

— Да, сър!

— Сега ще работят за нас… Мнозинството храни малцинството. Изпитана схема.

Отминаха. Вратата към спалния отсек се отвори, затвори се, но Кериан не помръдна от мястото си. Остана така и когато дежурният кухненски работник избута количката по тесния коридор. От нея миришеше на кюфтета с много силни подправки и на още нещо тежко.

Капитан Лестад обяви, че банята ще се ползва само в неделя. „Един по един, срещу личен талон!“ — беше заявил. Кериан се подсмихна. Надигна се, за да вижда прозореца, и мерна лицето на Мая, която надзърташе притеснено към мястото му.

„Дано се сетиш да ми вземеш обяда!“

 

 

— Всички се трупясаха! — Етиен надникна от леглото на Мая и тя го последва.

— От днес сме с двойна доза „сънчо“ във водата — подхвърли Кериан. Мая откри някакво спотаено очакване в изражението му.

— Как така знаеш всичко? — тихо попита тя. — Винаги знаеш какво се случва… Как?

— Някои хора имат дарбата да използват органа в главата си по предназначение…

— Константин, ако ще казваш нещо, прескочи момента с подпирането на разклатеното ти его — озъби се Етиен.

— Скаутски хумор. Отлично! — Кериан се изхлузи гъвкаво от леглото си.

— Може ли? — Той смъкна стълбичката към леглото на Мая. Тя му кимна. Момчето се изкатери, настани се до нея и погледна остро Етиен.

— Слушам те! — натърти Етиен.

— Ходя там от време на време. — Кериан посочи с глава към пътническия отсек.

— Забелязах.

На Мая й стана горещо между двамата.

— Има ли начин да си говорите, без да се заяждате? — попита.

— Лестад ще убие Рико Мелоне до края на седмицата. — Кериан ги прониза с бездънно тъмните си очи. — Томи Дийн също, а Кийра ще стане нощна играчка на Макелън.

— Гадост! — прошепна Мая. — Но откъде…

— Чул е Лестад — прекъсна я Етиен. — Беше там, когато Лестад и Макелън дойдоха.

Кериан се подсмихна и го простреля с показалец.

— Точно.

— И какво предлагаш? — смръщи се Етиен. — Имаш някаква идея… решение…

— Съвпада с вашето. Бягство! — обяви момчето.

— Константин! — Мая сложи ръка пред устата си и се огледа стреснато.

— Двойна доза „сънчо“, помниш ли? И чуват само ако извикаш… Не им трябва повече.

— Какъв е твоят план? — настоя Етиен.

— Сигурен! — Кериан мушна два пръста в ботуша си, за да измъкне от там електронния бележник. Отвори го и пусна на екрана бял лист. Начерта пресечен конус и два куба, залепени от двете му страни. — Това е корабът. Ние сме тук. — Той огради с червен курсор място в задната част на конуса. — Тук са баните. — Курсорът направи малко кръгче, близо до предишния червен контур. — Люкове има тук, тук и тук. — Още три червени кръга пресякоха черните линии на скицата. Два от тях бяха върху кубовете, един — отпред в служебния отсек, включващ мостика на кораба, а зад него кухнята и сервизните помещения.

— Няколко дни преди пристигането… Два, три най-много, трябва да убедим другите да пият водата като нас.

— Как? — прекъсна го Етиен.

— Ти ще ми кажеш. Аз не съм бил скаутски лидер… Не съм и риалити-звезда. Ако искаш, раздай автографи.

— Спри да ме иронизираш!

— Убеждаваме ги! Разкриваме им плана за бягство и чакаме часа на приземяването. — Кериан беше върнал поглед върху чертежа си. — Трябва да са надъхани. Да мислят, че могат да се спасят само защото са спрели „сънчото“…

— Искаш да жертваме всички? Константин, това е умишлено масово убийство!

— Щом казваш… Ако е за убийства, никога не бих оспорвал авторитета ти.

— Константин!

Лицето на Етиен се беше изкривило в животинска гримаса.

— Беше нещастен случай!

— Разбира се, по време на протест е нормално да загине полицай…

— Беше нещастие! — Етиен се пресегна през Мая и сграбчи Кериан за врата. — Неговата шейна следваше нашата… Не беше добър в летенето.

— Пусни го! — Мая стисна ръката на Етиен. Кериан беше започнал да почервенява и се закашля. — Стига толкова!

Етиен го пусна и въздъхна, а главата му клюмна.

„Убийство… А какво е направил Константин? Какво правя аз тук, ако всички са… Господи!“

— Май е започнало да ти харесва. — Кериан се облегна на стената.

— Поне не съм предавал другарчетата си, за да си спася задника — проговори Етиен, без да го поглежда. — После те взеха на работа в службите. Кер дъ уан — хакерът на десетилетието! Кого предаде там, Константин? Или този път се задоволи с нещо по-просто? Кражба?!

— Няма да ви слушам повече! — Мая се надигна от леглото, но Етиен я спря.

— Не беше най-добрият начин да го научиш, но сега вече знаеш, че си спасила живота на убиец.

— Етиен! — От очите му я обля такова страдание, че дъхът й заседна в гърдите. — Било е нещастие. Нека забравим за това!

— Любовта прощава всичко — безизразно вметна Кериан. — Успокойте се! Ще поговорим след вечерята.

Той се изправи и се прехвърли на своето легло с елегантен скок. После се зарови в завивката си, загърбвайки и двамата.

— Изобщо не прилича на хакер — въздъхна Мая.

— Изкуствен интелект. — Етиен беше посърнал. Не смееше да я погледне.

— Хей! — Тя заоправя косата му на тила. Усещаше тръпки в стомаха си при всяко докосване и изведнъж разбра, че Етиен е единствената причина да запази самообладание досега.

„Отдавна да съм се паникьосала! Мястото ми не е тук!“

— Трябваше да ти кажа. — Той я погледна, после притвори очи. Мая взе лицето му в ръце.

— Стегни се, Етиен! Нямаме време да говорим за минали грехове. Трябва да му предложим свой вариант за бягство. Вариант, в който никой не умира, ако е възможно.

 

 

Етиен лежеше с отворени очи и чакаше шумът в помещението да утихне. Мая дремеше до него. Крехка, светлокоса и уязвима, като спящ ангел. Отново видя Дел, в боксерки с прасковен цвят…

Дел. Дел просто си тръгна. Писа му, че отива надалеч, и не се обади повече.

Сигурно го намрази за това, че уби човек.

И все пак нещо не беше наред. Нещо се губеше. В „Дуел“ победиха, а после…

Мая се размърда, но не се събуди. Етиен се загледа в ефирното й лице.

„Тя не е направила нищо! Трябва да разбера защо е тук. Може да има и други невинни. Нещастници, които Константин иска да жертва заради свободата си. В цялата история има нещо сбъркано.“

— Етиен! — Мая проговори, без да отваря очи. Той положи ръка върху главата й.

— Почивай си!

— Трябва да вземеш лекарствата. Все още не си напълно здрав — прошепна тя.

— Знам! Ще ги взема. — Той въздъхна. — Мая, ти ме познаваш, нали? Позна ме още преди да ти се представя… така ми се стори.

— А… да. Аз гледах… бях за ва… теб… в „Дуел“. — Тя поруменя. — Гледах и протеста после…

— Да, протеста. — Той потри с ръка шията си. — Бях виновен. Не знам защо… „Алианс Сикрет“ просто… Ал ни подведе, но сега не е тук.

— Но Аракси също е убиец. Той я уби и не е тук. — Очите й бяха пълни със съчувствие, но Етиен не реагира.

— Аракси?! Той не беше на площада. Кого е убил?

— О… Етиен… — Мая пребледня изведнъж. — Извинявай, сигурно е било голям стрес… Да не говорим за…

— Кого е убил? — Той сграбчи ръката й. Явно я беше стиснал силно, защото тя изохка.

— Нещо става с нас, Етиен. И аз не помня някои неща. Губят ми се моменти… цели дни. Толкова мислих…

— Срещу кого мислиш, че беше подписката? Гледала си, кажи ми какво помниш! — настоя Етиен.

— Продуцентите на „Дуел“… Те наистина трябваше да спрат шоуто. Още когато Дел падна в капана… — Тя спря и закри устата си с длан.

— Мъртва е, нали? Аракси… Аракси я е убил! — Етиен опря тила си на стената и притвори очи. — Тя не е спряла да ме обича… Не си е тръгнала, просто така… И писмото… почеркът! Почеркът беше толкова нервен, толкова различен от нейните подредени, заоблени букви… Леона! Тя ще види още едно черно… Трябва да се върна за Леона!

— Какво става, Етиен? — Мая докосна лицето му. Той трепна и се отдръпна.

— Не знам… Мая, ще отида да се разбера с него. — Той посочи към Кериан. — Имаш ли ми доверие? В смисъл, ако говоря с Константин насаме.

— Предателят беше той. — Мая се подсмихна. Ръката й потърси неговата и я стисна. — Внимавай с него!

— Спокойно, никой не е точно такъв, за какъвто се представя.

Етиен се наведе към нея, целуна я по бузата и прошепна:

— Искам да помислиш за нещо! Опитай се да си спомниш имала ли си врагове. Някой, който се е заяждал с теб… Заплахи, сексуален тормоз, някой, на когото работата ти пречи… Родители! — Той се надигна замислено. — Те са най-опасни, когато си внушат, че някой отмъква децата им. Помисли за това!

Мая го гледаше с уплаха.

„Тя ще се сети. Може би вече знае кой я е натопил. Да можех и аз… И защо ми оставят само добрите спомени?“

— Не бързай! — Той спусна стълбичката и внимателно слезе долу. Някои от младежите все още помръдваха в леглата си. Кийра беше заспала отвита, с глава върху гърдите на Томи.

Нещо изсвистя близо до рамото му. Етиен отскочи стреснато и срещна доволната усмивка на Кериан. Той надничаше от леглото си и сочеше с очи стълбичката.

— Винаги ориентиран! — Етиен се постара да се изкачи ловко и небрежно, като Кериан.

— Идваш сам?! — Кериан му направи място.

— Проблем ли има?

— Сляпото доверие винаги ме е притеснявало. Говори за непредпазливост или още по-лошо — лекомислие. — Той го гледаше изпитателно. — Трябват ни друго, ако искаме да успеем.

— Трябва ни екип. Ако всеки хукне да спасява собствения си задник, ще настане хаос. Може да ни убият. Всички до един!

— Предполагах, че ще кажеш нещо такова.

— Добре, сега ще ти кажа още нещо. Аз съм убиец, а ти — предател и още дявол знае какво. Тук е пълно с отрепки като нас, но има и…

— Невинни?! Защо преброи себе си от виновните? Твърдеше, че е нещастен случай. — Кериан го гледаше с очи като куршуми. — Имаше причина да го направиш!

— Разбираш за какво ти говоря — ядоса се Етиен. — Мая не знае защо е тук. Работила е с деца. Била е в дома си и изведнъж се събужда до мен.

— Романтика!

— Константин, ако има и други като нея, не можем…

— Нито да сме сигурни, нито да спасим всички.

Гледаха се като хищници преди атака.

— Ще следваме моя план! Правото на първия — изръмжа Етиен.

— Внимавай, когато обсъждаш план за бягство с предател!

— Ще събудим всички! Няма да говорим за бягство. — Етиен сниши глас. — Първо ще им кажем за водата. Трябва да разберем кой кой е, тогава ще можем да си разпределим ролите.

— Аз кого ще играя? — хилна се Кериан.

— Хирурга! — Сега беше ред на Етиен да се смее. Едва се сдържа, при вида на сащисаното лице насреща си. — Когато се махнем от тук, ти ще изчегърташ спомена за нас от паметта на системата. Ще създадеш и присадиш нови граждани на алианса… Надявам се дотогава да си измислиш име, което ще ти отива.

— Значи ви трябвам жив. Тази част от плана ти ми харесва.

— Трябва да се върна на Земята! — тихо отсече Етиен. — Иначе… любопитен съм как е на станциите. Изглежда, че човечеството е преселено там. Каквото от него е оцеляло. Сигурно знаят повече…

— Земята — раят на „Алианс Сикрет“!

— Ах… не… неее…

Някой хленчеше в сумрака. Етиен погледна първо към леглото на Мая.

— Какво става? — Тя се надигна изплашено. — Етиен?

— Помощ…

— Не реагирай, Мая! — Той скочи от леглото. — Ще говорим после! — каза към Кериан.

Неясният хленч идваше откъм леглото на Кийра.

— Не… ооо… не…

— Тихо, Кийра! Не вдигай шум! Кажи ми какво има? — Етиен я приближи. Ленивите й движения издаваха, че „сънчото“ я стиска здраво в обятията си.

— Студен е… Помощ… — извика, но гласът й заглъхна.

Вратата на съседния отсек изсъска. Капитан Лестад се появи в дъното на коридора, следван от осветлението, което мимоходом бе включил.

— Етиен! — извика Мая. — Лягай си! Бързо!

Той успя да се добере до леглото си и се мушна под завивките направо с обувките.

— Студен е… студен… — мрънкаше Кийра.

Вратата се отвори. Осветлението избухна изведнъж. Капитан Лестад не се огледа. Не попита кой вдига шум. Направо закрачи към леглото на Кийра. Наведе се над момчето до нея и опипа врата му.

— Мъртъв! — обяви.

— Не!

Изплющя шамар.

— Марш на горното легло! — нареди капитанът.

Етиен чу стон над себе си. Мая плачеше.

„Дано не направи нещо глупаво…“

Кийра се покатери хленчейки на леглото на Томи Дийн. Сержант Баге нахълта, следван от лейтенант Макелън.

— Наредих да сте тук веднага! — изръмжа Лестад. После извлече трупа от леглото и го изтърси на земята. Подритна го. — Изхвърлете това!

Двамата се подчиниха безмълвно. Лестад ги изчака да излязат, обърна се и обходи с поглед помещението. Етиен успя да стисне очи точно навреме.

— Млъквай и заспивай! — изсъска Лестад, а палката му изсвистя и се стовари върху нещо. Чу се пресечен стон. Скимтенето откъм леглото на Кийра утихна. Осветлението изгасна и капитанът си отиде.

Етиен си даде няколко минути покой. Искаше да помисли, а и да остави другите двама да се съвземат от шока. После стана, дръпна стълбичката към леглото на Мая, качи се и каза тихо:

— Трябва да действаме бързо!

— Умираме по-често, отколкото се къпем — подхвърли от своето легло Кериан.

— Идвай тук! — процеди Етиен.

— Аз си спомних. Това, което искаше. Вече знам… — Мая се сгуши в Етиен и отпусна глава на рамото му. — Майката на Они!

— И какъв е планът? — Кериан се беше настанил от другата му страна и ги гледаше непроницаемо.

— После, Мая! Напомни ми, ако забравя…

— Таен план в плана?

— Не, лично е. — Етиен се обърна към него. — Ще започнем утре! Още на закуската. Когато Баге, или който там ни пратят, се омете, вие двамата ще ми помогнете да съберем водата им. Ще ги събудим. Ще им кажем, че ги дрогират и че трима от нас вече не са живи… Мисля, че Лестад ще убие всеки, в когото се съмнява. Всеки, който би могъл да има план!

— Ще ни предадат или ще ни разкъсат живи, защото мразят да мислят с главите си. — Кериан се намръщи. — Само трима сме. Не ги познаваме. Не можем да им се доверим. Ако са будни, все някой ще се изпусне… Лестад не се съмнява в нас.

— И най-глупавият иска да живее, Константин! — Етиен го гледаше в очите: топчета тъмно сребро в сумрака. — Ще приемеш моя план! Твоят включваше прекалено малко оцелели. Ако сме повече, имаме по-голям шанс.

* * *

„Тони!“

Той се стресна, подскочи и втренчи поглед в нея.

„Спокойно! Сега извади мускалчето и си оплескай лицето. Под носа!“

Той закима уплашено. Първо й дожаля, после му се ядоса.

„Направи го веднага! Трябва да излезем сега!“

Съучениците им решаваха тест по гражданска сигурност. Всички погледи бяха впити в мониторите. Тони извади мускалчето и се оплеска така, все едно беше изял сурова птица.

— Господин Ръж — скокна от мястото си Леона и се засили към Тони, — той кърви. Може ли да…

— Да, излезте. Добре ли си, Тони? — Възрастният преподавател изглеждаше притеснен. Леона се почувства гузна, само за миг.

„Има по-важни неща… Ръж ще прости. Не му пука!“

— Имам слаби капиляри. Трябва да полежа — изхленчи Тони.

Леона го извлече навън.

— Какво си намислила? Ще ни изключат. — Момчето извади кърпички от джоба си и започна да се бърше стръвно.

— Дай на мен. — Леона побърза да го почисти от боята. — Избрах добър цвят.

— Леона, какво…

— Закачих се за Етиен! От няколко дни го усещам различен, сега успях. — Леона го дръпна по коридора, който водеше вън от сградата. — Сега го държа, но нищо не мога да му предам. Мисля, че е далече.

— Виж… не че се съмнявам, че го можеш това. — Той завъртя очи. — Леона, сигурна ли си, че не си внушаваш някои неща? Етиен не би одобрил… Той нямаше да избяга при Ръж.

— Стига! Мога да си внуша всичко, но не и връзката — ядоса се тя. — Щом се закача, има връзка… Не можеш да го разбереш, довери ми се!

— Трябва да говорим с Ор.

— Затова те извиках… Тони, аз все пак мисля, че той е по-далеч… Не е отвън. — Леона стисна ръката му.

— Как по-далеч? Не е умрял, нали?

„Ама че си глупак!“

— Не е на Земята! — натърти Леона. — Ще го пратят при Марко. Бог ме наказа.

— Теб да, но защо и Етиен… — Тони се смути. — Извинявай, Леона…

„За да ми е още по-гадно. Да прецакам всичко…“

— Не знам, Тони. Не се извинявай.

Бяха стигнали до изхода.

— Повика ли Ор?

— Те са отвън, в параклиса.

— Чак там! — Тони пак спря. — Ще изпуснем всички часове. Лестад ще те махне от училището и как ще се виждаме тогава?

„Лестад го няма наоколо. И него го усещам далече.“

— Пак в параклиса. Не ми пука за училището.

— Леона, ако Етиен замине от тук… ако са го пратили там…

— Той ще се върне! — отсече тя.

„Ще обърна космоса, но ще го намеря, Тони. Където и да е… аз го усещам.“

— Искахме да направим нещо полезно. — Тони я следваше задъхан. — Да не живеем така. Ор и Парис са събрали достатъчно хора… Отец Йоан каза, че трябва да чакаме момента. Дойде ли моментът, ще тръгнем.

„Отец Йоан… той говори само за Господ. Добър е, но… не знаят нищо за Етиен. Знаят само, че е чист… Усещат го, но не го познават.“

Въздухът наоколо сякаш запламтя. Откакто се беше запознала с Ор, светът й се обърка окончателно. Представите й за клас две, за живота на Земята и на станциите се оказаха илюзии, поддържани отвън. Обществото на богатите живееше в балон от лъскави измислици. „Алианс Сикрет“ поддържаше този балон здрав и пълен с качествен хелий, за да може да лети далеч над човешките истини.

— Чакаме някой друг да ни направи свободни — ядоса се Леона. — А той? Дали е свободен сега? Дали е добре?

Тя прескочи клоните на къпината. Тони, разбира се, се оплете в тях. Песента на щурците приземи балона в мислите й. Бодливото растение го спука и Леона се почувства добре, докато помагаше на Тони да се откачи от кукичките на къпината.

— Ох!

— В гората е трудно.

— Обичам гората, Леона… не такава, гола и бодлива, но я обичам. — Той се освободи от последното стъбълце. — Етиен е мой идол. Не съм по-лош от теб, просто съм внимателен.

— Да нямаш други богове, освен Мене! — Леона се обърна и го погледна строго. После се изсмя. — Тук е разликата! Етиен не е идол… за мен не е. Той е човек.

„Може би страда… Може да не успее да се измъкне сам. Защо очаквате той да прави всичко сам?“

Тя си спомни убедеността, с която отец Йоан говореше за подредбата на нещата. Той приемаше света така, както малко дете приема приказка. Добрият край беше задължителен, ако си се държал добре. Ако си чакал пътят ти сам да се постели под краката ти, вместо да го търсиш.

— Кълвач! — Тони се усмихна, сочейки нагоре. Леона вдигна глава. Беше свикнала със звуците в гората. Песента на птиците, която беше различна от записите долу, подсвирването на скорците, почукването на кълвачите… шмугването на нещо дребно в храстите.

— Красив е — отрони Леона. Всичко в природата беше такова, но сега то я караше да се дразни, да настръхва. Настръхваше срещу отеца, срещу Тони, срещу всички, които я обичаха. Дори говоренето им за Бог я нервираше. Напомняше й за майка й, която я бе изоставила.

„Сама се е предала. Говорила е с татко… Виновна е!“

Леона прехапа устни, така че да я заболи. Очите й се овлажниха. Искаше да мисли за Етиен.

„Гората е Етиен. Той е тук, навсякъде в нея.“

— Добре ли си? — Тони подпря брадичка на рамото й. — Извинявай, Леона, знам, че той ти липсва… Всъщност и аз искам да е тук. Когато бяхме с него… тогава не ме беше страх…

— Знам!

Тя го прегърна.

„Обичам те, Тони! Не като Марко… много повече.“

— Бам-бам! Хлапета, ужасно сте непредпазливи. — Парис изскочи иззад тях, усмихнат и заразително енергичен. — Трябва да вървите тихо. На служба, нали?

— О, днес е празник. — Леона прехапа устни. — Всички ще са там.

— Игнажден е!

— Ама разбира се — подскочи Тони.

— Два дни след рождения ти ден. Казах ти и пак си забравил. — Парис го плесна по голия врат. — И как сте тръгнали. Не ви ли е студено?

— Изобщо не е зима навън. — Леона се завъртя с разперени ръце. — Дърветата нямат листа, но е топло. Птиците пеят, видяхме кълвач…

— Добре, добре. — Парис пак се разсмя с детска радост.

„Кое е толкова весело? Живеете просто, радвате се… Какво като сте добри? Как да живея така… Моят свят долу… отровил ме е.“

— Чудиш ми се, Леона? — Той я прегърна през раменете. — Вървите двамата, скучно ви е… търсите да видите нещо интересно навън, у другите… нещо да ви се случи. Всъщност, вие сте най-интересното по тези места, затова се смея.

— Ще пеете ли днес, Парис? — попита Тони.

— Да, на всеки голям празник, храмът…

„Етиен щеше да го хареса. Щеше да се свърже с отец Йоан… с хората на Ор. Истински християни… Телепат сред тях и… Всичко става отвън. Харесвам ги! Просто ми идват в повече. Не съм като онези долу, но… не съм и като Парис.“

До нея Тони се разсмя.

„Без Етиен съм… никоя.“

— Леона, чу ли? — Тони я дръпна за ръкава. — След победата иска да бъде клисар… Да бие камбаните в храм!

Тя се загледа в усмихнатото лице на Парис.

— След победата — каза тихо. — О, това е чудесно.

„Аз нямам планове за тогава… Къде ще бъде Етиен след победата… каква победа, още не сме започнали.“

— Почти пристигнахме и сме подранили. — Парис стисна раменете им. — Можем да изпеем някой тропар, докато чакаме. Искате ли?

— Яху! — зарадва се Тони.

„Мислех, че не е за клас две, че са го объркали… Все пак Парис… как би го нарекла мама? Той е толкова простодушен.“

Хрумна й, че майка й е била като нея. Объркана, уплашена до смърт, самотница.

„Това ли е телепатът?“

— Трябва да намерим Ор, важно е! — каза Леона. — И… Парис, аз не мога да пея, забрави ли?

— Всеки може да изпее един тропар, Леона. — Той като че ли се натъжи за момент. — Не всеки има желание. Пеенето идва от тук — посочи сърцето си.

„Съжалявам, Парис… там крия нещо много по-голямо.“

 

 

Ор дръпна обраслия с трева капак над главите им. Гората се скри от погледите им, а късият тунел върна мислите на Леона към клас две и джобовете, в които те живееха.

— Вънка сме, а ето, пак под земята се крием… Отче Йоане!

Той закуца към ниската врата, водеща в другото помещение. Свещеникът се показа.

— Ор… А, Леона. Не си само за празника?

— Повече от час „държа“ Етиен. — Тя седна на посоченото място. Креслата, спускащи се от тавана, винаги й напомняха лъжици за крем. В сумрака иконите по стените приличаха на стари снимки, но Леона обичаше тази землянка повече от дома си. — Знам, че е жив… Сега е добре, но е… той не е на Земята.

— Слава на Бога, Леона! — Отецът се прекръсти три пъти.

— Слава! Да си жива, Леона! — Ор също се прекръсти. — Аз не го усещам… Никаква връзка.

„Май казах и че него го няма тук… Чувате каквото искате, нали?“

— Усещаш по друг начин. — Тя въздъхна. Никой от двамата не беше забелязал напиращите й сълзи.

„И какво сега? Как ще го върнем?“

— Можеш ли да говориш с него? — попита отец Йоан. — Да му предадеш нашата подкрепа… всичко за нас.

— Далече е и се движи… Ако спре, ще мога да му предам нещо. Така мисля.

„Зависи колко далеч ще спре.“

— Ще го спасим ли, отче? — Тя усети как се заледи съзнанието му. Стаята притъмня. — Трябва да има начин да стигнем до там — настоя. — Ако се боите за хората си… пратете мен. Мен и Тони.

— Аъъ… ще дойда, да. — Тони почервеня до ушите.

„Ще дойдеш! Умираш от страх, но ще тръгнеш с мен…“

— Не можем да водим битка в космоса, Леона. — Отецът стана. Ор поклащаше тежко глава. — Ще се молим за Етиен. Днес на службата и всеки ден. Докато той намери начин да се върне.

„Не! Не можете да го оставите! Ще се молите… Не може да е истина. Луди ли сте?“

— Да намери начин? Сам?! — Тя едва чуваше гласа си. Малката стая на отеца й опротивя изведнъж. Въздухът в нея се беше втечнил.

— Ако е лидерът, който очакваме. — Отец Йоан положи ръка на главата й. — Ако е той, ще открие път. Аз вярвам, че е той… Вие двамата с Ор твърдите, че го усещате. От какво се боиш, Леона? Довери се на Бог. Той знае кога да ни даде свободата, за да можем да я понесем.

— Отче…

„Говоря за Етиен! Не за нас. За него! Не можем да го оставим там, за да чакаме някакво време… Кога ще дойде то? Вие сте страхливци… Не можем!“

Това не й харесваше в тях. Търпението им. Как можеше да търпи в моменти като този? Как можеше да е спокойна и да чака?

— Търпението е една от най-силните страни на християнина, Леона — напомни отецът. — Да отидем в параклиса. Днес е голям празник. Древните са смятали, че от този ден започва новата година. Не случайно си се свързала с Етиен днес.

Леона го погледна невярващо. Живееха толкова просто, защото решаваха всичко по този начин. Тръгна, сякаш стъпваше в пластмасови купички. Нещо спъваше краката й, дърпаше ги…

— Разбирам да не знаеш, но ти казах, че молитвата е код. — Отецът понижи гласа си, но се постара и Тони да го чува. — Тя е връзката със Създателя, която Той лично ни е дал. Довери му се и ще разбереш, че Етиен трябва да е там, където е сега. Това е неговата школа, неговото училище за поверената му мисия… А това — той обходи с поглед малката стая и отново докосна главата й — и всичко, което става тук… то е твоето. Учи се!

„Мама вярваше в тези неща. Беше като вас, без да ви познава… Хората стигат до едно и също. Когато нямат избор… Има нещо! Но да оставим Етиен, да чакаме… Изглежда прекалено лесно. На Етиен не му е лесно, знам го.“

— Да вървим на службата. — Тя подаде ръце на Тони и Ор. Не можеше да си позволи да намрази единствените хора, които обичаше. Въпреки това светът около нея се клатеше като люлка. Беше й все по-трудно да върви.

— Отецът е прав — каза Ор, докато отместваше капака. После изкуцука по стълбата навън. — Все пак, ти не го изпускай… Етиен, дръж връзка с него!

Той й смигна и довърши тихо:

— За хората, които обичаме, Бог ни дава специални сетива, Леона. Дава ни да узнаваме повече, тъй щото любовта е най-силната молитва. Тъй да знаеш! По-силна няма да намериш в никоя книга.

— Уф, ама го каза! — Тони се намръщи, после погледна Леона и изви устни в хитра усмивка. — Моли се силно за мен, Леона!

Ор се разсмя басово.

„Лигавете се още. Май сама ще спасявам Етиен!“

 

 

Службата свърши и децата се втурнаха из параклиса, захвърлили послушанието до следващия празничен ден.

— Майк и Лило вече са иподякони! — Тони дръпна Леона към двете момченца.

— Униформите им отиват… като ангелчета са.

— Леона!

„Какво не е наред пак?“

— Това не е униформа, наричат се одежди. Отец…

— Стига, Тони! — Тя се почувства сама. Тони се беше внедрил тук толкова лесно. Бързо се сдушваше с хора като него.

„Аз не съм като тях. Не мога да съм… така мека. Добра…“

Леона предпочете да се гмурне в съзнанията на децата. Лило пръскаше светлина в излишък, а Майк…

„Сигурно Етиен е бил като него, когато е бил дете.“

— Здравей, Леона! — Лило хвана ръката й. — Ще останете ли за почерпката?

— Не сме гладни.

— Говори за себе си — нацупи се Тони, докато мушкаше пръсти в корема на Майк. — Чуй как се смее… хайде, Майки…

— Стигааа…

„Това, за което Етиен мечтае, се случва тук. Случвало се е, докато си правим планове, докато събира скаутите… Чиста религия, хора, които приемат живота отвън. Имат си даже празници. Не е честно!“

— Постен кейк! — Майк бутна подносчето в корема й.

— Ох, добре.

— Аз ще взема две парчета — протегна се Тони.

— И аз, и аз. — Лило едва не обърна подноса.

— Леона, ако останете, ще си тръгнем заедно. Татко ще ни чака с шейната на малкия тунел… Ще дойде след работа. — Майк я гледаше с големите си, бездънни очи. Косата му беше по-буйна и по-дълга от нейната.

„Дете от клас едно. Различаваме се. Лило е друг… Не като онези, но все пак… като ни делят така, ни правят различни.“

— Лилонес, Майкъл! — Отец Йоан ги приближи и сложи длани върху главите им. — А, и вие сте тук… Не бързате, нали, Леона?

— Не — избоботи с пълна уста Тони.

„Мен кой ме пита? Отецът винаги казва нещо… важно. Сякаш знае много повече… всичко.“

Лило и Майк тръгнаха и тя ги догони. Тони крачеше най-отпред, дъвчейки трето парче от кейка.

— Днес бяхте наистина страхотни — каза Леона на децата.

— О, мерси… благодаря! — Лило се ухили с полупразната си уста.

„Сменяме си зъбите май.“

Помнеше ли този период от живота си? Беше запазила три зъба в пластмасова кутийка. Майка й беше жива. Говореше й, че ако постави зъбчето си под възглавницата, вечерта ще дойде ангел, ще го вземе и ще й остави някакъв подарък. Ангелът идваше за всяко зъбче, но спря да оставя подаръци отведнъж.

„Тя беше в лудницата… Мислех си, че съм станала много лоша.“

Майк изскочи навън, намери шишарка и замери едно дърво.

— Точен изстрел — похвали го Леона.

— Мога и от по-далече. — Той се обърна. Очите му станаха сериозни. — Етиен не е на Земята, нали? Татко казва, че са го депортирали.

„Прекалено много знаеш.“

— Да. — Тя му подаде ръка. — Имах един съученик… в стария клас. Него го подгониха само заради косата.

„И заради мен.“

— На нас ни разрешават, заради „Звезден дъжд“.

„А, вечерното шоу… Пфу, добро оправдание.“

— Вижте! — Тони вдигна от земята тъмна топчица.

— По-тихичко! — предупреди го отец Йоан.

— Таралеж! — подскочи Лило.

— Може ли да го видя? — Майк пусна Леона. — Я, скри си муцунката… Виж, Леона! Видя ли?

— Ще ви покажа нещо подобно, не се разсейвате — настоя отецът. — Гората не е безопасна навсякъде.

„Бях толкова изплашена от клас две. Имаше толкова лоши хора… деца, които живеят на улицата… Но тук е съвсем друго. Ор и хората му са се погрижили за всичко. Етиен трябваше да знае. Щеше да е по-силен, ако…“

Тя се напрегна да достигне съзнанието му напълно. Беше се закачила, но не можеше да му говори.

Отец Йоан премести буен иглолистен храст встрани от пътя им. Беше съвсем като живо растение.

— Другият ми дом… истинският — каза той.

На дървената врата пред тях имаше резбован кръст с разпятие. Отецът извади ключ от едновремешните, и го мушна в малка дупка под дръжката. Превъртя го.

— Това не се вижда всеки ден! — възкликна Тони. — Отче, този механизъм може ли да се… изкопира? Да речем, ако направя подобен ключ или…

— Всичко може да се изкопира, Тони — каза отецът. — Важно е с какви подбуди ще го използваш. Да не би да се забавляваш с това да отваряш врати?

— Ааа… не, не. Само питам.

„Не лъжи свещеник! Единайста заповед.“

— Какво пускате сега в „Звезден дъжд“? — Леона се обърна към Майк.

— Ъъъ… риалитита. — Детето изви шия назад. — След като махнаха „Дуел“, гледат нас. Сега се състезават по танцуване, после ще има за певци… Толкова искам Парис да участва. Ще спечели! Само дето на кастингите нарочно ги избират… по-смешни… Забавно шоу е, трябва да се изложат малко.

— Състезател от клас две?! Това ще е чудо.

— Не вярваш ли в чудеса, Леона? — Отец Йоан се усмихна и очите му заблестяха, като тези на Лило, когато измисля беля.

— Да, вярвам. — Леона надникна в съзнанието му. „Безоблачно, като пролетно небе.“ Косата му, бяла и пухкава, стърчеше нагоре, освободена от калимавката.

„Чудесен е! Тук всички са такива… А аз?“

— Той ще бъде добре, Леона. — Отецът я прегърна, продължавайки да се усмихва. — Приеми, че трябва да измине своя път по този начин. Малко да заобиколи, преди да стигне до целта.

— Какво ще правим тук? Това какво е? — Леона оглеждаше поляната зад дървената колибка. Майк и Лило вече тичаха към бяла сфера, по която личаха черни петна.

— Топка — поясни отец Йоан. — Исках да поритате малко. Само това. Ще говорим пак, когато имате въпроси.

* * *

На сутринта им изпратиха Баге. Той изглеждаше кисел и недоспал, докато разливаше някаква жълтеникава крем-супа в купичките. Чашите с вода бяха подредени на табла под банката с яденето. От първия ден им ги носеха по този начин. Баге напълни последната купичка, Етиен я пое, а сержантът спусна плота встрани от леглата и сложи чашите с вода върху него. После излезе, побутвайки с корем олекналата кухненска количка.

Етиен остави супата до леглото си. Беше прекалено солена, като всичко, което им даваха.

„За да изпием водата бързо!“

— Вземи таблата, преди някой да е станал за чаша! — нареди той на Кериан. — Качи я на леглото си!

— Дано да си сигурен. — Съюзникът му се поколеба. — Сега е моментът да се откажеш.

— Вземи таблата!

Кериан го изгледа косо, взе таблата и я отнесе върху леглото. Нещо отвън изтрополя. Сержант Баге се втурна обратно в помещението.

Кериан кръстоса тревожен поглед с Етиен.

— Водата! — извика Баге, озъртайки се напрегнато. — Оставих я там. Къде е?

Няколко глави близо до Етиен се обърнаха към него.

— Къде е водата? Ти ли я скри?

Младежът отстъпи крачка назад. Трябваше му време да измисли нещо.

— Не я раздадохте… Аз щях да го направя — изтърси.

— Подиграваш ли ми се? — Баге откачи енергийната палка от колана си. Етиен стрелна с поглед Кериан, но той не реагира.

— Къде скри водата?

Палката полетя към гърдите на Етиен. Той отскочи.

— Не съм я крил. Сложих я…

— На леглото ми е! — неочаквано се обади Кериан. — Аз трябваше да я раздам.

Мая ги приближи като сянка.

— Охооо… Заговор!

— Простете, сержант Баге — плахо се обади момичето. — Вината е моя.

Гласът й трепереше, но успя да привлече вниманието му.

— Храната е много солена… Простете, исках една чаша допълнително. Само една!

— Ха! — Баге се ухили озадачено. — Искала си да откраднеш вода?

— Само една чаша! — Мая изглеждаше убедителна. — Няма да се повтори.

— Ти! — Баге мушна палката в корема на Кериан. — Донеси таблата!

Момчето се подчини, свали таблата от леглото и я занесе на плота, където я бе оставил сержантът.

— Върви! — Баге тупна с палката по рамото на Мая. — Изпий две чаши! Аз разрешавам.

Мая отиде до плота. Взе първата чаша и изгълта водата на един дъх. Въздъхна, избърса устните си с ръкав и посочи втора чаша, гледайки спокойно към сержанта:

— Наистина ли може?

— Пий!

Тя я взе и пи до дъно.

 

 

Кериан остана в леглото си, докато всички се успокоят. Мая беше заспала първа, Кийра и Рико Мелоне — последни, но не много след като Баге бе донесъл чаша с вода за момчето.

„Кийра и Мелоне, почти като Кийра и Дийн?“ — разсъждаваше Кериан.

— Константин! — Етиен надникна от мястото си.

— Ти ела! — смръщи се Кериан. После спусна стълбичката си и опря гръб на стената.

Етиен се изкачи тромаво. Не изглеждаше щастлив.

— Ще опитаме пак, след няколко дни — каза пресипнало.

— Ти наистина си луд, нали? — изшептя Кериан. — Не осъзнаваш ли какво направи? Гаджето ти се жертва заради теб. Не очакваш да го прави всеки път…

— Заради нас! — сряза го Етиен. — Мая го направи заради двама ни!

— Планът беше твой! Искаше да спасиш всички, а щеше да ни убиеш и тримата… Това май ти е практика.

— Константин, не очакваше… да мине по вода. — Етиен го гледаше гневно. — И спри да ми насаждаш вина!

— Надявах се, че знаеш какво правим. Повярвах, че можеш да ги организираш, защото имаш опит от преди…

— Можех!

— Не и докато ни чуват. — Кериан се огледа. Знаеше, че този клас кораби не са снабдени с визуални детектори, но слухови имаше със сигурност. — Чуват ни, когато говорим по-високо… Ако някой извика, идват веднага. Спомни си Кийра и Дийн… Пак Кийра и припадъка на Давид.

— По дяволите! — Етиен притисна с длани очите си. — Мамка му, по дяволите!

— Майка ти и дяволите нямат нищо общо. Сега ще ме изслушаш ти! — Кериан редеше думите отсечено и тихо. — Моят план е най-доброто, което можем да измислим. Първо ще опознаем кораба. Имам достатъчно скици на този модел, но трябва да се ориентираме в реална среда. Оглеждай се, когато отидеш да се къпеш. Трябва да отбележим местонахождението на всяко нещо, което би ни послужило. Всичко, което можем да използваме за оръжие…

— Трима души не могат да превземат кораб с трийсет човека екипаж.

— И не е нужно — усмихна се Кериан. — Ако убием един от тях, ще създадем суматоха, достатъчна да се доберем до люковете… или до капсулите, ако се случи да е малко по-рано. Всъщност нивото на технологиите тук е смущаващо, за годината в която сме, Мюзи… За тия неща някой въобще мисли ли?

— Включваш вариант „спасителна капсула“? — Етиен се облещи.

— Ще я проследят, но можем да се измъкнем. Ще засекат точните ни координати едва след като се приземим.

— Рисковано е!

— Това не те спря днес — отново се усмихна Кериан.

— Винаги има риск, но моят план включваше повече хора на наша страна. — Етиен се замисли.

— И повече шансове за провал.

— Константин! Томи Дийн умря в леглото си! — Етиен приседна напрегнато.

— Да, и?

— Мая! Трябва да я вдигнем! Бързо! — Той скочи от леглото. Кериан стреснато го последва. Свалиха момичето долу. Главата й се люшна назад, Етиен я подпря с коляно.

— Внимателно! Давай към тоалетната!

Кериан присви очи, но продължи. Сега щяха да разберат дали теорията му е вярна. Ако все пак грешеше, ако ги гледаха отнякъде, това щеше да е краят и за тримата.

Той отвори вратата на тоалетната. Вкараха Мая в тясното помещение.

— Дръж така! — Етиен я изправи над гърнето и натисна бутона за прибиране на капака. — Дръж здраво!

Главата на Мая клюмна напред. Косата й се пръсна през лицето. Етиен я прибра нервно и пъхна пръсти в устата на момичето.

— Гадост! — Кериан стисна очи. Чу как Мая се задави и повърна. Е, поне не се събуди…

 

 

Неделята беше ден за къпане. Капитан Лестад се появи час преди закуската, обяви, че днес храната ще закъснее, и нареди на лейтенант Макелън и сержант Крюф да останат в помещението, за да следят за реда. Къпането не биваше да трае повече от петнайсет минути. Хавлии за еднократна употреба и измиващи лосиони се получаваха от Макелън и Крюф. Етиен се подреди четвърти, след Мелоне, Дали и Рутие. Мая и Кериан бяха малко по-назад в списъка.

— Хайде, Мюзи! — Макелън пропусна Рутие покрай себе си. Докато Етиен се разминаваше с момчето, го лъхна мирис на чисто.

„Петнайсет минути! — напомни си. — Десет ще стигнат.“

Взе хавлията и лосиона и излезе с тромава стъпка. Премина по коридора в пътническия отсек по същия начин. Не искаше да рискува. Когато втората врата се затвори зад гърба му, се втурна към банята, събличайки суичъра и тениската си в движение.

„Ако ме види някой, ще ми се лепне на мига.“

Вратата на банята имаше обозначение: безполов хуманоид под душ, наподобяващ повече парникова пръскачка. Етиен влезе, изсули панталона си, обувките, боксерките и захвърли цялата купчина дрехи в най-отдалечения сух ъгъл на банята. Броеше секундите наум. Пусна душа, сапуниса тялото и косата си. Благодатно пречистващата топлина на водата го накара да издиша шумно. Изми се за около пет минути. За една успя да се подсуши. Още една минута отиде за обличането.

Излезе с усещането, че е станал по-лек.

Очите му зашариха неспокойно из разширението на коридора пред банята. Запечатани метални сандъци, ръчен пожарогасител зад стъкло…

„Още ли ги използват?“

Етиен приближи, за да потърси аварийното чукче. Липсваше.

„Сбогом на оръжията!“

Изтича по коридора. В края той се раздвояваше. Избра десния ръкав. Според Кериан тук някъде трябваше да е първият терминал за спасителни капсули.

Коридорът отново се разшири. Етиен спря и се заоглежда. Тук сандъците бяха само два. Той обходи с поглед стените за скрити табла. Някакъв бръждящ шум се надигна от долния отсек. Етиен се стресна и притаи дъх.

„Пет минути!“

Продължи направо. Коридорът беше дълъг и отново се разделяше.

„Само надясно!“

Не можеше да рискува да се заблуди. Коридорът пак се разшири. От лявата страна се появиха люкове на каюти.

„Така!“ — зарадва се Етиен. Изтича до края на коридора и зави рязко.

„Първият терминал!“

Таблото беше открито. Той преброи гнездата.

„Четири!“

Оставаха му по-малко от две минути. Заотстъпва назад. Не вървеше много бързо. Искаше да запомни всичко, което бе открил, до последния елемент. Когато стигна до банята, спря. Оправи суичъра си, поизтръска водата от косата си и продължи спокойно.

В пътническия отсек забеляза Мая. Стоеше права и се взираше през прозрачната врата. Усмихна й се, преди да влезе.

— Трийсет и седем секунди закъснение! — Палката на Макелън го спря. — По-специален ли си от другите?

— Съжалявам! — Етиен вдигна глава небрежно, но срещна погледа на Кериан. — Тръгнах надясно… Банята е отляво, заблудил съм се.

— Махай се! — Палката изплющя по врата му. — Следващият!

Етиен се отпусна на леглото си, разтривайки удареното място. Мая приседна до него и стисна свободната му ръка. Макелън и Крюф се въртяха около Кийра. Предлагаха й да се изкъпят заедно, подхвърляха й цинични шеги, а тя се кикотеше.

— Даде знак на Констанин? — едва прошепна Мая. Етиен кимна. — Дали те е разбрал?

— Умен е. — Той се надигна, облегна се на стената и й посочи с глава да направи същото. Кийра се давеше от смях.

— Има капсули, съвсем наблизо… — Етиен не изпускаше охраната от поглед. Говореше много тихо и шумовете в помещението поглъщаха шепота му.

— Това е планът на Константин. — Ръката на Мая отново стисна неговата. — Нямам му доверие.

— Вярвай на мен, макар че… — Етиен се усмихна уморено. — Да, и на Дел й бях казал така. Но сега не е време за това… време е да избягаме! Константин ще опита да спаси кожата си. Предпазлив е, не би рискувал нищо без причина…

— Хо-хо-хо… Твърди са, мамка му! — измяука Макелън. Кийра продължаваше да се смее, докато всички останали в помещението се бяха смълчали. Лейтенантът опипваше гърдите й.

— Остави това за после! — Крюф се обърна и огледа младежите. Аман току-що се беше промъкнал през вратата.

— Следващият! — изръмжа Макелън. Кериан слезе от леглото си, приближи и протегна ръка за хавлия и лосион.

 

 

— Седемнайсет и половина. — Макелън погледна Крюф. — Това педалче да не мисли, че си е у дома?

— Ще проверя! — Сержантът излезе с бърза крачка. Мая погледна Етиен и откри в очите му същата тревога, която стискаше гърлото й.

— Ще минете без закуска днес, като гледам — мазно се ухили Макелън. Погледът му премина бързо из помещението и се върна на Кийра. Той тръгна към нея, но се спря. Мая стисна устни. Гърбът на лейтенанта скриваше прозрачната врата от погледа й.

— Какво? — Той отвори вратата. Кийра, която беше най-близо до нея, се вцепени.

— Жив е! — Крюф влачеше Кериан за ръцете. Влезе и го пусна на пода. — Паднал е точно пред вратата на банята… Изобщо не е влизал.

Мая се беше изправила на крака. Етиен пристъпи до нея.

— Вие! — Макелън се обърна към тях. — Махнете го от пода! Хайде, следващият за банята… По-живо, по-живо!

— На моето легло — прошепна Етиен. Вдигнаха Кериан и го пренесоха, после седнаха на ръба.

— Провери пулса!

Мая изпълзя внимателно над момчето.

„Неустоим е… като е спокоен.“

Тя се смути, протягайки ръка към шията му. Беше топла и влажна. Намери пулса и се усмихна.

— Жив е!

Очите й се спряха на устните му.

— Константин — отрони полусъзнателно.

— Да — тихо отговори той и хитра усмивка озари за момент лицето му. Не отвори очи.

— Ще те убия! — Мая се отдръпна от него. Кожата й пламтеше.

— Какво има? — викна срещу й Макелън.

— Проверих… има пулс… — Тя сведе глава.

Офицерът изръмжа неразбираемо.

— Не прави нищо повече! — Етиен я изгледа изпод вежди.

Мая стисна ръцете си една в друга.

„След малко е мой ред за банята. Ще имам нужда от нея…“

* * *

Постиженията от бягането на дълги разстояния бяха важни за общия успех, затова Тони беше във възторг от себе си.

— Почти най-добрите във випуска сме, Леона! Лестад ще ти прости лошото представяне на теорията. Няма да те пипне…

— Лестад не ме привика да ми се кара за провала — каза Леона. — Не ми постави нова задача. Той изобщо не ме е търсил, откакто…

— По-добре, ако питаш мен.

— Тони, аз го усещам далеч. Той не е на Земята.

Момчето я погледна смаяно. Сигурно се досещаше за какво говори, но тя все пак поясни:

— Движат се! Двамата с Етиен са на едно място. Пътуват към онази станция…

— Ох, Леона. — Тони посърна. Бяха стигнали до паркинга на училището и той се загледа в една лазурносиня шейна. — Ако Етиен познаваше отец Йоан!

— Исках да му разкажа. Опитвам през цялото време — отрони тя.

— Вярно! Така ще стане… Хайде, Леона, все ще успееш. — Той подскочи. — Ако знае, че има и други като теб… виж Ор! И непременно му кажи за отеца. Той игра с нас! Риташе онази топка по-добре от нас!

„Ще го спасяваме ли или не? Побъркал си се с тази религия!“

— Защо се случи сега? — попита Леона. Кръвта й се надигаше, сякаш всеки момент щеше да заври. — Защо не ги срещнахме по-рано. Преди да го хванат… Видях Ор точно когато…

„Не е честно, Господи!“

— Леона Дим. — Военният, изникнал иззад лазурната шейна, ги накара да подскочат. — За малко да те изпусна.

„О не, само не нови поръчки!“

— Заповед от капитан Лестад… Строго поверително е! — Той й подаде полупрозрачен диск, мръщейки се към Тони.

— Да, сър. Ще я прегледам у дома, тъкмо се прибирах — каза Леона и преглътна стъкълцата, които се бяха строшили в гърлото й.

Военният се обърна и си тръгна.

„Не ми пука. Каквото и да иска, ще го прецакам… Не може да ме пипне повече.“

— Каза, че не е тук. — Тони я гледаше уплашено. — Сега, ако пак те накара някоя гнусотия…

— Няма да те замесвам, Тони. — Тя седна на тротоара. — Нещо не е наред. Сигурна съм, че Лестад е на кораба. Той е с Етиен. Какво може да иска от мен?

— Ами виж! — Тони сочеше с глава към диска.

— Не искам да го гледам! — кресна Леона. — Не искам да знам нищо повече.

Тони почти отскочи назад. Несигурно мушна ръце в джобовете си и повдигна рамене.

— Можем да питаме отец Йоан.

— За всичко търсиш него. Нищо ли не можеш сам?

— Той каза да го търсим… Винаги! — ядоса се Тони.

— А ако и той е в опасност? Искаш да завлечеш всички със себе си… И какво ще ти каже? Моли се, Тони…

— Леона!

„Стига си ми досаждал. Страхливец! Трябва да помисля… Искам Етиен да е тук. Искам да настигна проклетия кораб и да го измъкна от там.“

— Да отидем при отеца! — настоя Тони. — Той каза, че е важно… че трябва да го потърсим, когато нещо ни притесни.

„Значи ти трябва да висиш при него постоянно.“

— Добре… Ще видим диска там. После ще говорим.

Тони се усмихна облекчено.

 

 

В малката стаичка стана студено изведнъж. Отец Йоан изключи системата, пусна осветлението, но остана мълчалив и замислен.

— Ако убие Етиен? — изхриптя Тони. — Ако просто го убие, а после се върне тук и…

— Няма да стане! — отсече Леона.

„Какво да правя? Той може да го убие. Иска аз да открия скаутите. Да се свържа с тях, защото ме познават от онези снимки… Етиен не му трябва повече.“

— Лестад мисли, че ние и скаутите действаме заедно — каза отец Йоан. — Ние обаче не ги познаваме, а и те не знаят за нас. Ако са знаели, Етиен щеше да ни потърси. Наблюдавах го от известно време, следях стратегията му… Той събираше привърженици. Лошо е, че капитанът също е разбрал за това.

„Лестад е знаел за вас! Може да знае и за мен…“

— Затова участва в „Дуел“ — потвърди Леона. — Но как… как всички решиха изведнъж, че той е най-важният? Защо мислите, че трябва да ви поведе… че трябва сам да се спаси?

„Защо мислите, че Лестад не е предвидил всичко?“

— А?! — Тони се опули. — Ти не мислиш ли?

„Не точно… Мисля, че е специален, но не безсмъртен.“

— Аз знам! Виждам го, Тони, но не това, което очаквате от него.

— Етиен Мюзи е уникална личност, Леона, но е и предводител на скаутите — единственото протестно движение, което съществуваше полулегално от доста време — каза отец Йоан. — „Алианс Сикрет“ знаеха за него, но подцениха младежите… Лестад е хитър противник. Той иска да се внедриш при скаутите, да им кажеш за нас и да ни откриете заедно… Добре! Започни както ти нарежда. Намери ги. Сигурно има начин да го направиш, помисли…

Отецът я караше да продължи да играе. Той долавяше всичко, но едно нещо у нея му беше убягнало. Страхът. Особено сега, когато Етиен беше далеч.

— Ще ги намеря. Как е решил, че ще открия вас? Дали знае нещо?!

— Можем да съгласуваме всяко действие. Търси ме непрекъснато! Трябва ли ти помощ или съвет, дай ми знак. — Отецът сключи длани пред себе си. — Опасно е, но ти си защитена, а ние ще внимаваме.

— Аз какво ще правя? — изхленчи Тони.

— Ще ми бъдеш помощник!

„Да те видя сега.“

— А…

— Избирам те да ми помагаш, какво не ти е ясно? — Леона се ухили почти злобно. — Така ще имаш защитата на Лестад. Степен на поражение — нула!

— Винаги можем да го заблудим — каза отецът. — Мисли ни за секта, а сектантите могат да бъдат всичко, включително и напълно откачени. Както виждаш, поставя задачата на дете. Очаква дете да се внедри сред нас, тоест вярва, че всеки може да ни излъже. Леона, днешните християни живеят просто. Почти всички сме от клас две, лишаваме се доброволно от удобства и обществено положение… Не си мисли, че „Алианс Сикрет“ контролират всичко. Там, на дъното на поничките, вие сами се контролирате. Никой не излиза навън, никой не бяга от лукса и сигурността…

„Играете като мен, отче Йоане, но аз се натресох жестоко… Лестад ми предлага «всичко, което поискам», ако успея. Бог знае какво си мисли, че искам от него.“

— Парис донесе водните пушки. — Отец Йоан стана, подпирайки се тежко на масата. — Хайде да ги изпробваме! Печели този, който се опази сух… Малко по-сух от другите.

— Яхууу! — извика Тони.

„Отецът е като дете… Уф, и е дебеличък, но как тича само. Степен на поражение сто.“

Леона се намръщи. Никъде другаде, освен в присъствието на Етиен и тук, в къщата на отеца, не се чувстваше у дома. Толкова у дома, че й се искаше да спре времето.

„Опитах… Защо не мога да съм като тях?“

— Не искаш ли да се освежиш малко? Днес се падна горещ зимен ден… няма да има настинали. Виждала ли си въобще водна пушка? — питаше отецът и очите му блестяха. — Толкова е разтоварващо, Леона. Децата трябва да се разтоварват с игри и пак с игри да се учат.

„И старците също.“

— А ние, старците, сме малкооо… по-едри деца. — Той се разсмя.

„Да не би да е като мен? Или нещо по-страшно, защото аз не мога… Винаги знае какво си мисля!“

— Синя или зелена, Леона? — Тони носеше две големи пластмасови пушки, които приличаха на помпи за матрак.

— Зелена…

„Трябва да разбера какво крие. Със сигурност отецът е… нещо като Ор, нещо като мен…“

— Да видим. — Отец Йоан разглеждаше жълтата пушка. — Ето, от тук се пълни. Хайде към чешмата!

— Жалко, че Майк и Лило не са тук — каза Тони.

— Те вече ги пробваха — обяви отецът. — Лило победи… с незначителна преднина.

Разсмяха се и Леона си помисли, че почти не се смее, докато е долу. С Тони се движеха като сенки. Ходеха из училището, седяха в бара, нещо учеха, с някого говореха от време на време.

„Тук помня всеки един момент. Цветовете, лицата на хората. Когато отец Йоан съблече расото, облича жълт пуловер и очите му стават като тези на Етиен… Като на Етиен отвън! Това е светът, за който той мечтаеше. За който мечтая аз!“

* * *

Спалното помещение беше тихо, а сумракът допълваше усещането, че е среднощ. Синкавата светлина превръщаше хора и предмети в тъмни и светли петна.

„Обядът приключи преди половин час. Вече спят!“ — Мая спря да съзерцава Кийра и Мелоне. Спря да мисли за това, как момичето се върна след повече от половин час от банята, заедно с Макелън. Извърна се към леглото на Кериан. Строгият му профил смрази кръвта й и тя отвърна очи от него. Стисна ги, но продължи да вижда лицето му от по-рано, отпуснато и спокойно, с устни като издялани от мрамор. Видя усмивката му, толкова различна от обичайното му излъчване…

— Етиен! — Мая се надвеси от леглото. — Ще се качиш ли?

Той скочи на пода и издърпа стълбичката.

— Ще поговорим ли, или първо ще се обичате? — тихо и равно изрече Кериан. Етиен го изгледа отегчено, докато се настаняваше до Мая.

— Чакаш специална покана? Скачай!

Кериан скочи, но този път не прецени правилно засилката си, удари глава в ниския таван и се стовари отгоре им.

— Ох! Втори етаж, разбира се…

— Не ти казах „скочи ми“, нали? — Етиен разтриваше китката си.

— Не можах да ти устоя.

Мая се сви между тях.

„Ако се изпотя, банята ми отива на халос…“

— Днес пое риск, за който се надявам да си е струвало. — Етиен наклони глава.

— И аз се надявам да се замисляш, когато ни подвеждаш. Ама не вярвам… И пак ще ти кажа, технологиите в този кораб са сбъркани. Мисли му!

— Ще кажете ли нещо разбираемо, или да сляза долу? — Мая ги поразбута с лакти. — И не ми се натискайте така. Задушавам се!

— Вдясно — отсекът за персонал, предполагам, съвсем наблизо е… има четири капсули. Проверих гнездата им, пълни са. Терминалът е открит. — Етиен облегна глава на стената.

— В лявото крило е същото. — Кериан мушна пръсти в ботуша си, извади бележника и го отвори, усмихвайки се. — Тук е всичко! Целият корабен архив! Дръпнал съм досиетата на всеки един от нас, на Лестад и подчинените му. Макелън е осъждан педофил. Изненадани? Няма? И аз тъй си мислех. Имам информация за мъртъвците на кораба, за проекта, по който ни задържат…

— Чакай малко! — Етиен притисна слепоочията си. — Говори по-бавно!

— Какво е името на проекта? — едва чуто попита Мая.

— „Непоискано добро“… Пуснах един спящ червей в главния компютър. Ще го активирам малко преди да изчезнем. Досиетата ни са придружени със снимки, ако ги трием от системата, ще е добре да не са сейфани тук. — Кериан потупа с показалец по клавиатурата на бележника. На екрана излезе снимка на Етиен с по-дълга коса. Беше рошав, гол до кръста, с дървено копие в ръка.

— Махни я! — Етиен замахна с ръка към бележника, но на екрана вече се усмихваше Мая. Беше хубава снимка. Личеше, че е правена на някое светло място. Момичето си спомни момента. Дворът на сиропиталището в трети сектор — домът за деца с умствени увреждания. Ели имаше рожден ден. Ставаше на шест и приличаше на ангел, въпреки увреждането си или точно заради него.

„Как изобщо не са ги убили? Може би им трябват… Лекарите ги посещаваха често. Когато нямаше проблеми… Родителите — никога. Горките… трябвали са им. Малката Ели с бели очи… как я отвеждаха. Колко плачеше…“

— Не разбрах как се казва проектът — с чужд глас попита Мая.

— „Непоискано добро“ — повтори Етиен. — Такова название може да хрумне само на психопат… Ще се окаже много по-гадно, отколкото очаквах.

— И е! — Кериан се наведе към тях и маската, която опъваше чертите му, се стопи отведнъж. Мая откри, че е сграбчила две ръце: неговата и тази на Етиен.

— Преди петдесет и седем години Дартс Сроф, само идиот може да кръсти детето си така, започва работа по проект на „Алианс Сикрет“. Проектът носи името „Хромозом на злото“. По онова време престъпността, но забележете, груповата престъпност, е била нещо наистина неприятно. Имам снимки тук. — Той повдигна бележника. — Може да ги видите после… Сроф излязъл с предложение престъпните лидери да бъдат „улавяни“ още в зародиш. Всички, родени с хромозома на злото, всички свръхагресивни деца, бунтарите и идеалистите — той посочи Етиен с бележника си, — били хващани и „модифицирани“, преди да навършат десет… Това, разбира се, започва петнайсет години по-късно. Идеята е взета от книга. Книга на писател фантаст.

— Модифицирани?

— Да, Мюзи, селективна амнезия! Някои го наричат изтриване на спомени, но това е по-скоро подтискане на части от паметта. Склонността към извършване на престъпления, идеализмът и бунтарството са все неща, свързани с миналото. Породени са от някакъв дефицит, но ти разбираш това по-добре от мен или се лъжа?

— Това е… — Мая не намери думата и замълча.

— Факт! — изкриви устни Кериан. — Всички опасни индивиди са издирени и пречупени. Ако не навреме, то малко по-късно, на трудово-възпитателните станции… Те са две, ако не знаете. Двайсет години след създаването на проекта на Сроф, „Алианс Сикрет“ променят малко концепцията и името му. Тук забележете, че второто се случва след две хиляди и дванайсета. Има ли жив човек, който да помни какво точно е станало тогава?!

— Жив човек едва ли, но живи офицери… — каза Етиен.

— Няма да са много… Нещото, което се е случило… — Кериан се замисли. — Защо им е на властите да потулват природен катаклизъм? Науката се е развивала стремглаво, можели са да направят много… Дали изобщо нещо се е случило, или хората са задръстили планетата и е имало нужда от чистка?!

— Продължи по проекта, моля те — прекъсна го Етиен. Мая мачкаше края на блузата си.

— „Непоискано добро“… цели да издири и превъзпита всички. Не само бъдещите бунтари и престъпници, но и такива като теб — той се втренчи в Мая. — Хора, избрали за свое хоби „добрите дела“. Хора, събиращи или създаващи последователи. Ти си подвела още някого, нали?

— Они — отрони Мая. — Той е умно, добро и самотно дете… Обичаше да ми помага. Справяше се с всичко и…

— И накрая майка му те натопи! — напомни Етиен.

— Срещнахме се няколко пъти. Тя не искаше синът й да общува с мен. Не искаше да вижда повече онези деца… Болните! Мислеше, че ще се превърне в човек без бъдеще, ако се занимава с…

— Била е права! — каза Кериан. Мая скри лице в шепите си.

— Няма ли да престанеш? — изсъска Етиен към Кериан, докато я прегръщаше.

— Майката на Они се държи така, защото й е все едно за него. Просто не можа да ме преживее… Кой знае каква гадост е съчинила за мен. Господи, тя имаше брутален речник, дори пред Они.

— Това е минало. — Етиен я целуна по челото, а тя се сгуши в него. Кожата му грееше с мека топлина. — Помниш ли аз за какво съм тук?

— Единствен светец ли останах сред троицата? — хладно се обади Кериан.

Мая се засмя. Избърса сълзите си с опакото на лявата ръка, а дясната зарови в косата на Етиен.

— Уникален си, Константин!

— Еврика! Най-после някой да ме оцени по достойнство.

— Е, добре! Сега и довечера ще прегледаме всички досиета. Извади първо на Лестад! — нареди Етиен. — Чакай малко! Как е възможно да се свали автентично досие на Лестад?

— От закрит архив на „Алианс Сикрет“, примерно — усмихна се Кериан.

— Тук, на кораба? Влизал си в мрежата… в „Алианс Сикрет“… от кораба? С това?

— Преди да решиш, че съм побъркан… Това е електронен бележник. — Кериан пак се усмихна. — Поне кутията. Конфигурацията вътре е моя — супермощен мини компютър. Параметрите му не са по-лоши от тези на корабния, само паметта е по-малко…

— И все пак…

— Връзка с „Алианс Сикрет“. — Устните на Кериан се пречупиха иронично. — Такава връзка, за толкова кратко време, може да се направи само от личната каюта на капитана. Преодоляваш само паролата му.

— Бил си в каютата на Лестад?! Константин… ти си откачено копеле, наистина. Трябваш ни жив!

— Жив съм! — напомни Кериан. — Нямах намерение да правя глупости. Не вярвам и в късмета, но той явно реши да ме подиграе… Видях Лестад да излиза, докато правих огледа. Бързаше и беше въоръжен само с палката. Прецених, че вътре има оръжие. Тук — той потупа бележника си — имам няколко милиона комбинации с пароли за ключалки. Влязох за по-малко от две минути. Пистолетът на Лестад беше на леглото, затова останах. Взех го и се хванах за работа. Ако капитанът се беше върнал, щях да го застрелям… Знам, че щях!

— Константин! — Мая го гледаше с уплаха.

— Мислех, че убийците те влекат… и че ви трябвам жив?

— Как щеше да прикриеш убийство на капитана на кораба? — Шепотът на Етиен звучеше като картечен откос.

— Убийство? Аз бях в банята, не помниш ли? Макелън и Крюф щяха да го потвърдят.

— Или да почнат разследване — пресече го Етиен.

— Да, но не стана така! — Кериан го изгледа остро.

Мая се запита дали всичко това е истина. Стори й се по-вероятно нещо в мозъка й да се е повредило. Етиен я прегърна. Стисна рамото й, а тя отпусна глава на неговото.

— Капитан Лестад! — напомни той. — Да започваме!

Кериан намери снимката.

„Лаян Лестад — 36 годишен, неженен, капитан от «Алианс Сикрет».“

Мая се беше втренчила в пепелно сивите очи, които я пронизваха от малкия екран.

— Разследван е за масово убийство в сектор 16. — Етиен посочи екрана. — Загинаха двадесет и двама студенти. Помня случая! Клас едно. Намира се някъде под бившия Париж… гледал съм картата.

— Блудство с малолетен?! — Кериан повдигна вежди. — Този е цветна картинка… Убийство при изпълнение на служебни задължения — жената е била на осемдесет и седем години… Имаме си педофил рецидивист.

— Назначен е по проекта „Непоискано добро“ преди две години — забеляза Мая.

— Оттогава спира и статистиката на жертвите му… и забелязвате ли, че използват все бивши престъпници? — каза Етиен. — Задържаните по „Непоискано добро“ не се броят никъде. Извън списъка сме! Затова и надзирателите ни ги подбират, както палачите.

— В смисъл? — попита Кериан.

— Никой не се връща от станциите за превъзпитание, Константин! Вероятно за „Алианс Сикрет“ няма значение и кой стига дотам.

Мая се отпусна назад и притвори очи.

— Няма изход от тази гадост, нали? — попита едва чуто.

— Има! — Етиен стисна раменете й. — Погледни ме!

Тя отвори очи и неволно се усмихна срещу измъченото му лице. Това лице беше всичко за нея през последната седмица. Целият й свят, единствената й надежда…

— Ще се измъкнем от тук, обещавам ти! Аз трябва да се върна на Земята. — Етиен я гледаше топло. — А след това ще ги подплашим поне толкова, колкото те нас.

— Уау! — обади се Кериан. — И в това ли смяташ да ме въвлечеш?

— Ти си решаваш.

* * *

Леона намери Александър Мол случайно — ако не броеше горещите молитви и предположението, че един адвокат би могъл да се появи пред сградата на съда по някое време. Тя се въртеше там през последните дни и на третия опит се натъкна на него. Беше й студено, не сложи качулка и младежът я позна, както се надяваше. Спря, загледан в нея.

— Вас чакам, господин Мол — каза тя.

— Ти си момичето… Леона? — Той я приближи, продължавайки да се взира в нея.

Лъхна я хлад.

— Аз съм. Бях на протеста…

— Всичко свърши — каза Александър. — Няма нито подписка, нито дело.

— Знам. — Леона вдигна яката на палтото си. — Защо им трябва да създават този измислен студ?

— Съобразяваме си климата с този отвън. — Александър май се зарадва на новата тема.

„От мен ли те е страх? Цял адвокат, а трепериш от мен.“

— Трябва да намеря скаутите — изстреля тя. Съзнанието му се сви и се покри с броня.

— Скаути отдавна няма. — Гледаше я с очите на Лестад. — Движението се разтури преди години.

Студът откъм него стана по-силен.

— Трябва да ме свържете със скаутите! — настоя Леона. — Знам, че ги има. Етиен ми вярваше… Вие можете да ме задържите, докато ви обясня всичко. Има и други като вас… Можем да измъкнем Етиен от онази станция.

Нещо в Александър се строши. Заболя я повече от него.

— Никой не се връща от онези станции.

„Не съм враг! Как да те убедя, че няма да ви предам?“

— Етиен говорил ли е за мен? Какво знаеш? Коя съм, според теб?

— Говори ми за себе си. — Александър се огледа притеснено. — Разбрах, че не знае кой е. Бил е част от някакъв експеримент, това каза ли ти го?

„Как? Какво?!“

— Проект на „Алианс Сикрет“… Той е „посаден“ в избрано семейство. Наблюдаван е… Всички лоши спомени, всяко нещастие, инцидент… е заличено от паметта му. Затова беше такъв… Не е реално да си такъв!

— Глупости! — извика Леона. Огънят, избухнал в нея, прогони студа.

„Това не е свързано… онова петно! Не може да е толкова лошо. Не може да го направят!“

— Съжалявам, Леона. — Александър прибра ръце в джобовете на якето си. — Казах ти каквото знам. Чака ме работа.

— Чакай… не можеш.

— Дръж собствения си живот. — Той й обърна гръб. — Този на Етиен свърши, когато уби военен… бил е свършен и преди това…

Тя го гледаше как се отдалечава: черен призрак сред сивия зимен пейзаж. Отвън зимата не беше такава. Не беше…

„Не го мислиш! Каза ми всичко това… да се откажа. Да ме шокираш!“

Потърси съзнанието на Етиен.

„Още пътуват. Той е там… там е и е добре.“

Леона тръгна след Александър. Искаше да мисли за това, което чу. Искаше, но в душата й вече нямаше огън. Нямаше нищо. Страх, гняв, тъга… нищо.

„Той е като мен. Сам и свободен. Ще се върне тук! Ще се върне и всичко ще започне да се променя.“

Шумът от прелитащите над нея шейни й подсказа, че е излязла на оживена улица.

„Ако не внимавам, ще го изпусна.“

Александър се провираше между минувачите. Беше строен и елегантен в черното си палто. Леона си спомни Константин.

„Какво ли е станало с него? Уф… Той пък защо ми е?“

Адвокатът зави към централния паркинг и Леона изведнъж се напрегна.

„Не шейна! Ако се качи, ще открадна… мога да я подкарам. Знам, че мога! Ще го следя до дупка. Лестад ще е доволен даже.“

Адвокатът вървеше устремено по алеята покрай шейните. По някое време се шмугна между тях.

„Да те видим какво караш.“

Той продължи напред. Стигна края на паркинга, прекоси улицата и за първи път се огледа.

„Няма как да ме познаеш с качулката.“

Следваше жилищен квартал. Кубчета в пастелни цветове, подредени в стройни редици.

„Близо до центъра… служители на «Алианс Сикрет».“

Александър избра тясна алея. Трасето над нея беше за еднопосочно движение.

„Тук ли живееш? Поне това ще науча.“

Той подмина два блока, сви към третия и спря. Леона се прикри зад близката изкуствена елха. Александър се огледа, извади комуникатора си и каза нещо кратко. Явно така му отвърнаха и от другата страна. Той го прибра в джоба си. Вратата на първия гараж се вдигна. Леона проточи шия да види повече. Имаше нещо странно вътре — две паркови скамейки, някакви пръчки, опрени на стената… и момче и момиче, вместо шейна.

„Пипнах ви май!“

Тя изчака вратата да се затвори и изтича на пръсти до нея.

— Стига, Лиа! — чу се отвътре. Не беше гласът на адвоката.

— Това само разбрах от проучването. Съвпада с казаното от Етиен — каза Александър. — И, Рубенс, трябва да сте много внимателни. Онова момиче от снимките… Леона Дим. Тя ме чакаше днес пред съда. Представа нямам откъде ми знае графика.

„Пуф, затова ме подозираш, значи?“

— Тя не е ли на наша страна? — попита момичето.

— Така твърди, но нищо не знам. От нея започна всичко.

„Глупак! Нали аз казах на Етиен… той ти го е казал. Знаеш го, но си… какъв адвокат може да си?“

— Никой повече не ни трябва! — изръмжа Рубенс. — Какво иска хлапето?

— Търси скаутите — обясни Александър. — Говореше за друга тайна група. Мислят да търсят Етиен.

— Лудост! — избоботи Рубенс.

— Той щеше да тръгне заради нас. — Беше гласът на Лиа. Звучеше отчаяно.

— Щеше да тръгне, дори да умре… и щеше да умре. Същото ли искаш? — изръмжа Рубенс.

„Дори да умре, щеше да опита… Глупаци! Защо ми трябвате?“

— Етиен стигна дотам, защото беше идеалист… Създаден беше такъв!

— Беше?! Ал, той е още жив! — изписка Лиа.

— Никой не се връща жив оттам! — натърти Александър. — Свършено е с Етиен… Със скаутите също.

— Момчета… ако там все пак, ако е… по-добре от тук…

— Лиа?!

— На станциите — уточни момичешкият глас. — Никой не се връща, но… повечето хора са там, нали?

— Стига! По друг начин си представяхме нещата, Лиа. Друго планирахме — примирено каза Рубенс.

„Страхливци! Ох, Тони, дори ти си по-смел… Дори ти!“

Тя се откъсна от вратата на гаража. Какво можеше да чуе още?

„Знам къде са… другото друг път.“

Реши да се върне в училището и да намери Тони.

„Ще му кажа за Етиен. За всичко… Само ние можем да го спасим. Само двамата!“

 

 

Мила се беше превърнала в стопанка на дома. Леона я завари да почиства кухнята, тананикайки блудкава мелодийка.

— Татко ли търсиш, миличко?

„Да, може да го наричаш татко, ако не се въргаляш в леглото му всяка вечер.“

— Не, теб. — Леона се озъби в усмивка.

— Ооо… — Мила изглеждаше поласкана. Дръпна стол и седна. — Ела, ще те чуя, миличка. После ще довърша тук. Хайде, седни при мен! Нещо в училището ли?

„Наистина вярваш, че ще споделям с теб?!“

— Аз съм във военно училище…

— Знам, знам… — Мила прехапа съчувствено долната си устна. — Сигурно е мъчително за момиче… Тренировки, команди… толкова е грубо, ох… Мъчително е за момиче, наистина.

„Мъчително? Ти знаеш ли какво значи «мъчително»?“

— Да… Аз съм уморена. Ще отида да полегна. — Леона въздъхна и се устреми към вратата. Не помнеше колко пъти се е опитвала да избяга от тази кухня. От дома си…

— Почини си, мила, сънят оправя всичко. А после, ако има нещо… — изпрати я провлаченият глас на Мила.

„Да не бъркаш съня със секса? И как говориш само… спокойно, разтеглено… всичко ти е наред. На такива като теб винаги им е наред.“

Леона се тръшна на леглото си. Уморена беше, наистина. Не от ходенето, нито от училище. Налегнала я бе безнадежност, по-тежка от планина.

„Тони се уплаши от идеята. Не иска да го направи. Ще дойде, но ще е проблем.“

Тя се обърна по корем. Виолетовото от завивката отразяваше слабото осветление.

„Можем да се качим на кораба за натам! Ако ни спипат, ще кажа… искаме да говорим лично с Лестад, защо не? Ще бъдем просто глупаци.“

Тя затвори очи.

„Никой няма да повярва. Невъзможно е!“

Сети се за отец Йоан и й се прииска да го види веднага. Не познаваше друг човек, с когото можеше да поговори. Спокоен, уверен… търпелив. Закачи се.

„Отче, ще дойда в параклиса! — предаде му тя и стана от леглото. — Ще ви чакам там.“

 

 

След като повтори думите на Александър Мол с максимална точност, Леона се втренчи в иконата на свети Мина, пред която отецът беше застанал. Той й бе казал, че е чудотворна. Имало такива в миналото, но от тях останали много малко — само няколко в целия свят.

„Пожелавам си чудо за Етиен! Искам той да се върне… Искам да е добре!“

— Етиен може да е всеки — проговори прегракнало, когато отецът помълча известно време, без да даде знак, че иска да каже нещо. — Той… ние трябва да го спасим. На тях не им пука… Скаутите, те са просто страхливи момчета…

— Изплашени — поправи я отец Йоан, но светлината в очите му помръкна. Днес пуловерът, който носеше, имаше кървавочервен цвят и Леона го видя по-реален от всякога.

— Кажете ми, отче — тихо помоли тя. — Кажете ми всичко!

— „Непоискано добро“. — Той прокара пръсти през косата си. — Това е един безумен проект. „Алианс Сикрет“ му дадоха подобаващо име, „защото няма да остане ненаказано добро“… Не мога да ти кажа всичко, което знам, Леона. Всичко, което крия под расото… под клас две и вярата си.

— Нима не сте…

— О, не… Вярващ съм, така както го показвам — засмя се той. — Вярата ми е истинска, но не и останалото. Не можеш да си съвсем себе си в този свят.

— Но какво е това „добро“? — Леона седна до него. Не изглеждаше обикновен старец, дори без расото.

„Какво още знае?!“

— Опит да унищожат различните. Добрите различни, не тези като Аракси Сатир. — Отецът стисна рамото й със силната си длан. — Такива като теб винаги са били проблем… Не са те открили още. Потенциалните лидери, будители или старците като мен… Хора, които събират други хора, за да лекуват душите им. Всеки, който не се вмества в „нормалното“… или как ще е на техен език „в обществено приетите рамки на приличие“? Всички ние сме пътници към станциите, а там не е ясно какво ще помним от себе си.

— И вас ли? Искали са да ви убият?! — Леона сграбчи ръката му. — Но защо?

— О, не. — Той се усмихна. — Аз направих всичко възможно, за да обявят дейността ми за сектантска. Ние сме „безобидно луди“. Доброволно преминах в клас две. „Алианс Сикрет“ знаят точния ни брой, поне така си мислят… вярват, че ще ни унищожат лесно, ако станем опасни. Ние се надяваме на по-висш разум, те не вярват в друг освен своя.

„Мразя «Алианс Сикрет».“

— Не се гневи, Леона! За всяко нещо ще дойде време. — Той взе лицето й в ръце. — Не се тревожа за Етиен, а за теб, знаеш ли? Много мислиш. Много се луташ в търсене. Пожелай си доброто и го вземи! Помоли се за Етиен… Това е начинът, твоят начин да помогнеш. Макар че тази твоя любов, която струи към него, вече си върши работата.

— Вярвате ли в това наистина? — Тя вдигна поглед към очите му. Отново блестяха. Бяха като две галактики-близнаци. Опита се да назове цвета им, но не успя.

— То е факт, Леона, и не е ново — каза отецът. — Много преди нас се е знаело, че всяка дума, всяка мисъл или чувство са кодове… послания, които се предават в пространството. Етиен е имал късмет, че е срещнал точно теб!

— Искате да му помагам само с тези послания? — Бучка заседна в гърлото й.

— Засега, Леона. Засега това е повече от достатъчно.

— Но, отче… — Тя се запъна. — Защо… защо сега доброто е такова?

Той закима енергично. Отново я беше разбрал.

— Преди векове, Леона, злото и доброто са били понятия, изпълнени със смисъл. — Отец Йоан се загледа пред себе си. — Ако някоя жена изневери на мъжа си, ако мъж открадне или убие… те се срамували да излязат пред хората. Съвестта им ги принуждавала да се крият. Лъжите и клеветите се шушнели тайно в мрака, за да не се разбере кой ги разпространява. Сега добрият е този, който се крие. Той е старомоден, глупав, дори луд… идеалист, това е голяма обида сега, нали? Това положение владееше света още преди да се заровим като къртици под земята… А не биваше да става така.

— Сигурно затова сме се заровили — предположи Леона.

— Да… но човекът не се е спрял. Човекът иска да бъде господар на себе си и света. Този свят, който е така несигурен и измамен. Кой живее вече в реалността, Леона? Всеки си измисля своя реалност. И я създава такава, че да му носи сигурност и уют. Докато всъщност бяга от реалността на останалите хора наоколо.

„Това най го умеем.“

Отецът спря, погледна я и се усмихна:

— Да живеем просто е най-лесното и най-правилното. Опиташ ли веднъж, ще го разбереш.

* * *

„Седмицата на досиетата“ остави смут в съзнанието на Мая. Тя не помнеше много от прочетеното. Само от време на време най-фрапиращите факти проблясваха като кървави удивителни в ума й. Тази на Лестад засенчваше всички останали.

Двете момчета си говореха тихо на леглото на Кериан. Етиен беше угрижен. Според написаното в досиетата, от всички задържани единствен невинен изглеждаше Ален Рутие — организатор на клуб по научна фантастика и футурология. Обвинен в изграждане на незаконна общност, целяща създаване на предпоставки за бягство от реалността, социална и гражданска безотговорност и метежи. Рутие беше вторият убиец в списъка. Обвиняваха го за подтикване към самоубийство на невзрачно момиче с меланхоличен вид, поне това се виждаше от снимката.

„Господи, аз съм педофил!“ — помисли си Мая. Докъде беше стигнала майката на Они? — „Можеха поне да проверят… Сигурно ще съм първият девствен педофил в човешката история.“

Лицето й пламна. Очите й неволно срещнаха тези на Кийра.

„Нелегален дом за удоволствия. Как й отива! Но убийство… Както при Етиен. Как просто така ти лепват убийство?“

Мая се опита да си представи късокосото момиче като „Мадам“. Видя я по бельо, но не можа да свърже слабите й ръце с удушаването на онзи дебелак.

„Нещо не се връзва… Нищо не се връзва!“

Етиен й махаше с ръка от известно време. Тя се извърна към него и му се усмихна. Имаше нужда да се гмурне в прегръдката му, да почувства къдриците му между пръстите си, но остана на мястото си. Кериан мълчаливо я наблюдаваше.

„Ще ме побъркат… и двамата.“

— Ще дойда след малко — тихо каза тя. Етиен повдигна рамене и обърна длани. Питаше я дали всичко е наред. Тя му изпрати въздушна целувка и завъртя показалец покрай слепоочието си.

Кериан отвърна поглед и каза нещо на Етиен, което го накара да се замисли.

„Тормози го за нищо. Няма да се измъкнем оттук!“ — Мая скочи от леглото си и се покатери при тях. Седна от страната на Етиен, прегърна го през кръста и опря брадичка на рамото му.

— Много сте готини, но това не ми помага да мисля — смръщи се Кериан. Етиен и Мая се разсмяха без глас. Вече се бяха научили дори да крещят шепнешком.

— Моментът сам ще дойде, Константин! Трябва да сме внимателни и да не изпускаме охраната от поглед.

— Разчиташ на сляпата случайност! Какво стана с гениалните ти планове?

— Разчитам на интуицията си и на инстинкта си за оцеляване. Всеки един момент може да ти предложи перфектния план. Важно е да не го изпуснеш. — Етиен потри с длан шията си и въздъхна. — Започвам да възприемам идеята за капсулите. В близост има два терминала. От там можем да пуснем осем души…

— Да ги пуснем? Кой ще изпрати нас? — попита Мая.

— Добър въпрос. — Кериан се усмихна криво.

— Капсулите могат да се изстрелят ръчно — ядоса се Етиен. — Защо се хващаш за всяка дума, Константин?! Знаеш, че дразниш… Забавно ли ти е?

Вратата изсъска и тримата се обърнаха стреснато. Макелън влезе с лукава усмивка. Огледа се, отиде до леглото на Кийра и се надвеси над нея.

— Не… не сега… — сънено измърка тя след малко. Мая се притисна още по-силно в Етиен. Той хвана ръката й, която неволно се бе вкопчила в гърдите му.

— Тихо! — прошепна само с устни. Кийра стана и последва Макелън. Вратата се плъзна зад тях шъткайки, а Мая си помисли, че Етиен заслужава ласките на жена много повече от лейтенанта. Кериан също. Изведнъж тя се засрами от мислите си.

Момчетата си шушукаха нещо с напрегнати лица.

— Да слезем долу! — Мая се понадигна и дръпна Етиен. Той повдигна вежди неразбиращо.

— Само двамата — тихо прибави тя. Този път я разбра.

— Е, аз ще се опитам да поспя — изпрати ги ироничният глас на Кериан. — Нещо не се справям напоследък… При всичкия този „сънчо“.

 

 

Бяха голи и ухаеха на ментови кърпички, когато Лестад нахълта в помещението.

— Лейтенант Макелън е мъртъв — каза капитанът. — Давам ви една минута да посочите убиеца!

Етиен заобува панталона си под завивката. Мая все още лежеше с ръка на гърдите му. Ритъмът на сърцето му се ускори, кожата под ръката й започна да се овлажнява. Нейните очи оставаха приковани в Лестад.

— Облечи се! — прошепна Етиен.

Тя изрови блузката си и се пъхна в нея. После потърси и панталона.

— Ален Рутие, Кийра Тонкс, Етиен Мюзи… Обличай се по-бързо, любовнико! — Капитанът стовари палката си точно върху ръката на Мая, която отново беше на гърдите му. Момичето подскочи, а после се вкопчи в Етиен.

— Нищо не е направил! Бяхме заедно, през цялото време…

Лестад замахна втори път. Мая пое светкавица в челото си.

— Тихо! Не говори! — прошепна Етиен и стана, изправяйки се между нея и Лестад.

— Обличай се, лигльо! — Палката се заби в голия му корем.

— Етиен! — Мая скочи на пода, но срещна ледения поглед на Кериан, който беше слязъл незабелязано от леглото си. Осъзна, че ако протестира, само ще усложни нещата. Сведе глава и заплака.

— Като „изтрезнеете“, ще си спомните! — Лестад посочи с палката към вратата. Етиен се обуваше, стискайки суичера си в ръка. — Ако не си спомните, ще умрете!

Мая дишаше с мъка, а пред очите й блуждаеха кръгове, но все пак забеляза как Етиен и Кериан се спогледаха. Вторият поклати глава почти отчаяно.

 

 

— Няма да я предаде!

Мая и Кериан седяха на леглото на Етиен, забили погледи в мръсния под. Бяха мълчали известно време, а сега той май й казваше нещо важно. Тя се напрегна и думите придобиха смисъл.

— Кийра!

— Етиен е безумен идеалист… Скаутските движения трябва да се забранят! Той знае, но няма да я предаде.

— Не е безумен, просто е човечен.

— Човечен? Какво наричаш човечност?! Лестад също е човек! — Кериан изглеждаше помръкнал. — Да беше помислил поне за теб… За плановете ни.

— Той ме предпази — неуверено отвърна Мая. Знаеше, че Кийра е… леко момиче. Не беше убедена, че Етиен трябва да се жертва заради нея. Не… Беше убедена, че не трябва.

— Не! — спря я Кериан, когато тя понечи да стане.

— Има ли значение? Ако им кажа аз, те нали няма… Константин!

— Ако не я предадат, ще умрат. Тръгнеш ли да се месиш, ще разберат, че си неуязвима за „сънчото“… Едно е да се въргаляш с някой в леглото, съвсем друго да действаш адекватно. — Той я гледаше с умните си очи и от тях за първи път не струеше ирония.

— Какво да правя? — отпусна глава Мая.

— Утре ще се изкъпем — каза Кериан. — Ще обядваме, а когато водата се утаи, ще я изпием.

Тя го погледна с подозрение. Не се шегуваше. Не звучеше надменно. Какво се опитваше да й каже?

— Всички ще заспят. Аз ще „събудя“ червея, който трябва да очисти досиетата ни. Ще премахна и това на Етиен. Може късметът да го навести случайно. Той вярва в тези неща…

— Константин!

— Ще тръгнеш с мен, не спори! — тихо продължи той. — Капсулите са единственият ни шанс. Ако не рискуваме, не знаем какво ни готви Лестад. Така поне ще сме опитали.

— Няма да оставим Етиен тук! — Мая се отдръпна от него. — Не можеш да ме накараш… Няма да го направя!

— Напротив. — Той стана, стисна бързо рамото й и спря очи върху лицето й. — Мисли!

Тя се дръпна отново. После се хвърли в завивката на Етиен, сграбчи я и затисна с нея устата си, за да сподави напиращия хлип.

Плака до безпаметност. Кериан я събуди за вечеря. Мая отказа да яде. Не се качи в леглото си; остана в това на Етиен. Безмълвна, подвила крака под себе си, с очи, от които и последната капка влага се бе изпарила.

— Не казах, че ще оцелеем. — Кериан седна до нея. — Давам си сметка, че можем да си позволим полет, не по-дълъг от две-три седмици. Животоподдържащите системи на една капсула…

— Все ми е едно.

— Можем да стигнем до някъде, все пак… Имаме две станции! Малко далеч, но рискът…

— Няма да тръгна! — Тя вдигна глава. Лицето му беше красиво и спокойно. Зачуди се как е възможно такъв като него да стигне до тук. Толкова много мислеше, така хладнокръвно планираше всяко нещо. Как изобщо беше възможно всичко, което се случваше? Властите говореха за грижата за обществото, за нуждите му, за глупавия комфорт на всеки един гражданин…

— Лестад е намислил нещо. Рико Мелоне е още жив, а искаше да го очисти по-рано.

— Етиен ми беше първият — тихо каза Мая. — Слушала съм… Знам толкова… гадни истории за първия път… Нито една красива… На мен ми провървя. Беше…

— Мая! — Кериан стисна брадичката й. — Върни се в реалния свят! Пътуваш към Звезда–4! Попаднала си тук, защото някой те е обявил за… По дяволите!

— Понякога и най-гадната реалност изглежда красиво… Зависи само от очите, през които гледаш.

Тя надникна в неговите и пропадна в тях. Обгърна я плътен, безкраен мрак.

 

 

Изпратиха Крюф и Давин. Вторият мълчеше през повечето време и се взираше във всички с дребните си сиви очички, докато първият оглеждаше присъстващите и си мърмореше нещо изпод носа. Мая не рискува да остане при Кериан, с когото допреди малко разговаряха на леглото на Етиен, затова се качи на своето. Момчето не се премести. Може би не искаше да прави впечатление, но Мая съжали, че го е зарязала така.

Давин ги изпращаше до вратата на банята, връщаше се в спалното и, минута преди да изтече времето им, отиваше да им досажда пак. Мая се къпа четиринайсет минути. Беше отброявала секундите, както й бе казал Етиен. Щом се върна в леглото си, плака, преструвайки се, че спи. Вдигна глава едва когато последният затворник даде талона си и излезе, следван от Давин. Извърна се към съседното легло. Кериан седеше с гръб, опрян в стената, и гледаше някъде отвъд помещението. С чиста коса изглеждаше още по-привлекателен. Лицето му беше сериозно, въпреки опитите за хумор на Крюф. Мая разбра, че момчето няма да се откаже от планираното бягство. Стомахът я сви.

Кериан се извърна към нея. Намигна й. Знакът. Тя поклати отчаяно глава.

„Не!“

Той изкриви устни в усмивка. Знаеше ли, че не й стиска да остане сама на кораба? Че тя не би могла да замести Кийра при някой от офицерите? Нито като любовница, нито като екзекутор.

„Етиен ще се върне!“

— Обяд след половин час! — обяви Крюф, пропускайки последния чист. Беше Мелоне и изглеждаше по-малко замаян от обикновено.

Мая изчака сержантите да излязат и се прехвърли на леглото на Кериан, без покана.

— Ако ги събудим… Ако решим да превземем кораба сега… По-рисковано ли ще е, отколкото с капсулите?

— Ах! — Кериан зарови пръсти в косата си. Няколко кичурчета по бретона му останаха да стърчат. — Вирусът „Мюзи“ действа.

— Вирус?

— Опасна зараза! — каза Кериан. — А ония се пънат да смачкат всеки ексцентрик, идеалист… Е, Мюзи го няма, но е още тук.

Той я гледаше с онзи ироничен поглед, който напоследък не му се получаваше достатъчно убедително.

— Предал си приятелите си, за да те вземат в „Алианс Сикрет“. Какво стана после? Защо си тук?

— После поисках повече. Няма да разбереш. Предадоха мен! Компютърната защита на „Алианс Сикрет“ е скучна работа…

— Искал си повече?

— Не колкото Мюзи! — Кериан стисна устни.

— Той иска само да избягаме.

— Няма да му стигне! Иска душите ни! Видя те и те направи свой последовател, още от първия миг… Наблюдавах ви! В него ли се влюби или във фанатичната му увереност, че може да направи всичко? Независимо от ситуацията.

— Константин! — Мая успя да издържи на погледа му. — Тази война си е твоя! Води си я сам.

Тя скочи на пода и се отправи към леглото на Етиен.

„Фанатична увереност, че може всичко… Той просто си го може!“

 

 

След обяда Кериан си легна и заспа. Не изглеждаше добре, затова Мая го остави, без да задава въпроси.

„Не му стиска да го направи!“ — успокояваше се тя. По всяка логика спускането на капсула криеше голям риск.

„Да излезем от тук. Да стигнем до терминала. Да подготвим капсулите… Да влезем. Самото изстрелване…“

Мая знаеше, че процесът ще е кратък. Все пак това бяха аварийни капсули, но щяха да загубят минути. Хванеха ли ги, щяха да ги убият на място. Нямаше да стигнат до карцера.

„Етиен и другите двама трябва да са там. Ако са живи… Живи са. Лестад иска името на убиеца за протокола си. Няма да ги убие, докато мълчат! Ако можехме да стигнем до карцера…“

Мая извърна глава към леглото на Кериан. Спеше, а беше казал, че има проблеми със съня.

„Да спи, докато го измисля.“

Искаше да не му се доверява напълно, само че… не се получаваше.

„Вирусът Мюзи… Това е бил проблемът! Вирусът не пропуска тези, които са контактували с него!“ — Тя се усмихна. Кериан просто се опитваше да се бори със „заразата“.

„Срещаш някой, който не би трябвало да го има, и се опитваш да затвориш очи. Стискаш, докато те заболят, отваряш ги, но той не изчезва. Там си е. Тогава започваш да се променяш.“

 

 

Малко преди вечерята Лестад се появи сам. Лицето му беше като издялано от камък, а гласът му свистеше.

— Вечерята ще закъснее с половин час! През това време искам много добре да си помислите, всеки поотделно. — Той се завъртя на пети, сочейки безразборно леглата с палката си. — Колко често виждахте Кийра Тонкс да излиза с лейтенант Макелън? Колко време приблизително се бавеха? Спомнете си, излезе ли Кийра Тонкс с лейтенант Макелън в деня на смъртта му! Ти! — Лестад посочи с палката към леглото на Кериан. — Скачай долу!

Мая трепна, надигна се и се изхлузи от леглото си, заедно с момчето.

„Защо питат нас? Убили са ги! Той ги е убил!“

— Казах, само той! — едва доловимо повиши тон Лестад.

— Исках да ви помогна, сър. — Тя се насили да се усмихне.

— Остави подмазването. Трябват ми факти!

Мая бавно приближаваше Кериан. Устните й трепереха и ги стисна. Той стоеше блед и вдървен пред капитана. Сигурно си мислеше същото. Досетил се беше, че Лестад е убил задържаните.

— Събудете всички, които не са ме чули. Предайте им думите ми! — нареди капитанът. — Не стой така! Изпълнявай!

Той чукна с палката рамото на Кериан. Момчето извърна глава към Мая. Изражението му бързо се променяше.

— Константин! — Мая го прегърна в момента, в който устата му преля. — Спокойно! Само не мърдай! — прошепна тя. Осъзнаваше, че топлината, която залива гърдите й, е от повърнато.

— Какво правите? — Веждите на Лестад се превърнаха в права линия.

— Аз… не мога без момчета, сър… Простете, но само това ми е останало тук. — Мая обърна лице към капитана, като продължаваше да притиска главата на Кериан към гърдите си. — Само това имам.

Беше се постарала да изглежда идиотски и явно успя. Лестад ги позяпа безмълвно. После излезе, бързо.

— По дяволите… Съжалявам! — проговори Кериан, когато вратата се затвори.

— В тоалетната, бързо! — Мая го дръпна натам. Влязоха в квадратното помещение. — Няма за какво да съжаляваш… Мислиш ли, че ги е убил?

— Да.

— Седни на капака. Поне е чисто! — Мая пусна водата и изми първо ръцете си, после извади ментова кърпичка и избърса блузата си.

— Съжалявам, наистина… и благодаря.

— Кериан… — Мая се сети, че за първи път го нарича с малкото му име. Повдигна главата му и се усмихна, въпреки срещата с безкрайния мрак на очите му. — Нямаш температура. Може да е било на нервна почва… От напрежение. Чакай!

Тя откопча един от декоративните джобове на колана си и извади плоска кутийка, от която отдели малко многоъгълно хапче.

— Става и за смукане. Вземи го!

Той го взе, продължавайки да я гледа.

— Защо ми помагаш? Вече няма смисъл.

— Защото… — Мая се усмихна отново. — Не знам… Ние все още сме живи!

— Смущавам се, като говориш така.

— Кериан. — Пръстите й обхождаха приятно топлото му лице. — Няма причина да се притесняваш от мен.

Той пак я погледна, неразгадаемо… но погледът я парна в сърцето като куршум. После топлината в гърдите й се стече надолу. Мая го целуна. Бързо, изплашено, но с всяка своя частичка. Той я пое в прегръдката си. Разтвори се, прие нейната и сякаш изведнъж се превърна в себе си.

„Такъв, какъвто те помня тогава… какъвто винаги ще те помня…“

* * *

Оставаха им десет минути да събудят спящите. Кериан отиде първо при Мелоне.

— Ейх… педал! — лениво се надигна момчето. Беше едро, тъмно и грубовато.

— Не те каня на среща! — сряза го Кериан. — Лестад забави вечерята. Убил е Кийра, Мюзи и Рутие.

Мелоне се надигна. Погледът му започна да се прояснява.

— Сега ще дойде, за да му кажем нещо за Кийра. Иска да я натопим за смъртта на Макелън…

— Чакай бе… По-бавно! Какво е това?

— По-тихо! Чуват ни! — продължи Кериан, без да сваля очи от лицето му. Мелоне се притесняваше от погледа му и това щеше да осигури пълното му внимание. — Лестад ще ни избие един по един. Никой няма да стигне до Звезда 4.

— Мамка му! Да му го начукам!

— Ще помогне, ако е до смърт — криво се усмихна Кериан.

— Кериан — докосна рамото му Мая, — всички са будни.

— Обясни ли им?

— Доколкото можах…

— И ти ли знаеш? — ревна Мелоне.

— По-тихо! — изплашено прошепна Мая.

— Нищо, и без това ще дойде всеки момент.

— И казваш, че е убил Кийра? — изшептя Мелоне.

— Уби общо шест човека дотук! Доколкото разбрах, ти си следващият.

— Аз?

— Беше близък с Кийра, а тя е обвинена в убийството на лейтенант — каза Кериан.

Вратата се отвори.

— Всички са будни!

Лестад влезе със замах, спря се по средата на помещението, точно пред Мелоне, и се взря в него с хитрите си очи. В дясната си ръка стискаше палката, с която леко почукваше по лявата.

— Да бе! — изпусна момчето. В очите му се четеше ужас. Кериан дръпна Мая назад в момента, в който Мелоне изрита Лестад в чатала. Капитанът се срути на пода, присвит на две. Палката изпадна от ръката му. Мелоне я сграбчи, издърпа спусъка й докрай и я стовари върху главата на капитана. Той се простря по лице в краката му.

Кериан стисна ръката на Мая.

— Педераст! — изрева Мелоне и докато останалите се отдръпваха, а Кериан се втурна да вземе пистолета, смъкна ципа на панталона си и се разхили истерично. — На ти сега… Даже не разбра к’во става, а? Кой кого, а?

После започна да пикае върху главата на Лестад.

— Гадост! — Мая потърси Кериан с очи. Той побърза да се върне при нея.

— Заслужи си го. Мелоне, задръж палката!

Момчето кимна. Другите все още се щураха, объркани и изплашени.

— Прикрийте се! — нареди Кериан. — Мая, стой зад мен! Мелоне, до вратата, там!

Двамата заеха позиции от двете страни на вратата.

— Говорете тихо! Ще пратят някого да провери и ако не вдигне тревога, проблемът ще е временно решен…

— Можем да стигнем до терминала преди тях — обади се Мая.

— Рано е за това — отвърна Кериан.

Дойдоха Баге и някакъв много млад сержант. Кериан застреля първия в гърдите. Той се срути в краката му. Мелоне счупи врата на втория. Май се мъчеше просто да го зашемети.

— Дотук с убийствата! — заповяда Кериан. — Ще превземем кораба! Ще ги принудим да ни свалят на най-близката станция.

— Да бе… — изхриптя Мелоне.

— Изслушай ме! — сряза го Кериан. — Ще вземем оръжията на всички военни! Ще ги заключим тук. Персоналът ни трябва.

— Можем да им пускаме „сънчото“ направо в храната — предложи Мая. Гласът й звучеше уверено, но лицето й беше призрачно бледо.

— Добра идея — усмихна се Кериан и докосна рамото й.

— И като слезем… като ни напипат там, къде ще идем?

— Пак ще ни убият…

— Какво е сънчо? — питаха един през друг отзад.

— Хапчетата, с които ни приспиват! Лестад удвои дозата. Томи Дийн умря веднага след това. При него сигурно е била тройна… Сега не питайте повече. Ще решаваме нещата едно по едно. Първо трябва да овладеем кораба. Вземете оръжията на Баге и този… Чакайте! Мая, ти вземи пистолета на Баге!

Тя го погледна стреснато, но се подчини.

— Мелоне, дай палката на него. — Той посочи русоляво момче. Май се казваше Гиг. — Ти вземи другия пистолет. А ти, другата палка — обърна се към най-едрия. — Джош, нали?

Момчето тръсна рошавата си глава утвърдително.

— Старо име… Хайде!

Кериан хвана Мая за ръка и ги поведе през пътническия отсек.

— Ако се наложи, стреляйте в краката! Не трябва да стряскаме персонала. За тях ние сме престъпници. По-добре е да им покажем обратното — тихо нареди той, когато стигнаха изхода.

„Значи така се правело“ — подсмихна се. Мая стисна по-силно ръката му.

— Първо личните каюти! Една по една. — Кериан ги изведе в коридора. Минаха покрай банята, после стигнаха първия терминал. Вървяха отляво. Спомни си как Етиен му бе казал, че е обходил дясната страна.

„Още е тук, нали? — запита се. — Вирусът Мюзи… Аз не съм болен. Засега съм само носител!“

Каютите в следващия отсек бяха на военните. Кериан спря и посочи с пистолета си към първата. Мая пусна ръката му и вдигна своя пистолет. В очите й се бореха ужас и решителност. Мелоне кимна.

Кериан почука на вратата.

— Десет минути са десет минути. Мътните да те вземат, Фю! — извика някой отвътре. Вратата се отвори. Сержантът се сблъска с дулото на пистолета и с тънката усмивка на Кериан.

— Тихо! — каза момчето. Мая беше забола своя пистолет в гърдите на сержанта. — Оръжието!

Сержантът извади пистолета си, а Кериан кимна на Гиг да го вземе. Русолявото момче го пое и предаде палката си на някого отзад.

— Какво мислите…

— Казах тихо! — изсъска Кериан. Провери го бързо за скрито оръжие. — Сега откачи и палката!

Сержантът не гъкна повече. Само ги стрелкаше гневно с очи.

Повториха процедурата още девет пъти. Военните на кораба трябваше да са общо петнайсет души. Един мъртъв преди и трима сега… Оставаха единайсет.

— Подценили сте ни! — подсмихна се Кериан. Гърбът го болеше. Беше забелязал колко бледа е Мая. Самият той виждаше бездиханно озъбената уста на Баге да зее от всеки отвор в стените на коридора.

„Убийците й харесват!“ — каза си и се засмя нерадостно.

— Всички в пътническия отсек! По-живо! — Кериан пропусна последния сержант напред.

— И внимавайте, копелета! — провикна се Мелоне. — Ще сритам педалския гъз на първия, който тръгне да се прави на мъж.

* * *

Тони разглобяваше ключалката на шкафчето си и Леона спря да го погледа, без да се обади. Момчето пипаше сръчно. Докосваше платката с фините си инструменти и й изглеждаше толкова съсредоточен.

— Просто е — каза накрая разочаровано. Напъха платката на мястото й, постави пластмасовия капак, натисна го да щракне и се извърна. — О, Леона! Мислех, че е някой… Защо не се обаждаш?

— Радвам ти се. — Тя се усмихна.

— Да бе… Етиен е жив, нали? — Той се напрегна изведнъж. — Не се е случило нищо… лошо.

— Етиен е жив. — Леона го хвана за ръката. — Не улавям Лестад! Няма такова съзнание… никъде!

— Поражение! — Тони се усмихна хитро. — Няма го, значи е умрял… убит. Сигурна ли си?

„Боже, как да не съм! Етиен е направил нещо. Той ще се върне!“

— Усещам го… като мама.

— Да кажем на отеца! — Той я хвана за ръката и я дръпна назад по коридора. — Хайде, свържи се с него. Кажи му да ни чака!

— Някой ден ще му писне от нас.

„Всъщност, няма. Не и на отец Йоан! Не съм виждала такъв възрастен… Той е по-жив от нас. Играе повече от нас! Живее за тези неща, не зааа… новите столчета в кухнята си, например.“

— Леона… свърза ли се? — Тони се взря в нея. — Какво правиш?

— Нищо. — Тя побърза да предаде за пристигането им.

„Етиен е започнал! Там горе… без нас. Все пак е започнал. Усещам го! Жив е! Буден е, както никога досега.“

— Не ми казваш всичко, нали? — Тони я дръпна за блузата. — Аз участвам във всичко, а ти знаеш неща… Всичко знаеш. Защо не ми казваш?

— Всичко е прекалено много, Тони. — Тя се засмя. — Не знам чак толкова.

„Какво искаш да чуеш? И отецът знае разни неща… Крие много от нас. Мисли, че не сме готови.“

Леона преливаше от топлина. Бъдещето навяваше сигурност. Обещаваше й спокоен дом.

— Ако Лестад е мъртъв… ако той е… Мислиш ли, че Етиен е превзел кораба? Че ще се върне тук? — Тони изглеждаше толкова обнадежден. — Вече няма да иска нищо от теб. Извратеният капитан… Отървахме се!

„Не смея да мисля… Не ме карай да се надявам, Тони! Не ме карай! Искам Етиен да спре… да се установи някъде, за да му кажа… да го повикам тук.“

— Да — каза Леона. — Искам да е така… но не знам всичко, Тони. Наистина.

Помълчаха, докато излязоха в тунела. Отвън беше малко по-студено и Леона вдигна яката си.

— Аух! — Тони си сложи качулката, намръщен срещу голите дървета. — Поне да имаше сняг.

— Скоро ще има. Мокър е, аз съм го пипала миналата година…

— Нашият долу е само студен. — Тони завъртя копчетата на палтото си. Явно го уплътняваше и засилваше вътрешната температура. — Имам студова алергия — припомни й, като видя учудения й поглед.

„Или си научил имената на всички фобии и алергии, известни на човечеството?“

— Обичам те, Тони! — Леона го прегърна, целуна го по бузата и той се дръпна.

— Какво правиш?

Тя се разсмя и побягна напред, по пътечката към параклиса.

— Леона!

Тони се втурна да я догони.

— Не ме обичаш само… само заради Етиен? Защото и аз го подкрепям… нали?

Тя спря. Той се блъсна в нея и взе да се извинява. Носът му беше почервенял, а под рошавата качулка лицето му приличаше на бебешко.

— Не — каза Леона, насилвайки се да остане сериозна. — Човек не може да не те обича, ако те познава, Тони.

Той се изчерви.

— Хайде, да вървим в параклиса, преди студовата алергия да те убие.

 

 

Майк и Лило слушаха историята на светец, отказал се от слава и богатство, за да не измени на вярата си. Леона беше разсеяна, но запомни тичането с нажежени обувки и победата над змея. Зачуди се доколко реално е всичко, което им се случва.

„Ако си измислям всичко това? Ако просто го сънувам? Ако Етиен е фантазия… той е като фантазия… Защо да няма чудеса и днес?“

Тони подскочи въодушевен до нея.

— Сега да имаше светци!

— И аз искам! — извика Лило.

— Носиш важни новини. — Отец Йоан гледаше към Леона. Тя полека пристъпи към него, после се хвърли в прегръдката му.

„Лестад е мъртъв! Етиен е започнал нещо… Страх ме е, отче!“

— Защо, Леона? Ако Лестад го няма, Етиен ще се справи там, горе. С Парис проверихме кои са с него. — Отецът говореше тихо. — Има поне няколко момчета… и едно от момичетата, мисля, с които ще успеят да овладеят положението. Етиен е добър пилот. Кериан Константин — хакерът, е с тях…

— Константин е там? — Леона скочи на крака. — Какво е това, отче?

— Кое, Леона? — извика Лило.

— Какво за Константин? — попита и Тони. Майк се приближи до отеца. Изглеждаше съсредоточен и сериозен.

— Някои хора… виждам ги по-ясно от другите. Чувствам ги по-ясно. Помня всеки момент, всеки детайл, а иначе… не помня нищо друго, отче. — Леона седна в краката му. — Сякаш търся частите на един пъзел сред… сред още хиляди. Сякаш съм отговорна да намеря само него. Това лошо ли е? Лошо ли е, че… Аз не съм като другите, отче. Вие казвате, че животът е свещен. Че всеки човек… най-незначителният просяк от клас две… всеки е важен…

— Да — кимна отец Йоан и очите му я подканиха да продължи.

— Аз не го виждам така. — Леона потърси ръката на Тони. — Имам нужда от… Аз може би трябва да следвам някого. Някой, който е много повече. Човек с мисия. Да съм част от мисията… Съжалявам… не мога… не мога да живея по друг начин. Няма смисъл в другото… училището, преструвките на момичетата… еженето на момчетата… Знаех го още преди да срещна Етиен. Той само дойде… той запълни празнината…

— То и аз така. — Тони се огледа притеснено. — Май и аз се чувствам така… Отче, защо не ме е страх, когато знам, че съм от хората на Етиен или когато съм тук… не ми пука, че ме подиграват, разбирате ли? Тук е по-важното…

— Деца, деца… — Отец Йоан погали главите им. — Вярата ви е слаба още, а всеки има нужда от нещо по-голямо, нещо по-силно, към което да се стреми. Психолозите предлагат „значим възрастен“ — това, което всъщност и вие подсъзнателно сте избрали. Ще мине време, ще разширите мирогледа си и ще осъзнаете, че всички сме едно цяло. Идваме от едно място и пак натам се стремим.

— Там всички ще се познаваме, нали? — попита Майк. — Абсолютно всички… като отидем на небето.

— И няма да ни е страх, няма да се караме — добави Лило. — Да се бием няма…

— Теб и сега не те е страх — разсмя се отецът. — Трудно е, деца. Трудно е да надмогнеш себе си, да излезеш от рамката на това тяло. — Той поглади корема си. — Трудно е и за мен, но трябва да си припомняме, че сме тук на гости… Временно! Да бъдем справедливи. Това се опитва да направи Етиен. Да намери справедливо решение за всички. Затова го следват. Затова и вие го обичате толкова, по-близо е до другия свят. „Алианс Сикрет“ е земната власт. Не могат да изтърпят някой, който се е издигнал над тази власт…

— Разбрах! — възкликна Тони. — Така, като ти се обясни, изглежда просто.

— Хич даже — поклати глава Майк.

— Ти не разбра ли? — попита Лило. — Аз всичко разбрах.

— Винаги така казваш. — Майк го погледна с ирония. Отецът се разсмя отново и им предложи сладко от къпини.

— Яжте деца, аз съм го правил… Имам си един голям грях, изкушение… — Той се смути за момент. — Обичам да си хапвам сладко и ми личи. Но ето начин да се избавя… Вие ще хапвате, аз ще ви се радвам. За всичко си има начин.

* * *

Кериан изясни ситуацията на пилотите. Помагаше си с пистолета.

— Каквото не се постига с добра дума, постига се с оръжие и добра дума — каза той, когато приключиха. Мая кимна мълчаливо.

Момчетата се бяха пръснали по каютите. Май всеки от тях имаше една цел — да се изкъпе и да си намери чисти дрехи.

— Остана персоналът… и да проверим карцера — каза Кериан. — Идваш ли?

— Карцерът? — Мая се спря. — Но ти каза… Мислиш, че са живи?

— Поне се надявам. Хайде, какво ти става?

Тя го гледаше почти обвиняващо.

— Каза, че са мъртви…

— Мая, трябва да проверим! Какво ти става, Етиен е там! — Той също спря. Сети се и усмивката му се пречупи. — Не помислих за това.

— За това също! — Лестад стоеше в края на коридора, стиснал малък пистолет в ръка. По лявото му слепоочие се стичаше гъста червена струя. Вонята от косата му се разнасяше чак до Кериан. — Оръжието на пода… И двамата!

— Грешни сметки, капитане!

Някой стреля. Лестад се изпъна, извърна се и извика:

— Копеле!

Кериан вдигна пистолета, който беше хвърлил, и се прицели. Ръката му трепереше. Подпря я с другата.

— Етиен! — прошепна Мая зад него. Кериан и Лестад стреляха едновременно. Капитанът се срути на пода. Зад ъгъла се чу изпъшкване и още един трясък.

— Закъснях! — Кериан се втурна към жертвите. Мая тичаше плътно зад него.

На гърба на Лестад зееше дупка колкото свит юмрук. Капитанът бе мъртъв.

Етиен лежеше две стъпки зад него.

— Персоналът е с нас… Опитахме се да… превземем кораба. — Той пробва да се надигне.

— Не ставай! — Кериан го подпря. Още с първия поглед откри раната: под лявото рамо, на плешката. Куршумът беше излязъл. — Мая! Помогни ми! Трябва да го пренесем в каюта.

Мая вече беше до него. Стоеше безмълвна и бледа, като привидение.

— Всичко е… наред. — Етиен успя да се усмихне.

— Не е наред. Хайде, затисни с нещо раната! — Кериан използваше ръката си, но тя вече бе почервеняла до китката. Мая извади от колана си пакетче хартиени кърпички и ги смачка на топка. После притисна с тях раната.

— Много кръв! — каза отнесено. Извърна се и повърна малко бял сок.

Кериан прихвана Етиен от другата страна. Отведоха го в най-близката каюта.

— Трябва да намериш Кийра и… чакай малко… — задъхано каза Етиен. — Главният готвач е с нас… Хората му ще го последват…

— Лежи и мълчи! — ядоса се Кериан.

— Константин… това е важно, изслушай ме…

— Ти ме чуй! Превзех кораба… Кръвта ти изтича, затова ти трябва лекар. Ще намеря онези двамата, ще намеря и доктора, а после ще се оправяме с другото… Трябва да извикам някой да прибере мършата от коридора.

Той се обърна и видя Мая, седнала на пода.

— По-добре ли ще се почувстваш, ако умре? — извика й.

Тя скочи, залитна, някак се озова до койката и притисна раната с окървавената топка хартия.

— Едва ли… ще умра толкова лесно. — Етиен изкриви устни. Май се усмихваше.

— Умирай както си искаш, само не по моя вина. — Кериан отвори вратата. — Мая, постарай се поне ти да останеш в съзнание, докато доведа лекар!

— Ще се справя. — Гласът й беше тънък и трептеше като струна пред скъсване. Кериан надви съжалението си и ги остави. Втурна се през коридора, все едно тичаше в боен тренажор. Всяка секунда беше важна.

„Вирусът Мюзи! Сигурно унищожава имунната система… Подчинява те напълно.“

Кериан извади пистолета, който беше прибрал от Лестад. Елегантно оръжие, направено сякаш не да уплаши, а да предупреди.

— Като за докторчето — промърмори. Сега виждаше ясно потното лице на Етиен. Погледна към окървавената си ръка, после я сви в юмрук.

„Умирал е от болка, а мислеше за другите… Пълно безумие, и аз съм част от него!“

* * *

Леона потъваше. Давеше се в нещо хладно и лепкаво.

„Етиен…“

Не можеше да се свърже с него. Той сякаш се отдалечаваше, изплъзваше й се. Душата й се сблъска с тялото и тя подскочи. Трябваше й време да се осъзнае.

„Сънувала съм!“

Безпокойството не я напускаше. Потърси съзнанието на Етиен и се закачи. После се отпусна назад, намествайки опипом възглавницата.

„Нещо не е наред. Нещо става, но аз съм сама… никой не разбира, че трябва да действаме. Петната се увеличават! Улавям по-тъмни, по-светли…“

Леона се обърна с лице към стаята. Трудно можеше да различи нещо от мебелите. Не успяваше и да събере мислите си. Настроенията й бяха като отражения в криви огледала. Различни и неразпознаваеми, всеки път.

„Изгубих Лестад, после пак се появи за малко, а сега го няма… няма го, както мама… но и като първия път. Ако Етиен е превзел кораба, защо е толкова свито съзнанието му? Защо не го усещам като преди?“

Тя стана и тръгна на пръсти. Беше гладна. Ядеше малко, откакто Мила живееше с баща й, значи май… над един месец.

„На кого му пука?“

Промъкна се до кухнята и спря. Там имаше някого.

„Татко се тъпче тайно от нея… А после как ще скриеш шкембето, татенце?“

Чу стъпки и притаи дъх. Някой ходеше из кухнята с боси крака. Не беше баща й.

„Миличка, да не би пък ти да плющиш посред нощ?“

Леона се промъкна през отворената врата. Приклекна, огледа се и изпълзя до масата. Мила беше в бокса. Светеше си с комуникатора, а синкавите отблясъци играеха злокобно по стените. Леона се мушна под масата и надникна изпод покривката. Краката на Мила се устремиха към нея. Момичето се дръпна панически назад. Ръка с фини пръсти, стискащи нещо малко и черно, се промуши покрай единия крак на масата. Черното избръмча тихо и се залепи от вътрешната страна на крака.

„Око?!“

Леона едва не извика. Подът под нея омекна, залюля се и започна да пропада. Мислеше, че познава хората в дома си. Офицер Дим и глупавкото му гадже.

„Нищо не знам… Защо не я усетих?!“

Леона вдишваше праха под масата, но все още не усещаше под. Плуваше в гъсто лепило. Пулсът й бумтеше в слепоочията, но звукът сякаш идеше отдалеч. Някъде извън нея.

„Мила използва «очи»! Тъпото гадже на баща ми… агент на «Алианс Сикрет»!“

 

 

Леона отиде на училище първа. Искаше да извика Тони и да избягат заедно.

„Ще се качим нелегално на кораб… Ще откраднем! Трябва да се махнем от тук!“

Тони се появи, унил и недоспал. Под очите му синееха кръгове и Леона разбра, че не може да иска нищо от него.

— Какво има?

— Не питай. — Тони се облегна на стената.

„Хайде де, не може да е чак толкова лошо.“

Беше лошо. Съзнанието му бе обвито в кал. Тя се почувства сама, като в дните, когато не познаваше Етиен.

— Трябва да ми кажеш. Трябва да си казваме всичко важно.

— Баща ми знае за отсъствията… За лошия успех и за… за теб. — Той я погледна печално. — Забрани ми да се… водя с теб.

— Ако избягаме сега… с кораб… при Етиен…

„Безнадеждно е, нали?“

Коридорът се заледяваше.

— Следят ни, Леона! — Тони изглеждаше съсипан. — Отиди при отец Йоан… Сама и внимавай много. Не трябва да ни виждат заедно. Кажи му, че у дома има „очи“. „Алианс Сикрет“ са наредили на баща ми да ме наблюдава, дори в банята. Трябваше да ме извика в парка, за да ми каже… Заплаши ме, че ще ме изпрати… сам ще ме даде на станциите…

— О, Тони! — изплака Леона. — Аз съм виновна.

„Отнеха ми и теб…“

— И у дома има „очи“ — отрони тя.

— Кажи на отеца, Леона! Виж се с него, тайно — настоя Тони. — Говори ми в главата. Ще открия начин да ти отговарям.

— Добре, върви в час!

— Не бягай от училище! — изхленчи Тони. — Не ме оставяй сам тук… отново.

„Не ми пука за училище.“

— Ще се върна, Тони. Лестад е мъртъв, но ония си мислят, че не знам. Имам поставена задача. Доказателството е у мен… все още можем да правим каквото си поискаме.

— Не знам — каза той. — Не мисля, че това ще има значение… Лестад е мъртъв! Те не ти вярват… слагат „очи.“ Той няма да се върне да потвърди.

 

 

Снегът беше завил гората с пухкав юрган, а слънцето пускаше студените си лъчи да си играят върху му, без да го топят. Леона забеляза ситните си следи по пътечката, затова откърши елхов клон и се върна, да ги заличи.

„Ще вървя назад… ще ги махам.“

Това й се стори като игра за малко дете. Почувства се по-спокойна.

„Вече не съм дете. На тринайсет съм… А се чувствам на… трийсет и три. Защо всичко се обърка така? Кой се е сетил да ни следи?“

Снегът хруптеше под краката й. Тя крачеше бавно, заднишком. Стана й горещо и разкопча палтото си. Ситни снежинки кацнаха върху зелената й блуза.

„Заваля! Това ще скрие следите… Дано ги скрие добре. Не могат да знаят, че излизам навън, нали?“

Спомни си лицето на Тони сутринта.

„Подцених го! Той иска да е с нас… да следва Етиен. Иска го, също като мен. Какво ще ни струва това?“

Баща й не би се застъпил за нея. Щеше да я прати на „станциите“, както тя постъпи с Марко. Може би офицер Дим знаеше, че „Алианс Сикрет“ следи дъщеря му. Знаеше, също като бащата на Тони, но не беше й казал.

„Господ ме наказва… заради него. Аз го натопих! Заради Аракси… Мразя Аракси! Всичко стана… стана защото той… аз… убих Дел.“

Тя стигна до параклиса, все така заднишком. Вървеше внимателно и замазваше следите си с клонката. Когато се обърна, отец Йоан я чакаше на входа, наметнал расото си. Бялата му коса беше покрита със снежинки и се сливаше с покривалото на гората.

— Отче! — Леона спря. Очите му оставаха две галактики, неопределими на цвят, но изгарящо топли, както обикновено.

— Чакам те. — Гласът му беше тих и спокоен.

Леона изтича да го прегърне. Сгуши се в него и заплака.

* * *

— Погледни ме… Мая, гледай ме в очите. — Етиен изпъшка, усмихна се и хвана ръката й. — Не губи съзнание…

— Сигурно боли много. — Устните й трепереха, а лицето й ставаше все по-бледо. — Етиен… аз съжалявам…

Тя заплака. Ръката, с която притискаше раната, трепна. Заболя го, но той успя да задържи усмивката си.

— Кериан се справи… Скоро всичко ще… се промени.

Мая трескаво ровеше из джобовете на колана си. Измъкна ново пакетче с кърпички, отвори го с уста, смачка го със свободната си ръка и смени с него алената топка. Заболя го повече.

— Извинявай… за Кериан позна — отрони тя. — Вие как успяхте?

— Просто… има го в учебниците. — Той отново успя да се усмихне. — Кийра извика… за помощ… Аз чаках до вратата. Ударих сержанта… в слепоочието… после те го довършиха…

— Толкова убийства.

— Не ми се мисли… Първо трябва да се върнем… на Земята.

Тя сякаш се зарадва на думите му.

— Там имаш приятелка? — попита. Това, което пробяга по лицето й… надежда ли беше?

— По-сложно е… Имах и Дел. — Етиен следеше промените в изражението й. — Мая… искаш ли да ми кажеш нещо?

Тя потръпна.

— Готов съм да те изслушам.

— Не е моментът…

— Моментът… за трудните истини… никога не идва навреме… — Той се закашля. — Хайде… няма да умра, ако не разбера…

Вече го болеше навсякъде.

— Аз съм… с Кериан. — Мая почервеня. — Мислехме, че си мъртъв. Мислех… не знам как стана… изобщо не съм себе си… тук е друго. Имам нужда от близост, не мога да ти… опиша колко… Различни сме и… Кажи нещо!

— Няма да се тревожа… за вас, като се върнем.

Олекна му. Самият той олекваше, сякаш се издигаше.

— Не си мисли… че ревнувам… ако те оставя за малко.

— Етиен, недей! — Мая се надвеси над него. Ръката й натисна по-силно и болката го върна. — Мисля, че ще останем с теб… и двамата.

Той се усмихна. Пак се унасяше.

— Кериан направи всичко както го искаше ти. Той каза, че си мъртъв, но е вярвал… надявал се е да не е така. — Мая оправяше косата му с мокри пръсти. Говореше трескаво, а очите й блестяха. — Кериан искаше да проверим карцера. Изненада ме…

Вратата се отвори и корабният лекар влезе в каютата, с притеснен вид. Зад него с пистолети в ръка вървяха Кериан и Кийра.

— Останете там! — изръмжа им той. — Не поемам отговорност за него, ако ми навирате това в лицето.

— Спокойно… — Етиен вдигна ръка, примигна, за да фокусира, и я размаха към тримата. — Няма да пострадаш… Мая, направи му място.

Лекарят се приближи. Пръстите му трепереха, когато протегна ръце към раната.

— Не е добре. — Свали чантичката си от рамото и извади ножица. — Дръж така! — каза на Мая и тя продължи да притиска окървавените кърпички.

— Ще се оправи ли? — попита Кериан от вратата. Пистолетът му все още сочеше тила на лекаря.

— Да посмее да каже „не“ — изсъска Кийра.

— Всичко е… от напрежението. — Етиен се постара да не гледа кръвта по гърдите си. „Ако сега загубя съзнание… някой ще направи нещо… прибързано.“

— Ще спра кръвта. Ще сложа лекарство и превръзка, но за да съм сигурен, трябва да преспи в каютата ми…

— Не искам… неприятности. Предлагам ти да останеш тук… ще създадем удобства… доколкото може — каза Етиен. — Предполагам… как изглежда ситуацията… през различни очи… е различно.

— Никога не съм одобрявал идеализма и крайностите, Мюзи. Познавам те! Бях за Аракси и по своему той те победи.

— Добре дошъл в отбора. — Кериан се усмихна криво.

Лекарят пренебрегна забележката му.

— Сега ти си престъпник, който убива, за да не бъде убит. И все пак, ще те убият. Ако не са успели сега, по-късно.

— Гледай само да не си ти! — натърти Кериан.

— Защото това ще е последният ти пациент, разбра ли? — добави Кийра.

— Вас ви разбрах от самото начало.

— Кийра, Кериан… проверете какво правят другите… — Етиен се сгърчи. Лекарството, което кипеше в раната, го разкъсваше. Някъде над него Мая изплака.

Когато успя да отвори очи, я видя с кръв по брадичката и прежълтяло лице.

„Оцапала се е… с кърпите.“

Лекарят беше надвесил нос над раната. Ноздрите му бяха продълговати, космати и почти скриваха грозната брадавица помежду си.

„Защо не я е… махнал?“

— Издържлив си, имаш здрав организъм — каза той.

— Все още не съм… убил никого. — Етиен го гледаше в сивите очи. Виждаше неприязън, но търсеше друго. — Само военния, който се блъсна… докато ни преследваше.

— А тези, които ги убиха последователите ти?

— Убиха убийците… защо спорим? Вашият „сънчо“… той „приспа“ Дийн… и другите, нали?

— Как можете?! — Мая се обади с глас като летен полъх. — Как сте могли да подкрепяте Аракси? Той уби Дел! Нали сте лекар…

— Приятелят ти е по-опасен от такива като мен, момиче — каза той. — Малко история си чела, затова не знаеш.

После затегна превръзката. Етиен изпусна ръката на Мая, за да не я смачка.

* * *

Палачинките със сладко от смокини се оказаха първото ястие, което Леона хареса наистина. Изяде пет и съжали, че стомахът й не побира повече.

— Всичко, което правите, е чудесно, отче! Не зная как успявате…

„При мен е точно обратното. В началото… мразех ви за това. Можех да намразя и Бог, но… имам нужда. Имам нужда от… нещо над мен!“

— Това е просто храна. Ти можеш много повече… и ще можеш — каза отец Йоан. — Това, което разказа, ме тревожи. „Алианс Сикрет“ не слагат „очи“ без причина. Имах и у дома, преди да ме обявят за луд. За тях беше достатъчно, че доброволно поисках понижаване на класа. Поисках да живея в ниво за клас две. Казах им, че останалият свят ме подтиска, обичам простите неща…

— Ако опитам същото… — зарадва се Леона.

„Ще ми отива повече, отколкото на него.“

— Не, Леона! — Той изглеждаше разтревожен. — За теб е опасно. Заради майка ти.

— Те я мислеха за луда. Защо да е опасно, връзва се.

— Знаели са какво може. Ще го търсят и при теб… Съжалявам, Леона! Не обичам да казвам лоши неща на добри хора, но не бива да ти спестявам това. Важно е и за Тони, още повече за Етиен…

„Не разбирам! Нищо не разбирам!“

— Ще бъде важно за Етиен, ако отида и го спася — изтърси. Отецът я погледна сепнато.

— Леона! Още ли мислиш, че това е възможно?

„Трябва да го направя! Някой трябва!“ — Без него не можем да започнем. Познават го! От „Дуел“… от подписката. Дори тъпите скаути ще намерят смелост, ако той ги повика…

— Натрупала си много обида. Духът ти е неспокоен, а така се правят грешки. — Отецът звучеше загрижено. Тя го видя като обикновен старец. Искаше от нея да чака, да е търпелива. Искаше да я предпази.

„И какво прави… Само се моли!“

— Молитвите са много важна помощ, Леона. — Сега бе неин ред да се сепне.

— Винаги правите така. Това случайно ли е? Винаги знаете какво точно мисля.

— Не е случайно, но не съм като теб — усмихна се той. — Има моменти, важни моменти, когато знам… разбирам какво мисли човекът срещу мен. Бях такъв още като малък, но не съм телепат, Леона. Не мога нищо да ти предам мислено, нямам връзка с ничие съзнание.

— Мислите ли… — Тя си взе една смокиня и я остави да се топи върху езика й. — Че всеки човек има някаква такава дарба?

— Вярвам го, както вярвам и в това, че малко хора се интересуват от дарбите си — каза той. — Хората искат да им е лесно и удобно, да имат храна и развлечения. Знаеш ли, в миналото, някъде към края на двайсети век, цялата световна политика почивала върху това. Как да „приспиш“ народа? Дай му безконечни сериали, представящи живота, любовта и удоволствията на празни души, красиви хора, чиято цел е забавлението… И човек започва да прилича на тях, Леона. Те стават пример за подражание… После нещо се случва и никой не помни какво. И ето ни под земята. Затрупани и зависими. Човек има нужда да следва някого…

— Като Етиен? — тихо попита тя.

„Поне моят пример за подражание е добър.“

— Като Аракси, но много по-лошо — въздъхна отецът. — Лошото е, че такива хора, особено младежите, израснали по този начин, никога не се научават да мислят. Формирали са вече своите характери и мирогледи и после ги очаква или постоянен страх от нещо, или стрес, или пропадане… Суета!

— Никога не съм разбирала тази дума.

— Празнота, Леона. Нищо! — отново се усмихна той. — Не е важно много да знаеш, нито да си вежлив с всички. Не е важно много да имаш. Важно е действието. Делата, по които ще ни познаят. Да говорят добре много хора умеят, но думите са просто думи, по-важно е как ще реагираш, когато трябва да действаш. Да не избереш спокойствието или да прибързаш.

— По-хубаво е да прибързаш, отколкото просто да стоиш — намръщи се Леона.

— Искаш ли да чуеш нещо банално, но вярно?

Тя кимна.

— Доброто се твори с години, Леона, а само един миг е достатъчен да го разрушиш. Един миг, и един живот или стотици животи, за които са полагани грижи, могат да бъдат отнети. — Отецът въздъхна. Очите му бяха потъмнели. Леона разбра, че няма да й каже нищо, което иска да чуе.

„Да внимавам, това и аз го знам.“

Тя се загледа в бялата му коса. После скочи и го прегърна.

— Молете се за нас, отче Йоане! — каза тихо. — Молете се!

 

 

„На летището съм, Тони. Реших да го направя сама. След няколко минути има товарен кораб за станциите. Качих се с водата… Нямаш представа колко място остава между бидоните. Никой не ги пази, нали всички се стремят да не попаднат на станциите. Не ме предавай, Тони! Ще бъде късно, но все пак не го прави, моля те! Не искам… да станеш като мен“

Леона се поизправи да се огледа. Вибрациите под краката й подсказваха, че пилотът се приготвя за излитане.

„Това беше. Идвам, Етиен!“

Вибрациите се засилиха. Тя се сети, че има само сандвичи за два дни… и всичката тази вода. Носеше и пакетчета с ядки.

„Ще се оправя… Господи, кого лъжа сега? Знам, че няма да успея. Е, като ме хванат, отивам на станциите. Етиен ще е там!“

Тя се закачи за съзнанието му. Беше мътно. Като че ли спеше, но имаше и още нещо.

Осъзна, че не мисли реално. Плуваше в лепкава омая. Сякаш се нуждаеше от нещо лошо, от още болка, за да не полудее.

„Болка, за да излекува болката… Когато реалността те убива, живееш с илюзиите си, нали?“

Майка й казваше така. Казваше й стотици неща, които хората не говорят.

„Хората не мислят и за това. Отец Йоан е разбрал. Ако той ми беше баща? Щях ли да тръгна? Ако майка ми не беше…“

Вибрациите я разсеяха. Цели ята иглички връхлетяха тялото й.

„Тръгнахме!“

Почувства се облекчена. Ако бъркаше, ако имаше и малка опасност, нима щеше да е така безразлична? Така свободна?!

„Усещам, когато Етиен е зле. Когато е притеснен. Усещах мама… и Тони. Тони, и теб ли предадох, като Марко? По-добре ли ще е така? Пак ще си никой, знам… но ще те оставят на мира.“

* * *

Етиен се пробуди с болка. Видя Кийра, седнала до вратата с пистолет в ръка, и лекаря, който спеше на пода.

„Кериан ги е подредил така.“

Опита се да стане. Опита се да не мисли.

— Кийра — прошепна, — Кийра… Ще се намери ли малко чиста вода някъде?

— Добре ли си? — Тя се изправи, триейки гръб о стената. — Ох, схванала съм се.

„А аз… Просто се изправи.“

Тя се обърна, слагайки пръст на платката под комуникатора.

— Кийра.

— Кериан. Как е той? — прозвуча строг глас от другата страна.

— Добре, иска вода.

— О, Кийра. — Етиен стана залитайки, но се усмихна. — Какво е това? Военен ред?

— Ще пратя Мая — изстреля гласът и комуникаторът се изключи с меко пукване. Етиен задържа усмивката си.

— За малко ме няма и военните пак са на власт…

— Станал си, ще живееш! — Лекарят се надигна от пода. Изглеждаше разчорлен и недоспал. Обърна се към Кийра, вдигнал ръце с отегчение. — Аз ще трябва да си ходя, миличка… Освен ако не желаеш да ме придружиш и в моята каюта.

— Тарифата ми е висока, докторче — изръмжа Кийра и вдигна пистолета срещу лицето му.

— Богат съм. — Лекарят се изсмя нервно, отблъсквайки оръжието й с ръка. Етиен побърза да й щракне с пръсти. — Ще дойда сам, за смяна на превръзката. Спокойно, момиче, няма да го убия аз… Някой друг, някъде другаде.

— Пусни го! — кимна Етиен към Кийра.

Зад нея вратата се плъзна. Мая спря стреснато на входа.

— Водата — каза и остана там. Лекарят я подмина безмълвно. Кийра вирна пистолета си и го последва.

— Ще го изпратя.

— Благодаря, Мая… — Етиен взе термоса, отвори го и пи. Гласът му бе прозвучал спокойно, приятелски, без да трепне. Може би малко по-глухо от обичайното?

„Ще го пишем на… преумората. Поне говоря… нали?“

— Трябва да се върна…

— Ще дойда… Почакай!

Етиен тръгна след Мая.

„Ха! Болката можела да се контролира. Ще боли по-малко, ако не мисля колко съм… колко съм зле.“

— Кериан нареди да… каза на пилота да лети обратно. — Мая не се обърна да го погледне. — На Земята ще ни хванат… ако се разделим, ще ни открият, въпреки червея. Теб те познават много хора, Кериан също…

— Не… бързай толкова!

Мая спря и се обърна.

— Извинявай.

— Спокойно! — Етиен я настигна. Залитна и се подпря на рамото й. Тя замръзна за миг, но не се отдръпна. — Извинявай…

„Благодаря.“

— Ще се скрием… — Етиен прочисти гласа си. — Ще се скрием в пустинята. Преди това ще свалим всички… Екипажът, тези, които не искат да останат… Всички ще слязат, някъде над Лондон.

— Мислиш…

„Аха. Мисля, за да… не мисля.“

— Ще живеем на кораба, Мая, за известно време. Имаме ресурси за месеци, може дори за година. Кериан ще има възможността да блесне… отново. Той ще следи информационния поток. Ще бъде връзката ни… с останалия свят. Ще се „изпарим“ от системата, когато ни забравят. Един по един. Можем да се пишем… мъртви.

— Добро е — отрони Мая.

— Засега. — Той най-сетне я погледна. — Винаги може да се промени.

— А корабът? — Тя отново спря. — Не могат ли да го засекат? Дори да сме далеч и… отвън.

— Могат, но и това има как да се избегне. Не е нужно да си хакер, за да се сетиш, но сигурно помага.

„И аз съм добър… Лесно е: Грижи се за другите. Бягай от себе си.“

* * *

Майк и Лило играеха тенис на маса под ръководството на Ор, а Тони седеше до отец Йоан и не изпускаше купата с понички.

— Мм… Майк ще… победи — избоботи момчето, стараейки се да не мляска. Отецът се усмихна и стисна врата му с топлата си ръка.

— Искам ваканцията да продължи вечно — въздъхна Тони. Очите му срещнаха тези на отеца. — Вие обичахте ли училището, когато бяхте малък?

— Казах да ми говориш на „ти“, Тони. — Той протегна ръце и ги скри в зелените ръкави на пуловера си. — И аз съм бил ученик, да — каза, а усмивката му стана загадъчна. — Бях слаб, като теб сега… играех в училищните пиеси. Тогава настоятелството изискваше тази традиция да се запази. Е, децата постепенно надделяха, премахнаха я, но да видим… Играех и в отбора по хокей. — Той отброяваше на пръсти. — Станах крал на бала, по онова време и това го имаше още…

— Не сте… били… ох… като мен — Тони остави купата пред краката си. — Аз съм неудачник.

— Времената са други, момчето ми, и това ти идва на главата да те избави от по-лошото. — Отецът го погледна с укор. — Кои са удачниците сега? Изплуват нагоре същите, заради които сме се заровили под земята. Пък и хората сме различни. Като ученик, аз се интересувах от всичко. Знаех доста и това ми помагаше… Имах, как да ти кажа, мек характер. Не се обиждах лесно, приемах нещата с усмивка. Рядко се замислях за себе си, почти не мислех за последствията… Исках само да се развивам, да не стоя на едно място и всичко около мен да се променя… за добро. Винаги за добро! — натърти той. — Опитвах се всичко, което правя, да бъде добро… Понякога големи бели произлизаха от това.

— Тогава вярвахте ли в…? — Гласът на Тони почти се изгуби. Искаше да каже „Бог“, но не му стигна въздух. Не приемаше Господ като име, усещаше го наоколо, навсякъде и във всичко.

— Знаех, но не вярвах. Не осъзнавах, че вярвам — усмихна се отец Йоан. — В началото май с всички е така.

— Не, не, не! — извика Майк и остави хилката.

— Стига, Лило! — скара се Ор. — Той те победи. Няма нужда от втора игра, да се ядосваш втори път.

— Да бе, аз исках…

Тони отвърна очи от децата.

— Какво ще стане с Леона, отче? Ако не намери Етиен, ще се върне ли?

— Ако не го намери тя, той ще я открие по-късно. Така ми се вижда. Тя вложи много емоция, много страст. Сега ще трябва да се успокои. Да подреди бъркотията в душата си. — Той изпрати с поглед Ор и децата. — Ще поостанем ли тук, Тони?

— Да — каза момчето. — Татко заведе мама до „Мултимага“… Може да се каже, че имам цял ден.

— Тогава трябва да измислим още нещо. — Отец Йоан се усмихна. — Не знам дали е безопасно, но все пак можем да опитаме…

Тони повдигна вежди.

— Да направим снежен човек на двора… А после да идем на реката. Ловил ли си риба под леда?

— Никога не съм ловил риба — подскочи Тони.

— Истинското удоволствие идва от простите неща, момчето ми — каза отецът. — Не бива да си губим времето в опити да усложняваме живота си, защото след това трябва време да оправим бъркотията.

— Хората са глупави. — Тони си взе поничка и започна да я оглежда. Чудеше се как едно такова нищо и никакво колелце може да му достави по-голямо удоволствие от луксозен шоколад.

— Хората са объркани, защото са далеч от истината. Далеч от дома…

— И какво ще правим? — Тони натъпка поничката в устата си. Там, долу, живееха в нещо такова. Пак поничка, но без този успокояващ вкус.

— Хапвай! Ние двамата с теб — отецът стана, приглаждайки косата си — ще видим дали снегът навън е подходящ за големи топки. После ще отидем на реката, ще пробием дупка в леда и ще… чакаме.

следва