Лари Нивън
Вихрен свят (5)

Глава първа
Туфата на Куин

Гавинг чуваше шумоленето докато неговите другари си пробиваха път нагоре. Не се отдалечаваха от голямата плоска стена на ствола. От него излизаха клони с дебелината на пръст, които постепенно изтъняваха. Краищата им бяха като рехав зелен памук, разстлан така, че да улавя всеки проблясък слънчева светлина. Около ствола цареше зелен полумрак.

Гавинг си пробиваше път сред вселената от зелен памук.

Беше гладен. Протегна ръка към нежната паяжина и сграбчи шепа зеленина. Имаше вкус на захарен памук. Засища глада, но стомахът на Гавинг се бунтуваше и искаше месо. Храната беше жилава, зеленината й се смесваше с кафяви оттенъци.

Въпреки това Гавинг я погълна, след което продължи пътя си.

От усилващото се свистене на вятъра разбра, че са близо. След минута-две главата му изскочи на открито.

Слънчевите лъчи режеха като с нож очите му, все още зачервени от алергичния пристъп сутринта. Винаги го удряше в очите и синусите. Извърна глава, подсмръкна и зачака зрителната адаптация. След това, тръпнещ от нетърпение, погледна нагоре.

Според въртенето на слънцето около Вой, Гавинг беше на четиринадесет години. Досега не беше напускал Туфата на Куин.

Стволът се издигаше право нагоре спрямо Вой. Приличаше на безкрайна и огромна кафява стена, която постепенно се стесняваше до формата на цилиндър, а после се превръщаше в тънка линия и чезнеше на запад, към зелената безкрайност… Далечната втора туфа.

Кафяво-зелен облак се простираше под него. Погледна на изток, вятърът разроши дългата му коса. От мястото си можеше да види как клона напуска зелената си обвивка и продължава още половин километър напред: една тънка и крехка пръчица.

Главата на Харп се подаде на повърхността, после моментално се скри, посрещната от ураганния вятър. Лейтън зад него стори същото. Гавинг се въоръжи с търпение и зачака. Не след дълго главите отново се показаха. Лицето на Харп беше широко, скулесто, животинската му сила бе полуприкрита от златиста брада. Лейтън имаше удължено лице, мургава кожа и къдрава черна коса.

— Можем да изпълзим на завет до ствола — извика Харп. — От източната страна, само там ще се спасим от проклетия вятър!

Въздушните маси връхлитаха неизменно от запад, със скоростта на ураган. Лейтън вдигна ръка пред очите си и изрева:

— Не става! Храната може да дойде само с вятъра!

Харп започна да си пробива път към него, Гавинг сви рамене и стори същото. Искаше му се поне за малко вятърът да не го брули. Харп беше най-възрастен между тримата — с десет години повече от Гавинг и Лейтън. Това по принцип го превръщаше в началник, но на практика не беше така.

— Както виждаш храна няма, значи е по-добре да се крием зад ствола — рече Харп. — В момента е сухо, но никой не ни гарантира, че ще бъде все така. Ами ако изведнъж в дървото се блъсне езерце?

— Какво езерце, за Бога? Около нас няма нищо, тъй като се намираме прекалено близо до Вой. Ти самия си казвал това, Харп.

— Стволът ни скрива половината гледка — меко отвърна Харп.

Светлото петно в небето — слънцето бавно се носеше под западния край на туфата. В тази посока нямаше езерца, облаци, реещи се горички… Нямаше нищо друго освен синьо-бяло небе, разделено от бялата линия на Мъгливия пръстен. Още по-нагоре се виждаше някакво разлято тъмно петно. Сигурно беше Голд.

Като погледнеше нагоре той можеше да види повече. Далечни облаци, които се въртяха в бурен въртоп. Блестящо петно, което наистина можеше да бъде езерце, но изглеждаше по-далеч дори от зеления връх на дървото-интеграл. Нямаше да има никакво наводнение.

Когато стана последното наводнение, Гавинг беше едва на шест години. Въпреки това помнеше ужаса и паниката, хаотичното бягство. Племето се беше настанило в дупки на изток по клона, сгушено в крехката зеленина, където туфата преминаваше в дърво. Спомняше си рева, който заглуши вятъра, и масата от клони, които буйно се клатеха. Баща му и двама ловци-чираци не бяха предупредени навреме и водата ги отнесе в небето.

Лейтън тръгна по посока на вятъра. Изскочил до кръста от гъсталака, той уверено използваше дългите си и силни ръце. Харп го последва, отстъпил както винаги… Гавинг изпръхтя и тръгна подире им.

Беше уморително. Харп явно се измъчваше. Страдаше, въпреки сандали-котки на краката си. Умен и словоохотлив, единственият недостатък на Харп беше, че е джудже. Възлестото му тяло приличаше на буре, мускулестите ръце и крака бяха къси, а пръстите на краката служеха само за украшение. Нямаше и два метра височина. Образования веднъж беше казал на Гавинг: „Харп прилича на картините на Основателите в корабния дневник. Някога всички сме изглеждали така.“

— Като пораснеш, ще ти дам едни котки и на теб! — ухили се задъхано Харп.

Върху лицето на Лейтън се появи надменна усмивка. Замълча и забърза напред. Нямаше какво да каже. Сандали-котки само биха пречили на дългите хващателни пръсти на краката му.

През нощта светлината намаляваше наполовина. Виждаше се по-лесно, тъй като слънцето осветяваше другата страна на Вой. Дънерът представляваше огромна кафява стена с обиколка три километра. Гавинг погледна нагоре и се разочарова от това, че почти стояха на място. След това продължи с наведена към вятъра глава, като се захващаше и издърпваше през зеления памук.

Спря го острият вик на Лейтън:

— Вечеря!

Вятърът носеше трепкащо черно петно.

— Не мога да определя какво е… — промърмори Лейтън.

— Опитва се да избегне сблъсъка — отбеляза Харп. — Изглежда доста голямо.

— Ще го отнесе към другата страна. Хайде!

Залазиха по-бързо. Трепкащото петно идваше все по-близо. Беше дълго, тясно и се движеше с опашката напред. Очертанията на голяма полупрозрачна перка се размазваха от бързите движения, с чиято помощ съществото се опитваше да избегне сблъсъка със ствола. Продълговатото му тяло бавно се въртеше.

Появи се и главата. Зад дълъг и здрав клюн светеха две огромни очи, разположени под ъгъл от сто и двадесет градуса.

— Птица-сабя — промълви Харп и спря.

— За Бога, Харп, какво правиш? — изкрещя Лейтън.

— Никой нормален човек не би се занимавал с птица-сабя!

— Все пак е месо! — изръмжа Лейтън. — И вероятно също умира от глад, щом е стигнала чак до тук!

— Кой казва такова нещо? Образования? Образования знае само разни теории, но на него не му се налага да ловува.

Бавното въртене на птицата-сабя даде възможност да видят това, което трябваше да бъде третото й око. Но на негово място имаше само една голяма мъхнато-зелена ивица с неправилна форма.

— Мъх! — извика Лейтън. — Наранила си е главата и се е инфектирала с мъх. Птицата е ранена, Харп!

— Това не е ранена пуйка, момче. Това е ранена птица-сабя.

Лейтън беше наполовина по-кльощав от Харп, но имаше предимството да е син на Председателя. Не се подчиняваше лесно. Стисна с дългите си силни пръсти рамото на Харп и извика:

— Ще я изпуснем, ако стоим тук и спорим! Аз викам да й скачаме, при това веднага!

Изправи се, вятърът го връхлетя с ужасна сила. Пръстите на краката му се вкопчиха в снопче жилави клонки, ръката му се размаха като семафор:

— Ей! Птицо-сабя! Месо, болнаво месо!

Харп изръмжа от отвращение.

Звярът положително щеше да го види, особено пък като размахваше тази ярка алена блуза. „Вероятно ще я изпуснем и всичко ще се размине“, помисли с надежда Гавинг, но въпреки това спря и свали въжето от гърба си. Никога не би си позволил да прояви страх на първия си лов. Зарови се в гъсталака, заби кука в здраво дърво и закрепи въжето към нея. Средата остана увита около кръста му. Никой никога не си позволяваше да изгуби въжето — единствен шанс за спасение при случайно пропадане в небето.

Звярът очевидно не ги виждаше и Лейтън изруга. После побърза да закрепи собственото си въже. Работният му край представляваше абордажна кука — твърдо дърво от края на клона. Вдигна куката високо над главата си, изкрещя от напрежение и я хвърли.

Птицата-сабя най-сетне ги видя. Разтворила уста и размахала триъгълната си опашка, тя се опита да заобиколи ствола и да ги докопа. Сигурно умираше от глад. Едва сега Гавинг си даде сметка, че и друго живо същество може да гледа на него като на месо.

— Може и да се получи — намръщи се Харп. — Ако имаме късмет, току-виж се размазала в ствола…

Птицата-сабя с всеки изминал момент ставаше все по-голяма — по-голяма от човек, по-голяма от колиба, само уста, крила и опашка. Опашката беше полупрозрачна ципа, заобиколена от кости с назъбени краища във вид на буквата „V“. Какво правеше толкова далеч? Птиците-саби се хранеха с животните от реещите се горички и рядко можеха да се видят тук, толкова близо до Вой. Съществото наистина изглежда изнемощяло, помисли си Гавинг. Вероятно поради меката зелена пелена над третото му око.

Този мъх представляваше зелено паразитиращо растение, което расте върху животни и ги изсмуква до смърт. Нападаше и хора, всеки го хващаше рано или късно, някои повече от веднъж. Но хората се сещаха да седят на сянка и това беше достатъчно: мъхът увяхваше и умираше.

Лейтън може би е прав. Рана на главата, объркано чувство за посока… И ето, към тях лети планина от месо, голяма колкото дългата колиба на ергените. Огромна и очевидно гладна планина, разтворила широка паст, запълнена с остри зъби. Въжето на Харп изсвистя край. Гавинг и го изкара от вцепенението. Зърнал Лейтън, който трескаво развиваше своето въже, той замахна и хвърли оръжието си.

Птицата-сабя се стрелна напред с невероятна бързина и схруска като дребна мръвка харпуна на Гавинг. Харп изкрещя. Гавинг замръзна за миг, после пръстите му се вкопчиха в клонаците. Започна да събира въжето, бавно и с безкрайно внимание. Беше я уловил.

Звярът не се опитваше да избяга, а напротив — напираше към тях. Куката на Харп се плъзна по туловището му и отскочи встрани. Харп дръпна към себе си, като се опитваше да закачи птицата, но отново пропусна. Започна да събира въжето за нов опит.

Потънал до мишниците в клонките и памука, Гавинг стискаше въжето с всичка сила. Заковал поглед в звяра, като че ли търсеше контакт с безпощадния убиец. Той изрева:

— Харп! Къде трябва да я раня?

— В очите, предполагам.

Оказа се, че преценката на звяра е погрешна. Тялото му се тресна странично в дънера над главите им и ги поръси с парчета кора. Беше убийствено близо. Стволът потръпна, Гавинг зави от ужас. Лейтън нададе яростен вик и хвърли куката си.

Улучи птицата-сабя странично. Дръпна с всички сили и зъбците от твърдо дърво потънаха дълбоко в плътта.

За миг опашката на птицата-сабя прекрати бесните си движения. Вятърът започна да я отнася на запад, двете й здрави очи гледаха замислено…

Въжето на Лейтън се изпъна. След това и въжето на Гавинг. Клончетата започнаха да се измъкват от недостатъчно силните пръсти на краката му. После огромната маса на звяра го помъкна в небето.

Собственото му гърло се сви, но чу Лейтън да пищи. Звярът беше повлякъл и него. Пръстите на краката му стискаха останки от откъснати клонки. Погледна надолу към меката повърхнина на туфата като се чудеше дали да не се пусне и да падне. Въжето му все още беше закотвено, но вятърът — прекалено силен. Можеше да го отвее покрай туфата и да го откъсне от целия клон… Завинаги. Взе друго решение и започна да лази по въжето по-далеч от звяра, който се оказа едновременно ловец и плячка.

Лейтън не отстъпваше. Беше приготвил харпуна си и чакаше.

Птицата-сабя взе решение. Тялото й се изви. Назъбената опашка разряза с лекота въжето на Гавинг. Направи мощен замах и се отправи на запад. Въжето на Лейтън се изпъна, после клоните не издържаха и то се откачи. Гавинг протегна ръка в безуспешен опит да го хване.

Би могъл да се докопа до безопасността, но не го стори и продължи да наблюдава.

Лейтън беше заел позиция с насочено копие, другата му ръка извършваше кръгообразни движения, за да спре въртенето на тялото си и да остане с лице към хищника. Сред живите организми, населяващи Мъгливия пръстен, хората бяха почти единствените, лишени от крила. Тялото на птицата-сабя се изви като „U“. Опашката й разсече Лейтън почти на две, преди той да успее да замахне с копието си. Клюнът на хищника щракна четири пъти и тялото изчезна. Устата продължаваше да работи, опитвайки да се справи с харпуна на Гавинг, заседнал в гърлото й. Вятърът бавно я отнасяше на изток.

 

 

Колибата на Учения беше като всички колиби на племето Куин — живи клони, заплетени като клетка. Беше по-голяма от някои други, но нямаше и намек за разкош. Покривът и стените бяха изпълнени с всевъзможни дреболии, набучени безразборно в сплетените клони: дъсчици, пачи пера и червени туфени боровинки, сушащи се за мастило. Средства за обучение, научни инструменти и реликви от времето, преди човека да напусне звездите.

Учения влезе в колибата като сляп. Ръцете му бяха окървавени до лактите. Избърса ги с шепи зеленина и промърмори под нос:

— Проклети, проклети свредла! Просто се забиват и няма начин да ги спреш… — Вдигна глава и се огледа: — Образовани?

— Здравей. Сам ли си говориш?

— Да — отвърна Учения и яростно захвърли окървавените листа по-далеч от себе си: — Мартал е мъртва. Едно свредло се заби в нея. Може и аз да съм я убил, като го вадех, но при всяко положение тя щеше да умре. Не можеш да оставиш така яйцата на свредлото. Чу ли нещо за експедицията?

— Да. Малко. Никого не можах да убедя да ми каже какво се готви.

Учения грабна шепа зеленина от стената и се опита да избърше скалпела. Не беше погледнал към Образования.

— Какво мислиш?

Образования беше бесен от продължителното чакане в празната колиба, но направи опит да се сдържи.

— Мисля, че Председателя се опитва да се отърве от някои граждани, които не харесва. Но защо и от мен?

— Председателя е глупак. Мисли си, че науката може да спре сушата.

— Тогава и ти си закъсал, така ли? — Образования най-сетне разбра: — И за всичко си обвинил мен!

Учения го погледна. На Образования му се стори, че вижда вина в очите му, но не беше сигурен.

— Да, оставих го да мисли, че ти си виновен. А сега, има някои неща, които искам да вземеш…

Отговорът беше скептичен смях.

— Какво, нима искаш да влача още боклуци сто километра нагоре?

— Образовани… Джефър. Какво ти казах за дървото? Изучавахме заедно вселената, но най-важното нещо в нея е дървото. Не те ли учих, че всичко живо притежава някаква способност да се задържа близо до медианата на Мъгливия пръстен, където има въздух, вода й почва?

— Всичко, с изключение на дърветата и хората.

— Учих те, че Дърветата-интеграли се развиват по свой начин.

— Мислех си, че това са само твои предположения… А, разбирам. Готов си да заложиш живота ми.

Учения сведе очи.

— Предполагам, че е така. Но ако съм прав, няма да остане нищо друго освен теб и хората, които ще вървят с теб. Може да се върнете с… всичко от което се нуждаем: пуйки, които да отглеждаме, някакво месодайно животно, което живее на ствола, не знам…

— Но ти не мислиш така.

— Не. Затова ти давам тези неща.

Стана и започна да измъква скъпоценностите си от плетените стени: гладък като стъкло правоъгълник с размери четвърт на половин метър, достатъчно плосък да се събере в раница; четири кутии, всяка с размерите на детска длан. При вида им Образования издаде едно напевно: „О-о-о“.

— Сам ще решиш дали да кажеш на някой какво носиш. А сега да вземем още един последен урок — Учения пъхна касета в четящия екран: — На ствола едва ли ще имаш възможност да учиш…

Растенията

Животът изобилства в Мъгливия пръстен от дим, но не е гъст и масиран. В среда на безтегловност растенията могат да разпростират нашироко зеленината си, за да улавят максимално количество слънчева светлина, минаващи край тях вода и почва, като якостта не представлява проблем. Ние сме открили досега само едно изключение…

Тези дървета-интеграли достигат гигантски размери. При невероятно напрежение растението оформя дълъг ствол, покрит със зелени туфи в двата края, които се стабилизират от теченията. Те оформят хиляди радиални спици, които кръжат около Звездата на ЛеВой. Достигат стотици километри дължина, при приливна „гравитация“ една пета от земното притегляне и непрекъснати ураганни ветрове.

Ветровете се дължат на проста орбитална механика. Те духат от запад при вътрешната туфа и от изток на външната туфа (където навътре е както винаги към Звездата на ЛеВой). Ветровете ги накланят, като клоните по краищата са почти хоризонтални. Зеленината поема торове от вятъра…

Медицинските опасности за живота в условия на безтегловност са добре известни. Ако „Дисциплина“ наистина ни е изоставил, ако ние наистина сме изолирани в тази необикновена среда, има и по-лошо от това да се настаним в туфите на дърветата интеграли. Ако дърветата се окажат по-опасни, отколкото ние считаме, бягството е лесно. Трябва само да скочим и да чакаме някой да ни прибере.

Образования вдигна поглед.

— Те наистина не са знаели много за дърветата, нали?

— Така е. Все пак, Джефър, те са виждали дърветата само отвън.

Това беше една ужасяваща мисъл. Докато мислеше върху нея, Учения каза:

— Боя се, че трябва да започнеш да обучаваш свой собствен Образован и то скоро.

 

 

Джаян седеше със скръстени крака и навиваше въжета. От време на време вдигаше поглед към децата. Те бяха минали като вихрушка през Трапезарията, вече беше утихнали и заобиколили Клейв. Той не вършеше много работа, въпреки че както изглежда се стараеше.

Момичетата обичаха Клейв. Момчетата му подражаваха. Някои само гледаха, други се мотаеха около него, като се опитваха да му помагат да подреди харпуните и куките или го затрупваха с безкраен поток въпроси:

— Какво правиш? Защо са ти толкова много харпуни? Ами толкова много въжета? Това ловна експедиция ли е?

— Не мога да ви кажа — каза Клейв и в гласа му имаше нотка на съжаление. — Кинг, къде беше? Целият си лепкав.

Кинг беше осемгодишен, целият боядисан от кафяв прашец.

— Отидохме отдолу. Гъсталакът там е много по-зелен. Вкусът му е много по-хубав.

— Взехте ли въжета? Тези клони вече не са така здрави, като навремето. Можеш да паднеш през тях. Имаше ли възрастен с вас?

Джил беше деветгодишна и се изхитри да го прекъсне.

— Кога ще бъде вечерята? Още сме гладни.

— Не сме ли гладни всички? — Клейв се обърна към Джаян. — Имаме достатъчно раници, няма да носим храна, ще намерим вода по стеблото… сандали-котки… доволен съм, че взехме летящи шушулки… мисля, че имаме достатъчно куки… какво още ни трябва? Върна ли се Джини?

— Не. Между другото, за какво я изпрати?

— Камъни. Дадох й мрежа за тях, но ще трябва да отиде чак до устата на дървото. Надявам се да намери някой добър камък за шмиргел.

Джаян не се сърдеше на децата. Тя също обичаше Клейв. Би го задържала само за себе си, ако имаше възможност… ако не беше Джини. Понякога си мислеше дали и Джини не изпитва същото.

— М-м-м… ще съберем малко зеленина преди да излезем от туфата…

Джаян спря работа.

— Клейв, никога не съм помисляла за това. По ствола няма зеленина! Няма да имаме нищо за ядене!

— Ще намерим нещо. Затова отиваме — каза Клейв нехайно. — Да не мислиш да се отметнеш?

— Твърде късно е — каза Джаян. Не искаше да добави, че въобще не искаше да ходи. Сега вече нямаше смисъл.

— Мога да те освободя. Също и Джини. Гражданите като тебе не бива да…

— Няма да остана. „Не и с Мейрин и Председателя, а Клейв да го няма.“ — Тя вдигна поглед и каза: — Мейрин.

Жената на Клейв стоеше в полумрака в далечния край на Трапезарията. Сигурно стоеше там от известно време. Беше седем години по-възрастна от Клейв, набита жена с квадратна челюст като баща й — Председателя.

Тя се обади:

— Клейв, могъщи ловецо, какви игрички играеш с тази млада жена, вместо да търсиш месо за гражданите?

— Изпълнявам заповеди.

Тя се приближи, като се усмихваше.

— Експедицията. Баща ми и аз я уредихме заедно.

— Мисли си, че ти вярвам, ако искаш това.

Усмивката й изчезна.

— Трупонос! Твърде дълго си ми се подигравал, Клейв. Ти и те. Надявам се да паднеш в небето.

— Надявам се това да не стане — каза кротко Клейв. — Няма ли да помогнеш за заминаването ни? Трябват ни одеяла. Ще бъде добре да вземем и допълнително. Девет.

— Вземи си ги сам — каза Мейрин и гордо отмина.

 

 

Тук в основните дебри на туфата Куин през гъсталака имаше тунели. Колибите се гушеха до вертикалния скат на клона, а тунелите минаваха край тях. Сега Харп и Гавинг имаха пространство, през което можеха да вървят. От лекото приливно привличане те се блъскаха и отскачаха от зеленината, като че ли бяха от въздух. Вейките около тунелите бяха сухи и голи, листата им бяха оскубани за храна.

Промени. Дните бяха по-дълги преди преминаването на Голд. Преди спяха един път на два дни, сега на осем дни. Веднъж Образования се опита да му обясни на какво се дължи това, но Учения ги завари и нахока Образования, че издава тайни, а Гавинг, че слуша.

Харп си мислеше, че дървото загива. Е, Харп беше разказвач и всяко нещастие се превръщаше в богата история. Но и Гавинг имаше чувството, че е дошъл краят на света. Почти искаше това да стане, преди да му се наложи да каже на Председателя за сина му.

Той спря, за да погледне в собственото си жилище, дълъг полуцилиндър — колибата на ергените. Беше празна. Племето Куин сигурно се бе събрало за вечеря.

— Закъсали сме — каза Гавинг и подсмръкна.

— Вярно, но няма никакъв смисъл да се държим гузно. Ако се скрием, няма да ядем. А имаме и това — Харп вдигна мъртвия мусрум, като че ли му преценяваше теглото.

Гавинг поклати глава. Това нямаше да помогне.

— Трябваше да го спреш.

— Не можех — след като Гавинг не отговори, Харп каза: — Преди четири дни цялото племе хвърляше въжета по едно езерце, не помниш ли? Езерце, не по-голямо от колиба. Като че ли можехме да го издърпаме при нас. Никой не мислеше, че това е глупаво, докато то не отмина и никой освен Клейв не се сети да отиде за готварския казан, но когато се върна…

— Не бих пратил даже Клейв да лови птица-сабя.

— Като се обърне колата… — захили се Харп. Поговорката беше древна, но смисълът ясен. Всеки глупак може да предскаже миналото.

В гъсталака имаше празнина — заграденото за пуйки място, в което бе останала само една тъжна птица. Нямаше да има други, докато не хванеха някоя дива пуйка във вятъра. Суша и глад… Понякога по ствола се стичаше вода, но никога не беше достатъчно. Все още прелитаха разни неща, месо, което можеше да бъде уловено в ревящия вятър, но това беше рядко. Племето не можеше да живее вечно само със сладката зеленина.

— Разказвал ли съм ти — попита Харп, — за Глори и пуйките?

— Не — Гавинг се отпусна за малко. Трябваше му нещо, което да отвлече мислите му.

— Това се случи преди дванадесет или тринадесет години, преди Голд да премине. Тогава нещата не отиваха към провал така бързо. Питай Образования да ти обясни защо, понеже аз не мога, но е самата истина. Ако беше просто паднала върху клетката за пуйки, нямаше да го размаже. Но Глори се опитваше да премести готварския казан. Беше го сграбчила с две ръце, а той е два пъти по-тежък от нея и тя загуби равновесие и се затича, за да не падне на земята. И тогава се вряза в клетката. Като че го беше обмислила подробно. Пуйките се промъкнаха през гъсталака и изчезнаха в небето. Хванахме може би само една трета. Тогава освободиха Глори от задължението да готви.

Още една голяма кухина — три стаи оформени от клони. Беше празна. Гавинг каза:

— Председателя сигурно почти се е оправил от мъха.

— Вече е нощ — отвърна Харп.

Нощта беше само полуздрач, докато далечната дъга на Мъгливия пръстен прецеждаше слънчевата светлина, цял кубичен километър зеленина също препречваше пътя на светлината. Поразен от мъха можеше да излиза нощем и разполагаше с достатъчно време да вечеря.

— Ще ни види като влизаме — каза Гавинг.

Пред тях се показа светлината на огъня. Те продължиха, Гавинг подсмърчаше, а Харп теглеше закачения на въжето му мусрум. Когато влязоха в Трапезарията си бяха придали достоен вид, а погледите им не отбягваха никого.

Трапезарията беше голямо открито пространство, оградено с плетени клони. По-голямата част от племето беше оформило яркочервен кръг, в центъра се намираше готварския казан. Мъжете и жените носеха блузи и панталони боядисани с алена боя, която Учения добиваше от туфените боровинки; червеният цвят се открояваше навсякъде в туфата. Децата носеха само блузи.

Всички бяха необикновено мълчаливи.

Огънят беше почти угаснал, а в готварския казан — нещо древно, висок прозрачен цилиндър с капак от същия материал, имаше не повече от две шепи яхния.

Гърдите на Председателя все още бяха наполовина покрити с мъх, но петното беше намаляло и вече почти кафяво. Брадата му беше квадратна. Беше мускулест мъж на средна възраст, който изглеждаше нещастен и раздразнен. Гладен. Харп и Гавинг отидоха при него и му подадоха улова си.

— Храна за племето — каза Харп.

Уловът им приличаше на топчеста гъба с половинметрово стъбло, сетивата и навитото на спирала пипало се намираха под шапката. Един бял дроб минаваше централно през тялото и му даваше възможност да се движи с реактивна тяга. Част от единия му край беше откъсната вероятно от някой хищник, раната беше полузаздравяла. Видът му съвсем не беше апетитен, но общоприетите правила задължаваха и Председателя.

Той го погледна.

— Закуската за утре — каза той вежливо. — Къде е Лейтън?

— Загубихме го — каза Харп, преди Гавинг да изтърси „Мъртъв“.

Председателя беше като поразен.

— Как? — След това добави: — Чакайте, първо се нахранете.

Това беше общоприета учтивост за завръщащите се ловци, но за Гавинг забавянето бе мъчение. Дадоха им изгребаната супа от шушулки и пуешко месо. Беше само няколко хапки. Докато се хранеха в тях бяха впити гладни погледи, затова те се помъчиха да ядат колкото се може по-бързо и да върнат кратунките.

— Говорете сега — каза Председателя.

Гавинг беше доволен, че Харп започна да разказва.

— Тръгнахме с другите ловци и се катерехме по ствола. Подадохме главите си в небето и видяхме оголения ствол да отива в безкрайността…

— Синът ми е мъртъв, а тебе те избива на поезия?

Харп скочи.

— Моля за извинение. От нашата страна на ствола нямаше нищо, нито опасност, нито спасение. Започнахме да заобикаляме ствола. След това Лейтън видя птица-сабя, далеч на запад, която вятърът носеше към нас.

Председателя едвам се удържа.

— Вие сте преследвали птица-сабя?

— В Туфата Куин цари глад. Много сме навътре, твърде навътре към Вой, така казва и самият Учен. Никакви зверове не летят наблизо, нито пък вода се стича по ствола…

— Не съм ли и аз самият достатъчно гладен, за да мога да го усетя. Всяко бебе знае, че е по-добре да не се закачаш с птица-сабя. Добре, продължавай.

Харп им разказа всичко, само намекна за неподчинението на Лейтън и го представи като обречен герой.

— Видяхме вятърът да отнася Лейтън и птицата-сабя на изток, покрай оголен клон дълъг километър, след това нататък. Нищо не можехме да направим.

— Въжето му с него ли беше?

— Да.

— Може да намери някъде покой — каза Председателя. — Някаква гора. Друго дърво… може би ще успее да хвърли котва на медианата и да слезе… Е добре, но за племето Куин той е загубен.

Харп каза:

— Изчакахме с надеждата, че Лейтън може да намери някакъв начин да се върне, да се измъкне и да се закотви някъде по стеблото. Минаха четири дни. Не видяхме нищо освен мусрума, който се носеше от вятъра. Хвърлихме куките си и го уловихме.

Председателя го погледна с отвращение. Гавинг почувства мисълта му: „Разменили сте сина ми за месо от мусрум?“. Вместо това Председателя каза:

— Вие сте последните ловци, които чакахме да се върнат. Трябва да знаете за днешните събития. Първо, Мартал беше убита от свредло.

Мартал беше възрастна жена, леля на бащата на Гавинг. Сбръчкана и вечно заета, за да говори с деца, тя беше главната готвачка на племето Куин. Гавинг се помъчи да не си представя как животното се забива във вътрешностите й. Той все още потрепваше, когато Председателя каза:

— След пет дни ще се съберем за сбогуването с Мартал. Второ: Съветът реши да изпрати цяла ловна експедиция нагоре по ствола. Не трябва да се връщат без средства за оцеляването ни. Гавинг, ти ще отидеш с експедицията. Ще бъдеш подробно осведомен за задачите си след погребението.