Мариан Реняк
Опасните пътеки (3)

3

Своя вчерашен „ангел хранител“ забелязах чак на автогарата в Рабка. Явно чакаше мен. За себе си го наричах „мъжа с кафявия каскет“. Каскетът беше първото, което ми се наби в очи у този тип. Днес беше другояче облечен, обаче го познах по походката и острия профил. Качи се в същия автобус. Щом видях това, нещо взе да ме човърка да сменя превозното средство. Бих могъл след няколко минути да сляза в Хабувка, да му се измъкна и да стигна до Нови Тарг с влака.

Но не знаех какво е разписанието на влаковете, боях се да не закъснея за срещата. А нещо ми подсказваше, че това беше последната възможност за установяване на контакт. Пък и достатъчно ми дотегнаха двата дни чакане, мъчителните часове на несигурност и тревога. Само да стигна в Нови Тарг, после някак си ще се оправя с него.

Сигурен бях, че той не е наш човек. Значи ме следи по поръчение на „онези“. В противен случай нямаше откъде да знае, че днес ще пътувам от Рабка за Нови Тарг. Вероятно ме е идентифицирал вчера на моста. Нали стоях там цял час, лесно ме е разпознал и след това е тръгнал по петите ми чак до Рабка.

Може би това е добър знак. Стария неведнъж ме предупреждаваше, че бандата несъмнено ще ме проверява. Разполагаха с безброй възможности. Какви точно, беше трудно да се предвиди.

Може би свръзката умишлено не е дошла в първия ден на контакта. Присъствието ми на моста им е позволило да ме разпознаят и да ме наблюдават до следващата уговорена среща.

Опитвах се да се поставя на мястото на „онези“. Питах се дали на тяхно място и аз бих постъпил по същия начин. В моето положение трябваше да оценявам нещата от тяхната гледна точка, да анализирам фактите от тяхната позиция.

Спомних си как се поколебах пред пощата в Рабка, когато нещо ме глождеше да поговоря със Стария. Щях да вляза в пощата и да поръчам междуградски разговор. Моят опекун щеше да влезе там след мен, бях повече от сигурен. Тогава още не си давах сметка, че ме следят. Лесно щеше да разбере с кого съм разговарял.

„Да, действително добре са били замислили тази клопка — продължавах размишленията си, — но в същото време тя ще ми бъде обица на ухото за в бъдеще. Най-вероятно е шефът на бандата сам да е наредил на своята свръзка да дойде едва на резервната среща през втория ден. Нали през тези двайсет и четири часа аз щях неминуемо да правя нещо и именно това, което бях правил, ги интересуваше. Значи бях преминал през първия дискретен опит да се провери моята личност. Противникът действува много предпазливо. Може би е очаквал да отида в Околийското управление за обществена сигурност, да се кача в чакаща ме край града кола, а може би просто са искали да проверят къде ще отседна, с кого ще се срещна, кого познавам тук.“

Какво пък, естествено беше противникът да се застрахова. Това беше игра, в конспиративната дейност много неща са неизвестни, печели този, който успее по-добре да опознае противника. Бандитите наистина бяха хитри. Толкова години се бяха измъквали от всички капани благодарение на това, че не вярваха дори на своите. При всяка сянка на съмнение тутакси прекъсваха контактите. А онези, на които нямаха доверие, умираха.

Така бях потънал в мислите си, че не забелязах как автобусът описа широк кръг и спря на пазара в Нови Тарг. Пристигнахме. Слязох от предната врата и застанах нерешително до напрашения автобус. Сред десетината пътници, които слязоха след мен и които имаха вид на местни хора, не видях следящия ме мъж. Той беше седнал най-отзад, би могъл бързо да слезе от задната врата. Бяхме на последната спирка.

Огледах пазара. Беше с форма на голям четириъгълник със сградата на кметството по средата. Докато вчера тук се тълпяха жителите на съседните села, сега градът сякаш си почиваше след оживлението и шума на пазарния ден. Ежедневният живот на града се съсредоточаваше почти изцяло на покрития с калдъръм стар пазар: тук се помещаваха всички важни градски институции — пощата, автогарата, банката, околийският съд, ресторантите и по-големите магазини.

Бавно минах покрай кметството, поспрях се пред паметника на Владислав Оркан, син на планинец от Поремба Велка, поет и общественик на Подхале, който беше посветил цялото си творчество на този регион.

Все повече ме заинтригуваше изчезването на моя опекун. Дали наистина ме е оставил на мира? Имах още доста свободно време. Разхождах се бавно по пазара, спирах се пред витрините на магазините, пооглеждах се скришом. Стараех се да не показвам, че той ме интересува. Ако ме следи по поръчение на „онези“ — а тъкмо това предполагах, — можех да направя оптимистичния извод, че те днес ще се свържат с мен. Иначе защо щяха да се интересуват от мен?

Обиколих за втори път пазара и свих по улица „Шафларска“, водеща към Закопане. Ускорих крачка, тук имаше малко минувачи, оставих зад гърба си няколко ниски кооперации и няколко вили, после пак свих в някаква забутана, неподдържана пресечка. Ако онзи вървеше след мен, непременно щях да го видя. Уличката беше застроена нагъсто с дървени или измазани тухлени къщи. Много от тях стояха ребром към тротоара, сякаш бяха залепени към стопанските постройки, разделяха ги тесни дворчета, което създаваше впечатление за смесване на селски привички с градския живот. Къщите бяха изградени без ред и правило — едни по-близо до улицата, други назад в дворовете. По-късно научих, че някои от тях представляват ценни образци на старото строителство по тези места. Обаче тогава това разположение на постройките просто ми предоставяше идеални условия да проверя дали съм следен, както и лесно да се отърва от опашката си… Петнайсетина минути обърквах следите си, насочвайки се извън града. Сега вече бях сигурен, че онзи тип не ми тъпче по петите.

Наближих мястото на срещата. Още на двайсетина метра от моста забелязах на него момиче. Стоеше до парапета и буташе с крак камъчета в реката. Обърна се няколко пъти към улицата, по която вървях аз. Край мен мина някакъв камион, премина моста и изчезна в града. Облакът прах, който се вдигна по пътя, закри за миг хоризонта. Спрях се край пътя, гъстият прах се навираше в носа и очите ми. Докато стигна до моста, момичето се отдалечи от парапета и покрай пътя стигна до дърветата от другата страна на реката.

„Може да не е тя“ — помислих си. На моста застанах до парапета, от студеното течение на Дунаец повяваше приятна хладина. Момичето стоеше в сянката на дърветата и сякаш се колебаеше дали да се върне, или да продължи нататък. Направи движение, сякаш ще тръгне към мен, но не го направи. През моста премина хлапак на велосипед, а непосредствено след него двама работници, единият от които погледна към момичето, бавно стигнаха моста, спряха се на него, запалиха цигари и продължиха към Нови Тарг.

Момичето се позабави още малко и с лека крачка се върна на моста. Спря се близо до мен. Беше по-ниско от мен с една глава, облечено в ленена блузка и поизбеляла синя пола на пъстри цветя. В ръка държеше вехта голяма чанта. Виждах само профила й. Направи ми впечатление гърбавият, безформен нос. Тъмната й коса беше прибрана в плитка около главата, а на раменете си носеше зелен шал, красиво вързан отпред. Изглеждаше на около двайсет и пет години. Имаше вид на местна жителка.

Тя ме погледна любопитно. Едва сега видях ясно лицето й с доста простовати черти. Постояхме един миг в мълчание. Колебаех се дали да пристъпя към нея, още повече че забелязах друго момиче да върви към моста. А ако е то?

„Тя наистина носи зелен шал — помислих си, — но липсва вторият елемент за разпознаване. По уговорка трябваше да държи в ръка борово клонче.“

Не се колебах дълго. Тя се наведе и извади от чантата клонче, като ме погледна очаквателно. Сега бях сигурен. Приближих се и рекох с усмивка:

— Искам да наема стая в Кованец.

— За кого? — отвърна с нисък глас, усмихвайки се кокетно. Очите й бяха големи, сякаш замъглени.

— За леля Катажина.

— Ще ви заведа на номер трийсет и седем.

Обхвана ме смесено чувство на радост и опасение. След изричане на паролата всички съмнения се изпариха — бях установил контакт с бандата, нейната свръзка стоеше пред мен. Какво ще стане след час, след няколко часа? Започваха истинските действия. Припомних си старата фраза: „Заровете са хвърлени.“ Тези думи според легендата изрекъл Юлий Цезар, преминавайки река Рубикон. Засмях се в себе си на това сравнение.

— Да тръгваме — обърнах се към момичето, което ме гледаше любопитно.

— Чакат ни два часа път — поясни. — Ще повървим най-напред край реката, а после нагоре…

Тръгна пред мен с лека, пружинираща стъпка. От широката пола изглеждаше по-ниска, отколкото беше в действителност. Слязохме по ската край моста. На другия бряг на Дунаец забелязах мъж, който по фигура ми заприлича на онзи с кафявия каскет. Но от това разстояние не можех да бъда сигурен. Когато слизахме от ската, той седеше в сянката на шубраците, откъдето можеше да наблюдава какво става на моста. Сега стана и се затича по ската от другата страна на моста. Обърнах се още веднъж, но нищо не видях, вече се беше скрил зад насипа на пътя. Момичето водеше, вървях след него по тясната пътечка, която се виеше над каменистия бряг на реката. Водата беше чиста и толкова прозрачна, че се виждаха камъните по дъното.

Минахме край група момчета: те не ни обърнаха внимание, погълнати от играта си на войници. Няколко събираха изгладени от стремителното течение на Дунаец камъчета, метнали през рамо прашки, а други строяха крепости. Свихме наляво, пътеката се сля с междуселски път. Тук и там минавахме край постройки, които ставаха все по-редки, колкото по-нагоре се изкачвахме. Оттук се разкриваше красив изглед към новотаргската долина, сред която се извиваха двете сини ленти на Бяли и Чарни Дунаец.

Вървях до момичето. Искаше ми се да я заговоря. Тя знаеше много неща, които биха могли да ми бъдат полезни: щом знаеше къде ме води, значи беше посветена в делата на бандата и нейните контакти. Как да започна, та да не забележи, че искам „да измъкна“ нещо от нея? Не беше толкова просто, сигурно после ще каже на главатаря за какво сме говорили, пък може и нещо да преиначи или да прибави от себе си и тогава незабавно ще бъда заподозрян. По-добре да не рискувам.

— Защо вчера никой не дойде на срещата? — попитах. — Можех да си помисля, че е станало нещо.

— Дойдох, както ми казаха — отсече тя, премести чантата в другата си ръка и погледна надолу. В далечината се виждаше някакво селище, разпръснато по дължината на едва видим път.

— Кое е това село? — попитах.

— Ваксмунд. А там е пътят за Чорщин.

— Къде ще ни чакат?

— В планината — тя посочи с ръка към гъсто обраслите с гори склонове. — В Горци няма улици — прибави. — А вие тук за първи път ли идвате?

— Може би не за последен, водачо мой — пошегувах се и протегнах ръка към претъпканата чанта, която явно й тежеше. Но тя отблъсна ръката ми.

— Свикнала съм — обясни с усмивка, — нося салам за момчетата.

— Кой ще дойде на срещата?

— Тяхна си работа, не ми се изповядват.

Продължихме по-нататък, без да говорим. Разбрах, че от нея няма да науча кой знае колко; ако не умееше да мълчи, не би била свръзка на бандата. Под нас останаха кръпките на нивите, пресякохме косо някаква планинска поляна, на която пасеше стадо овце. Оттук Нови Тарг почти не се виждаше, градът изглеждаше като малко селце. Над хоризонта господствуваше величествената панорама на ясно очертаната верига на Татрите, по върховете още белееше сняг, който контрастираше със зеленината на окъпаните в слънце долни части на планината.

Навлязохме в гората, сега пътеката се виеше над малък планински поток. Свръзката вървеше първа, пъргаво скачаше от камък на камък, заобикаляше стърчащите корени, явно познаваше тук всяка дупка. Гледах краката й, обути в сандали с гумена подметка. Откакто се отклонихме от поляната, не срещнахме никого, този маршрут не беше от оживените.

„Наистина идеално място — мислех си, — те сигурно не са далече.“ Легендата, под която трябваше да им се представя, бях овладял до съвършенство. Пипнах джоба на винтягата, в него бяха моите фалшиви документи. Поизтрита лична карта на името на Мариан Сковронски, син на Витолд, роден на 26 април 1922 година в Краков, няколко снимки и бележник. Служех си с псевдонима Хенрик, бях офицер за свръзка на ръководния Център в Западна Германия. По време на войната съм бил в батальона на капитан Степ, който след концентрирането на подразделенията на Националните въоръжени сили е бил включен в състава на 202-ри полк на НВС, принадлежащ към Швентокшиската бригада. Концентрирането се е провело през лятото на 1944 година в имението Ласочин. Командир на 202-ри полк е бил Якса, а на Швентокшиската бригада — полковник Бохун. Бях накълвал наизуст псевдонимите на по-важните офицери от щаба на бригадата, помнех местата и времето на провежданите от тях акции. Освен случайното сблъскване с немците при Цацув всички акции бяха насочени против отрядите на Армия людова, действуващи в околността на град Келце.

Следователно трябваше да се представя като човек, който още по време на окупацията се е борил против комунистите. После Швентокшиската бригада се е изтеглила в Чехословакия. От Прага няколко диверсионни групи на НВС са били прехвърлени в тила на Съветската армия на борда на хитлеристки самолети. Аз съм останал до края, заедно с други военни от НВС съм бил прехвърлен в американската окупационна зона в Германия, присъединен съм към американска караулна рота и оттам — насочен към диверсионната школа в Центъра в Регенсбург. След това съм бил прехвърлен в Полша, снабден с фалшиви документи, въз основа на които съм се легализирал в страната. Останалото е организационна тайна. Единственото, което можех да разкрия, беше фактът, че ръководството ми е наредило да установя контакт с групата, действуваща в Подхале. Центрът на Запад е получил съобщението, изпратено от командира на групата. Идвам да проведа предварителния разговор с командира. Ако резултатът от него бъде положителен, групата ще бъде подчинена на диверсионния щаб за Полша. Въоръженият конфликт е близко. Аз трябва да се ориентирам до каква степен можем да разчитаме на групата и да използуваме нейната мрежа в Подхале. Не съм упълномощен да предавам по-нататъшните инструкции без консултиране с моето ръководство, което е информирано, че в момента Харнаш и неговите хора нямат никакъв друг контакт с чужбина.

Можех да споделя с щаба на бандата своите впечатления от живота си на Запад, да им разкажа подробности за диверсионната школа в Регенсбург, след завършването на която съм бил прехвърлен в Полша. Стария посвети на тази част от легендата много време. Проучваше тамошния печат, плановете на градовете, за които бих могъл да разкажа, понеже съм бил там, както и редица данни за дейността на Центъра. Кога и как да сервирам тази информация в неофициалните разговори с щаба на бандата, щях да решавам сам в зависимост от възникналата ситуация.

С поведението си трябваше да спечеля доверието на щаба на бандата. Информационният багаж, с който бях зареден, трябваше да се използува на няколко етапа в подходящи дози — или под формата на излияния, или чрез компетентни забележки относно техниката за провеждане на диверсии. Стария предполагаше, че тази тематика ще бъде привлекателна за моите „партньори“, ще ми позволи да се сближа с тях и да събудя уважението им, че ще им импонира.

Навлизах в средата на врага, стоящ на възможно най-крайни позиции, лишен от възможност за отстъпление. Всеки член на бандата беше застрашен от поне няколко смъртни присъди. Те си даваха великолепно сметка за своето положение, затова бяха единомислещи и готови на всичко. Водеше ги не смелостта, а отчаянието. Единствената искрица надежда за тях беше свалянето на народната власт, към която питаеха най-дълбока омраза. Можех да разиграя психологически тази надежда, обрисувайки светлите перспективи на „помощта от Запад“. Трябваше да си луд, за да търсиш към тези хора друг път или пък да вярваш в чудото на тяхното осъзнаване.

Пистолетът, с който не се бях разделял в толкова много акции, сега лежеше в огнеупорната каса на майора. Бандата беше въоръжена с картечници, автомати, гранати… Какво бих постигнал сам, с един пистолет? Добрата легенда, фалшивата лична карта и приспособената към задачата биография трябваше да бъдат моето най-добро оръжие.

Обаче нито една легенда не би била достатъчна, ако човекът не издържи. Знаех добре, че онова, което щях да им кажа, не решаваше въпроса в наша полза. Успехът зависеше само до известна степен от легендата. По-важно беше моето поведение и това, как ще реагират хората от щаба на Харнаш. Тези хора бяха преследвани от години, животът в бандата беше изработил у тях своеобразен инстинкт, който можеше да се задействува независимо от нашите предвиждания. А ако направех лошо впечатление на главатаря на бандата, само то беше достатъчно, за да се реши по-нататъшната ми съдба. Там където управляват законите на престъплението, за аргументите не остава много място.

„Дръж се, братле, дръж си и нервите“ — успокоявах се. В ушите ми звучаха думите на Стария: „Решаваща ще бъде първата среща…“

Свръзката вървеше по-бавно. Потокът отдавна бе-ше останал зад нас. Сега гората беше по-рядка, но през гъстата ниска растителност трудно можеше да се види по-далече от десетина метра. Изкачвахме се по стръмното към върха. Момичето запретна полата си, откривайки над коленете своите мускулести, стройни крака. След миг разбрах, че това не е било връх, а само гол, необрасъл с нищо хребет. Момичето спря, аз също.

— Стигнахме ли? — попитах.

— Още по-нагоре — посочи тя каменния хребет. — Ще минем ей оттам…

Възползувах се от краткия престой и запалих цигара, първата, откакто бяхме тръгнали. Свръзката приседна на дънера на изтръгнато от вятъра дърво. Забелязах, че гледа към накъсания, скалист хребет. Смятах, че търси някого.

„Може би те ще дойдат оттам“ — помислих си. Гледах внимателно покрития със сипеи и малинаци склон. Момичето видя, че гледам в същата посока. Посочи към малка седловина.

— Там загина моят любим — рече глухо.

— Кой го уби?

— Беше в отряда на Сребърни^[1], минавали оттук, попаднали на засада. Два куршума в корема… — не довърши.

— А другите?

— Пробили към връх Турбач.

— Къде действува сега Сребърни?

— И той загина, само че по-късно.

По погледа й разбрах, че се учудва на моята неосведоменост. Знаех кой си служеше с псевдонима Сребърни. Обаче не можех да се издам, придържах се последователно към легендата.

Именно Сребърни беше за известно време шеф на бандата „Вяруси“, чиито корени стигаха до най-трагичните дни в Подхале. През февруари 1947 година, обкръжен в Островск край Нови Тарг, загина самозваният цар на планината, кървавият атаман Оген. Предвожданите от него банди бяха избили стотици хора. Кръвта се лееше обилно в Подхале през двете години след освобождението. След смъртта на Оген много от неговите хора сложиха оръжие, възползувайки се от закона за амнистията за доброволно разкрилите се. Изглеждаше, че е дошъл краят на кошмарните, братоубийствени престъпления и на терора, че на подхаленската земя ще се възцари спокойствие.

Само че няколко от най-близките хора на Оген не се възползуваха от амнистията. Притаиха се за известно време и после пак изпълзяха от горските бункери и землянки и конспиративните квартири в планинските села.

„Който се разкрива, той загива“ — опитваха се с този лозунг да сплашат онези, които се измъкваха от техните заповеди и искаха да се върнат към нормалния живот.

И пак се разнесоха изстрели. Този път куршумите настигаха разкриващите се членове на бандите. Присъдите изпълняваше Рох. Целта беше да се попречи на решилите се и да се повлияе на все още колебаещите се да се откажат.

Кървавото наследство на Оген пое Мшчичел^[2]. Той събра около себе си най-закоравелете бивши подчинени на Оген. Така възникна бандата, която се нарече „Вяруси“. Отрядите на армията и Държавна сигурност преследваха бандата неотстъпно, непрекъснатите блокади и засади не я оставяха да си отдъхне. След по-малко от година от смъртта на Оген загина и Мшчичел заедно с няколко свои хора. Бандата продължи дейността си. Ръководството й пое Сребърни, който беше избягал от съдебно дело в Нови Сонч, на което беше подсъдим. Сребърни беше обвинен в сътрудничество с гестапо. По време на окупацията сътрудничел на немците, разкривайки организационните звена на Армия крайова. Но главатарят на „Вяруси“ не се радва дълго на властта си — попадна на засада край Хабувка.

И тогава ръководството на бандата пое Харнаш, който промени тактиката на действията й, като започна да избягва непосредствените сблъсъци. Непрестанно преследваната банда се измъкваше от много почти безизходни положения, объркваше следите си и изчезваше.

Познавах историята на „Вяруси“ така добре, както я знаеше и всеки от служителите на Държавна сигурност в Краков. Не една нощ бандата беше прогонвала съня от очите ни.

Не можех да разкрия на свръзката какво знам за шефа на нейния избраник, който е загинал наблизо. Допуших цигарата си и продължихме нататък. Момичето ме водеше направо, не забелязвах и най-слаби следи от пътека. Катерехме се все по-високо по напечените от слънцето камъни. Стръмните стени на склона бяха съвсем голи и образуваха полукръгла котловина. Виждахме се като на длан. Някой, който ни гледа отдалече, би могъл да ни вземе за двойка туристи, тръгнали на самотна екскурзия в планината. Изгледът беше великолепен, планината — окъпана в слънчеви лъчи, но не красивите гледки поглъщаха моето внимание. Бях наясно, че вече не часове, а минути ме делят от срещата с бандата.

Вървях наравно с момичето. От време на време си разменяхме маловажни фрази. Придавах си фасон, като си внушавах, че съм самоуверен и с добро самочувствие. Отпуснах дръжката на раницата и подпъхнах винтягата си. Слънцето приличаше все по-силно. Нагорещените камъни от сипея ме препъваха през няколко крачки. По невнимание ритнах няколко от тях и те се понесоха надолу с грохот. Планинското ехо повтори и потрети грохота. Момичето ме погледна неодобрително и като планинска коза се покатери на хребета на височината, издигаща се над близката околност.

Въздъхнах с облекчение, когато се изправих до нея. Северната страна на хребета беше обрасла с ниска борова гора и гъсти храсти. Вдясно, малко по-нагоре, се простираше неравномерен ръб. Отминахме няколко каменни блока, които сякаш бяха залепени за хребета. Представляваха съвършен наблюдателен пункт — от северната страна урва, преминаваща в обрасъл с гора склон, от юг стръмният маршрут, по който току-що дойдохме ние. С подробности се виждаше последният, най-трудният участък от пътя сред сипеи и малинаци.

„Не можеше да се измисли по-добро място за такава среща“ — помислих си. Момичето се спря за миг. Стори ми се, че се ослушва, оглеждайки се в същото време и към двете страни на каменния ръб. Сигурно сме стигнали.

— И сега какво? — обърнах се към свръзката.

Не успя да ми отговори. Зад гърба си чух нечии стъпки и почти едновременно нечий глас:

— Стой, горе ръцете!

Обърнах се напълно машинално и видях на няколко метра от мен някакъв мъж. Той вдигна скрития под дрехата му автомат и насочи дулото към мен. Стоях като истукан, изненадан от формата на посрещането дотолкова, че не казах нито дума и не вдигнах ръце. Инстинктивната ми реакция беше да се обърна към момичето, което би трябвало да стои зад мен: а може би сме попаднали на други, може би това не са те…

В този миг иззад малинака се подаде друг мъж с бергман в ръце.

— Не мърдай, горе ръцете!

Нямах избор. Бавно вдигнах ръце нагоре. Зад гърба си дочух бързи стъпки, май девойката се отдалечаваше. Извърнах глава. Видях само фигурата на широкоплещест мъж, който изтича до мен и опря до гърба ми дулото на пистолет. Чух пресипналия му глас:

— Не мърдай, да не те напълня с олово!

Всичко стана така светкавично, че нямах време за каквато и да било съзнателна реакция. Нямах време да се съсредоточа и секунда или може би няколко секунди гласът ми отказваше да ми се подчини. Почувствувах главата си съвършено празна, а независима от волята спазма стисна гърлото ми.

Страх ли беше? Май не, по-скоро стрес или и двете заедно. Стана нещо, което изобщо не бях предвидил. Стоях неподвижно и гледах двамата мъже, насочили към мен картечни пистолети. Бях обкръжен, път за отстъпление нямаше. Зад себе си почувствувах дишането на третия. Не знаех какво е станало със свръзката.

„Докато пробягам няколко крачки, ще ме направят на решето“ — това беше първата мисъл, която достигна до съзнанието ми. Бавно се възвръщаше способността ми да реагирам и да оценявам възникналата ситуация. Безсилие, граничещо със страх. Бях беззащитен, изцяло в ръцете им.

„Какво ще направят с мен? А може би знаят кой съм?“ С огромно напрежение очаквах развръзката, която щяха да донесат най-близките минути.

— Какво чакаш? — подкани мъжът с бергмана онзи зад гърба ми. — Обискирай го!

Сега усетих дъха му на врата си. Беше по-висок от мен поне с една глава. Той опипа джобовете на панталоните и колана ми, явно проверяваше дали имам оръжие. Свали от рамото ми раницата и винтягата.

— Какво означава всичко това? Кои сте вие? — обърнах се остро към мъжа с бергмана, който изглеждаше най-възрастен. Собственият ми глас ми се стори някак чужд.

— Наша си работа кои сме — отсече той, — а кой си ти, сам ще си кажеш след малко! Имаш ли оръжие?

— Нямам — отвърнах.

— Няма — потвърди онзи зад мен.

— Заведи го в колебата.

Слязохме надолу от другата страна на хребета. Пръв пред мен вървеше онзи, който ме обискира, а на известно разстояние зад мен — най-възрастният с готов за стрелба бергман. Третият остана на наблюдателния пункт.

Къде ме водят? Не разбирах какво означава думата колеба. Накрая се намерихме пред входа на неголяма пещера под скалата. Високият негодник ме покани да вляза вътре. Върху камъните бяха нахвърляни наръч борови клони, а до стената се въргаляха мръсни хартии и няколко бутилки. Значи това е въпросната „колеба“…

Полагах усилия да се овладея. Мислите ми се кълбяха хаотично в главата.

Да не би да искаха да ме очистят тук?

Налагах си спокойствие и логична преценка. Знаех, че в тази област няма друга банда освен „Вярусите“, следователно бяха те. В противен случай свръзката би се държала другояче, пък и те щяха да я задържат заедно с мен. Очевидно още предварително са решили да ме посрещнат „с демонстрация на силата“.

А може би по този драстичен начин искат да ме изпробват? Бях чувал за подобни случаи. Бандитите не подбираха средства. Трябваше само да си сдържам нервите и да реагирам без колебание. Но как?

Плещестият бандит седна на края на „колебата“, ужким без да ми обръща внимание. Гледах го под око. Беше пъхнал пистолета си под колана. По дръжката и затвора познах, че е парабел, калибър 9 милиметра. Отстрани носеше кобур с още един пистолет — ТТ. Краката му изпъваха протрития милиционерски панталон, напъхан в подковани военни обувки. Лицето му беше покрито с ръждива, отдавна небръсната брада. На долната си устна, малко поиздадена напред, беше залепил цигара. Гърбавият нос и ниското чело придаваха на лицето му тъп, но страшен израз. Баретата си беше килнал назад, над тила. Такъв тип е способен да те изкорми, без да му мигне окото. Колегата му с бергмана не се виждаше никакъв, може би седеше зад скалата.

— Край на играта! — обърнах се остро към моя пазач. — Искам да говоря с командира.

В същото време се приближих до него. Той скочи и сложи ръка на дръжката на стърчащия изпод колана му парабел.

— Не се изхвърляй!

— Не съм пасъл крави с теб! — изръмжах. Тутакси дотича вторият бандит, онзи с бергмана.

Беше по-любезен, увери ме, че след малко ще пристигне командирът на групата. Поисках да ми върнат моята раница, в нея бяха всичките ми цигари. Подаде ми я, без да каже нищо — забелязах, че я беше преровил основно.

Успокоих се. Знаех как постъпват в бандите с хората, към които имат някакви подозрения. Поне веднъж биха ме цапардосали по мутрата. Дано само добре разиграя разговор с главатаря.

След миг чух бързи стъпки и пред „колебата“ се изправи Харнаш. Познах го веднага, бях запомнил чертите му от снимката, с която разполагахме в Краков.

Ето че пред мен стоеше последният командир на страшната банда в Подхале, който се беше провъзгласил за наследник на главатаря на главатарите Оген. Тъкмо той сега размахваше наляво и надясно смъртни присъди, той не се поколебаваше да убива дори приближени на бандата хора, ако ги заподозреше в макар и дребна нелоялност.

— Значи това е вашето гостоприемство! — започнах пръв. — Така се държи банда гамени, а не уважаваща себе си група.

— Ще поговорим на четири очи — отвърна уклончиво той и отпрати моите пазачи.

Сега, сега ще се реши всичко! Сърцето ми биеше силно. Ако не издържа, нищо няма да ме спаси.

Когато бях хлапак на дванайсет-четиринайсет години, мечтаех за своето голямо приключение. Търсех го в четените със затаен дъх романи. Преживявах съдбата на измислените герои. Не пропусках нито един каубойски филм. Търчах на сутрешните прожекции в кино „Лъч“, където за двайсет и пет гроша проседявах в неугледната кинозала по няколко прожекции. Допадаха ми невероятните приключения на героите със силни характери. Във въображението си бях изградил образец на положителен, неустрашим герой. И все сънувах голямото приключение, непобедимия шериф със сребърна звезда на гърдите, който винаги застава на страната на справедливостта, с няколко изстрела от колта натръшква бандитите и излиза невредим от всяка опасност…

Животът е по-различен от филмите и младежките мечти. „На ти сега, братле, голямото приключение! Каква полза ще имаш от пистолета против бандата, въоръжена до зъби с автоматично оръжие, в такъв затънтен пущинак, където не можеш да разчиташ на ничия помощ? Какво от това, че ще ти организират погребение с военни почести? Възможно е и никой да не намери тялото ти, затрупано някъде с планински камъни. Хиляда и не знам кое там досие на служителя от Държавна сигурност еди-кой си ще отиде в архива, а семейството и близките ще научат, че е загинал в борбата за утвърждаване на народната власт; останалото за дълги години ще остане тайна…“

— Изобщо няма да разговарям с вас, господине — подхвърлих на Харнаш, — тъй като не знам кой сте вие.

Ударът беше точен, изненадах го с тези думи. Поисках да извика свръзката, която да потвърди пред мен, че съм установил контакт именно с групата. Единствената гаранция, че съм на прав път, беше паролата, разменена с нея на моста. Командирът на бандата не можеше да отрече, че разсъжденията ми са логични, и извика момичето. Едва след това пристъпихме към разговор.

— Значи казваш, господине, че си офицер за свръзка на Центъра?

— Какво ви учудва? — отговорих. — Нали вие самият искахте контакт с щаба. Във връзка с това аз получих поръчението да се договоря с вас. Така ли ще изглежда нашето сътрудничество?

— Айде, айде — прекъсна ме Харнаш. — Не бяха малко тия, дето искаха контакт с нас още по времето на Оген, че и по-късно. Няколко от тях излязоха предатели — повиши тон той. — И какво стана с тях, мислиш? Пренесоха се на оня свят! Работата е там, че представителят на Центъра вече пристигна, на две крачки оттук е, а аз сега разговарям с вас любезно и ви питам: откъде научихте паролата, разпознавателния знак и мястото на срещата?

Харнаш изрече всяка дума от въпроса си отчетливо, акцентирайки почти на всяка сричка… Погледите ни се срещнаха. Той ме гледаше изпитателно, но аз издържах погледа му. Опитах се да спечеля поне няколко секунди за размисъл. Посегнах към пакетчето цигари. Стегнах се вътрешно, сякаш за скок. Извадих цигара, драснах клечка кибрит по кутийката, изгасна. Извадих друга — само дано ръката ми не потрепери, — запалих цигарата, дръпнах веднъж, втори път.

„Възможно ли е Стария да не е предвидил добре? — преценявах. — Ако този гангстер говори истината, свършено е с мен.“

— Е? — Харнаш не сваляше поглед от лицето ми. Направих гримаса, която за непознаващия ме би могла да изглежда като иронична усмивка.

— Защо е тази игра на криеница? — отвърнах. — Дай го тука тоя тип, пък тогава ще говорим!

Внезапно хрумнала ми мисъл… Впрочем това беше единственият шанс за спасение или поне начин да се печели време. Ние познавахме само някои елементи от дейността на бандата. Мрежата от помагачи на Харнаш беше все още добре законспирирана и разклонена, стигаше чак до територията на Словакия. В състояние ли беше моето ръководство да предвиди всички пътища, чрез които те биха потърсили контакт със Запада?

Ако наистина вече са установили такъв контакт, епилогът на моята мисия можеше да бъде трагичен. Или и това е начин за проверка?

Интуицията ми подсказваше, че те искат да видят как ще реагирам на подобно съобщение. Ако знаеха със сигурност кой съм, не биха се церемонили. Трябваше да бъда последователен, самоувереността можеше да се окаже най-доброто оръжие. Дори в най-лошия случай, ако някъде наблизо, в явката на бандата, наистина се намираше онзи пратеник, имаше макар и малък шанс да се измъкна от затрудненото положение.

Със същата вероятност бих могъл да очаквам, че именно той е подставеният. Реших да изразя това си съмнение пред главатаря на бандата. Как ще отхвърли това обвинение? Думите не са достатъчни, те не подлежат на проверка. Кой ще докаже, че моята легенда е истина или пък че неговата истина е легенда? Друг е въпросът, че тогава и аз, и онзи пратеник ще бъдем заподозрени…

Чувствувах върху себе си втренчения поглед на главатаря. Реших да следвам упорито приетата линия на поведение. Повторих искането си — нека го доведе, тогава ще говорим! Очаквах с огромно напрежение отговора на Харнаш.

— Това беше само изпитване — рече той, — не бива да се засягате, длъжни сме да проверяваме.

Приближи се към мен с протегната ръка. Мълчаливо си стиснахме ръцете. „Ако не бях издържал — помислих си, — тази ръка нямаше да трепне…“

Преминах през тежка проба на издръжливостта на нервите ми, обаче не вярвах, че най-голямата опасност е минала. Инцидентът приключи така бързо, че и той, и аз продължихме да се държим резервирано.

Харнаш започна пръв. Интересуваше го каква информация нося, сътрудничество в какви граници възнамерявам да предложа. Приседнахме на наръча борови клони. Но разговорът не вървеше. Сега пък аз рекох да подразня главатаря на бандата, да си върна за станалото преди малко. Не биваше да го подминавам, все едно че нищо не се е случило. Позволих си дълго поучение за добрите обноски, задължителни между хората, свързани с „обща борба“. Оцених като лична обида насочените в мен дула на автоматите, както и проявеното подозрение. Не аз бях молил за установяване на контакт с групата, аз бях дошъл в отговор на настойчивата молба на командира, използувайки неговата парола и неговото място за среща, следователно не съм някой неканен гост. Похвалих Харнаш за това, че проявява бдителност, тъй като командирът на групата би трябвало да умее да контролира и да проверява новите контакти, обаче поведението им спрямо мен заслужва най-строго порицание.

Харнаш мълчеше и ме гледаше начумерено, не беше свикнал да изслушва чиито и да било забележки. Главатарят на бандата сам създаваше законите и сам ги привеждаше в изпълнение. Но не можеше да отрече основателността на моите аргументи. Все пак не започна да се оправдава, нали се чувствуваше тук вожд, а на мен ми беше достатъчно, че му отправих няколко остри думи и той ме изслуша.

Той стана, намести преметнатия през рамо автомат и се подаде от „колебата“. Викна към един от своите хора, оня с бергмана.

— Дай манерката.

Отпуши я и наля пълно канче.

— За нашето запознанство — обърна се към мен и го пресуши до дъно.

Изтри устни с горната част на дланта си, изтръска на земята няколкото останали в канчето капки, наля от манерката и ми подаде пълното канче.

— За следващото, по-приятно посрещане — вдигнах тост, обръщайки се към оня с бергмана. Излях останалите капки, посегнах към манерката и напълних канчето. Знаех този обичай — който пие, налива и подава на този, към когото е вдигнал наздравицата.

Харнаш беше нервен, искаше му се час по-скоро да пристъпи към разговора с мен. Попитах го това ли е неговият заместник.

— Не, това е Шатан^[3] — представи ми го едва сега. — Замества ме Гриф^[4], сега той не е тук.

— Получих нареждане да говоря само с командира на групата или с неговия заместник — поясних.

Полагах усилия да се съсредоточа, чувствувах реакцията на организма след изпиването на поне двеста грама алкохол. Не вървеше да откажа. Харнаш оценяваше поведението ми в най-малки подробности. Можеше да приеме зле отказа ми да пия след неговата наздравица. Познавах случаи, при които отказът да се пие при няколко поредни наздравици беше довел до провал. Те решаваха, че отказващия да пие човек „не е наш“, и това пораждаше недоверието им. Този свят се ръководеше от свои правила, правилата на живота извън закона.

Харнаш отпрати Шатан при другите, охраняващи мястото на срещата. Останах очи в очи с главатаря на бандата. Предпочитах разговора на четири очи, така поне оня, другият, нямаше да си пъха носа в това, което щях да разправям на Харнаш; понякога една неточна формулировка може да събуди подозрения. Забелязах, че Шатан отиде при своите с нежелание, явно и него го интересуваше с какъв „багаж“ съм дошъл при бандата.

Седнахме пред входа на пещерата, над която се извисяваше позлатеният от слънцето хребет. Започнах пръв, стараех се да говоря възможно най-просто и най-лаконично. Харнаш слушаше съсредоточено и нито веднъж не ме прекъсна. Наблюдавах всяко трепване на лицето му, обаче трудно можех да преценя как приема думите ми. Седеше някак напрегнат и нервно хапеше късия си мустак, после пък започваше да се ослушва дали от накъсания скалист ръб не долитат подозрителни звуци. Вече бях разбрал, че неговите хора наблюдават внимателно цялата околност и през цялото време, докато ние говорим, са нащрек. Опасяваха се от засада може би?

И така, представих се като офицер за свръзка на щаба за диверсии в южната част на страната. Изпратеното от групата „Вяруси“ писмо беше стигнало до Центъра на Запад, който ръководи цялата дейност в Полша. Центърът нареди на нас да установим контакт с групата и да разберем доколко тя може да бъде използувана. В зависимост от резултата от моя разговор с Харнаш ще бъдат разработени задачите, които групата и подчинената й организационна мрежа ще изпълняват през най-близкия период.

Ръководството на щаба за диверсии в страната е дълбоко законспирирано, затова за всички подробности на сътрудничеството мога да говоря единствено с командира на групата и с неговия заместник.

Първото условие за дългосрочното сътрудничество, което поставих пред Харнаш, бяха пълното подчиняване на заповедите на моето ръководство и поддържането на вътрешната конспиративност на всяко равнище на организационните звена. Ограничавах въпросите си до минимум. Много пречки трябваше да преодолея, за да спечеля доверието на главатаря. Прекаленото любопитство само щеше да го накара да бъде нащрек. Но все пак не можех да се огранича само с общи приказки. Трябваше да накарам Харнаш да даде съгласието си за подчиняване на бандата и нейните звена по места на Центъра, чийто предствител бях. На това и наблягах най-много в разговора. Поисках от Харнаш да ми представи възможностите на групата.

— В момента, когато се открива възможност да установите сътрудничество с ръководството на диверсионната дейност в страната — обобщих накрая, — вие трябва да вземете решение дали приемате тези условия, естествено, като си запазите известна самостоятелност на действията. Ако откажете, нашата връзка става безсмислена, а вашата група като самозвана няма да бъде призната за борещ се диверсионен отряд, а само за действуваща на своя глава банда.

Харнаш се размърда неспокойно. Бе дошъл мигът, когато самовластният атаман трябваше да се откаже от частица от своята неограничена власт. Започнах да се опасявам дали не поставих нещата прекалено остро.

Преди главатарят на бандата да проговори, аз прибавих още няколко изречения, с които исках да смекча ултимативната форма на изказването си. Споменах, че нашето ръководство на Запад се състои от опитни, умни хора, че Центърът координира цялата дейност в Полша, че той ръководи също и други групи, действуващи в Люблинската и Бялистоцката област, че хората, с които сме свързани, получават от нас помощ, документи, инструкции, че въоръженият конфликт може да не настъпи така скоро, както предвиждат това някои припрени политици, и наша задача е да създадем на заслужилите хора като Харнаш и неговите сътрудници условия да дочакат този ден…

Подбирах думите си старателно, търсех убедителни примери. Ако той беше човек, действуващ в името на определен, дори най-вражески светоглед, по-лесно щях да намеря аргументи, които да го убедят. Харнаш не притежаваше никакъв светоглед. Борбата с демократичния строй беше за него удобен претекст да оправдае няколкото десетки убийства, извършени от бандата, както и грабежите, чийто брой беше трудно да се установи. Той използуваше настроението на пасивно изчакване, което реакционните среди внушаваха на местното политически неориентирано население; разчиташе на избухването на трета световна война, свързваше с нея надеждата си да узакони извършените престъпления.

Помагаха му вековните традиции на скалистото Подхале, легендите за планинците, станали разбойници. Тези легенди бяха залегнали дълбоко в психиката на местните хора, бяха станали сюжет на много предания за Яношик; те разпалваха буйния темперамент на упоритите, жадни за слава планинци, изразяваха мечтата им за разбойнически живот.

— А какво можете да ми дадете вие? — попита главатарят на бандата.

— Зависи от това, колко хора имате и как бихме могли да ги използуваме ние.

Харнаш се позамисли, явно претегляше още веднъж какво решение да вземе. Накрая започна да говори — бавно, сдържано. Щабът на групата се състои от седем души, въоръжени с автоматично и късо оръжие. Прехвърлят се от място на място. Действуват в околиите на Нови Тарг, Нови Сонч, Лиманова и Мишленице. В почти всяко населено място имат свои агенти. Разузнаването осигурява на групата свободно придвижване. Мрежата действува толкова резултатно, че е успяла да предупреди на няколко пъти за придвижването на отрядите на Държавна сигурност и за организираните акции против групата. Харнаш определи броя на своите помагачи на около двеста души. В няколко селища имали скрито оръжие, но им липсвали боеприпаси, на старите не могат да разчитат.

— В групата не искам да имам много хора — каза Харнаш. — Седмината се движим незабележимо и лесно се укриваме в явките. Мога да увелича броя на помагачите по места. Имам също контакти с организацията в Буковина, която поддържа връзка със Словакия.

— Явките ви сигурни ли са?

— Напълно вярвам на своите хора от групата, на онези от мрежата не мога да вярвам, ползувам помощта им, но никой от тях не знае предварително нито кога ще отидем, нито кога ще си тръгнем.

Харнаш продължи с оплакването, че напоследък прекалено често срещат отказ за сътрудничество или помощ от страна на хора, които познавал още от времето на Оген.

— Някои ни избягват, други донасят на ДС, която обсажда много села, организира засади. Трябваше да се притаим в конспиративните квартири. А така хората все по-малко чуват за наши акции и затова отказват да ни сътрудничат — разсъждаваше главатарят на „Вярусите“. Той възнамерявал в най-скоро време да проведе репресивни акции: да изпълни няколко смъртни присъди над хора, които са отказали да помагат на бандата, а след това да организира нападение на Музея на Ленин в Поронин. — Подпалването на музея — говореше — ще се разчуе нашироко. После ще прехвърля групата на друго място, ще се скрием в някоя явка и ще изчакаме. Само дано имаме достатъчно пари. Там където се крием, у своите, не вземаме нищо без пари, по селата е беднотия…

— Ако приемете условията на нашето сътрудничество — прекъснах го аз, — ние ще покриваме всички разходи, свързани с издръжката на групата, както и с извършваните от вас евентуални задачи. Още отсега мога да ви обещая това.

Харнаш ме погледна с интерес и отвърна:

— Ако смятах да не ги приема, щях ли да кажа толкова много… — той прекъсна на половин дума.

От скалистия хребет долетяха някакви звуци. Харнаш ме остави пред пещерата и с автомат в ръка изтича нагоре с няколко големи скока. Дочух смеха на момичето. После главатарят и някой от неговите хора си размениха остри забележки.

„Май не се чувствуват много сигурни — помислих си. — Избрали са добро място, а седят като на разпалени въглени. Опасяват се от засада.“

Трескаво мислех как да продължа разговора. Шепичката скромна информация, която получих досега, не беше особено важна. Реших да се огранича с уговаряне за по-нататъшната връзка с щаба на бандата, да си осигуря нова среща и много внимателно да пристъпя към преодоляване на недоверието. След инцидента при срещата с хората на Харнаш беше редно и аз да запазя известна резервираност в поведението си. Бях си възвърнал самоувереността само привидно, в действителност се чувствувах като на изпит. Ако само преди два часа ме бяха оставили както сега, без охрана, несъмнено бих се опитал да избягам. Сега ми се струваше, че вече съм преминал най-тежкото изпитание.

Харнаш се върна след малко. Донесе загънато във вестник парче салам и два комата хляб. Извади голям сгъваем нож, натисна пружината, проблесна старателно почистената стомана на острието.

— Спомен от Оген ми е — прошепна, премери острието с дланта си. — Пет сантиметра винаги ще стигнат до сърцето…

Разгъна старателно вестника на един плосък камък, раздели салама на няколко равни порции и ги разположи като на трапеза. Изпод опънатото по тялото му английско яке извади четвъртинка, със сръчно движение изби тапата, премери с пръст по бутилката, отпи своята част и ми я подаде с думите: „От «Вярусите» човек или се връща сит, или изобщо не се връща.“

Погледнах доволното лице на главатаря на „Вярусите“ Надигнах подадената ми четвъртинка и бавно изсмуках втората половина, не умеех да пия от бутилка. Усетих острия вкус на самогон. Харнаш изчака да допия, едва тогава ми подаде хляба и салама.

Така изглеждаше моят първи обяд в бандата.

Реших, че няма смисъл да удължавам разговора. Подхвърлих само още няколко въпроса, уж без да им придавам голямо значение. Интересуваше ме как беше разпръсната и оранизирана мрежата от сътрудници на бандата и дали Харнаш действително разполага с двеста законспирирани сътрудници. Той се измъкна с няколко общи фрази.

— Когато има задачи за моята — той подчерта последната дума — област, тогава ще говорим. Когато се опознаем по-добре… — добави полу на шега.

— А сигурен ли сте, че тези, над които искате да изпълните смъртни присъди, наистина са действували против групата? — рискувах изведнъж с още един въпрос. Безпокоеше ме вероятността пак да паднат жертви от ръцете на „Вярусите“. Как да предотвратим това?

— Има улики, но не съм сигурен — отговори той. — Обаче какво от това, че заради един виновен някой невинен ще си отиде бадева! Куршумът в челото е най-доброто предупреждение — подхвърли с ненавист в гласа главатарят на бандата.

Една стърчиопашка кацна на шипката до входа на пещерата. Харнаш събра от вестника шепа трохи и ги хвърли под храста. Птичката затрепка с крилца и уплашена отлетя.

— Ситуацията във вашата област ще обсъдим подробно при следващата среща — обобщих, като специално подчертах думите вашата област, понеже се ориентирах, че атаманът е особено чувствителен на тая вълна. — При положение че групата „Вяруси“ приема предложението на моето ръководство, трябва да уточним условията на контакта, тоест деня и мястото на нашата лична среща, както и резервната двустранна връзка чрез свръзки, ако се случи нещо непредвидено.

Предложих на Харнаш като място на срещата ни в Краков бар „Зачише“ на улица „Потоцки“. Описах му разположението на заведението. Във втората зала всеки петък в тринайсет часа ще седи свръзка на щаба за диверсии. Изпратеното от командира на групата лице ще я разпознае лесно по халбата бира, поставена върху книга със синя подвързия, тогава то трябва да се приближи и да подаде паролата: „Не сте ли забелязали син чадър?“ Когато свръзката отговори „Не, но заповядайте, седнете“, то трябва да седне и да й връчи половинката на тази банкнота от пет злоти.

Извадих банкнота от пет злоти, скъсах я, съединих двете части — пасваха. Дадох едната част на Харнаш, а другата прибрах в джоба на винтягата си.

— Тази част от банкнотата ще бъде в нашия човек, който ще чака в бара. Двете части трябва да пасват идеално, само тогава ще бъдем абсолютно сигурни, че е установен контакт между съответните хора.

На свой ред предложих Харнаш като домакин (пак не пропуснах да подчертая, че той се намира на своя територия) да определи мястото на нашата лична среща и резервното място за контакт на свръзките в района, където ще се намира групата.

Главатарят на бандата се замисли, след което предложи да запазим същия начин, по който стигнах до него. Съгласих се да оставим непроменено мястото на срещата на моста в Нови Тарг, но само като място за среща с нашата свръзка. Приехме вече познатите ми разпознавателни знаци и паролата. Свръзката на бандата щеше да чака там всеки понеделник в единайсет часа. Редно беше да накарам Харнаш да определи и място за нашата лична среща. Забелязах, че той се опитва да избегне това. Накрая отстъпи и след дълго обмисляне предложи да се срещнем при развалините на изгорялата хижа на Старе Верхи.

Нямах представа къде да търся тези Старе Верхи. Наистина някъде бях чувал това име, но не знаех за какво се отнася. Той ми обясни, че през Старе Верхи преминава туристически маршрут, който понастоящем е слабо оживен, но е маркиран.

Уточнихме се нашата среща да се проведе в сряда в петнайсет часа.

— На срещата сам ли ще дойдеш? — запита Харнаш.

— Както днес — отговорих и се престорих, че не разбирам защо ми задава такъв въпрос. Продължаваше да души. Че и какви доказателства имаше да ми вярва?

— Рабка е хубав курорт, нали? — продължи той. — Оттам през Мачейова може да се стигне до Старе Верхи за два часа.

„А може би се чуди защо съм отседнал именно там — помислих си. — Опипваш ме ти, чакай тогава, и аз ще ти го върна…“

— Закотвих се в Рабка, както знаете — по петите ми се мъкнеше ваш човек, но го правеше некадърно. Отначало си помислих, че е някой чужд, ДС държи под око новопристигащите. Измъкнах му се преди срещата в Нови Тарг. В Рабка съм наел стая, не нося нищо, което може да ме компрометира. Добрата легенда върши повече работа от пистолет; кой ще докаже, че не съм обикновен почиващ?

— Хитро измислено — оцени Харнаш и сам си призна, че ми е дал охрана. Така се изясни историята с мъжа с кафявия каскет.

— Обичам да се грижат за моята сигурност — прекъснах го, — но предпочитам да съм предупреден за това. Трябва да бъдем почтени един към друг!

Печелейки известно преимущество, завърших разговора със същия тон. Предупредих го, че на следващата среща, само след четири дни, групата ще получи задачите. Затова до моето идване не трябва да влизат в очите на ДС, трябва да се укрият в сигурна явка. Някаква акция или изпълняването на нова присъда в района биха предизвикали акции на ДС, които биха попречили на нашите планове. Харнаш мърдаше неспокойно мустака си, обаче се съгласи, че съм прав. Май успях да замразя временно дейността на бандата.

Разговорът с главатаря на бандата беше към края си. Взехме си довиждане, като аз се постарах да изпълня специална церемония, с която да полаская амбициите му и да оставя добро впечатление.

Изкачихме се на хребета. Още веднъж се обърнах към „колебата“. Какво преживях тук за по-малко от три часа! Ако нямах късмет, кой знае какво щеше да ме сполети. Взех си довиждане и с Шатан, и с другия с автомата — още не знаех неговия псевдоним. Дангалакът, който не много отдавна ме охраняваше, беше някъде далече, вероятно на наблюдателния пункт.

Слънцето вече клонеше към заник, планината променяше цветовете си, от котловината повяваше хладина, откритите преди това като на длан долини сега бяха замъглени, потънали в сянка.

Харнаш извика свръзката. Тя се показа иззад един хвойнов храст, държеше забрадката си в ръка, прикрепената преди на главата й плитка сега падаше на раменете й. Отупа от боровите иглички смачканата си пола и се приближи до нас.

— Зошка, заведи господина до пътечката на поляната — нареди Харнаш.

Вървях първи, сега не чувствувах умора, зад мен тя се позабавяше. Когато слязохме, погледнах към хребета, съзрях силуета на някакъв от „Вярусите“, може пък и да ми се привиждаше. Бързо преминахме над потока. Сякаш се носех на крила. В края на гората се сбогувах с момичето. Оттук знаех пътя. Сега колкото се може по-бързо при Стария…

— Наредиха ми да се върна — рече тя.

— Връщай се — казах и подхвърлих: — Имаш хубави очи, Зошка…