Волф Дуриан
Робър (21)

Джек и Дан

Гръм и мълния излетяха от дулото, едрият оловен куршум от старата карабина на Анди се заби в земята пред него. Робър побягна. Погълна го клековият гъсталак на планинския склон. Той не се върна вече.

Откак си беше отишъл у дома, при дивите вълци — както се бе изразил Ирам, — Робър вече не се казваше Робър. Изгубил бе вече и зеления гердан, на който беше написано името му. Дивият вълк няма име.

Но ние все пак ще трябва да запазим името, ако искаме изобщо да го различаваме още от събратята му. Лесно го намирахме досега. Той си лежеше при Дай, в кошницата под колата на Маки, а после където беше Джил, там беше и Робър — денем и нощем. По-късно лежеше в колибата си при овчаря, към когото се бе привързал, лежеше в тревата на планинската поляна сред овцете и се припичаше на слънце. Сега обаче е един сред многото вълци и вече не е изключителен вълк.

Овчарят Ирам, който го бе обичал със самотното си сърце, замина; пощенският куриер доведе магарето Мустафа от гарата до фермата. Сега-засега малкото магаре е прибрано в конюшнята. Свършено е с пасането на магарешки бодили в планината, главният ратай не знае какво да прави с магарето, но това в момента е най-малката му грижа. Той се чуди откъде да намери час по-скоро нов овчар.

А Джил? Дали сега, когато е в големия град, тя си спомня още за своя Робър? Пощенският куриер отнесе едно писмо за нея. През нощта, уморен от своята дневна работа, ядосан от упреците, които му беше направил заради овчаря неговият шеф, господин Тъпър, Лиза бе седнал и беше написал до дъщеря си това писмо, дълго цели четири страници. А щом татенцето е написал цели четири страници, то трябва да се е случило нещо наистина изключително.

Ако е забравила своя Робър, само след няколко дни, когато получи писмото, Джил ще си спомни за него. Ирам беше удържал думата си, беше мълчал и беше лъгал заради нея. И пред Джил ще възникне един въпрос, който тя ще трябва да разреши по съвест, ще трябва да каже на татко си истината. Във всеки случай през тия дни й предстои да се позамисли за Робър.

Пита се само още: мисли ли и сега Робър за нея? Сега, когато той е див вълк сред дивите вълци? Защото това е смисълът в моя разказ. Той взе нещастен и неблагоприятен обрат. Ние изгубихме от очи вълка Робър.

Възможно е все пак споменът и обичта към този единствен човек да са се запазили още в него — като тлеещо въгленче под купчина пепел. След цели десет години вълкът в една зоологическа градина познал своя приятел, човека, който го бил отгледал. Оттогава той не го бил виждал. Но когато човекът го извикал по име, вълкът тутакси се втурнал към него, застанал до решетката на своята клетка. Може би и Робър ще бъде извикан някога пак по име. Всичко е възможно…

Така че нека се опитаме да не губим от очи пътя на вълка Робър, да подирим следите му, дори с риск усилията ни да останат напразни.

Той си е отишъл у дома, при вълците. Но сега-засега тях, вълците, ги няма там. Те съществуват, разбира се, но човек не може да ги види. Все още е лято. По това време вълците не се събират още на глутници.

Трудно е да се каже къде точно да търсим сега мислено Робър — може би на петдесет, може би на сто километра оттук. Често пъти вълците изминават нощем големи разстояния и напускат някоя местност, свързана с лоши преживявания за тях. Точно такъв е случаят и с Робър. Наистина, овчарят Анди не го улучи, но при все това с изстрела на своята карабина той постигна целта си и прогони Робър.

Нашият вълк ще огладнее, ала сега положението е съвсем друго, никой не му сипва вече храната в паничка. А и той няма да смее да припари сам до някое стадо овце. Можем да си представим, че сега Робър дебне някъде далече в засада край някоя дупка на прерийно куче; но тия малки гризачи са необикновено предпазливи и трудно могат да бъдат хванати. Хитрите койоти се съюзяват за лова им по двама: единият от тях се отдалечава тичешком през равнината пред очите на прерийното куче, което зорко го следи от своята дупка, а в това време другият е приклекнал в засада зад дупката. Прерийното куче си казва, че сега вече няма опасност и се осмелява да напусне отново дупката си, в този миг обаче вторият койот го улавя.

Може би сега Робър дебне някой заек или пък някое сърненце. Но зайците спят с отворени очи, а сърнетата са вече тримесечни и бързи като вятъра. Никак не е лесно да бъдеш на самоиздръжка. В краен случай си принуден да се задоволяваш, с мишки и жаби.

Сега-засега няма да виждаме Робър.

Откъде да намери главният ратай друг овчар? Помощниците на шерифа, които в момента пазят овцете, трябва да бъдат сменени още днес.

Същия следобед двама млади момци яхнаха конете си и се отправиха нагоре по планинския склон, с увиснали зад вратовете широкополи шапки. Побъбриха малко с помощниците на шерифа, изпушиха по няколко цигари, стиснаха си ръцете и после двамината мъже с черните шапки възседнаха на свой ред конете.

— Приятно пазене на овцете! — пожелаха те накрая, преди да потеглят.

Двамата момци, които останаха при стадото, се казваха Джек и Дан, те бяха „стари“ приятели на Джил от конското пасбище. Междувременно ги бяха изпратили при стадото с говедата на Маки, но сега главният ратай ги беше извикал оттам.

— Вземам ги само за няколко дни, докато намеря овчар — каза главният ратай Лиза на Маки, — а дотогава ги все ще се оправиш сам.

Двамата каубои слязоха от своите понита, свалиха от гърбовете им одеялата и седлата и като потупаха приятелски животните, изпратиха ги на паша. Бяха мили момчета, единият от тях носеше на седлото си китара, която сега внимателно остави встрани. Той беше Дан. На времето беше избягал от дома си, за да стане каубой. Момците го бяха приобщили към групата си, учиха го на занаята и сега вече той беше приет в бранша. Не можеше да му се намери никакъв недостатък, освен дето беше нещастно влюбен, и то в Джил. Но Джил се интересуваше само от коне.

Междувременно Дан беше спечелил приятелството на Джек. Той бе израснал тук сред прерията и единственото нещо, което знаеше, беше да пази коне и говеда. В лицето на Дан той съзираше някакъв по-издигнат свят и му бе верен и предан. Споделяше братски с него и обичта си към Джил.

— Да, да — смееше се главният ратай, — един ден можете и двамата заедно да се ожените за нея. Но сега-засега вървете при Маки и му помагайте да пази говедата.

— Ооооо! — завайкаха се те, защото им се искаше да останат при конете.

— Е, какво — каза тогава главният ратай на Дан. — Ти искаше да станеш каубой, така ли? А пък каубой значи кравар, както може би разбираш и сам.

Но ето че сега ги „местеха“ дори при овцете.

— Все по-ниско падаме — бе заявил Дан на своя приятел, — слязохме вече от конете до говедата, а сега — от говедата до овцете.

— То е само временно — рече Джек. — Скоро ще ни сменят пак. Та нас изобщо не ни бива да пазим овце.

Наистина не ги биваше. Дългогодишен опит се иска, за да бъдеш овчар. Десетки каубои можеш да намериш — главният ратай забеляза това едва сега, — докато откриеш един-единствен свестен овчар.

Сега двамата приятели сновяха насам-натам по пасбището с широки крачки, с ботуши и с полюшващи се бричове, личеше, че са привикнали да живеят върху седло. Любопитно огледаха овчарската кола отвън и отвътре, а след това забележителното пособие, което беше останало тук — дълга тояга с лопатка в долния край. С нея ли трябваше да подбират овцете? Двамата бяха донесли ласата си, които бяха използували за полудивите коне и за говедата. Защо да не могат да ги използуват и при овцете? Взели бяха и карабини, защото тук наоколо — както им бяха казали — скитал опасен вълк. И търсачът на приключения, Дан, си беше втълпил, че ще убие този вълк.

Дали бяха на двамата и едно голямо черно овчарско куче. Ние го знаем вече — кучката Аста, която щеше да получи Ирам, ако беше поискал. С нея щеше да му върви по-добре, отколкото с вълка. Но той се беше побъркал!

Аста подуши най-напред кучешката колиба край колата. А после изчезна нагоре по склона, при овцете.

Когато двамината заместник-овчари потеглиха към пасбището яхнали конете си и със своите ласа (те просто не можеха да си представят, че трябва да пазят овцете пешком), всичко беше в пълен ред. Аста беше прибрала побягналите овце и бдеше. Лек и приятен занаят бил овчарлъкът — помислиха си двамата. Кучето само се грижи за всичко, човек, все едно, няма какво да върши.

Камбанките на овните хлопатари биеха мелодично. Наистина двамата момци не можеха да доловят хармонията в този звън, която беше същественото в случая. Те не знаеха нищо за Доницети, Верди и Майербер, пък и не би могло да се иска такова нещо от тях.

Привечер тръгнаха на лов за вълка. Със заредени карабини, водени от Аста, те претърсиха клековете; предварително бяха свалили кожените бричове и шпорите. Аста намери някаква стара следа и вървя известно време по нея, ала следата се изгуби в далечината.